сряда, 21 март 2018 г.

СЕМИНАРИСТИ СА НАЧЕЛО НА СЪВЕТСКАТА ИМПЕРИЯ…!!!

Леонид Брежнев
Управлението на Брежнев в СССР има християнски оттенък, твърдят богослови. Основната дейност, която този човек е развивал през цялото време, твърдят те, е миротворческа. При предшественика му – Никита Хрушчов, светът е бил изправен пред ядрено унищожение. Хрушчов поставя ултиматум на САЩ за обединение на Германиите.

По време на кубинската криза Хрушчов е имал реалната власт и възможност да унищожи света. По онова време в ръководството на КПСС е имало и нормално мислещи хора, един от които е министърът на хранителната промишленост – Анастас Микоян, другият е Леонид Брежнев. Брежнев посвещава своето управление на подобряване на връзките с другите държави и избягване на нова световна война. Той е ветеран от Втората световна. Бил е политкомисар тогава, реално не е участвал с оръжие, но от това, което описва в книгата си „Малая земля“, се вижда изключително хуманното му отношение, което той е проявявал, нещо, което е изключително несвойствено, към другарите му и войниците на фронта.

Нека си спомним заповедта на Сталин, зад войниците на фронта да има отряд с оръжие срещу тях. Така ако някой от ужас се опита да отстъпи назад, да бъде застрелян от своите…! Брежнев вижда, че заради дълго продължилите и тежки битки има много трупове на руски войници, които не са погребани. Това е демотивирало руските войници. Когато встъпва в правомощия на фронта, едно от първите неща, които прави бъдещият лидер на СССР е, когато се прекрати немският огън, телата на загиналите войници да бъдат погребани.

В същото време Брежнев прекратява и гоненията срещу църквата. Хрушчов твърдял, че ще покаже по телевизията последния поп. По времето на Брежнев няма такива гонения. Дори Сталин прекратява атеистичната война, заляла СССР в онези години. Хрушчов обаче  я възстановява и при Брежнев отново е прекратено.

По заповед на Хрушчов, агентите на тайната политическа милиция в църквата са разконспирирани и така той дискредитира до краен предел самата институция на църквата в СССР. Един много известен руски професор по богословие, който се оказва агент на КГБ, излиза и публично заявява, че той не вярва в Бог. Той е професор по Стар Завет. Това е бил един от методите на Хрушчов да дискредитира църквата като цяло и да я ликвидира. Това при Брежнев изцяло липсва. Политиката към църквата става много по-мека. Държавата започва символично да не се интересува от църквата и по този начин на нея е дадена глътка въздух и възможност да започне да се възстановява след дългите години на гонения. Множество храмове и манастири получават разрешение да се реставрират и те се възстановяват, защото по време на гоненията, когато някоя от тези сгради са се разрушавали, държавата не е разрешавала те да се възстановяват и така са се надявали постепенно, когато останат без сгради, църквата сама да се заличи.

Политиката на управлението на Брежнев е насочена към хората, това е миролюбива политика. На плещите на Брежнев лежи Хелзинския мир. Има международни спогодби между САЩ и СССР и Брежнев е получавал остри критики от Политбюро, заради отстъпки, които е правил на САЩ, само и само да се избегне евентуалната война, защото той не е искал отново да преживее ужаса, на който се е нагледал в Украйна, където е пратен по време на войната.

На Църквата са върнати храмове и манастири, които са били одържавени, връща Даниловският манастир в Москва, който е един от най-големите манастири на руската църква. Цялостната политика на комунистическата държава спрямо православната църква е изменена.

На погребението на Брежнев се вижда счупването на една система. Там става инцидент. В пряк ефир ковчегът на Брежнев е изпуснат в гроба и се чува тътен, но така се счупва всъщност системата. Неговата съпруга го прекръства в национален ефир. Главата на атеистическата държава  СССР е изпратен по християнски начин, което ни дава идея, че ако не практикуващи християни, те поне са били примитивно религиозни, за да се стигне до там, жената да го прекръсти. Ако тя нямаше отношение към църквата, тя нямаше да извърши този религиозен акт.

Църквата в СССР е имала отношение към главите на съветската власт, на базата на Свещеното писание, където пише, че всяка власт е от Бога. Сталин е със семинарско образование. Руската православна църква е създала една не малка част от  тези хора, за които говорим. Анастас Микоян също е семинарист. Той е в управлението на СССР от Ленин до Брежнев. Начело на комунистическата държава са стояли няколко семинаристи, които са имали тези разбирания за Християнството.

Колкото и да са вярвали в световната революция и в комунистическите идеали, те са ги пречупвали през призмата на Християнството, съзнателно, или несъзнателно. Брежнев няма такова образование, но в неговата дейност виждаме едни християнски методи на управление, твърдят богослови и те виждат това в неговото замисляне за другия и за другите, в грижата за народа.

Покрай Втората световна война Сталин променя политиката си спрямо църквата. Най-страшните гонения и репресии са в първия период – 1918-1923 г. Това е експериментален период, който много прилича на периода на управление във Франция  - 1789-1793 г. – Великият терор. Правени са социални експерименти и се появяват идеи да се разруши семейството, децата да са общи и да се ходи дори гол по улицата, за да се разчупят разбиранията за срам, за клише, за морал. Появяват се и идеи за свободни полови контакти във Франция. Така те са се борили с буржоазния морал тогава.

Движещите сили в периода 1918-1923 г. в СССР са всъщност евреите. Когато Сталин реално взема властта, той избива тези евреи. В състава на Политбюро до времето на абсолютна власт на Сталин, ще видим едно еврейско лоби. Именно заради това има такава борба и омраза спрямо православната църква. Всичко това идва от вродената омраза на Юдаизма спрямо Християнството, твърдят богослови. Самият Сталин, когато взема властта прави чистки., но той е подтикван и насъскван от Хрушчов.

Хрушчов споделя пред Сталин, че е много малък процентът на разкритите врагове с партиен билет…!! Именно Хрушчов е човекът, който понякога е вдъхновявал Сталин за чистките и за издирване на инакомислещите. Дори и в главата на Сталин не са се раждали такива ужасяващи идеи. Хрушчов е сивият кардинал на Сталин, за да съхрани сам себе си и да оцелее.

Брежнев произхожда от дълбоката провинция. Не е аристократ, не е гражданин. В тези хора се съхранява религиозността. Те са били малограмотни, но в тях е живял естественият закон, ходили са редовно на църква. Получавали са християнско възпитание и  Брежнев също получава такова. Разбира се няма данни Брежнев да е бил практикуващ християнин. Знаем, че той е имал много пороци в живота си – страстен любител на жените, на изобилната храна и най-вече на алкохола. Имал е огромни проблеми с теглото си. Той е тромав и тежък, защото постоянно преяжда и препива.  Тези хора са вярвали в Марксизмо-Ленинизма, това е била тяхната религия. Но тя е била пречупвана през вродената в руската душа християнска етика. Християнството е попаднало на добра почва в Русия, защото руският човек по своята същност е вярващ човек. 

Отношението към вярата на Брежнев вероятно е било примитивно, но той е имал закваската и заради това не е бил враждебен към църквата, както е при Хрушчов.

Това е непознатият Брежнев. Дори и в Свещеното писание  е записано, че „блажени са миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“. Когато се каже Брежнев, ние го помним като тромав и сякаш постоянно пиян човек, с един мундир, на който има безброй медали. А това е накрая на живота му. Той има обаче други заслуги, не към СССР, а към човечеството, за това, че не допусна трета световна война. Стремежът му към мир е бил дори в ущърб на собствената му държава, коментират още богослови.

За фейсбук-групата "Православни новини"

КАМП „СМИТ“ – МЕЖДУ ВОЙНИТЕ И МИРНИТЕ УЧЕНИЯ


Лагера „Смит“ – Пийкскил, Ню Йорк – около 1925 г.
Един американски военен лагер със 133-годишна история

Тренировъчният военно-полицейски лагер „Смит“ в САЩ е основан през 1885 г. Известен е още като Камп „Таунсенд“ през 1898 г. Разширен е през 1913 г. и е преименуван на името на губернатора на щата Ню Йорк Алфред Смит. Размерът му към 1925 г. е от близо 2000 дка. На него като военен музикант служи българинът Стойо Крушкин, основател на първия български оркестър в Северна Америка – „Bulgarian Balkan Band“, през 1915 г.

Историята на военното съоръжение е описана в серия от шест статии, които се публикували от февруари до юли 1925 г. в списание The New York National Guardsman. Авторът е подполковник Уилям Р. Райт.

От статиите става ясно, че лагерът се простира на около две мили и половина по река Хъдсън, простираща се от Peekskill или Annsville Creek на юг до линията на окръг Putnam, на север почти докосва Albany Post Road.

Оригиналната лагерна площадка, състояща се от западния лагер и парадната площадка, простираща се на 500 ярда, е била около 150 акра. Държавата първоначално е отдала под наем 97 акра, през май 1882 г. Увеличаването на обекта е започнало на 6 юни 1882 г., като първият лагер е открит на 1 юли 1882 г. Мястото е разширено със закупени през 1885 г. нови площи. С бюджетни кредити през 1913 г. и 1914 г. са откупени още 187 дка. Закупена е фермата McCoy заедно с по-малки парцели, обединяващи около 65 акра, собственост на Теодор Уенвървър и Клифърд и Франклин Кауш.

Основни исторически и географски забележителности са носът на Антъни, планината Маниту, старата медна мина, останките от революционните крепости и разбира се военният път. Носът на Антъни се издига на височина 900 фута и е един от най-известните върхове по реката.

Пътека води до върха, при военния път точно на север от лагера. От планината Manitou, която е висока 760 фута, могат да се видят уникални гледки на запад и на юг.

Старата медна мина е била на Roa Hook срещу входа на лагера и вероятно е била разрушена от минни операции,. Тук са и останките от Форт „Независимост“, който също е бил на Roa Hook. Военният път (Път А) е построен през 1891 г., за да свърже Гарисън (срещу Уест Пойнт) и лагера NYS.

Първите редовни лагери на военни подразделения започват на 1 юли 1882 г. с 23-ти пехотен полк, състоящ се от 428 военнослужещи. Следващите години са белязани от постоянно подобряване на методите за обучение и увеличаване на използването на лагера за тази цел. През 1889 г. е построена нова зала.

Българинът Стойо Крушкин
 като гвардейски военен музикант
в Лагер „Смит“ – август 1925 г.
Маневрите на Манаса през 1904 г. разбиват рутината на годините. Обучението по маневриране е от първостепенно значение. Единиците са разпръснати за по-голямо обучение за маневри в Масачузетс, Пин Лам, Кънектикът и Лагер „Уитман“.

Лагерът в Пийкскил все още се използва от време на време до 1911 г. основно като оръжеен пункт за войските на Ню Йорк и за офицери и подофицери.
През 1917 г. на това място се обучават войскови формирования от Пийскскил, преди да вземат участие в Първата световна война. Лагерът е използван и по време на войната от 1-вия Провинциален полк, NYG /Нюйоркска национална гвардия/, като пост за охрана на водоснабдяването на Ню Йорк, използван е и от Военноморските сили на САЩ.

По време на реконструкцията на Нюйоркската гвардия, след войната и нейното федерално признаване като Нюйоркска национална гвардия, лагерът е с постепенно нарастваща роля. През 1921 г. всички служещи от щата Ню Йорк се обучават в лагера. През 1922 г. до 1925 г. всички пехотни единици от Нюйоркската национална гвардия заемат лагера за свои тренировъчни цели.

Значителни подобрения са направени в лагера от 1925 г. до началото на 30-те години. През 1925 г. е изграден резервоарът Broccy Creek, както и канализационна инсталация, инсталация за изгаряне на отпадъци и други.



Пийкскил във войната за Независимост

Пийскскил е бил център на много военни събития по време на войната за независимост. Той се намира на входа на Хайленд, който охранява водната комуникация в сърцето на Ню Йорк и представлява част от тази планинска бариера, която се простира на югозапад, зад която Вашингтон умело управлява малката си армия. Това е част от "Хинденбургската линия" на Вашингтон, но за разлика от други подобни сйъоръжения, тя никога не е преодоляна.

Основната линия на съпротива в началото е директно на линията на Manitou. По-късно е близо до "Уест Пойнт", но винаги е в поречието на "Пийкскил" или в "Верпланк", на няколко километра на юг.



Поход в Лагера „Смит“ – 1903 г.
Модернизацията

Основен ремонт на лагера, който включва сегашната му конфигурация и използване, се случва през 60-те и 70-те години на ХХ век. През 1964 г., 1967 г. и 1968 г.са построени нови модерни тухлени казарми и помощни съоръжения. През 1973 г. Бейкър Хол е построена, за да замени старата дървена поща от началото на 20-те години. Този период продължи много, а лагерът се използва предимно за обучение през уикенда. Професионалното обучение има основна роля тук.

Централното командване на 53-то военно командване заема сграда 501 от 1995 г. до декември 1997 г., когато се премества във Валхала и е заменена през януари 1998 г. от командването на 53-и военен щаб. ФБР, ДЕА и Пощенските служби са постоянни наематели с ежедневна употреба на диапазоните за специалните стрелкови програми.



Смяна на караул на лагера „Смит“ – 1906 г.
Бъдещето

Текущата работа включва големи реконструкции на старата инфраструктура на съоръжението, като например водоснабдяване, канализация и електроразпределителни системи. Камп „Смит“ остава ценен актив за обучение на оръжия, за малки оръжия и подготовка на слушатели от военни академии, както за и обучение за младежи.

Наскоро Бюрото на Националната гвардия класифицира лагера като зона за колективно обучение или за официално годишно обучение за батальон. Поради ограниченията на терена лагерът обслужва предимно леките пехотни подразделения, сигнални и поддържащи единици. Лагер „Смит“ също е основен полигон в областта на симулациите и високотехнологичното обучение на военнослужещи.


За в-к "България" - Чикаго-САЩ
За в-к "Българска армия"

вторник, 20 март 2018 г.

БЪЛГАРИН СЛУЖИЛ В НАЦИОНАЛНАТА ГВАРДИЯ НА САЩ


Българинът Стойо Крушкин в състава на 108-и пехотен полк от Националната гвардия на САЩ в щата Ню Йорк – около 1925 г. - първият от ляво на дясно.




Стойо Крушкин е български и американски гвардейски музикант

Българският гвардейски музикант и ветеран от Балканската война Стойо Крушкин, за когото в. „Българска армия“ писа при откриването на паметна плоча в София през есента на 2017 г., е служил и в американската Национална гвардия отново като гвардейски музикант. Става дума за оркестъра на 108-ми пехотен полк в Сиракюз, щата Ню Йорк.

Крушкин е и създател на първия български оркестър в САЩ – „Bulgarian Balkan Band“, за който има информационни следи от Стилтън, Пенсилвания, но има вероятност да е действал именно в Сиракюз.

108-ми пехотен полк е едно от подразделенията на Нюйоркската Националната гвардия. Създаден е през 1898 г. и е в непрекъснато съществуване от 1907 г. насам. Като национални гвардейци войниците от 108-и пехотен полк могат да бъдат призовани да служат и на федералните правителства. 108-и полк се бие в Испано-Американската война, Мексиканската гранична война, Първата световна война, Втората световна война , както и във войните в Ирак и Афганистан.

Запазени са малко спомени за службата на Крушкин в оркестъра на 108-и пехотен полк от Националната гвардия на САЩ. От това време се пази малка книжка, „Soldiers hand book“, написана под формата на въпроси и отговори. Това е нещо като нашата „Помни войната“ на полковник Борис Дрангов.

С оркестъра на поход – около 1925 г.  - българинът е
отбелязан със стрелка в левия край на снимката. 
Снимките, които българинът е запазил от службата си в Нюйоркската национална гвардия  са от август 1925 г. Книжката е издадена от „Oneida dispatch Press“ през 1931 г., което ни оставя информация, че той е служил в тази военна част като гвардейски музикант поне в този диапазон 1925 – 1931 г.. като се има предвид обаче, че пристига в България през 1933 г. и остава тук и през 1934 г., може да се приеме, че вероятно е бил военен музикант в САЩ поне до края на 1932 г., преди заминаването си за цяла година и половина за България.

Всъщност това е последният път, в който Стойо Крушкин вижда родината си. След това той вече не посещава България. Основава български традиционен ресторант в Калифорния, където работи със зет си.

Оркестърът на 108-и пехотен полк от Националната гвардия на САЩ е не просто един военен оркестър, а както повечето тогава, а и сега, това са войскови единици, които обаче имат и свой собствен живот. Те изнасят концерти, свирят не само военни маршове, но и много по-разнообразен репертоар, с което радват и военната си публика, и цивилните в градовете, където е дислоцирана основната армейска единица.

Стойо Крушкин свири на фагот, така, както и в неговия оркестър „Bulgarian Balkan Band“. Той участва в походите, тренировките, ученията и лагерите, които се организират от Националната гвардия на САЩ в щата Ню Йорк и е един от доайените на оркестъра – уважаван и за опита си, който има като военен музикант от България, а и за таланта, който безспорно притежава като виртуозен изпълнител.


Оркестърът на 108-и пехотен полк от
 Националната гвардия на САЩ в щата Ню Йорк
на поход – около 1925 г.  - българинът е отбелязан
 в средата с кръгче. 

Богата история на няколко континента

108-и пехотен полк първоначално е наричан 3-та Нюйоркска доброволна пехота. Когато Испано-Американска война избухва, през април 1898 г., нов полк е организиран от дванадесет отделни национални гвардейски части от 4-та бригада.

Трети нюйоркски доброволчески полк, със седалище в Рочестър, е въведен в експлоатация на 17 май 1898 г. Те са участвали в и лагери във Вирджиния и Пенсилвания. Официалната история определя 3-ти полк като "един от най-добрите, който Ню Йорк е изпратил в службата", като отбелязва, че нито един служещ не е трябвало да бъде дисциплиниран допълнително.

След войната полкът е разпуснат и ротите се връщат в мирната Национална гвардия, за да подкрепят държавата и местните власти. Попълването на полка започва отново на 30 март 1907 г.

През април 1913 г. полкът служи в Бъфало, по време на размирици, причинени от стачка на работници на трамваи.

През ноември 1917 г. полкът е организиран в 54-а пехотна бригада като част от 27-а дивизия. До 31 май 1918 г. целият полк пристига във Франция. 27-а дивизия (без дивизионна артилерия) е прикрепена към британските сили за обучение. Дивизията се сражаваше с британците и австралийците.

През март 1919 г. 27-а дивизия се завръща в Ню Йорк и е освободена от федералната служба. През 1925 г. 108-и пехотен полк приема нови отличителни емблеми.

През януари 1944 г. подразделението се дислоцира в южния Пасифик, на остров Гуадалканал, който до голяма степен е подсигурен от американските сили година по-рано.

След войната срещу Япония, 108-и пехотен полк е изпратен на гарнизон в Корея. Тяхното пътуване към дома започва на 15 март 1946 г., когато напускат Корея на път за Сан Франциско.  Националните гвардейци на 108-и полк са едни от последните части на Гвардията, които се връщат в континенталната част на САЩ.


Стойо с колеги – около 1925 г.  -
военни музиканти в 108-и пехотен полк-
българинът е правият в средата на снимката. 

"Момчетата от Сиракуза" повдигат бойния дух

Оркестърът на 108-и пехотен полк от Националната гвардия на САЩ в Ню Йорк оказва значително въздействие още през  първите 10 дни от проведени военни маневри, като повдига духа на бойците от подразделението. Оркестърът свири още от първия ден при настаняването на лагер в Мисисипи. Бендът получи името "Момчетата от Сиракуза". Това пише по повод дейността на оркестъра на 108-и пехотен полк, Беки Робъртс, на 21 август 1941 г.

Сутрините на оркестъра са изпълнени с репетиции. Има нещо в музика, което прави мъжете по-щастливи и те я харесват именно заради това, казва още Робъртс.

Бендът изнася и концерти. Първият е даден от разширения състав. Той включва разнообразна програма, варираща от традиционните военни маршове до някои специални селекции и рапсодия с южноамериканските ритми. Ръководител на бенда е Уолъс А. Моджика, който по онова време отговаря за всички служебни оркестри на 12-та дивизия, а също е и лидер на прочутата група "Pershing's Own".
Моджика твърди, че има най-голямата колекция от музиканти в страната и постоянно ги хвали за тяхната работа. Бендът на полка е един от най-добрите в цялата армия по онова време.

Армията се нуждае от оркестрите си, защото не само така се повдига бойният дух, но и момчетата имат малко разнообразие в иначе скучната и монотонна служба, казва в края на статията си Беки Робъртс.


За в-к "България" - Чикаго/САЩ
За в-к "Българска армия"

четвъртък, 15 март 2018 г.

ДРЕВНО ГРОБИЩЕ В СТРАЖИЦА НАСОЧВА КЪМ ВОИНИТЕ ОТ АТЛАНДИТА


Преди време в редакцията на военния вестник ни попадна една малка книжка – „Църквата Св. Богородица“ от село Стражица, сега град. Книжката е издадена по случай 100-годишния юбилей на храма през 1942 г. Докоснахме се до това издание благодарение на дъщерята на свещеник Раю Шишков- Лиляна, която дълги години беше директор на Централната армейска библиотека при тогавашното ЦДНА, днес Централен военен клуб в София. Помогнаха ни и спомените на Атанаска Шишкова от Стражица.

Именно на едно възвишение до църквата в Стражица, когато си играели като малки деца, Атанаска си спомни още преди години нещо твърде интересно. Докато се ровели в пръста, децата откривали кости, които впоследствие разбрали, че са човешки. От това място дълги години хората добивали глина за битови нужди и поради това тук често се ровело и често се откривали такива артефакти.

Предполага се, че това е много старо гробище, защото към 50-те години на ХХ век тук има все още запазени надгробни паметници, спомня си Атанаска Шишкова. По думите й, това място за погребения е необичайно, защото Стражичани са погребвали своите близки и сродници над местността „Лахналците“, на изток от селото. До Освобождението на България за гробище е служел просторният църковен двор, където дори са погребани и загиналите в Освободителната война от 1877-1878 г. Имало е дори и братска могила, която е разрушена във времето. От 1880 г. е определено и още едно място за погребения, на югозапад от селото в местността „Съкътикени“, при завоя на Голяма река.

Писаните спомени разказват, как през 1897 г., именно на мястото, където си играели децата, на възвишението, могилата или каквото и да е това съоръжение, ако въобще е такова, били откривани човешки кости, но те били необичайно големи. При изкопни работи за полагане на новата ж.п.-линия от земята буквално се показвали грамадни скелети, сякаш не били на хора, а на великани.

Това е записано като факт в църковната книга на църквата, както и във въпросната юбилейна брошура, като данните са от италиански майстори, които станали живи свидетели на тези, както те ги описват „грамадни по ръст човешки скелети“.

Необичайното в случая е това, че до сега никой не се е заел да изследва тези кости и скелети, ако те все още са запазени някъде и да разбере, какви са, от къде са и как са попаднали на това място.

Поради заливане от реката с вода, гробището от местността „Съкътикени“ е преместено през 1919 г. в местността „Голушница“, но там не са открити такива скелети, както и на други места, освен на споменатото възвишение. Това може да е някаква „цивилизационна могила“, или пък древно погребение. След толкова години обаче, все още няма научен интерес към този феномен, за който местните хора все по-малко говорят, защото все по-малко от тях го помнят, времето покрива отново със забрава събитията и фактите и те отлежават в новата си, повторна „вечност“.

И по римско време, и по турско време, Стражица е била населена с така наречените ерлийци – тоест, това са хора с нормални по размер скелети. Подобни обаче са намерени преди години в Родопите, те също са свръхголеми скелети, спрямо нормалните размери на хората по тези земи.

Цялата история ни води, макар и легендарно, към атлантите, които според мълвата били именно толкова големи на ръст човешки, или получовешки и полубожествени същества.

Древното гробище на Стражица все още крие своите тайни, а един ден, ако се направят нужните изследвания, кой знае, може пък нишката на Ариадна да ни отведе от гробището в Стражица до Родопите, а защо не и най-сетне до реални, материални следи от някогашната процъфтяваща и все още енигматична Атлантида.


За в-к "Българска армия"

„ДОБРИЯТ“ ЖИВОТ И „ЛОШИЯТ “ ЖИВОТ – НА ЗАПАД, ИЛИ НА ИЗТОК…?!?


Много често, когато говорим за живота преди и сега, ние хората сравняваме. Така например, някои хора имат носталгия по социализма, когато, според тях, се живеело по-добре, но това е измамно усещане, не за друго, а защото тогава се е живеело просто по- различно от сега, а и тогава тези хора са били по-млади, от където идва и подвеждащото усещане за романтика.

Въобще, категории като „добре“ и зле“, когато говорим за живот на Запад или на Изток, не са особено точни. Друга мантра е, че някога, при социализма, нямало престъпност. Ами да, така е, във фашистка Германия престъпността е била почти равна на абсолютната нула. Това обаче прави ли тази държава в онези години една хубава за живеене държава, прави ли я, от международна гледна точка, достойна държава като политическа практика, с лагерите, с насилието, с издевателствата…!? Германия и тогава има своите високи научни постижения, но едното не компенсира по никакъв начин другото. Ракетните програми като огромен научен потенциал не могат да замажат ужасяващите опити на „доктор“ Менгеле…!

Има и още нещо, много хора казват, че у нас, в годините на социализма престъпността е била малка, за разлика от САЩ, например. Това също има рационално обяснение. Първо, престъпността у нас през социализма и сега не е различна, дори неотдавнашни изследвания показаха, че битовата престъпност в някои свои проявления дори е била доста по-висока тогава! Второ, мащабите на България и САЩ са твърде различни, за да се сравняват, дори и процентно такива стойности. И трето – ако е така, ако там се живее по-рисково, защо целият свят иска да живее там, а не тук – при нас, където уж било по-нерисково…!?!?!?

Една от най-често срещаните мантри обаче е, че при социализма, може и да било имало „някои нередности“, но се жевеело „все пак“…! Всъщност, да живееше се „все пак“, но КОЙ днес би искал да живее „все пак“ вместо да живее истински и пълноценно…!?

Когато удовлетворението замести оптимизма, тогава човек започва наистина да живее на „все пак“, а не да живее щастливо! Щастието не е „все пак“, щастието е номинална величина, то изисква пълен капацитет, а не „живот на „все пак“…!

Нормалното човешко възприятие за добър живот, колкото и това да е условно понятие, е когато човекът е свободен от условностите на каквото и да било ограничение, от какъвто и да е тип и вид препятствие по пътя си. Щастието е едноличен акт, който се изживява понякога и съвместно в някакъв модел на общност – семейство, род, общество, цивилизация.

То по тази логика се живее „все пак“ и в Северна Корея, ама не сме свидетели на наплив от бежанци към тази затворена държава в Азия, нали така…!?

Всъщност всичко тръгва от целта, каква е целта на един човек за един живот!? Ако той иска просто да оцелее, то това е възможно, макар и трудно, дори и в Северна Корея, или дори и в някоя джунгла на Южна Америка, ако обаче целта е да се изгради пълноценен живот, с кариера, със здраво семейство и/или със семейна и приятелска общност, в една цивилизована обществена система, тогава оцеляването не е достатъчно. Оцеляването е минимум, то е примирение, овчедушие и порочен кръг на самосъжаление. Другото е по-трудно, другото е истинският живот, който добър или лош, е такъв, какъвто човек трябва да има собствения си шанс да го изгради. А шансът е понятие от свободния свят, от свободния избор, от зоната на така наречения цивилизован свят, който не включва нито Северна Корея, нито джунглите на Южна Америка.

Това е и обяснението на засилващият се интерес към екскурзиите в Северна Корея. Това е единствената дивашка комунистическа държава, която все още разчита на някакъв монополен, крайно манипулативен и репресивен модел на абсолютна монархия, с ярко изразени елементи на антична, теократична тирания. Хората имат интерес към Северна Корея, не както си мислят севернокорейците, защото това е най-доброто място за живеене на света, а защото им е интересно, как тези хора „все пак“ живеят, така, както в далеч по-различен профил живеехме и ние, хората от така наречените бивши социалистически страни, преди известно време.

Тоест, пак се връщаме на терминологията „все пак“, която е и начин на мислене, начин на възприятие на света и на заобикалящата ни действителност. Сякаш това примирение, което някои хора все още изпитват към социализма и несъстоялия се „комунистически рай“ е вроден вирус от онези времена, когато мълчанието беше равно на физическо оцеляване. Днес това примирение е признак на личностно безсилие и духовна пустота.

Няма как да си живял на „все пак“, да си оцелявал и да искаш днес, без усилие, да живееш щастливо, дори и в едно относително свободно общество, защото пълна свобода и пълна независимост няма!

Човек се учи да бъде свободен, това се възпитава, отглежда се като малко дете, за да се достигне състояние на духа, което най-близко да наподобява свободата. Това е щастието – възможността да избираш, способността да моделираш и да обосноваваш своите действия и дори и бездействия, останалото е една романтична, но напълно празна носталгия по нещо, което е отминало и не съществува като променлив вариант в своята окончателна завършеност.

За в-к „България“-Чикаго/САЩ