сряда, 21 февруари 2018 г.

ЩЕ СТАНЕ ЛИ СВЕТЕЦ ДЯДО ДОБРИ, ИЛИ ТОЙ ВЕЧЕ Е ТАКЪВ…!?

Напоследък се появи като особено актуална темата за евентуалната канонизация на дядо Добри, както го наричаха още приживе „светецът от Байлово“. Как и кога, и най вече дали може да стане такава канонизация, разговаряхме с богослови, които ни обясниха следното:

У нас се създава извънредна комисия, когато ще се прави канонизация. Тя трябва да разгледа изключително подробно живота и делото та кандидата за светец. В Русия например, такава комисия действа постоянно, но тук няма смисъл, защото канонизации се правят много рядко, почти на 20 години веднъж.

По въпроса за ранната канонизация на дядо Добри, трябва да отбележим, че в Гърция например, неотдавна  беше извършена канонизация на светец, починал няколко месеца по-рано. Тоест, няма срокове за това действие. Другата тема, която витае в публичното пространство е, че трябва да е извършил поне две чудеса, за да бъде провъзгласен за светец, но се оказва, че и това не е вярно. Това е католическо изискване, което при нас няма сила на задължителна предпоставка.

Дядо Добри така или иначе е безсребреник, тоест, той вече е просиял като добродетелен живот. Дори и да има някакъв грях, за каквото се писа преди време, към негов сини, или роднина, то животът, който старецът водеше, отдавна е измил едно евентуално провинение.

Често в Православния свят хора добродетелни, обикновени монаси, стават светци, защото са живели според примера на Христос.

А първата крачка е направена със събирането на сведения за дядо Добри и за чудеса, ставали благодарение на негови молитви, както и чудеса с неговата прозорливост.

Така или иначе, този човек вече е светец в сърцата на българите а и не само на тях. В това се крие обичта, която всички изпитваме към този българин, който си отиде на 103 г. 

И още нещо, дали пък не е време да се замислим, къщата на дядо Добри, която е в двора на църквата в село Байлово, да бъде превърната в музей. Дори и той да не е, все още, светец, защо къщата му да не е музей на добродетелността, за да се покаже, как е живял един свят човек, който е най-големият частен дарител на патриаршеската ни катедрала и един от най-големите частни дарители на църквата ни…!?

Колко ще струва това, да се направи един музей, дори и да се запази така, както Дядото е оставил дома си, без да се мести нищо, без да се променя нищо..! Струва си поне да се помисли за това…!


И на мнението, че ние имаме достатъчно светци и да почитаме съществуващите, а нови не ни трябвали, ще отговорим, че ние имаме светци, да…, а дали са достатъчно, това не е наша работа да знаем и да оценяваме, а за новите…, защо да не ги почитаме като светци, след като са заслужили и пред нас, но най-вече пред Бога…!? Нима тези хора трябва да останат непочетени…и по какви причини, защо, заради някаква суета на някои така наречени „духовници“ ли…!?!??!?

За фейсбук-групата "Православни новини"

ДЯДО ДОБРИ ЗАВЕЩА ИМОТИТЕ СИ НА ЦЪРКВАТА

Дядо Добри
Дядо Добри остави завещание, според което имотите му биват дарени на църквата в Байлово. Това е първата част. Остави ни също и една банкова сметка, по която няма средства, за сега, за възстановяване на Елешнишкия манастир. Това е манастир, който той започна да възстановява, но имаше борби и до преди осем месеца не беше върнат на църквата и тогава помощта беше спряна. С оставената банкова сметка трябва да се обединим и да възстановим този манастир. Това каза специално за в. „Българска армия“ отец Серафим, който беше най-близо до „светецът от Байлово“, както наричаха дядо Добри приживе и който преди да стане свещеник е бил офицер от ВВС.

Канонизацията на дядо Добри е въпрос на Божия прослава. Започнахме една кампания в Кремиковския манастир. Събираме случки от хора, преживявания и напътствия, които са получени от дядо Добри приживе и това е първата част на нашата организация. Искаме да са описани, подписани и да имат телефон за обратна връзка. Въпросът е да съберем максимално всичките данни. Ние ще ги опишем и ще ги внесем в Синода. От друга страна Бог трябва да го прослави и тогава и Църквата ще го канонизира, категоричен беше отец Серафим.


Фото Красимир ТОДОРОВ

За в. "БА"

ДЯДО ДОБРИ ИСКАШЕ ВСИЧКИ ДА СЕ ОБЪРНЕМ КЪМ БОГА

Отец Серафим, който е и бивш офицер от армията ни, днес отговаря за Кремиковския манастир. Той беше най-близо до „светецът от Байлово“ - дядо Добри в края на земния му път. Дядо Добри почина в Скравена при дъщеря си. Често идваше в манастира и оставаше тук. Ходеше и на Байлово, после пак се връщаше. Но най-любимото му място беше именно Байлово, споделя отецът.

Свещеникът-офицер е роден в София. През 1998 г. кандидатства  във Висшето военновъздушно училище в Долна Митрополия – щабен профил. завършва през 2002 г. и една година работи в щаба на ПВО, а после и една година в Министерството на отбраната. През 2004 г. напуска армията, за да стане свещеник.

-         Отец Серафим, остави ли дядо Добри някакво послание към нас, нещо, което трябва да запомним?

-         Ние всички знаем, какво послание остави той. Всичко това, което правеше, същината му не беше събиране на средства, а две други неща – от една страна да ни накара да бъдем милосърдни и милостиви и от друга страна да ни покаже,че в този материален свят има нещо по-важно и по-ценно и заради това всъщност даряваше и възстановяваше храмове и манастири, за да може да знаем, че там има неща, които не са временни, а са вечни. Да вярваме в Бога, това искаше да ни накара дядо Добри. Това е всъщност, което той искаше, след смъртта му, всички да се обърнем към Бога.

-         А остави ли той някакво завещание?

-         Да, в неговото завещание той оставя имотите си на църквата в Байлово. Това е първата част. Оставя ни също и една банкова сметка, по която няма средства, за възстановяване на Елешнишкия манастир. Това е манастир, който той започна да възстановява, но имаше борби и до преди осем месеца не беше върнат на църквата и тогава помощта беше спряна. С оставената празна, за сега, банкова сметка, трябва да се обединим и да възстановим този манастир.

-         Такива хора като дядо Добри раждат ли се така, или се създават впоследствие такива? Това са едни уникати, до колко ние сме достойни като общество да имаме такива хора сред нас?

-         Не е случайно, че дядо Добри е живял в нашето време. Това е едно много материално време. Питаха ме напоследък, дали той има последователи. Бог ни дава такива хора, но всеки от нас може и да не успее да стане като него, но може да тръгне по неговите стъпки. Поне малко трябва да мислим и за духовното, а не само за материалното. Той се дава от Бога, но може и да се изгражда. Бог дава, но дядо Добри се е борил години наред. Всички виждаме животът му и лишенията му. Той е имал дълги години на човешка борба между това, което иска тялото и това, което иска духа.

-         Заговори се за евентуална канонизация на дядо Добри, Вие като свещеник, какво мислите за това?

-         Това е въпрос на Божия прослава. Аз мисля, че първата част е подробно изследване на живота на човека. Всички сме наясно, че дядо Добри живя много чисто и отдадено на Бога. Първата част я имаме. Започнахме една кампания в Кремиковския манастир. Събираме от хора случки, преживявания и напътствия, които са получени от дядо Добри приживе и това е първата част на нашата организация. Искаме да са описани, подписани и да имат телефон за обратна връзка. След като съберем всичко това и когато и Бог посочи ще предприемем нови действия. Дядо Добри си е свят като човек и със сигурност си е спасен, нямам съмнения в това, защото го познавам и знам, как живееше и какво правеше. От тук насетне, когато Бог прослави човека, той със сигурност ще се канонизира, но сега първата ни стъпка е това, да съберем преживяванията на хората с него.

-         Беше ли прозорлив дядо Добри, защото ако е било така, той  е извършвал чудеса в името на Бог?

-         Всички знаем, че той беше прозорлив. Като те погледне и казваше неща, които не са му споделяни, но той ги знаеше. Има случаи на много хора, за които той се е молил и са се случвали чудеса. Това го има като предпоставка. Въпросът е да съберем максимално всичките данни. Ние ще ги опишем и ще ги внесем в Синода. От друга страна Бог трябва да го прослави и тогава и Църквата ще го канонизира.

-         Как изживя той последните си дни?

-         Накрая и от известно време, откакто спря да може да вижда, му беше трудно и не можеше да служи, а той имено така приемаше живота си, като служение. Беше отпаднал, той все пак беше на 103 г. Чакаше с нетърпение срещата си с Бога. Непрестанно се молеше Бог да го приеме по-скоро.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

Снимки: КРАСИМИР ТОДОРОВ






понеделник, 19 февруари 2018 г.

ПОЛКОВНИКЪТ-ГЕНЕРАЛ – ВОЕНЕН СТРАТЕГ И МЪЧЕНИК

Един забравен, достоен български офицер „излиза на светло“

Полковник Стойне Бачийски е командир на 51—ви пехотен вардарски полк /от 1942 г./, в състава на 14-та пехотна дивизия от Пета армия в Скопие и впоследствие командва 14-та дивизия. Той е роден на 1.09.1897 г. в Княжево. Много легенди се вихрят около името на този български офицер. Той е недолюбван и неоценен, но оставя името си в историята като доблестен командир. Приписват му какви ли не завери, но истина е, че така наречената „Плевенска афера“, при която са заловени военнослужещи с ляв уклон от същия този полк, е част от действащото законодателство в страната ни в онези години. За издевателствата, които са упражнявали някои нисши офицери над тези хора, в така нареченото кале в Скопие, те са осъдени. Стойне Бачийски не е осъден, защото не е намерен за виновен, при това не от кой да е, а от така наречения „народен съд“, който, ако е имало и най-малкото провинение за този офицер, със сигурност щеше да го намери.

Ето какво си спомня Владимир Матев (61в.), публикувано в сайта на „Един завет“: „…На 6-ти септември 5-та армия се изтегля. …Сутринта в 6 ч. 5-та армия се изтеглила, а аз към 11 ч. почвам да се изтеглям…И германците в посоката на Куманово се насочват, за към България…Германците спират 5-та армия над Куманово. Искат или да я обезоръжат или да тръгнат с тях. И тогава полковник Бачийски, командир на 51-ви пехотен полк, става командир на 14-та дивизия. 5-та армия се състои от 2 дивизии – 14-та и 15-та дивизия. 14-та беше в Скопие, а 15-та беше във Велес…И германците – „Принц Ойген” дивизията някъде там е била и тя именно засича пътя на 5-та армия. И с 5-та армия се изтеглят и граждани, чиновници, всички вкупом с армията…51-ви полк гонеха партизаните, дето правеха зулумуците….И на 7-ми или 8-ми беше, не си спомням, Бачийски не е съгласен да тръгнем с германците и те казват: „Ще ви обезоръжим!” И започва най-напред обезоръжаването на офицерите. Най-напред Бачийски отива, вади пистолета си, целува го и им го хвърля. Германците са кавалери в това отношение, видеха този жест и му върнаха пистолета. Той казва: „Ще го получа, обаче няма да вземате пистолетите и на другите офицери!” И те се съгласиха…По-късно Бачийски каза: „Положението е следното – или пленници ще бъдем, или кой както види!” И тогава, това беше към шест часа сутринта, офицерите събраха частите и тръгнаха по посока, кой както намери, горе-долу познавахме там терена…Падна една мъгла и цялата 5-та армия се пръсна…“

Български офицер със свои близки, в Скопие,
на брега на Вардар. Зад тях - военният клуб. 
Ето какво е „провинението“ на полковник Бачийски, че командва военна единица, в която има група, която да неутрализирала опитите на югославските партизани да обезоръжават българските офицери при отстъплението им към България.  Това са факти, които се потвърждават от спомени на нашите офицери в тези части.

Нека припомним, че на 2 септември 1944 г. ново българско правителство прави последен опит да предотврати обявяването на война от Съветския съюз на България. То прекъсва дипломатическите отношения с Германия. Правителството на Константин Муравиев обявява война на Хитлер на 8 септември 1944 г., като същия ден войските на СССР навлизат в страната. Муравиев е свален на следващия ден.

След събитията от 9 септември 1944 г. Стойне Бачийски е съден от така наречения „народен съд, но делото е спряно.

На 8 март 1948 г., заедно с подполковник Димитър Цветков, Бачийски се присъединява към горянската чета на Герасим Тодоров и заема ръководно място в нея. Заловен е на 20 март, след като четата е разбита и е осъден на смърт. Разстрелян е на 17 май 1949 г. в Горна Джумая. Заровен е в яма в гробищата на града. По наказателно дело № 500 от 1948 г. на Горноджумайския окръжен съд са осъдени 84 души. 12 от тях получават смъртни присъди, осем от които са изпълнени незабавно.

През 1992 г. Стойне Бачийски посмъртно е повишен в чин генерал-майор.


За в. "БА"

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ ВАСИЛ БОЙДЕВ – ОФИЦЕРЪТ-УЧИТЕЛ

Забравените герои на България са потънали дълбоко в историята

Има една цяла плеяда български генерали и офицери, които са не просто забравени, а са потънали толкова надълбоко в историята, че сякаш никога не са съществували. Те са забравени, защото обществото ни е допуснало това. Сред тях е легендарният командир на Пета армия в Македония по време на Втората световна война – генерал-лейтенант Васил Бойдев.

Той е роден е на 1 януари 1893 г. в град Казанлък. Син е на Теню Бойдев. През 1901 г. завършва Педагогическото училище в Казанлък. Между 1905 г. и 1912 г. учи във Военното училище в София. На следващата година влиза във Висшата кавалерийска школа в Горна Баня. От 1922 г. до 1925 г. учи във Военната академия. Службата си започва през 1912 г. в първи ескадрон на четвърти конен полк. През Балканските войни е адютант на генерал Велчев. По-късно е командир на картечния ескадрон на четвърти конен полк, началник на девети пограничен участък, началник на отделение в Генералния щаб и преподавател по тактика, военна стратегия и снабдителни служби към Военната академия. Става преподавател във Военното училище.

От 6 октомври 1936 г. става началник на въздушните войски. През следващите близо пет години активно допринася за възстановяването и усъвършенстването на този нов вид въоръжени сили, който преди това е бил унищожен съгласно клаузите на Ньойския договор.

Поради несъгласие с прогерманския курс на регентството около Богдан Филов и на военния министър Руси Русев, генерал Бойдев подава оставка и на 11 май 1944 г. излиза в запаса. През 1945 г. е изправен пред „народния съд“, осъден е и е изпратен на лагер. След като изтича присъдата му е интерниран в Троян, където живее заедно със съпругата си до смъртта си на 23 април 1984 г.

Спомените на генерал Бойдев са изключително ценни, защото са и автентичен поглед върху личността и характера на цар Борис III. Командирът на военната ни авиация е близък с монарха и не се притеснява да споделя с него своите виждания за бъдещето на България. По този начин успяваме да видим Борис III извън рамките. Според генерала, монархът ни бил скептичен към Третия Райх, не вярвал в победата на Германия и дори смятал Хитлер за ненормален.

От спомените на Боайдев виждаме също така нежеланието на царя и генералите, както и на повечето ни държавници  да присъединят България към Тристранния пакт.

В Троян генерал Бойдев е принуден да дава частни уроци по немски език. Един български генерал, достоен командир на въздушните ни войски е доведен до положението да стане даскал, за да се препитава. Неговият наследник, генерал-майор Константин Стоянов /Кочо Стоянов/ поема армията на 11 май 1944 г. и я ръководи до нахлуването на съветските войски в България, когато се самоубива. Именно жената на Кочо Стоянов моли генерал Бойдев, да поговори със съпруга й, за да го „озапти“ в Мактедония. До толкова генерал Бойдев е имал доверието не само на местното население, но и на своите близки, че и на близките на своите подчинени и наследници.

Бойдев оставя спомените си в няколко екземпляра и ги дава на различни троянци, за да ги четат и които имат някакви бележки да му ги кажат, пише негов ученик по немски.


Идеята да напише спомените си възниква след настояване от генерал-полковник Иван Кинов. В заключението на спомените си генерал Бойдев пише: „Написах моите спомени не защото смятам, че много от съби­тията ще се изгубят за историята, а за да дам и аз своя принос главно върху онези събития, на които съм бил не само зрител, но и дейс­тващо лице.“

За в. "БА"

сряда, 14 февруари 2018 г.

ВОЕННИЯТ МУЗЕЙ ПОЛУЧИ ЦЕННИ КАРТИ ОТ ВОЙНАТА

Семейство от София дари лични вещи на офицер-ветеран от Косово

Националният военноисторически музей /НВИМ/ получи дарение от семейство от София, които пазят уникални немски и български географски и военни топографски карти от времето на Втората световна война. Те са били притежание на ветеранът, капитан от запаса Георги Ст. Иванов /11.10.1912 г.-09.12.2002 г./ – служил като офицер в 14-та пехотна дивизия, 51-ви пехотен вардарски полк, в днешна Македония и Косово, на граничната застава при село Стари Качаник - Втора кумановска пехотна дружина.

Освен карти, семейството дари още изящна кутия от хармоника и пръстен, подарени на българския офицер от италиански офицери, с които е работил в района, както и лични документи на ветерана Георги Иванов – личната му военна карта, отличия и медали, значки и удостоверения за наградите. Сред дарените артефакти е и албумът „Трета картечна рота – 1935-1936 г.“ от ШЗО в Княжево и снимки от войната, принадлежали на капитан от запаса Иванов.

Големите исторически събития носят историята не само на генералите, но и на по-нисшите офицери и войниците. Такива дарения за нас са важни, защото са компактни и проследяват цял един период от военната ни история и от личната история на един български офицер, заявиха от НВИМ.

За нас е важно да предоставим тези артефакти именно на военния ни музей, защото това е мястото им, където те биха били у дома. Нашият сродник – офицер и ветеран от войната щеше да направи същото, ако беше жив днес, заяви Николинка Георгиева – дъщеря на Георги Иванов.

Дарителите получиха официален документ за дарение, връчен името на ръководството на администрацията на НВИМ.


Фото Николета РАЙДОВСКА

ЗАЩО НЕ МИ Е МЪЧНО ЗА ДЯДО ДОБРИ…!!!

Не мога да го обясня, но някак си не ми е мъчно за дядо Добри. Не ми е мъчно, защото знам, че той сега е на много по-хубаво и злачно място. Първоначално се почувствах тъжен, защото той си  е отишъл от нас, после обаче осъзнах, че той не си е отишъл, него са го прибрали, където му е мястото – на небето, при другите като него – светлите хора, ЧОВЕЦИТЕ, които са оставили диря след себе си тук на земята, диря която ние само се опитваме да следваме.

Гледах снимките на дядо Добри, как целува ръка на дете, което прилича на агнел небесен, …един ангел небесен, целува ръката на друг ангел небесен…! Гледах и други снимки, където дядо Добри е до патриарх Неофит. Единият с бяло було и бяла брада – патриархът, другият и той с бяло було и бяла брада, с бяла коса, като бялото було на патриарха – патриарх на безсребреничеството и на дарителството, патриарх на вярата, патриарх на себеотрицанието в името на вярата и добруването на човечеството!

Четох и коментарите във фейсбук. Социалната мрежа беше залята от такива. И …нито един отрицателен, нито един злобен, нито един негативен…само един неориентиран, и той да каже нещо по-различно, но глуповато. Всички обичаха и обичат дядо Добри!

Такива хора всъщност не умират, те се прераждат всеки път, за да облагородяват обществата в различните времеви измерения! Такива хора не умират, защото не се и раждат, тях просто ги има, те са тук и сега, дори и когато ги няма, те пак са тук, защото ги помним ние и живеят в сърцата ни. Такива хора не умират, заради това и аз не се натъжих безутешно от неговата смърт, защото това не е смърт, това е преход.

Преди няколко години, още не беше навършил 100-те, отидохме по Благовещение до къщата на дядо Добри в Байлово. Казваха ни, че не приемал посетители, защото се уморявал, но ние отидохме. Аз, колежка журналистка-Тони, тогавашният ми отговорен редактор-Илийката и някакъв испански фоторепортер, мисля, че беше някой си Хосе. Стигнахме до къщата на стареца в двора на църквата в Байлово. 

Такава къща не бях виждал, беше като къща от приказките, като нарисувана, като измислена, като нереална, несъществуваща...! Беше толкова чиста, спретната, много стара, а в същото време и толкова по своему си романтична, топла, уютна, спретната, "домашна", малка, но толкова голяма по съдържанието си. 

Такива къщи има само в приказката за Хензел и Гретел и вероятно в омагьосаната, или магическата гора от приказките на братя Грим.  

Дядо Добри си беше в къщи, но беше заключил. Видяхме го, тоест само го зърнахме на прозореца, прав, четеше голяма книга – Библията. Без очила, приведен над нея, потънал в Писанието! Снимахме го, а той едва тогава ни забеляза, видя светкавицата на апарата. Погледна ни, сякаш се усмихна и дръпна завесата, за да не го притесняваме повече.

Това беше първата ми и последна среща с този светъл ЧОВЕК. Той не се скара, не се намръщи, не се разсърди, просто искаше да остане сам, сам с Библията си, сам с Бог, сам със своята непорочност. А ние се качихме обратно на модерните си коли и отпрашихме към София, с пълни със спомени SD-карти на фотоапаратите и андроидите си. Носехме дядо Добри с нас, откраднахме го със снимките, които му направихме.

Дядо Добри беше и до царя, беше и до политици, беше и по фасадите на блокове, беше ползван за какво ли не, за противопоставяне, за пример, за всичко, но той си остана просто дядо Добри – ЧОВЕКЪТ. Сега вече не е сред нас, но е тук, по своя си начин, няма как да ни е оставил. Един човек във фейсбук беше написал, че моли дядото да се моли пред Бога за нас! Той това го правеше и преди, докато беше тук, жив, сред нас. Сега вече е горе, при Него и със сигурност се моли за нас, защото такива хора живеят с молитвата, живеят с Бог!

Нека се разделим с тленните му останки, но нека и да помислим, дали пък тази малка къщица в Байлово не би било добре да се превърне в музей…!? Такива като дядо Добри се раждат рядко на Земята, а когато си отидат, трябва да ги помним, да има поне едно място, където споменът да е веществен, малката му скромна къщица, като излязла от приказките…!


Затова не ми е мъчно за дядо Добри, защото успях да го видя приживе, защото знам, че той не е умрял, той е при своя Баща, сега най-сетне той се прибра у дома…!!! 

Гледах снощи по телевизията репортаж от опелото му. Лицето му светеше, някак озарено от светлина, онази светлина, нетварната, която не всеки вижда и не всеки носи...!!! 

Вечна и блажена памет дядо Добри, лек да е пътят ти нагоре, а на нас - смелост да продължим, кой до където и до когато...! 

За фейсбук-групата "Православни новини"

четвъртък, 8 февруари 2018 г.

ЗА ВИЗИТЕ ЗА САЩ И ДЕМАГОГИЯТА НА СЪВРЕМИЕТО НИ

В страната ни действа Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Той е обнародван в Държавен вестник, бр.37 от 5 май 2000 г. Неотдавна и парламентът ни прие на първо четене промени в този законов акт.

Промените предвиждат премахване от публични места на лозунги, фотоси, знаци и други знаци и предмети, създадени през комунистическия режим в периода 1944 - 1989 г. в негова възхвала или възхвала на БКП и нейните ръководни дейци.

Законопроектът предвижда забрана на поставянето на такива знаци на публични места. Ако определени предмети или сгради не могат да бъдат премахнати, на тях ще бъдат поставяни табели с надпис, който посочва, че комунистическия режим в България е обявен за престъпен със закон.

Промените са предложени от Методи Андреев от ГЕРБ и депутатите от Реформаторския блок Петър Славов, Мартин Димитров и Вили Лилков.

Законът предвижда и глоби за неспазване на новите разпоредби.

Една от разпоредбите на този закон касае и пътуванията на българите извън страната, особено в така наречените капиталистически страни във времената на така наречената „Студена война“. В чл. 2, ал. 10, точка 4, буква „д“ е записано, че „…Ръководствата и ръководните дейци на Българската комунистическа партия са отговорни за… възпрепятстване на свободното движение във и извън страната…“, което пряко касае българите в чужбина, които автоматично тогава се превръщаха в така наречените „невъзвръщенци“.

В закона е упоменато още, че има наказателни разпоредби, които определят глоби, както беше казано по-горе. За повторни нарушения глобите са двойни….! И, какво от това…!?

Законът на практика НЯМА никакви реални правни последствия? Кой е наказан за действия, които касаят комунистическа пропаганда днес…?! Дори нещо повече, опитват се да съдят бивш военен министър, че видите ли, бил нарушил интересите на руската компания „РСК МИГ“ и го съди не кой да е, а България!!! България съди свой министър, че е защитил на практика националните ни интереси….!?!?!? Къде го има такъв абсурд, едва ли можем да го видим и в Бурунди!

Питаме се, защо приемаме закони, които трябва уж да реабилитират онеправданите от времената на комунизма, особено онези българи, които са рискували живота си, за да избягат от комунистическия „рай“? Защо приемаме недействащи закони, закони-лозунги, които казват нещо, но по никакъв начин не го защитават? Защо няма нито един наказан по този закон, а в същото време се завеждат дела срещу хора, които за залели с червена боя паметника пред сградата на социалистическата партия в София, или пък паметникът на Благоев в Благоевград…!? Значи за проява на „вандалщина“ спрямо комунистически паметници има наказание, а за проява на комунизъм, въпреки че комунизмът и прокламирането му е забранен с действащ закон, наказания няма…!? Как става това и защо се допуска подобно арогантно беззаконие!?

Да приемеш закон, който уличава комунизма като престъпен режим е регулярен и адекватен акт, който ще се хареса на Европа, но когато този закон открито и напълно умишлено не се спазва, тогава не е ли равносилно това на спъване на равно…!? Властите у нас обичат да са обичани от всички, и от Америка, и от Русия, само че това не може да стане,защото позициите са твърде ясно разграничени. Когато приемеш закон, който не се изпълнява, но пък играе успешно ролята на лозунг, тогава хвърляш прах в очите на партньорите си. Те обаче не са толкова тъпи, нито пък са толкова слепи, въпреки прахта в очите, виждат ни и ни оценяват. А когато се чудим, защо още имаме визи за САЩ, защо не ни пускат толкова дълго в „Шенген“ и защо в Европа имат твърде ясно изразени опасения спрямо нас, нека се замислим само за един пример.

Този Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен е лозунг, но е недействащ практически акт. Няма правни последици. Има предвидени разпоредби, които обаче не се прилагат! Защо, ако се прилагаха, се позволява съществуването на комунистическа партия и тя е регистрирана по Закона за политическите партии…!? Какво значи „…Ако определени предмети или сгради не могат да бъдат премахнати…“? Това означава, че с оправданието, че просто „не могат да бъдат премахнати“, както пише в закона, без обяснение и пояснение, както и без ясно регламентирани архитектурни норми, могат да стоят и такива идеологически мастодонти като паметникът на съветската окупационна армия в самия център на европейската ни столица, на държава, която председателства Съвета на Европейския съюз и не спазва собствен закон….!

Това ли ни е правният плурализъм и правният ред – да създаваме закони, които не изпълняваме, закони-постулати, които нямат практическо приложение и от тях не следва нищо друго освен едно голямо, красиво НИЩО, което проявява жалки опити да бъде НЕЩО, но си остава едно пълноценно НИЩО…!?!?

Не за друго е темата ни с този закон, а защото ако имаше правни последици от него, ако имаше наказани за проповядване на отявлен комунизъм, това поне малко щеше да реабилитира жертвите на този наистина престъпен режим.

Няма да забравя, как веднъж си позволих в центъра на обединен Берлин да произнеса името „Хитлер“…! Моят спътник, българин, който тогава живееше в Германия веднага ми се скара, защото „Хитлер“ и на немски си е „Хитлер“. А там тази дума е забранена! Забранена е, защото хората са осъзнали, че този режим е престъпен, точно толкова, колкото и комунистическият у нас – „тоталитарните близнаци“, за които писа и покойният вече президент Желю Желев. 

В Берлин „Хитлер“ е мръсна дума, а у нас комунизмът си има закон, който вместо да го забранява ефективно, го толерира пасивно…! Е, дълго още ще чакаме визи за САЩ, докато сме такива демагози…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София

КОГАТО БАБИТЕ СТАНАХА ОРЪЖИЕ В РЪЦЕТЕ НА НОВИЯ ИМПЕРИАЛИЗЪМ

Със засилването на патриотичните напъни в обществото ни, нещо, което е характерно и за цяла Европа, слава Богу, но и за съжаление този път не страним от европейските модни тенденции в политиката, избуяха и  някои уродливи явления. Появиха се всякакви про и анти – групировки, които понякога не просто са на ръба на закона, а направо са си отвъд него!

Така например, все по често в България по различни поводи и обществени прояви могат да се видят развети, освен български знамена, тези на НАТО и ЕС, където страната ни членува, а също и на Руската федерация…! Всички сме наясно, че българите са си традиционно русофили, поне повечето и това е така още от времената, когато ни убеждаваха, че „братушките“ са ни освободили от злите турци самоцелно. Е, после се оказа, че освобождението ни, което немедленно е последвано от ново заробване – духовно и геополитическо, всъщност е само част от плановете на Русия за излаз на топлите морета, мечта, която тя има още от времената на Петър Велики.

Та днес има едни бабички, които определено не са платени по различните протести, които привидно нямат политически профил, лошото е обаче, че те нямат и национален профил. Те се появяват със съветски и руски знамена и проповядват отявлен комунизъм, на който акт държавата кой знае защо не обръща никакво внимание, въпреки уж действащият в страната Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен…! Това обаче е една друга тема. Сега говорим за тези хора.

Те са безлични, нямат определен профил, тоест имат, но той е поливалентен. Те се афишират като български патриоти, носят пуловери с трибагреника – бяло, зелено и червено, но в ръцете си държат чуждо знаме – откровена политическа шизофрения. Понякога държат плакати, на които е изобразено малко момиченце, набучено на щика на войник, който на ръкава си има отличителен белег – знамето на САЩ и до него има символ и надпис „НАТО“! Този жалък опит за първична политическа пропаганда както се казва хваща дикиш на първо ниво. А именно на това ниво са повечето, които присъстват на подобни обществено-политически прояви.

Тези иначе на пръв поглед безобидни бабки са безжалостно ползвани за вледеняващ политически кинжал срещу всички, които са против тях, защото знаем комунистическият лозунг, че всички, които не са с тях, всъщност са против тях…!!!

Мисля си едно време, пък и сега повечето баби си гледат внуците, бабите са умилителни, те са глезливи, защото така са свикнали, правят баници, глезят внуците си, разхождат се, посещават опери и театри, бабите са просто баби – възрастни жени с мъдрост и умения, които прилагат на практика. А когато видиш едни баби да войнстват по площадите със сетни сили, развяващи знамена на една чужда държава, тогава човек се пита, тези баби свръхчовеци ли са, от къде им идват силите!? Дали пък желанието им да бъдат обществен, не и политически, авангард не ги превръща в жалки карикатури на една отминала площадна лозунгативност с доста ясно изразен политически привкус…!?!?!?

Но не са само бабите, има и млади хора, които се възхищават от Сталин, от Ким Чен Ун и други от това ято, които смятат, че комунизмът в най-извратената му и изчистена от примеси форма, може да бъде приложен успешно в практиката. Да, може и доказателството за това е именно Северна Корея, където има практически комунизъм от тоталитарно монархически вид, в неговата най-уродлива форма – автократизъм, което си е по същество червена абсолютна монархия с ярко изразени елементи на деспотичен режим.

За това ли парадират тези баби, а и младите им последователи, за такъв начин на управление и за такова обществено устройство…?! Много е лесно да хванеш автобуса, влака или да се качиш в личния си автомобил и да отскочиш за едно кафе до Солун на крайбрежната алея, в златния летен залез, като забравяш, как при комунистическия режим у нас, не просто не можеше да отидеш на кафе в Солун, а дори и до границата с Гърция допускаха само с така наречения „открит лист“, в който се описваше причината, поради която се налага да посетиш граничната зона, не ставаше и дума дори за допускане до самата граница,….сакън, да не би някой да се изкуши и да избяга на Запад…!!!

И днес все още има хора, които парадират с комунизма и неговата символика. На плакати се показват пречупени кръстове, под които стилизирано пише „НАТО“, като буквата „А“ е изобразена като ракета….! Този тип лозунгативно изразяване на мнение сякаш безвъзвратно беше останал в далечното ни тоталитарно минало, а се оказва, че днес той е все още актуален, като изваден от нафталина, като възродената Годзила, или смразяващото севернокорейско филмово чудовище Пулгасари – смешно, жалко, анахронично, преекспонирано, ретроградно, отблъскващо непосредствено, сурово и безвкусно насаждане на пропаганден опортюнизъм! За това става дума, за общодеятелност, която няма политическа окраска, но само на пръв поглед, отдолу стои канавата на „здравата“ русофилска закваска на народа ни от времената на Руско-турската война от 1878-1879 г.

Жалко е да се използват бабите ни за хибридните напъни на една зле прикрита империалистическа надменност, много е жалко…!!!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София