сряда, 31 юли 2019 г.

АЛЕКС АЛЕКСИЕВ – „ПЪРВИЯТ ЕМИГРАНТ“ НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Алекс Алексиев

Преди дни си отиде от този свят един от най-бележитите антикомунисти и радетели за свободна България – Алекс Алексиев – синът на трагично загиналия Райко Алексиев.
Преди няколко години бях изпратил една статия до BulgariaAnalytica.org, където Алексиев беше отговорен редактор. Е, не ми одобриха статията, но това не ми попречи да продължа да пиша и за други издания. А сега, когато Алекс Алексиев го няма, е време да си спомним за едни наистина невероятен човек, който има повече заслуги дори и от първият демократично избран президент за демократичното бъдеще на България.
Ето какво написа във профила си във фейсбук дългогодишният български дипломат Стефан Тафров: „Отиде си Алекс Алексиев, един смел, умен и решителен човек. Беше един от първите българи емигранти в чужбина, който подаде ръка на прохождащата българска демокрация. Приятелството ни датира от началото на 1990 г., когато отговарях за международните връзки на СДС. Тогава Алекс беше изследовател в РАНД корпорейшън, най-авторитетният мозъчен тръст в Америка, имаше широки връзки и познанства по целия свят, които постави на разположение на СДС и на България, после стана съветник на премиера Филип Димитров. Много го обичах. Дълбок поклон пред паметта на един бележит българин, достоен син на баща си, художникът Райко Алексиев, убит от комунистите! Сбогом, Алекс!“.
“От 40 години живея в Америка, но съм българин, винаги съм бил българин и винаги ще бъда българин.” Това казва в интервю за вестник “24 часа” политическият анализатор Алекс Алексиев през 2011 г. Алекс Алексиев е роден през 1941 г. в София. Син е на известния художник, карикатурист, публицист и издател Райко Алексиев, който умира след зверски побой в милицията на 18 ноември 1944 г. и става една от първите жертви на червения терор след 9 септември 1944 г. Животът на Алекс – „буржоазно момче и дете на враг на народа“, не е лесен в България. Затова през 1965 г. емигрира в САЩ.
Райко Алексиев
“Аз не вярвам в наследствената вина, намирам го за нещо много грозно”, отсичаше Алекс, когато го питаха за зловещия край на баща му. В САЩ Алексиев дълги години работи като анализатор за изследователския център за политически науки “Ран Корпорейшън”. В края на студената война бе изпълнителен директор на европейската секция на радио “Свободна Европа” в Мюнхен. А непосредствено преди падането на Берлинската стена бе специален пратеник на американското правителство в прибалтийските държави, натоварен със специална мисия.
След падането на комунизма се завърна в родината и през 1991 г. стана съветник на първия демократично избран премиер Филип Димитров. След като неговото правителство падна от власт, анализаторът отново се върна в САЩ и отново преподава в Станфордския университет. Работи и като консултант на водещи американски неправителствени институции, близък е до високите нива на военните и дипломатическите среди в САЩ. Негови анализи по националната сигурност са се ползвали от Пентагона и ЦРУ. До последно беше научен сътрудник в института “Хъдсън”, защото в САЩ Алексиев бе сред най-добрите познавачи на политиката на Съветския съюз и радикалния ислям.
Много известни личности, много българи написаха в социалните мрежи, че тъжат за кончината Алекс Алексиев. И те са искрени, както самият той беше искрен. Последователен антикомунист, радетел за свободна и независима България, Алекс Алексиев не се свенеше да назовава нещата с истинските им имена, когато е необходимо да изразява несъгласие, или да се съгласява. Той беше безкомпромисен в стремежа си да осуети опитите  за нова комунизация на страната ни. Провиждаше заплаха и от Русия на Путин, и от Турция на Ердоган. Тези заигравания на геополитическо ниво от страна на двамата лидери според Алексиев бяха и си остават най-опасните ходове за България.
Поведението на Алекс Алексиев пред медиите винаги е било на мъдрец, човек, който знае много, който говори бавно, целенасочено и думите му се стоварват на точните си места, където казват най-много и най-ясно онова, което авторът им мисли наистина.
Райко Алексиев е репресиран и убит заради
карикатура със Сталин
Бащата на Алекс е известният ни художник Райко Алексиев. Той е с псевдоним Фра Дяволо. Райко е неколкократен председател на Съюза на дружествата на художниците в България; сътрудник на периодичните издания „Македония“, „Барабан“, „Смях“, „Людокос“, „Българан“, „Маска“, „Зора“; основател и главен редактор на сатиричния вестник „Щурец“ (1932 – 1944). Автор е на няколко сборника с хумористични разкази и фейлетони. Участва в няколко художествени изложби.
„Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва“, каза Райко Алексиев преди да бъде арестуван и убит от комунистите в София на 18 ноември 1944 г.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София

БЪЛГАРСКИТЕ ЛИДЕРИ – ПОЛУБОЖЕСТВАТА НА ИСТОРИЧЕСКОТО ВРЕМЕ!

Георги Димитров - "вождът и учителят
на българския народ"!
Българите си обичат управниците. До този извод стига и може да стигне всеки, който добре познава историята на нашия народ. Тук говорим за всички българи, дори и тези, които не живеят в България. Това е един особен социален феномен, който твърде наподобява от една страна исторически детерминиран процес, но от друга страна е твърде близо и до не особено практичното обожествяване на така наречените народни водачи.
Но нека започнем именно от там, от народните водачи. Те се появяват в тежките време след падането ни под османска власт, но в частност ги има и в предишни епохи. Тогава единици се проявяват като смелчаци и се обявяват твърдо и открито срещу властта на падишаха в българските земи. Такива хора са уважавани от православните българи, защото в тяхно лице те виждат истински водачи, хора, които биха могли да ги организират и да съборят властта на султана, възстановявайки българската държава и църква в прототипите им от Средновековието – велики, културни и могъщи. Това създава мита за народния водач като герой, което до такава степен се вкоренява в съзнанието на българина, че през следващите години, всеки, бил той дори и с не особено здрав разум, който се обяви против султана, автоматично получава от българите статут на трибун, на един „Крали Марко“ и се превръща в народен любимец.
Бойко Борисов - "Бойко"
Такова е отношението на българите към почти всичките, с много малки изключения, народни водачи, чак до края на Възраждането ни. Обожествяват се и Ботев, и Раковски, и Левски, всички войводи, четници, въстаници, народни трибуни. Когато идва първият български княз Александър, дори и той е приет веднага като полубожество. Народът си обича водачите, защото автоматично, по исторически рефлекс, ги припознава като свои герои. Това обаче не винаги работи особено в последните 100-150 години.
Хората си обичат и царете -  и Фердинанд, и особено Борис. Фердинанд обаче има известни нюанси в биографията си и като владетел, и като човек, които го превръщат в не особено желан в един исторически период и имено поради това той се оттегля и идва синът му Борис.
Легенди се разказват за цар Негово Величество Борис III. Всички, или поне повечето от нас сме чували за негови „превъплъщения“, как пътувал и отседнал в някаква селска къща. Там го нагостили, а на сутринта, когато си тръгвал, той подал монета на бедните хора и им благодарил за гостоприемството. Едва тогава хората разбрали, кого са посрещнали в дома си, като видели лика на монетата…! Друг път пък царят видял някаква баба по пътя си. Тя му се оплакала, че няма пари за дърва за огрев. На следващия ден й били доставени дърва за цялата зима, а тя се научила, че това било дело на него, на царя…! Заради това, а и заради хиляди други такива случаи, народът си обичаше и си обича царят. Дори и във времената на комунизма, все ощe по-възрастните хора помнеха и поменаваха с добро царя, въпреки заплахата от откровени репресии от комунистическата власт, която твърде недолюбваше монархията.
Тодор Живков - "бай Тошо"
Но процесът не свършва с цар Борис III. Още веднага след това неговият наследник Негово Величество Симеон II също става обект на всенародна любов. Наричат го галено Симеончо. Дори и днес по-възрастните хора именно така се обръщат към него.
След деветосептемврийския преврат от 1944 г. нещата в страната се променят драстично, но не и по отношение на възприятието на владетелите от народа. Георги Димитров е налаган като „вожд и учител на българския народ“ и който не го възприема като такъв е застрашен, при това съвършено реално, от политическа репресия. Налага се нов модел на обожание – задължителният. Така се ражда и култът към личността, по подобие на този в СССР, към Йосиф Сталин.
В България Вълко Червенков планомерно изгражда обожание към себе си, което малко по-късно му коства главата. Не че такива култове няма и към политически лидери като Антон Югов и разбира се - вездесъщият Тодор Живков. Последният цели 33 години е на чело на властта в страната и до такава степен сраства фамилията си с управлението, че всички очакват след неговата смърт да го наследи синът му Владко, който още от малък вече е възприет от народа на галено име, така, както всички наричаха бащата - „бай Тошо“ и повечето наистина го обичаха чистосърдечно. Той беше „човек от народа“, народът се разбираше с него, защото и той демонстрираше такава близост, макар и силно лицемерно, но пък беше наистина добър артист!
Негово Величество цар Борис III
Не бива да пропускаме и Негово Величество Симеон II, който се завърна в страната ни и дори стана премиер-министър. Малко преди това, на един митинг в София, някой обяви, че ще идва и царят. До тогава той все още не се беше появявал официално. Толкова много хората му вярваха и го искаха, че една дама възкликна, че го била мернала в тълпата и бил същият като баща си…! А цар Симеон II дойде чак след няколко години…!
Днес Бойко Борисов управлява страната ни вече няколко мандата като премиер министър, с леко прекъсване и понеже няма как да му кажат „бай Боре“, всички, или поне повечето българи го наричат просто „Бойко“, като с това демонстрират отношението си. Отново българинът е намерил обект на своето политическо и лидерско обожание. Въобще, българите обичаме да обожествяваме, да идеализираме, да издигаме в култ, за съжаление обаче не винаги личностите са успешни, а понякога дори са и зловещи…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София

вторник, 2 юли 2019 г.

СМЯХ ПОД ПАГОН


„ОВЧА МИСЪЛ“ДА, АМА НЕ СЪВСЕМ…!

„Не трябва непременно да сте луд, за да работите при нас, но все пак помага“. Това е една мисъл на Кърт Вонегът от „Закуска за шампиони“, която ми се е набила в съзнанието и която няма как да не споделя именно в началото на един такъв текст, който предстои да прочетете. Някога, когато започвах работа във вестник „Българска армия“ ми се смееха. Та кой нормален ще отиде да работи в този вестник, ми казваха тогава, а днес, когато вече толкова години съм в този вестник, аз се питам, а кой нормален не би искал поне да мине, но професионално, през този вестник…? Тук именно се срещнах с хора, които иначе няма къде да видиш и няма как да общуваш с тях. За някои от тях ще стане дума тепърва в отделните разкази. Някои от тях са вече покойни, други се пенсионираха, трети останаха журналисти, но в други медии, четвърти се отдадоха на други професии. Някои дори напуснаха България и имат успешен живот навън.
Разбира се, че има много колеги от вестник „Българска армия“, които много повече са работили в този вестник и много повече помнят историята му. Целта ми обаче не е да пиша история на вестник „Българска армия“, а да разкажа интересни случки, които съм убеден, че повечето от тях помнят, а онези, които са ги позабравили, ще се радват да си ги припомнят.
Оставям сериозната работа по историята на вестник „Българска армия“ на онези, които имат това право да я пишат, аз само давам своя скромен принос към един от тематичните фрагменти на тази история – забавния.
В процеса на работа на изработването на вестник „Българска армия“ в годините, в които аз съм бил и съм журналист там, с известни прекъсвания, са възниквали не една и две комични и забавни случки, които са останали в историята и се помнят, а най-важното е, че не бива да се забравят и това е причината, поради която реших да направя тази книга, за да накарам колегите и читателите ни да се усмихнат, да видят отвътре процеса ни на работа. Не винаги, разбира се, е било смешно, но когато е било смешно, наистина сме се смели от сърце.
Далеч съм от мисълта, че това е единственото, което трябва да се помни за вестник „Българска армия“ през годините, в които аз съм работил и  работя в него, разбира се, че има и много други и смешни, и сериозни случки, но тук съм събрал онези, които аз помня и които аз съм преживял, останалите, е, очаквам и друг да се престраши да ги опише.
И така, преди да започна, искам да Ви уверя, че никъде няма зла умисъл, нито пък умишлено неглижиране и преекспониране на теми, случки и събития. Опитах се всичко да преразкажа напълно автентично и коректно, така, както се е случило, или поне – както аз го помня. Надявам се да Ви разсмея, да Ви припомня, да Ви зарадвам, но най-вече да Ви доставя истинско удоволствие да се върнете назад във времето, заедно с мен, или пък да се потопите в една чудна атмосфера, която вероятно не е уникална, но поне е откровена до голо, едно голо, което е забавно и весело.
Някога, когато бях войник, наричаха вестник „Българска армия“ „овча мисъл“. Това беше така, защото новините обикновено бяха предъвкани, така се твърдеше поне, бяха изчистени от емоция и предадени сухо и безинтересно. Всъщност обаче, това бяха истинските новини. Те винаги са без емоция, защото емоцията води до белетристика, а това вече не е журналистика.
Тогава се забавлявах с прозвището на вестника, после обаче, когато дойдох да работя в него, това започна да ме дразни. Оказа се, че от тук са преминали много хора, много от които след това имаха големи кариери, къде ли не.
На 14 февруари 1892 г.  излиза първият брой на в. „Военни известия”, първообразът на в. „Българска армия”. Негов основател и първи издател е подп. Радко Димитриев, който тогава е началник на Учебния отдел към Генералния щаб на армията. Първоначално вестникът има задача да публикува укази и заповеди на княза, военния министър и началника на Генералния щаб. Да информира за официални посещения и събития, свързани с армията.
През 1919 г Министерството на войната преименува изданието на „Народна отбрана” и му дава задачата, като независим военен всекидневник, да защитава българската войска от обвинения и нападки от страна на партийни централи и всички, които търсят виновник за националните катастрофи за сметка на българската армия.
През годините официалният вестник на Министерството на отбраната е имал  различни наименования – „Народна войска” „Народна армия” и сега „Българска армия”, но никога не е прекратявал дейността си, не е бил орган на БКП. Неговата функция винаги е била една и съща – да отразява и популяризира  българското военно дело, да защитава честта и достойнството на българския воин.
През годините на военния вестник сътрудничат най-големите класици на българската литература като Антон Страшимиров, Елин Пелин, Йордан Йовков, Георги Райчев, Теодор Траянов, който участва в две войни и е единственият поет с орден за храброст, Ламар, Павел Вежинов, Веселин Ханчев, Радой Ралин и много други изтъкнати автори.
Военният вестник даде старт в живота и на много момчета, които бяха войници там. След това някои от тях станаха компютърни специалисти, журналисти, а един дори спечели „Пулицър“ за фотография. Така че се оказа, че „Овча мисъл“ далеч не е това, за което го мислеха. Вестник „Българска армия“ беше и е място, където се изявяваха много и кадърни журналисти, фотографи, дописници, кореспонденти.
Аз започнах като дописник във вестник „Българска армия“ през 1994 г., при главния редактор полковник Влади Владков. Прекъснах за кратко при главен редактор Недко Петров, но се върнах във вестника пак при него. После отново прекъснах при главен редактор Любен Лачански, а се върнах при главен редактор Андрей Рангелов.
Няма никога да забравя, какво ми каза майор Боян Султанов - тогавашният началник на военното издателство, в сградата на което се помещаваше и военният вестник. Той ми каза буквално: „Внимавай, с какво се захващаш, защото това е като зараза, веднъж хване ли те, не пуска, това е журналистиката…!“. И той се оказа прав – пророк! Дори и когато не работех директно като журналист, аз пак пишех за други издания, като дописник, колумнист, коментатор. Все намирах начин да се изявявам, в краен случай в блоговете ми ми - http://vencijekov.blogspot.com/ и http://stoioivanov.blogspot.com/.
Но нека се върнем на смешното. Няма как в процеса на работа да не се достигне до тези моменти. Те са неизбежни и се помнят.

КАК СТАНАХ ЖУРНАЛИСТ

Преди доста години, когато се подготвях за кандидатстване в университета, ходех на частни уроци при един университетски преподавател, който в онези години работеше във военния музей. Той ми даваше теми, които аз разработвах в къщи, а при следващата ни среща ги обсъждахме и нанасяхме поправките, когато и каквито са необходими.
Един ден бях писал по темата за Априлското въстание. Бях описал едни реки от кръв, трупове и писъци на вдовици, деца без бащи и майки, голи и боси по селата, гарвани грачеха, грозно и зловещо, въобще - Апокалипсис…!!! Тогава преподавателят ми по История ми каза:
-         Венци, от тебе историк няма да излезе, ти си роден за журналист или за писател. Не си губи времето с историята, ами вземи и пиши, ти си представяш историята, ти не я учиш, нито я предаваш ти я живееш, а това вече е друго, не е науката история, ти имаш талант, не го погубвай…!
Тогава не знаех, дали да му се обидя, или да му благодаря за това. По-късно бях приет за студент именно в специалност „История“ в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“, където се и дипломирах. Започнах дори и аспирантура по Византийска история за византийския шести век, но се отказах, защото вече работех…именно като журналист във вестник „Българска армия“. Един ден се видяхме с моя преподавател в същия този военен музей, беше малко преди пенсионирането му. Той видя, че съм журналист.
-         Е, казах ли ти аз, историк не стана, ама журналист стана…! – каза той с усмивка.
-         Ами станах и историк, завърших „История“, а сега работя като журналист! – отвърнах гордо аз.
-         Значи си събрал двете в едно – познанието за света и умението да го опишеш! – отвърна преподавателят ми и аз покорно се съгласих с него.

КАК КОЛЕЖКАТА СЕ ЗАПОЗНА С МЕН ОЩЕ ВЕДНЪЖ

Бюрото ми беше залепено до бюрото на колежката ми Р. Тя пък беше студентка във Военна академия „Т.С.Раковски“. Именно така се постави началото на обучението на цивилни в това висше военно училище. По това време пък, аз, като редактор във военния вестник имах ресор именно академията. Така един следобед, докато нямаше, какво да правя, влязох в чата – тогава особено популярно беше ICQ  и открих колежката ми. Тя също нямаше какво да прави този следобед. Видях, че е на линия. Реших да си направя шега. Регистрирах нов акаунт с нов потребител, когото тя не познава и й писах:
-         Здрасти, ти коя си?
-         А ти кой си? – отвърна тя.
-         Ами никой, просто реших да ти пиша и да се запознаем! – симулирах успешно аз.
-         Ами аз съм Р. – отвърна колежката ми.
-         Аз съм „Иван“. С какво се занимаваш? – попитах аз.
-         Ами ….работя в сферата на националната сигурност! – отговори ми колежката. Аз щях да се напикая от смях, защото тя наистина беше студентка по национална сигурност във военната академията и аз знаех това.
-         А, ти с какво се занимаваш…? – попита на свой ред колежката ми.
-         Ами…аз съм преподавател. – отговорих.
-         Къде…?-поинтересува се тя.
-         Ами..във военната академия в София, знаеш ли я…!? – заплитах мрежите си аз.
-         Така ли, наистина..!? Да, знам я, ама къде преподаваш точно там..? – попита колежката.
-         Е, сега, къде, та къде…там, преподавам, няма значение, къде точно! – симулирах успешно аз.
-         …Защото и аз съм там, но се обучавам…! – откровеничеше Р.
-         Така ли…., е къде учиш там, военна ли си..!? – правех се на луд.
-         Не, не, студентка съм по национална сигурност…! – отвърна Р.
-         Интересно..! – казах аз.
-         А познаваш ли Венци Жеков, той е журналист и пише за академията във вестник „Българска армия“? – попита Р., а аз щях да се напикая от смях, ама вече наистина!
-         Познавам го разбира се, той е добър журналист, нали…!? – продължавах да се правя на луд.
-         Ами да, добър е, ние с него сме приятели…! – каза колежката ми.
-         Така ли, браво, поздрави го и….да му ядеш ушите….! – написах аз едва сдържайки се да не припадна от напиращия вътре в мен смях.
-         Моля…?! – попита Р. в недоумение.
-         Казвам, да му ядеш ушите на Венци и то сега веднага…! – казах аз и вече изригнах в смях.
Колежката ми в този момент загря, какво е станало и единственото, което успя да направи е да вдигне телефонната слушалка на служебния ни телефон и да ме погне с нея из стаята ни, заливайки се и тя от смях. Останалите колеги в нюзрума на военния отдел, където работехме и двамата, ни гледаха в недоумение и решиха, че това е поредната закачлива игра на двама луди военни репортери…!

КАК СИ ЗАНЕСОХ ТЕСЛА В КЪЩИ

Разбира се случката с колежката ми не ми се размина само с това да ме гони с телефона из стаята ни. След няколко дни, беше един съвършено нормален, обикновен, дори леко скучен ден. Имах среща с приятели на „Аквариума“, така наричахме кафенето на ъгъла на градинката пред Централния военен клуб в София, заради големите витрини, които имаше. Там обикновено пиехме по едно-две питиета след работа и после всеки си отиваше по пътя.
Та и този ден беше такъв, излязох от работа, седнах отвън и си поръчах джин с лед, лимон и една вода. Зимата там бях на кафе с коняк, а лятото – на джин с вода. Когато идвах, сервитьорките, които вече ме познаваха, само питаха – от същото ли…и носеха веднага същото. После някои от сервитьорките ги видях и в други заведения, пак ме питаха, дали искам същото, но там вече имах други поръчки.
Направи ми впечатление, че чантата ми е доста тежка, необикновено, не беше като друг път, но както и да е, приех че съм сложил нещо вътре. Пихме каквото пихме, а после се отправих към дома си. Прибрах се каталясал. Чантата ми наистина тежеше ужасно много. Хвърлих я на стола в стаята ми и забравих. На сутринта, когато вече се подготвях отново за работа, отворих чантата, да проверя, дали всичко е вътре и да, то беше вътре, но не беше само то…! В чантата си открих една огромна тесла, чук, няколко отвертки, пила, и разни пирони и други такива. Направо се стреснах! От къде се взеха в чантата ми тези дивотии…!? Едва тогава загрях, че колежката ми Р. ми отмъщаваше за шегата…!

ЗАЛЕПЕНИЯТ КОМПЮТЪР

Отмъщението на колежката обаче не спираше до тук. Очевидно беше решила да ме довърши…от смях!
Една сутрин много бързах за работа. Имах много важен разговор пак по ICQ-то и почти тичай от къщи към работата. В къщи имах интернет, но компютърът ми беше по-бавен и се наложи да отида в работата по-рано. Стигнах там, а колежката ми Р. вече беше дошла. Тя винаги идваше много рано сутрин на работа. Посрещна ме с дежурното „Здрасти“.
-         Здрасти Р., как си..!?- поинтересувах се вяла оз, докато пусках компютъра ми.
-         Ами добре съм, ти що така рано..? – попита Р.
-         Абе имам една работа, а в къщи компютърът е доста бавен! – отвърнах аз. Направи ми обаче впечатление, че фотографът В. беше седнал до колежката и нещо се подхилваше. Той беше голям шегаджия и реших, че нещо се бъзикат двамата.
Бюрото ми тогава беше с два плота. Горният си беше нормално бюро, а долният беше подвижен и от там изтеглях клавиатурата си. Подръпнах долния плот, да извадя клавиатурата, за да набера кода за достъп до компютъра ми, но плотът не помръдна. Подръпнах го по-силно, но не ставаше нищо. Надникнах отдолу – нищо. В същото време колежката ми Р. и фотографът В. се хилеха, гледайки екрана на компютъра на колежката.
-         Абе, какво става бе..!? – ядосвах се аз, докато дърпах все по-здраво долния ми плот, а той не помръдваше, сякаш беше закован.
-         Кво става бе Жека?- попита фотографът В.  
-         Абе нещо тука….! – успях да кажа аз, когато забелязах, че колежката ми Р. се заливаше от смях, а фотографът В. едва се сдържаше.
-         Ах Вие….какво ми направихте бе, а…!? – засмях се и аз.
-         А, ние нищо не сме направили, нещо да не е залепнало! – казваха двамата за оправдание, което беше ясно, че не е истината.
-         Казвайте, какво ми направихте на бюрото! – казах аз, докато се опитвах да разбера, как са ми блокирали долния плот.
-         Ами нещо сигурно е залепнало бе Жека, доста е топло в стаята. – отговориха ми колегите и се заливаха от смях.
Оказа се, че са залепили долния плот на ръба отзад с тиксо. Колкото и да дърпах, по-скоро бюрото ми щеше да се обърне, отколкото да успея да достигна до клавиатурата ми по нормалния начин!

КАК ПРАТИХ Д. ЗА ЗЕЛЕН ХАЙВЕР ДО ПАРЛАМЕНТА

В сайта на един от големите мобилни оператори, по едно време възможност да се пускат кратки съобщения. Имаше и графа, да пишеш, от кого е съобщението, защото не излизаше номер на телефон, след като се пускаха от интернет. Именно това ми беше доста забавно да правя тогава. Бяхме доста близки с колежката от вътрешния отдел Д., която за съжаление вече не е сред живите. Един ден реших да се позабавлявам и й написах именно от този сайт следното съобщение:
„Д., чакам те след половин час пред парламента, моля те ела! А.“
Така излизаше, че я каня от името на един наш колега и приятел от друга медия. За да не я разкарвам напразно и да не ми се обиди, излязох да пуша в коридора, тогава все още пушех. Д. мина покрай мен забързана към тоалетната:
-         Кво става бе Д., за къде си се разбързала!? – попитах йезуитски аз.
-         Абе А. ми писа, че ме чака пред парламента и отивам да видя, какво иска?
-         Пред парламента ли, че какво има там днес? – попитах аз закачливо.
-         Абе не знам бе Венци, отивам да го видя, не ме бави, да отида до тоалетната и да се обличам, че да вървя. – отвърна колежката ми Д.
-         Добре, добре, айде бягай! – усмихнах се аз.
През това време Д. посети тоалетната, облече си палтото, защото навън беше зима. Парламентът тогава беше на не повече от 15-тина минути пеша от редакцията на вестник „Българска армия“. Аз продължавах да пуша в коридора, когато Д. излезе облечена и увита със шалове и шапки, тръгвайки за към парламента:
-         Къде бе Д.? – попитах аз, закачливо.
-         Ами нали ти казах бе, Венци, отивам до парламента, А. ми писа и ме чака там. – каза Д., подтичвайки леко към задното стълбище на редакцията ни.
-         Ама наистина ли…? – попитах аз усмихнато.
-         Еми…да, защо…!?-поколеба се Д.
В този момент се усети и с усмивка, но и доста натрупана ярост се нахвърли върху мен, докато седях на дивана в коридора и пушех поредната цигара. Точно тогава покрай нас мина заместник-главния редактор К. и попита на майтап:
-         Абе и тука ли бе…, нямате ли си къщи Вие, срама нямате ли…!?
Колежката ми Д. се славеше като доста морална жена и тази забележка направо я заби в земята.
-         Ами зор бе К., зор голям, и тука ми налита Д.! – оплаках се аз, докато тя все още се опитваше да ме събори на дивана и да ме накаже по някакъв си неин начин!

КОЙ ПРИСЪСТВА В СТАЯТА?

Това стана, когато все още бях млад дописник на вестник э“Българска армия“. Носех едни смешни случки от казармата, които ги давах на тогавашния редактор, който отговаряше за хумора във вестника – В. Той беше доста известен журналист, работил беше и в радиото, а и в други вестници. При нас си беше истинска звезда. Един ден отидох при него, но не му носех материали за рубриката за забава, а просто търсех един друг колега Т.
-         Здравейте г-н В., тук ли е Т.? – попитах аз.
Стаята на В. беше тогава на втория етаж от двата етажа, определени за вестник „Българска армия“. Стаичките бяха малки и имаше по две бюра вътре. Те бяха стари, тъмно кафяви и в тях спокойно можеше да живее маломерно ромско семейство днес. Имаше няколко чекмеджета, долапи и вратички. Отгоре беше трупната пишущата машина, която стигаше евентуално за кокошарник на въпросното ромско семейство. А пък звуците, които тези машини издаваха докато се пишеше на тях, беше почти близък до сигурна мигрена вечер.
-         Не присъства в стаята…! – отвърна ми В. с речитатив, почти близък до говора на модерен робот, на въпроса къде е Т.
-         Ама аз виждам, че го няма, но питах, дали знаете, къде е…! – упорствах аз.
-         Не присъства в стаята…! – повтори роботът В.
-         Абе ясно, а къде е, ще идва ли днес, защото ми трябва…!? – отново опитах аз.
-         Не присъства в стаята…! – отговори ми отново роботът срещу мен.
За момент, наистина си помислих, че насреща ми стои робот, който отговаря механично на въпросите ми.
-         Г-н В., чувате ли ме, питам, дали ще идва днес Т.? – отново опитах аз.
-         Не присъства в стаята…! – продължи роботът, на когото ми идеше да хвърля една пишуща машина по главата. Та не виждаше ли, че питам просто къде е Т., дявол да го вземе!
-         Абе ясно бе, …ще идва ли днес питам…?! – вече почти виках, аз, сякаш роботът ще ме чуе.
-         Не присъства в стаята…! – беше поредният отговор, на който аз не издържах и докато затварях вратата на стаята отвърнах:
-         Да ми ядеш ушите!
-         Не присъства в стаята…! – каза роботът отвътре, а когато вратата беше затворена, в стаята екна звънлив смях, роботът беше оживял…!

КАК Thev ЗАПЪЛНИ ЕКРАНА НА ШЕФА

Когато още се обучавах, как да си играя с компютъра, едно от най-големите ми забавления беше да сменят изображението на десктопа ми. Един приятел ме научи. Беше адски забавно. В къщи, на домашния ми компютър си бях направил три  снимки на голи момичета, една до друга. Десктопът ми светеше направо!
По това вре ме имах един приятел В., който имаше никнейм в чат-програмата ICQThev. Победителят ли означаваше, не знам, но въпросният години по-късно стана много известен с един софтуер, който изобрети. Беше компютърджия. Имах една негова снимка и се чудех, дали такава малка портретна снимка може да се постави за изображение на монитора на компютъра.
Тогава обаче, когато бях постъпил в редакцията на вестник „Българска армия“, все още нямах собствен компютър, а делях един с колегата Т. И понеже той си имаше работа, а аз обикновено пишех по една дописка за деня, все той стоеше на компютъра, а аз четях вестници. Един петък обаче, компютърът на Я. - шефа на отдела, беше свободен и аз седнах там. Извадих снимката на моя приятел и започнах битка, как да я поставя на десктопа на монитора. Първо излезе в средата малка. Не ми хареса. После, реших да я махна, и да си върна стария десктоп на шефа ми с някаква пейзажна снимка, обаче не се получаваше.
Паникьосах се и започнах да натискам всичко, каквото ми паднеше. Тогава изведнъж, снимката на Thev се мултиплицира и заля целия екран на монитора – разтегна се настрани, после нагоре и надолу, а накрая се размножи. Ужас…, не се виждаше нищо…! Съвсем се паникьосах. Бяха ми казали, че всичко се оправя с рестарт на компютъра. Натиснах копчето и трескаво зачаках. Компютърът се рестартира бавно и тържествено, зареди системите си и накрая светна с целия си блясък и екрана, залят от сякаш стотици лица на Thev. Не, нищо не се беше променило! Ужас, какво да правя, разтреперих се целия! Как да оставя образа на моя приятел на екрана на шефа ми?! Та нали щеше да се чуди, какво съм правил там! Ядосах се на себе си, опитах  пак, но нищо, не само това, ами образът на Thev стана още повече, снимките се намалиха и се увеличиха като бройка на десктопа! Вече почти на ръба на нервна криза, рестартирах отново компютъра, но разбира се нямаше как снимките на десктопа да се променят, ако аз не направех нещо. Само че аз нямах ни най-малка представа, какво да направя! Угасих компютъра и си тръгнах към къщи отчаян.
През уикенда разпитах всичките ми приятели, как да променя този кошмар на компютъра на шефа. Всички се смяха от сърце и казваха, че е елементарно. Обясниха ми как. Опитах в къщи и реших. В понеделник отивам рано в редакцията и ще оправя нещата.
В понеделник, наистина станах рано, отидох в редакцията и о ужас, по стълбите пред мен беше шефа ми. И той идваше по-рано днес, сякаш на пук на всичко!
Постепенно се примирих, какво да направя, това е съдба! Седнах си на бюрото и зачаках реакция от шефа. Той седна, пусна си компютъра и след малко възкликна:
-         А, кой е тоя бастун на монитора ми…!?
Аз мълчах многозначително и дълбоко!
-         Абе как да го махна тоя от екрана ми бе…!? – ядосваше се шефа.
-         Какво има Я.? – попитах с почти писклив глас от притеснение, аз.
-         Ами не знам, някакъв бастун ми се е появил на екрана, хиляда снимки, какво е това нещо…?-кахъреше се шефа ми.
-         Ааа, ми не знам шефе, да не е някой компютърен вирус…!? – правех се на луд аз.
-         Ми сигурно, иначе от къде ще се вземе тоз момък на екрана ми…не знам, не знам..! – чудеше се шефът.
По това време имахме едни много оправни момчета в предпечата, които доста разбираха от компютри и П. -  единият от тях дойде.
-         Кво има Я.? – попита той.
-         Абе някакъв бастун ми се е лепнал на екрана! – заоплаква се шефът ми.
-         Споко, ще го оправим ей сега..! – каза П. и наистина след по-малко от минута шефът ми си беше върнал старата пейзажна снимка на десктопа на компютъра си, а аз си отдъхнах, че Thev няма вече да виси на екрана му…!

НОВИТЕ „СЪСЕДИ“

Преди години, когато се строеше новата сграда на ДАНС – Държавната агенция за национална сигурност, все още отговарях като ресор за военната академия в редакцията на вестник „Българска армия“. Именно в част от стария двор на академията се строеше въпросната сграда. Така да се каже, те бяха съседи – делеше ги само една ограда.
По това време написах една статия за параклиса на военната академия, който се казваше „Св. Архангели“. Исках да напиша нещо интересно, защото тогава все още не се пишеше много по тези теми във военния вестник. И така отидох, направих си разузнаването за статията, поразпитах, събрах информация и седнах да пиша. Част от църковната утвар, тоест, от предметите, които бяха използвани за богослужуения, беше и един нов купел и няколко други подобни, който се наричат в църквата съсЪди, това е съд, с който се извършват определени църковни дейности – именно съсЪди, така се казваха тези артефакти, да го наречем. Бяха нови и ми се искаше да напиша нещо за тази придобивка. Просто темата беше по-нестандартна и ми се струваше интересна и нова.
Написах си аз статията, само че коректорката Н., не разбрала, че думата е именно съсЪди, а решила, че съм имал предвид съсЕди и го поправила! Така статията ми излезе със заглавие, че „Военната академия се сдоби с нови съсЕди“, вместо – съсЪди…!!!
В същото време обаче се строеше сградата на агенцията по национална сигурност и излезе, че аз със статията си иронизирам строителството, защото новият съсЕд на военната академия беше именно ДАНС, а не се разбираше, че става дума просто за нова църковна утвар и съсЪди..!
На следващия ден шефът на отдела ми, минавайки покрай мен, ме поздрави с:
-         Здравей нови съсЕде, сега да не те извикат сега ВКР-тата, да даваш обяснения,   какво си искал да кажеш…!?!?!?
Не знаех, какво да кажа, просто академията си имаше нови съсЕди и това е, нямаше, какво да се направи, вестникът вече беше излязъл така!

КАК ПОЛКОВНИК Б. ОБЪРКА ЗВАНИЕТО НА КАПИТАН М.

Това стана във времената, когато все още отговарях като ресорен редактор за военната академия. Един ден разговарях с полковник Б. – шеф на единия от факултетите. Той ми даде данни за завършващите офицери и за първенеца на випуска. Понеже не го чух добре, помолих полковника да ми го напише на едно листче. Той с молив ми написа – „капитан II ранг М., първенец на випуска по…“… Прибрах се аз в редакцията на вестник „Българска армия“ на столичната улица „Иван Вазов“ № 12, написах си статия и с това темата приключи. Не знаех обаче, че не само, че не е приключила, ами сега едва започва!
Следващият ден беше петък. Отидох аз на работа, а на вратата ме посрещна заместник-главния ми редактор К.
-         Абе, Жека, ти нали работиш във военен вестник…!? – попита ехидно той.
-         Тъй вярно…! – потвърдих аз на майтап.
-         Е, как тогава обърка първенеца на випуска на военната академия, бе пиле шарено…!? – попита шефът ми.
Замръзнах, не вярвах, да съм объркал нещо, толкова внимавах, гледах от листчето на полковника, няма как да съм объркал.
-         Какво съм объркал? – попитах аз доста смутено.
-         Ами писал си, че първенецът на випуска на академията е капитан II ранг, а той е капитан I ранг. – каза К.
Оказа се, че съм понижил човека в звание. Притесних се, звъннах веднага на шефа на факултета. Той ми се скара и с това сагата сякаш завърши. Оказа се, че краят и сега не е дошъл. Зарових се аз в мозъка си, как така е станала тази грешка, като съм гледал от листчето, на което именно полковникът – шеф на факултета ми написа званията и имената на всички първенци на випуска и на отделните специалности. В този момент ми просветна, че листчето трябва все още да е в кошчето ми за боклук. Слава Богу, точно тази сутрин чистачката не беше минала по-рано и то все още не беше изсипано. Зарових се в кошчето и открих листчето. Разлистих го и о чудо…! Там полковник Б. – шефът на факултета собственоръчно с молив беше написал имено „капитан IIтоест, точно така, както го бях написал и аз. Отидох веднага при заместник-главния редактор и го помолих да ме пусна да отида до академията. Почти летях натам. На вратата на шефа на факултета полковник Б. имаше звънец. Звъниш и като при докторите ти светва зелено, ако може да влезеш, или червено, ако не можеш да влезем в момента. На мен ми светна зелено. Казах си „сега ще видиш ти кон боб яде ли, нищо, че си полковник и декан на факултет…!“.
-         Здравейте г-н полковник! – поздравих аз.
-         Ооо, Жеков…!- вяло поздрави полковникът, докато ме гледаше изпод очилата си и ме покани да седна. Седнах.
-         Е, какво има, нещо май си объркал званията на военните, а…!? – попита строго и назидателно полковника.
-         Няма такова нещо г-н полковник, грешката е Ваша, не моя…! – почти просъсках аз.
-         Как така моя, как така…, не е възможно…! – подскочи изведнъж полковникът. Свали очилата и почти ме прониза с леден поглед.
-         Ами така…, ето вижте, вчера Ви помолих да ми напишете на това листче имената и званията на първенците и Вие сте написал точно това, което съм написал след Вас и аз! – подадох му аз листчето с неговия почерк, с молив.
-         Е, случват се такива неща моето момче, няма проблем! – омекна веднага строгият полковник. Усмихна се свенливо и добродушно, почти засрамено.  
-         Случват се, да, разбира се, г-н полковник! – казах аз и тръгнах да излизам от кабинета му.
От тогава се научих да се подсигурявам двойно, когато има такива звания или имена, защото ако нещо стане, да има как да обясня на някой полковник, ако му е интересно де…!

СРЕЩА С „УСТАТА“

Преди години, когато рапърът „Устата“ все още не беше толкова известен, аз се запознах с него при особено интересни обстоятелства. Имахме във вестник „Българска армия“ един колега О., който отговаряше за интервюта с известни личности. Така беше стигнал и до Устата – Иван Динев.Само че аз все още не го познавах, а и той тогава беше изгряваща звезда.
Един ден, аз отивам на робата и гледа,м че на диваните в голямото фоайе стои някакъв. Пред него на масата разхвърляни снимки, а до него на дивана стои фотографът на вестника В.
-         Здрасти В.! – поздравих аз и се спрях при него да пуша.
Загледах снимките на масата. Някакво момче с брада и мустаци.
-         Кой е тоя бастун..? – попитах аз фотографа.
Той се притесни, засуети се, притесни се нещо.
-         Кво ти става бе В., къф е тоя бастун, попитах..? – заинатих се аз отново.
-         Ами снимах го аз…такова…! – каза още по-смутено В. и ми кимаше с глава към онзи с брадата, който стоеше на дивана.
-         Кво бе, къф е тоя, Устата…!? – упорствах аз, четейки някаква рекламна брошура на масата до снимките на В.
-         Ами аз съм това! – обади се човекът с брадата и мустака.
-         Така ли, а защо на плаката пише „Устата“, ти ли си устата, защо ти викат така? – попитах аз, като усетих, че съм настъпил мотиката.
-         Ами защото се целувам много добре…! – отговори ми бъдещият рапър.
-         Ааа, ми аз не знам бе…! – успях да кажа някак механично аз.
-         Предполагам не държиш да се увериш…! – каза усмихнато Устата.
Нямаше как, затапиха ме и се отказах да остроумнича повече. Така обаче се запознах с рапъра Иван Динев-Устата.

КАК „ОТКРАДНАХ“ ОБЯДА НА ШЕФА НА НАТО

Преди доста години шефът на НАТО тогава  - лорд Джордж Робъртсън, пристигна на посещение у нас. Имаше конференция, в която той участваше в София и ме изпратиха като редактор във вестник „Българска армия“ да отразя събитието. То беше от 5 до 6 септември 2003 г.
Лорд Джордж Робъртсън е бил министър на отбраната на Великобритания е в периода 1997-1999 г. Беше генерален секретар на НАТО от 4 август 1999-а до 5 януари 2004 г., когато бе в ход процедурата за приемането на България в пакта. След като напусна висшия си пост в атлантическия алианс, лорд Робъртсън пое вицепрезидентското място на британския телекомуникационен гигант “Кейбъл енд уайърлес”. Бил е три пъти на посещение в нашата страна. За последен път бе у нас като докладчик на международната конференция “Трансформации в политиката за регионална сигурност и отбранителните технологии на ХХ век”.
Отидох аз в залата на някакъв скъпарски хотел в София. Седнах горе-долу в средата на залата и заслушах. Когато наближи обяд, обявиха, че конференцията ще продължи по-късно, а сега всички делегати са поканени на обяд. Аз обаче не бях поканен, защото не бях делегат. Понахвърлях си нещо в тефтера и когато станах да излизам, видях, че шефът на НАТО – лордът, е в коридора, но не си е взел папката, която беше „брандирана“ с неговото име, а и няма директен поглед към катедрата, където стояха официалните лица. Отгоре папката му беше защипана с бадж, на който си пишеше „Lord George Robertson Secretary General of NATO“.
От редакцията ми бяха заръчали да взема колкото се може повече информация за това събитие, какво се случва на въпросната конференция, кой какво говори, нагласи, мнения, оценки, виждания, позиции.
Огледах се, в залата нямаше никой, а лордът не си беше взел папката и аз успях набързо да я смотая в чантата ми. Огледах се отново, никой не ме видя, камери не забелязах и реших, че съм набарал най-голямото богатство на света! Отдалечих се и извадих на безопасно разстояние папката. Вътре имаше някакви записки, които си беше водил лордът. Очите ми светнаха, май имам новина за първа страница – директно от шефа на НАТО…! В папката имаше и купон за обяд. Ами сега, как лордът – шеф на НАТО, ще обядва без този купон…!? Едва ли нямаше да го пуснат да обядва, но все пак, бях откраднал обяда на  лорд Робъртсън…!
От записките му нищо не ставаше, защото почти никой не можа да ги разчете, освен един, който каза, че не означавали нищо, просто си драскал някакви думи. А аз така се надявах, че съм набарал новина като за първа страница, директно от записките на самия шеф на НАТО, пък то било едно голямо, но добре опаковано нищо!
Остана ми за спомен само баджът му, на който си пише, че е за него, а папката, записките му и купона му за обяд се затриха някъде из архивите ми през годините.  Мисля, че запазих и писалката, с която беше писал лорд Робъртсън, поне се надявам да съм я запазил, пък ако не, поне забавният спомен е останал в съзнанието ми.

ГЕНЕРАЛСКИ ЛАМПАЗИ НА ТЕРАСАТА

Току що бях постъпил на работа във вестник „Българска армия“. Като млад репортер ми се полагаше и известно вещево доволствие – тоест – определени неща от склада. Там обаче съзрях и едни панталони от униформа. Попитах, дали мога да ги взема и ми ги дадоха. Прибрах се в къщи и намерих червен плат, отрязах четири ленти и ги закърпих отстрани по канта, като така си направих генералски панталони с лампази. Майка ми доста време се чудеше, за какво са ми.
-         Къде ще ходиш с тези панталони? – питаше тя.
-         Абе остави сега, може да ми потрябват за снимка, или за нещо, или пък просто така да си ги имам. – отговарях вяло аз.
-         Ами добре, ама няма да ги пера, няма да ме занимаваш с глупости! – кахъреше се тя.
-         Спокойно, няма да ги переш, защото няма да ги нося! – казах аз.
Това обаче ми вкара в главата една мисъл. Ами ако се изперат, трябва да се проснат, нали така, за да изсъхнат, а като се проснат на простора, съседът отстрани ще види, че на терасата ни има панталон с генералски лампази и ще си помисли, че у нас има генерал!  Това ми прозвуча доста забавно. Извадих аз панталона със зашитите набързо генералски лампази. Отдалече въобще не се виждаше, че са шити на ръка, червенееха точно като на генерал!
Проснах сухия панталон на терасата, а до него курдисах и една моя стара куртка от казармата, на която обаче зашил сърмени пагони на „генерал-майор“, които ми даде баща ми от един негов познат, който наистина беше генерал-майор!
Влязох в кухнята, от където имах поглед към прозореца на съседа, от където пък той имаше поглед към терасата ни, на която беше „генералският мундир“! По едно време завесата се дръпна, а от там видях две опулени очи на съседа. Гледа, гледа, пък накрая извади фотоапарат, и снима. Бях изумен от интереса му, а нали и това все пак беше целта, да го впечатля! Едва години по-късно разбрах, че той бил офицер от армията, така че ефектът с генералската униформа на терасата, която можеше да мине и като униформа на дядо ми, защото тогава той беше на години, подходящи поне да е бил генерал, наистина беше много внушителен!!!
След този случай съседът ни имаше някакъв респект, все пак „генералска униформа“ беше висяла на простора на терасата ни, макар и за кратко, дори твърде кратко!
По-късно, когато майка ми се прибра от работа, видя униформата на простора терасата ни и я свали много бързо. Само светкавичната ми намеса предотврати изхвърлянето на „генералската“ ми бутафорията в кофата за смет!!!

БЕЗ ЦЕНЗУРА

В началото, когато постъпих във вестник „Българска армия“ като млад репортер, ме изпратиха да направя репортаж за донаборниците, тогава все още имаше наборна армия. Идеята беше един началник на военен отдел в община, да ми разкаже, колко хора имат, колко са открили, защото някои тогава се криеха, чувайки, че предстои да се отмени задължителната военна служба.
Помислих, помислих и отидох до най-близката районна общинска администрация, която се намираше на няколко пресечки от редакцията ни. Поговорих си с един началник на военен отдел и той ми разказа твърде интересни неща. Оказа се, че доста трудно намират момчета, които трябва да отиват в казармата. Повечето се скриват, отиват в чужбина, или записват образование и не могат да ги хванат за донаборници. С една дума, човекът сподели, че е трудно да се откриват донаборниците, защото се знае, че предстои отмяна на редовната казарма и момчетата предпочитат да се „спасят“ в чужбина за някоя и друга година и после, когато се отмени казармата, както и стана, да се върнат в България и да не служат задължително.
Аз чинно се прибрах в редакцията, написах си репортажа, цитирах си източника и статията ми излезе със заглавие от рода, че в еди коя си община трудно откриват донаборниците. Това си беше чистата истина! Само че, се оказа, че онзи началник на военен отдел на общината, а те бяха предимно бивши военни, които заемаха тези общински длъжности, го набримчили от по-високата инстанция, че видите ли, издал тайната. Онзи прочел статията и се накъдрил откъм гърба. Звъннал в редакцията да се оплаче, че съм написал неверни неща. Отивам си аз на работа на следващия ден и главният редактор ме вика.Какво съм бил написал, защо така не съм бил коректен…!?
Аз разбира се съм си наясно, че всичко, което съм написал е истина. Нали имам запис на разговора ни. Правя едно копие на касетата и отивам в общината. Срещнах се с въпросния началник на отдел. Онзи ме гледа като истински класов враг. Питам, какъв е проблемът, а той насреща ми излива кофи с помия. Извадих аз касетофончето, пуснах му касетата, на която блажено ми обяснява, точно това, което съм си написал в статията. А той сменя цвета на лицето си през две минути. Взе да мрънка, почти – да мяука. Обясних му, че няма как да съм написал нещо, което не ми е казал лично той.
Възпротиви се и отново му пуснах записа, от там, от където беше спрял да го слуша. Казва си човекът всичко, чисто и просто, сърдечно и откровено.
-         Ама, да ама ти трябваше да не пишеш всичко…! – казва началникът.
-         И къде го пише това г-н началник, къде и по каква причина трябва да съкращавам онова, което вие ми казвате, та това се нарича автоцензура..!
-         Ама не е съвсем така…! – продължава той.
-         А как е, г-н началник…? – питам на свой ред аз.
В крайна сметка нищо не се случи. Въпреки, че очаквах наказания, нито мен наказаха, а предполагам и началника на въпросния военен отдел в общинската администрация не го наказаха. Нещата останаха така, както и когато сагата започна…!

НА КОГО Е „ОТЕЧЕСТВЕНАТА ВОЙНА“?

Като дипломиран историк имах претенциите да съм сведущ по историческите теми, когато пишех и пиша по тях. Така се стигна един ден и до статия, в която засягах така наречената „отечествена война“. Повечето ветерани от Втората световна война знаеха, че това е войната, която се води срещу Германия на Хитлер от страна на СССР и присъдружните му държави и войски. Една от тях  беше и България. По учебниците по История обаче, беше повече от ясно, че това не е съвсем. Ставаше дума за Първа и Втора фаза от Втората световна война от гледна точка на българската историческа наука, а „отечествена война“ води СССР, защото тяхното „отечество“ е нападнато от Хитлер по плана „Барбароса“ през 1941 г. и от там е и „отечествена“ войната ,която те водят. Първата фаза на Втората световна война за нас е, когато сме на страната на Германия. Втората фаза е, когато вече сме на страната на СССР, тоест – на страната и на антихитлеристката коалиция. Това е историческата достоверност, която е записана в учебниците по история. Така и написах аз, че „отечествена война“ в България няма, защото нашето о“отечество“, от където идва определението на войната, не е била нападано от Хитлер, напротив, по това време ние като държава и армия сме съюзник на Германия. Статията излезе на историческата ми страница и всичко беше ок до следващия ден.
Тогава ми се обади началникът на отдела ми и ми каза:
-         Жеков, идвай бързо, че телефонът загря, ветераните ще те изядат!
-         Защо, какво е станало…!? - попитах аз.
-         Идвай бързо..! – само каза шефът ми.
Дойдох на работа аз, но си взех два от учебниците по история, които бяха актуални към момента. Спорът започна още в коридора. Ветерани се бяха събрали и шумно обсъждаха статията ми и моята историческа компетентност. Как можело да пиша такива глупости, това било кощунтствено и т.н…! Показаха ми учебник по история от 1969 г. Аз обаче извадих два актуални учебника по история и ги помолих, да ми покажат, къде в частта за историята на Втората световна война, пише, че ние сме водили „отечествена война“…!? Всички заровиха очи по страниците. Накрая се примириха, но все пак, не било редно да пиша така….! Ама защо да не напиша това, което е истина и което е актуална в крайна сметка, попитах аз..!? Е, добре, съгласиха се и с наведени глави си тръгнаха. След това изнесох и една кратка, но доста напоителна лекция пред колегите ми по темата. А статията ми беше една от най-четените през целия ден…!
С това, че е ясно, че не е имало „отечествена война“ за нас българите, не намалява славата на онези, които са участвали във войната и са ветерани и от Първата фаза, и от Втората фаза на Втората световна война. Напротив, дори моят дядо е бил офицер в двете фази на войната. Но това, че исторически не е имало никаква „отечествена война“ за България, не го прави по-малко герой в очите ми и от гледна точка на историята, защото не е важно как ще го наречеш участието на тези хора във войните, важно е, какво са направили те. А за честта на историческата наука, историческите процеси трябва да се наричат с истинските им имена, а не да се преобразяват събития, за да паснат на дадени идеологически,    а не дай Боже и политически, попълзновения…!

АЗБУКА В МОМЧИЛГРАД

Пристигнах в Момчилград в командировка, около обяд. Посрещна ме началникът на щаба на полка. Командирът бил в Сливен, но вечерта щял да дойде. Подполковникът ме покани в полка и още на вратата ми показа две табла, които бяха стъклени и очевидно светеха вечер, на които беше изписана азбуката ни. Учудих се, защо е това. А той ми каза, че това е система за бонуси. Понеже повечето момчета идвали тук от махали в планината, някои от тях не само не можели да се хранят с прибори, а дори и не познавали азбуката ни. Така тук ги обучавали, освен да ползват лъжица, вилица и нож, също и да учат българските букви. Който научи първият ред букви бива пускан за един ден в отпуска, който научи и вторият ред – гарнизон с преспиване, тоест – събота и неделя – отпуска. Останах като гръмнат, нима има все още такива млади хора, които не могат да се хранят като човеци и които не знаят да четат…!? Оказа се, че не само има, а и никак не са малко. За тези момчета казармата беше не само повинност, тя се оказа и едно добро образование, което ги учеше на елементарни неща, които дори и децата знаеха.
Вечерта се оказа, че ще има вечеря във военния клуб в града. Заседнахме от рано, в очакване на командира. Поръчваха се ракии, салати, и по едно време аз взех да гледам на „Х“, но все още се държах. Полковникът – командир на полка в Момчилград, дойде, запознахме се и продължихме с ракиите и салатите. Вечеряхме някъде малко след полунощ, но нямам никакъв спомен, какво точно сме вечеряли. След това извикаха две джипки и те ни закараха на разстояние не повече от 200 м. до блока на военните, където беше и моят служебен апартамент! Едва уцелих вратата, до банята не помня да съм стигал, но явно съм успял все пак, дори може би два пъти…! Заспал съм като труп. На сутринта ме събути клаксонът на служебната военна джипка, която трябваше да ме закара на плаца в поделението. Едва се надигнах от леглото, облякох се някак си и бързо в джипката. Оказа се, че съм закъснял с повече от половин час за сутрешния преглед в поделението. Полковникът и цялото кралско войнство чакаха само мен. Целият полк строен на плаца, а аз пристигам с джипката, сякаш идва самият министър на отбраната. Слязох, поздравих, само дето не ми организираха тържествен марш. Снимах, докато се подпирах, където сваря, защото още си бях чисто пиян от вечерта.
Криво-ляво си свърших работата, след това на  ж.п. гарата снимах някакви военни машини, които товареха на влакова композиция. Слушах историята за някакъв кон, който трябвало да се „утилизира“ от някаква агенция, но те не го искали в София, щото какво да го правят въпросния кон в София, пък те не можели да го задържат в поделението в Момчилград, щото пък тук нямало „щат за кон“! Правех се, че ми е интересно, но всъщност се чудех, кога ще свърши, за да си ходя.
Закараха ме до автогарата в Кърджали пак със служебна джипка и ме изсипаха като чувал. Там си купих билет за първия възможен автобус за София, който тръгваше след няколко часа. Заспах на някаква пейка като клошар, но слава Богу се събудих, точно преди автобусът да потегли без мен. Спах през целия път до София, дори и не сънувах, а после два дни реанимирах, за да си възвърна силите от ракията и само двата часа, в които бях спал през нощта в Момчилград!
Преди години гимназистите трепереха, преди да получат прословутата повиквателна за казармата, докато разберат къде са разпределени да отбият задължителната си военна служба. Момчетата умираха от страх дори само при мисълта, че могат да попаднат в т. нар. Триъгълник на смъртта – полковете в Елхово, Грудово (днешен Средец) и Звездец, където са „кашиците“.  Тук попадаше и Момчилград. Да си войник там се считаше за наказание. Там службата сякаш беше най-сурова.  В този район на страната са били струпани най-големите поделения по охраната на турската граница, а службата беше като че ли най-тежка и най-дълга.
Някога, макар и в края на тези „страшни“ години, дори и командировката в това поделение в Момчилград беше считана за нещо като наказание.
А тогава Момчилград бавно, но сигурно западаше. Годината е някоя от ранните след 2000 г. Полкът в Момчилград е пред закриване. Екипът на вестник „Българска армия“ попадна тук случайно. Търсим нови теми за военните страници. В Момчилград скоро никой не е ходил и заминаваме без предупреждение, както тогава се практикуваше.
Това беше тогава Момчилград. Години по-късно, някъде около 2011 г. отново посетихме града, но той вече беше умрял. Тишината го превръщаше в призрак. Нямаше хора, не само млади, но и стари. В едно забравено от историята кафене си поръчахме по нещо, което едва обяснихме на български език, защото турският се беше превърнал в официален език тук.
И изведнъж в 2018 г. Момчилград отново е жив, дори не просто жив, а повече от жизнен. Днес в града има модерен спортен комплекс на името на Наим Сюлейманоглу, който ни напусна в края на 2017 г., православната църква „Св. Цар Борис“ се изографисва. В града има средно общообразователно духовно училище, гимназия, действаща мини индустриална зона, градът е жив. Кипи строителство, санират се стари сгради, баровете са по-модерни и от тези в близкото Кърджали. Това означава, че тук има пари, има надежда, градът има бъдеще. И това се дължи не само на близкия главен път за Маказа, но и на предприемчивостта на местни хора, но най-вече на преселници от Турция, които някога са живели тук. Момчилград се събужда, само поделението все още стърчи в южния му край, очаквайки съдбата си като обект с отпаднала необходимост за Министерството на отбраната.
Никак не е случайно, че в езика ни усетът за съпричастност в нещо общо, близко и разбираемо се изразява с „набор“, но също така не е случайно, че  „ей, наборе“ се чува все по-рядко. Да, службата тук не е била лека нито за войниците, нито за старшините, нито дори за офицерите.
Казват, че някога млади офицери, които искали да се издигат в кариерата, задължително трябвало да преминат през тези южни полкове. От тук нагоре към генералските пагони пътят е бил чист. И наистина, да служиш в Момчилград е било нещо като наказание, но пък след Момчилград кариерата на един военнослужещ е била главоломна, защото се е считало, че човек, минал от тук, е кален и твърд.

ПОЛКОВНИКЪТ-ГЕНЕРАЛ В ХАСКОВО И В ПЛОВДИВ

Една от първите ми командировки като репортер във военния отдел на вестник „Българска армия“ беше до Хасково. Отидох аз, представих се в бившата дивизия. Посрещна ме мастит полковник с осанка на маршал. Преди това звънях на звънец пред вратата му, чаках да светне зелено, като при зъболекар, а едва тогава влязох. Стаята беше някакъв дълъг и широк коридор. Поогледах се, няма никой. По едно време от дъното на коридора, почти до хоризонта, се обади гръмовен глас, който ме покани. Започна разговорът, но вървеше тегаво. Полковникът ми говореше, но постоянно повтаряше, че това не може да се пише. Аз в един момент го попитах, тогава какво въобще може да се пише. Той се поядоса на дързостта ми, но се сети, че все пак говори със журналист от военния вестник и се събра обратно в себе си. Проверяваше ми всяка дума, какво точно съм писал и най-вече, как съм го написал. Беше досадно, но не се противих дълго. Вечерта ме настаниха в някакъв ведомствен апартамент, състоящ се от три стаи, напълно обзаведен, дори с чехли и хавлии. Облякох аз плътната хавлия, обух дебелите чехли като пенсиониран генерал и седнах на терасата да пуша.
На следващия ден полковникът имаше още поправки по текста ми, сякаш не беше спал да мисли, как да каже онова, което всъщност въобще не искаше да го казва. Явно му бях писнал и реши да ме прехвърли на друго поделение, което му беше подчинено – в Момчилград. Но това вече е една друга история.
Същият полковник след години се издигна, стана генерал, отиде в Пловдив като голям началник. Един ден ме изпратиха с шефа на Инспектората на Министерството на отбраната в командировка. Не проверяваха определени структури от армията ни в Южна България. Така попаднах и в Пловдив при въпросния полковник, който вече беше генерал.
Вървя си аз чинно с шефа на Инспектората. Генералът поздравява всички, протяга ръка и към мен, но някак вяло и изненадано, сякаш не ме познава, или не ме помни от преди само няколко години в Хасково. Поздравявам го аз за повишението, за пагона, за всичко.
Упътваме се към кабинета на генерала и аз понечвам да вляза след шефа на Инспектората. Генералът обаче ме поглежда с поглед, който чупи прозорци, нетърпящ каквото и да е противопоставяне и заявява:
-         Вие, журналиста, изчакайте отвън..!
-         Добре! – казвам аз чинно и тръгвам да излизам от залата.
-         Не, не, той остава вътре с нас! – прогърмя гласът на шефа на Инспектората.
-         Ама…г-н…, той е журналист..! – опита се да се противопостави с доста по-мек глас генералът.
-         Казах, той остава вътре с нас…! – заяви с нетърпящ опозиция глас шефът на Инспектората.
-         Разбрах г-н…! – каза генералът и се сви като мишка на стола си зад бюрото. Започна един доста тегав разговор между тях. Все пак го проверяваха. Питаха го за различни теми и наличности. А той все се подсмихваше нежно на шефа на Инспектората и поглеждайки към мен питаше с поглед:
-         Ама все пак,…пред журналиста ли…редно ли е така…!?
-         Няма проблем, той е от нашия вестник! – успокояваше го наставнически шефът на Инспектората на Министерството на отбраната, а генералът ставаше все по-нисък и с все по-писклив гласец.
Накрая шефът на Инспектората не издържа на напрежението, на което той самия подлагаше генералът, който беше станал почти незабележим и ме помоли да изляза пред залата, защото ще се обсъждат някои доста тежки теми. Излязох, а докато затварях вратата видях, как генералът вече си прибърсваше челото от студената пот, която го беше избила. Не след дълго проверяващите излязоха, последвани от генерала. Той си взе довиждане с всички, а с мен се здрависа, сякаш подхвана ръката на самия Мефистофел. Усмивката му по-скоро приличаше на озъбване и на изпроводяк почти ми просъска:
-         Преди да публикуваш статията, искам да я видя!
-         Не, аз ще я видя, това е моя работа! – контрира шефът на инспектората.
Генералът нежно поклати глава в съгласие и примиренчески се изниза назад в забавен каданс, към залата, с усмивка, която наподобяваше тази на котарака Том, след като е бил ударен с оловен тиган по главата от мишката Джери, от едноименния анимационен цикъл „Том и Джери“!

„РОМАНТИЧНА“ ВЕЧЕР С ФОТОГРАФА В.

Изпратиха ни в командировка с един от фотографите на вестник „Българска армия“ – В. Трябваше да отразяваме някакво военно учение на зенитния полигон „Шабла“, на морето.
Зенитният полигон „Шабла“ на ВВС е създаден в далечната 1964 г. Разположен е на нос Шабла. Отначало на полигона са се провеждали единствено стрелби на зенитната артилерия. ​
На този полигон се провеждат и международни учения с участието на държави – членки на НАТО и партньори на НАТО. От 2015 г. зенитният полигон се обозначи и като авиационен полигон. Тогава там започна да стреля и военната ни авиация. Стрелбите им са по надводни и по въздушни мишени. Мишените, които се използват тук, са парашутна мишена ЦП-100 и РУМ „Ястреб“, или сега вече е РУМ-01. Ззадачите, които изпълнява личният състав на полигона, се състоят основно в осигуряването на безопасността на съоръжението, противопожарни мерки и логистично осигуряване на военнослужещите, които провеждат учения на полигона.
Изградена е специализирана сигнализация, а полигончиците отговарят и за чистотата на акваторията на морето, както и на въздушното пространство по време на учения и стрелби. Всичко това се постига с взаимодействието с Военноморските сили и Гранична полиция.
Най-голямото учение, което е било провеждано тук на Зенитен полигон „Шабла“ е това, което се проведе през 2017 г. То беше част от мегаучението Saber guardian. На полигона за първи път тогава присъстваха толкова много националности.
Старшият ни от редакцията, който беше бивш подполковник Ц. и някога и заместник-главен редактор, ни беше наел хотел в Крапец, който се намираше на брега на морето. Отпред имаше басейн. Ресторантът огромен и празен. Все пак сезонът беше свършил отдавна, а действието се развиваше някъде към началото на октомври.
Първото ни приключение беше, че в хотела се появиха две момичета с доста съмнителен външен вид, на възраст не повече от 14-15 г., които очевидно бяха проститутки. Старшият ни ги беше довел, за да ни зарадва. Първо обаче, пари за секс, не бих дал, второ, те бяха малолетни, а половината хотел беше пълен с хора от „Военна полиция“ и трето, проститутки никога не бих наел, защото никога не ми е липсвал секс. Оказа се обаче, че те дори и ще вечерят с нас. Запринасяха се едни луксозни блюда с раци, миди, риби, а ние с фотографа мигаме на парцали и питаме старшия ни Ц., кой ще плаща. Той ни успокои, че нямало проблем. Да, нямаше проблем наистина, когато обаче платихме сметката ние! Тя се оказа доста солена, сякаш освен раците си платихме и за виртуален секс…! Така дори и без реална консумация, мога да кажа, че съм ползвал „услугите“ на проститутки, без дори да съм се докоснал до такива!
Но приключението не свърши тук. Оказа се, че единственото място, където може да спим е един малък апартамент с изглед към морето, в който обаче имаше само една спалня. Това беше огромно легло, което трябваше да деля с фотографа В. След това години на ред ни подиграваха, че сме „спали“ заедно…! То пък и едно спане да беше….! В. хъркаше като стогодишен дървосекач с проблеми с бронхите. А аз го записвах с касетофона и на сутринта му пусках записа, за да го накарам да се засрами и да спре да хърка, което обаче продължи неистово девет дни. Не стига това, ами апартаментчето, което колкото и да беше шикозно, беше все пак семейно, трябваше да го споделяме и с един войник, който ни возеше със служебна джипка. Момчето беше наборен войник и в стаята му нямаше топла вода, та се налагаше да се къпе при нас, в нашата баня. Не стига и това, ами хавлията, която имаше той стигаше да покрие само една малка част от тялото му, а останалата по-голяма част беше напълно открита…!
Представете си, какво са си мислили военните полицаи, които от време на време виждаха как полуголо, мокро момче излиза от стаята на двама млади мъже, които спят на спалня в семеен апартамент…!!!

ЕКШЪН С ПРЕЗЕРВАТИВИ В ПЛЕВЕН

Приключенията с фотографа на вестник „Българска армия“ - В. не свършваха само с командировката в Шабла. Изпратиха ни и в командировка до военното летище в Каменец, което вече не съществува. Стигнахме в Плевен и опряхме до това, къде ще спим вечерта. Обиколихме няколко хотела, но тогава командировъчните ни за спане бяха до 20 лв. на човек, на вечер. Повечето хотели обаче предлагаха цени от 30-40 лв. на вечер и нагоре. Така стигнахме до поредния хотел в Плевен. Голям, хубав, модерен.
Аз се упътих отчаяно да водя преговори с рецепцията за цената на нощувките, а фотографът В. съзря някакъв апарат и тръгна към него. Докато преговарях все още неуспешно за цената на нощувките ни, рецепционистите започнаха да се подсмхиват някак много особено. Реших, че това е, защото преговарям малко нахално, все пак - за една единствена нощувка в хотела!
По едно време се обърнах и видях колегата ми В. Той беше застанал със самодоволна усмивка пред апарат за…презервативи…!!! За първи път виждах такова чудо. Скастрих фотографа доста строго. Представете си, двама мъже, преговарят за една нощувка в обща стая, за по-евтино, а единият си купува презервативи от апарат във фоайето…! Ами то и жените ни да бяха с нас, пак щеше да е доста съмнителна сценката…!!!
Не ни излезе име в редакцията, слава Богу, но хората от хотела в Плевен определено ни отказаха стая, на каквато и да е цена, а къде спахме дори и не помня, но е било на място, където със сигурност не е имало апарат за презервативи, в това поне съм убеден…!

ФОТОГРАФЪТ СНИМА –СНИМКИ НЯМА!

Продължението на историята от Плевен е именно на закритото вече летище в Каменец. Малко история никога не е излишна.
През 1955 г. е построено военно летище в Каменец, което през 2006 г. беше закрито с реформите в Българската Армия. За първи път от летището летят курсанти летци от випуск 1955 г. Те усвояват последователно самолетите: Як 11, Як 17 и Як 23. Следва го випуск 1956 г. В края на 1956 г. 2-ри учебно-боен полк (убап) започва обучението на командно-инструкторския си състав на самолетите МиГ 15 и УМиГ 15. От есента на 1957 г. се започва обучението на летците инструктори нощем в прости и денем в сложни метеоусловия за придобиване на класна специалност. В този период на полка са доставени и самолети МиГ 15 бис.
От 1963 г. започва обучението на курсантите на самолет МиГ 17. През 1967 г. от личния състав на полка се формира 1-ви учебен полк, Щръклево. На летището в Кеменец остава дислоциран 2-ри убап, въоръжен със самолети МиГ 17.
През декември 1984 г. 1-ва ескадрила се превъоръжава с МиГ 21 ПФМ/УМ, а от 1986 г. 2-ра ескадрила приема на мястото на УМиГ 15 и МиГ 17 чехословашките самолети L-39 ZA. През 1992 г. и 1-ва ескадрила се превъоръжава с L-39.
През есента на 1994 г. авиополкът преминава на базова структура като 2-ра учебна авиобаза (уаб) в състава на ВВВУ ”Г. Бенковски”, Долна Митрополия. От 1997 г. в поделението се дислоцират самолети L-29. От есента на 1999 г. авиобазата е включена в състава на Корпуса транспортна авиация, Пловдив.
На 25 май 1961 г. първият човек в космоса Юрий Гагарин каца на летището в Каменец. По план е трябвало да кацне на летището в с. Телиш, но поради наводнение на тревната писта самолетът, с който пътува космонавтът, се насочва към Каменец.
През 2006 г. базата е преместена във ВВВУ ”Г. Бенковски”, Долна Митрополия и продължава да обучава пилоти на L-39ZA и PILATUS PC-9M.
Та именно на това летище се озоваваме ние двамата с фотографа В. По това време се провеждат тренировъчни полети на курсанти-летци. Кацане и излитане постоянно се повтарят като в каданс. В. снима и по едно време  започва да гледа доста строго към апарата си.
-         Абе тука май нещо…такова,…не снима…то май няма филм…!
-         В., убивам те, как така няма филм бе, къде са ти филмите, ти филми за командировката не взе ли бе…!? – питам аз притеснено.
-         Ами май съм забравил…! – отговаря ми В.
-         И сега, какво правим..!? – попитах вбесено аз.
Отидохме при командващия полетите полковник П., който по-късно стана и генерал. Така и така г-н полковник, фотографа на вестник „Българска армия“ няма филм за апарата и не е заснел нищо до сега, може ли да ни съдействате. Човекът намери някаква „Лада“, дали не беше и неговата служебна, шофьорът ни откара до Плевен, купихме филми и хайде обратно на летище Каменец. Едва успяхме да направим снимките, които ни трябваха, почти привечер.
Ситуацията обаче не е еднократно. Същото се повтори и при командировка в Стара Загора, в поделението, където се извършваше обучението по чужд език на онези, на които им предстоеше да пътуват на мисия. Пак така снимаме цял преди обед класни стаи, занятия, войници, подготовки и накрая, каталясали от жега седнахме на беседката в парка на поделението. В. отново извади онзи тъжен поглед и на мен ми призля.
Тогава обаче имахме фото-филми, просто апаратът му нещо беше забил. Слава Богу се оправи някак си и успяхме да си завършим работата на време.

КАК МЕ „РАЗУЗНА“ ШЕФЪТ НА РАЗУЗНАВАЧИТЕ!?

Имаше един много образован генерал от армията - Л., който беше завършил Висшето военно училище „Васил Левски“ във Велико Търново със специалност „Разузнавачи“. Започнал да служи във военното разузнаване, като е изпращан на мисии и зад граница. По-късно завършва Военната академия в София. Завършва и Генералщабна академия в Гърция. Защитава дисертация по специалността „Военнополитически проблеми на сигурността“. Бил е и началник на Разузнавателното управление на Генералния щаб на Българската армия. Та именно за този генерал става дума.
Един ден имаше събитие по защита на дисертация на въпросния генерал Л. във военната академия, която ми беше ресорна. Оказа се обаче, съм доста болен. Бях вдигнал близо 39 градуса температура. Обадих се на заместник-главния редактор, че съм болен и да пратят друг в академията.
-         Моля те Жека, иди ти, все пак живееш зад академията, няма кой да изпратя, има доста работа, всички са доста ангажирани! –отговори шефът.
Послушах го и отидох, макар и доста болен. Прибрах се, написах набързо дописката си, изпратих я по интернет и си легнах. На другия ден, все още с висока температура, дремех в кухнята на дивана. Телефонът ми беше до главата. Както си дремех изведнъж писклив звън ме разбуди.
-         Ало, търся г-н Венцислав Жеков! – чух мъжки глас отсреща.
-         Да, аз съм…! – едва отговорих аз!
-         Здравейте г-н Жеков, аз съм генерал Л…! – каза мъжът и на мен ми спря сърцето. Сигурно нещо съм объркал в статията ми, вероятно, понеже съм болен, нещо ми е убягнало и той сега ще ми се кара самият шеф на военното разузнаване, помислих си аз с ужас!
-         А, здравейте г-н генерал, аз съм болен, не съм на работа, извинявам се…! – опитах се да кажа аз, оправдавайки се предварително, когато генералът ме прекъсна.
-         …Знам, че сте болен. Исках само да Ви благодаря, за това, че дори и в това състояние, вчера дойдохте и отразихме моята защита на дисертация във военната академия, във вестник „Българска армия“, видях статията Ви днес в броя, чудесна е…!
-         Ама….аз, такова,…понеже нямаше кой,…да, дойдох вчера..! – замрънках аз на свой ред.
-         Ами това е, г-н Жеков, просто исках да Ви благодаря! – каза генералът и затвори слушалката отсреща.
Веднага звъннах на заместник-главния си редактор.
-         Шефе, току що ми се обади генерал Л., благодари за вчера, дето отидох до академията, ама той от къде ми има личния телефон…?! – попитах аз заместник-главния.
-         Абе Жека, това е шефът на Разузнавателно управление на Генералния щаб…, мислиш ли, че няма как да ти намери телефона, разузнавач, а…, мислиш ли…!!! – смееше насреща ми шефът.
Така станахме почти приятели с един от най-образованите генерали в армията ни въобще. За жалост малко след това той се пенсионира.

АЙТОС-„СТОЛИЦА“ НА ЦАЦАТА

Отидохме в командировка отново с един от фотографите на вестник „Българска армия“ тогава – В., в Айтос. Все още работеше танковата бригада там. Направихме си репортажите за нея, които впрочем се получиха доста стойностни и интересни. Попаднахме на интересни персонажи, войници – наборници, все още ги имаше, които бяха престъпници, съдени, но след това освободени и служеха. Станаха невероятни репортажи.
Освен това писахме и за строителството на православен храм, където военният клуб подпомагаше дейностите, а пари бяха дарили дори и мюсюлмани от града.
Когато се върнахме от командировката написах доста материали от там – може би поне 7 вестникарски страници. Главният ми редактор тогава се пошегува:
-         Абе Жеков, ти толкова неща изписа за този Айтос, че в столица го превърна бе…!
-         Ами то не е лъжа, столица на цацата…! – отвърнах аз.
-         Как така..!? – поинтересува се главният.
Двадесет и четвърта танкова бригада в Айтос е вече бивше военно формирование на Сухопътните войски на Българската армия. Създадена е с разпореждане №00120 от 14 февруари 1961 г. на началника на щаба на трета армия под номер 65180 на базата на разформирования двадесет и първи отделен мотострелкови полк. Първи командир на бригадата е подполковник Христо Кузманов, а началник-щаб майор Марин Маринов.
През 1968 г. полкова организация преминава в батальонна и новия състав на бригадата се състои от 4-ри танкови батальона, всеки от които има собствен военнопощенски номер. Петдесет и пети танков полк се разделя на 1-ви и 2-ри танков батальон, а 98-ми танков полк се разделя на 3-ти и 4-ти танков батальон. През 1975 г. 1-ви и 2-ри танкови батальона са предислоцирани от Лозово в Айтос в т.нар. район 2, а втори танков батальон е разформирован. Четвърти танков батальон се преименува на 2-ри и така остават 3 батальона в Айтос. През 1983 г. след нова реорганизация в район 1 в Айтос втори танков батальон (под.26280) става първи танков батальон (под.26250), а в район 2 първи танков батальон (под.26250) става втори танков батальон (под.26280).
През 70-те и 80-те години служещи от бригадата помагат за прибиране на реколтата, както и при строежа на заводите в Девня. От 1998 г. първи танков батальон се преобразува в 19-ти учебен център за новобранци. От 1 септември 1998 г. първи район се преобразува в 51-ви учебен център за новобранци. Впоследствие се създава отделен танков батальон, който през 2001 г. се преобразува в 23-ти полк за териториална отбрана. През 2003 г. полка е закрит, а на негово място се създава Складов район за съхранение на техника към 13-та бронетанкова бригада. Бригадата е окончателно закрита на 30 май 2008 г.
Да се върнем обаче на столицата на цацата, когато бригадата все още я имаше. Всъщност, с колегата фотограф В. попаднахме в Айтос в една много хубава кръчма. Вечерта шефът на военния клуб ни покани и ни зариби с някакво страхотно мезе, което се казваше „Тракийска разядка“. Нещо с извара и чесън, което наистина беше доста вкусно. Ние го опитахме няколко пъти, като си мислехме, че като ни канят, значи ще ни черпят. Да, ама по едно време шефът на военния клуб каза, че си има някаква работа, стана и си отиде, а ние с фотографа В. не само платихме нашите сметки, че и неговата покрихме! Та във въпросното заведение ни сервираха и пържена цаца. Поискахме си по една порция са мен и за колегата. Сервитьорката ни увери, че една е дори предостатъчна за двамата, но ние настоявахме. Тогава момичето ни донесе по един леген пържена цаца, може ми поне по кило и половина на човек. Очевидно близостта до морето определяше и обема и цената на цацата, която беше доста изобилна и твърде евтина! Та така, заради това изобилие от цаца, Айтос стана столица на цацата, а „столичният“ му статут беше подкрепен от множество публикации във военния ежедневник тогава!

КАК ИЗЛЪГАХ КОМАНДИРА В ХАРМАНЛИ?!

На една от поредните ми командировки, този път в Харманли, попаднах, на невероятно интересно място. Командирът – подполковник, чието име не помня, се оказа костелив орех. Стана дума, че без интервю с него, няма как да се върна в редакцията, а той беше категоричен, че няма да ми даде интервю. Защо, така и не разбрах, нито аз, нито той…!!!
За всичко ми съдейства, намери ми дори хотел на по-висока цена,, която надвишаваше служебния ми бюджет, но собственикът – бивш старшина от поделението, ми направи отстъпка и така успях да се вместя в парите,    с които разполагах служебно. Интервю обаче не искаше да дава и това си е!
Системата на командировките тогава, пък до голяма степен и  сега беше, че като се пътува, първо се искаше интервю от командира на място, после се правеше репортаж, а след това всичко останало, което има и което е интересно за вестника. Та така, без интервю, нямаше как да се върна в София.
Мотострелковият полк в Харманли е продължител на 22-ри Балкански полк, Стара Загора. През 1949 година е дислоциран в Града на Белоногата. Закрит е през 2003-та.
Един от полковете, извоювал легендарна слава в този труден път, е 12-ти пехотен Балкански полк. Неговата история е изпълнена с бойни подвизи. Наследникът на 5-та и 6-та опълченски дружини започва бойния си път от Кишинев, взема участие в епохалните боеве при Шипка, Шейново и Стара Загора.
Подполковникът – командир на поделението в Харманли обаче отказваше интервю, вярно, елегантно, но пък напълно категорично. При поредния ми опит, той ми каза:
-         Абе дай да отидем на обяд, да пием по една ракия, пък другото…лесна работа..!
-         Добре…! – съгласих се аз.
Отидохме в някакво заведение, където ме заведе подполковникът. Поръча той по една ракия, голяма, разбира се, салата, мезета. Пихме и аз извадих тефтера и касетофона да започна да записвам, както ми обеща командирът.
-         Абе лесна работа бе, чакай сега да пием по още една ракия...пък тогава…! – каза подполковникът.
Аз не носех много на алкохол, но се съгласих, той поръча по още една голяма ракия. Пихме, поговорихме и после пак извадих тефтера и касетофона.
-         Абе остави сега бе човек, остави това, има време за всичко, дай да пием по още една ракия…! – призова подполковникът.
Съгласих се отново, макар, че вече се чувствах почти пиян. Накрая стана ясно, че той няма да ми даде интервю. Опитал се беше да ме напие и да ме откаже, но не стана номерът му…! Прибрах се аз криво-ляво. Стигнах до стаята си, седнах, извадих тефтера и започнах да пиша, въпреки, че бях пиян. Записах всичко, което се бяхме говорили с командира. Тема по тема, анализ по анализ. Накрая оставих всичко и заспах. Прибрах се в София и по спомени и по пиянските си записки скалъпих някакво интервю с командира на поделението в Харманли. Излезе интервюто и един ден, скоро след това, ми звъни телефонът в редакцията. Оказа се същият командир от Харманли:
-         Г-н Жеков, много хубаво е станало интервюто Ви с мен, благодаря още веднъж, страхотно е…!
-         Ами аз Ви казах, че няма нищо страшно, ама Вие упорствахте, опитахте се с ракия да ми затворите устата…! – на шега казах аз.
-         Аааа, не не, няма такова нещо, аз просто...се притеснявах…, ама хубаво е станало, наистина…! – каза подполковникът.
Така осъзнах, че интервю може да се направи по два начина, както „активно“ – тоест на място с касетофон в ръка и събеседник, така и „пасивно“ – в кръчмата, без касетофон, но само със събеседник насреща…!

НОЩЕН ФЛИРТ В РЕДАКЦИЯТА

Току що ни бяха преместили в нова стая в редакцията на вестник „Българска армия“, където се беше събрал целия военен отдел. Аз бях се населил в дъното на новата част, където беше най-закътано и уединено. По това време се бях запознал с една девойка, с която много време се виждахме, но нямаше къде да се уединим. Тя работеше тогава в „Икономическа полиция“.  
Един ден вече не издържах и се разбрахме да се видим по-късно в едно заведение, а от там да отидем в редакцията и да останем малко сами. Имах ключове от всички врати, а тогава СОТ-сигнализация все още нямаше, така че достъпът беше възможен сравнително лесно, но както се оказа, не чак таолкова…!
Видяхме се ние в кафенето към 7,30 ч. вечерта. До към девет часа бях изпил поне три големи коняка с кафе и се отправихме към редакцията, която не беше далече.
На портала имаше денонощна охрана. Казах, че имаме малко работа в редакцията. Охраната нямаше правомощия да ме спре и се качихме безпроблемно. Наотлючих аз половината врати и после ги заключих зад нас!  
Показах работното ми място на девойката, все едно я интересуваше това и от дума на дума и от жест на жест се „уединихме“, доколкото помня, май два пъти се „уединявахме“…! Преди това обаче, имаше подготовка за събитието. Още преди да изляза от редакцията, преди срещата ми, спуснах всички щори в стаята, за да не би някой да ни види от някъде, когато се качим по-късно, защото предполагах, че няма да имам време да направя това тогава.
Флиртът завърши и си тръгнахме по някое време, може би е било към преди полунощ. Пожелах лека работа на охраната и - кой от къде е…! На сутринта исках да отида по-рано в редакцията, за да навия обратно щорите в стаята, за да не бъде странно, защо са навити всичките и да не ме заподозрат, но колежката Р. ме беше изпреварила. Дошла по-рано, навила щорите и ме посрещна доста палаво и въодушевено:
-         Жеков…, ела, ела…, знаеш ли, …нощи тука нещо е ставало…!
-         Какво е ставало бе Р., какво те прихваща сега…!? – попитах аз притеснено.
-         Ами не знам, но щорите в цялата стая бяха спуснати, някой нещо е правил май тук…имало е секс, струва ми се…! – каза закачливо Р. и се нахили самодоволно.
-         Аууу, сигурно е Ц., или Л., те са големи палавници…! – заиграх играта й аз и се правех, че ми е интересно, все едно, че нищо не подозирах.
-         Ами да, сигурно, ама знаеш ли, може да питаме снощния дежурен от охраната, той ще каже, ако някой е влизал по-късно..! – Каза Р., а на мен ми призля. Въобще не се бях сетил за тази възможност да се издам, без дори да подозирам, че е толкова лесно да се разбере.
-         Ааа…, не не, остави…, няма смисъл, защо да ровим и да търсим, който е бил, за него си е, няма смисъл…! – казах аз притеснено.
-         Защо бе Жеков, не ти ли е интересно да разбереш, кой е бил тука снощи и с кого…!? – попита съучастнически Р.
-         Ами…, не е редно така да злепоставяме колеги…! – контрирах аз още по-притеснен да не се издам!
Слава Богу колежката Р. най-накрая миряса и не отиде да пита охраната, който вече беше друг от другата –дневна смяна. После пък забрави и така случаят с моя служебен флирт се покри. А на мен ми остана като обеца на ухото, на работното място да си вадя единствено и само химикалката и нищо друго, никога и при никакви обстоятелства….!!! Спазих обещанието си, трудно, но го спазвам и до сега…!

ДВЕ В ЕДНО – НЕОЧАКВАНО ДОБРА КОМБИНАЦИЯ…!

Един приятел – С., от доста време ми разказваше интересни истории за неговия дядо – фронтовак. Така решихме, че историите му могат да станат интересни статии за вестник „Българска армия“, където отговарях за историческия сектор, като дипломиран историк от СУ „Св. Кл. Охридски“. Един ден се разбрахме, отидох аз при въпросния приятел, седнахме в хола с дядо му и фронтовакът започна да разказва.
Само че, аз ли не знаех, какво да питам, той ли не знаеше, какво да ми разкаже, историите му мяха някак скучни, сухи, безинтересни. Не че не си струваха, но просто за статия се искаше нещо „уау“, а това бяха просто едни спомени, интересни, но твърде лични, твърде битови, твърде ординарно ежедневни. Възрастният човек ми разказа много неща, но все бяха едни такива…като мемоари.
Аз не знаех, какво да го питам, защото темата беше далече от мен, като историческо време, той пък се чудеше, с какво да ме впечатли, но така и не успяваше.
Не той обаче беше виновен за това, ако въобще можеше да се говори в този случай за някаква вина. Просто историите му бяха интересни за мемоари, но не и за статия във вестник. Статията изискваше една единствена история - кратка, интересна, силова, въздействаща, с истински „уау“-ефект, а тук такъв липсваше. Човекът си разказваше живота, но читателят иска сензация, а не мемоари.
Оказа се обаче, че има една друга история, в която беше намесен и цар Борис III. Тази история беше интересна, но пък нямаше нищо общо с войната, а военен вестник без военна история, не става!
Мислих, мислих, и реших да обединя двете истории. Толкова ми се искаше да напиша нещо от тази среща. Знаех, че не е професионално, знаех, че не е редно, но пък, кой друг ще го знае, освен мен и моя приятел. Дядото я прочете, я не прочете статията. И така, сглобих двете истории в една и се получи страхотна статия-разказ. Пълна измишльотина, защото няма как две истории да се съберат в една и това да е достоверно! Но пък стана интересна статия, която дори се сподоби с отправка на първа страница на вестника.
Дадох аз вестника на моя приятел, а той вместо да се поядоса, както очаквах, се заля от смях.
-         Абе Жеков, кви са тия разкази дето си написал бе, то тука няма нищо вярно бе, няма такива случки, как си събрал двете истории и си написал, че е една бе,...!? – смееше се моят приятел.
-         Еми виж сега С., историите на дядо ти бяха скучни, а така, като събрах двете, се получи доста интересно, това е…!- оправдавах се аз.
-         Ама Жеков, ти голям миш-маш си направил, да знаеш…! – не можеше да спре да се хили С.
Така той вече никога не ми се довери. Каквото и да напишех, където и да излезеше то, във вестник „Българска армия“, или в други медии, където съм работил, дори и в медии извън България, никога не го прие на сериозно и винаги подлагаше статиите ми под силно съмнение, като накрая пак не вярваше нито на една дума в тях, само защото аз бях авторът…!
На всички разказваше и все още разказва тази история, как съм натаманил две истории в една и съм ги публикувал. Не ме прие, няма и да ме приеме за сериозен журналист, пък и до голяма степен, аз съм си виновен.
Никога повече не си позволих да правя такива журналистически стъкмистики, но за моя приятел С. дори и този първи и единствен път му беше достатъчен, за да не ми повярва никога повече и за почти нищо, въпреки, че всъщност бях излъгал един единствен път в кариерата си на пишещ журналист.
И до днес сме приятели със С., но когато стане дума за журналистика, за него всички ние – журналистите, сме лъжци и измамници и за това вина имам основно аз, признавам си, макар, че вестникът от онзи ден отдавна не е в интернет-пространството и няма как да се докаже историята, все пак аз знам, какво написах, а и С. знае, какво направих „миналото лято“ с тази скалъпена история…!

КАК ОЦВЕТИХМЕ ГЕНЕРАЛ М. В ЛИЛАВ ЦВЯТ

Преди години, когато във вестник „Българска армия“ имаше доста ясно изразени ресори, аз отговарях за Военна академия „Г.С.Раковски“. Познавах почти всички преподаватели и служители там, а и те мен ме познаваха. Имах дори и пропуск, с който влизах свободно, когато си поискам. Един ден обаче, началникът на академията, по онова време генерал М. реши, че трябва да има план.
-         Жеков, ще вземеш да ми направиш един план, да знам аз, какво ще правиш при нас през годината! – заповяда ми генералът.
-         Ама г-н генерал, не мога да Ви направя такъв план, защото събитие излизат понякога инцидентно, а като не са в плана, как да ги отразя. Няма как да стане…! –обяснявах аз.
-         Ще стане, искам го…! –отсече генералът и се врътна.
Нямаше какво да правя, направих му такъв план  и той остана доволен. Друг е въпросът, че на втория ден планът вече беше забравен и аз отново си вършех работата по моя план, тоест и с една дума - правех си каквото си искам в академията.
Да обаче стана така, че академията празнуваше юбилей. По това време към вестник „Българска армия“ излизаше една притурка в петък, която се казваше „Магазин“, а когато имаше някаква годишнина на войски, или институции, тогава тази притурка не излизаше, а се публикуваше едно малко списание, което се казваше „Войските“. Та имено такова трябваше да направим и за юбилея на военната академия.
Събрахме информацията, помогнаха ми доста и колегите от пресслужбата на академията тогава. Снимките бяха актуални, имаше и архивни. А на втора вътрешна корица разположихме един голям портрет на генерал М – началника на академията, която беше направена пред президентството, при едно от поредните му повишение в звание и длъжност.
Оказа се обаче, че при печата снимката от синя, защото генералът беше от Военновъздушните сили и униформата му беше синя, е станала леко лилава. Просто така беше се получил печата. Аз дори нямах отношение съм печата, защото съм автор, а не печатар. Оказа се обаче, че генералът страшно много се засегнал, че от син сме го направили лилав! Той се обадил в пресслужбата на академията и поискал да напишат писмо до началника ми, ама не до главния ми редактор, а до този, който е и над него дори. Искал главата ми с една дума – уволнение!
По това време имах една приятелка в академията, която ми каза, какво става. Отидох аз при административния ни началник във вестника, за който знаех, че се има с този генерал. Разказах му ситуацията и той веднага вдигна телефона.
-         Г-н генерал, абе тука някакъв проблем имало със списание, ама ако има , той нашият колега няма вина, той не го е отпечатал той…! – каза шефът ми.
-         Какъв проблем, не знам, за какво говориш..! – контрира генералът.
Шефът ми се сконфузи и затвори телефона. Скара ми се, че го занимавам с интриги.
Звъннах аз на свой ред на моята приятелка в академията и тя потвърди, че носи писмо до най-големия началник, в което се иска главата ми – уволнение. Звъннах и на началника на пресслужбата в академията, който също ми беше приятел. Той потвърди, че генералът ми бил бесен.
Върнах се при административния ми началник и го свързах по телефона с подполковника – шеф на пресслужбата на академията и той също му потвърди проблема. Тогава отново звънна на генерала.
-         Г-н генерал, ами тука разбрахме, че наистина имало проблем, кажете, какво става…?
-         Ааа, нищо, няма никакъв проблем, много е хубаво списанието даже…! – каза генерал М.
Моят административен началник усети, че изпада в безтегловност. Затвори и ми каза, да съм спокоен. И наистина, писмо не се получи никъде, защото моята приятелка от академията, която бяха изпратили да го занесе, го беше хвърлила в кофата за боклук до академията. На генерала явно му беше разминало, защото забрави за случая и по-късно дори се правеше, че ни лук е ял, нито дори пък, сакън го е мирисал даже…!!!
След години, вече като журналист от друга медия, в която работех временно, се наложи да се видим със същия генерал, вече пенсионер, за да ми разказва за някакви юбилейни авиационни събития, в които той е участвал някога. Попитах го и за случката със списанието и с лилавия цвят, но той виртуозно се направи, че нищо не помни, отигра го почти като народния артист Коста Цонев…!
А иначе, дори и днес, когато разтворя вече позахабеното списание „Войските“ с юбилея на военната академия, като се загледам в снимката на генерал М., ами…, прав е бил, наистина снимката му си лилавее доста, че даже направо бие на кармазъ…! Но за това аз нямах и нямам никаква вина, все пак не аз съм печатал това култова издание…!

ЗАРАДИ ШАМПАНСКОТО НА МИНИСТЪРА

Бях дежурен по брой на вестник „Българска армия“. Не помня точно кога е било, но е било точно на празника на жените 8-ми март. Имахме един фотограф Ч., който много обичаше да снима министъра на отбраната, където и когато и да е. Правеха се после едни албуми и те се подаряваха при повод, пък и без повод, като по този начин се надявахме, че ще направим съответният военен министър малко по-благосклонен към нашата скромна, но важна редакция.
Та на въпросния 8-ми март аз съм дежурен, слагаме на първа страница снимка, как военният министър тогава вдига чаша шампанско със жени в униформа. Какво по-нормално от това министърът на отбраната да поздрави дамите в униформа по случай празника на жената и майката…!? Да ама не…, както казваше легендарния журналист Петко Бочаров! На следващия ден началникът на нашия главен редактор се обадил в редакцията с пяна на уста и попитал, кой е дежурен редактор. Привикват ме мен в горната инстанция, заедно с главния редактор. Големият началник ми се кара, защо сме турили военния министър с чаша в ръка…!
-         Ами, нали беше 8-ми март, той поздравява дамите, в това няма нищо лошо, нали…!? – обяснявам аз.
-         Ти луд ли си бе братленце…!? – казва ми големият шеф…- Знаеш ли, какъв скандал е станал…!?
-         Ами не зная, защо…, какво е станало…!?- потъвам в собственото си недоумение аз.
-         Ами министърът е отказал среща с някакви високопоставени гости, като е казал, че има сериозен ангажимент извън страната. На следващия ден обаче, като излиза вестника с тази снимка на първа страница, се оказва, че министърът е излъгал гостите и е станал за смях пред тях, вместо да се види с тях е предпочел да пие шампанско със жени в армията..!? – отговори ми големият шеф.
-         Ама аз от къде мога да знам за това, как да зная, че ситуацията е такава…!? – само опитах да кажа аз.
След това бях помолен да изляза, а главният редактор остана вътре, при големия шеф. През това време усилено се помолих на Свети Серафим, светецът, криптата на който беше съвсем наблизо, защото знаех, че съм невинен. Случката разбира се отмина и не бях наказан, защото повече от очевидно беше, че нямам никаква вина, но ми остана спомен, че понякога дори и без вина, човек може да се окаже виновен, особено ако е намесен военен министър, шампанско и дами в униформа….!!!

КАК НЕ ОСЪДИХ КОЛЕЖКАТА Д. ЗА СЕКСУАЛЕН ТОРМОЗ

С колежката Д. от културния отдел на вестник „Българска армия“ бяхме доста близки. За съжаление тя си отиде без време от този свят неотдавна. В онези години, когато бяхме заедно в армейския вестник, беше станало доста модерно, или поне известно, да се водят дела за сексуален тормоз. Най-често такива, разбира се, се водеха от жени спрямо мъже. Но имаше и обратните варианти! Така на майтап един ден реших да си направя една малка шега с Д.
-         Д., знаеш ли, напоследък е доста модерно да се водят дела за сексуален тормоз. Ние така и така сме доста близки. Що не вземем да направим така. Да взема да те осъдя аз за сексуален тормоз за едни 35 хиляди лева. Май толкова беше обезщетението. Пък после ще си ги поделим, искаш ли…!?
-         Ами…Венци, това са доста пари…! – подвоуми се Д., като дори не зацепваше, че това е майтап.
-         Що бе, 35 хилки, делим на две и печеля 17,5 хил. лева. Какво ще кажеш…? – опитвах се да играя аз.
-         Ама чакай сега, 35 хиляди…а кой ще ги плати тези пари…? – не схващаше все още Д.
-         Еми виж сега, нали като те осъдя за сексуален тормоз, ти ми ги плащаш на мен, щото съм те осъдил, аз обаче няма да ги взема тези пари…ще взема само половината и така другата половина е за теб…! – продължавах дяволито аз.
-         Чакай сега, тогава аз като ти дължа 35 хиляди ако ме осъдиш, а ти получиш от мен половината, то тази половина ще съм ти я платила аз…! – започна да зацепва Д.
-         Да де, ама другата половина си остава за теб…! –обърквах я допълнително аз.
-         Да, обаче те така и така са си мои тези пари, а другите 17,5 хил. лв. ще са ми чиста загуба…! - усети се Д.
-         Е, хайде сега, ти пък за едни 17 хиляди ли си, толкова ли струва нашето приятелство….! -шегувах се аз.
-         Ааа, ами като е така, дай аз да те осъдя за същото и да направим същата врътка…а...става ли..!? – закачаше се Д.
-         Ми става, що да не…осъждаш ме и вместо 35 хил. лв. ми даваш само 17,5 хиляди лв. – остроумничех аз.
-         Еее, нагъл си Венцито, много си нагъл..! – казваше със смях колежката Д., вече твърдо решена да даде решителен отпор на откритите ми попълзновения към нейната скромна заплата.

КАК „ОДЪРЖАВИХА“ РАДИОТО НА КОЛЕГАТА Б.

Колегата Б., който баеше бивш подполковник, сега работеше като репортер във вестник „Българска армия“. Беше доста стриктен и съвестен при писането си и заради това понякога имаше уникални попадения в заглавията, като например, в статията си за това, как се подготвяло N-ското поделение за проверка, разказа, че жените-кадрови войници чистели тревата по алеите. А заглавието му беше: „Кадрови войнички скубят тревички“!!! Истинско култово заглавие беше това! Заради него насмалко да го осъдят жените в армията, които току що се бяха сдружили в тяхна си професионална организация със синдикални цели и намерения.
Един ден колегата Б. си донесе едно старо радио – „ВЕФ“ в редакцията и си пускаше новините да си ги слуша на всеки кръгъл час. Случи се така, че точно по това време склададжийката на редакцията реши да прави инвентаризация. Трябваше да се опише всичко, което е налично в редакцията. Уви, точно тогава колегата Б. беше в командировка. Колежката склададжийка Л. описа имуществото на редакцията и в тефтера си записа и радиото на колегата Б.
Той се върна от командировка след няколко дни и остана като треснат с чамова дъска, когато разбра, че радиото му, което си беше негово лично, вече се води като вешево имущество на редакцията на вестника…!
Опитите да се съпротивлява на колежката Л., която беше направила описа, бяха напълно несъстоятелни, защото се оказа, че списъкът вече е предаден „по-нагоре“, а от там връщане няма…! Така че „ВЕФ“-а на колегата Б. просто беше одържавен…!
-         Добре де, защо донесе радиото тука…!? – попита го на шега заместник-главният редактор.
-         Ами да слушам новините…! – наивно отговори колегата Б.
-         Еми, ето ти сега инвентаризирано радио, тогава…! - майтапеше се заместник-главния редактор.

ЕТИМОЛОГИЯ НА ИНСИГНИИТЕ

Току що бях постъпил като репортер във вестник „Българска армия“. Месеци след това ми дадоха да правя историческата рубрика. Така реших на напиша нещо за символите на властта, от гледна точка на военната сфера. Символите на властта са скиптъра, короната, тронът, мантията…, общо взето е това. В историческата наука тези символи се наричат инсигнии, което има пак същото значение, просто е казано по-научному.
Написах си аз статията, но тогава колегата Т. беше дежурен редактор и дойде при мен с въпрос:
-         Жеков, абе какво е това „нсигнии“…!
-         ..Ами ..символи, означава символи на власт в случая… - отговорих аз.
-         Да де, ама тази дума, ..аз не яз знам, дай да пишем символи, за какво са ти тези инсигнии…! – предложи колегата Т.
-         Ами инсигнии си е точното наименование..! – настоявах аз.
-         Абе ясно, ама нашите читатели не знаят, какво е това инсигнии, дай да си го напишем на български език – символи, за що да е инсигнии…!? – упорстваше колегата.
-         Ми че то това си е на български бе, какво му е на инсигнии…! – не се отказвах аз.
-         Абе Венци, кой ти знае инсигнии в армията бе, напиши си го нормално бе човек..! – ядосваше се Т.
-         Това е нормалното колега, ако някой не го знае, ще го научи, нали освен да осведомяваме, имаме задължение и да образоваме, ето сега вестник „Българска армия“  ще научи своите читатели, какво е то това инсигнии и хората ще станат по-образовани! – не се отказвах все още аз.
-         Аби добре…, обаче, като се пише във вестник, трябва да се пише така, че всеки да може да разбере, какво е написано, то това е вестникарството – яснота и простичко написани текстове, които да говорят малко, но всичко да е ясно! – контрира колегата Т.
И като се замисля, май тогава колегата ми е бил прав. Кому беше нужно да чете за „инсигнии“…!? Думата чисто и просто си беше сложна. Важното беше да се знае, че се говори за символи на власт, пък дали те са инсигнии, или не са инсигнии, кой го интересуваше тогава, пък и сега…!? И още нещо, ако някой не знаеше думата инсигнии, какво толкова щеше да изгуби от това, освен, че просто не знае една дума, при това чужда дума…!
Аз обаче тогава настоявах, защото току що бях излязъл от университета и за мен тази дума си беше точна и на мястото си, без обаче да си давам ясна сметка, че тази статия я пиша не за себе си, а за масовия читател и това, че той няма да знае думата инсигнии означаваше единствено и само, че просто нямаше да прочете статията ми, защото нямаше да е на ясно, какво точно съм искал да кажа с тези прословути мои инсигнии….!!!

„В АКАДЕМИЯТА СЪМ, В АКАДЕМИЯТА СЪМ“…!!!

Във вестник „Българска армия“ отговарях за Военна академия „Г.С.Раковски“, която ми беше нещо като подресорна. Причините бяха много. Първо, бях един от най-младите в редакцията в онези години, после, тогава живее буквално на гърба на академията, на ул. „Цар Иван Асен II“ и ми беше доста удобно да отразявам дейностите и на академията, а в последствие и на военния музей, който в онези години се премести в района до академията, в новата си сграда.
Така често ходех в академията, още повече, че по онова време имаше вход отзад, който беше точно от към моята къща, тоест – излизах от къщи и до пет минути вече бях в академията. Впоследствие поставиха турникети и вече от там трудно се влиза, тоест, влизат само служебни лица – преподаватели и административен персонал.
Военна академия „Г. С. Раковски“ е най-старото военно висше училище в България. Създадена е със Закон на 1 март 1912 г., приет от 15-то Народно събрание. Тя има принос не само за оформянето на офицерския корпус, но и за изграждането на новата българска държава в духа на европейските ценности.
Военна академия „Г. С. Раковски“ е водеща национална образователна институция с дългогодишни традиции във висшето образование за подготовка и обучение на офицери и студенти в различни магистърски специалности. Предлага модерно академично обучение, съчетано с лидерско изграждане и гражданска отговорност в областта на сигурността и отбраната.
Приоритетна цел и традиция в дейността на Академията е качественото обучение по съвременни модерни технологии, ролеви игри, решаване на казуси и интерактивни лекции. Партньори в обучението са образователни и изследователски институции от страната и чужбина.
Аз често ходех, но и не ходех в академията…! Използвах случая да си поспя малко повече. Една сутрин телефонът ми иззвъня. Гледам – 9,30 ч., вдигнах,…беше шефът ми на отдел.
-         Къде си бе Жека…?
-         В академията съм…! – ловко излъгах аз.
-         Ааа, добре, хубаво, айде действай и после пиши, каквото има за там..! – каза шефът ми.
Това се случваше доста често. Питат къде съм и аз ловко обяснявах, че съм в академията като така си печелех време да си свърша някои мои неща. Една сутрин телефонът ми отново иззвъня, за пореден път и отново беше шефът ми на отдела.
-         Къде си Жека?
-         В академията съм…! – обясних аз, докато се излежавах като току що обрязан и отпивах сладко от кафето си.
-         Ааа, добре, бе я иди до канцеларията на полковник…., да го питаш за ….! – изрече шефът ми. В този момент кафето ми се изля върху леглото, скочих като опарен, и се засуетих из стаята в търсене на бельо, чорапи и риза…!
-         Ама сега ли да отида при полковник…?! – попитах аз.
-         Еми сега бе, нали си в академията….! – каза шефът ми.
-         Ами добре, ..защото аз…в тоалетната съм…! – смотолевих го набързо.
-         Е хубаво де, после иди при полковника…! – каза шефа ми и затвори телефона.
Последва едно от най-скоростните ми обличания в живота, дори и в казармата не съм се обличал така бързо! От там излязох от къщи, на бегом се отправих към академията и влетях в основната сграда. Намерих стаята на полковника…оказа се, че бил в отпуска….! Звъннах на шефа ми веднага:
-         Ало, ами полковника е в отпуска…!
-         Ааа, вярно бе, той ми каза, ма съм забравил!- каза шефа ми, а на мен ми идеше да хвърля телефона по плаца! На всичкото отгоре в бързината си бях обул бельото на обратно и ме убиваше ужасно, а онзи забравил...!
След този случай вече избягвах да се излежавам дълго сутрин, защото можеше да се окаже, че съм в академията, ама и шефът ми да е там и щеше да стане сложно, ако аз съм там, пък не съм съвсем там…!

КАК СТАНАХ ГОСТ НА ПРЕЗИДЕНТА…!

В началото, когато постъпих във вестник „Българска армия“, първоначално бях във вътрешния отдел. Отговарях за актуалните пресконференции в тогавашната информационна агенция „Балкан“, където като охранител работеше най-добрият ми приятел. Отговарях също и за като ресор за президентството.
Никога няма да забравя, когато за първи път ми се наложи да отразявам събитие с президента тогава Петър Стоянов. Не го бях виждал на живо никога и когато влезе в залата за пресконференции, щях да припадна от вълнение. После написах някаква статия, изпълнена с „Ох“ и „Ах“, просто защото бях много впечатлен от срещата, все пак, всеки ден не се вижда президента на страната на живо..! Когато излязох от сградата на институцията, имах усещането, че съм нещо повече от хората навън, …все пак аз бях на среща с президента, излизах от неговата зала, сега, само до преди малко бях с президента, …“ей хора, аз видях президента..!“, исках да извикам, слава Богу, че не го направих, защото наблизо имаше линейка и най-вероятно щяха да ме приберат по спешност в специализирана клиника.
Сега съзнавам, че е било наивност, но тогава, като начинаещ репортер, да видиш президента на живо си беше цяло събитие.
При едно от поредните ми посещения там, трябваше да отразявам някаква среща на президента Стоянов. Само че се успах. В последния момент изкочих от леглото, буквално се нанизах в някакви слипове, панталони и риза, сако и хукнах. Какъв ти транспрот, няма време, пеша, на прибежки стигнах минута преди събитието. Само че винаги журналистите трябваше да са по-рано там. Явно обаче съм направил впечатление на охраната и те са решили ,че не съм журналист, а участник в срещата и ме пуснаха. Качвам се горе пред залата, а срещата вече тече. Понечвам да отворя една врата и да се намъкна вътре, само че някакъв охранител ме спира.Кой съм бил аз. Отказах се, но онзи си замина и аз пак отивам към вратата, а там друг охранител се появи от небитието сякаш.
-         Закъсняхте ли…!? – пита той.
-         Ами…малко, да..! – оправдавам се аз.
-         Ами хайде леко и тихо, влизайте…! Президентът вече е вътре и Ви чака…! – каза охранителят.
Чака ли ме, че как така ще ме чака президентът….при това точно мен..!? Оказа се, че момчето от охраната си помислило, че понеже съм по-официално облечен, съм част от официалните гости на президента за срещата му, а не че съм обикновен журналист. А аз, още когато поемах ресора за президента, си купих  по-официални дрехи, все пак, президентски репортер ставах, трябваше. Така, без да знам, а и без да искам, станах официален гост на президента Стоянов…! 
Вътре охраната ме покани да седна! По принцип журналистите стояха прави, десетина минути в началото на срещите на президента с негови гости и след това излизаха, а след официалната среща имаше изявления на изхода на сградата, на първия етаж, от към гвардейците. Сега обаче, аз седнах, а колегите се спогледаха и взеха да се хилят. Явно някой от охраната се усети, че аз не съм от официалните лица, дойде до мен и тихо, почти любовно ми каза:
-         Сега като свърши да говори президента, леко ставаш и се изнасяш…!
-         Ок…! – потвърдих аз.
Когато президентът свърши словото си, помолиха колегите ми да напуснат залата и леко и тихо с тях се изнизах и аз. Така сагата ми на официален гост на президента Петър Стоянов приключи, но не бих казал безславно. Навън първият охранител, който не ме пусна, се приближи:
-         Вас кой Ви пусна…!?
-         Ами колегата Ви! – отговорих аз.
-         Ааа, ми, колегата ми е помислил, че сте от официалните гости на президента…!-каза почти сконфузено и почти ядосано охранителят.
-         Ами много се радвам за което…! – подсмихнах се аз, защото знаех, че вече съм си свършил работата и като ресорен журналиста, а и като официален гост на президента на България!

НА РАБОТА ПО ЧЕХЛИ…!

Един единствен път съм си позволявал да отида на работа по чехли, през лятото. Колкото и да ми е било топло и да не ми е било комфортно с чорапи, обувки и дълъг панталон, никога вече не си позволих да сменя дрес-кода, а защо стана така…!?
Беше едно адски горещо лято. Юли месец, няма събития, няма нищо. Плувах в собствен сос от горещина. Един ден реших, че ще отида на работа по чехли. Все пак, лято е, какво ще стане, нямам събития, няма някакви официални неща, кой ще разбере, че съм по чехли. Обух си аз новите черни кожени чехли и заприпках към редакцията. В стаята – хладно, климатикът работи, а краката ми пеят родопски песни от щастие! Прохлада, мозъкът ти работи, сърцето е спокойно, работи ти се. В този момент, влиза заместник-главния ми редактор и с гръм и трясък изстрелва:
-         Жеков, аз излизам, след час има едно събитие в министерството, поеми го…!
-         Ами ..добре…., ама…аз, такова…по чехли съм…! –успях да кажа смутено.
-         Е как по чехли бе Жека, утре ела и по рокля…, как може, на работа си, сега какво правим, как ще отидеш при министъра по чехли…!? – ядоса се шефът ми.
-         Ами, не знаех, такова…! – оправдавах се аз.
-         Знаеш, че работата е такава, излиза нещо и трябва веднага да се отиде, намери едни обувки, да отидеш на събитието и после ще ги върнеш!-посъветва ме заместник-главният.
-         Добре…ще видя..! – потвърдих аз.
Отидох при приятеля ми фотографа на вестника - В.
-         Дай тука едни обувки, че отивам при министъра…!
-         Нямаш проблем…! – каза В. и изпружи краката си пред мен. Беше по сандали…!
-         Абе В., как може да идваш на работа по сандали бе…!? – ядосах му се не на шега аз.
-         Ами ти бе, …с чехли, поне гащи обу ли…! – изхили се В.
-         Аааа, имам гащи, сако имам, ето и риза, ама обувките….! – смотолевих аз.
-         Ааа, риза значи…, е нямаше ли мъжки…!  - пошегува се В., защото ризата ми беше с розов оттенък!
-         Абе я върви по дяволите..! – ядосах се аз и хукнах към къщи. Успях да стигна на време, преобух се, и потен като все едно съм излязал от басейн, стигнах обратно до редакцията. Награбих чантата, диктофона и тефтера и така успях да стигна до министерството в приличен вид.
След този случай, никога, ама абсолютно никога не си позволих да отида на работа по чехли. Дори навън да беше 100 градуса, аз бях със затворени обувки, дълъг панталон и риза, или тениска с яка.

ПРЕВОД В ЕФИРА

Като ресорен журналист от вестник „Българска армия“ за Военна академия „Г.С.Раковски“, трябваше да отразя някакво командно-щабно учение. Участниците бяха от няколко държави и от Великобритания. Обадих се и питах, какво се иска от мен, обясниха ми, че искат репортаж и евентуално интервю с водещия на британските военни – някакъв генерал. То хубаво, ама с английския бях на „Вие“. Разбирах го малко, ама толкова, колкото да си изкарам боя някъде.
Обадих се в академията да питам, дали ще има преводач. Увериха ме, че ще намерят такъв. Аз се успокоих и на следващия ден следобеда отидох на интервюто. Пристигна генералът от британската кралска армия, ръкувахме се, поздравихме се и аз с английския ми бях до тук. Преводач обаче не идваше. Стои дои мен генералът, усмихва се, секретарката – българка и тя се усмихва, а на мен ми иде да потъна в земята.
-         Ще започваме ли г-н Жеков…?! – попита по едно време секретарката.
-         Ами да, можем, но къде е преводачът…трябваше да има..обещаха ми…!? – попитах малко нервно аз.
-         Какъв преводач, на мен ми казаха, че въпросите Ви са написани предварително на английски език, изпратили сте ги до генерала, за какво Ви е преводач сега…!? – попита секретарката.
-         А такааа…, значи нямаме преводач…! – почти се озъбих от ужас аз.
-         Ами няма да, нека да започваме, защото генералът е зает човек…! – пришпори ме секретарката.
И така започнахме „интервюто“, което се състоеше от говорене на генерала по въпросите, които предварително му бях изпратил, естествено на английски език и многозначително, но внимателно слушане от моя страна, сякаш въобще нещо разбирах!
Единственото, което можех и исках да кажа е когато генералът завърши даден въпрос, просто да го подтикна с едно още по-внушително от моя страна – „Next Please…!“. Така направихме интервюто и криво-ляво се получи. Проблемът беше, че отговорите му бяха на английски език, а аз трябваше да напиша статията си естествено на български език! А преводът, как ще стане, въобще не ми беше ясно. Един приятел ми предложи да ми помогне, предложи ми и друг, ама къде ти време, тогава вестник „Българска армия“ беше ежедневник, нямаше кой да ме чака утре да превеждам, интервюто беше буквално за сега, в момента…!
Седнах аз, пуснах си диктофона и заслушах. Какво да кажа, като разбирах тук там само по една-две думи и най-вече разбирах „Mister Jekov“…! Обаче, по някакъв странен усет, тук-таме хванал някоя и друга дума, взех да си представям, какво точно ми е казал британският генерал. Дали е било така или не, няма как да знам, но знам, че по някакви асоциации се ориентирах криво-ляво и интервюто се получи, разбира се във формат „блиц“, нямах нито време, нито нерви, нито пък знания по английски за просторно интервю! Изпратих статията и на следващия ден секретарката ми се обади. Изтръпнах…!
-         Г-н Жеков, генералът е много доволен от интервюто, синтезирали сте много добре онова, което е искал да каже и сте го предал много точно и достоверно!
-         Да, благодаря Ви! – успях да кажа само и затворих телефона!
Така и до днес не мога да си обясня, как успях да направя това интервю, макар и блиц и как не направих, без да искам разбира се, международен дипломатически скандал…!?!?!

ПИЯНСКИ ИСТОРИИ С КОМАНДИРОВАНИ „АЛКОХОЛИЦИ“

Легенди се носят за пиянските изстъпления по време на командировки, но аз съм запомнил само няколко такива случая, които са емблематични. С колегата И., който беше и фотограф, защото се водеше „фотограф-художник“, бяхме на учение с френски танкови подразделения на полигона „Ново село“ край Сливен.
Полигонът е създаден през 1962 г. със заповед на началника на Генералния щаб на Българската армия. Той е създаден, за да се провеждат на него занятия с Българската армия, провеждане на бойни стрелби с всякакви видове въоръжение – танкове, артилерия, леко въоръжение, самолети, вертолети.
На полигон „Ново село се провеждат редица мащабни учения, не само на Българската армия. Като започнем от учението „Щит 82“, което е най-голямото учение на „Варшавския договор“, след това е „Незабавен отговор 2005“, „Българска пантера 2008“ и последното мащабно учение беше най-голямото учение след „Щит 82“ – Saber Guardian 2017.
Параметрите на полигона позволяват тук да се провеждат тактически учения, тактически учения с бойни стрелби до механизиран танков батальон. В района може да се разположи една механизирана танкова бригада. Полигонът има големи възможности и на него могат да се провеждат абсолютно всички занятия на всякаква тематика – отбрана, настъпление, водене на бойни действия в градски условия, преодоляване на водно препятствие, провеждане на десант, стрелба с всякакъв вид артилерийско оръжие, както и с всякакъв вид артилерийски установки –  българско производство, танкове и леко въоръжение.
Учението, на което ни пратиха нас беше интересно, именно защото храната, която консумирахме беше френска…! И така, гледам аз едни французи вадят едни топчета сирене и си викам, сега попаднах в рая на сиренето, защото, кой ако не именно французите са специалисти и ценители на хубавото сирене!? Взех си аз две топки, опаковани в нещо червено. Гледам, военните от Франция го белят. Обелих го и аз. Опитах да го дъвча, ама не става. Гледам, пак го белят…! Брейй, колко обвивки пък има това сирене.-..!? Обелих и втората и започнах да ръфам. Абе нещо, не е особено хубаво. Сирене е, френско е, ама…! Гледам другите ядат, и аз ям, ама нещо….вкусът му е кофти. А то се оказа, че имало и трета – восъчна обвивка! Е как ще е вкусно да ядеш восък с хляб…ми няма как…! Накрая, понеже имаше доста време до автобуса ни, с колегата И. пихме по една, а после и по още няколко ракии в една кръчма, за да се стоплим. В крайна сметка така се „натоплихме“, че едва се прибрахме в София, с махмурлук, като все едно сме изпили литри…!
Не по-малко показателна беше и историята ми с другия фотограф В., за който вече няколко пъти става дума. Намираме се в село Змейово, правим репортаж за полигона там. Репортаж не стана, защото не ни пуснаха, дори и след обаждане на началника на Генералния щаб на армията. Намерихме обаче кмета, а той ни заведе при един производител на прословутия змеевски наложен пелин. Въведоха ни в една стара къща, вътре в стаята гореше голяма печка тип „Циганска мечта“. Една баба ни наточи една писана стомна с бял пелин и златистата течност изчезна в гърлата ни почти мигновенно, преди още да ни донесат чашите! Опитахме и от червения пелин, а накрая фотографът поиска да опита и от ракията.
Предупредих го, че ни предстои път до София, ама нямало проблем. Опита той едни поне 200-300 грама и от ракията и като му стана топло, излязохме навън. А там на изпроводяк ни почерпиха с трети вид пелин – с незнам колко си билки вътре. Как сме се придвижили до Стара Загора, до автогарата, не помня. Помня само, че в автобуса беше ужасно топло, след толкова изпит алкохол. Вътре пък имаше стюардеса, която молихме за вода поне стотина пъти! Гърлата ни горяха, а водата все не достигаше. Накрая се оказа, че сме изпили всичката налична бутилирана вода в автобуса за София! А след това започна истинският екшън, когато отделителните ни системи бяха подложени на истинско изпитание по пътя…!
Третият случай беше на път от Босна и Херцеговина, след посещение при българския военен контингент там. Пътувахме със малък военен самолет, заедно с първия заместник-началник на Генералния щаб на армията ни вицеадмирал П. Беше декември, преди Коледа, невероятен студ. На колега от БТА му посиня ръката ,докато държеше телефона, за да предава информация от събитието там. На връщане вицеадмиралът каза, че трябва да кацнем на летището в Скопие с вертолети и от там с нашия самолет излитаме за София. Само че закъсняхме, а летището в Скопие работи до определен час. За да не ни оставят да нощуваме в македонската столица тогава, двигателят на нашия самолет работеше. Буквално слязохме от вертолетите и веднага се натоварихме на нашия военен самолет. Вътре – студ на парчета. Но вицеадмиралът беше купил две бутилки хубаво уиски и каза, че ще сипе на всеки, за да се стоплим, да не изстинем. Бяхме не много журналисти. В същото време и не всички пиеха, а пък още по-малко бяха пиячи. Така че имаше достатъчно уиски. Почерпихме се, за да се сгреем, не за друго..! Да съм изпил не повече от 200-300 гр., в никакъв случай не и повече. Когато кацнахме в София, бях все едно на бутилка твърд алкохол. След това разбрах, че когато се пие на такава височина твърд алкохол, той се абсорбирал по-пълноценно и на практика 200-300 гр. са все едно почти половин литър, че и отгоре…!
Кой да ти знае тези подробности, а заради тях се бях натряскал като казак, че и едва слязох от самолета, подхлъзнах се на задната платформа и едва не си разбих главата! От тогава, когато пътувам със самолет, независимо при какви обстоятелства, пия само и единствено вода…!!!

ПРЕЗИДЕНТСКО КАФЕ

Беше в годините, когато все още президент на България беше Петър Стоянов. Той щеше да посети градовете Любимец и Харманли. Предвиждаше се и журналисти да пътуват с микробуси с кортежа му, за да отразим  събитието. Отидох рано сутринта до Президентството и от там се натоварихме на бусовете и потеглихме. Президентът пътуваше по друг маршрут, но идваше на същото място.
Предстояха срещи, разговори, снимки, официалности, пресконферленции, въпроси, отговори…! Най-сетне, когато си свършихме работата, който имаше да предава по телефона или по друг начин, предаде информациите си, вече си тръгвахме. Президентът дойде при нас журналистите, поздрави ни и попита, дали искаме по пътя да направим една почивка, да не пътуваме директно до София, пък така и шофьорите малко да си отдъхнат. Естествено, съгласихме се. Той потвърди и се качихме обратно на бусовете. По пътя, някъде между Хасково и Пловдив, може би около Клокотница, кортежът на президента намали скоростта и се отбихме в някакво крайпътно заведение.
Слязохме и се събрахме всички. Напред вървеше естествено президентът Стоянов, почти веднага зад него бях и аз. Той отвори чевръсто вратата на кафенето и влезе. Сервитьорка, която отнасяше табла с някакви неща погледна към нас и вяло отвърна главата си, а веднага след това се завъртя с лице към президента и замръзна. Почти в транс, тя едва не изпусна таблата си, успя да се усмихне притеснено и затича към кухнята като обезумяла.
След малко целият персонал на заведението висеше по разни врати и прозорци, за да види президента. Седнахме на най-дългата маса и президентът нещо ни разказваше. През това време всички, които влизаха в заведение и виждаха президента, веднага излизаха, в недоумение, дали не сънуват…!
Сметката за кафетата и безалкохолните напитки на всички беше платена от администрацията на президента и станахме да си ходим. Тогава целият персонал на заведението, който се състоеше от няколко човека, се изсипа в салона и всички ни поздравяваха, изпращайки най-вече президента, не толкова нас.
За сервитьорката, която се стресна при влизането ни, беше истински шок, защото, кой би си помислил, че може да види президента на страната в някакво крайпътно кафене, почти в нищото, по пътя между Хасково и Пловдив…!!!

КАК СЕ СТАВА ВЕЛИК…?!

Имахме един колега Ц. Той беше за малко и заместник-главен редактор на вестник „Българска армия“. Той имаше навик да прави интервютата си по телефона. Обаждаше се на някого и го държеше така с часове, ама наистина с часове. Пишеше едновременно, като притискаше слушалката на телефона към ухото си. Постоянно питаше, разпитваше, потвърждаваше, уточняваше…! А онзи отсреща, който и да беше той, вероятно проклинаше роднините му до девето коляно, защото си губеше времето. Ц. обаче беше категоричен.
-         Виж какво, колкото и да си велик, не го ли напиша аз във вестника, все едно нищо не си! – казваше колегата Ц. и беше напълно прав. Кой щеше да знае за офицера „Х“, па дори и генерал да беше, ако не беше звезда именно при нас, във военния вестник. Тогава все още нямаше военна телевизия и единственият начин някой военен да стане медийна звезда беше именно при нас, където нямаше да го окепазим, както можеше да стане в другите медии.
Разбира се Ц. не работеше само по този начин. Имаше си много модели на работа. Този обаче беше особено ефикасен, защото нямаше мърдане, набара ли те Ц. по телефона, отделяш си поне час и половина, за да може той да си направи интервюто!
Един ден, за пореден път Ц. работеше по изпитания метод. Набра някакъв офицер, онзи му каза, че е зает, явно, но това за Ц. нямаше особено значение. Започна той напоително и бавно да го „задейства“, ама онзи бърза, няма време да чака, Ц. да пита и да пише едновременно на клавиатурата си. Накрая онзи се развика. Ц. обаче, както винаги, запази самообладание и бавно му отвърна:
-         Виж сега, ти може да си много велик, обаче ако аз не го напиша във вестника, ти си никой, разбираш ли ме…!?
-         Абе не ми обяснявай ти на мене, кой съм аз, така няма да стане, няма да ти стоя диван-чапраз да си пишеш статиите..! – изкрещя му насреща събеседникът, което се чу и настрани, от нас, които бяхме наблизо.
Това беше краят на системата на Ц. Той вече не използва този метод, защото рискуваше и други да му се разкрещят по телефона.

КОЙ УЧАСТВА В КОНФЕРЕНЦИЯТА?

Отново съм на събитие във Военна академия „Г.С.Раковски“. Този път имаше някаква конференция. Аз отразявам събитието. Само че нямах възможност да стоя до края, защото графикът на вестник „Българска армия“ бързаше и ме пришпорваше зловещо! Взех програмата на конференцията, поизслушах първите докладчици, записах си някои акценти и реших да си ходя, за да пиша.
Седнах в редакцията, направих си статията и я предадох. На другият ден, о, ужас…! Звъни ми телефонът още рано сутринта.
-         Жеков, абе какви са тези глупости дето си писал бе…?! – беше шефът ми на отдела.
-         Какво е станало…? – изпаднах аз в недоумение.
-         Ами за тази конференция в академията, писал си, че полковник .....участвал и прочел доклад, пък той е в чужбина, въобще не е присъствал…!- каза ми шефът.
-         Ами аз, защото го има в програмата, от къде да знам, че не е бил там, в програмата пише, че е чел доклад, това е…! –оправдах се аз.
-         Ясно, ама програмата е едно, а реалността се е оказала друго…! – скастри ме началникът.
Нямаше какво да правя, виновен бях. Така или иначе този човек наистина не е бил в академията и не е чел никакъв доклад. Проблемът беше, че аз си мислех, че след като някой го има в програмата, значи е присъствал. Е, оказа се, че бъркам.
След този случай промених подхода си на работа при такива ситуации. Пак ходех на конференции, но се изхитрих. Сега вече пишех, че „по програма се предвиждаше участието на еди кой си, който имаше доклад на тема, еди каква си…“. Така се научих, както се казва да си „връзвам гащите“!
Иначе нямаше начин, не можех да оставам на целите конференции, които бяха по цял ден, а понякога продължаваха и на следващия ден. Вестникът беше ежедневник, а събитието, не го ли пуснеш веднага, утре то вече не е новина, защото са го публикували всички сайтове и печатни медии.

НА-БЛИЗКИЯ РЕСТОРАНТ

С фотографа В. на вестник „Българска армия“ сме в командировка в Стара Загора, в бригадата. Отседнали сме в кулата на военния клуб, който е разположен, точно до входа на поделението. Така е най-удобно, защото имаме работа там и там и спим. Оказва се обаче, че военният клуб разполага с много хубава механа. От там съм взел няколко идеи за аранжиране на моята тераса в София. Така де, ама то пък всяка вечер м механата не върви. Така решихме с колегата В. да отидем да си потърсим ресторант и извън поделението, но да не е много далече.
Едната вечер намерихме един наблизо, механа, но се оказа доста постна. На следващия ден на обяд обаче попаднахме на това, което търсехме. Понеже колегата В. тогава беше доста по-яшничък от мен, тоест, обичаше да си похапва, избрахме един китайски ресторант на няколко преки от поделението и от военния клуб.
Ресторантът не беше особено голям, но пък беше евтин и сервираха доста богато меню. Първият път опитахме патица по пекински и особено много ни допадна.  След това няколко пъти си поръчвах същото в други китайски ресторанти, предимно в София, но никъде не ми сервираха толкова добре сготвена патица по пекински.
Така се получи, че колкото пъти отидем в командировка в Стара Загора именно в този китайски ресторант се хранехме, защото беше чисто и храната наистина беше вкусна.
Случи се обаче така, че отидохме една командировка, отново с колегата В., този път в Нова Загора. Свършихме си работата и привечер решихме да вечеряме някъде. Потърсихме ресторанти, но градчето беше доста пусто. Опитахме на едно-две места, но това бяха предимно бистра, нещо като заведения за бързо хранене. А ние търсехме нещо, където да заседнем, да изпием по едно-две питиета със салата, а след това и да вечеряме. Уви такова заведение не откривахме.
Първият ден ядохме на близката бензиностанция, но там първо цените бяха високи, а и все пак това не е ресторант. Отиваш, ядеш и заминаваш, няма как да се застояваме.
На следващия ден аз се заех с търсенето. Обиколих почти целия център и нищо не открих, което да става за нашите цели и нужди. Накрая се отчаях и се прибрах в хотела.
-         Какво става, намери ли ресторант…? – попита ме колегата.
-         Ами, нищо ..тука бомба е паднала…! – оправдах се аз.
-         Е, как бе човек, няма да ям хляб и салам в стаята сега..! – ядоса се колегата.
-         Ами добре бе, търси ти тогава, няма, ела ако искаш пак да обикаляме..! – сопнах се аз.
Излязохме и отново проведохме маркетингово проучване на пазара на ресторанти в Нова Загора. Кой да знае, че ние сме били отседнали на практика в края на града, от където и минаваше тогава главния път, преди да построят магистралата по-късно. Повъртяхме се повъртяхме се пък по едно време ми писна и реших да питам…
-         Извинете, къде е най-близкия китайски ресторант…? – попитах аз една жена на площада.
-         ..Китайски ресторант ли…? – зачуди се тя, сякаш се питаше, кой от няколкото в града да ни препоръча.
-         Да, да, китайски ресторант, кой е най-близкият..? – упорствах аз.
-         Ами най-близкият китайски ресторант е …в Пловдив…! – отговори жената, дори без да се замисля дълго!
Първо ми стана тъпо, после, се позасегнах от шегата, но това трая само няколко секунди и накрая се засмях от сърце, някой най-сетне ме беше поставил на мястото ми, в търсене на идеалното място за вечеря в Нова Загора…! Къде бях тръгнал и аз да търся китайски ресторант някъде, където дори нямаше обикновен ресторант, или поне ние не го знаехме, къде е…!!!

КАК В. НЕ СТАНА ФЕЛИНИ

Изпратиха ни да отразяваме учение на зенитния полигон „Шабла“, на брега на Черно море, над Варна. 10 дена – каторга. Горещини през деня, студ вечер, вятър, който може да те вдигне и да те отнесе до Одеса без проблеми. А ние сме екип, аз като репортер, педактор беше един колега, пенсиониран подполковник – Ц. и единия фотограф - В. Всичко беше добре, докато един ден двамата ми колеги се поскараха по повод снимките на фотографа. Единият имаше едно виждане за снимките, другият – друго и се получи творчески разнобой. По принцип, журналистите не се бъркахме на фотографите на вестник „Българска армия“ през годините, те си знаеха работата. Казвахме им, какво да снимат, само когато ни трябваше нещо конкретно и за да не го пропуснат, ги молехме да го снимат, иначе всеки си вършеше своята работа и така процесът вървеше добре, даже бих казал и отлично.
Спорът на двамата колеги обаче се пренесе и през следващия ден, като колегата Ц. непрекъснато обясняваше на фотографа В., как да снима и че ако нима имено по този начин, никога няма да стане Фелини…!
Кой обаче е той…? Федерико Фелини е роден на 20 януари 1920 година в Римини в семейство от средната класа. Баща му, Урбано Фелини (1894 – 1956), е роден в селско семейство в Гамбетола. Фелѝни (на италиански: Federico Fellini) е италиански кинорежисьор и киносценарист, представител на неореализма в италианското кино. Роден е на 20 януари 1920 г. в Римини, Италия. Починал на 31 октомври 1993 г. в Рим, Италия. Негова съпруга е италианската актриса Джулиета Мазина. Започва кариерата си като асистент на друг голям италиански кинорежисьор Роберто Роселини. Едни от най-добрите му филми са: „Осем и половина“, „Сладък живот“, „Пътят“, „Амаркорд“. През 1948 г. се снима заедно с Ана Маняни във филма „Любовта“. Няколко месеца преди смъртта си, през март 1993 г. получава „Оскар“ за цялостно творчество. Наградата му е връчена от Марчело Мастрояни и София Лорен.
И така, колегата Ц. постоянно повтаряше на фотографа В., че няма да стане Фелини, ако не снима по неговите правила. В. обаче имаше свое виждане и накрая му писна на шапката и реши да си тръгва.
-         Абе ти луд ли си, как ще си ходиш, на работа сме, командировани сме, това е учение на армията, кой ще снима тука…!? – ядосвах се аз.
-         Не ми пука, прибирам се в София и напускам, това е...! – категоричен беше В.
-         Абе човек, недей така, проваляш ни работата, двамата с Ц. оставаме без снимки, как да илюстрираме материалите ни, не може да си тръгнеш…! – съветвах го аз, а тогава все още нямаше мобилни телефони, които да могат да правят снимки и ако В. наистина си тръгнеше, ние двамата с колегата Ц. наистина оставахме като в небрано лозе.
-         Тръгвам си, край, решил съм  го…! – казваше колегата фотограф В., докато се качваше в автобуса вечерта.
-         Моля те, недей, не ни оставяй, така проваляш и себе си, и нас..! – умолявах го аз, а В. вече беше стъпил на стъпалото на автобуса за София и си тръгваше.
-         Жеков, разбери, като не му снимам като Фелини, да си снима той като Фелини бе, нали е много велик…! – ядосваше се фотографът на колегата ни Ц., който иначе наистина беше доста инатлив.
-         Моля те, слез, не си проваляй живота, моля те, наистина, като приятел те моля…! – съветвах го аз и сякаш успях, защото в последния момент В. слезе от автобуса и реши да остане.
-         Браво В., благодаря ти, наистина, че не ме остави сам, сега ще видиш, аз ще говоря с Ц. да не те тормози с този Фелини. Спокойно, ще говоря, обещавам ти, няма повече Фелини, никога повече Фелини…! – радвах се, че съм постигнал успех с В.
На сутринта издебнах колегата Ц. и насаме му казах:
-         Виж, снощи едва свалих В. от автобуса, искаше да си ходи в София и да напуска работа. Моля те, стига вече с този Фелини, защото ти се връзва и ще избяга, а избяга ли, ние какво правим с теб, ще пишем, а какви снимки ще слагаме…!?
Колегата се съгласи, че е пропресолил манджата и макар да не му беше особено приятно, все пак се съгласи с мен. Готово, оправих нещата, мислех си аз…! Малко по-късно, екипът отново се събра и се отправихме към полигона „Шабла“, със служебната джипка.
-         Е, днес има доста снимки, какво ще снимаш…! – попита Ц., а аз изтръпнах, все едно бях седнал на кактус….!
-         Ами ще снимам, каквото си искам..! – отговори му фотографът.
-         Ама не може така, за да станеш като Фелини, трябва…! – каза Ц., а аз усетих, как ми се вдигна и кръвното, и кръвната захар едновременно…!
-         Абе Ц., ти в ред ли си бе…! – успях само да извикам…!
Слава Богу всичко мина на майтап и фотографът не си тръгна отново, а ние заедно довършихме учението и се прибрахме в София с пълни тефтери, диктофони и фотоапарат…!

КАК ПРИСПАХМЕ ВОЙНИК

Беше по време на същото учение, на зенитния полигон „Шабла“. Служебната джипка, която ни возеше, я караше един наборен войник, до колкото помня, от Габрово. Момчето служеше във военното училище в Шумен. Имено от там ни натовари и през времето на цялото учение беше нашият шофьор. Един следобед, горещините по морето все още се усещаха по пладне, спряхме за дребни покупки в град Шабла. Докато вземем това-онова и докато пием по кафе, момчето ни чакаше в джипката. Държахме дистанция, за да не се сближим прекалено много с него, все пак, добре беше всеки да си знае мястото – ние нашето, той-неговото. Приятели бяхме, шегувахме се, но така или иначе, той беше войник, ние – журналисти, допирните ни точки не бяха много.
Като свършихме с кафето, двамата с колегата В. се качихме в джипката и потеглихме към хотела ни в малкото рибарско селце Крапец. По пътя се шегувахме, говорехме си, бъзикахме се един друг. По едно време, на напълно прав и пуст асфалтов път видях, как джипката тръгва в насрещното движение. Помислих, че войникът заобикаля някаква неравност или дупка. Автомобилът обаче продължи да върви накриво и накрая за малко да влезе в канавката до пътя.
Не посмях да дръпна волана, но викнах доста силно и войникът се стресна. Изправи веднага волана и влезе в пътя.
-         Какво ти става бе, ще ни изтрепаш…!? – ядосвах се аз.
-         Извинявам се, май съм задремал…! – обясняваше войникът.
-         Как си задремал, нали караш, как ще дремеш докато караш…! – мърморех аз.
-         Ами не си доспивам, съжалявам, наистина се извинявам..! – обясняваше момчето.
-         Е как не си доспиваш, защо…, не спиш ли вечер..!? – учудих се аз.
-         Ами вечер карам Вас, после карам колегата Ви, после правя услуги на негови приятели да ги возя напред-назад и се прибирам късно, спя малко, сутринта рано пак трябва да Ви карам на полигона и не мога да се наспивам...,извинявам се, съжалявам, няма да се повтори…! – обясняваше момчето притеснено.
-         Добре, добре, гледай си пътя сега…! – казах аз уж троснато, но вече имах едно на ум.
Момчето наистина беше уморено. Имаше нужда от почивка. Трябваше да измислим нещо и да го оставим да си почине, иначе можеше да стане катастрофа.
-         Виж сега, прибираме се в хотела, ние с В. ще ходим да свършим разни наши си работи, той иска да снима, аз ще огледам района, а ти отиваш в нашата стая и лягаш на леглото. Ще спиш, чу ли, пускаш завесите и лягаш да спиш, ясно…!? – казах аз.
Момчето се съгласи. Като свършихме работата си с В. седнахме на по бира в заведението пред хотела. По алеята се зададе колегата ни Ц.
-         Абе, да нямате нещо „ож-беж“ с войничето, а, то малко май си пада „у лево“, а…!? – захили се той.
-         Глупости, какви ги говориш пък ти…! – намръщих се аз.
-         Ами не бе, щото ходих да Ви търся и гледам нашия се съблякъл, както майка го е родила, напъхал се под завивките на леглото на някой от Вас и спи та чак хърка като къпан…! – каза Ц.
-         Нека да спи, трябва да си почива…! – казах аз, като не исках да разказвам историята от деня, за да не стане скандал и да накажат войника.
-         Ааа, да си почива…, ми идете да го завиете по някое време, може пък да му стане студено, вечер тука доста духа…! – многозначително се пошегува Ц.
-         Ако трябва ще го завием…, не се тревожи..! – казах аз и с това изчерпахме темата.
Случката от обяд все още беше пред очите ми, ако цената беше да завивам войника в леглото ми, нямах нищо против, само и само да ме кара на следващия ден наспан и да не завива в канавката на пътя, а да държи относително права линия по правия път…! 

ПРЪСТЕНЪТ

По принцип съм доста подреден и стриктен човек. Обикновено нищо не забравям и затова, когато забравя нещо, много се ядосвам, ама наистина много.
Изпратиха ме в командировка в Елхово. Трябваше да отразявам дейността на пехотния полк там. Кой да знае, че вече полкът от няколко хиляди души, вече наброява само охраната и един командир.
Дванадесети мотострелкови полк е военно формирование на българската армия, съществувало от 1946 до 2003 година. Полкът е наследник на бившия единадесети пехотен сливенски полк, който през 1946 г. е преименуван на 12 стрелкови полк. По-късно полкът е преименуван на дванадесети мотострелкови полк и е пребазиран в Елхово. Заедно с двадесет и втори мотострелкови полк, полка участва в нахлуването в Чехословакия през 1968 г. Той е прекаран с кораби до село Жнатино в УССР, близо до границата с Чехословакия. Личният състав на полка по това време включва 1206 офицери и войника. На 21 август пресича границата с Чехословакия при село Матовце. Полкът участва в завземането на казармата, полицията и радиото в Банска Бистрица, както и летището до Зволен и военния гарнизон в Брезно. Полкът участва във всички по-важни учения на българската армия като „Родопи-67“, „Тракия-70“, „Преслав – 71“, „Щит – 79“, „Щит – 82“. Полкът е закрит на 31 май 2003 г., като тогава е под името 12 ПРТК (полково резервно тактическо командване).
Отразих си аз събитията, снимах си сам, защото тогава не ми отпуснаха фотограф. Проблемът ми обаче беше с хотела, тоест, с така наречения хотел.
Пристигнах в Елхово късно вечерта, по тъмно. Не познавах града. Слязох от автобуса и се озовах на един площад, на който светеше само една улична лампа. Бяхме, аз, лампата и нощта. Автобусът излетя нанякъде, вероятно да нощува, а аз изпаднах в ужас, къде ще спя. Тръгнах по някаква улица и видях някакъв човек. Попитах го за хотел и той ми посочи някаква къща.
Реших, че това е хотелът и нахълтах вътре с багажа и с голяма надежда. Нямаше рецепция. Някаква бабка се появи и ме изгледа подозрително.
-         Какво търсите…? – попита тя.
-         Ами легло търся, където да преспя две нощи. – казах аз.
-         Добре, имам една стая, елате…! – каза бабата.
Настаних се в някаква малка, но доста уютна стая с две легла. На едното си подредих багажа, а на другото щях да спя. Казвам щях, защото почти не спах двете нощи. Оказа се, че „хотелът“ бил хотел, но преди, когато имало войници тук, сега бил просто нещо като прикрит „публичен дом“, само че, кой да ми каже…! Цяла нощ скърцаха легла в съседните стаи, пъшкаха мъже и жени, викаха, цвилеха, виеха, крещяха, сумтяха…! Сякаш и аз правих секс с всеки от тях и едновременно…! Накрая, призори всичко утихна, любовниците се укротиха и аз позадремах…! Да, ама не..! Точно тогава излязоха козарите със стадата от кози…!
Хората тук гледаха огромни стада! Като минаваха по улиците, чановете им дрънчаха и можеха да събудят дори и глух. Явно нямаше да се спи. Отидох в поделението ни жив, ни умрял и криво-ляво успях да си свърша работата.
Вечерта всичко се повтори. От всички страни скърцаха легла и страстни любовници виеха, все едно колят прасе…!
Призори се унесох и точно тогава излязоха козите…! Станах, събрах си багажа и се приготвих да тръгвам към автобуса, защото предстоеше да пътувам за София още в тъмна, ранна доба. Добрах се до спирката и зачаках. В автобуса заспах.
Автобусът беше доста удобен, двеутажен. Настаних се на втория етаж пред прозореца и изпаднах в истинско блаженство. То обаче не продължи дълго. Някъде на Сливен или по-нататък се качи младо семейство с малко дете. Майката го нахрани и бащата започна да го върти и да си играе с него като с кукла. Бебето се смееше до момента, в който не зяпна с уста, а от нея се изля поток от истинска лава…! Детето повърна на седалката до мен! Разбира се то не беше виновно, защото и мен да ме бяха нахранили и въртели като пумпал, и аз щях да повърна!
Не знам, от къде това дете беше събрало толкова много течност в стомаха си, но имах чувството, че седалката до мен беше полята с цяла кофа с помия, която вонеше невъобразимо. Край, спането ми беше до тук! Докато дремех в зазоряващия се ден, а край мен се носеше умопомрачителна миризма, която беше толкова плътна, че можеше да се реже с нож, изведнъж съзнанието се изправи като струна…! Пръстените…! По онова време носех сребърни пръстени, а не златни. Те бяха два, но много си ги харесвах, защото бяха пълни със спомени! Докато се миех сутринта, недоспал и уморен, забравих да си ги взема от умивалника в банята…! Извадих телефона и веднага звъннах на командира на поделението.
-         Извинете, мога ли да Ви помоля да отидете до хотела и да ми вземете пръстените, защото ги забравих на умивалника сутринта..!
-         Разбира се, няма проблем, разчитайте! – каза командирът. – Но как да Ви ги изпратя, по пощата ли..?! – продължи той.
-         Да да, в плик и по пощата, с военна поща до редакцията на вестник „Българска армия“ в София, благодаря Ви! – казах аз.
Малко по-късно командирът ми се обади и потвърди, че е взел пръстените и ги изпраща по пощата.
-         Ама Вие в този хотел ли бяхте, …защо в него…!? – зачуди се той.
-         Ами не знам други хотели, този ми попадна и там отидох…! – оправдах се аз.
-         Защото…то…този хотел…такова..!! – опита се да каже командирът.
-         Знам, знам, усетих всичко, а и тези кози сутринта, направоооо……!!! – казах аз, разочарован…!
-         Ама и с кози лииии…!?!?!? – изпадна в потрес командирът!
-         Не, не, имам предвид шума от козите, не че нещо с козите…, неее, сакън..! – обясних аз, а отсреща се чу само звучният, гърлен смях на командира, който влизаше в пощата със сребърните ми пръстени!

ОПИС НА ОПАКОВКИ

Колежката ни Л. трябваше да направи опис на компютрите в редакцията на вестник „Българска армия“. Тя се отнасяше много съвестно към всичко, което трябваше да прави и този път не беше изключение. Жената стриктно отпечата самозалепващи се листове, на които беше описала регистрационен и инвентарен номер, както и дата и подпис на длъжностното лице.
Така дойде и денят. Л. стигна до моя компютър и ми залепи заветната лепенка, която беше така поставена, че кутията на компютъра можеше да се отвори, както и когато си поискаш.
-         Абе колежке, за какво са ти тези лепенки, като мога винаги да отворя кутията на компютъра и да си правя каквото си искам вътре…!? – попитах я аз.
-         Няма значение, важно е да има ред, ред трябва, не може така всичко да е на ангро…! – каза тя.
-         Ама хубаво, но поне слагай лепенките на сглобката на кутията с корпуса на компютъра, иначе е безсмислено, отварям си компютъра, вземам всичко вътре и ти на практика си инвентаризирала само кутията, съдържанието е уязвимо без проблеми.
-         Ти сега не ми умувай много, нали има номер, какво повече искаш. – каза колежката.
-         Ами то има номер, ама…, все едно няма нищо…! – контрирах аз.
-         Ами сега няма да обикалям наново всичките компютри да лепя стикери, каквото е направено, това е…! – ядоса се колежката.
И наистина, стикерите бяха залепени, инвентаризирани бяха кутиите, а съдържанието можеше да се манипулира, кой, както и когато си поиска.
Същото нещо се получи, макар и леко по-различно, с така нареченото МНЗ в N-ското поделение. Отиваме ние да видим така нареченото МНЗ - мобилизационно неприкосновен запас, който е за използване само и единствено във време на евентуална война.
Ставаше дума за транспортна военна техника – „Молотов“-ки от времето на Втората световна война! Добре, машините бяха чисти, добре подържани, но ….безнадеждно стари. Но както и да е, нали са камиони, ще свършат работа във време на евентуална, недай Боже, война.
Отваряме капака на единия камион и о, чудо, вътре няма двигател…! Отворихме произволно още няколко капака на камиони и повечето нямаха двигатели…! Това се водеше МНЗ, а ако се наложеше да излязат наистина, във време на война, на фотосинтеза ли ще ги карат, или с „обогатена“ вода…!?!?!? Иначе „Молотов“-ките бяха номерирани, инвентаризирани, гумите – боядисани с нафта, както си му е редът, да са черни, джантите – бели…!!! А в същото време вътре – няма никой – едно доста добре опаковано НИЩО…!!!

С АРОМАТ НА ПОПРЕСТОЯЛИ ЯЙЦА

Имахме в редакцията един колега – поет . Л. Беше доста добър журналист, но беше още по-добър поет – авангардист. Стиховете му бяха предизвикателни, неочаквани, изненадващи, вълнуващи, нови, красиви, бълбукащи от животи действие. Като все още дописник на вестник „Българска армия“, дори не бях и кадрови репортер, реших да се пробвам и да изпратя едно мое стихотворение до редакцията и до конкретния редактор. Имаше такава рубрика „ Войнишка поезия“ и исках анонимно, разбира се, да си опитам късмета. Л. обикновено пускаше във вестника стихотворение и към него добавяше кратък литературен анализ. Така се надявах да получа безплатна консултация за стойността на това, което пишех като стихове в онези години. Изпратих аз едно мое стихотворение и зачаках с трепет резултата.
Не мина много и Л. публикува моето произведение с традиционния анализ. В него обаче се казваше, че има наченки на нещо интересно, но като цяло стихотворението ми „понамирисва на попрестояли яйца“…! Бях съсипан, така се надявах, че поне за нещо става това, което пиша от години, а то се оказа, че произведенията ми били…„попрестояли яйца“…! Дори успях да усетя миризмата им, наистина отблъскваща и натрапчива. В носа ме удари не само критиката, а и ароматът към нея…! От тогава понамалих темпото на писане на стихове и се преориентирах към прозата, където, може и там да съм с мирис на „попрестояли яйца“ като автор, но поне няма да рискувам на кратък текст, а в дългия можеш по-ясно да обясниш тезата си, е, можеш и повече да се изложиш, пак имено заради обема…!!!

КЪДЕ Е ШЕФКАТА…?!

Беше една неделя. Тогава работехме и в неделите, защото вестник „Българска армия“ беше ежедневник и излизаше и в понеделник. Отидох аз по-рано в редакцията, за да си предам материалите и да си ходя по-рано.  По онова време главен редактор за първи път беше дама – Р. Тя също идваше понякога в неделя, но в повечето случай заместник-главният редактор С. изпълняваше нейните задължения в неделя.
Написах си аз всичко и исках да го представя на главната редакторка, но уви, нямаше я в стаята й. Наложи се да я търся из редакцията. Влязох при страньорите, нямаше я, въртеше се само някаква жена в анцунг. В този момент там влезе и шефът ми на отдел.
-         Къде е главната, да й дам материалите…? – попитах аз.
-         Ми тука е…! – леко конфузно каза шефа на отдела.
-         Е, къде е, няма я в стаята й, тук ли е…? – попитах отново аз.
-         Ами да…, тук е…! – отговори ми шефа, като ме гледаше втренчено.
-         Ама къде е…? – попитах по-настоятелно аз…!
-         Абе ти на луд ли се правиш…! – попита ме шефът ми.
-         Не бе, защо, просто търся главната, това е всичко…!-оправдах се аз.
-         Ами тук е бе, нали ти казах….! – ядоса се шефът ми.
Аз се притесних, нещо не разбирах, къде тук е шефката, няма я никъде, как така е тук…!? Излязох в коридора отпред и запалих цигара. Чудех се, какво става. Жената с анцунга излезе, мина покрай мен и се отправи надолу по коридора. Влезе в стаята на главната редакторка. Тая па, къде се навря сега, запитах се наум аз…!
-         Видя ли се с главната? – попита ме шефа ми на отдел, който също излезе след малко от стаята на страньорите.
-         Не, не съм я виждал…! – отвърнах.
-         Абе ти…, какво ти става бе Жека, ей сега мина от тук шефката, не я ли видя..!? –попита той.
-         Не бе шефе, мина само някаква жена с анцунг…! – казах аз и в този момент зацепих…! Та това ли беше шефката…!?
-         Еми така де…, това е С., главната редакторка…не я ли позна бе Жека…!? – заливаше се от смях шефът ми на отдел.
Абсолютно не предполагах, че човек може толкова много да се измени външно без грим и червило. Шефката наистина беше просто друг човек, напълно друг човек, въобще не се и замислих дори, че това е тя…! Нямаше и как да предположа, че без грим, може да е толкова различна. Винаги беше гримирана, с високи токове, строго, административно облекло, ефирно шалче, а сега…анцунг, вързана коса, кецове, без грим…, всъщност, коя беше тази жена въобще…!?!?!

РИБКИ ЗА ПУБЛИКАЦИЯ

Беше едно лято. Все още отговарях ресорно за Военна академия „Г.С.Раковски“,  във военния вестник. Един ден шефът ми на отдела дойде в стаята ни и строго каза:
-         Вижте сега, лято е, няма материали. А 4-та страница няма да я пълня с чакъл. Трябват ми материали, отивайте по ресорите си и търсете новини, новини искам от Вас, не да ми висите тука на климатика в редакцията…!
Всеки отиде, където може, а аз – в академията, разбира се. Отидох при PR-ите, но при тях нямаше нищо. Нищо не се случваше, хората бяха в отпуска, просто академията спеше.
-         Не ме интересува, искат ми новини, какво правите, нещо все има като за новинка, няма начин да няма нещо, боядисвате ли, ремонтирате ли нещо, каквото и да е бе…! – настоявах аз.
-         Ами то…има едно неща, ама не знам, дали става..! – каза моята позната от пресслужбата в академията.
-         Казвай, какво е, става, давай го...! – обнадеждих се аз.
-         Ами то е малко..как да ти кажа…абе не  знам, дали е за вестника..! – съмняваше се моята приятелка.
-         Абе давай го бе, всичко става…, правим го, какво има…?! – питах аз ентусиазирано.
-         Ами в езерото на парка при академията пуснахме нови рибки…, това е ама.. не знам…! –подвоуми се моята приятелка от пресслужбата.
-         Еее, как да не става бе, става си и още как!  Дори и заглавие измислих…“Заредиха езерото на военната академия с нови рибки“…! А, какво ще кажеш…?! – радвах се аз.
-         Ами не знам…, ти си решаваш, амааа…малко такааа..! – колебаеше се моята приятелка.
Написах си аз статията за рабите в академията и излезе. Шефът ми доволен, че има новини, аз – доволен, че шефът ми е доволен от мен, въобще….идилия. На следващия ден звъни телефона. Шефът на пресслужбата на академията:
-         Жеков, какви са тези риби, какво е това чудо бе,...цялата академия се залива от смях с тези твой риби…!?
-         Ааа, нека се смеят, аз нали си дадох новината, дреме ми, че някой се смее, не е важно да се смеят, важно е 4-та страница да е пълна…, а нали знаеш, „като няма риба, и ракът е риба“…! – отговорих аз доволен и леко засрамен!

ГОСПОДИН „ГЕНЕРАЛ“…!

Като ресорен редактор във Военна академия „Г.С.Раковски“ от вестник „Българска армия“ често посещавах училището. Дори имах и пропуск. Имаше един много колоритен заместник-началник там. Той беше родом от Малко Търново, полковник Дж. Понеже и моята майка е родена в Малко Търново, полковникът ме прие доста радушно, съдействаше ми за всичко, от което имах нужда при работата ми в академията. А аз пък му се отплащах, като го цитирах постоянно в статиите ми и му пусках снимки във вестника, на които той много се радваше.
Така постепенно си станахме близки. Обаждах се често на полковника и на майтап се обръщах към него с „господин генерал!“. А той нищо не казваше, но личеше, че сърцето му грее от щастие!
Един ден, при подготовката на една от поредните ми публикации, в които цитирах полковник Дж. и пусках и снимката му, шефът ми влезе в стаята и със широка усмивка каза:
-         Жеков, ама ти май няма да мирясаш, докато не го направиш генерал този твой полковник в академията…!
-         Защо бе шефе, какво лошо има…? – недоумявах аз.
-         Ами защото на разпечатката, преди публикация, хванах, че вместо полковник, си го написал генерал, бе Жеков, затова…!!! – смееше се от сърце шефът ми.
-         Аууу, ама наистина ли, лелеее, без да искам, сега ще го оправя..! – притесних се аз и веднага поправих генерала на полковник.
Не мина обаче доста време от тази случка и въпросният полковник Дж. наистина беше произведен в първо генералско звание „бригаден генерал“. Това беше първият генерал, който ставаше такъв отвътре, от средите на академията, а не отвън, като привнесен. За първи път академията имаше генерал, който беше заместник на началника, който тогава вече беше двузвезден генерал. След това заместниците му отново бяха само полковници.
-         Ееее, Жека, ама успя бе, направи го генерал този твоя полковник, браво…! – смееше се шефът ми на отдела.
-         А, глупости, аз съм го направил, просто си стана човекът, това е, заслужава си го..! – казах аз.
После вдигнах телефона и набрах заместник-началника на академията.
-         Ало, търся бригаден генерал Дж. – казах аз.
-         Аз съм Жеков, аз съм…! – потвърди моят приятел със сърмени пагони.
-         Здравейте г-н генерал, е сега когато вече сте истински генерал, не знам как да Ви казвам,…може би маршал, или…!? – пошегувах се аз.
-         Казвай ми и на малко име ако искаш…! - зарадва се новият генерал, посмяхме се, а после всеки продължи да си върши своята работа – аз журналистическата, а той – генералската…!!!

ПО ТЪМНА ДОБА

Беше при последното пълно слънчево затъмнение. Аз бях все още стажант-репортер във вестник „Българска армия“. Изпратиха ме по улиците да интервюирам хората, да правя анкети за затъмнението. Беше много вълнуващо. Изведнъж Слънцето се скри, някак си остана светло, но сумрачно. Животните по улиците се изпокриха. Беше им неловко това, което се случваше навън, не можеха да си го обяснят.
По това време най-добрият ми приятел работеше в друг вестник – политически ежедневник. Той беше разбрал, че се очакват странни реакции от животните по вре ме на затъмнението и най-вече се очакваше петелът да кукурига по никое време, защото си мислеха, че ще се обърка, че е на зазоряване, когато започне затъмнението.
-         Питай хората за петела, дали ще кукурига, дали ще се обърка…! – казваше ми моят приятел и колега.
-         Да бе, ще питам хората за петли, луд ли си…! – дърпах се аз.
-         Що бе, ще е забавно…! – казваше моят приятел.
Все пак, реших да опитам. Първият, когото интервюирах, анкетирах, по-скоро, не го попитах, но вторият, когото срещнах на ъгъла на столичните елици „Раковска“ и „Гурко“ го хванах на тясно.
-         Според Вас, петелът ще кукурига ли заради затъмнението…!? – попитах аз.
-         Какво, петел ли, абе какви петли Ви гонят Вас бе…!? – ядоса се човекът и си тръгна.
Следващата ми „жертва“ беше жена на средна възраст, на пл. „Славейков в София.
-         Здравейте госпожо, според Вас петлите ще се объркат ли заради затъмнението, дали ще кукуригат…!? – попитах аз.
-         Петли ли, абе…ти добре ли си…!? – каза жената и ме отмина.
Не вървеше анкетата, хората не разбираха от петли! Но аз не се отказвах. Една млада двойка стоеше на спирката на трамвая на пл. „Гарибалди“.
-         Здраевейте, според Вас петлите дали ще кукуригат заради затъмнението…? – попитах аз.
-         Абе за петлите не знам, ама ти май вече си изкукуригал….! – каза младежът, което наложи и тях да подмина.
Върнах се към редакцията и точно пред входа, една жена, която продаваше цветя, беше тръгнала за вода. Носеше една малка ваза, пълна с вода за цветята си.
-         Здравейте г-жо, дали петлите ще кукуригат по никое време, заради затъмнението, как мислите…!? – казах аз.
-         Какво..петлите ли…!? – зачуди се жената.
-         Да да, петлите, дали ще кукуригат…заради слънчевото затъмнение…! – поясних аз.
-         Абе ти подиграваш ли ми се бе…! – ядоса се жената.
-         Не, не…, ни най малко госпожо…! – успях да кажа аз.
-         Какви петли, какви кукуригу те гонят тебе бе, изкукуригала ли съм, а,...така ли ме нарече…! – каза жената и замахна с вазата към мен. В този момент целият бях полят със студена вода. Прибрах се в редакцията подгизнал като мокра кокошка. Тефтерът ми беше станал на баница. Свалих дрехите си и останах само по бельо и обувки-еротична идилия! В стаята ми нямаше никого и се възползвах, за да се изсуша. По едно време влезе един колега:
-         Ооо, Жека, на слънчеви бани ли си…?! – каза той закачливо!
-         Не, на затъмнени слънчеви бани съм, колега…и се благодари, че ме сварваш поне по гащи…, че можеше и да е по-страшно…! – успях само да кажа аз!

КАК ГЕНЕРАЛЪТ СТАНА МАЙОР…!

Колегата Л. отговаряше за ресор ВВС във вестник „Българска армия“. Един той беше ходил командировка в авиобаза „Безмер“, където командир тогава беше бригаден генерал Д. Колегата си беше записал всичко прилежно, но винаги оставаше нещо, което доуточняваше с командира по телефона. Така беше и сега.
В стаята ни във военния отдел имахме една стара кантонерка, на която имаше телефон, за връзка с мобилни телефони. Колегата Л. се обади на генерала и започна разговорът им. Той питаше за разни подробности, дали това е така, или онака, онзи отговаряше до момента, в който след леко мое разсейване, чух как генералът насреща така крещеше, че колегата държеше слушалката на разстояние от ухото си.
Всъщност, колегата Л. не познаваше добре военните звания, тогава, често ги бъркаше, защото не беше ходил войник. Какво се оказа. Той знаеше, че една звезда е майор. Да, ама едната звезда е майор, когато има две червени ленти, ако ги няма, ако звездата е само една, тогава това не е майор, а е бригаден генерал, какъвто беше и неговият генерал, с когото говореше по телефона. Така вместо да му каже, г-н генерал, колегата Л. се беше обърнал към генерал с г-н майор. Военните, както знае, а и това е напълно обяснимо, са доста чувствителни към званията си. Все пак това е техният живот, кариерата им, службата им. Те са чакали да бъдат повишени и докато са чакали са търпели доста несгоди.
И когато някой си позволи да обърка званието им дори и с една степен, камо ли пък от бригаден генерал да го „разжалваш“ на майор, това вече се приемаше за мноооого голям проблем.
Така бригаден генерал Д. изведнъж беше избухнал към колегата ми, когато той го беше попитал напълно невинно:
-         Вие бяхте с една звезда, нали така…значи…майор, нали…?!
-         Какъв майор бе, аз съм генерал, как майор…, я си научи званията, работиш във военен вестник, как не те е срам…! – развика се генералът.
На колегата му се размина, но му намериха едно табло, което монтираха на стената до бюрото му, на което бяха изобразени всичките звания в армията – от Военновъздушните сили, Сухопътните войски и Военноморските сили. Дали обаче успя да научи военните звания, така и не стана много ясно…!

БЮРА И СТОЛОВЕ ЗА ПРЕД МИНИСТЪРА

Стана ясно, че министърът на отбраната и началникът на Генералния щаб на армията ще посетят редакцията на вестник „Българска армия“. Настана невероятна суматоха, естествено, както винаги и както при всички такива ситуации.
В онези години бюрата ни бяха стари, столовете ни бяха обикновени. Изведнъж от агенцията, към която бяхме прикрепени тогава, ни снабдиха с нови бюра, столове, рафтове, кантонерки и поставки. Всички бяхме особено доволни и щастливи, защото отдавна си мечтаехме да имаме нови мебели за редакцията. В същото време някой пусна слуха, че това е по повод посещението на министъра и генерала, след това всичко ще се върне в агенцията, а ние пак ще си останем със старите бюра и старите мебели около тях, които бяха още от времето на късния соц. и ранната демокрация.
И така една сутрин министърът на отбраната дойде с началника на ГЩ на БА. Заедно с тях бяха и още един куп началници. Те разгледаха редакцията, изказаха задоволство от видяното, а и как няма, като всичко беше ново и дори и миришеше на ново.
След това имаше коктейл, а после началниците си отидоха.
-         Давайте да работим на новите бюра, докато още са тука…! – провикна се един колега, който си падаше малко зевзек.
И наистина, всички работихме много ентусиазирано този ден, всичко беше много организирано, новите ни бюра сами пишеха статиите и подреждаха снимките. Радвахме се, защото бяхме убедени, че утре всичко щеше да се върне по складовете и ние отново щяхме да дремем по старите си бюра.
Уви, на следващи яден, когато дойдохме на работа, бяхме особено приятно изненадани, че новите редакционни мебели все още си бяха по местата. Така и никой не беше ни отнел придобивките. Това се запази така и до края на седмицата, през следващата – също. Изведнъж осъзнахме, че новите ни мебели изглежда не са били само за пред министъра и генерала. Зарадвахме се, беше наистина невероятно. Радостта ни обаче беше кратка. След известно време, идвайки на работа в един петък, установихме, че всичко от нюзрума на военния отдел е изнесено. Останахме като гръмнати! Ама нямаше нищо в стаята, дори и закачените по стените плакати и картини ги нямаше!
Оказа се, че ще боядисват стаята ни…! После всичко беше възстановено, както си беше и преди, но…отново с новите ни мебели, така редакцията наистина беше обновена, а ние останахме доволни от министерското посещение, защото благодарение на него се сдобихме с нови бюра, столове, кантонерки, етажерки, а някои – дори и с нови компютри!

ПРАЗНИК С ЕКШЪН ЗА НСО

Беше годишнина на вестник „Българска армия“, тогава, по старата мерителна таблица, изглежда отбелязвахме 60 години от създаването на вестника. Днес измерването е друго и се приема, че вестникът е наследник на „Военни известия“, първият брой на който излиза на 14 февруари 1892 г. Та, каквато и да е истината, тогава се честваха 60 години на вестника, по тогавашните правила.
Един колега – Ц., който беше известно време и заместник-главен редактор, ходеше с една голяма кожена чанта – тип „дългогодишен професор по ядрена физика“…! Той беше облечен много официално за повода. Носеше костюм, вратовръзка и дежурните бели обувки, които му придаваха още по-голяма достолепност! Проблем обаче му беше чантата! Къде да я дене, при положение, че нямаше предвиден гардероб..!?
Залата беше много голяма и много красива – най-голямата зала на Централния военен клуб. Очакваше се присъствие на президента, военния министър, генерали, политици. Поради тази причина всичко наоколо беше изпълнено със служители на Националната служба за охрана /НСО/. Мъже с черни сака и слушалки на ушите се въртяха постоянно и навсякъде.
Колегата се повъртя, повъртя, но видя, че няма, къде да остави чантата си, пълна с вестници, тефтери, писалки и диктофони. С това сагата му приключи, но само за сега..!
Малко преди да започне официалната част, преди да дойде президентът, охраната от НСО отново започна да прави проверка на помещенията, да не би да има нещо съмнително. Изведнъж, повдигайки една от тежките тюлени покривки, един от охраната пребледня. Настана някаква невероятна суматоха. Засуетиха се мъже с черни сака и слушалки в ушите напред-назад. Чу се нещо за отряд за обезвреждане на взривни вещества…!
Какво обаче се оказа.
Колегата ни, който се чудел, къде да си остави чантата, накрая намерил мющерия на проблема си – пъхнал я под една от големите маси, отрупани с кетъринг, отгоре спуснал тежката тюлена покривка и тя закрила успешно неговото „имане“. Да, ама охраната открила чантата и се ужасили, като първоначално решили, че са намерили бомба, предназначена да изтрепа ръководството на държавата…! Така кожената чанта на колегата Ц. се оказа в центъра на екшън с НСО. Първоначално те конфискуваха чантата, за да я проверят, а после ни помолиха никой да не пъха нищо под масите и където и да било, за да няма проблем с празника. А той, празникът премина много добре. Всичко беше много официално, тържествено и красиво!

ДВА ПЪТИ ВЪВ ВИДИН – ПО ВЕДНЪЖ ЗА ДВАТА ВОЕННИ КЛУБА…!

В армията ни някога се провеждаха много тържествено така наречените прегледи на художествената самодейност, които се организираха от самодейни състави при военните клубове в страната. Това беше един чудесен начин да се стимулира самодейността и в музиката, и в танцовото изкуство, в театралните постановки, въобще във всичко, свързано с художествена и културна изява на младите хора. Именно заради това се правеше много за поддържането и ремонтирането на военните клубове по места.
Така и ние тръгнахме в командировка с колегата фотограф В. за Видин. Пътувахме винаги без да предупредим, за да има елемент на изненада, а не да се подготвят и да ни представят една прекрасна картгина, напротив, искахме да видим реалните неща и така ги виждахме..е, почти винаги…!!!
Във Видин се оказа, че няма никакви поделения, всичко беше закрито! Ами сега.., какво щяхме да правим три дни на място, където не познаваме никого, няма за какво да пишеш, няма какво да снимаме и въобще нямаше нищо, свързано с армията, а пък ние работехме във военен вестник, нямаше как да пишем за друго, освен за неща, които поне се докосват до армията.
Решихме да опитаме с интервю с кмета. Той се оказа доста разговорлив, разказа ни за запасните офицери, за града, за актуални събития. По отношение на военния клуб ни каза, че той е затворен. Посъбрахме информация и се прибрахме в София. Написах си аз статията, а вътре споменах, че Видин няма военен клуб! На следващия ден, когато излезе статията ме привикаха при най-големия ни началник, над главния редактор. Той едва се сдържаше да не ме накълца на парчета и да ме затвори в буркани за консервиране…! Оказа се, че кметът ме е подвел. Опитах се да обясня, че кметът това ми е казал и това съм написал. Не, обяснението ми не само че не беше прието, то дори и не беше чуто! На следващия ден ме изпращаха отново с колегата фотограф В. във Видин!
Взехме ние влака и – отново във Видин! Отидохме при секретарката на кмета, попитахме за военен клуб и се оказа, че не само, че има такъв, ами дори че имало две сгради на военния клуб във Видин..!
Направихме си репортажите, статиите и събрахме информация, а се оказа, че самодейците от военния клуб във Видин са не само доста талантливи, ами и доста като брой! Така за малко не си изгубих работата, защото тогавашния кмет на Видин ме заблуди, дали нарочно или без да иска, дали просто не е знаел, това не е важно, но едва ли е било нарочно. Проблемът беше, че във Видин се оказаха цели два военните клубове, а и ние ходихме там два пъти, по един за всеки от двата военни клуба в дунавския град.

ВИНАГИ С ДВА ЧИФТА ПАНТАЛОНИ…!

Отдавна исках да отида в командировка до автошколата в Русе. Там някога започна службата ми и имах, а и имам прекрасни впечатления, въпреки, че бях новобранец и това все пак си беше казарма. Командирите бяха много разбрани хора, отнасяха се с нас наистина добре и това правеше впечатление на всички.
По-късно, когато вече работех като журналист във вестник „Българска армия“, мечтата ми беше да отида до Русе и да посетя местата, на които съм бил войник. Мечтата ми се сбъдна. Пратиха ме в командировка именно в автошколата! Командирът – много разбран подполковник ме посрещна, разказа ми, беше очарован, че съм служил при тях. На следващия ден щеше да има кормуване с БТР и БРДМ в езерото в село Николово, където беше полигонът на школата. Поканиха ме и аз на драго сърце приех.
Оказа се, че на старшината на полигона ме помни, позна ме, а аз вече не му бях подчинен войник, което беше доста странно като цяло! Видях и естакадата, на която се опитвах да се кача с камион, когато се учех да карам ЗиЛ – 130 с дървено дълго ремарке, видях и „влаковата композиция“, на която трябваше да се приуча да се казвам с камиона. Е, така и не се научих да се качвам нито на естакадата, нито на композицията, дори и камион не карах след това, когато завърших школата в Русе, но поне взех книжка там, не че и тя ми трябва сега, но все пак..имам я и я ценя, имам дори и книжка за управление на БРДМ, с което се гордея!
Центърът за подготовка на водачи и логистични специалисти в Русе, или автошколата, както е известна, има славна история. Формированието днес  е наследник на 5-та Дунавска дивизия. Началото на новия летопис обаче е поставен през 1963 г., когато школата за подготовка на шофьори от Ловеч се мести в Русе. От края на 1968 г. преминава на подчинение на Трета армия. През 1980 г. формированието се преподчинява на Командването на сухопътни войски. През 1989 г. поделението отново е преподчинено на ОСО – организация за съдействие на отбраната, но през 1992 г. се връща в Командването на сухопътните войски.
От 2003 г. школата преминава към Учебна база „Христо Ботев“ – Плевен, с ранг на самостоятелен батальон, а от 2007 г. е подчинена на Националния военен университет „Васил Левски“ във Велико Търново, под името „Батальон за подготовка на водачи и логистични специалисти“.
От 2009 г. формированието е част от състава на Центъра за подготовка на специалисти в гр. Сливен, а от 2012 г.  се реорганизира в Център за подготовка на водачи и логистични специалисти.
Та така се озовах на полигона в Николово вече като журналист. Машините навлизаха в езерото и излизаха от другия край, а командирът ми предложи, ако искам да се кача и аз в една от тях и да си припомня войнишките ми приключения! Приех с ентусиазъм. Покачих се върху БРДМ-а, а за да вляза вътре, както правех едно време, като войник, седнах на борда и се спуснах вътре към седалката, като на вън останаха лактите ми, а не пръстите, за да може, ако падне люкът, да не ми премаже пръстите, а с лактите да мога да го задържа, ако се наложи.
Всичко беше добри, докато не излязох от БРДМ-а. Оказа се, че съм седнал на място, където има грес и доволно съм си омазал белият панталон, който приличаше на парцал!
Хората около мен се притесниха, сякаш те бяха виновни за това, но аз ги успокоих, че ще се изпере. И наистина, вечерта се прибрах в хотела, изпрах си панталона, който слава на Бога изсъхна до сутринта! От тогава обаче никога повече не отидох в командировка с бели панталони, а и винаги носех втори, резервен чифт, винаги…!!! Така тази командировка стана емблематична, а школниците, които се обучаваха за водачи на БТР и БРДМ, като видяха изцапаните ми панталони разбраха, че все още в мен беше жив споменът за войниклъка и месеците, прекарани в автошколата в Русе.

КАК НЕ МЕ „ПОЗНАХА“ В СМОЛЯН!?

Както обикновено заминах изненадващо в командировка. Исках да видя реалната ситуация в тогавашния алпийски полк в Смолян. На портала настана истинска суматоха. Ама кой съм бил, ама какъв съм бил, ама как така идвам, ама защо идвам, ама кога ще си отивам…! Дойде дори цял полковник – командирът, посрещна ме, въведе ме в поделението, седнахме на една пейка до чешмичката, не далече от портала.
Двадесет и първи средногорски полк е военна част на Българската армия от Третото българско царство, част от състава на 2 Тракийска пехотна дивизия. Двадесет и първи средногорски полк е формиран в Пловдив под името Двадесет и първи пеши средногорски полк с указ №11 от 19 януари 1889 година. В състава му влизат от 2-ра и 3-та дружини на 9-ти пеши пловдивски полк На 2 октомври 1892 г. полкът е дислоциран в Станимака.
Наследник на полка е съществуващият днес 101-ви Алпийски полк.
А аз идвах в Смолян, за да снимам и да напиша за първата полоса в Българската армия, която беше изцяло по НАТО-вски стандарт. Това беше акцентът на тази ми командировка. Командирът обаче не знаеше за това и беше безкрайно изненадан от интереса на журналист от вестник „Българска армия“ към тях.
Явно, докато командирът ме „ухажваше“ на портала, неговите подчинени се обадиха в редакцията в София и се осведомиха, дали съм журналист и дали да ми обърнат внимание. Слава Богу, всичко мина добре, зачислиха ми един млад лейтенант и той ми разказа за всичко, което ме интересуваше за поделението.
Подобна ситуация имах и в Ямбол. Отидох в командировка там в една много люта зима. Студът беше такъв, че като плюнеш на една ламарина навън, за секунди слюнката ти замръзваше и можеше да си я вземеш като ледена плочка в ръцете.
Отидох в поделението на „Червен байр“. И пак настана същата суматоха – кой съм, защо съм, от къде съм, ама как така идвам при тях, ама кой ме праща, ама защо…!?
Казаха ми, че поделението е на специален режим и няма да могат да ме пуснат. Наистина любезно ми го казаха, но все пак достатъчно ясно и категорично. Наложи се да се обадя в редакцията в София и да поискам съдействие за допуск. Обадил им се началникът на Генералния щаб на армията и командирът тичешком се върна, покани ме в поделението, а от тук нататък аз си свърших работата без проблеми, за всичко, което поисках!
Не така обаче се развиха нещата на полигона в Змейово, недалече от Стара Загора, където дори и намесата на началника на ГЩ на БА генерал К. не реши въпроса и аз, а и останалите журналисти, си останахме да висим на портала, без да можем да се доберем до информацията, която ни беше необходима! Е, случваха се и такива неща…!

СМЕШКИ СЪС СЕРЖАНТА…!

Докато бях школник в автошколата в Русе, имахме един заместник-командир на взвод, сержант Н. Той беше вечно усмихнат и много добродушен човек. Живееше недалече от блока на леля ми в квартал Дружба, в Русе. Като се уволних от армията, имаше една рубрика във вестник „Българска армия“, която се казваше „Смешки под пагон“ или нещо такова, водеше я колегата Р. Аз все още не бях редови журналист във вестника, а бях само външен дописник. Изпрати на колегата Р. едни смешки от автошколата в Русе, с надеждата да видят бял свят. Една от тях беше тази: „Сутрешен преглед. Командирът на ротата е издал заповед за преглеждане на опрятността на войниците. На моята част се падна честта сержант Н. да извърши сутрешния преглед. До мен стои школник Б. Сержант Н. се обръща към него със заповед: „Вади…!“, а Б. многозначително пита: „Какво да Ви извадя г-н сержант…!?“. В този момент сержант Н. не издържа и приканва школник Б. да си извади мъжкото достойнство, на което той покорно се съгласява, но слава Богу  не изпълнява…!“.
Колегите бяха особено въодушевени от тази смешка, за която дори спечелих дребна сума като награда, защото се оказа, че историята е била оценена доста високо и беше публикуван във вестника! Всички се заливаха от смях, защото аз разказвах историята много елегантно, все пак беше за публикация във вестника, но всеки се досещаше, че на живо езикът е бил доста по-цветист за това, какво точно е казал сержант Н. на бедния школник Б.!!!
Автошколата в Русе, или Центърът за подготовка на водачи и логистични специалисти, както е известна днес, някога я знаеха само като „Жабешкото“. Според градската легенда, тук служеха само избрани. И наистина, в школата имаше три роти, където служеха неслучайни момчета, а трета рота, която беше в средата на основния корпус пък беше „светая светих“ – тук бях най-избраните от избраните. На практика през школата в Русе са преминали цели поколения момчета от цялата страна, които днес са реализирали се бизнесмени, лекари, адвокати, журналисти, въобще хора от сой, които са осъществили мечтите и амбициите си, защото са способни. Това твърдят онези, които са служили тук – и офицери, и старшини, и школници.
Минаха години и при едно от ходенията ми в Русе се оказа, че същият сержант Н. бил скъсан от майтапи от колегите си, когато прочели смешката ми на забавната страница на военния вестник. Разбира се историята беше напълно автентична, разбира се, че не беше обидна, не уронваше личното достойнство на сержанта, но той беше решил, че понеже колегите му се подигравали, значи това е било обидно!
Видяхме се със сержант Н.в Русе, дори и на гости му ходих, жена му направи софра. Останах доволен и благодарен, разбира се, а те вероятно се надяваха, че така ще ме спечелят и повече няма да си „припомням“ войнишките години, а ако си ги „припомням“, няма да публикувам историите във вестник „Българска армия“, за да не го подиграват повече горкият сержант Н. Той наистина беше и вероятно все още е един много светъл човек, усмихнат, пъргав, изпълнителен, точен, работлив и…очевидно трудно понасяше моя хумор…!!!

МЕТРО В ГОРАТА…!

Беше при последният ми етап от работата във вестник „Българска армия“, когато се върнах отново да работя тук, след като пообиколих други медии и установих, че именно тук съм си на мястото.
Бяхме ходили със служебната кола и фотографа К. в някаква командировка до Варна, или до Търново, или пък до Шумен, не помня вече, защото по едно време командировките ми сякаш се сливаха в една обща и продължителна…!
Връщахме се към София и аз дремех на седалката до шофьора. Той караше и все още е така, доста „приспивателно“ и понеже беше много чевръст, но и още повече внимателен като водач, аз заспивах, не издържах на това люшкане по пътя. Това е единственият шофьор на вестника, а и единственият шофьор до сега, при когото, когато се возя до него, мога да си позволя да спя, защото му вярвам и защото съм спокоен. Не че другите не са добри шофьори, но Д. е просто един…!
Та аз спях! По едно време се събудих от някакво друскане на колата, от неравност по пътя. Огледах се, Д. си караше, пътят беше прав, погледнах в дясно и в гората се движеше мотриса от софийското метро…! Погледнах по-съсредоточено, но да, беше метро..! Реших, че все още спя. Нямаше как софийското метро да стига до тунелите на автомагистрала „Хемус“, поне не и за сега….! Погледнах напред, после пак върнах погледа си към гората в дясно. Нямаше никакво метро! Успокоих се, че все още не съм се побъркал и задремах, но след малко, колата отново ме тръсна и пак се стреснах и се разбудих. Погледнах отново в дясно и какво да видя….софийското метро пътуваше успоредно с магистралата, по която се движехме ние! Ужасът взе да се надига в мен. Усетих, как ме облива студена пот! Попитах колегите в колата, дали виждат същото, но в този момент дърветата закриваха гледката. Те разбира се не видяха нищо! Притесних се сериозно!
Какво се оказа…! Имало един локален път на магистрала „Хемус“, някъде между тунелите, резервен път, та ако нещо стане с тунелите и не може да се преминава през тях, да се мине по този път, за да не се задръсти движението.
Така големите камиони ги отбиваха от пътя нагоре и те се движеха успоредно с магистралата за известен период от време, за да не затрудняват излишно движението, а на някакви големи камиони били натоварени нови мотриси за софийското метро, които пътували към столицата.
Дали заради височината на товара, или просто от съображения за сигурност, да не стане задръстване, те пътуваха именно по този алтернативен път. И понеже дърветата по този път бяха високи, не се виждаше камионът, на който е натоварена мотрисата за метрото, а се виждаше само самата мотриса, която сякаш на собствен ход се движеше в гората, все едно в планината има метро….!
Преди обаче да разбера това, да си призная, доста се притесних за психическото си здраве, дали пък интервютата не ми бяха дошли в повече това лято…!?!?!?

СЛОНСКОТО ДУПE ПРИ ГЕНЕРАЛА

Беше отново, при втория ми етап от работата във военния вестник, вече като седмичник. Фотографът К. беше снимал един високопоставен генерал за интервюто му във вестника. Само че на бюрото на генерала имаше едно декоративно слонче, което беше обърнато с дупето към обектива и се набиваше на очи. Бях дежурен редактор и главният ми редактор ми донесе страницата. Видях веднага слонския задник и обърнах внимание на шефа. Той се засмя:
-         А, пък да ти кажа, въобще не съм го забелязал това, ама вярно, да, задника на слон е…!
-         Е няма ли да сменим снимката? – попитах аз като дежурен редактор.
-         Ами да, може, питай фотографа! – каза шефът.
Отидох при фотографа К. и го попитах:
-         Имаш ли друга снимка на генерала, че тука едно слонско дупе се набива на очи?
-         Абе Жека, какви дупета ти се привиждат, …е добре де, да, слонско дупе е, ама какво толкова!? – заинати се колегата.
-         Абе да де, ама да не стане нещо после, че си го снимал с дупето на слона…не знам…решавай ти..! – посъветвах го аз.
-         Абе айде стига, какво толкова, ами да не съм му сложил аз тоя слон на бюрото, при това с гъза към обектива…! – смееше се фотографът К.
-         Добре, няма проблем, ама после да не стане…? – опасявах се аз.
-         Жека, спокойно, ако стане нещо с дупето на слона, аз съм на среща…! – успокои ме фотографът К. и аз мирясах, като охладих страстите си на дежурен редактор за този брой на вестника.

ОБЪРНАТАТА МЕЧКА

Историята се свързва с баща ми, който по това време работеше като охранител към вестник военното издателство, когато вестник „Българска армия“ все още се печаташе в двора на издателството. Дежурен редактор е бил К.  – бъдещ заместник-главен редактор към онзи момент. Правили те вестника и на една от страниците сложили за изображение една мечка, която символизира „руската мечка“, към някаква международна статия.
Само че за зла участ, като правили оловните щанци на калъпите за страницата, служителите така поставили снимката на мечката, че тя излязла надолу с главата, тоест – обърнали я!
Баща ми докато стоял в дежурната стая му донесли един вестник от новите и той без дори да подозира видял обърната мечка, но решил, че нарочно е така. В това време край него минал дежурният редактор К. и баща ми го подхванал леко:
-         Абе К., защо сте обърнали руската мечка, да не Ви нагази утре баба Меца, ааа…?
-         Каква мечка бе, за какво говориш…? – попитал дежурният редактор К.
-         Ами ето..! – обърнал вестника към него баща ми.
-         Лелееее, да си жив и здрав колега, добре, че си го видял, веднага спирайте машините, спираме вестника ще се прави наново.., мечката сте обърнали бе, руската мечка сте обърнали надолу с главата…! – развикал се дежурният К.
-         Ама чакай сега, то вече хиляди бройки са отпечатани, това макулатура ли е или…какво правим…?- попитали служителите в печатния цех.
-         Да бе, макулатура е, брак, махайте всичко, изправяме руската мечка и печатаме отново…! Как какво правим, няма да пуснем така вестника…! – разпоредил се дежурният. Така и той се спасил от наказание, а и вестникът не се посрамил с обърната надолу с главата руска мечка, което в онези години е можело да се изтълкува твърде двусмислено…!
РАКЕТНА БАЗА „ХЮСТЪН“

Работата във вестник „Българска армия“ не винаги е била тежка и напрегната, разбира се е имало и моменти, когато сме се чудели, какво да правим и именно тогава започваха щуротиите. За какво става дума? Стоим си в стаята на военния отдел и нямаме работа. Папката на шефа на отдела е пълна, тоест, страница „Военен дневник“ е захранена с новини, предали сме си трайните материали и това е, скучаем!
Тогава ни хрумна, че може да си направим майтап. Като звънне редакционния телефон в стаята ни, вместо да кажем: „Здравейте, военният отдел на вестник „Българска армия“, примерно, може да кажем нещо друго и какво да е това друго…!? Мислих, мислих и го измислих..! Реших, когато звънне телефонът да кажа: „Ракетна база „Хюстън“. Не знам, защо точно това реших, а не нещо друго, но това ми хрумна и така решихме да се позабавляваме.
Настана едно тържествено чакане, докато в един миг телефонът не иззвъня не по-малко тържествено.
-         Ракетна база „Хюстън“ слуша Ви! – изстрелях аз в слушалката.
-         Ало, ало…какво…., кой бе…, каква база…!? – засуети се гласът насреща.
-         Да, слушам Ви, казах аз още веднъж…!
Беше някакъв читател, нещо искал, справка ли, що ли, така и не помня. Само че, не исках само аз да се излагам и накарах и колежката Р. да вдигне няколко пъти телефона. Тя също изстреля станалото вече традиционно: „Ракетна база „Хюстън“, но все бяха някакви дядовци, или административни справки, или нещо такова. Смеехме се от сърце, но сякаш все нещо липсваше. Ситуацията се запази такава до моментът, в който не дойде отново моят ред да вдигна телефона и при поредното позвъняване аз отново рязко вдигнах слушалката и зарецитирах: „Ракетна база „Хюстън“, какво обичате!?“ и зачаках ответната реакция.
-         Аз съм генерал М., търся главния редактор, каква е тази ракетна база…!? – чух строгият глас на началника на Генералния щаб в ухото си.
-         А, г-н генерал, извинете, ..такова, да, главният редактор е тук, ей сега ще го повикам…! – засуетих се аз, едва не козирувайки, при това без шапка, пред телефона!
-         Очаквам и командирът на ракетна база „Хюстън“ също да се представи! – изкомандва генералът.
-         Разбира се, момент да повикам главния редактор! – смутих се аз.
Главен редактор тогава беше С. Той дойде, говори с генерали и докато говореше почти постоянно се смееше. Какво пък толкова смешно му говореше началникът на Генералния щаб на армията, чудехме се всички в стаята!
-         Да, разбира се г-н генерал, ще предам, всичко добре…! – каза шефът и затвори телефона, като продължаваше почти непрекъснато да се смее.
-         Какво бе шефе, ние малко такова…шегувахме се..от къде да знаем, че ще се обади на този вътрешен телефон самият генерал М…какво каза той…? – попитахме притеснени всички.
-         Ами нищо, каза само утре командирът на ракетна база „Хюстън“ да се яви при него в кабинета, за инструкции за новите полети! – каза С. и още повече се засмя!
-         Ама как в кабинета му…, то тактова…няма такъв командир бе шефе…! – обяснявах аз.
-         Знам бе Жека, знам,…ама се издигаш, ето от репортер във военния отдел на вестник „Българска армия“ ставаш командир на ракетна база…! – обяви шефът.
-         И сега какво, ….да ходя ли при генерал М.? – попитах аз притеснено.
-         Ами ще ходиш, командир лесно не се става, особено пък на ракетна база, при това на „Хюстън“…!-заливаше се от смях вече шефът ми.
Разбира се никъде не ходих, а се оказа, че и генералът се е посмял да глупостите ни, но преди това доста се поизпотих, какви ще ги обяснявам, ако наистина трябваше да ходя при генерала, за да давам обяснения за „ракетна база „Хюстън“.

ПРЕДАВАНЕ „НА ЖИВО“

Трябваше да отразявам празникът на една бригада. Изпратиха ме на тържеството, където трябваше да се срещна с една PR-специалистка, която трябваше да ме запознае с полковник М., който командваше въпросната бригада. Полковникът ме поздрави, и веднага го подхванах да разкаже за празника на бригадата. Той зарецитира като първолаче наученото си стихотворение, но го спрях.
-         Г-н полковник, чакайте малко, да извадя микрофоните си, че без тях, няма да запомня всичко, което ще ми кажете!
-         А, че какво толкова има за казване, празвунаме и това е …! – оправда се офицерът.
-         Не не, ето сега, говорете, какво празнуваме днес, разкажете ми с думи прости..! – успокоих го аз и той така да се каже „пропя“!
-         Чудесно, бяхте перфектен! – казах аз в края на няколкото ми въпроса.
-         Видяхте ли, че не боли г-н полковник! – засуети се колежката пиарка, около видимо притесненият и вдървен почти в ступор офицер.
-         Ааа, ма то и аз съм така, я да ме видите по телевизията, като отида в някое студио и гълтам гипса веднага! – обяснявах на полковника аз, докато той се съвземаше от срещата си с моя диктофон в лицето му.
-         Ами нали разбира те, аз не давам интервюта често и то е притеснително за мен в известен смисъл…! – заоправдава се полковникът.
-         Няма проблем, спокойно ,бил съм и от двете страни на микрофона и Ви уверявам, че знам, чене е лесно нито от едната, нито от другата страна! – продължавах да го успокоявам аз.
В този момент един друг офицер, мисля, че беше някакъв подполковник, който през цялото време слушаше краткото интервю се намеси с камшичен удар в разговора ни:
-         Нали няма да предавате на живо…?! – каза строго новият ми събеседник, сочейки диктофона ми, с който бях записал командира.
-         Ама как…, с това..на живо…!? – удивих се, гледайки учудено към семплия ми диктофон, който наричах простичко - записвачката!
-         Ами знам ли, сега има такива техники, чеее…! – усъмни се в думите ми подполковника.
-         Ама това е обикновен журналистически диктофон, той дори няма USB – порт, какво предаване на живо, ние да не сме от CNN…! – смотолевих аз.
Така приключи първото ми предаване „на живо“ на интервю с шефа на бригадата, това беше и последното ми, поне до сега, предаване „на живо“ с обикновен журналистически диктофон, ама от най-простите…!!!


АЛО, АЛО, Г-Н ГЕНЕРАЛ…!

Бях сравнително нов репортер във военния отдел на вестник „Българска армия“. Тогава мечтаех да направя интервю с генерал, да ми гласуват доверие за това. Практиката обаче беше, на генералите да се изпращат въпросите писмено по интернет. Пиарите приемаха въпросите, генералът отговаряше пред тях, те написваха отговорите им и ни изпращаха готовите текстове. Нещата обаче постепенно започнаха да се променят. Генералите набраха смелост и започнаха да искат лични срещи със журналистите, да им отговарят на въпросите директно, както се казва „на живо“.Тогава отговарях като ресорен репортер и за военната академия. Секретарката на началника – генерал-майор З. ми беше приятелка и колежка от университета. Уговорихме се с нея да пита генерала, дали ще ми даде интервю по някакъв повод беше.
-         Ама искам обзорно интервю по конкретни теми, не да ми говори общи приказки и лозунги…! – настоявах аз.
-         Да бе Венци, разбрах те, ще говоря с него! – каза колежката ми М.
Така тя говори с генерал-майор З., той се съгласи и всичко тръгна главоломно напред. Уточнихме темите, колежката ми М. предаде на генерала, какво искам, той се съгласи и остана само да се видим и да го запиша. Само че забравих да питам, в колко часа на следващия ден да се явя в академията за интервюто. Реших, да звънна и да питам колежката М. Звънях, звънях, но телефонът сякаш беше умрял, никой не вдигаше. Да звъня на генерала не беше удобно, тогава те сякаш бяга богове, или поне ние така ги приемахме и някак да звъннеш на жив генерал и да говориш с него си беше почти невероятно. Все пак, тогава, в онези години бях обикновен репортер. Полагаше ми се, сякаш като неписано правило, нивото, до което мога да говоря директно по телефона да е най-много с капитан, или майор. За нагоре някак не беше прието директно да се звъни, за това имаше PR-и и така наречените служители по „ВРИВО“ – от „възпитателна работа и връзки с обществеността“. Пък да говориш с генерал, при това аз - обикновен репортер във вестника, пък бил той и самият „Българска армия“, тогава, в онези години беше напълно изключено, поне така аз си мислех, но, какво се оказа…!
Опитах отново да звънна, но явно е било в края на работното време и телефонът на секретарката беше прехвърлен към началника на академията. И изведнъж някой отсреща вдигна. Беше дълбок мъжки глас:
-         Да, кажете…!
-         Ааа, ….военната академия ли е…? – попитах колебливо аз.
-         Да, кажете…! – отговори мъжът.
-         Ами аз…търся началника..! – потвърдих поръчката си аз.
-         Да, говорете! – вече леко изнервено каза мъжът.
-         Ама аз търся генерал-майор З.! – упорствах аз.
-         Ами аз съм генерал-майор З., кажете, какво искате от мен! – попита началникът на военната академия.
-         А, г-н генерал, извинявам се, аз съм Жеков от военния вестник, звънях на секретарката Ви, но не можах да се свържа с нея…! – обяснявах се.
-         Здравей Венци, казвай какво искаш от мен! – каза генералът. А аз съвсем си глътнах граматиката първо, защото говорех директно с началника на академията генерал-майор З., второ, защото той ми говореше на малко име, сякаш ме познава и сме приятели.
-         Ами аз за утре, за интервюто...кога да дойда…? – смотолевих набързо.
-         Ами кога ти е удобно…? – попита генералът. Кога ми е удобно на мен ли…, че кой съм аз…, но все пак се събрах отново в себе си и казах.
-         Ами сутринта ако искате, но ако може да не е много рано, но ако Ви е удобно на Вас, може и по-рано! – оправдавах се аз.
-         Ами то Вие журналистите спите до късно, така че, няма да е рано, ако искаш, ела към 10,00 ч. или по-добре в 10,30 ч., така става ли…? – попита генералът, а аз се съгласих толкова енергично, колкото сякаш не съм приемал дори и покана за среща!

ПЕТ ПРАЗНИ БАТЕРИИ

Трябваше да отразявам стрелби на полигона в Сливница, по повод празника на Сухопътни войски. Това бяха традиционни стрелби, събираха се журналисти от различни медии, предимно военните репортери, и се правеше турнир между тях. След това имаше награди. Времето беше изключително топло и приятно, въпреки че беше началото на ноември.
Първо се награждаваха военнослужещите, които са се отличили в турнира за стрелба с пистолет „Макаров“ и автомат „Калашников – 7,62, а след това се отличаваха и военните аташета, акредитирани у нас, за които също имаше импровизиран турнир по стрелба. Ние журналистите и аташетата стреляхме само с пистолет „Макаров“.
Този път се наредих в първата група за стрелба. Първите три изстрела уцелих „десятката“ някъде в тревата зад мишената, в полето! Със следващите пет патрона някак си, дори без да знам как, уцелих една осмица. Това за мен си беше истинско постижение. Докато прострелвах обаче с първите три патрона, така си поставих лявата ръка, че чукчето на спусъка по време на стрелбата ме парна при палеца. Не ме заболя, но преди основната стрелба с петте патрона видях, че лявата ми ръка почти половината е обляна в кръв. Набързо облизах мястото, за да прикрия следите, надявайки се, че никой няма да забележи, за да не ме дисквалифицират. След стрелбата вече облизвайки енергично мястото на раняването си, се готвехме за изявлението на командващия на Сухопътните войски. Проверих батериите в диктофона си и, о ужас….! Бяха изтощени. Аз обаче винаги съм подготвен и извадих резервните две батерии. Заредих ги и …о ужас…! И те бяха изтощени. Извадих едната батерия, докато продължавах да облизвам кръвта по ръката си, за да не види някой. Намерих в чантата си втория диктофон. Преди това обаче ципът на проклетата ми чанта заяде. Борих се с него почти четвърт час, но го преборих, при това без да го съсипя окончателно. През това време си облизвах ръката, сякаш непрекъснато бърках в кана с мед, за да не си личи кръвта от малкото ми нараняване. Мястото очевидно беше обилно кръвоснабдено, защото кръвта не спираше вече доста време. Вторият ми диктофон работеше с една батерия, която беше нова. Извадих я с надеждата, че ще повъзбуди втората батерия в първия диктофон, който работеше с две батерии. И отново, о, ужас…! От пет батерии, нито една не работеше…! А генералът вече идваше за изявлението си.
Един колега и приятел А. ме видя, че се суетя и се приближи:
-         Какво става бе Венци…? – попита той.
-         Абе нищо, раних се с пистолета, батерии нямам, въобщеее..! – заоплаквах му се аз.
-         Кака така се рани, какво стана бе човек…! – притесни се А.
-         Нищо бе, чукчето ме удари по палеца и малко кърви сега…! – обясних небрежно аз.
-         Отивай при доктора, ето там е линейката! – почти подвикна А.
-         Абе какви линейки сега, една драскотина, хайде стига, глупости…! – ядосах се аз.
-         Аз ще запиша изявлението на генерала и ще ти дам записа, а ти отивай при доктора! – почти ме изкомандва А.
-         Виж какво, ти ми дай батерии, ако имаш, пък за палеца ми не се грижи, той си е добре! – казах категорично аз.
-         Да, добре е,…виждам, само дето си като хирург след операция…! – отбеляза А., гледайки ръката ми от която капеше кръв.
Той ми даде две нови алкални батерии и касетофонът ми „се събуди“ от зимен сън. Записах генерала, като с „ранената“ си ръка държах чантата настрани, за да не се вижда. Той този път говори доста обилно. Когато свърши, ръката ми беше сякаш като простреляна. Всичко беше в кръв. Нямаше как повече да отлагам, отидох при доктора, даде ми лепенка, защото наистина имах само малка драскотина, ама пък що кръв се изля от нея...! От тогава вече нося поне дузина резервни батерии, нося и лепенки за малки порезни рани, защото не се знае, знае ли се…! Току виж следващия път се „прострелям“ я с „Калашников“, я с нещо още по-сериозно, недай Боже…! И така чантата ми тежи сто кила.

ЧАНТА ЗА ПЪТ

Чудят ми се, защо чантата ми, с която хода на работа във вестник „Българска армия“, тежи толкова…! Ами – батерии за мишката, батерии за диктофоните, самите диктофони, малък тефтер за телефони и още едни за паролите ми, писалки, чадър, още един голям тефтер за писане, визитници…и какво ли още не…- лекарства, леки принадлежности за първа помощ, дребни бонбони, икони, амулети, ..само няма вертолети…! А, може и да има в някой джоб, знам ли…!
Ед0ин ден отидох на гости на един приятел. Той е доста колоритен. Покани ме в хола си да пием по едно уиски. Аз навлязох с цялото си бойно снаряжение. Освен чантата си, носех и торба, в която бяха кутиите ми от обяд, защото тогава бях на някаква оризова диета, с която наистина свалих доста килограми, които после възстанових за отрицателно време. Приятелят ми Х. ме погледна изненадано в хола и попита:
-         Ама, …къде заминаваш…?
-         Ами…никъде, защо..? – попитах аз изненадано!
-         Е …как, това дето го носиш е багаж за поне седмица…! – поясни Х.
Едва не умрях от смях!!! Чак сега зацепих, какво ме пита Х. Направило му впечатление, че съм като охлюв, нося със себе си всичко необходимо за да оцелея в природата поне седмица…! Като се замисля, дори и днес чантата ми винаги е препълнена. Убеден съм, че повече от половината ми багаж в нея не ми е необходим, но …някак съм свикнал да имам всичко, от което може да се нуждая на първо време за нещо си и си го нося, като подвижен офис съм.

В КОМАНДИРОВКА КАТО НА СЪН

Това беше в годините, когато все още се приучвах да спя, докато пътувам в командировки. Трябваше да замина някъде по южните поделения, вече дори не помня къде, но беше нещо важно. Имаше някакво учение, тренировка, при това с млади войници, когато все още имахме наборна армия.
Това добре, обаче предната вечер един от най-добрите ми приятели тогава – Х., имаше рожден ден и много настояваше да черпи.
-         Х., извинявай, ама пътувам бе човек, сутринта рано пътувам, няма да мога да остана до по-късно!? – обяснявах му аз.
-         Не, ще дойдеш, запазил съм маса в ресторант „Старата къща“ и те чакам в 18,30 ч.! – настояваше Х.
Първо, ресторантът беше много приятен, защото ни познаваха там, а и го посещаваха много артисти. Второ на Х. не можеше да се откаже, наумеше ли си нещо, няма как да не стане, отказът ми обикновено означаваше той да се разсърди и да не общуваме повече, както по-късно и стана…! Сега обаче не можех да му откажа, все пак, беше ме поканил персонално, само мен, няма как..! Отидох и като се започнаха едни салати, едни ракии, едни чинии…, свят ми се зави! Не че някой ме задължаваше да пия и да ям, ама като има, как да откажа!? Както казваше един от емблематичните началници на военното издателство – майор С. - „без едно мога, ама само с едно не мога…!“. „Надринкахме“ се като невидели с рожденника и някъде след полунощ се заклатушках към дома ми, който по това време беше в центъра на града и слава Богу, защото се прибрах сравнително бързо. Нямах време за нищо друго, освен да се разсъблека почти театрално, залитайки във всички посоки и си легнах с няколко скока в леглото…!
Имах чувството, че едва съм си легнал, когато часовникът ми иззвъня да ме събуди сутринта. Оххх, защо звънеше сега тази проклетия…! Ааа, да, заминавах в командировка…някъде…! Сетих се…! Как съм станал не помня, багажа, как съм си събрал за три дни – също не помня.
И заминах наистина. Само че почти половината път го проспах в автобуса, а през другата половина, която беше осеяна с остри завои по пътя, полагах почти нечовешки усилия да не повърна, защото ми беше лошо, а и сякаш още бях пиян от снощи. В това време Х. сигурно още си спеше сладко, сладко в леглото в София, когато аз вече пристигах в поделението някъде на майната си.
Нито помня, къде беше това поделение, или военно формирование, както е модерно да се казва сега, нито помня командирът, кой е бил, нито пък помня, защо съм бил там, което по принцип не е обичайно за мен. Вероятно те ме помнят,…някъде там на юг…!
Помня само, че пристигнах ни жив, ни умрял в южния гарнизон. Свърших си работата, дори диктувах някаква малка дописка на колежката в София, която приемаше кореспонденциите и после както съм легнал, та чак за тръгване към София се събудих. А в автобуса – отново спах като отрязан пън!

ЗА ПИЯНИЦИТЕ ОТ „БА“

Всеки ден след работа във вестник „Българска армия“ се събирахме с приятели или в заведението „Дон Домат“, в подземието на сградата на БДЖ, която тогава се намираше срещу редакцията ни. Казвам тогава, защото по-късно редакцията ни беше премествана няколко пъти на различни места. Другото заведение, в което още по-често ходехме, беше така нареченото „Аквариума“. То не се казваше така, но ние така си го бяхме кръстили и се намираше на ъгъла на градинката пред „Кристал“, срещу Централния военен клуб, в частта й от към улиците „6-ти септември“ и „Аксаков“. Почти всеки ден, зиме или лете, след работа бях там и имах срещи с приятели. Сервитьорките ни познаваха и когато отивах пръв, защото работех най-близо, обикновено ме питаха:
-         Същото ли..?
-         Да! – отговарях сигурно аз, а това означаваше през зимата – голям коняк „Слънчев бряг“ с дълго кафе, или голям български джин с тоник, а по-късно - с вода –през лятото.
До такава степен че познаваха сервитьорките, че дори когато някои от тях се преместиха на други места, когато се виждахме случайно в новите им заведения, или пък просто по улицата, се поздравявахме!
Един ден, след работа, беше през лятото, се бях разбрал с приятели да се видим на „Аквариума“. Отидох пръв и сервитьорката разбира се попита традиционно:
-         Същото ли…?
-         Естествено…! – отговорих категорично аз.
-         Голям български джин с вода и лимон…! – провикна се сервитьорката към бармана, за да не ми бави поръчката, въпреки, че нямаше много хора в заведението, а и навън, където бях седнал и аз.
-         А ти с какво се занимаваш…? – попита ме някак закачливо сервитьорката.
-         Журналист съм във вестник „Българска армия“. – отговорих чевръсто аз.
-         Ааа, интересно, къде е това, къде ти е офисът..?! – попита момичето.
-         Ами то е редакция, не офис.., ами тук наблизо е, във военното издателство, знаеш ли го…до къщата на Иван Вазов? – отговорих аз.
-         Ааа, не го знам, както  и да е…! – каза момичето.
-         Абе по „Раковска“ нагоре и срещу дома на покойника, едно време едно заведение имаше там, знаеш ли го…? – уточних аз.
-         Ааааа, ми така кажи де, дома на покойника, знам го естествено. Значи там наблизо си..е , то не е далече..! – зарадва се момичето, че се е сетило за местонахождението на работата ми.
-         Е, там е…! – изтърсих аз.
В този момент от бара се провикнаха:
-         Готов е джина…!
-         Идвам…! – извика сервитьорката и се отправи към бара, като по пътя се размина с другата сервитьорка.
-         Какво…, джина за пияниците от военния вестник ли…!? – попита закачливо момичето, гледайки към колежката си и надявайки се да не я чуя.
-         А…, точно така, за мен е…! – потвърдих аз с усмивка.
Момичето се смути и се извини поне три пъти, но нямаше никакъв проблем, защото беше повече от очевидно, че няма как всеки Божи ден да съм на „Аквариума“ и да не ми излезе име на мераклия…!!!

ЗАГЛАВИЯ КАТО ЛОЗУНГИ

Заглавията – тази отвратителна част от писането на каквото и да е! И до днес ненавиждам заглавията. Когато пиша статии, книги, стихове, разкази, каквото и да пиша, винаги накрая поставям заглавието, четейки с мъка онова, което съм сътворил като текст. Никога не съм могъл да слагам добри заглавия и това си е.
Като постъпих във военния вестник се учех от по-възрастните ми колеги, а те бяха от старата школа, когато заглавията бяха в стил „пред нас са блеснали житата!“ – лозунгативни, гръмки, обилно парфюмирани и по комсомолски бодряшки. Ща не ща и аз прихванах, а постепенно и се доусъвършенствах, като задминах и колегите си. Няма да забравя, как един път по повод някакви изпити във военната академия, написах едно заглавие, което гласеше приблизително: „Военната академия е най-висшето ни военно училище“, при това излезе на цяло фолио – средни, или една до друга, две страници.
Сега като ги чета си мисля,…и какво казва на читателя ни това заглавие, с какво го информираме, какво научава от заглавието!? Повечето хора четат само заглавията и това е принципът на писането на заглавие – като го прочете читателят, да може да придобие максималната информация, която иначе би придобил, ако прочете цялата статия. Да ама не, както се казваше! В друг случай бях написал: „Военното образование е все по-важно за военнослужещите“! Е, и.., бих се запитал сега, и какво от това…! Или пък заглавие от сорта: „Военната академия – все по-престижна за български и чужди военнослужещи“! Добре, така е и сега, но заглавието не казва, за какво става дума в статията, където обяснявах, че завършили и няколко чуждестранни офицери. „Офицерите все повече се стремят към съвършенство“ е вярно, но е лозунг, а не заглавие и това и до ден днешен ми е в сериозен дефицит – когато трябва да измислям заглавие, си бъхтя главата повече, отколкото, когато се налага да определя акцента и да напиша самата статия. Принципът е, че каквото ти е първото изречение, в този смисъл трябва да ти е заглавието, тоест, то трябва да носи акцента на цялата статия, който се предполага да е ако не в първото изречение, то поне в първия абзац. Уви, понякога заглавията ми бяха в стил: „Офицерите ни имат шанса да учат в най-престижната военна академия у нас“, при положение, че академията е само една, има и други военни училища и изнесени факултети, но те са друго нещо! Та такива работи за моите, а и не само моите заглавия – лозунги.

ПИЕШ ЛИ КОЛЕГА…!?

„Пиеш ли колега?“, беше първият въпрос, който беше задаван на нов колега в редакцията. Алкохолът беше атестат за качество на човека. Ако един човек пие, той значи задължително може да се забавдлява и да разпуска качествено. Ако един човек не пие, това означава, че от него трябва да пазиш, защото трезвеността понякога си е живо обвинение в очите на пиещия!
Озовахме се с фотографа В. на полигона „Корен“ край Хасково. Ние отиваме за ВИП-деня на някакво учение, а пък колегата Б. е с участниците в учението вече няколко дни. Видяхме се тримата на вишката на полигона. Б. обгорял от полигонното слънце като гущер. Ние бели и енергични, току що дошли от цивилизацията. Вечерта полковник М., командирът на бригадата, която изпълняваше учението, каза, че ще вечеряме заедно в столовата на полигона. Влизаме ние прилично, малко след обявения час, за да не изглежда, че сме умрели от глад, не че не бяхме…!
-         Добър вечер г-н полковник! – поздравихме ние командирът.
-         Добра да е и за Вас…! изгледа ни хитровато полковникът. – какво ще пиете момчета?
-         Ами каквото има! –отговорихме ние с фотографа. Колегата Б. все още не се беше присъединил към нас.
-         Ракия за журналистите! – изкомандва полковникът с гръмовния си глас!
И пихме, наздравици вдигахме, какво да се прави, няма начин. Полковникът ни обясни, че в армията се пие. Тогава те признават за мъж, иначе за нищо не ставаш.
-         Те жените пият, че какво остава за мъжете, ако не пие един мъж, и за жена не става…! – категоричен беше полковник М.
В това време се появи и колегата Б.
-         Колега, какво ще пиеш…!? – провикна се полковникът от масата си.
-         Ами…, айрян, ако може!  - каза колегата Б.
-         Как така айрян…? Какво е това айрян…? – смути се полковникът.
-         Ами айрян, това ще пия! – обясни равно колегата Б.
-         Ама не бе, аз питам за другото, за основното, ракия, или водка…? – поясни се полковникът.
-         Ами не, само айрян…! – каза колегата Б.
-         Добре тогава, дайте да колегата една голяма ракия и една чаша айрен! – разпореди се командирът.
-         Ама аз не искам ракия, наистина, айрян ми се пие, че цял ден по полигона се обезводних! – протестира колегата Б.
-         Няма не искам, ще пиеш ракия, как иначе да ти кажа „Наздраве!“, ще пиеш и това е, водата е за миене, не е за пиене! – отсече полковникът, къде на шега, къде и съвсем сериозно.
-         Добре, но нека да е малка ракията…! – примоли се колегата Б.
-         Не, голяма ракия му дайте, той е мъж, какви са тия лиготии, „малка ракия“…, няма такова нещо, тука при нас ракиите са само големи, малки няма…! – провикна се полковникът и колегата Б. се примири. След това цяла вечер облизва чашата си, а командирът нарочно най-често на него викаше „Наздраве!“.
Вечерта, тоест, през нощта си легнахме в леглата, в една стая, където прословутите „русенски легла“ едва не ни свиваха на две в провисналите си пружини. Спахме като къпани, въпреки, че тогава на полигона нямаше къде да се къпем. За сметка на това пък, бяхме почерпени като на кралски прием – пихме и ядохме, а после и се наспахме. На сутринта хладният вятър ни освежи на вишката, където духаше доста силно. Колегата Б. ни обясняваше нещо по отношение на маневрите, стрелбите и операциите, ние с фотографа В. гледахме безизразно напред и дори не го чувахме, защото главите ни все още бяха“сношни“!

ЗМИЯ НА ВИШКАТА

На зенитния полигон „Шабла“, на брега на морето между Шабла и Крапец, се провеждаше учение. Ние разбира се отразявахме събитието с фотографа К. и шофьора ни Д. Всеки ден имаше различни епизоди, които се тренираха. Учението беше многонационално и имаше богат материал за работа. Вечер спяхме в един хотел, който беше не далече от бойните действия на полигона, на брега на морето. Вечер комарите бяха толкова много, че можеше да се ползват за мезе. А денем, пътят към плажа, който беше не повече от 20-тина метра дълъг, беше доста често посещавам от змии. Нормално – слънце, вода и храсталаци, как да няма змии…!? Смоци ли бяха, други ли бяха, не знам, знам само, че изпитвам панически ужас от змии и въобще не държах да ги виждам. Комарника на вратата ми беше почти закован, за да не се промъкне някоя гадинка в стаята, защото това би било истински ужас.
В същото време, след като при нас, където спяхме казваха, че има змии, а дори и шофьорът ни Д. беше видял една на път към плажа, то нямаше как да няма змии и на полигона. Казваха, че някакъв смок живеел във вишката.
-         Как така във вишката…!? – попитах ужасен аз.
-         Ами така бе, през деня се разхожда напред назад, не се страхува от хората и по някое време се прибира вътре…! – казваха ми офицери и колеги.
-         Ама защо го пускат вътре, как ще живее вътре, та това е змия…! – настръхвах от ужас аз, само като си представях гадинката.
-         Ама той е безопасен бе, то това е смок, нее отровна змия! – успокояваха ме всички.
-         Бе остави тая работа ти, не била отровна, може и да не е, ама си е змия…!- - упорствах аз.
Слава На Бога, така и не ми се удаде възможност да видя смока. Благодарен бях, че ми показаха, от къде влиза и излиза, за да избягвам мястото и да не се засечем.
-         Е, змия,…смок…, едва ли ще е два метра…! – успокоявах се аз на глас.
-         Да бе, то е като гущер, само че е без крака и се движи като змия! – успокояваше ме и фотографът К.
Така времето мина, учението приключи и се прибрахме в София. По едно време, при влизането ми във фейсбук, видях профила на една колежка от военния телевизионен канал, която беше снимала въпросният смок, как се прибира към вишката на полигона. Видях снимката и зениците на очите ми се разшириха като на тасманийски дявол. Въпросният смок, който едва ли е два метра, както си мислех, ми се видя поне два метра и половина. Проточил се беше край фасадата на вишката на полигона най-необезпокоявано и явно се прибираше в леговището си от неуспешен лов, защото ми се видя малко хилав, но пък за сметка на това въздълъг!
Плюх си три пъти в пазвата, че не съм го видял на живо, защото както казваха, че не се страхува от хората, като нищо можеше да ми се замотае в краката, докато обикалях да наблюдавам учението, а тогава всички щяха да разберат, какво представлява ужасяващ фалцет в пет октави, с почти успешен опит за към шестата, през портативен мегафон…!

ВКУСНИЯТ …СМОК!!!

И като стана дума за змии, да свършим темата и с поредния, но последен случай! Отново сме на полигон „Корен“ край Хасково. Може би дори и в рамките на същото учение,, за което стана дума по-горе, с колегата Б. и фотографът В. Отразяваме занятия за вестник „Българска армия“. За целта от мен се искаше интервю с някакъв британски подполковник. Учението беше с англичани и французи.
И така, зависяхме си ние с фотографа В. на една беседка, в очакване на „Годо“. Само че „Годо“ – въпросният британски подполковник не идваше. Оказа се, че висяхме на тази беседка почти цял ден. Опекохме се, но и се наслушахме на интересни разговори. Така например, някакви млади офицери, може би от полигонната команда, дойдоха на беседката да пушат. Докато стояха си говореха, как някой си бил хванал някакъв огромен смок. Одрали го, опекли онази част от него, която била ядлива, и замезили с водка…!
-         Вие опитвали ли сте смок…? – попита някакъв старши-лейтенант, или беше лейтенант, не помня.
-         Отвратително…, никога не съм, няма и да опитам, змии не ям..! – погнусих се аз.
-         Ама то е като пилешкото, много е вкусно и е крехко..! – усмихваха се младите офицери, като видяха, че изпитвам ужас от змии.
-         Абе остави бе, как ще ям змия, …гадост…! – категоричен бях аз.
-         Ааа, смокът е много вкусен, то се яде само една част от него…! – заобясняваха ми офицерите, като изпадаха в подробности, кое се маха, кое се яде и въобще, колко било вкусно.
-         Това насила да ми го слагат в устата, ще го плюя…!? – заявих победоносно аз!
-         Аааа, не знаеш, какво изпускаш…! – смееха се младите офицери.
Докато чакахме британския подполковник, имах чувството, че ще дойдат някои, които са опитвали и крокодилско месо! Така и не дойдоха по-екзотични любители на бизарни храни. Не дойде и британският подполковник,…или пък дойде, …вече не помня, но от тогава знам, как се готви яхния от смок…, която обаче никога няма да сготвя…!!!

КАТО КУЧЕ В КАРУЦА

И отново сме на полигона „Корен“, край Хасково. Пак се провежда някакво учение с международно участие. На следващия ден трябва да си тръгваме. С колегата фотограф В. обаче нямаме транспорт от полигона до Хасково, от където да си вземем автобуса за София. Уви, няма никаква кола към града. Няма кой да ни закара. А следобед автобуси няма, те са само преди и около обяд.
Отчаяни, ние седнахме на някаква пейка до основната административна сграда на полигона. Стояхме двамата и мълчахме, мислехме, как да се придвижим към Хасково. Имаше някакви селски рейсове, но дали ще дойдат, от къде да ги вземем, ами ако не минава, ами ако няма места, ами ако е отменен…! Все тези въпроси ни се въртяха в главата.
Изведнъж някой ни подвикна от към сградата:
- Журналистите, има един камион, който тръгва към Хасково, ако искате…!?
- Да, да, разбира се, искаме, кога тръгваме…? – оживихме се ние.
- Ами след малко, обаче…това е камионът с мръсното спално бельо от учението…! – обясниха ни нашите хора.
- Абе какво значение има, качваме се, нали няма да сме в бельото им! – обяснихме ние.
- Ами да де, ама…, отпред в кабината няма място, там ще се качат две колежки. Ако искате, трябва да се возите отзад в откритата каросерия, при вързопите с бельото! – казаха ни.
- Ааа, не, отзад не искам…! – отговорих аз.
- Защо бе,  то е за малко, после слизаме и се прибираме в София! – настояваше колегата В.
- Бе остави тая работа бе В., как ще се возя при мръсните гащи на хората…! – категоричен бях аз.
- Какви гащи бе, това са чаршафи, просто чаршафи, нищо повече, няма гащи…! – настояваше В.
- Ами…, не знам, това ми е малко в повече..! – поддавах аз, като си мислех, че за половин час най-много ще стигнем до Хасково, пък кой ме знае, къде съм бил преди малко, дали в мръсните чаршафи на войниците, или не…!
Хората от полигона явно разбраха, че се колебая, но искаха да ни помогнат и ни предложиха да ни дадат по едни дървен стол, да не седим на земята, върху, мръсните чаршафи, все пак.
-         Добре, става! -  съгласих се аз.
-         Е, разгеле! – каза колегата В.
И така, натовариха ни, заедно с вързопите с чаршафи в откритата дървена  каросерия на един транспортен „ЗиЛ 130“. Седнах аз като крал Артур на дървения си трон и още щом камионът потегли, на първия завой вече бях възнак върху бохчите с мръсните чаршафи.
-         Да ти се невидят и дървените столове и чудото…изядох всичките мръсотии по тези чаршафи…! – протестирах аз, докато фотографът ми В. едва не изпадна от каросерията от смях.
-         Споко бе Жека, след малко сме в Хасково и се прибираме! – успокояваше ме той.
През това време правех отчаяни опити да не изхвръкна от каросерията, докато камионът слаломираше по тесните, прашни и невероятно неравни черни пътища по полигона. Размятах се точно като „котка в каца“, както се казва, или се возех като „куче в каруца“.
Това добре, вече се бях овъргалял обилно в мръсните чаршафи от полигона и дори небрежно се подпирах на някои от бохчите, но се замислих за друго.
-         Ами като пристигнем в Хасково, какво ще правим бе В., как ще се появим там, слизайки от камион, пълен с мръсни чаршафи, хората ще ни помислят за ненормални…! – кахърях се аз.
-         А, много ти пука, слизаме и това е…, кой от къде е ….! – успокояваше ме В.
-         Е как бе, нали ще ни видят, от къде слизаме от каросерията на камиона, като някакви…, ужас…! – изпадах постепенно в паника аз.
И така неусетно, или напротив - твърде усетно навлязохме в града. Камионът спря на някакво място. Сякаш беше доста закътано. Аз се огъзих мащабно, като на кино, провиснах от каросерията и се свлякох долу, като междувременно успях да си одера новата кожена работна чантата.
В този момент, това сравнително безлюдно място се оказа вход и изход на двора на някакво училище, от което се изсипа сякаш целия свят. Умрях от срам, защото си мислех, че всички мен гледат, докато слизах от камиона с мръсното бельо. Набързо се отупах и си взехме довиждане с колегите ни от полигона, като изчезнахме със скоростта на светлината към автогарата, за да си купим билети за София. Това беше вторият път в живота ми до сега, когато в банята имах желание да се измия с белина…!!!

ВОЕННИ ТАНЦИ

Беше някакъв празник, дали пък не беше и коледен купон на военния вестник, не помня, помня само, че събитието беше в ресторант „Яйцето“, в подземието на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Главен редактор беше вече покойната Р. Пинайхме, хапнахме и дойде време за хора и ръченици. Естествено, аз бях първи на дансинга, защото наистина обичам народните танци. Танцувахме, потихме се, пихме, ядохме, после пак танцувахме. По едно време, заместник-главният редактор К. ме извика.
-         Жека, абе вземи покани шефката бе, виж как стои сама, не танцува, покани я..!
-         Ааа, главната редакторка….не мога бе К., ти я покани, аз съм само редактор, ти си й заместник…! – противях се аз.
-         Айде айде, не се прави на интересен, покани жената, не се инати…, скучае, не виждаш ли! – изкомандва ме К.
Поканих аз шефката. Беше някакъв блус. Тя се усмихна и прие поканата ми. Танцувахме „чик ту чик“. Внезапно обаче смениха музиката и пуснаха някакво диско. Завъртяхме се ние, затанцувахме, задрусах се и аз като пияна матрьошка около шефката ми Р. Тогава бях по-слаб, но се чувствах тромав. Нещеш ли, музиката сериозно залитна към някакво бегло, но доста успешно подобие на мазно анадолско маане – тип кючек от селски събор. А сега де! Заврътках си аз ханша енергично, за да дам шанс и на шефката ми, да не се срамува да е първа. Тя не ме чака дълго и се включи активно, като завъртя и тялото си, а и погледите на колегите! По едно време така сме се увлекли в танците, че неусетно сме останали сами на дансинга. Останалите стояха отстрани, ръкопляскаха и ни даваха кураж да продължаваме.
-         Давай Жекааа, ти си нашта гордост…!-ехтеше гласът на заместник-главния редактор К.
-         Опааа, дай, дай, дай…! - викаха всички около нас, сякаш в един глас.
Слава Богу танцът свърши и можех най-сетне да си отдъхна. Отправих се бързо към масата си, с известно облекчение.
-         Жека, ще умориш шефката бе, какви са тия танци, какво е това чудо от теб, бе…! – на шега ми се скара заместник-главния редактор К.
-         Айде, айде, шефката е по-оправна от мен, няма й нищо…! – казах въздишайки аз, докато още си поемах дъх. А шефката Р. ме погледна със широка усмивка и ми намигна заговорнически.

--------------------
----------
------