вторник, 26 ноември 2019 г.

КОГАТО ДИПЛОМАЦИЯТА СТАНЕ ФАРС, А ФАРСЪТ – ДИПЛОМАЦИЯ!


„…А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите…И едните, и другите са маскари!... Маскари са до един!... Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!...“. Това пише Алеко Константинов в епичната си сага за бай Ганьо, в главата „Бай Ганьо у Иречека“.

Този стереотип на поведение и мислене твърде наподобява онова, което днес наблюдаваме до известна степен в нашия премиер, който посети САЩ и се срещна с президента Доналд Тръмп.
Нещата излязоха от контрол още в началото, когато пуснаха няколко фейк новини, че видите ли, делегацията ни не била посрещната с военни почести, както се полагало!!!

Да започнем от тук! Военни почести на летището се предоставят по американския протокол само и единствено на държавни глави – президенти и монарси, които са и главнокомандващи на армиите на своите държави. Бойко Борисов не е нито държавен глава, нито пък е президент, още по-малко е монарх. Поради тази причина, американският протокол в такива случаи предвижда посрещането да е от делегация от страна на домакините, водена от министър, или заместник-министър, заедно с командира на съответната авиобаза, в която каца самолетът с гостите. След това официалните лица получават тържествен прием в Белия дом, както се полага за такива гости.

Това е всичко, няма пренебрегване на делегацията ни, просто такъв е протоколът и нищо нито повече, нито по-малко!  

След това обаче започват неяснотите по тази визита и те не са от американска страна, а напротив – от българска страна са.

Борисов се срещна с Тръмп и се били разбрали визите за български граждани да отпаднат, като Тръмп бил обещал сериозно да помисли по този въпрос..! Това твърде наподобява репликата от онзи стар български филм – „тате обеща да ми купи колело, ама друг път…!“. Всъщност визите не отпадат, президентът Тръмп е пояснил, че ще помисли по въпроса. Той навремето така мислеше и президентът Клинтън, помолен от българския си колега Петър Стоянов, по време на посещението си в София! Тук вината не е на президента Тръмп, нито пък е виновен Бойко Борисов. Ясно е, че отказите за визи трябва да паднат до 3%, а не както са сега около 11% и едва тогава визите ще отпаднат, така както неотдавна стана за полските граждани.

Второ, Борисов е говорил с президента Тръмп и той е обещал стратегическо споразумение за търговия, отбрана и други сфери на икономиката. Нека обаче да си припомним, че България притежава такъв статут на „най-облагодетелствана нация в търговията със САЩ“, който ни беше предоставен преди години от президента Рейгън. В Същото време се оказа, че това е просто един жест, да хубав, приятен, доброжелателен, но само един жест, с който разполагат още стотици държави по света. Тоест, това не е реален документ за търговски контакти, това е дипломация на ниво добри взаимоотношения. В това разбира се няма нищо лошо, но няма и нищо кой знае, колко конкретно, поне за сега!

Премиерът Борисов се опита, както прави у нас, а както донякъде успява и в Европа, да лавира. Той се опита, както навремето Тодор Живков, да бъде и с Горбачов и неговата Перестройка, и със старата гвардия сталинизирани комунисти в СССР, които се противопоставяха на реформите на новия съветски лидер. Знаем, какви бяха резултатите от това лавиране – Живков просто излетя от турболенцията на историческите събития. Същото се случва и сега. Борисов се опитва да лавира, като заявява, че няма против нито републиканците, нито демократите – те да си се карат, ние да си гледаме нас си! Да, ама не, както казваше журналистът Петко Бочаров. Не може да си и с едните, и с другите! Това не е дипломация, това е отявлен конформизъм с доста арогантен вкус!

Още преди да стъпи на американска земя, Борисов обяви, че няма да допусне НАТО в Черно море, няма да има база, защото премиерът ни искал платноходки и сърфисти, а е военни бази в Черно море! Атлантическият клуб в София веднага реагира, че това може да се каже от премиер на една държава, която не е член на НАТО, но от страна, която е член на НАТО подобно изказване звучи не просто странно, а направо – нелепо! Ние за НАТО ли сме, или сме против НАТО, че да не допуснем база на наши съюзници в Черно море…!? Няма средно положение, няма място за лавиране тук, или си в НАТО, или не си в НАТО! Ако си в НАТО, тогава какъв е проблемът да има база на НАТО в Черно море и какъв е проблемът за нас от едно такова начинание…!? Ще скочи Русия ли..!? Ами това какъв би бил проблемът, след като ние сме член на НАТО и има предвиден начин за защита на членовете на Алианса, ако някой се опита да осъществи пряка агресия отвън…!?

И накрая, риториката за това, че „всичките са маскари“ по байганьовски, а само премиерът е премиер-Слънце, работи в София, но не и във Вашингтон. Това е така, защото в САЩ демокрацията работи, а у нас – крета. Борисов може и да се опита да стане новият Ким Чен Ун – надявайки се на отстъпки от САЩ, без да предложи нищо насреща, освен личния си чар, само че Ким е фанатизиран комунистически диктатор, а на нашия му се привиждат призраци от гардероба, в който някога е живял и той самият…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София

вторник, 8 октомври 2019 г.

АРХЕОЛОЗИ СА НА ПЪТ ДА НАПРАВЯТ СЕНЗАЦИОННО ОТКРИТИЕ ЗА БОГИНЯТА БАСТЕТ

Входът на пещерата с предполагаемата
гробница на богинята Бастет.
Бастет – богинята-котка е една от най-големите загадки в историята ни от последните години. Тук е намесено името на Людмила Живкова, КГБ, Абверът на Хитлер. По темата говори и писателят-езотерик Милан Миланов, който говори за Бастет като за царицата на южните тракийски племена, която посещава храма на Соломон и дори има деца от него. Миланов работи с контактьорката Гергана Герасимова, от която твърди, че получава информация. Дори емблематичната Ванга казва: „там не търсете нищо, там има ни човек, ни животно!“. В предполагаемата гробница на Бастет в местността Градище край Малко Търново се твърди, че има съхранена литература, която няма да можем да разчетем сега, но която крие велики тайни.

Към Градище и евентуалната гробница на Бастет е имало интерес от немците по време на Втората световна война, от руснаците – след войната, а по-късно и от австрийци. „Те със сигурност не са дошли само заради една легенда. Градище е един перспективен обект и предстои да се откриват неща. Това е крепост, вероятно първо е била тракийска, а после и римска. Била е разширена докато е съществувало минното дело в района. В тези рудници се е добивало мед и злато. По повърхността има и отломки от гранат. Предстоят проучвания, които ще запълнят историческата картина за региона“. Това каза директорът на историческия музей в Приморско Даниел Пантов, който неотдавна със специализирана техника е проучвал района на предполагаемата гробница на богинята Бастет.

„Община Приморско не е изолирана, тя е свързана с Малко Търново. Тези хора, които тогава са живели там, са имали достъп до морето. Аз наблягам на местните тракийски племена, тясно ме интересува техният начин на живот, защото колонизаторите-гърци са ясни като култура, но за местните тракийски племена много малко се знае и те до сега са били встрани от историята“, смята Даниел Пантов.

Той отива с екипа си в местността Градище при Малко Търново чисто професионално. През 2017 г. закупуват гео-радар. Това е апаратура, която е последно поколение и която позволява да проникват лъчи в дълбочина до около 30 метра, както е в местността Градище при Малко Търново, но зависи, каква е почвата. „Решихме, че е редно, щом има такава легенда за Бастет, да се опитаме поне да я разбулим. И така ние го направихме с техниката, с която разполагахме. Открихме метален предмет“, разказва Пантов.

Трябва да има такава техника, с която да се влезе на 18 метра надолу и да се достигне до предметът. Това, което показва машината е, че там има и вода. Тези коридори са наводнени. Следователно, за да се стигне до там трябва да се изпомпва и водата, която не идва от извор.

„Хората, с които успяхме да се срещнем, много бегло разказват за легендата за Бастет. Те са били държани настрани от разкопките, които са правени преди години и не са били на ясно, какво точно е открито и какво точно е видяно там. След като всичко приключва и екипът на Людмила Живкова си отива, започват да се създават легендите от уста на уста. Говорят се обаче много интересни неща“, споделя Даниел Пантов.

Даниел Пантов по време на проучване
в местността Градище,
край Малко Търново.
Достъпът до местността Градище е доста труден дори и днес. За да стигнеш до там, първо те записват в една тетрадка и се вземат лични данни, дори и за екипа, който е изследвал на място. „За да се открие нещо там обаче, за да се случат нещата, те са комплекси и няма как това да стане само със желанието на няколко човека. Има и друга опасност, ако нищо не се открие и ако това е просто един рудник от римляните, тогава, кактво следва? Информацията спира на едно такова ниво, което се знае в пространството, засекретената информация пък не ни е известна“, споделя директорът на историческия музей в Приморско Даниел Пантов.

Свещено място или просто мини галерии

Самият район около Градище, край Малко Търново е свързан с рудодобива от най-стари времена. „Моите съмнения са, че още през бронзовата епоха траките са развивали тези мини на това място край Малко Търново. После с появата на римляните по тези земи те започват да ги дообработват, като вкарват нова методика, която позволява да се копае в дълбочина – спираловидно, както ние установихме. Много е вероятно да става въпрос за една такава разработка, а въобще да няма никаква гробница там. Това с теорията за гробницата на Бастет тръгва от преди около 40 години, когато се появява някаква тайнствена карта, която обаче не е запазена“, твърди директорът на историческия музей в Приморско.

Те не могат да установят радиация на мястото, където се твърди, че е гробницата на богинята Бастет. Тази апаратура, която са закупили може да работи от повърхността и те реално не се задържат много на терен. Не се е налагало да мерят радиация.

„Ако тръгнем обаче да правим проучвания в дълбочина и да влизаме в галерии, задължително ще трябва да имаме газови сензори и поне апарат за мерене на радиация. Това е само една малка част от инвентара, който нужен, за да се направят на място дори и проучвания, потвърждаващи това, че няма гробница на Бастет, или пък има, или това са просто минни галерии“, смята Даниел Пантов.

От историческия музей в Приморско
ни допуснаха да снимаме гео-радара,
с който са били извършени проучванията
в района на предполагаемата
 гробница на Бастет.
Тайните тепърва предстоят

Археолозите установяват, че когато екипът, изпратен от Людмила Живкова преди години идва на място в местността Градище, край Малко Търново, те са успели да прокопаят тунел, хоризонтално от сега съществуващите галерии.

Целта им е била да пресекат евентуални минни галерии, в които да влязат и от там да тръгнат по картата, която са имали. „Оказва се обаче, че това не е достатъчно, защото трябва да се копае и вертикално и то не малко, при това на точно определено място, защото например само на два метра встрани няма да се нацели тунел“, смята директорът на музея в Приморско.

Това, което те откриват сега с гео-радара е важно, защото установяват, че там, където сега са намерили металния предмет, който е под земята, не е копана преди, при експедицията на Людмила Живкова, а това означава, че тома място и този предмет, ако има такъв наистина, може би крият тайни, които предстои да бъдат изследвани от археолозите ни. 

СЪС „СИЛИХЛЯР ОТВОРИ СЕ!“ ТРЪГВА ЖИВАТА ЛЕГЕНДА В ПРИМОРСКО

Историческият музей в Приморско.

„В регионалния исторически музей в Приморско пазим тракийско въоръжение, което е дадено на реставрация. Пазим копие и тракийски къс меч, а вероятно е имало и част от жилетка – ризница, но открихме само малки метални фрагменти. Това беше открито в местността Силихляр – местност, която се намира на 5 км. на запад от Приморско. Има и една местност към Перла – Ченгер. Двете местности заселват съвременното Приморско“. Така започва разказа си директорът на историческия музей в морския ни курорт – Даниел Пантов.

Оказва се, че в двете местности основно са правени разкопки. През 2012-2013 г. археолозите откриват надгробна могила в Ченгер. Тя дава невероятни резултати, открити са два гроба на дете и на воин – жрец от траките, който вероятно е обслужвал светилището на Бегликташ в периода II-I в. пр. Р. Хр. Откриват следи от метални въоръжения и снаряжения, но почвата в Приморско е минерализирана и корозията унищожава  металните предмети много по-бързо, отколкото това става на други места, където се правят разкопки. Археолозите намират металните предмети на прах, като установяват само формата и по това правят заключенията си. Така е бил открит тракийски щит и копие, както и нож.

При гроба на жреца са открити цели керамични съдове, които претърпяват реставрация и сега могат да се видят в зала № 2 в музея в Приморско. Това са наистина уникални експонати, защото посетителят на практика се докосва до сакрални предмети от времето на траките, с които са били извършвани свещенодействия. „По време на проучването се правят снимки на всеки един етап, но когато предметите са в състояние на прах, има разсейване на формата“, споделя Пантов.

„Ние знаем, че няколко тракийски племена са живели по тези земи. Сензационни неща не сме откривали, но всяко нещо, което е ново, мисля, че е сензационно, защото в този район не са правени много проучвания. Така доказваме, че тракийските племена са били на едно достатъчно добро ниво на развитие. До сега се говореше, че гърците са донесли цивилизацията по нашите земи, с тяхната колонизация по Черноморието. Аз обаче мисля, че не е точно така и местното население е било достатъчно силно развито за времето си от преди гърците, а това население е било тракийско“, категоричен е Даниел Пантов.

Директорът на историческият музей
 в Приморско – Даниел Пантов 

по време на разкопки на терен.
Миналата година на Силихляр откриват гроб на жена под могилен насип, която е от раннобронзовата епоха, около 3000 г. преди Христа и там има златни обеци, сребърни спирали и керамика. Гърците идват по-късно. А това означава, че и преди тях е имало култура, имало е дори мода по тези земи, смята директорът на музея в Приморско.

„За да добием представа за ритуалите и живота въобще на траките, всичко това трябва да се натрупа като информация и да се предаде на поколенията напред. Аз работя над такъв проект, който наистина искам да е на високо ниво. Нужни са ни още няколко години най-малко, за да съберем информацията. В рамките на една година могат да се проучат най-много два обекта – надгробни могили“, казва още Даниел Пантов.

Керамиката от разкопките се измива,
изсушава и изследва.
Разкопките в Ново Паничарево дават добри резултати
            
Началото на музея в Приморско е поставено през 2015 г. „Ние направихме музейна сбирка малко по-рано – 2012-2013 г., в общината. Имахме гостуваща изложба от Националния исторически музей и те ни предоставиха няколко витрини. Така успяхме да направим времена изложба. След това започнаха археологическите разкопки в Ченгер и така стана факт историческият ни музей. Разбира се без местната управа нямаше как това да се случи, но благодарение на кмета д-р Димитър Германов имаме вече музей в Приморско“, каза директорът Даниел Пантов.

И наистина музеят е уникален. Всичко е толкова стриктно подредено и пригледно,  достъпът до „трезора“ в долния етаж е повече от очарователен. Когато човек произнесе словосъчетанието „Силихляр отвори се“, металната врата на хранилището се отваря сама и това създава усещането за мистичност. Триизмерната стая, в която сякаш от нищото излиза образ и ти разказва за историята на траките е повече от впечатляваща. Този музей е наистина е наистина един от най-иновативните исторически музеи в България.

„Сега правим разкопки на Ново Паничарево, това е село на около 20-тина километра от Приморско. Открити са две могили от времената на траките – V век преди Христа. Откриват се различен тип експонати и много керамични фрагменти, които се промиват. Има големи резултати от култова дейност, което е присъщо на траките, но до гроб все още не сме достигнали. Трудно е през лятото, защото и работниците имат и друга работа“, споделя директорът на музея в Приморско.

Една от големите исторически
забележителности на Приморско
днес са образите на известни личности,
които надничат свенливо от скалите
 по крайбрежната улица.
Предстоят проучвания на черноморските крепости

Предстоят мащабни проучвания по крепостите в региона по крайбрежието на Черно море. Това е вторият етап. „Крепостите трябва да се реставрират и да се социализират. Вълчаново кале обаче при нас се намира в рамките на резервата. Другите крепости са по-навътре. Проучена беше крепостта Ордовиза в Китен“, казва Даниел Пантов.

Проучванията на светилището Бегликташ все още не са завършили. Може би трябва да се обхване територията около мястото. „Ние проучихме два долмена преди светилището. На самия Бегликташ пуснахме сондаж. В югозападна посока има перспективни участъци, които ако се изчистят от храсти и се мине с гео-радар ще има добри резултати и има такива идеи“, споделя директорът на музея в Приморско.

Този обект е описан още от братята Шкорпил, когато минават през тези земи. Това място е познато като тракийско светилище. Когато заграждат територията около резиденция Перла, на практика това запазва светилището до наши дни почти непокътнато.

четвъртък, 12 септември 2019 г.

ДОЦ. Д-Р МИХАИЛ ГРУЕВ: НЕОБРАБОТЕНИТЕ АРХИВИ СА ПОД 5%


Ценностите ни се съхраняват на различни места, за по-висока сигурност

Председателят на Държавна агенция „Архиви“ доц. д-р Михаил Груев е роден на 25 октомври 1971 г. в София. Завършил е специалност история в Софийския университет „Св. Климент Охридски" (1994 г.). Доктор по история с дисертация на тема „Българите мюсюлмани в държавната политика на България (1944-1959 г.)“ (2001). Преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в Софийския университет „Св. Климент Охридски". Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Владее немски и английски език, ползва руски език.

-         Г-н Груев, съзнавайки несъстоятелността на един такъв въпрос, все пак, какво е най-ценното, което се пази в нашите архиви?

-         Неотдавна мина датата 9 септември. Тя е вододелна за историята ни, във връзка с това при нас се пазят указите на регентите за назначаването на кабинета на Муравиев и за неговото освобождаване ,както и за назначаването на нов кабинет на Кимон Георгиев. Тук имаме нещо, което противоречи и на Конституцията, а и на логиката. Имаме указ на правителството за назначаване на новите регенти, вместо обратното. Знаете, че новата власт тогава освобождава старият регентски съвет и назначава нов.

-         Къде се съхраняват архивите и има ли специални условия, при които това става?

-         Имаме такива хранилища, включително и в нашата сграда, но тук се съхранява една много малка част от архивите. Имаме две хранилища, които са в периферията на града – в „Илиянци“ и на „Чепинско шосе“. Като само в едното условията съответстват на европейския стандарт за съхранение на документи. Влажността не бива да бъде повече от 55%, постоянна температура – не повече от 18-19 градуса, както и специални изисквания за осветеност – до 50 лукса. Накратко, съхранението на документите и особено качественото и надеждното съхранение е нещо доста скъпо, не само у нас, но и по света.

-         Понеже архиви, при това не по-малко цени, се съхраняват и на други места, било то във Велико Търново или пък в Центъра „Иван Дуичев“, как работите с тях, имате ли възможност да контролирате процесите там?

-         Това е регламентирано в Закона за националния архивен фонд. Именно там на нашата агенция са вменени и контролно-методически функции, свързани със съхранението на документите, грижата за тях преди постъпването им за постоянно съхранение също.

-         Има ли документи, които все още не са обработени?

-         Имаме, да, най-вече това са лични фондове, които все още не са обработени. Все пак трябва да кажем, че става дума за една планина от хартия. Под 5% са необработените документи. Имаме известно забавяне от постъпването на документите до тяхната обработка. Едва от тази година личният фонд на Тодор Живков вече е достъпен, защото са изминали 30 години от промените. Има и други лични фондове, където има по-голямо забавяне, но се опитваме да го компенсираме. Това е най-вече тук в София, където и обемите са най-големи.

-         Това свързано ли е с дигитализацията?

-         Дигитализацията е един отделен процес. За да отидат документите за дигитализация, те първо трябва да се обработят и да има опис. Това е не само сканиране на листове, но и създаване на надеждни метаданни, което да позволи бързо търсене. Имаме напредък в това. Имаме дигитален архив с около 500 хил. изображения. Принципът, по който се подбират документите за дигитализация е по два критерия – използваемост на фонда и старинност, рядкост, застрашеност на документа. Чрез дигитализацията се опитваме да намалим интензивността на използването на хартиените оригинали, за да запазим документите колкото се може повече.  Оригиналите трябва да бъдат показвани само при изложби и годишнини, или официални церемонии. Понеже сме в годината на честването на 140 години от Търновската конституция, такъв е случаят с нея. Мнението на специалиста по реставрация е, че тя вече не бива да бъде осветявана повече от 60 часа на година. Това ограничава използването й като оригинал. В момента сме в процедура по изготвянето на копия на самата конституция, за да показваме него, а не оригиналът. Същото се отнася и за много други документи. Имаме регистър на редките и особено ценните документи и те всички се дигитализират. Другият принцип е използваемостта на документите. Това обикновено са документи на местните органи на власт и управление.

Тефтерчето на Левски се пази в БНБ


Най ценните архиви не се съхраняват на едно място и това е принцип в Архивистиката. Този регистър на редките и особено ценните документи е достъпен онлайн на интернет-страницата на агенцията. Това са документи не само от Централния държавен архив, а от всички архиви от страната.

Действително най-много такива документи има в Централния държавен архив, но не ги съхраняват на едно място. Има и някои документи, които се намират в БНБ, като например тефтерчето на Васил Левски, но те са собственост на Националната библиотека.

Подготвя се регистър за жертвите на комунизма

„В момента работим върху един открит въпрос в историографията. Това е въпросът за жертвите на комунистическия режим. И в обществото, а и в литературата и изследванията се сочат най-различни данни. Една от задачите, по които работим е да направим един регистър на жертвите на режима, подобно на този, който направихме за загиналите във войните“, казва доц. Михаил Груев.
Това стана възможно с получаването на фонда на така нареченият съюз „Истина“ на Дянко Марков и брат му Георги Марков. Те предоставят около 20 хил. анкетни карти, което общо взето дава индикация и за общия брой на жертвите на режима. Сред тези карти вероятно ще има и повторения. Има и много, за които не са били събрани сведения.
На въпроса за реалната численост на репресиите след 9 септември 1944 г., цифрата около 20 хил. изглежда реалистична. Става дума само за убитите, без изселените, репресираните и въобще пострадалите от комунизма“, категоричен е доц. Груев.

АРХЕОЛОГИЯ НА БЛИЗКОТО НИ МИНАЛО

Останки от брегова
охрана при Приморско.

Защитните съоръжения по черноморското ни крайбрежие оставят трайни спомени

Когато се разхождаме по черноморското крайбрежие, освен красотите, често ставаме свидетели и на останки от укрепителни съоръжения. Има ги по цялото Черноморие. Според някои това са постове на бреговата артилерия. Варна цялата е опасана от такива. Те са считани за част от защитната дъга или линия "Крали Марко" на южната ни граница с Турция, макар тя да е основно за сухопътна отбрана. Такива останки от защитни съоръжения могат да се видят на юг от Приморско до Резово, както и на север, където все още са запазени някакви останки.

Отбранителната линия Крали Марко е изградена по протежение на цялата ни граница с Турция. Тя беше силно подсилена с бетонни стени и куполи на танкове Т-34, Панцер III и Панцер IV.  Някога южната ни граница бе най-мощно и зорко пазената граница на Балканите, защото от там се очакваше основният удар от тогавашния ни противник НАТО.

Твърдеше се, че сме имали задължението да задържим евентуално нападение от юг докато дойдат редовни съветски военни части. Разбира се, това беше в рамките на историческите легенди, защото на всички е ясно, че съвременната война е бърза, тя се развива асиметрично и тези линейни измерения на отбраната отдавна, дори още в онези години, са били имагинерни.

Останки от брегова охрана
 при Ахтопол.
Никой не се е заблуждавал, че ще задържим евентуален противник от юг, от тогавашния ни класов враг Турция така, че да дочакаме редовни съветски войски. На тях им трябваха поне два-три дена, за да дойдат, а през това време едва ли заровените куполи на немски танкове по линията „Крали Марко“ ще може да задържи редовният турски аскер – тогава втората по големина армия в НАТО.

Има и още нещо. Пилоти споделят че в плановете на Турция и Гърция в онези години не е изключено да е имало и такива, според които България да е била хипотетичен обект на бомбардировка от авиобазите Инджирлик и Лариса. Както впрочем не е изключено, а е и напълно реално за онези години, страната ни, армията ни да са планирали хипотетични удари по обекти в двете ни южни съседки.

Податки за планиране на подобни действия, разбира се в хипотетичен план, бяха открити неотдавна по отношение на намерения за евентуален удар по мостове над Босфора, например.

„Студената война“  в своите изключително извратени измерения поднасяше понякога наистина невероятни ситуации, в които и политиците, и дипломатите, а най-вече военните, наистина трябваше да са на много високо интелектуално ниво, за да не се стигнеше внезапно от „студена“ до „гореща“ война.

Овалните останки от оръдейни
установки днес са само спомен
за едно отминало историческо време.
Тук не става дума само за идеологическо противопоставяне, тук преди всичко ставаше дума за противодействие, при това съвършено целенасочено, на две вселени. Два различни свята се бореха един срещу, друг и в тази борба всичко беше позволено. И само здравият разум на някои хора и от двете страни на барикадата, спаси света от пълна разруха. А следите от това гигантско противопоставяне все още личат по някои по-закътани заливи по брега на черноморското ни крайбрежие, особено по-на юг.

История на бреговата ни артилерия


12 февруари 1910 г. – Разположена е брегова артилерия в близост до Варна.
През 1906 г. се поставя началото на флотската брегова артилерия. В периода до 1912 г. се изгражда Варненският, а по-късно и Бургаският укрепени пунктове.

Бреговата артилерия е вид морска артилерия (заедно с корабната артилерия), предназначена за защита на военноморските бази, търговските пристанища, промишлени и административни центрове, разположени в крайбрежните райони, а също така и на най-важните участъци на крайбрежието и островите от нападение на противника от страна на морето.

Този път някога е водел към щаба
на поделението край Ахтопол.
Днес щабът го няма.
Освен това, на бреговата артилерия е възложена задачата за отбрана на проливите и стесненията, за да не се позволи преминаването през тях на корабите на противника.

Бреговата артилерия също има задачи по защитата на отбранителните минни заграждения, крайбрежните комуникации и по противодесантната отбрана.

В отделни случаи бреговата артилерия може да се използва за поддръжка на сухопътните войски, действащи на крайбрежието, както в настъпление, така и в отбрана, какъвто е случаят и при нас,        особено по южното ни Черноморие, което е в непосредствена близост до тогавашния ни основен външнополитически и класов враг - Турция.

„МОСКОВСКА 5“ – ПЪТЯТ КЪМ АДА…!!!

Входът, от където са влизали
 арестантите някога.

Най-малката улица на София е ул. „Малко Търново“. Тя разделя бившият партиен дом от настоящата Държавна агенция „Архиви“, където някога се е намирала службата „Държавна сигурност“. Днес уличката е в ремонт, предстои да бъде осветена, обновена, модернизирана, някога обаче тя е била тъмна и страшна – една от най-страшните улици в София, може би дори и най-страшната. От тук са докарвали арестуваните от „Държавна сигурност“ в следствения арест, където те са били „обработвани“, каквото и да означава това, но то обикновено означава – пребивани, а сетне са били депортирани към трудововъзпитателните лагери по време на комунистическия режим у нас. Именно по стълбите на улица „Малко Търново“ обречените са влизали през входа, където днес е парната инсталация на Държавна агенция „Архиви“, а от там са били разпределяни по килиите, част от които днес са запазени като помещения.

Стълбите водят наистина
сякаш към самия Ад!
„Говори се, че сградата първо е била седалище на Абвера – германското военно разузнаване, но това е доста несигурно. Търсихме и не намерихме някакви доказателства за това. Сградата обаче е била използвана за различни немски компании, които са резидирали в София, най-голямата от които е „Баер“. Дали това е била форма на прикритие на Абвера, трудно може да се каже“. Това твърди председателят на Държавна агенция „Архиви“ доц. д-р Михаил Груев, който днес е формален стопанин на сградата. А тя става интересна едва през 1947 г., когато тук се премества Дирекция „Държавна сигурност“ и кабинетът на председателя днес е бил кабинетът на една от най-мрачните фигури в ранната история на комунистическия режим – началникът на „Държавна сигурност“ – Руси Христозов, който по-късно става и министър на вътрешните работи в правителствата на Васил Коларов и Вълко Червенков.

Една от мивките, които вероятно
са от времената на изтезанията
все още е запазена.
Сградата е била и административна за „Държавна сигурност“, но и за седалище на нейния следствен отдел. „Подземията са били оборудвани като килии, в които са били извършвани изтезания, но данни за екзекуции тук нямаме“, категоричен е доц. Груев. Сградата е използвана като етапен арест за „врагове на народа“, които след това поемал или към затворите, или към лагерите. От тук са преминавали всички, които са били пращани към лагерите в първия момент, като става дума за тези, които са от София и околностите. „Сградата  била достъпна от долния й край, от към днешния бул. „Дондуков“ и през улица „Малко Търново“. В тъмните части на денонощието са били докарвани арестантите, след което те са били „обработвани“ и за това има доста спомени на лагеристи, които са били инквизирани на това място и са били препращани за присъда, ако са били осъждани, или без присъда – тези които са били изпращани в лагерите“, казва доц. Груев.

Стефан Табаков като ръководител
на БСДП(о) в изгнание.
Има само един един единствен случай на човек, който е успял да избяга от това зловещо място, това е бившият ръководител на Социалдемократическата партия в изгнание – Стефан Табаков. Това се случва на 11 ноември 1948 г. По-късно той става политически емигрант във Виена. Той разказва в спомените си, как е бил „обработен“ в мазето, на сутринта е бил извикан при следовател. Разпитът тръгнал в доста лоша за него посока. В този момент следователят бил извикан при началника. Табаков запазил самообладание. Качил се на асансьора, минава покрай постовия и от там излиза от сградата. Качва се на трамвая и се озовава във Виена! Това е единственият случай, за който знаем, който е успял да напусне тази сграда, благодарение на своето самообладание, най-вече.

Това е била килия, днес решетките
не са запазени, но помещението
със сигурност е било килия
за арестанти.
„Сградата остава седалище на „Държавна сигурност“ до 1970 г., когато е придадена към ЦК на БКП, където се помещават административните служби – счетоводство, управление на собствеността и други. Тук е разположена и приемната на ЦК на БКП за граждани. Тоест връзката на комунистическата върхушка с народа по някакъв начин минава през тази сграда. Тогава е изградена и топлата връзка със съседната сграда, която също е част от комплекса и днес в нея се помещава Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“. Тя пък има топла връзка с бившия партиен дом, където днес се намират канцеларии на Народното събрание. Вероятно тогава е изградена и подземната връзка, която свързва сградата с бившия мавзолей на Георги Димитров, с националната банка и военното министерство в триъгълника на властта. Сградата остана собственост на ЦК на БКП до 1992 г.“, твърди доц. Груев. След това сградата става седалище на тогавашното Главно управление на архивите към Министерски съвет, а сега – Държавна агенция „Архиви“.

Входът на ареста от вътре.
В момента зловещите подземия са просто едно мазе. Няма нещо, което да напомня за някогашната му битност.

„Имаше идея на това място да се организира музей на комунизма, обаче първо мястото е малко. Някога е имало повече помещения, след това част от помещенията са преминали към театъра, а някои са били и засипани. Вътрешният двор е бил използван за каре, за разходка на арестантите. В момента има само четири-пет помещения, които са не са достатъчни за какъвто и да било разказ за миналото. Можем да направим възстановка на килии, или временни изложби, но няма как това да е постоянна експозиция“, казва още доц. Михаил Груев.

Снимки на автора

понеделник, 9 септември 2019 г.

ВАМПИРСКИ НОЩИ С АРОМАТ НА МАМАЛИГА

На път за Румъния през Дунав мост-Русе –
или както беше известен преди –
„Мостът на дружбата“.
Румъния сякаш е задминала България по икономическо развитие, това е първото ни впечатление, което придобиваме, посещавайки столицата Букурещ и перлата на Карпатите – курортният комплекс Синая, а също Бран и Брашов. Сякаш в тези дни цяла България се е изсипала в Румъния, но в същото време ни обясняват, че и румънците също доста пътуват през последните години, особено пътуват в България, защото тук им е  по-евтино.

Сравнявайки цените там и у нас, сравнявайки покупателната способност на румънците и нашата, сравнявайки стандарта на живот, ние сякаш изоставаме. Преди години смятахме Румъния за изостанала, но днес те не само се изравниха с нас, а и изглежда че вече дори и ни водят.

Замъкът Пелишор.
Столицата Букурещ е наистина красив град, но нека не забравяме, че все пак те са били в периферията на Османската империя, за разлика от нас – които в един период от време дори сме били в центъра й. Тук могат да се видят наистина зашеметяващо красиви сгради, не само парламентът на Чаушеску, с който тогава Румъния толкова се гордее, но и палатата на Синода на Румънската православна църква, старият град, дипломатическият квартал и много други корпулентни сгради в стил Бранковяну, френски академичен стил, британски стил, Рококо, Сецесион и други.

Букурещ сякаш се намира в гора, парковете са навсякъде и са огромни. Дори в трамвайните трасета има трева, а у нас и петте метра с трева в трамвайното трасе на „Руски паметник“ в София се оказва проблем за някои пишман-шофьори. Парламентът разбира се е внушителен. Казват, че Чаушеску искал да види цялото обзавеждане предварително, в макет в реален размер. За килимите вътре били сглобявани станове и били изработвани на място. След революцията от 1989 г., румънците искали да разрушат сградата – символ на тоталитария период, но изчислили, че това ще излезе по-скъпо от построяването й и я запазили. Днес само със средствата от посещения на туристически групи в парламента, сградата се издържа сама за отопление и осветление.

Замъкът Пелеш.
Румънците обичат да си почиват в Синая, където впрочем все още на един от върховете стърчи резиденцията на бившия румънски управник – Николае Чаушеску, по подобие на „орловото гнездо“ на Хитлер в Германия. Тук температурата не пада под -5 градуса през зимата, климатът е мек и това позволява развитието на туризъм. Румъния има в пъти по-добре развит вътрешен туризъм от България и това прави впечатление веднага.

Дори само замъците „Пелеш“, Пелишор“ и „Бран“ са достатъчни, за да ни демонстрират, как се прави този тип туризъм. У нас има редица дворци от царско време, които имаха своя кратък живот като резиденции по време на комунизма, а днес все още стоят затворени. Защо? Никой не може да отговори. Туристите не могат да влязат в двореца „Враня“ край София, нито пък в резиденция „Перла“ в Приморско. А от това румънците правят пари у тях, при това много пари.

Внушителната сграда
на румънския парламент.
Европа си е Европа, уж всичко е еднакво за всички, но Румъния си уважава гражданите и за да влезеш в замъка „Пелеш“ има два входа – за румънци и за чужденци, нищо, че от Европа искат равни права и задължения за всички граждани на съюза. Но и румънците си посещават историческите забележителности, както впрочем и църквите. Попадаме случайно по време на тържествена служба в патриаршеската катедрала в Букурещ. Вътре няма място игла да хвърлиш, а цяло множество има и отвън. Службата се предава по високоговорители и се чува навсякъде в района на Синодалната палата, която се намира в своеобразен комплекс. У нас в църквата „Св. Ал. Невски“ в София, дори и на Великден я има, я няма 30-40 човека, сякаш първоначалната еуфория от „свободната вяра“ след 1989 г. отшумя, а при румънците не е така.

Сградата на Румънската патриаршия.
Всичко тръгва от легендата, емблематичният вампир Влад Дракула спал една вечер в замъка Бран, но това е една от най-големите туристически атракции в Румъния днес, която се основава на един мит. Ние имаме уникални исторически обекти, като например един Бегликташ между Созопол и Приморско, но той е слабо известен и семпло посещаем. А хората от нищо правят нещо, дори и само заради една вампирска нощ.