вторник, 25 септември 2018 г.

ПО „ПАМУЧНИТЕ“ ПЪТИЩА НА СЕВЕРНА ГЪРЦИЯ

Предлаганите стоки са като у нас, но разликата е
в усмивката на продавачите.

Отдавна, а и слава на Бога, че е така, отмина времето, когато българите масово искаха да ходят на работа в Гърция, да берат портокали. Не че е лошо, напротив, но тогава тук работата беше по-зле платена, а там плащаха добре, сега обаче нещата се изравняват, е, не съвсем все още, но настигаме южната ни съседка доста бързо и сега, когато отидем в магазините им вече не гледаме като индианци във влак, защото повечето, да не кажа почти всичките стоки, си ги имаме и тук, при това и по-евтини.

Разбира се стандартът е друг, въпреки кризата, очевидно гърците получават повече пари за труда си, което пък се отразява до известна степен и на цените в заведенията, магазините и за различните услуги.

Тръгваме от София за Паралия Катерини. Вече сме били там два пъти, но отново отиваме. Курортът се превърна в една от най-масовите туристически летни дестинации за българи, за кратка почивка на море. Първо, не е толкова далече - само на около 370 км. от София, освен това е достъпно, не е пренаселено и има интересни промоционални цени.

Но не цените са най-важното. Говорим преди всичко за условия, за добри условия за отдих и почивка. Пътищата им не са кой знае колко по-добри от нашите, дори на места нашите са доста по-добри, може би и защото са по-нови. На много места обаче по пътя се въргалят валма от памук, от близките ниви и шосето сякаш е покрито с плат, което създава усещането за една невероятна мекота.

Хотелите в Паралия Катерини предлагат
конкурентни цени, дори и
на българските туроператори.
Катерини, а и повечето курорти в Гърция привличат предимно и с това, че не са презастроени. Хотелът ни се намира на практика на трета линия, спрямо българските стандарти, но между него и морето няма други постройки. На около 450 м. от плажа, мястото е празно, спокойно, тихо, чисто, пусто, дори някак скучновато. Това чувство в Слънчев бряг, например, е напълно непознато, а и далеч не само там. Магазините и заведенията работят до късно вечер, въпреки, че сезонът е към края си, нещо, което при нас, дори и в южните ни черноморски курорти, е проблем, защото започва едно масово прибиране на маси, столове, зазимяване, пред клиентите, а това е недопустимо. Тук, в Катерини, туристът е наистина търсен, очакван и уважаван. Сезонът е към края си, сутрин студът е почти настръхващо неприятен, но шезлонгите и масите по плажа стоят. Гърците знаят и как на ни привличат. Този курорт, който е само на около 70 км. от втория по големина гръцки град Солун, е предпочитан предимно от сърби, македонци, унгарци, по-малко чехи и руснаци. Българите обаче също са един сериозен контингент в туристическата индустрия на това място. Докато стоим на плажа и си пием фрапето и минералната вода, което е и таксата ни за шезлонг и чадър, от близкото заведение ни припява някак извънпланетарно костинбродският славей Азис. Да, плащаме 3 евро за едно фрапе, обаче срещу това получаваме шезлонг, чадър, почистват ни пепелниците и можем да стоим цял ден на плажа. А у нас, не стига, че цените на заведенията по плажовете ни са убийствени, поне на повечето места, ами таксата за чадър и за шезлонг е отделна.

Паралия Катерини сякаш никога не спи. 
С една дума, в Гърция за 6 лв., получаваме всичко на плажа, а у нас – чадър-5 лв., шезлонг – 4 лв., кафе – 3лв. и то без минерална вода. Излиза почти два пъти по-скъпо на Черноморието ни. И защо гърците знаят, как да ни привлекат, а нашите туроператори сякаш се правят, че не могат?

И у нас, и в Гърция има археологически обекти, но при комшиите, те са сякаш по-подредени, по-рекламирани, по-известни. Е, и при нас се научихме на тези мурафети, но още има да гоним гърците, нищо, че са в криза.

Вярно е, че и Гърция, а и Турция имат много повече плажове от нас, този тип индустрия е много повече развит при тях, отколкото при нас, но презастрояването не е начин да компенсираме някои липси при нас, дори напротив, това е допълнителен проблем.

Морето е красиво и през деня,
а и вечер, когато има друго очарование.
Вечер, по главната улица на Катерини, можеш да се загубиш в магазини и заведения. Всичко и всички работят на пълни обороти. Хората са любезни, без да са нахални. Направихме си експеримент, докато пътуваме от плаж на плаж, махахме за поздрав от колата на хората от другите коли. Всички, без изключение ни отговаряха на поздравите. Опитахме същото през лятото и у нас, по Черноморието ни и в Източните Родопи. Тук повечето хора ни гледаха странно и ни вземаха вероятно за ненормални. На излизане от един от пътищата, водещи към плаж „Корино“ до Паралия Катерини, се натъкнахме на софийска кола. Помахахме им, нали са българи, градски. Отвътре ни гледаха ледените, дори озлобени физиономии на хора, които сякаш не отиват на плажа, за да се забавляват, а ги водят на зъболекар, при това – насилствено. Ето това сякаш ни липсва все още на нас – отношението, дори и да е лицемерно, но да се усмихваме. Туристите, хората въобще търсят доброто отношение, дружелюбността, ако ги няма, дори и пържоли от лебед да им предложиш – ефектът е същият – навъсени  и изнервени хора, които дори и на почивката си, не са се откъснали от работата си и от ежедневните си проблеми. А така туризъм не се прави, поне не и успешно.

А иначе, за това, къде сме ние и къде са гърците, както споделя един приятел, ще повярвам, че поне сме стигнали гърците, че и сме ги задминали, когато гъркиня дойде на работа - да гледа болна баба в Долно Камарци, примерно!

За в. "Българска армия"

вторник, 11 септември 2018 г.

В РУМЪНИЯ ПОИСКАХА КВОТА В ПАРЛАМЕНТА И ЗА ИМИГРАНТИТЕ СИ


На протестите в Румъния бяха издигнати и знамена на
други държави, в които вече живеят много
румънски емигранти.
Снимка: zahariada - Blog.bg
Мащабни антиправителствени протести се проведоха през лятото в центъра на румънската столица Букурещ. Хората поиска оставката на кабинета и предсрочни избори. До сериозни инциденти и сблъсъци с органите на реда на площад "Виктория" не се стигна. Само един човек беше арестуван, на други пък само им прилоша.

Твърде разнопосочна беше информацията за броя на присъстващите. Според агенция „Аджепрес“ на площада е имало 15 хил. души. Други румънски медии твърдят, че са били близо 40 хил.

Исканията на протестиращите бяха за разпускане на парламента, предсрочни избори и независима съдебна власт, създаване на еднокамерен парламент от 300 сенатори, от които 100 да са представители на диаспората (румънци във Франция, Италия, ФРГ, САЩ и др. страни).

Ето от тук тръгна и една голяма тема в нашите медии и особено сред емигрантските ни общности. По официални данни, най-големият инвеститор в българската икономика са именно нашите сънародници зад граница. Оказва се, че те на практика финансират родната ни икономика, пък от друга страна, нямат никакво официално представителство в административните структури в страната. Предложението на румънците, които протестираха беше, диаспората, тоест-емигрантите, да имат представителство в парламента на страната. Мотивите, че те са напуснали родината си и нямат право на глас  и да определят правилата в държавата са несъстоятелни. Да, те са напуснали родината си, но не са се откъснали от нея от една страна и от друга – когато дават пари за родната икономика са добри, когато искат да имат участие в управление на страната си, не са добри…! Това обаче е твърде явен двоен стандарт и не бива да се допуска и там, а и у нас…!

Българското народно събрание също често
 е било обект на протести в нашето общество.
Хората в Румъния бяха недоволни от данъчната система и пенсионната реформа, както и от системата за социална помощ. Те настояваха за развитие на икономиката, селското стопанство и предприемачеството, електронно гласуване. Това са все теми, които пряко вълнуват и нашето общество и стоят на дневния ред и на България, защото регионът ни е със сходни проблеми и сродни актуални теми.

Недоволните в северната ни съседка скандираха: "Без насилие", "Единство", "Оставка", "Крадци". Някои от протестиращите излязоха на площадите с децата си. Улиците бяха изпъстрени както с националния флаг, така и с такива на други страни, където също вече живеят доста румънци.

"Дойдох, след като видях, какво се случи в петък по телевизията - бруталността на полицията срещу мирни хора", коментира пред АФП един от протестиращите - 64-годишният Флореа Тоадер, загърнат с националния флаг. "Децата ми работят в Испания и биха искали да се върнат, но засега това не е възможно. Политиците се интересуват само от себе си и не правят нищо за никого", смята той.

Това обаче е съдбата и на много българи, чийто деца не са в родината, а понякога и те самите са били, са, или дори и им предстои да станат професионални емигранти – да търсят работа и достойно препитание в чужбина.

След размириците президентът на Румъния Клаус Йоханис осъди "жестоките" действия на жандармерията и поиска генералната прокуратура да разследва и установи личността и степента на вина на тези, които са участвали в провокациите по време на протеста.

Управляващата в Румъния Социалдемократическа партия (СДП) от своя страна настоя президентът Клаус Йоханис да поднесе официално извинения заради критиките му към полицията.

„Проведената в петък антиправителствена акция в Букурещ – това е атака срещу конституционния ред в Румъния, което е недопустимо“, коментира лидерът на партията и говорител на Камарата на депутатите (долната камара на парламента) Ливиу Драгня. Той нарече опасно изказването на президента Клаус Йоханис.

Не е ли време и в българския Парламент да има
официална квота на наши сънародници, които живеят извън
 родината, но са съпричастни към проблемите й
и най-вече, поддържат икономиката ни…!?
Критики към Дънчила обаче дойдоха и от Европа. "Осъждаме сблъсъците в Букурещ, очакваме пълни обяснения", заяви австрийският канцлер Себастиан Курц. Той настоя румънските власти да защитават безусловно правото на свободно изразяване на гражданите. А на практика искането емигрантите да имат официално представителство в парламента на Румъния е нещо, което в пълна сила важи и за нас българите, защото и при нас огромна част от нацията ни вече са емигранти. Тези хора или не гласуват, или нямат условия и възможности да гласуват, или просто са незаинтересовани от политическите процеси в страната, защото за умишлено и/или насилствено маргинализирани.

У нас обаче в тази посока има и още един важен момент, за който говори неотдавна и президентът Росен Плевнелиев, в свое специално интервю за вестник „България“. Става дума за това, че повечето българи, които са напуснали страната ни, които вече са видели, как се работи, живее и най-вече, как се гради държавност на Запад, трябва да гласуват, за да привнесат този тип политическа култура у нас. Само тогава те, с техния си глас, ще ударят звучен и напълно заслужен шамар на политическата върхушка у нас днес, която разчита на един приспан, хибриден електорат, който за едно кебапче е готов и майка си да предаде!

за в-к „България“-Чикаго/САЩ

РЕТРО-АПАРТАМЕНТ В ДИМИТРОВГРАД НИ ВРЪЩА В ЕПОХАТА НА СОЦИАЛИЗМА


Вече все по-трудно човек може да види на живо, както се казва, как изглеждаше бита от социализма у нас. Постепенно историята като наука обхваща и този исторически период. И именно заради това, в града, който е един от символите на комунизма у нас – Димитровград, беше открит ретро-апартамент, където обзавеждането е именно от тази епоха и човек може да се върне във времето и да види бита ни от тези времена.

Това от една страна е начинание, което носи чисто исторически смисъл и научна натовареност, защото именно така младите хора, които са родени след краха на комунизма в България, ще могат да се докоснат до бита от онова време, да видят, как и при какви условия са живели хората тогава – в началото само с радио, дори без телевизор, а компютрите все още са само в сферата на имагинерното, да не говорим за мобилните телефони…!

От друга страна, такъв „апартаментен“ музей е необходим именно в Димитровград, за да се съхрани поне на едно място, при това в напълно автентичен вид, веществената историческа памет.

Димитровград е градът, строен от комунизма. Той трябваше да даде един масов характер на социалистическото строителство, като млади хора – така наречените бригадири, да изграждат „светлото комунистическо бъдеще“ на България. Уви, то се ограничи до няколко сгради в централната част на Димитровград – в класически грандомански, сталински тип архитектура, няколко сгради с по-голям мащаб и по-голяма помпозност в центъра на София и заводите, които щяха да се построят така или иначе, независимо от политическото управление в страната.

Тук обаче целта ни не е да коментираме какво построи социализма, защото тази тема е безкрайна в подтемите си като качество, посоки на финансиране, необходимост, рентабилност, икономическа обосновка, ресурсна обезпеченост и така нататък. Целта ни е да разкажем за това, че понякога, дори и при социализма, строителството, поне в началния му и полукампаниен характер, не е чак толкова лошо, що се касае до обемите. Сталинската архитектура на някои от сградите в Димитровград е наистина впечатляваща, макар и по никакъв начин да не се връзва с предназначението й. Все пак тези сгради са строени, за да живеят в тях работници – млади хора, които строят града, така наречените бригадири от бригадирското движение. За какво са им на тях тези пищни колонади и пространства- тип-„дворец“, при положение, че те се прибират, спят и отново отиват на работа, за да строят „бъдещия комунизъм“….!? В същото време пространствата вътре следва архитектурата от преди сталинския период у нас, когато се строяха стаи с тавани поне на 3,40 м., когато стандартите бяха други. Да, наистина тези пространства трудно се отопляват, но пък вътре в жилищните помещения наистина имаше достатъчно въздух, средата беше друга – по-наситена с виталност.

И този ретро-апартамент, който е открит в имено такава сграда – в сталински тип архитектура, ни показва истинската социалистическа битност на българите в онези години. Сякаш онази ординарност на следвоенния период, която болезнено лъха от стаята-дом на поета Пеньо Пенев, от съседната сграда, вече е надживяна и сега вече се появяват опити за едно леко разнообразяване на бита. Разбира се това става бавно, мудно и твърде епизодично. Появяват се прословутите пазарски мрежи – изключително неудобни и непрактични, но пък – един от истинските символи на онова време, на лелите с ролки на косите и пеньоари „на баклавички“. Появяват се също кутиите с локум, сухите пасти, „Байкал“-чето, както и някои други истински символи на онези години, които са натоварени с вторичен пласт комунизъм, просто, защото са се появили и са били популярни в онова време.

В този ретро-апартамент може да се видят също старите спални с метални табли, някои от които твърде вероятно са ползвани и преди войната, във времената на така наречения „монархо-фашизъм“. Пластмасови манекени пък показват дрехите от епохата – сиви, работнически гащеризони, така наречените манти, или престилки, които бяха нещо като постоянна дреха и на работа, и в къщи. Вярно, бяха здрави, тоест – качествени, но то и нямаше как да е другояче, при този интензитет на ползването им! Разбира се показани са и забрадките – така популярни за времето, но те са по-скоро в съветския модел на експлоатация – не за да се ползват като аксесоар, а за да придават една твърде бабешка визия на жените, за да не би случайно те да изглеждат по-хубаво, отколкото е разрешено тогава! Слава Богу, забрадката, за разлика от престилката, не беше задължителна тогава, поне в повечето професионални среди, но пък за сметка на това беше достатъчно анахронистична и най-вече меко казано немодерна. Но и за каква мода можеше да се говори тогава, в годините на така наречения развит социализъм и следващият го по петите „светъл комунизъм“, който така и не „светна“.

В ретро-апартаментът има и мебели от епохата на социализма – изчистени, строги, сухи и бездиханни, като почти всичко, правено тогава за нуждите на бита и всекидневието. В кухнята пък е поставен супник от порцелан и две плоски чинии,  които никой никога не е ползвал, а по всяка вероятност няма и да ползва, защото супата в тях би изглеждала нелепо.

Музеят ни представя всъщност едно близко минало, без да ни натрапва мнение, усещане и впечатление, те са оставени за нас – сами да придобием представа, ако вече нямаме изградена такава!

за в. „България“ - Чикаго/САЩ



понеделник, 10 септември 2018 г.

ПЕНЬО ПЕНЕВ –ЖИВОТ, ОТДАДЕН НА СЛЯПАТА ВЯРА И СУРОВАТА ИСТИНА!


Един от най-популярните
 портрети на Пеньо Пенев.
Пеньо Пенев прави общо седем опита за самоубийство и накрая успява. Това е един от най-трагичните български поети, Съдбата му е пряко и дълбоко свързана с историята на комунизма у нас, но историята на този политически строй далеч не е само едноактово преживяване. Става дума за нещо много повече от това, което се вижда на повърхността.

Пеньо Пенев е познат на повечето ни съграждани от плакатите, които дефилираха по време на комунизма по площадите. Проблемът е, че неговата личност е толкова натоварена с политически щампи, че на практика те прикриват истинското самородно злато, което е отдолу, което няма как да се види, заради наслагванията на епохите и драматичните обрати в живота му.

Кой всъщност е Пеньо Пенев? Роден е на 7 май 1930 г. в с. Добромирка, Севлиевско. Учи в гимназия в Севлиево. Участва в бригадирското движение в Димитровград, при строежа на язовир Росица, като става негов бард, пишейки едни от най-романтичните и възторжени стихове за „новия живот“, близки по звучене до най-добрите стихотворения на Никола Вапцаров. Работи като журналист във в. „Димитровградска правда“. По-късно е редактор във в. „Стършел“. За пръв път печата през 1947 г. Автор е на стихосбирките „Добро утро, хора!“ (1956 г.), единствената стихосбирка, която излиза приживе, „Ние от двадесетия век. Димитровград. Стихотворения“ (1959) и „Стихотворения“ (1961) (посмъртно).

Сградата, в която е живял Пеньо Пенев.
След много житейски изпитания и тежка депресия Пеньо Пенев се самоубива в нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. в хотелска стая №118 на хотел „Москва“ в Димитровград. В нарочно предсмъртно писмо до Началника на Окръжното управление на милицията в града Пенев снема отговорността за своята смърт от своите близки и познати. Въпреки това по-късно става ясно, че поетът е силно разочарован от реалността. Самият той в последните години на своя живот тъне в нищета, като няма средства за лечението на своето непризнато дете и продължава от идването си в града да живее в тясна квартира на Жилфонд под наем. Има два брака и един син.

Така проблемите около личността на Пенев винаги са били замазвани и блокирани още преди да са били изследвани. Всъщност Пеньо Пенев не е признат като истински поет дори и от своите. Той на практика остава неразбран, защото не е като другите. Често е обвиняван, че е пияница, че е твърде чувствителен, че е чешит! Всъщност, за да си поет, за да си добър поет, а той е добър, тогава няма как да не си поне малко пияница, чувствителен и/или чешит. Те поетите няма как да не са такива, защото иначе няма как да са добри поети. Примери, колкото щеш. Пеньо Пенев гладува, дори вечерта, преди да се самоубие за последен път, той слиза в ресторанта на хотела в Димитровград, където живее и изяжда едно кебапче. Това е, което може да си позволи. Стоял в ресторанта до полунощ и към два часа се прибрал в стаята си. Хотелиерката казала, че е бил съвсем трезвен.

Днес всеки може да седне до Пеньо Пенев,
на пейката пред сградата, в която е бил
домът му – една стая.
Всъщност Пеньо Пенев е провидял, че комунизмът е една грандиозна измама. Това, съчетано с провалите в личния му живот, неразбирането, недохранването, недоспиването, алкохолът и всичко останало го срива и го довежда до крайно отчаяние, което в крайна сметка го тласка към смъртта.

В писмото, което поетът е оставил до лекарите, той пишеше, че няколко пъти те го спасяват, но сега е взел достатъчно количество лекарство. То завършва така: „Ядец, медицино.”. Ядецът обаче е за нас, всички останали, които сме преживяли в една или друга степен това мракобесно време и продължаваме да живеем в неговите болезнени остатъци.

„Не мечтая безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден..“, пише поетът и с това обобщава всичко, което му е необходимо, а всичко, в което вярва се описва от част от друго негово стихотворение:

„…Защото ний
        заедно вчера воювахме
за нашето днес
        под едни знамена,
защото
    ний всички
        еднакво гладувахме
и жаждата беше у всички
                една!
Но в ранното утро
        под нашата стряха,
когато се втурна
        новото светло
                тук -
от поройния блясък
        едни
            ослепяха,
от внезапния гръм
        оглуша друг.“

От тази строфа личи всъщност всичко, което Пеньо Пенев иска да ни каже и ни го казва.

Изключително болезнено е, когато влезем в неговия дом-стая в Димитровград днес. Там има само едно малко легло, едно детско, люлеещо се кошче, маса и мивка, а до нея печка. Това е домът му в Димитровград. Стаята, в която се самоубива не е достъпна. Болезненото е, че всичко това е толкова скромно, като самия поет - малък по физика, но огромен по перо. Днес тленните му останки почиват в Димитровград, в парк на негово име, а две езера проточват вадите си надолу, сякаш очи плачат за поета.

Кой ли се нуждае днес от поети...?!
Днес никой не се сеща за Пеньо Пенев, защото той сякаш не е нужен никому. А всъщност неговата вяра, макар и в погрешна посока, е пример за вяра, в която човек се отдава изцяло, в която гори и накрая дори и изгаря. Всъщност, посоката на вярата му вероятно е най-правилната, защото, за да разбере един човек, че комунизмът не е нещо добро, а напълно напротив, начинът е именно този – да влезе надълбоко в него и да го види отвътре, за да стигне сам до гнилата истина и да подуши сам отровата!

В спомените на негов съученик, Пеньо Пенев изглежда така и това сякаш е най-запомнящото се от тленността на поета: „…Една февруарска вечер, мисля, че беше през 1949 г., срещнах Пеньо на ъгъла на ул. “Раковски” и “Цар Освободител” /в София – бел. на ред./. Първите думи, които той изрече, без даже да поздрави, бяха: /…- бел. на ред./, гладен съм, можеш ли да ми услужиш с някакви пари? От няколко дни не съм ял…“ – драма лична, но и обществена, която и днес пряко обвинява историята! Едва тогава става ясно, че Пеньо Пенев – „поетът с ватенката“, не е „певец на партията“, а – един изстрадал Дон Кихот - рицар на истината, болката от която го съсипва!

За вестник "България" - Чикаго/САЩ

понеделник, 3 септември 2018 г.

ДОКАТО ИМА КОРАБОПЛАВАНЕ ЩЕ ИМА И МОРСКИ ФАРОВЕ

Фараджията Наньо Нанев разказа любопитни подробности
 от историята на Шабленския фар. 
Да си фараджия е въпрос не само на гордост, но и на специфични знания и умения

Въвеждащо каре

Професията фараджия на практика е поддръжка на една цяла къща. Фарът на нос Шабла е висок 32 м. и има 132 стъпала. В него има две спални, кухня,  хол. Има и агрегат. Има таблица, според изгрева и залеза на Слънцето, по която фарът се включва и изключва. Това разказаха пред вестник „Българска армия“ Наньо Нанев и Ташо Димитров – фараджии от 1 март 1992 г. тук, на Шабла. Те поемат поста от семейство, които са се грижили за фара от 1949 г. Техният син след това продължава делото им. Те са били на това място цели 42 г. Един от старите фаропазачи е служил в хидрографската служба на Бяло Море. В момента пет човека се грижат за съоръжението.

Фарът на нос Шабла е на подчинение на Военноморските сили на Република България. Това е хидрографската служба на флота ни, преди това са били Хидрорайон „Северен“ и Хидрорайон „Южен“. Шабленският фар е един от най-старите ни фарове и на практика е незаменим. Много рядко се е случвало да не работи фарът, но се е случвало. Тогава докладваме на оперативния дежурен, който отговаря за движението на корабите, за да ги уведоми, че Шабленският фар не работи, разказаха Наньо Нанев и Ташо Димитров.

Фарът на нос Шабла. 
Шабленският фар е уникален с архитектурата си. Този е строен в 1765-1768-9 г. Базата е с кръстовиден купол. Нагоре кулата е осемстенна и е висока 17 м. никъде в строежа не е използвано желязо и бетон. В зидарията има сводове, които изпълняват ролята на трегер в съвременното строителство. Фарът е граден с хоросан и счукана керамика вътре. Така са строили римляните и византийците. Този начин на градеж продължава и по време на османците. Керамиката е важна, защото обира влагата. Градежът е идентичен с градежа на крепостта „Кария“, в непосредствена близост.

В северозападната част на кулата е открит един стилизиран лъв, което предполага, че камъкът е правен на земята и след това е поставен.  Открити са също и графити от 1898 г. по време на ремонт.

По време на румънската окупация фарът е боядисан с хоризонталните си цветове – бяло и червено, подменена е машината със нова шведска машина. В момента на фара има един фоторезистор от 1935 г. В онези години фарът се е захранвал с ацетиленов газ в бутилки от по 180-200 атмосфери налягане. Инсталацията е съхранена и старият въртящ се фар също е запазен.

До септември 1987 г. фарът е бил именно на тази основа. След това руска система заменя стария фар. Това е единственият фар на нашето Черноморие, който не е побългарен, а е с оригиналното оборудване.

Най-деликатната част на фара
се намира най-високо,
за да се вижда отдалече. 
През 1848 г. от тук минава френски пътешественик. Той оразмерява фара на Шабла. На един крайъгълен камък е открит надпис „1196 от Хиджа“, което означава 1768 г. – годината на строителството му.

Старото жилищно помещение е изградено през 1856 г. Тогава фарът е възстановен, след Кримската война. По-съвременната част е строена 1957 г.

Ползва се система от лещи, които фокусират и правят така, че лъча да е хоризонтален и видим по-отдалече. Сега в южния район правят опити за въвеждане на LED-осветление, но го няма това качество, което го има на един истински фар. Най-добрият е въртящият се фар и електрониката, но лещите са и си остават класика, твърдят фараджиите.

Завършващо каре

В последните години в нашия район започнаха да идват много туристи и фарът стана атракция. Общината иска от командването на ВМС да се разреши туристи да посещават фара. Правили сме дни на отворени врати и има голям интерес от хората, разказаха старите фараджии Наньо Нанев и Ташо Димитров. В момента фарът е опакован от метална конструкция, заради претърпени щети от земетресение от 7-ма степен по скалата на Рихтер, преди години.


Зидарията е уникална и превръща
архитектурата на съоръжението
в произведение на изкуството. 
Когато GPS-ът е безсилен

Дори и при съвременните навигации фаровете все още се ползват активно. Фарът се намира на точно определени координати и според навигацията може да се определи мястото по положението на фара. Всеки ползва GPS-комуникация, но ако се махнат наименованията на населените места, тогава GPS-ът отново ще ни води, но няма да знаем, къде се намираме, ако я няма табелата. Докато фарът е на едно и също място и по обелиска се разпознава безпогрешно местоположение. С една дума, докато има корабоплаване ще има и фарове.

На Шабла няма радиофар, такива по нашето Черноморие се включват само по заявка. При тъмна част през деня фарът не се включва. По Северното Черноморие има три фара, а по южното ни те са четири – общо имаме седем фара.

За в. "Българска армия" 
Преди години е поставена плоча с послание за поколенията там се съдържат данни за отстоянието на фара от брега и други данни.

Снимки: Красимир ТОДОРОВ