петък, 26 август 2016 г.

ЕДИН МОНАХ ПРЕД ДУЛОТО НА ОМЕРТАТА….!

Йеромонах Рафаил.
Снимка от фейсбук-профила
на отеца.
„Блогът на Венцислав Жеков” никога не е бил място, където се пишат лъжи. Така е било и така ще бъде. Предполагам, за никого, който чете този блог, не е тайна, че критикуваме на ред всеки, който заслужава, когато го заслужава и както го заслужава. Не сме подминали дори патриарха, митрополитите, емблематичния архимандрит Дионисий, игумени, епископи, викарии, колеги- блогъри - автори в групата "Православни новини" във фейсбук, че даже и самия Вселенски патриарх Вартоломей. Когато сме грешали, сме си признавали, както беше при посещението на патриарх Вартоломей, например. На никого нищо не сме спестили, дори и на нас самите...! Така е и сега. Новинарските емисии излъчиха материал за Кладнишкия манастир, където игуменът не бил окосил тревата и подържал мизерия. Заради това на него му се иска оставката.

Само че, май забравихме, че оставката на правителството не е като да искаш оставката на монах. Монахът е дал обет пред Господа, политикът – не е давал нищо, освен голите си обещания…! Има и още нещо. Монасите са мъже, обикновени мъже в своята необикновеност. Не можем да очакваме от един обикновен мъж да е подреден и изряден в домакинството, както е една жена. Е, има и такива, но не може да искаме от всички да са такива!

Обвиняват йермонах Рафаил, че не бил окосил тревата в Кладнишкия манастир, било мръсно, гонел хора, крал, задявал малки момичета, добре поне че и него не искараха гей, каквато е модата напоследък! За да не бъдем голословни, потърсихме самия игумен, който напълно откровено отговори на въпросите ни:

-         Здравейте отче, как приемате обвиненията от местните хора?

-         Така и не можах да разбера, в какво точно ме обвиняват, защото всичките викаха един през друг.

-         Обвиняват Ви първо, че са давали дарения, които след това са изчезвали.

-         Те явно смесват различни периоди. Казваха дори, че всичко било карано на Гигинския манастир. Няма изчезнали дарения. Една жена дори говореше, че са изчезнали чинии! Напротив, те са прибрани, след земетресението, но нищо не е изчезнало, нищо не е продадено, нищо не е заграбено.

-         Твърдеше се, че сте откраднал икони. Как ще коментирате това?

-         Аз ги извадих иконите, те са четири. Прибрал съм ги в чаршафи и одеяла, за да се съхранят. Не са откраднати.

-         Следя Ви във фейсбук, какво пишете и какво мислите. Вие сте доста опозиционно настроен, пишете против Русия, против управлението на страната ни в момента, критикувате дори Синода. Не мислите ли,че тези действия срещу Вас  не са случайни?

-         Разбира се, че е така. Всичко това срещу мен се организира от местния лидер на /цитира голяма политическа партия, която не смопенаваме, за да предпазим отеца от евентуално съдебно преследване за клевета/. Той го организира това от един месец, като ходи по къщите и иска подписи. Много хора са отказали.

-         Какво казаха ревизорите от Софийска митрополия?

-         Те казаха, че ще докладват на епархийския съвет за случилото се.

-         Как се отрази това на дейността Ви в манастира в същия този ден?

-         Ами наложи се да поотложа кръщене на дете от приемно семейство от Дупница.

-         Вие как ще се защитите?

-         Няма да се дам без бой! Близо 30 човека дойдоха в манастира, за да правят протестите. Селото обаче по избирателни списъци е над 1000 души. Тези хора , които дойдоха, аз не ги познавам, те не са идвали да се причастяват. Манастирът обаче не е на селото, той е на хората, той е на всички.

-         Ще организирате ли все пак някаква защита?

-         Няма да ходя по къщите на хората и да ги моля, мисля, че те знаят истината.

-         Обвиниха Ви, че не стоите в манастира, това така ли е?

-         Аз имах четири години, когато не можех да мръдна от манастира. Сега има един човек там и съм доста по-мобилен. Аз съм и докторант, така че в понеделник и вторник съм в София. Имаше един период, когато ме нямаше и в петък. Имам и други задължения и още нещо, аз не съм пазач на манастира, така че, не е и необходимо да стоя там постоянно, вместо да върша работа, която е полезна и за манастира.

-         Ще спрете ли да пишете по този начин в социалните мрежи, иначе казано, уплашиха ли Ви с тези действия?

-         Категорично не!

-         Добре де, това, което показаха в манастира, наистина демонстрира мизерия, защо е така?

-         Аз съм викал медиите сам, за да покажа положението. Това са сгради, които не са за живот, те са складове. Там пазя дарения за детски домове от хора, които са донесли разни неща.

-         Това което говорим сега, мога ли да го напиша?

-         Можете да напишете всичко, което искате, аз не мога и не искам да Ви казвам, какво да пишете за мен. Обвиниха ме дори, че съм опипвал момиченца, а тогава дори и на протосингела на митрополията му писна и ги спря, за да не говорят откровени глупости.

Отец Рафаил обясни още, че понеже не са могли да ползват косачка от кметството за третата коситба, защото първите две са минали, се е наложило той да коси около параклиса…със сърп…! Питаме, тези, които ИСКАТ от манастира, а, какво ДАДОХА…!? Защо някой от тях не дойде да помогне на йеромонах Рафаил да окоси тревата, а не сега да протестират, че не бил окосил! Ами той все пак не е сторъкият Шива първо и второ, има хиляди други задължения и като игумен, и като монах, и като докторант, и като човек!

И накрая, ако един човек е виновен, той ще се защитава, за да се измъкне. Този, който е на страната на истината и е сигурен в себе си, той се оставя в ръцете на Бог, защото няма от какво да се страхува, така постъпва именно отец Рафаил.

Накрая, ще си позволя едно лично откровение. Понеже следя писанията на йеромонах Рафаил от години, почти няма вечер, в която да не видя във фейсбук поредната прекрасна снимка от отеца, снимал залеза над Кладнишкия манастир, с неособено скъпия си телефон. Зимно време отецът пуска снимки, как снегът затрупва местността наоколо и тя е чиста и красива. Тези снимки почти никога не са придружени от коментар. Единственото е – „Залез над Кладнишкия манастир”…и това е. Тези думи, тези снимки показват привързаност, любов към манастира. Вижте профила му във фейсбук, та там е пълно със снимки от кръщенета и не само, този монах обича дома си - манастира. Ако не беше така, нямаше да има стотици снимки от там...! Не може да обвиним отец Рафаил в това, че е занемарил светата обител, защото това са възможностите му.

Ако някой има претенции към мизерията, ами да отиде и да помогне, не да дава дарение и да дебне, дали отецът няма да си купи евтини цигари после, а да помогне с труд, да окоси, да подреди, да окове огради, да подържа градина, където и колкото може. Да стоиш отстрани и да намираш маана, е най-лесно, а да помогнеш се иска да направиш усилие!

И понеже той не си мълчи, а както се вижда от думите му, няма и да млъкне /и слава Богу…!/, много хора предполагат, че ще го махнат и от манастира, и от Църквата. Така повелява омертата, особено когато някой не е удобен и на Църквата, и на държавата! Да, монахът се скара с всички, подкрепи обществени инициативи, има мнение по много въпроси, а това у нас е проблем. Както каза Радой Ралин при единствената ни среща преди много години, в коридора на едно издателство: „Който говори честно, не живее лесно…!”. Радой се оказа пророк, истински пророк!

Отец Рафаил е шило, което не е удобно на никого, което пречи и вече дори се появиха опасения за неговия живот! Дано тези мнения се окажат неверни, макар че у нас дори и митрополит може да си отиде при доста съмнителни обстоятелства…!  


Непочтено е да издигаме един битов скандал за чинии и треволяци до светостта на обета, непочтено е да обвиняваме един достоен български духовник в откровени глупости! Непочтено е, не само защото го прави местен партиен лидер, не дори само защото се твърди, че това е съгласувано по „команден ред”, непочтено е, защото както сме го подкарали, църквата ни ще остане без монаси, а митрополитите и епископите ще управляват имотите и колите си, а като си отидат от този свят, след тях – потоп…, само дето остават децата ни …! 

За фейсбук-групата "Православни новини"

ЦЪРКВАТА, КОЯТО НЕ Е ПРИПОЗНАТА НИТО ОТВЪТРЕ, НИТО ОТВЪН…!

БПЦ, която е била оглавявана от смели духовници, отстояващи своята позиция, вече я няма!!! Пример за това е старозагорски митрополит Методий Кусев, който при освещаването на храм-паметника на Шипка е влязъл в конфликт с император Николай ІІ и изпратения от него архиепископ от Руската православна църква. Той влиза в конфликт и с българското правителство, че дори и със самия княз Фердинанд І.

Императорът е решил, че храм-паметникът трябва да се освети от руски архиерей. Митрополит Методий е казал, че това е в неговата епархия и освещаването ще се извърши от него, а не от представител на руската църква. Опитали са се от руското посолство, от правителството и дори князът, да го придумват да отстъпи, но митрополит Методий заявил, че ако настояват храмът да бъде осветен от руски архиерей, то митрополитът ще застане на вратата на храма в пълно архиерейско одаяние, с кръст и със жезъл и ще анатемоса всички, а след това ще си отиде. Тогава княз Фердинанд прави компромис и храмът се осветява съвместно от двамата – българския митрополит и руския архиепископ.

Друг пример е с екзарх Антим І, който за да не отиде на конференцията, организирана от султана, за да се обясни на Великите сили, че Априлско въстание не е имало, той сапунисал пода на банята си и се пребил доброволно, за да не бъде принуден от султана да отиде и да лъже.

В същото време е известен и фактът с вселенския патриарх Самуил Ханджери, малко по-рано, който бил принуден от султана да анатемоса гръцките бунтовници на остров Крит. И въпреки това султанът по-късно го обесил на вратата на катедралата.

И в другите църкви има смели духовници, като например Свети Филип Московски, който се опълчил на цар Иван Грозни, като отказал да го благослови. Иван Грозни ходел облечен като монах и си направил свой манастир. Заради това, Свети Филип е съблечен по време на богослужение, разкъсани са му богослужебните одежди и е изпратен на заточение, а по-късно е убит по заповед на царя.

Известни са още действията и на българският Свети патриарх Евтимий, който е бил дори военачалник. Имаме представители на църквата ни, който са направили много за историята ни. Днес много от нашите архиереи, масово завършили Московската духовна академия, която по същество се явява нещо като филиал на някогашното КГБ, се интересуват единствено и само от себе си и от собственото си благополучие. Каквото ни се нареди от Москва, ни е го изпълняваме, още преди от там да е изсъхнал печата на документа!!!

Ние на практика загубихме, не губим, а вече го загубихме, националния си облик на собствената ни православна църква. Няма защо да се притесняваме, че етнофилетизмът отново беше осъден по време на последния събор на Крит. Нашата църква не е етнофилетистка, защото тя на практика не защитава интересите на българския народ, а тя защитава руските интереси. На практика се превърнахме в рускопоклонници в най-уродлива форма, поклонници на Путин и поставения от него патриарх Гундяев, който нарече предишния патриарх Алексий ІІ товар и бреме за църквата!

Гундяев говори положително за Сталин и за СССР, и такива хора ние приемаме за духовни водачи, дори и у нас…днес…! Никога предишният патриарх не си е позволявал да говори такива безумия, защото е бил монархист, с аристократичен произход.

У нас църквата затъва. От колко години не е имало епископски хиротонии!? Ако не дай Боже почине митрополит, кой от епископите е достоен да заеме такова служение…!?

За първи път нямаше лятна сесия на Синода, нима няма въпроси за решаване…!?  Българската православна църква при патриаршеството на патриарх Неофит се обезличи административно, вече я няма. От символа на вярата знаем, че Църквата е съборна. БПЦ първо ликвидира съборността вътре в себе си, като отказа Светия синод да заседава регулярно и тихомълком отмени така наречения малък Синод. Очакваме скоро да се отмени и пълния Синод, ще се събират само на високосна година за по два часа!

Имаме пет човека, на които се възлагат постоянно нови и нови задължения. Като умре някой, неговите задължения се разпределят, ама ако така продължаваме, в следващите години пет човека ще управляват църквата ни въобще…!

БПЦ отмени участието си във всякакви съборни форуми на Православната църква. Първо съборността беше ликвидирана вътре, а след това и на по-високо, дипломатическо ниво.

Скоро беше повдигнат и още един въпрос, дали БПЦ се възприема като част от едната вселенска и апостолска църква или се възприема като част от едната свята вселенска и СССР-ска църква…? Брежнев някога се опита да направи църква на СССР. Днес това продължава. Бившите съветски сателити като Чехия, Полша и други оставиха СССР, а руската църква отново стана съветска, не руска. А ние отново се залепихме доброволно. Навремето Живков се опита да направи България съветска република, а сега църквата ни без принуда става подлога на съветската църква. След смъртта на Алексий ІІ руската църква отново стана съветска, а след смъртта на патриарх Максим, българската църква стана сателит на руската, при това без право на глас.

Имаме все още митрополити, които имат мнение и позиция, но и те не смеят да се обаждат, защото не знаят, дали „големият брат” с дългите си пръсти няма да им предизвика нещо „екзотично”, я на някой варненски плаж, я някъде другаде.
Нашата църква сякаш действа на федеративен принцип – разделена между митрополитите. Всеки си управлява на абсолютистки монархически принцип. А паството от духовни овци се превърна в духовни роби.

От ситуация на неглижираност, църквата ни постепенно изпада в ситуация на тотално презрение. Вече открито ни презират.

На годишнината на Свети Йоан Рилски са били поканени представители на всички поместни православни църкви. От доста места въобще не са изпратили свои представители. Например Румънската църква е представена от свещеника си в София. Другите църкви са представени от епископи, които никой никъде не ги кани. Руската църква също е била представена само от своя постоянен представител в София. На големия наш празник нямаше голямо представителство…!!!

Единствено на празника, който предстои на Свети Климент, е поканен атинския архиепископ с придружаващи го лица. Синодът ни не е подготвен да посрещне и да организира такива духовни тържества, от такъв ранг.

Каненето на такива събития в момента е на ниво приятелите на митрополитите, които едва ли не се и молят, за да дойде някой. Не е нормално патриархът да подарява кръстове от китайския пазар в Атина, които са по 50 евро – пластмаса или чугун– евтино, кичозно и за отбиване на номера.

Целта е не да се изхарчат едни пари, а става дума за юбилей, да има спомен, а споменът трябва да е нещо ценно, а не ширпотреба от Китай! За духовното тържество трябват хора. Дори вътре не ни уважават. Народът не припознава тези хора като свои духовни водачи.

Един епископ Фотий от старостилците събра много повече при последната канонизация.


В една секуларна държава да се говорят крайности е неприемливо. Трябва работа, за да се стигне до въвеждане вероучение. То не може да стане изведнъж, внезапно и тотално. За това се иска много работа. Такива послания са по-скоро дежурни, а не необходими. 

За фейсбук-групата "Православни новини"

сряда, 17 август 2016 г.

МЕГАЛИТНАТА КУЛТУРА В БЪЛГАРИЯ МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ СЕНЗАЦИОННА!

Мегалитите на територията на България са все още в процес на изследване и картотекиране от съответните специалисти – историци, археолози, геолози, етнолози, астрономи и други.

Пионери в изучаването и изследването на мегалитните паметници по днешните български територии са чешките изследователи братята Херман и Карел Шкорпил, както и Георги Бончев в началото на XX век. 

Учените работили по изучаването на мегалитите в България определят обектите на тази култура като „прото“ или „древнотракийски мегалитни паметници“. Първите научни анализи на обектите на мегалитната култура по българските земи са дело на проф. Богдан Филов, доц.Васил Миков, Петър Делев, Иван Панайотов, проф. Иван Венедиков, проф. Александър Фол, проф. Мечислав Домарадски и проф. Димитрина Митова-Джонова.

Днес мегалити могат да се видят на много места в страната. Българската земя е обсипана с исторически и археологически паметници. Доказателство за това са не само направените уникални археологически и исторически разкрития през последните години. Един от тези паметници е свързан с Крали Марко. Става дума за стъпките, или въобще топосите, които носят името на славния герой. В драматичното историческо битие на българския народ се ражда мечтата за свободен и достоен живот, въплътена в образите на изключителни личности, олицетворяващи най-значителното от ценностната ни система. Един от тях е този на Крали Марко, който съчетава физическа сила и висока нравственост, а това го превръща в идеал.

Самият образ на Крали Марко има апотропеен характер. Той предпазва хората от беди и закриля бедните и слабите. Алюзията с Християнството е повече от очевидна. Местата, които носят името на Крали Марко в България са много. Такива има в тракийското светилище “Беглик Таш”, , на хълма Хасаря между селата Ябълково и Сталево – недалеч от Димитровград, в Ямболско и на много други места. Едно от тях обаче има и втори пласт история, който твърде интересно се наслагва върху първия, и върху още един – от римско и тракийско време. Става дума за хълма Хасаря. Тук наистина е натрупана история и тя трябва да бъде разровена, за да се проследи правилно и последователно смисловата стратиграфия.

Тук трябва да се направи едно отклонение, за да се обясни реалният исторически пласт в легендата. А според нея Крали Марко бил толкова силен и стъпвал толкова здраво, че дори и в скалите оставял следи от стъпките си. На повечето места тези следи са с дълбочина от порядъка на 30-40 см. и наистина имат формата на стъпка от човешки крак.

В плоските скали на тракийското светилище “Беглик Таш” са изсечени каменни кръгове, вени, които също се наричат Маркови стъпки. В тях винаги има вода, дори и в най-сухите времена, независимо от климатичните условия. Ето я и връзката на легендата за Крали Марко с тракийската митология в “Беглик Таш”. 

Не е изключено, след като цар Иван ІІ Асен е използвал възвишението за наблюдение на битката при Клокотница, траките също да са използвали това място за подобни начинания, а и за чисто религиозно-ритуални действия. Така се оформят тракийският и средновековният пласт в историята на хълма Хасаря. Днес там все още личат следи от каменни зидове, които обаче са от ново време и твърде вероятно  е да са били временни, или специализирани военни съоръжения през новото време. Това е и третият последен исторически пласт на ябълковско-сталевския Хасаря. 

В доказателство на горното е и фактът, че кралимарковата стъпка в тази местност представлява три “вани” в скалата, които наистина винаги са пълни с вода, дори и в непоносимите летни жеги. Местни хора твърдят, че когато пастири оставали без вода в полето, под безпощадното слънце, те винаги можели да намерят няколко спасителни глътки прясна вода именно тук, в „кралимарковите стъпки“, които и днес спасяват жадните. Така тракийската митология се “пренася” в средновековната битност. А самото използване на възвишението, съчетава в себе си история, проследяваща приблизително две хилядолетия.

Тези стъпки, или вани са били използвани за култови средища. Тук вероятно се е извършвал ритуал по правенето на вино. Такива вани има и в така наречените Шарапани, или Шарап Таш край Хасковските минерални бани. Особено интересна е и така наречената „стъпка на Богодорица”, която се намира в самите Хасковски минерални бани. Това е издълбано място в скалата, което повече прилича на саркофаг.

Преплитането на тракийските и християнските вярвания са твърде популярни по нашите земи, защото има наслагване на история, митология, вяра.

Твърде възможно е мегалитната култура на територията на България да е принадлежала на народи, живели хилядолетия преди древните траки, които да са били част от изчезнала древна цивилизация, тъй като мегалитните съоръжения изобилстват в други части на Европа – Малта, Франция, Великобритания, Холандия и на света – Япония, Южна Америка, Индия. Посредством новите техники за датиране на археологически паметници и прилагането им върху някои мегалитни структури събудиха сериозни научни догадки относно възрастта на тези градежи.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в региона на Западните Родопи. 

ЗАБРАНЕНИЯТ ГЕОРГИ ДИМИТРОВ В ЗАБРАВЕНИЯТ ДИМИТРОВГРАД

Снимка: izvestnik.info
Димитровград- градът на бригадирите, градът, който не може да бъде преименуван, защото просто няма старо име, кръстен е на комунистическия вожд и учител на България – руският гражданин и български политик Георги Димитров.

Опитваме да намерим паметника на Димитров в „неговия” град. Чували сме, че бил някъде, в някакъв парк. Търсим го по интернет, питаме и хора и накрая разбираме, че паметникът е в цветна оранжерия и декоративен разсадник, в един от градските паркове.

Питаме мъж на входа на оранжерията. Не знае нищо, макар, че по-късно се оказва, че паметникът се намира само на метри от него. Питаме жена, която работи в градината, но тя ни упътва към Мичето. Намираме въпросното Миче, което се оказва една по същество доста подготвена жена. Пита ни, защо се интересуваме, много журналисти били питали за този паметник. Какво толкова имало да го търсим, бил на съхранение тук в разсадника…! Оставя работата си и ни води до паметника.

Бил поставен по лице, сякаш за да не гледа, какво се случва днес в Димитровград и в България. Показва ни, къде е паметникът. Виждала се главата само, останалото е в храсталаци. Всъщност, дори и главата почти не се вижда.

Паметникът на практика не е на съхранение, а буквално е захвърлен, обрасъл е с храсти и треви и единственото, което се вижда от него са парчетата от постамента му, които са натрупани небрежно наблизо.

Мястото не е много далече от река Марица и заради близостта на водата и припека, както и заради буйната растителност, тук гъмжи от змии-смоци. Били доста едри, споделят местните!

Питаме, дали можем да снимаме. Категорично ни забранява пак същото това Миче. Питаме, дали паметникът не трябва да е поставен някъде, където да го виждат хората, защото тук сякаш е захвърлен. Мичето видимо се изнервя и ни обяснява, че въобще не я интересува, освен това, той не бил захвърлен, а и ни повтаря, че бил тук на съхранение…!

Странно, какво е това съхранение, когато от храсталаците не се вижда нищо, дори не можеш да разбереш, паметник ли има, или е просто някакъв голям камък! Какво е това съхранение, когато достъпът до паметника на практика е невъзможен и защо, ако наистина се съхранява така, достъпът до него е забранен…!? Ако това е съхранение, то това „съхранение” много прилича на забрана…!

Кой се страхува от Георги Димитров? Дали пък някой не страда от шизофренния комплекс на „възраждането” му…!?

Георги Димитров и неговият паметник  съществуват, те са реални. Тук не говорим за оценка, оценката е личен избор, всеки сам е свободен да ма мнение, кой е бил Димитров и какво е правил. Оценката е едно, историята е съвсем друго.

Разбира се, паметник на личност като Димитров няма място в центъра на един съвременен български град, защото той е историческа личност от нашето минало, но все пак е историческа личност!

Какво пречи този паметник да бъде поставен пак в същия този разсадник, само че не в храсталаците при змиите, а поне да е изправен, за да се вижда. А въпросното Миче пак да си върши така съвестно работата, като го пази от зли очи, а от време на време и да поскубва тревите наоколо, за да не запустява историята ни. Хубава, лоша, това е част от историята ни.

Ако аз мисля по един начин, друг може да мисли по различен от мен начин,  оценките ни ще се сблъскат, а която е по-популярна, по-правилна, по-истинска, нека тя да е и меродавна, като допуска и останалите мнения, разбира се! Нали това е плурализмът на мненията в една истинска демокрация!

Иначе изглежда, че се страхуваме от Димитров, а той отдавна не е страшен, не само защото не е сред живите, а защото онова, в което вярваше и онова, което проповядваше отдавна и то не е живо – то просто се провали, даже и в любимия му СССР!

Заради това, хубаво е да има Мичета, като това Миче в разсадника в Димитровград. Хубаво е да има хора като нея, които да пазят паметта жива, само че, тези хора не просто трябва да пазят историята, но трябва и да умеят да я презентират, а не да я забраняват, при това по напълно неясни причини...!

Ромските набези отдавна са осквернили паметника, но той все още носи история. Дърводелец в разсадника заварил роми да крадат ботуша на Димитров, защото е метален и е ценен за вторична суровина. Нямало телефони и той пратил едно момче с колело да извика полиция. Ромите потънали безследно, а паметникът останал без един ботуш!

Димитров днес е по очи в храстите на един разсадник. Около него са само змиите. Те го пазят по-добре и от Мичето! Мичето го пази от журналистите, змиите го пазят от всички останали. А Димитров  си лежи по очи, забравен, изоставен и от чужди, и от свои…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

ДИМИТРОВГРАД – ГРАДЪТ НА МЕЧТИТЕ И НА ФАЛШИВИТЕ РЕАЛНОСТИ

Димитровград – перлата на комунизма, градът на името на „вожда и учителя” на народите! Това е единственият български град, където историята започва едва през 1947 г., защото от тогава съществува и той самият. Най-характерното за града е неговата архитектура. Едва ли има друг град в България с толкова просторни улици и булеварди, с толкова еднакви, но доста ергономични сгради…!

Тръгваме по главната улица е се оглеждаме и на двете страни. Сградите са еднакви, но са практични. Влизаме в един от входовете, за да видим, как изглеждат отвътре. Признаваме си, навлизаме в сградата със скритата надежда, че вътре ще е като в хамбар, всичко ще е общо, като в общежитие, защото нали така беше при комунизма – всичко беше общо. Оказва се обаче, че апартаментите са по три-четири на етаж, коридорите са със широки и удобни стълбища и удобни площадки. На практика, пренасянето тук е безпроблемно. Има място човек дори да се завърти с голям диван…!

Вътре е светло, таваните са високи и осигуряват въздух и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Предполагаме, че така е и в апартаментите, все пак таваните са едни и няма как да са различни вътре и вън!

Димитровград е градът на младежите, градът на мечтите. Той е създаден върху основата на три селища – Раковски, Марийно и Черноконево. В свое заседание от 3 април 1947 г. на Общинската управа на с. Раковски се решава селото, заедно със с. Марийно и поселището при заводи и мини “Вулкан”, да се обяви за град под името Димитровград.

През пролетта на 1947 г. е решено строителството да стане с участието на бригадири.

На 10 май 1947 г. пристигат първите строители на новия град – 40 бригадири от Новозагорско. На 22 юни 1947 г., на внушителен митинг за обявяване на строителния обект на Национална младежка строителна бригада “Млада гвардия”-Димитровград, е огласено и името на новия град. Много бързо то става популярно в цялата страна.

На 2 септември 1947 г. Министерският съвет издава Постановление № 3, което гласи: “Селата Раковски и Марийно, Хасковска околия и Черноконево, Чирпанска околия, се обединяват в едно селище, което се провъзгласява за град под името Димитровград“.

От лятото на 1947 г. на поляните край р. Марица започва невиждано дотогава строителство. Едновременно се подготвят площадките на АТЗ и ТЕЦ “Марица-3”, усилено се строи Циментовия завод “Вулкан”, прокарват се първите улици, водопроводи и канализация, израстват първите жилищни блокове за строителите и жителите на новия град.

Тук улиците са планирани, заради това днес са така удобни. Не са проправяни сокаци през сградите, а сградите са съобразявани с пространството и улиците между тях. Това прави Димитровград толкова просторен днес.

Постепенно обаче се оказва, че градът не може да изхрани своите жители. Те постоянно прииждат, защото това е градът на младите хора. Да, само че тези млади хора трябва да се хранят, а работа за всички няма. Онези, които все пак работят, работят на смени, съсипват се от работа и не им остава много време за забавления. Това е животът на младежите в Димитровград в онези години – много работа и малко сън, защото така се наливат основите на всяка една мечта, особено, когато тя е така имагинерна, като това да създадеш един цял нов свят – светът на комунистическия „рай”!

Архитектурата на Димитровград първоначално стряска, защото е монументална, твърде тържествена, сталинска, прекалено официална и мащабна.
Сградите са строги, каквито са и хората от онези години. Старите снимки ни показват младежи на по двадесет и няколко години, облечени като чичковци на по 60 години! Те са с вратовръзки, риза и върху нея пуловер, а накрая е и неизбежният шлифер, който придава онази така търсена и лелеяна гражданственост! Шлиферът е почти винаги светъл, най-често бял или кремав.
Това е, модата е била такава. Модата на сградите – също. Те са млади, но по външност са чичковци, каквито са и хората на Димитровград в годините, когато той все още се строи.

Младите момичета също са облечени меко казано семпло – обикновена пола, жилетка или проста блуза, забрадка…! Хората и сградите си приличат, защото хората създават сградите. И хората, и сградите са продукт на една и съща доктрина и поради това и хората и сградите са строги, млади, но преждевременно порастнали, твърде мъдри за възрастта си, прекалено замислени, застинали в клопката на непоклатимия политически аргумент.

И ако сградите са паметниците на историческото време, то хората са живите паметници на социалния феномен – бригадирско движение.

Една такава мащабна организация се създава извънредно трудно. Изисква се страхотно много масова работа, постоянно облъчване и главозамайващо силни лозунги, които заедно постепенно да изградят жив образ на измислен идеал.

Днес са останали само сградите, хората, слава Богу, са различни! Днес хората живеят своя собствен живот – труден или лесен – поне е техен!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник „България” в София