КАПИТАН О.Р. ВЕНЦИСЛАВ ДИМИТРОВ: ДОКАТО ДИШАМ СЪРЦЕТО МИ ЩЕ Е В АРМИЯТА

Истинската служба започва от бойните поделения

Венци Димитров е офицерът, който оставя трайни следи в съзнанието на поколения школници в автошколата в Русе, където се подготвяха и се подготвят шофьори на БРДМ, БТР, камиони и специализирана транспортна техника. Стотици са спомените за достойни постъпки и действия в различни ситуации, които изискват мъжество, доблест и смелост, които капитан от резерва Димитров оставя у своите обучаеми. Негови възпитаници има из цяла България и днес, където и да отиде той, винаги попада на бивши школници, някои от които вече с побеляващи коси, които с удоволствие си спомнят за времето, прекарано в Русе при може би най-добрия взводен командир, който някога са имали или са си мечтали да имат.

Капитан от резерва Венцислав Димитров изпълнява шест длъжности в управлението на Пристанищен комплекс Русе. Най-отговорната е „Отговорник по охраната на труда“ в предприятието, също така има задължения по отбранително-мобилизационна подготовка, класифицирана информация, гражданска защита, екология. В другите предприятия тези позиции са разделени, но когато човек има желание намира и начин, твърди Венцислав Димитров.

През 1987 г. завърших Висшето народно военно училище „Васил Левски“ във Велико Търново, профил „Мотострелкови“. По разпределение започнах службата ми в гарнизон Болярово, на турската граница, тогава подпомагахме дейността на граничарите по тези места. Там бях командир на взвод. Заедно служих с генерал Нейко Ненов, с него бяхме в една рота. Той беше достолепен, стегнат и достоен офицер и генерал и прекрасен човек. Жалко, че си отиде така нелепо и толкова рано, дори сега, като говоря за него се вълнувам. След гарнизон Болярово две години бях командир на рота в гарнизон Грудово, в 53-ти мотострелкови полк. Тук службата ми беше 24 часа в денонощието. Спомените ми обаче от там са живи и ще останат такива докато съм жив. Там беше истинската служба. Млади офицери бяхме, надъхани и подготвени. Много неща научихме и много неща имахме възможност да видим. Това разказа пред вестник „Българска армия“ капитан о.р. Димитров.

Много млади момчета минаха пред нас за подготовка. Сега, където и да се движа из България, все някъде се случва някой да ме срещне и да ме познава. От това ми става много драго. През октомври 1990 г. прецених, че трябва да променя кариерата ми и пожелах да се преместя в автошколата в Русе, където изкарах близо 13 години, като последните от тях бях в щаба като преподавател по общовойскова подготовка, защото това ми е специалността. За жалост, големите промени, които настъпиха в Българската армия, както и съкращенията през 2003 г., щатът, който дойде, просто не предвиждаше място за мотострелкови офицер, а децата ми бяха вече на 6 г. и на 2 г. и прецених, че няма смисъл да се връщам в Южна България и да започвам отначало в други поделения. В същото време и поделения в Южна България също бяха съкратени, спомня си легендарният взводен командир от автошколата в Русе.

През 2004 г. поех по нов път и влязох в управлението на Пристанищен комплекс Русе. Мога да кажа, че годините, прекарани в Българската армия са били за мен едни от най-хубавите, в какъвто и аспект да го погледнем.

Обучението във военното училище, службата в Българската армия са важни за мен. Сред всички мои колеги, които сме от Русе и напуснахме армията, нямам познат, който да не се е реализирал в каквато и да е сфера. Ние сме свикнали всичко да бъде начертано и планирано, когато се постави задача, да се изпълнява веднага. Така че адаптацията беше малко по-трудна, защото в обществения живот по друг начин се изпълняват задачите. Когато офицери, които сме напуснали армията по ред причини, попаднем в такава среда, ние виждаме, че колеги, на които им се постави дадена задача я приемат, но се изпълнява, когато може, а ние – бившите военни, веднага започваме да изпълняваме, защото така сме научени. В този смисъл трябва да кажа, че службата ми в Българската армия, работата ми като офицер в различни поделения, военното ми образование много много ми помогнаха, твърди капитан о.р. Димитров.

На практика аз не съм напускал армията, защото и сега като се видим с колеги се поздравяваме, в добри отношения сме, поддържаме си контакти, сърцето ми е в армията, докато дишам то ще бъде в армията. Хората, които сега служат в школата в Русе бяха млади офицери, докато аз служех. Ние се познаваме, помагаме си и никога не сме отказвали, каквато и да е помощ, стига да можем и да сме в състояние, категоричен е някогашният взводен командир от русенската автошкола.

Среща с генерал Добри Джуров

Най-запомнящият се момент от службата ми в Българската армия за мен беше срещата ми с армейски генерал Добри Джуров. Тогава бях определен като офицер с два БТР-а да охраняваме пункта за наблюдение под Сливен. Тогава говорих с него някъде около половин час. И сега се вълнувам като си спомням. Човек, който не е говорил с него, не може да разбере, какво е пропуснал. Той ме накара да сваля войниците от БТР-а. Влязоха в пункта да се нахранят, при условие, че те бяха задоволени с всичко необходимо. Само този жест за мен означаваше много. Имали сме и доста случаи, когато граничарите са ни викали да помагаме по няколко дни. Имало е ситуации, когато няма как да реагираме спрямо висшия офицерски състав, но командирът ни винаги беше до нас и с нас и така някои важни задачи са решавани на място, по възможно най-добрия начин. Доста тежка беше службата ми по тези места.