Пътепис за селата Шума и Ябълково

Лятото е сезонът на съборите

Влакът и военните поддържат

малките населени места живи

Разстоянието от торлашкия край на Шума до златната земя на Ябълково не разделя хората, а ги обединява.

Съборът (също „сбор“) е редовно събитие, обикновено ежегодно, в дадено населено място, обикновено село, на което жителите и произхождащите от селището се събират, като канят и гости (сборяни), за да празнуват. Често това е денят на светеца-покровител на селището или друг ден с голямо значение в историята на мястото. Обикновено на площада и главните улици пътуващи търговци разпъват сергии, а гостите си купуват дребни неща за спомен. Устройва се и панаир с множество увеселителни атракции, където децата се забавляват. Най-мащабният събор в България е Копривщенският - той е посветен на народните песни, танци и занаяти и се провежда през месец август на всеки пет години с изключително национално и широко международно участие.

Така са описани съборите в енциклопедичен стил. Зад това описание обаче се крият многоликите и многообразни форми на празнуване на българите през вековете. Съборът и преди, и днес представлява най-значимия празник на селото, на махалата, или на населеното място. Тогава именно са ставали “кражбите” на моми, защото чешмата като символно място визуализира целогодишна възможност за ритуалното “открадване”, докато съборът е очакван, търси се и другото влияние – темпераментна обремененост, приповдигнато настроение, празнична “замаяност”.

През годините съборите са се видоизменили и са придобили нови измерения на типа празнуване. Момите вече не се крадат, поне не по този начин, ритуалите се изпълняват по-“служебно”, но въпреки това, съборът и до днес си остава важно събитие в живота на едно село. В днешно време и селата са различни, в зависимост от ландшафта на местностите и съобразно геолого-географските особености, селата са по-големи и по-гъсто населени, или по-малки и по-рядко населени, по-бедни, или по-богати. Всичко това определя и възможностите за организирането на събора. Това не на последно място е и възможност хората от едно населено място да поканят свои близки, приятели, познати, роднини, да се “похвалят” със своя събор и със своето село.

Неотдавна – на Петровден, се проведе съборът в Шума. Това е малко село, недалеч от Годеч, в северозападна посока от столицата – на около 45 км. Хората тук не са богати, нямат възможност да организират впечатляващи празненства, но въпреки това съборът беше организиран перфектно. Защо на Петровден? Да, въпросът има важно значение и заради това, защото върхът над селото, на планината Чепън се нарича Петров кръст. Неотдавна там беше открито светилище на Сабазий, тракийската реплика на древногръцкия Дионисий. Тук едва ли някога ще се организират “дионисиеви празници”, или “сабазиеви празници”, но селото живее с мисълта, че макар и малко, то също има значение за културната история на страната. Недалеч от село Шума, в подножието на Чепън, край махала Рекето /Лопушня/ се намира манастирът “Св. Архангел Михаил”. Благодарение на няколкото публикации на вестник “Българска армия”, манастирът е “влязъл” в намеренията на общинските власти, ако не друго, поне да инициират подпомагането на някои необходими ремонти и реставрационно-съхранителни дейности. Църквата в манастира е полувкопана, наоколо се намират стари гробове на монаси и свети хора. Свещеник от София се грижи за обителта и при всяка възможност бърза да благодари и на военния вестник, а и на кмета на гр. Годеч, който при това е и офицер от резерва.

Паметникът на загиналите местни жители през войните от 1912 до 1945 г. е на път да бъде включен в проекта на Министерството на отбраната за освежаване и ремонт. Буквите са изписани с черна боя и въпреки, че зеленият мъх по гранита пълзи и непрекъснато, имената все още се четат, макар и с известни затруднения. Тук винаги има по някое изсъхнало цвете, което да напомня за признателността на потомците към подвига на техните предци във военните години на България.

Съборът в Шума е скромен, хората излизат на мегдана – площта, заключена между новото кметство и старото училище. Има и хоро, има и малко сълзи, защото хората остаряват, а младите бягат към градовете, където животът уж е по-лесен. На гърба на старото училище, където днес има само няколко стелажи с книги, “младите” са сковали “вейник” от брезент. Ракията е силна, музиката гърми до късно през нощта, хората пият, пеят, плачат, танцуват и се обичат, защото знаят, че именно в техните сърца живее село Шума.

Кметският наместник - Стефан Варадинов казва няколко думи, които се запомнят. Оказва се, че хора от селото са пръснати по целия свят! Това не е шега, “шумняни” има дори и в Китай! Тъжно е, когато регистрите от 1975 г. за населението на селото показват едни данни, които днес са много пъти по-ниски, тъжно е, защото селото умира, но не умира духът му.

Не навсякъде обаче толкова тънко се балансира между тъгата и празника. Димитровградското село Ябълково проведе събора си само няколко седмици след село Шума. Равнината си е равнина, споделят местните. Тук се ражда всичко. Марица кротко се вие само на няколко минути път с кола. В местността “Св.Врач” все още стоят постройки на рибари, параклис, кладенци и аязмо. Само на няколко минути от там е бившата вила на Строителни войски. От 15-тина години тя вече се ползва от ВиК. Днес само един кротък, на пръв поглед, питбул охранява вилата.

Съборът в Алмали /Ябълково/ се провежда независимо от климатичните условия. Тази година например той стартира едва към 11,00 ч. вечерта. Тогава кметът Слави Колев поведе хорото, тогава и хората заприиждаха към центъра /мегдана/, за да видят, за да почувстват, за да участват, за да съпреживеят празника, заедно с домакините-местните хора.

В периода между 1870-1872 г. Васил Левски на няколко пъти посещава Ябълково, за да подпомогне революционния комитет. Тук се намира и може би единствения в страната паметник на пчеларите. Това са делегатите на Третия всеславянски събор на пчеларите, провел се в Москва през юли 1912 г. Само на няколко преки от площада се намира църквата. В нея са едни от най-красивите български канонични стенописи, които могат да запленят дори и невярващия със своята връхлитаща експресивност.

Казват, че влакът и военните правят така, че едно малко селце да живее по-дълго, махнат ли се военните, спрат ли влаковете, селото умира. Не е така в Ябълково, защото макар и военните вече да нямат своята вила край Марица, тук все още има много хора, които са избрали военната професия като старши-сержантите Милен Колев и Генади Бялков. За тях това не е просто работа, за тях това е и призвание, и възможност за препитание, но и дълг към България. А иначе гарата си стои. Вехтите сгради сякаш все още шептят спомените от първия влак, минал по тези места. Днес обаче на тази гара минава и супер-модерният нов тип влак на “Сименс”. Е, понякога спира насред полето от царевица и слънчоглед, поради повреда, но все пак той е предвестникът на новото, този влак носи със себе си ежедневния живот на село Ябълково.

А иначе и тук хората знаят да се веселят. Всяка къща, както и в село Шума, посреща гости от близката околност, от по-далеч, дори и от столицата. Всяка домакиня се е подготвила, защото това е денят на селото, това е денят “Х”, когато всичко друго се оставя настрани, когато дори и жътвата ще спре, защото се чества покровителят на селото, светецът, който пази хората от болести, пази селото от природни бедствия. Това са вярванията, легендите, но те и до ден днешен имат силата на местен Закон, с който се съобразяват всички, дори и гостите. Трогателна е тази вяра, защото именно така жителите и на село Шума, и на село Ябълково с пламък в сърцата се веселят, отдават и последните си сили след горещниците, отдават ги именно като жертва на светеца – покровител и по този начин като че ли купуват индулгенция и за самите себе си и за селото си. Това именно обединява хората, независимо дали са от планинския торлашки етнически регион до град Годеч, или са от златните земи на Хасковската плодородна равнина.