понеделник, 3 юни 2019 г.

НАСЛЕДНИК НА ОПЪЛЧЕНЕЦ ПОКАЗА СТАРИ ОРЪЖИЯ В КАМПАНИЯТА „БЪДИ ВОЙНИК“


Цветелин Радулов е офицер от резерва, колекционер, родолюбец и българофил

Цветелин Радулов е офицер от резерва, танкист, завършил е Школа за запасни офицери. Той е от гр. Русе. Председател  е на Сдружение за военно-патриотично възпитание на младежта „Приказка за България“. Правнук е на опълченеца Иван Драганов Комитата. Открихме г-н Радулов на статичния показ на военна техника и въоръжение, който се проведе неотдавна в родния му град. На това събитие от националната кампания на Министерството на отбраната „Бъди войник“ лично присъства и министърът на отбраната Красимир Каракачанов. Цветелин Радулов беше любезен да сподели своите виждания и за историята, а и за бъдещето на армията ни, като специално внимание отдели на военните медии.

Нашият показ е като част от този на Министерството на отбраната. Искаме да покажем, че е имало оръжия и военни и преди сегашната модерна армия и ще има такава, докато я има и България. Това всъщност е оръжието, с което е извоювана и отстоявана нашата свобода. Това каза Цветелин Радулов, който представи стари хладни и огнестрелни оръжия по време на националната кампания на Миннистерството на отбраната

„Бъди войник“

която се проведе в гр. Русе неотдавна.
На практика най-важното желание и стремление, което имаме е въвеждането на начално военно обучение и образование. Това смятам, че ще бъде огромна победа. За сега Министерството на отбраната прави наистина големи стъпки в тази посока и това би било огромна победа – връщането на началното военно обучение в училище, нещо, което смятам за задължително, категоричен е колекционерът на стари оръжия.
Именно с това оръжие сме участвали във

войните за национално освобождение

и обединение. Тези предмети носят в себе си заряда на българската национална история и показват онази приемственост, която винаги е била характерна за българския войник, твърди Радулов.
Тези предмети са лично мои, аз съм председател  Сдружение за военно-патриотично възпитание на младежка „Приказка за България“. Основната насоченост на организацията ни в своите дейности е имено

към децата и младите хора

за да могат те да имат възможността да се докоснат до историята ни и да продължат в днешното не леко време да се реализират и да осъществяват мечтите си и желанията си, посочи Радулов.
Чрез старите оръжия и магията, която те създават с осезателното усещане за историчност , Цветелин Радулов се надява, не просто да се възстанови началното военно обучение в българските училища. Той се надява

младите хора

да имат възможността да се докоснат до онова, което армията и военната професия създават като усещане за национална гордост, за принадлежност към род и родина. Така тези млади хора, според него, ще могат да се подготвят за това да бъдат по-пълноценни българи, които да са горди не само с това, че са българи, а че са достойни наследници на своите деди – отдали живота си за България и за това да я има и днес.


Няколко поколения воювали за България

Оръжията освен, че са част от семейната история на Цветелин Радулов, са и част от проведени вече исторически възстановки. Младите момчета, които идват за  първи път са впечатлени от организацията и дейностите ни, с тези оръжия се правят и демонстрации. Може би почти всички от оръжията вече са участвали във възстановки. Проследява  се период от началото на борбите ни за национална свобода до Първата и Втората световни войни.
Като характеристики тези оръжия разбира се са остарели. Съвременните оръжия са много по-смъртоносни и с много по-голяма поразяваща сила и обхват. Тези стари оръжия обаче носят безсмъртния и здрав, железен дух на българския войник, твърди Радулов.
Много от тях са семейни реликви. В колекцията си колекционерът пази и шашката на своя прадядо – опълченец. Дядовците му и прадядовците му пък са участници в Балканската и Междусъюзническата война, както и във Втората световна война. Имаме няколко поколения, които са воювали за България, споделя с гордост Цветелин Радулов. 


В кампанията „Бъди войник“

В националната кампания на Министерството на отбраната „Бъди войник“ Цветелин Радулов пряко участва за първи път. Иначе всяка седмица имат поне по две обучителни занимания за деца, като по този начин ги приобщават към най-славните моменти от българската история.
Основно заниманията се провеждат в село Арбанаси, в Калоянова крепост, където е създадена доста автентична атмосфера. Започват да проследяват Първото и Второто български царства, най-славните ни победи, начините на воюване през Средновековието, стрелбата с лък, както и тренировъчният „Калашников“, въздушна пушка  - дълги и сериозни занимания, в рамките на четири-пет часа.
По това време детето получава една основна представа, кои сме ние българите, от къде идваме, каква история носим на гърба си, което смятам за изключително важна моя мисия, твърди Радулов.
Няма възрастови ограничения за участие в тези мероприятия. Еднакво са интересни те и за деца от детската градина, и за абитуриентите, смята колекционерът на стари оръжия.

НОВА ТЕОРИЯ ЗА ГРОБА НА ЛЕВСКИ С ТОЧНОСТ ДО 5 СМ.

Апостолът бил погребан до Министерството на земеделието

Нова теория, при това никак не лишена от логика, за местоположението на гроба на Васил Левски, лансира неотдавна професор д-р арх. Минчо Ненчев от Университета по архитектура, строителство и геодезия в София. Той е консултант на писателят Николай Иванов, който в няколко свои книги отбелязва мястото на гроба на Апостола в непосредствена близост до Министерството на земеделието днес, където в момента се намира паркинг. Акцентът е, че вероятно са запазени малки кости от скелета на Левски, които все още стоят под паважа и трябва да бъдат открити и тържествено препогребани. За това и по сходни теми разговаряхме с професор Ненчев, който сподели своите виждания и твърдения.

Теорията е въз основа на стари документи – хандриси, това са ръчни геодезически скици, правени от австриец, няколко години след обесването и погребването на Левски.  По поръчка на столичната община е направено точно заснемане на гроба на Левски. Тези документи са открити във военните архиви. Има много документи и неща, които не могат да са случайни. Време е да си кажем истината. В едно свое изказване Левски казва, че поне гробът му ще остане в България, за да го знаят всички, а се оказва, че дори и гробът му днес сякаш все още не е известен, казва професор Ненчев.

Много теории има, много хора търсят слава и популярност, но повечето истории, както и на Хайтов, се основават на откъслечни информации, които обаче са оборени от свидетели на погребението. Има няколко различни човека, които разказват за това. Близо 6-7 свидетели е имало. Такъв е например запасният офицер Стоян Маринов. Техните показания, дадени в различно време и по различен повод съвпадат, което е показателни, казва още професор Минчо Ненчев.

Ние настояваме да се направят разкопки на мястото. Създадохме комитет за това, не искаме слава и пари, искаме само една държавна комисия от специалисти. До сега сме се обръщали към кого ли не, но никой не взема решение, жалва се архитектът.

Открита е и картина, на която се вижда гробищният параклис, до който е погребан Левски. През 1937 г. се откриват 29 гроба. 28 са обикновени скелети, а в 29-тия се открива гроб със скелет, плюс още една глава – това е главата на Бенковски, която е препогребана в същия гроб и в същия ковчег на Левски. Там са открити общо стотина кости, намерени до Министерството на земеделието днес, които са предадени в Института по анатомия, в отделението за военните музеи, паметници и гробове. След това тези кости са изгубени.

Надяваме се поне на половината кости, които вероятно са останали. Те могат да се сравнят по ДНК с косите на Левски, които са запазени и са автентични. Практиката сочи, че когато са събирани така кости, обикновено малките костици от китките и от глезените на скелета не са били събирани. Твърде е вероятно такива да се открият и все още да се намират под паркинга до земеделското ведомство, смята проф. Ненчев. Това е въпрос на разкопки в рамките на една седмица, твърди архитектът.

Всичко е било сравнено със съвременния кадастър и тук е приноса на професор Минчо Ненчев, като по този начин е установено, че няма грешка и че гробът на Левски е имено на това място, на което е указано по хандрис № 445 от 26 април 1894 г.

Едно евентуално откриване на гроба на Левски би променило много България и българите. Ние правим тържествени зари-проверки пред паметника на незнайния воин и в това няма нищо лошо. Ние обаче имаме  знаен воин, това е Апостолът на българската свобода Васил Левски и трябва да знаем, къде е бил погребан той. Не е нужно на всеки да правим паметник, достатъчно е да покажем с едни стъклен паваж, например, мястото на погребението. Така ще се експонира и параклисът, или поне остатъците от него, които се намират на около един метър под съвременното ниво на улицата, твърди професор Ненчев. 


И бесилката е била на друго място

Има обаче и още нещо, дори и мястото на паметника на Левски в София днес не е на същото място, на което е била бесилката му. Оказва се, че според документи и свидетелски показания, лобното място на Апостола на Свободата ни е било при така наречените царски конюшни, където, както разказват очевидци, когато Левски бил обесен, тялото му се вкочанило от студа и циганчетата от близката махала го побутвали на бесилото, за да проверят, дали е жив още.

Геодезията сочи ул. Даме Груев № 6


Гробът на Левски, според Николай Иванов и професор Ненчев, се намира на ул. Даме Груев № 6, непосредствено до Министерството на земеделието, почти по средата на улицата. Там са се намирали единствените християнски гробища, като парцелът е дарение от една богата дама и единствено за това място има свидетелски показания, че е погребан Апостолът.
Точно на това трасе е бил бившият булевард „Бъкстон“. През 1937 г. се открива погребение. Малко след Освобождението гробището се премахва, като се раздава за имоти за жилища на юнаци от войната. Прави се нова улична мрежа. Имало е един стар параклис, като се знае, че до него е бил гробът на Левски.
Съвременната ул. „Позитано“ е почти продължението на ул. „Даме Груев“. Точно на ъгъла там има една къща, която е заснета на съвременния кадастър и фигурира и на старото кроки – геодезическа скица. Това ни е отправната точка за ориентация по азимут. На другия ъгъл има друга къща, която не е изменяна. По тези два репера установихме мястото с точност до 5 см., твърди архитектът.  

МАГНАУРСКАТА ШКОЛА – ОТБЛЯСЪЦИ И ОТ СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ


Висшето военното образование във Византия е било в университет

Висшето военно образование във Византия, оказва се, е било на едно доста по-високо ниво, дори и от днес. Съобразно знанията, които тогава са били известни на хората, в Константинопол се създава Магнаурската школа, както я познават повечето българи, интересуващи се от история. Всъщност става дума за един напълно завършен университет, състоящ се от 31, а според някои – от 32 катедри. В него освен традиционните науки от епохата, имало и специален департамент, където се е извършвало военното образование.

Всеки випуск за военно образование е наброявал близо 300 души, които са се съревновавали да станат знатни пълководци и са давали всичко от себе си, за да постигнат целта си, докато учат още. Магнаура (на гръцки: Μαγναύρα; възможно от латински: Magna aula – „Голяма зала“) е дворец във Византийски Константинопол, край Големия (Светия) дворец. Сградата се е намирала източно от площад „Августейон“, между катедралата „Света София“ и портата Халки на Големия дворец. Представлява базилика с 3 нефа.

Всъщност, ако потърсите информация за Магнаурския университет, или школа, или дори само за Магнаура, това е крайната информация, до която можете да достигнете. Странно, защо така няма никъде, дори и на други езици. Още по-странно е, че съвършено случайно открихме една стара прекопирана карта на Константинопол, в която само е загатнато мястото, където се е намирала Магнаура, като е описано, че това все пак е бил Сенатът. Отидохме дори и до Истанбул, където намерихме мястото по картата от Константинопол и никъде дори и днес не е посочено, че това е било мястото на Магнаура. Твърди се, че науките, които се изучавали там, образованието, което е било получавано от студентите, е било на такова високо ниво, че едва ли не, те излизали от там почти жреци . посветени сякаш в някакви тайнства и за да не се развали имиджа на Магнаура, днес мястото е заличено, тоест, дори и в съвременен Истанбул няма указателна табела, която поне да посочва мястото, на което е била някога школата, или университетът на Византия. А иначе в Магнаура наистина са били най-избраните от най-избраните. Тук известен ректор е бил полихисторът Лъв Математик. Именно той е човекът, който изобретява чудесата на Византия.

За какво става дума? Магнаура първоначално е използвана като тронна зала и зала за приеми. От там василевсът на Византия се обръщал към гражданите и давал аудиенции на чуждестранни посланици, особено впечатлявани от самодвижещите се играчки-автомати. Така например, на тронът на императора имало изобразени птици, които при определени движения, най-вероятно на принципа на лостова система, оживявали. Разбира се, те не оживявали наистина, а просто се чували птичи песни и изображенията се размествали, което обаче в съзнанието на чужденците създавало усещането, че това е някаква магия, че едва ли не божествената сила на императора карала тези дървени птици да оживяват и да пеят като истински такива. Когато посетителите се приближавали, отново вероятно на принципа на разместване на лостова система, бликвал фонтан, или се отварял портал, пред посетителя, който се задействал сякаш от божествената сила на императора, който по този оригинален начин допускал хората до себе си, в зависимост сякаш от това, дали са с добри, или са с лоши намерения. Всички тези невероятни технически изобретения, които граничат с гения н Леонардо, столетия по-късно, имали една единствена цел – да впечатляват чуждестранните посетители и те постигали целта си. Хората наистина си мислели, че императорът на Византия, който бил считан за полубожество, имал свръхестествени сили, които можели да накарат дървени птици да пеят, както и порти да се отварят сами, в зависимост от помислите на посетителите.

Според учени в сградата, в сградата на Магнаура е заседавал Синклитът (Константинополският имперски съвет). Около 855 г. цезар Варда настанява в двореца училище (ekpaideutērion), поради което то става известно като Магнаурска школа, или университет, както днес го определяме и то никак не без основания. Често Магнаура отъждествявана с Константинополския университет, създаден през 425 г. от византийския император Теодосий II.

Когато василевсът беше Бог


През 1399 г. император Мануил II Палеолог тайно напуска обсадената столица Константинопол на кораб, заедно с малка свита, за да търси помощ от западните владетели за спасяването на Византия и в частност – богоизбраният град - Цариград, от османците. Той посещава Италия, Англия, Франция, където е приет с почести, но не получава необходимото военно съдействие.

Тук обаче се случва нещо изключително важно. Навсякъде, където отивал, императорът бил посрещан от невероятно сборище от хора, които били любопитни да видят жив византийски василевс. Те го възприемали като Бог, като полубожество, което наистина притежавало невероятни способности и се чудели, как така една толкова високопоставена фигура може да се унижи да пътува като обикновен човек и да търси помощ, като със същите тези свръх възможности, би трябвало той да може и сам да се разправи с враговете си. Византийският император е възприеман като някаква атракция, все едно човек вижда самият Бог на живо.

Тази слава, този тип възприемане на императорите идва до голяма степен и от ефектите, които те демонстрирали в тронната зала, ефекти, които били разработени от Ръководителя на Магнаура – полихисторът Лъв Математик. Преподавател тук е бил и византийският хронист и историк Михаил Псел, автор на „Хронография“, от която черпим доста сведения и за българската история. В Магнаура са учили Цар Симеон I Велики, Константин-Кирил Философ, вероятно Черноризец Храбър, ако той не е самият цар Симеон, а тук вероятно образование е получил и Свети Йоан Рилски Чудотворец.

КАПИТАН О.Р. ВЕНЦИСЛАВ ДИМИТРОВ: ДОКАТО ДИШАМ СЪРЦЕТО МИ ЩЕ Е В АРМИЯТА

Истинската служба започва от бойните поделения

Венци Димитров е офицерът, който оставя трайни следи в съзнанието на поколения школници в автошколата в Русе, където се подготвяха и се подготвят шофьори на БРДМ, БТР, камиони и специализирана транспортна техника. Стотици са спомените за достойни постъпки и действия в различни ситуации, които изискват мъжество, доблест и смелост, които капитан от резерва Димитров оставя у своите обучаеми. Негови възпитаници има из цяла България и днес, където и да отиде той, винаги попада на бивши школници, някои от които вече с побеляващи коси, които с удоволствие си спомнят за времето, прекарано в Русе при може би най-добрия взводен командир, който някога са имали или са си мечтали да имат.

Капитан от резерва Венцислав Димитров изпълнява шест длъжности в управлението на Пристанищен комплекс Русе. Най-отговорната е „Отговорник по охраната на труда“ в предприятието, също така има задължения по отбранително-мобилизационна подготовка, класифицирана информация, гражданска защита, екология. В другите предприятия тези позиции са разделени, но когато човек има желание намира и начин, твърди Венцислав Димитров.

През 1987 г. завърших Висшето народно военно училище „Васил Левски“ във Велико Търново, профил „Мотострелкови“. По разпределение започнах службата ми в гарнизон Болярово, на турската граница, тогава подпомагахме дейността на граничарите по тези места. Там бях командир на взвод. Заедно служих с генерал Нейко Ненов, с него бяхме в една рота. Той беше достолепен, стегнат и достоен офицер и генерал и прекрасен човек. Жалко, че си отиде така нелепо и толкова рано, дори сега, като говоря за него се вълнувам. След гарнизон Болярово две години бях командир на рота в гарнизон Грудово, в 53-ти мотострелкови полк. Тук службата ми беше 24 часа в денонощието. Спомените ми обаче от там са живи и ще останат такива докато съм жив. Там беше истинската служба. Млади офицери бяхме, надъхани и подготвени. Много неща научихме и много неща имахме възможност да видим. Това разказа пред вестник „Българска армия“ капитан о.р. Димитров.

Много млади момчета минаха пред нас за подготовка. Сега, където и да се движа из България, все някъде се случва някой да ме срещне и да ме познава. От това ми става много драго. През октомври 1990 г. прецених, че трябва да променя кариерата ми и пожелах да се преместя в автошколата в Русе, където изкарах близо 13 години, като последните от тях бях в щаба като преподавател по общовойскова подготовка, защото това ми е специалността. За жалост, големите промени, които настъпиха в Българската армия, както и съкращенията през 2003 г., щатът, който дойде, просто не предвиждаше място за мотострелкови офицер, а децата ми бяха вече на 6 г. и на 2 г. и прецених, че няма смисъл да се връщам в Южна България и да започвам отначало в други поделения. В същото време и поделения в Южна България също бяха съкратени, спомня си легендарният взводен командир от автошколата в Русе.

През 2004 г. поех по нов път и влязох в управлението на Пристанищен комплекс Русе. Мога да кажа, че годините, прекарани в Българската армия са били за мен едни от най-хубавите, в какъвто и аспект да го погледнем.

Обучението във военното училище, службата в Българската армия са важни за мен. Сред всички мои колеги, които сме от Русе и напуснахме армията, нямам познат, който да не се е реализирал в каквато и да е сфера. Ние сме свикнали всичко да бъде начертано и планирано, когато се постави задача, да се изпълнява веднага. Така че адаптацията беше малко по-трудна, защото в обществения живот по друг начин се изпълняват задачите. Когато офицери, които сме напуснали армията по ред причини, попаднем в такава среда, ние виждаме, че колеги, на които им се постави дадена задача я приемат, но се изпълнява, когато може, а ние – бившите военни, веднага започваме да изпълняваме, защото така сме научени. В този смисъл трябва да кажа, че службата ми в Българската армия, работата ми като офицер в различни поделения, военното ми образование много много ми помогнаха, твърди капитан о.р. Димитров.

На практика аз не съм напускал армията, защото и сега като се видим с колеги се поздравяваме, в добри отношения сме, поддържаме си контакти, сърцето ми е в армията, докато дишам то ще бъде в армията. Хората, които сега служат в школата в Русе бяха млади офицери, докато аз служех. Ние се познаваме, помагаме си и никога не сме отказвали, каквато и да е помощ, стига да можем и да сме в състояние, категоричен е някогашният взводен командир от русенската автошкола.

Среща с генерал Добри Джуров


Най-запомнящият се момент от службата ми в Българската армия за мен беше срещата ми с армейски генерал Добри Джуров. Тогава бях определен като офицер с два БТР-а да охраняваме пункта за наблюдение под Сливен. Тогава говорих с него някъде около половин час. И сега се вълнувам като си спомням. Човек, който не е говорил с него, не може да разбере, какво е пропуснал. Той ме накара да сваля войниците от БТР-а. Влязоха в пункта да се нахранят, при условие, че те бяха задоволени с всичко необходимо. Само този жест за мен означаваше много. Имали сме и доста случаи, когато граничарите са ни викали да помагаме по няколко дни. Имало е ситуации, когато няма как да реагираме спрямо висшия офицерски състав, но командирът ни винаги беше до нас и с нас и така някои важни задачи са решавани на място, по възможно най-добрия начин. Доста тежка беше службата ми по тези места.  

КАМПАНИЯТА „БЪДИ ВОЙНИК“ ПРЕДСТАВЯ ЕДНИ ОТ НАЙ-ХУБАВИТЕ НИ ПЕСНИ


Сунай Чалъков е една от ярките звезди на ансамбъла на армията

С певецът Сунай Чалъков успяхме да разговаряме малко преди един от поредните концерти на Представителния ансамбъл на Въоръжените сили, от който той е част, в рамките на националната кампания на Министерството на отбраната „Бъди войник“, която има за цел да популяризира военната професия и да привлече повече млади хора към професионална реализация в Българската армия и във Въоръжените сили.
Познаваме Сунай, защото той е популярен изпълнител и е една от ярките звезди на ансамбъла на армията. Сега обаче, когато разговаряхме пряко с него, първото, което ни направи впечатление е, че той е наистина твърдо отдаден на музиката.
Дори докато водим интервюто, той се разсейва, когато звучи музика, музиката е не просто в кръвта му, той самият е изтъкан от ноти. Сърдечен, земен, добронамерен, интелигентен, всеотдаен, талантлив, предразположен към публиката си и към почитателите си, това е Сунай Чалъков.

-         Какво представлява за Вас участието Ви в подобни концерти като този, който провеждате в рамките на националната кампания на Министерството на отбраната „Бъди войник“?

-         Участието в този тип концерти за мен е важно, защото това е един шанс за младите хора да направят една много важна крачка в живота си, която може да ги направи по-отговорни и по-дисциплинирани., както и по-съсредоточени в това, което правят. Аз, като човек, който е служил в казармата, знам със сигурност, че тя ми е повлияла много добре за бъдещото ми развитие и за живота ми. Искам да изкажа едно огромно благодаря за идеята за провеждането на такива концерти и въобще за кампанията на Министерството на отбраната „Бъди войник“, която се провежда през цялата 2019 г. Доволен съм, че и ние артистите спомагаме за осъществяването на тези мероприятия.

-         Как подбирате репертоара си за този тип концерти, те са предимно насочени към армията, каква е спецификата въобще?

-         Изпълнявам различни песни, освен така наречените патриотични. Всеки от нас има всякакви песни, но на нашите концерти пеем онези произведения, които формално се определят като патриотични. На мен лично много ми харесват. Още от времето когато играех футбол, харесвах този тип песни. Аз съм от Русе и в Русе тогава имаше доста състави, които пееха патриотични песни. Направих песен за полковника, сега направих една песен за генерала и те се приемат добре. Много добре се приема и песента за българката.

-         Пеете освен на български език и на други езици, казват, че сте виртуоз с турски песни, къде публиката Ви приема повече, или не е възможно подобно сравнение?

-         Не може да се направи сравнение, просто за мен е голяма щастие, че мога да плувам във водите на различни езици и това ми доставя удоволствие, без значение, къде съм. Определено обаче съм за българската музика, в България да се пее на български език и да се правят хубави български песни, защото това е нашата идентичност, другите неща трябва да ги има, разбира се. Когато видя колеги, които наблягат на западни песни, аз също ги обичам, много ми се отдават италианските песни например, имам и сръбски, и македонски песни, но българските са ми в сърцето. Забелязал съм и друго нещо, оказва се, че английският език е по-лесен за пеене, отколкото българският. Казвам на младите хора, че ако искат да пеят добре на чужд език, трябва да пеят добре на български език. Българският е по-труден като произношение, артикулацията е по-сложна и това е добра школа за другите песни, на други езици.

-         От кога сте част от Представителния ансамбъл на Въоръжените сили?

-         От 2005 г. съм в ансамбъла. Преди това два пъти бях в Турция, където имах различни концерти. Тогава живях в един много труден за мен момент. Трябваше да оцелея по някакъв начин. Отидох, видях, прецених, че не мога да започна всичко отначало и тогава композиторът Димитър Гетов беше художествен ръководител на ансамбъла и той ме покани. Така че от февруари 2005 г. съм тук. За мен това е голяма школа, защото тук имаме възможност да се срещаме с много хора, които ценят хубавото и стойностното. Има сцена, има различни ситуации, в които човек трябва да реагира, защото другата сцена е на по-малки места в села и малки градове, по ресторанти също, но сцената тук е друго нещо. За един човек, който дълго време не е бил на сцената му личи и аз заради това се радвам, че имам възможност да съчетавам и двете сцени – тази в ансамбъла и извън него, когато имам възможност. По този начин не ми липсва нито едното, нито другото.



Най-ефектни са патриотичните песни

Най-ефектни са песните, които се класифицират като патриотични и от друга страна  - тези, които са нови и хората все още не са ги чували. Миналата година песента ми за генерала стана сякаш от само себе си. Тогава нашият командир бригаден генерал Илко Йорданов каза, че има песен за полковника, а няма за генерала и попита, дали няма да направим и за генералите такава песен. Тогава нашият ръководител Снежина Темелкова ми поръча тази задача и аз написах мелодията и така се получи една хубава песен. Хубаво е да има нови песни, но са нужни средства за това. Тогава намериха известни средства, аз за музиката не съм искал никакви хонорари. Дойде ми вдъхновение, написах музиката и това е най-важното, но парите са необходими за другите процеси, които съпътстват създаването на една нова песен, каза изпълнителят Сунай Чалъков.
Искам обаче ясно да заявя, че хората харесват патриотичните песни, имат явно някаква носталгия към тези песни. Когато ние ги пеем, те помнят „Армейска песен“ от преди години, големите хорове и сега тези песни се поднасят от по-млади хора, като това е по-интересно, твърди Сунай.
Тези песни имат едно леко шлагерно звучене и стават много популярни. Шлагерното начало в музиката през последните 10-15 години почти изчезна. Ние и заради това гледаме да компенсираме, защото хората слушат друга, различна музика, но в един момент тя им омръзва и те със сигурност се връщат, макар и бавно и постепенно,  към хубавата българска музика, казва още Сунай Чалъков.



За вестник "Българска армия" 

ПРЕЗ ИСТАНБУЛ НА БЕГОМ


На пръв поглед стандартно пътуване до Истанбул – от четвъртък вечер до неделя вечер – почти на бегом. За тези два пълни дни в старата столица на Византия обаче видяхме толкова, колкото вероятно бихме видели за месец. Казват, че на такива пътувания не се ходи организирано. Може, но след това, човек трябва да пътува в градския транспорт, за да успее да се потопи в атмосферата и да види града отвътре, от към бита на неговите жители, а не като обикновен турист.

Армията в Истанбул е навсякъде, но по никакъв начин не се набива на очи. Особено на легендарния площад „Таксим“, войници с автомати и бронирани автомобили, заграждения и щитове са нещо нормално, което може да се види в градинката до площада, където всъщност започнаха протестите преди няколко години. Присъствието е внушително, но дискретно.

А иначе Истанбул е истински мегаполис. Казват, че населението му варира между 17 и 20 милиона, като с туристите достига поне до 22-23 милиона. Това изисква добър транспорт, работа за всички, комунално-битови удобства и забавления. И наистина тук има от всичко по много. Човек може да види и просяци, които като те видят с електронна цигара искат да пушат, без да знаят, че няма как да им дадеш, за тях това е просто цигара. Може да видиш и доста богати хора със скъпи коли, можеш дори да се натъкнеш, при това съвършено случайно, на известна личност, която бива аплодирана от целия Египетски пазар, без чужденците да са наясно, кой всъщност е това.

А иначе тук наистина си личи, че живеят милиони. Улиците са не просто пълни с хора, те са претъпкани. Мислехме си, че към 10,30 вечерта хората ще понамалеят, събота вечер е, но все пак е преди полунощ, но не познахме, напротив, те тогава започват да излизат и лудницата става още по-натрапчива.

Транспортът на града обаче е едно от местните чудеса. Купуваш си „Истанбул карт“ и на практика можеш да пътуваш навсякъде, по всяко време, без корабите и фериботите. Е, малко е трудно докато получиш самата карта, защото повечето апарати не работят, тоест работят, но като се стигне до вкарването на банкноти, все нещо им има, дори и да са нови, апаратите не ги приемат, но в един момент късметът ни проработва.

Освен, че в града могат да се видят истински светини от световна величина, днес тук живее почти 1/3 от населението на страната. Има джебчии, има кражби, има измами, а и това е повече от нормално при 20 милиона население, но има и правила, има полиция, има армия.

Вечерта ни спира бял луксозен автомобил и отвътре един млад мъж ни обяснява на приличен английски за някакви покупки на парфюми, от които ние печелим безплатна мостра, а той - комисион. До него момче на около 18 г. се подсмихва, издавайки без да иска, че става дума за някакъв опит за измама. Отказваме „далаверата“, разбира се, но автомобилът продължава да ни следва и когато наближаваме кръстовище, срещу нас виждаме въоръжени служители на реда. В същия момент автомобилът бавно изчезва към тъмнината на нощта, от която и се появи, а ние знаем, че макар и да става дума за огромен мегаполис, макар и  да е малко преди полунощ, все пак сигурността е на първо място и за местните, а особено пък за туристите.

Никъде няма кошчета за боклук и това е нормално, защото се страхуват от атентати, каквито вече имаше. Затова всеки хвърля каквото му падне, където му падне. На главната улица в „Таксим“ мръсотията е пословична, а на сутринта не просто е чисто, а направо е излизано. Направи ни впечатление, че колкото и да ходим из града, обувките ни остават чисти, което говори за хигиена, а не за Ориент, както някои си мислят.

Истанбул е необятен, той просто е разточително огромен, но за всеки има всичко, от което се нуждае. Освен това местните не се делят от туристите, на практика, човек може да вечеря в „Таксим“, или пък в „Лалели“, „Аксарай“, Фатих“, като на съседната маса до него може да вечеря автентично турско семейство.

Отдавна вече Капалъ чаршъ не е символ на алъш-вериша тук. Пазарът, открит през 1461 г., е повече туристическа атракция, където цените са доста високи, а истинският пазар е Египетският, срещу Галата, на Златния рог, където наистина може да се намери от пиле мляко, както се казва. Останалото е просто история, но хилядолетна история - мащабна, впечатляваща, стряскаща и отрезвяваща – за няколко империи на „пъпа на света“. 

НА „ТАВА ДЖИГЕР“ В ОДРИН

Да отидеш в Одрин и да не видиш папата, пардон, да не ядеш „тава джигер“ си е живо престъпление. Така казват всички, които са опитали този деликатес. А иначе Одрин е един от най-красивите и някога и български градове в югоизточна Тракия. Оказва се, че освен богатата си история, днес модерният Одрин, или Едирне, както го наричат турците, е впечатляващ с много неща. За първи път тук започват да лекуват душевно болни хора. Как става това? Ами с музика и с ромон на вода.

Душевно болните хора се нуждаят от спокойствие и разбиране. Поради тази причина те били лекувани именно тук в Едирне с ромон на вода и с музика. Първо се започвало с един музикант, добавял се втори, трети, пети, докато се стигне до цял оркестър. Ето как хората тук са разбрали, че музиката и ромонът на водата имат лечебна сила с успокоението, което ни предоставят.

Но не само с това е известен Одрин днес, тук е и най-модерният медицински университет в Турция - Тракийският, като в него се обучават и много чужденци. Турция е една от водещите страни в света по съвременна медицина. Тук доста успешно се лекуват ракови заболявания. Студентите-медици живеят в нещо като студентско градче, което е от затворен тип. Тоест, на студентите не се налага да излизат от района на университета, за каквото и да било, защото вътре има всичко – и заведения, и магазини, и барове.

В Одрин е и една от най-внушителните джамии в страната – Селимие джамиси, тук има и две български църкви, които, кой знае защо малко наши туристически фирми включват в програмата си, когато се пътува до Одрин.

Одрин обаче е най-известен сред българите днес с пазарите си. Турците обаче са се изхитрили и понеже знаят, че нашенците пътуват на търговски турове до града им, надуват цените и те на практика достигат българските, което в известна степен обезсмисля пазара тук. Остава обаче високото качество на стоките и продуктите. Пейнир /сирене/, кашар /кашкавал/, мандраджийско масло, зейтин /зехтин/, маслини, това са само част от продуктите, които могат да се купят първо на понякога драстично по-ниски цени, отколкото в България и второ – с много по-добро качество. Иначе пещималите и чорапите са на цени като у нас, а и качеството им си е същото.

Интересно е обаче, как турците, пък и нашенците, които живеят тук, защото има много българи, чиито баби и дядовци са били родени в Одрин, а днес има такива, които живеят именно по родните си места, са намерили едни интересен начин да се презентират. Вече стана дума за „тава джигера“. Това е на пръв поглед елементарно ястие, което обаче е приготвено по точно определен начин и това го превръща в сензация, която пък на свой ред се превръща в емблема на град Одрин днес.

Одринчани са намерили начин да печелят от туристическия интерес към града им, като освен емблеми, те успешно презентират и своите съвремени модерни достижения – образование, лечение, гурме-кухня. Далче не само Селимие джамиси е най-интересното в Одрин. Интересното е обаче, че архитектът на джамията майстор Мимар Синан, чийто паметник е пред парка на храма, е построил джамия и в София. Имарет или Бошнак Мехмед джамиси била построена през 1531 г. или 937 по хиждрато. Тя е била най-хубавата джамия на (мимар) Коджа Синан в града. Минарето е било високо и облицовано с черен мрамор, откъдето джамията носи и името си –„Черната джамия“. При нея е имало имарет, в който всеки е можел да се нахрани безплатно. Тя била обърната в православна църква и била осветена на 27 юли 1903 г. под името „Св. Седмочисленици“.

Оказва се, че районът на София е бил интересен като строителна локация за един такъв легендарен архитект като Синан и това доказва, колко са били интересни българските земи за Османската империя, във времената на владичеството.

Рецептата за „тава джигер“

Рецептата на „тава джигера“ не е тайна. Дробът – агнешки или телешки, трябва да е полуразмразен и да се нареже на тънки слайсове. След това внимателно трябва да се отстранят всички жили. Следва обилно измиване, осоляване и престой за почивка поне половин час. След това отново се измива обилно с вода и почива малко, без сол, като после следват още няколко измивания, докато дробът напълно се изчисти от кръв.

Следва процедурата по пържене. Смесват се 300 грама пшенично брашно и 150 грама царевично брашно, малко сол и черен пипер. Слайсовете се овалват обилно в сместа, след това в сух гевгир се разбиват, за да отпадне излишното брашно.

Пържат се в широка тава или тиган тип уок, в поне два литра олио, но не повече от пет литра. Пърженето продължава само 40 секунди, за да остане джигерът/дробът свеж, сочен и мек.

В същата мазнина се хвърля и една изсушена, червена, люта, чорбаджийска чушка, която леко се запържва и задължително присъства в порцията при поднасянето. А в нея освен джигера и чушката се нарязва домат и бял кромид лук. Задължително се консумира докато е топъл джигерът.