сряда, 28 август 2019 г.

НЕСТИНАРСТВОТО – ДРЕВЕН БЪЛГАРСКИ МЕТОД ЗА ВРЪЗКА С КОСМОСА

Подготовката на жаравата
 за нестинарския танц.
Намираме се в едно от многото заведения на слънчево Приморско, по Черноморското крайбрежие на България. Градчето е курортно селище и се намира на юг от Созопол, в началните поли на магическата Странджа планина, като е едно от предпочитаните за семеен туризъм, както и от много чехи и поляци – по традиция. Заведението, в което избрахме да вечеряме се нарича „Нестинарка“ и тук предлагат няколко пъти в седмицата нестинарски танци.

Вече сме гледали такива веднъж, пак тук, но вторият път е не  по-малко вълнуващ. Вечеряме, отпиваме от уханната ракийка, приказваме си, докато в един момент не настава истинска суматоха в заведението. Някакви хора постилат платнени чували на пода, направо върху цимента в двора. Чувалите са като старите за картофи. Върху тях изсипват пръст. Върху пръстта изсипват два казана с врели въглени. Мислим си, че няма как да няма някаква уловка, не може тези хора да ходят по огън, просто това не е нормално! Оказва се обаче, че е напълно възможно и ни предстои да се убедим в това за втори път, при това още по-силно!
Въглените биват разпръснати и от тях лъха невероятна горещина. Като хора, които цял са били на плажа, топлината ни е повече от непоносима. Представяме си обаче, кой луд би се осмелил буквално да се хвърли в огъня и да затанцува…! А този „луд“ е Иван Георгиев, потомствен нестинар.

Но все още нищо не се е случило. Гостите на заведението са се събрали около разпръснатата жарава и наблюдават човекът, който е облечен в народна носия и стои до огъня. Изведнъж гръмва тъпанът. Той сякаш се синхронизира с ритъма на сърцата ни. Сърцето бие в едно с тъпана, а през това време писва и гайда. Съзнанието ни сякаш се отнася нанякъде. В този момент мъжът с народната носия се протяга към небесата със затворени очи и сякаш тактува с крак в ритъма на тъпана. Той държи икона на Св. Св. Константин и Елена. Вдига я във въздуха пред себе си и тръгва напред. Обикаля огъня, а веднага след това с някакъв странен, но рязък и уверен замах на тялото навлиза в жаравата. Той не просто минава през въглените, той ги разрива с крака, за да ни покаже, че наистина стъпва върху огъня..! Публиката изпада в истински екстаз! Няма човек, който да е безразличен към това начинание, защото то е много наше, много родно, българско, традиционно, много истинско..!

Иван Георгиев вече го е „прихванало“
 и е готов за танца!
Да, православната ни църква отрича нестинарството като „дяволска работа“, но не бива да се забравя, че нестинарството е традиционен български обичай, който по всяка вероятност води началото си от предхристиянската епоха. Няма как такова предание да бъде захвърлено с лека ръка, дори и когато официално се приема Християнството по нашите земи, защото традицията е достатъчно силно вкоренена в народностните обичаи и вярвания и тя се съхранява през вековете и до днес именно като предание от баща на син и от майка на дъщеря.

В семейството на Иван Георгиев има само по един нестинар на поколение. Втори няма, сякаш един е даван за „курбан“. Прабаба му пък много искала да играе нестинарски танци, но мъжът й не й давал. Един ден, когато ударила камбаната за танците в село Българи, мъжът й я заключил в къщата, а самият той заминал с челядта си извън селото, за да не чуват празничните тъпани и гайди. Жената, която останала заключена в къщи, когато чула камбаната, разхвърляла жаравата от огнището в дома си и пак заиграла върху нея. Толкова силно било желанието й да бъде нестинарка. Става обаче така, че къщата се запалва и жената изгаря с нея ,докато е в транс, по време на танца върху жарта.

Ето това е нестинарството – традиция, която говори за сила на духа, за връзка с космически сили, за директен контакт със светиите, както се твърди. Само най-смелите, най-силните, най-достойните могат да са нестинари, защото те са избраните. Казват, че нестинар не се става по желание, нестинарството те избира теб, а не ти него!

По време, но всъщност преди танца, сякаш нестинарите нещо ги „прихваща“, те са концентрирани, целеустремени, вибрират ведно със земята и така не усещат огъня под краката си като заплаха.

Нестинарството не е вещерство, то е вероятно много стара практика за духовно „превъзнасяне“, за директна, пряка, непосредствена връзка с Космоса, със създателите, с времето и пространството, където няма вчера, днес и утре, а всичко се случва в момента.

И публиката участва в „магията“
понякога доста непосредствено!
Тъпанът е най-интересният инструмент в този древен ритуал, защото ударите му наистина сякаш влизат в ритъма на сърцето на всеки човек. Тялото и на наблюдаващите това тайнство започва да вибрира ведно с ударите по тъпана. Гайдата не дразни, не „изпилва“ съзнанието, напротив, тя го синхронизира, заедно със сърцето, насочва цялата концентрирана енергия на човека към една точка – където се случва настоящето. А то се случва на ръба на реалното и нереалното. Огънят пречиства, жаравата изгаря, но и създава новото и чистото. И именно в това гранично пространство, в зоната на една ирационална и в същото време напълно реално случваща се действителност, човек разбира, че и сам е въвлечен в този трансцедентален танц, в който той сякаш танцува заедно с нестинара пред очите му. И така се създава цялата магия на нестинарството, магия, която пази традициите от древни времена, когато по тези земи именно по този начин са се свързвали с висшите сили над нас.

За вестник "България" - Чикаго-САЩ

понеделник, 26 август 2019 г.

БИВШ ВОЕНЕН ЗАВОД „ВЪЗКРЪСНА“ КАТО ХОТЕЛ

Бившият военен завод
в село Баните, стана хотел.
Успешен пример за „утилизация“ на обект с „отпаднала необходимост“ за армията

В процеса на реорганизация и реформиране на армията ни много военни обекти придобиха статут на „отпаднала необходимост“. С една дума, вече никой няма нужда от това и процесът е напълно обясним в условията на промените, които настъпиха преди време. За какво става дума в случая обаче? Става дума за бившият военен завод в село Баните, между Смолян и Ардино, в Родопите. Някога, според местната легенда, тук са се произвеждали „бомби“, като вероятно става дума за някакъв специфичен, или не чак толкова специфичен вид, боеприпаси. В интернет няма информация за този завод, информацията за селото дори е доста оскъдна.

Село Баните е едно наистина приказно красиво родопско селце, което далеч не е селце, а си е направо цял град, но все пак няма статута на такъв. Онова, с което селото е било известно някога е именно военният завод, където са работили повечето мъже от населеното място и околностите. Жените пък си изкарвали хляба в шивашки цехове тук. Иначе днес, селото е известно с минералните си извори. Според местните хора, те лекуват предимно циреи, но също така и много други заболявания и наранявания. А минералната вода е тази, която привлича и туристите.

И така, военният завод вече не работи, няма го, но всъщност все още го има, както се оказа на място. Местно предприемчиво семейство се заема със сградата, която вече е с „отпаднала необходимост“ и от административния сектор се ражда прекрасен хотел. Стаите са леко преустроени, преоборудвани и ремонтирани, а пред корпуса, в който някога се е помещавала администрацията на военния завод в село Баните днес има голям басейн с хладка вода, по-малък – с топла вода и открито джакузи.

В новия хотел има дори и малка,
но доста пъстра
етнографска експозиция.
Така бившият военен завод, който формално вече го няма, на практика продължава да съществува като хотел. Административната сграда на завода е адаптирана успешно за новото си предназначение и се оказва най-големия частен туристически обект в района. Мястото е наистина уникално. Някога е търсен ефект на естествена защитеност на завода и той е изграден извън селото, на няколко километра. Сградата, която днес е хотел наднича над хълма като сокол, който всеки момент се готви да полети. А от към селото се вижда именно това, една сграда, която нощем е осветена и прилича на някакво странно гнездо на върха.

Този ефект, който е бил търсен някога, днес е с удвоен капацитет, защото тази интимност на обекта с ново предназначение му придава неповторимост, която го превръща в туристически хит. От това място е удобно да се пътува към Ардино, Смолян, както и във всички посоки на Средните Родопи. Недалеч е и Широка лъка, а възможностите за активен и динамичен туризъм са наистина невероятни.

Някога военният завод е пустеел така, както днес все още пустеят някои от производствените халета и помощни сгради. Днес обаче те се ползват за складове и има денонощна охрана, която върши работа и за складовете, и за хотела. Инфраструктурата, която както се очаква е специфична, е така преустроена, че днес нито хотелът пречи на складовия район, нито пък складовете пречат на почивката на туристите в хотелската част.

Бензиноколонката от някогашния
военен завод все още наднича свенливо
 изпод шубраците край стария портал
.
Това е един успешен пример за това, как един военен обект с „отпаднала необходимост“ за армията е „утилизиран“ по много ефектен начин и днес се използва отново, като продължава да дава работа на местни жители. Някога местните са били доволни от това да имат работа наблизо, именно във военния завод. Днес, когато заводът вече го няма, неговата трансформация отново дава хляб на местни жители, които работят в хотела и в ресторанта към него като администратори, камериерки, готвачи, общи работници по СПА-зоната, градинари и други. 


По пътя на минералната вода

Когато сградите на бившия военен завод са продадени и когато възниква идеята за преоборудването на административната сграда за хотел, възниква въпросът, какво ще привлече хората тук.

И така предприемачите си задават този въпрос, но в същото време са на ясно, че за да привлекат туристи, те трябва да направят нещо уникално, а именно – да докарат минералната вода до върха, където се намира заводът/хотелът. За целта се изгражда специален водопровод и съответните изпомпващи съоръжения, посредством което минералната вода от снелото в низината, бива качвана горе, за да захрани СПА-комплексът.

Производствените халета
на бившия военен завод днес
са складове и ремонтни работилници.
Хората от селото споделят, че никой не е бил против процеса на преориентиране на част от сградите на военния завод от специфични дейности за армията към туризма. Това за тях е начин да се популяризира селото им и природните дадености, с които то разполага – уникалната минерална вода, известна по тези земи още от римско време.

Днес старата „градска баня“ за съжаление не работи, не работи и основният плувен комплекс в село Баните. Единствено санаториумът и някои частни къщи предлагат вани с лековитата минерална вода, а най-луксозното място, разбира се е на върха край селото, в хотела – бивш военен завод за „бомби“.


За вестник "Българска армия"

РОДОПИТЕ: ВСИЧКО ХУБАВО Е В ПОВЕЧЕ

Язовир Въча, където къщите
 буквално плуват.

На път се тръгва с приятели. Така казват всички, които пътуват активно и са напълно прави. А когато си в Родопите, приятелствата са още по-силни, заради магичността на тази българска планина. Тук хората сякаш са различни от останалите българи. Тук всичко хубаво е в повече. В Родопите чувствата са по-силни, възприятията са по-изострени, добротата е по-силна, очите са по-сърдечни, ръцете са по-сръчни, гозбите са по-вкусни, жените са по-хубави, мъжете са по-силни.

Тръгваме на истинско пътешествие през магическата планина Родопа от димитровградското село Ябълково, през Пловдив и от там навлизаме в Родопите през Кричим. Пътят навътре ни води към язовир Въча. Ремонтите за укрепване на шосето са повсеместни. Кара се бавно, понякога се образуват и задръствания в планината, но това е напълно нормално, защото пътят има нужда от сериозна рехабилитация и тя се извършва активно.

Към язовир Въча ни водят слухове, които се оказаха верни, че тук има плуващи къщички за туристи. Да, наистина има такива, наистина плуват в язовира и наистина са прекрасни, но резервацията се прави близо година по-рано, за да се добереш до такова приключение, така че се налага да спим на друго място и избираме Триград.

Михалково – минералната вода
излиза естествено газирана.
Преди обаче минаваме покрай язовир Цанков Камък, а след това пътят ни води към едно забележително селце, сгушено в един приказен район на Родопа – село Михалково. При една от командировките на екип на вестник „Българска армия“ преди доста години, напълно случайно чухме за това село покрай минералната му вода – единствената в България, която извира от недрата на земята естествено газирана и след това се догазирва допълнително, с търговска цел. Водата има уникални свойства, а  вкусът й е наистина неповторим. Изворът е доста посещаван, подържан е и има достатъчно информационни табели.

Към Триград се отправяме през прословутото му ждрело, което ни изправя косите, защото пътят накрая е еднолентов и е наистина доста рисков. Вечерта е топла, а нощта – хладна, дори леко студена. Тишината на Триград се слива с аромата на пъстърва на скара и гръцко „Узо“, а уютните стаи ни даряват със здрав и благодатен сън.

На сутринта се отправяме към пещерите Дяволското гърло и Ягодинската. Разбираме, че България има с какво да се гордее и в това отношение – за първи път виждаме така наречените „пещерни перли“ – не толкова ценни като другите, но пък много ефектни.

Пещерата Дяволското гърло е едно
от най-големите забележителности
 в региона.
Очаква ни село Баните – между Смолян и Ардино – все места, на които природата обилно е изляла своята неповторима щедрост. Минаваме през най-високите части на Родопите, в Пампорово дори се губим, защото GPS-ът ни също обича понякога да се шегува, при това не особено уместно. Следват местността „Рожен“, обсерваторията и Широка Лъка. Господ сякаш наистина тук е изсипал своето благоволение. И природата е прекрасна, и архитектурата е величествено строга и възрожденски привлекателна, а хората са спокойни, мили и отзивчиви. Обядваме в крайпътно заведение, където прословутият „пататник“ го чакахме повече от един час, но пък наистина си струваше. Разделяме се трудно със Широка Лъка, но с обещанието, че със сигурност ще дойдем отново и за повече време.

Две нощувки имаме в село Баните, където също има минерални извори. Това е отправната ни точка към Ардино и по-ниските Родопи на Изток. На следващия ден пътят ни води до Шейтан кюприя – Дяволския мост. Мястото отново е достъпно по еднолентов път, а мостът е „дяволски“ по една много интересна причина. Когато го снимате, обърнете снимката настрани и тогава се виждат очите, скулите, зиналата паст и рогът на самия Сатана. Това ни откри местен екскурзовод, който доста съвестно се отнасяше към работата си.

Шейтан кюприя – османският мост
 в Родопите, който носи богата история.
След Дяволския мост обядваме в Ардино, където успяхме да видим старата Барутчийница  - един от малкото барутни погреби от онези години, в страната ни, както и местния исторически музей. Е, бяха затворени, но поне се запознахме с историята им. След това отново се отдадохме на ласките на минералната вода в село Баните, а на следващия ден отново през Ардино се отправихме към Кърджали. Тук се строи усилено, сякаш има някакъв бум на строителството. Градът расте с часове, а пазарът му предлага истинско изобилие от стоки и деликатеси, някои от които ги няма другаде.

Следващата ни дестинация е Хасковски минерални бани с невероятните им Шарап таш – или шарапаните, „Богородичната стъпка“ в самия център и топлите минерални извори, а след това - отново към отправната ни точка – село Ябълково. От там пътят към София ни е отворен, но само след джамбурето на брега на река Марица, в местността „Св. Врач“. Така заредени с енергия и дръзновение, вече можем да се завърнем в столицата.

За вестник "Българска армия"

четвъртък, 1 август 2019 г.

МАРШАЛ ОГАРКОВ ПРЪВ ПРИЗНАВА ПОРАЖЕНИЕТО НА СССР В „СТУДЕНАТА ВОЙНА“

Никола̀й Васѝлиевич Ога̀рков -
маршал на Съветския съюз.

Военачалникът е недолюбван от властта заради своята искреност

Никола̀й Васѝлиевич Ога̀рков (на руски: Никола̀й Васѝльевич Ога̀рков) е съветски военачалник, маршал на Съветския съюз (1977 г.). Той е първият високопоставен съветски военен, който на практика признава поражението на СССР в „Студената война“. Инициатива за стратегическа отбрана (Strategic Defense Initiative) е дългосрочна програма, обявена от президента на САЩ Роналд Рейгън на 23 март 1983 г. Основната цел е чрез научноизследователски и конструкторски разработки да се разработи мащабна система за Противоракетна отбрана (ПРО) с елементи на космическо базиране, която да предотвратява или ограничава възможното поразяване на наземни и морски цели от Космоса.

Системата Strategic Defense Initiative е предвидена да прихваща съветски ракети по време на Студената война. Именно по това време началник на Генералния щаб на Въоръжените сили на СССР от 1977 до 1984 г. е маршал Огарков. Той е роден на 30 октомври 1917 г. в с. Молохово, Тверска област. В Червената армия е от 1938 г. Завършва Военно-инженерната академия „В.В. Куйбишев“.

Началото на Втората световна война заварва Николай Василиевич на строителството на укрепения район на река Ломжа, на длъжността полкови инженер на 1-ви стрелкови полк от 17-та стрелкова дивизия на Западния фронт.

От септември 1941 до февруари 1942 г. служи като старши инженер по фортификация в инженерното управление на Карелския фронт, а после като полкови инженер в 289-та стрелкова дивизия (при повторното ѝ сформиране) и бригаден инженер на 61-ва морска стрелкова бригада. От декември 1942 г. Огарков е помощник-началник щаб на инженерните войски на 32-ра армия, от август 1943 г. е помощник-началник в оперативния отдел на щаба на инженерните войски на Карелския фронт. От май 1944 г. е дивизионен инженер на 122-ра стрелкова дивизия на Карелския, от ноември — на 2-ри Украински, а след това и на 3-ти Украински фронт.

След войната Огарков последователно е помощник и старши помощник-началник щаб на инженерните войски на армиите в Прикарпатския военен окръг (от октомври 1945 до януари 1946 г.) и заместник-началник на отдел „Инженерно управление“ на Приморския военен окръг (от февруари 1947 г.). От септември 1948 г. е назначен за старши офицер в отдела, а от януари 1949 г. Николай Огарков е началник-отдел „Щабно управление“ към главнокомандващия войските в Далечния изток. От май 1953 г. е назначен за началник на оперативния отдел, а от ноември 1955 г. - за началник на оперативното управление и заместник-началник щаб на Далекоизточния военен окръг.

Главнокомандващия войските
на Западното направление маршал Огарков
с министъра на националната отбрана
 на Полша армейски генерал Ф. Сивицки.
През 1957 г. на Огарков е присвоено званието генерал-майор и е изпратен да учи във Военната академия на Генералния щаб. След завършването ѝ е назначен за командир на 20-та гвардейска мотострелкова дивизия в Групата съветски войски в Германия.

През декември 1961 г. е назначен за началник-щаб на Беларуския военен окръг. През годините 1965 - 1968 е командир на войските на Приволжкия военен окръг.
От март 1974 до януари 1977 г. е заместник-министър на отбраната на СССР и председател на Държавната техническа комисия на СССР. На 8 януари 1977 г. армейски генерал Огарков е назначен за началник на Генералния щаб на Въоръжените сили на СССР и първи заместник-министър на отбраната. На 14 януари му е присвоено и званието маршал на Съветския съюз.

Огарков става широко известен и на Запад, след като през 1983 г. се появява по телевизията с отчет за инцидента с южнокорейския „Боинг“ през септември.
Огарков обаче е популярен и с това, че признава поражението на СССР в „Студената война“, което разбира се не прави директно, а иносказателно и с насочващи тези и изрази.

През 1984 г. маршалът е уволнен от съветския лидер Константин Черненко заради поддръжката на тезата за отделяне на по-малко пари за потребителски стоки и повече за въоръжение и военни разработки, но това е само поводът, истинската причина е горното признание на маршала, който се оказва истински стратегически пророк.

Малко от съвременните военни експерти
 и аналитици помнят, кой е бил
маршал Огарков в съветската
 военна йерархия
След това Огарков е назначен за главнокомандващ на войските на Западното направление. В периода 1988 - 1992 г. служи като генерален инспектор в групата генерални инспектори към Министерството на отбраната на СССР. През 1992 г. е назначен за съветник към Министерството на отбраната на Руската федерация.
Предимно на него се приписва признанието, че превъзходството на САЩ в информационните технологии през 70-те години е довело до военно-техническа революция.

Николай Василиевич Огарков умира на 23 януари 1994 г. Погребан е в Новодевичето гробище в Москва.



Шансът на Strategic Defense Initiative

Инициатива за стратегическа отбрана на САЩ (Strategic Defense Initiative) е предвидена да прихваща съветски ракети по време на „Студената война“. Програмата изглежда толкова невероятна като цели и методи за постигането им, че средствата за масова информация я кръщават „Звездни войни“, по името на известната фантастична космическа опера Междузвездни войни на режисьора Джордж Лукас.

Крайната цел на проекта е завоюване на господство в Космоса, създаване на противоракетен щит за САЩ, който да покрива надеждно цялата територия на Северна Америка чрез разполагането на няколко ешелона ударни космически оръжия, способни да прихващат и унищожават балистични ракети и техните бойни глави по време на всички стадии на полета.

Основните елементи на такава система е трябвало да се разположат в Космоса на околоземна орбита. За поразяването на голям брой цели (при евентуално нападение достигащи до няколко хиляди) за няколко минути се е предвиждало използването на активни оръжия, базиращи се на нови физически принципи, в това число лъчеви, електромагнитни, кинетични, СВЧ, лазерни, а също така и ново поколение ракети. Необходима е разработката и на специални спътници и мощни компютри за контрол и управление.

Освен необходимостта от решение на ред сложни и скъпи научно-технически проблеми, които водят до практическа невъзможност за създаване на системата, възниква и обществено-психологически фактор от съвършено нов вид – присъствието на мощно, всевиждащо оръжие в Космоса. Съвкупността от тези причини, заедно с края на „Студената война“ стои в основата на отказа от продължаване на работите по програмата, както е била замислена първоначално. Същевременно, с поемането на управлението от републиканската администрация на Джордж Буш е възобновена работата по създаване на система за противоракетна отбрана на САЩ – ПРО.

ВСЕКИ РЕДНИК НОСИ МАРШАЛСКИЯ ЖЕЗЪЛ В РАНИЦАТА СИ

Униформа на армейски генерал
с маршалска звезда, която се появи
за продан в интернет-аукцион.

Само трима са носили униформата на най-висш военен у нас

Униформа на български армейски генерал с маршалска звезда се появи в онлайн аукцион на цена от 2499 долара. Продавачът е от София и е посочил, че мундирът е изключителна рядкост и "е бил носен". Нека припомним, че званието „армейски генерал е най-високият мирновременен чин в Българската армия в периода 1945 - 1998 г. За целия период на съществуване на званието то е присвоявано само на шестима души - Вълко Червенков (1952), Иван Михайлов (1954), Петър Панчевски (1954) Добри Джуров (1978), Йордан Мутафчиев (1991) и Любен Петров (1993).

Казват, че всеки редник носи в раницата си маршалския жезъл. И това е напълно вярно, защото развитието на службата може така да се завърти, че един ден наистина един бивш редник да стане най-висшият военен у нас. Но да се върнем на маршалите от Българската армия.

Вълко Червенков става армейски генерал по право докато е председател на Държавния комитет по отбрана през 1952-1953 година и няма публични изяви с генералска униформа, предаде неотдавна monitor.bg. От останалите пагони с 55-милиметрова петолъчка по примера на маршалите в СССР слагат само трима - Иван Михайлов, Добри Джуров и Йордан Мутафчиев, които са удостоени със специално отличие "Маршалска звезда".

Петър Панчевски и Любен Петров са четиризвездни  армейски генерали, Панчевски получава отличието "Маршалска звезда" от чисто злато с 25 рубина когато вече не е на активна служба. 

Армейски генерал Иван Михайлов
 с маршалска звезда
като военен министър
Михайлов и Джуров носят масленозелени официални куртки и единствено Йордан Мутафчиев, който става министър на отбраната в кабинетите на Андрей Луканов и Димитър Попов, след Добри Джуров, носи сива униформа, с маршалска звезда, макар и той да е армейски генерал.

Всъщност званието маршал се води военновременно, защото, според тогавашните военни традиции, за да станеш маршал, трябва да си командвал повече от армия, а повече от армия е единствено група армии, и/или фронт, както е по традициите на съветската военна система.

България след 1944 г. приема съветските отличителни белези и копира почти напълно съветската военна система. В същото време ние нямаме фронт. Макар и страна, която все пак получава формален статут като държава, сражавала се във Втората световна война срещу Хитлеристка Германия – в така наречената Втора фаза на войната, от края на 1944 и през 1945 г., все пак страната ни няма чак такова високо командно ниво по време на бойните действия, за да претендира за командване на фронт. Както е известно ние сме прикрепени към Трети Украински фронт.

Армейски генерал Йордан Мутафчиев
с маршалска звезда
като военен министър.
Той е създаден на 20 октомври 1943 г. на основата на заповед на Ставката от 16 октомври 1943 г. чрез преименуване на Югоизточния фронт. Състои се от 1-ва гвардейска армия, 8-ма гвардейска армия, 6-та, 12-та и 46-та армии и 17-та въздушна армия. По-късно включва 5-та ударна, 4-та и 9-та гвардейски армии, 26-та, 27-ма, 28-ма, 37-ма, петдесет и седма армия, Шеста гвардейска танкова армия и първа българска армия, втора българска армия и четвърта българска армия. Дунавската флотилия също е назначена към оперативния контрол на фронта. Това включва и 83-та морска пехотна бригада.

Армейски генерал Добри Джуров –
с маршалска звезда, поздравява български
 бойци по време на военно учение.
Така българските висши военни, които са участвали в сраженията и са командвали определени армии, съединения и крупни структури, получават статута на командири от фронт, което малко по-късно вече е признато за право за носене на маршалска звезда.

И все пак, маршалската звезда у нас, която пак казваме, са носили на практика само трима високопоставени военни - Иван Михайлов, Добри Джуров и Йордан Мутафчиев, се счита за право единствено и само на министъра на отбраната. Той трябва да се отличава по някакъв начин по звание от останалите генерали в армията. По това време военният министър е генерал. За да бъде той на върха на военната пирамида, неговият пагон е с маршалска звезда, но званието му е армейски генерал. С една дума, когато има един министър на отбраната – армейски генерал с маршалска звезда, друг български генерал с такова звание и пагон не може да има в онези години.


Едно от деветте копия на оригиналната
маршалска звезда, изработени у нас.

Звезда за равнопоставеност

Има и още един аспект на темата с униформите на българските маршали. При официални делегации  и по време на учения, за да бъде българският военен министър все пак равен по ранг на съветския, примерно, но и най често, той трябва да има същия пагон – тоест, да бъде маршал по униформа и армейски генерал по звание. Така нивото условно се изравнява и се гарантира равнопоставеност и паритетни условия, особено по време на крупни военни учения, каквито в онези години се провеждат доста често и за демонстрация пред противника, а и за постигане на натренираност на личния състав.

Разбира се съветските маршали са си маршали и по звание, и по пагон, българският военен министър тогава е изравнен по пагон, но все пак званието му си остава армейски генерал – с четири звезди, което днес се равнява на „генерал“.

Така при общите военни строеве, в командване, при големи международни учения на тогавашния Варшавски договор, военните министри и най-висшите военни от страните-членки на обединението биват изравнени по ранг, въпреки, че е повече от ясно, че водещата страна тогава е СССР.

АМЕРИКАНСКИ КОРАБ „ИЗЧЕЗВА“ ВЪВ ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО

Предполага се, че американският
военноморски охраняващ кораб
USS Eldridge е бил направен невидим
.

Експеримент доказва теорията за сливане на електромагнетизма и гравитацията

Има една известна и доста любопитна история с американския военен, охраняващ кораб „Елдрич“, която датира още от 1943 г. Става дума за това, че при определени електромагнитни лъчения корабът изчезва. Дали това е възможно, до колко е осъществимо, дори и днес, дали въобще е вярно, донякъде е и въпрос на гледна точка. По-интересното обаче е, че историята се разказва и от професор Лъчезар Филипов -
научен секретар на новосформирания Световен консорциум за връзки с извънземните, който е и професор.

За какво става дума? Филаделфийският експеримент е военноморски експеримент, за който се предполага, че е бил проведен във Филаделфия, Пенсилвания, САЩ около 28 октомври 1943 г. Експериментът е познат още като Проект „Дъга“.

Предполага се, че американският военноморски охраняващ кораб USS Eldridge е бил направен невидим (или „забулен“) за вражеските устройства.

Историята за експеримента е смятана за мистификация. Американският военноморски флот твърди, че такъв експеримент не съществува и детайлите по историята противоречат на добре познати факти за кораба, както и на законите на физиката. Историята отразява въображението на хората, подкрепящи конспиративната теория.

Обясненията на експеримента претендират, че той се основава на единната теория на полето на Айнщайн. Теорията се базира на математически и физични обосновки на едни от основните природни сили – електромагнитното излъчване и гравитацията. Казано с други думи – теорията слива в едно електромагнетизма и гравитацията. В резултат на това, успешно ще може да се манипулира светлината, което на практика би довело до невъзможността на човек да види определен обект, светлината около който е изкривена. Независими учени твърдят, че Общата теория за полетата позволява използването на електрични генератори, с помощта на които да се извърши изкривяване на светлината около даден обект, вследствие на което той става невидим за човешкото око.

Има мнения, че корабът е преминал
през черна дупка, която била отворена
заради силния електромагнетизъм,
въпросът обаче е, как се е върнал?
Първият експеримент е проведен на 22 юли 1943 г. и води до почти пълното „изчезване“ на корабът „Елдрич“. Екипажът на кораба твърди, че по необясним за тях начин, някои от моряците са си сменили местоположението в кораба. Един от тях разказва, че в началото на експеримента се е намирал на палубата, а след това се е озовал в нивото под нея. Опитът бил повторен на 28 октомври 1943 г., тогава „Елдрич“ не само станал напълно невидим, но и практически сменил местоположението си. За секунди корабът се „телепортирал“ до Норфолк, Вирджиния (на разстояние 320 км.), където е бил забелязан от очевидци.

Професор Лъчезар Филипов разказва, че първоначално в проекта е бил включен и Никола Тесла, който всъщност е отговарял за осигуряването на такова електромагнитно излъчване, което е трябвало да свърже гравитацията със създаденото поле и по този начин да се постигне ефект на изкривяване на пространството и времето. Именно по този начин е възможно на теория да се извършва преминаване на големи разстояния буквално за секунди. Това са и предположенията на професор Филипов за възможностите евентуални извънземни цивилизации да пътуват до нашата галактика и да се завръщат в тяхната за минути.

Кадри от филма - "Експеримента Филаделфия",
където според очевидци, части от телата
на хора от екипажа се били буквално „вградили“
 в металната конструкция на кораба,
след самия експеримент.
Едно малко отклонение на основата на изкривяването на време/пространството в гравитационна аномалия може да обясни някои днешни неясноти. Ако сега се пътува до луната за седмица, а до края на галактиката ни за 270-300 светлинни години, то това може да се сведе до 1 час и съответно до една седмица, ако се изкриви време/пространството, твърди професор Филипов в едно свое телевизионно интервю.

Според учения, Никола Тесла е постигнал имено това, той е разбрал, как точно да свърже гравитацията с емектромагнетизма, в следствие на което се е получил ефект на изкривено време/пространство. Въпросът обаче не е само в това да се постигне такъв ефект, въпросът е процесите в него да мога да се управляват. И понеже Никола Тесла е бил против това в експеримента в Пенсилвания да участват хора, той се оттегля. Не са били ясни последствията за хората, защото мъртвата материя – металът на кораба може да реагира по един начин при евентуално изкривяване на гравитационното поле, но живата материя – хората – не е ясно, как биха реагирали и Тесла е бил напълно прав, както показват и резултатите от експеримента по-късно.

На негово място в Проект „Дъга“ е назначен друг учен, а Тесла умира малко след това при доста съмнителни обстоятелства, като дори и записките му по проекта уж не са били открити.


Никола Тесла -
10 юли 1856 г.-
7 януари 1943 г.

Хора са вградени в метала

Очевидци на експеримента „Филаделфия“, или Проект „Дъга“ твърдят, че са видели, как след края на ефектите, хора от екипажа били буквално вградени в металния корпус на кораба. Обяснението на учените е, че ако при изкривяването на време/пространството е бил достигнат ефект на разграждане на материята до степен на атомно разпрашаване, след това, при обратния процес на материализацията, вероятно нещо се е объркало. Така се е стигнало до ефекта, при който, когато материята отново се „събира“, атомите да не се подредят по съвършено същия начин и това е възможно да е довело до така нареченото „вграждане на хора от екипажа в самия метален корпус на кораба, гледката на което е била наистина зловеща.