сряда, 27 септември 2017 г.

ДЕМОНИТЕ НА „АМЕРИКАНСКАТА КЪЩА“ В СОФИЯ ВОДЯТ ПАРАЛЕЛЕН ЖИВОТ!



Демоните на „американската къща“, така са известни всички хората и техните  житейски събития, които се случват в една най-обикновена къща в българската столица София, която по стечение неа обстоятелствата е построена с емигрантски пари, от българин-емигрант в САЩ, за което вестник „България“ вече писа. По-важното обаче тук и сега не е къщата и нейното построяване, а онова, което стои зад нея и особено начинът, по който хората, или поне някои хора, го възприемат! 

В Америка живеят много български емигранти, които винаги са подържали активна връзка със своите родственици в България. Те са подпомагали роднините си, правили са бизнес в страната ни и...изведнъж разбират, че те са попаднали отвъд "желязната завеса", където за техните близки започва идеологическото вегетиране на човешките създания.

Именно в това време и при тези условия е повече от "лош късмет" да живееш в къща, която бива наричана "американската къща". Това е историята на един фамилен дом в центъра на София, който съществува и днес и който и днес все още е известен с прозвището си от времето на комунизма. Става дума за дома на Георги Иванов.

Днес "американската къща" все още гордо извисява снага вече в идеалния център на София, никой обаче не я нарича така. Само някои възрастни хора, които все още помнят онези години, понякога се сещат за "американската къща". Тя никога не е била обитавана от хора, или поне от родственици на емигранта, който я е построил, които да са съжалявали за съдбата си.

“Американската къща” е известна и с това, че в нея, според властта в онези години, живеели предимно “врагове на партията и народа”. Евламбия /Бинка/ - майка на Христо и Петър, две квартални момчета- често плашела децата си, когато не слушали, или правели бели, че ще ги прати да ги затворят в подземията на “американската къща”.

Така пропагандата в онези години превръща един обикновен български дом в тайно “свърталище” на наказателни “елементи”, които “тормозят” децата.
Едно столично семейство е превърнато от градския фолклор в нещо като “семейство Адамс".

Днес мазетата на “американската къща” са си същите, каквито са били и преди. Те отново са пълни с въглища, дърва за огрев, градински инструменти, стари уреди,…НО не за мъчение на деца /!/, а за различни занаяти, всъщност са пълни с много история.

Въпросът е, че обитателите на тази къща си остават „демони“ и след демократичните промени у, нас от края на 1989 г. Защо става така!? Защото, старите кадри на политическия репресивен апарат от полицейски тип, наричан „Комитет за Държавна сигурност“, не възприемат хората от тази къща и след промените. От една страна тези стари ченгета са гузни, защото много добре знаят, какво са причинили волно и неволно на хората, обитавали и обитаващи „американската къща“. От друга страна те не приемат тези хора и след промените, защото продължават да ги подозират, че са поклонници на Запада и недай Боже – на Америка…!!! 

Ето заради това те не са приети, не са възприети като „верни елементи“ на партията и на системата, макар и партията вече да не е същата, а системата отдавна да е разгромена, поне политически, не и икономически…! 

Георги Иванов, наследникът на емигранта, построил къщата споделяше приживе, че и след промените, старите ченгета, когато минавали покрай „американската къща“ си обръщали главата на другата страна! Те не просто не можели да понесат, че не са срутили тази къща и не са разгонили обитателите й, те не понасяли своето „великодушие“ да оставят живи тези хора, прегрешили сериозно в това, че са наследници на един емигрант в САЩ!

И така, старите ченгета от времената на комунизма не искат да погледнат нито Георги в очите, нито къщата, а това се засилва особено много, когато „партията-кърмилница“ вече има сериозна политическа опозиция,  тогава антагонистичните настроения се мултиплицират и достигат крайности, в които едни хора не се поздравяват умишлено, защото не се приемат политически…!

Тази кратка история на една енигматична сграда в българската столица може би не е толкова значима за историята на града и на страната ни, но е показателна за прецизността, с която беше фалшифицирана българската идентичност и беше изопачавана историческата ни предопределеност! Именно това придава на тази частна история едно доста по-мащабно обществено историческо значение.

КАК АМЕРИКА СЕ ОКАЗА „ПРОБЛЕМ“ В ЛИЧНОСТТА НА ЕДИН ВИСШ ДУХОВНИК!?



Личността на Варненския и Великопреславски митрополит Йосиф е достатъчно популярна и известна у нас, а и не само у нас, по-интересно е обаче отношението на властите в онези години на комунистическа власт в България, когато той е третиран като „враг на народната власт“, защото е против комунизма и налаганите от него репресии. 

Ето какво пише в донесение на началника на Управление ІІІ на Държавна сигурност, полковник /не се чете/, публикувано в книгата на Георги Казанджиев: „Варненският и Преславски митрополит Йосиф“, по повод владиката и неговата личност: „…Обектът е враг на народната власт. От мероприятие „Рила“ /става дума за подслушване с тайни микрофони в дома – бел. на ред./ се установи че той си служи със злостен език, когато говори за социалистическия лагер и с цинизми срещу др. Хрушчов /става дума за  съветския лидер по онова време – бел. на ред./. Ратува за нова война и говори с патос за Айзенхауер /става дума за американският президент генерал Дуайт Айзенхауер – бел. на ред./…“. 

Но това не е достатъчно и „началникът“ с главно „Н“ продължава да твори бисери по повод личността на един достоен човек като видинския митрополит, като обяснява, как  по време на пребиваването му на Запад, той се бил срещал и говорил с „лица из вражеската емиграция“…!!! И „поради това, че обекта е враг на народната власт…, евентуалното му изпращане в САЩ и Канада, за да проучи състоянието на Българската православна епархия в тези страни, би допринесло повече вреда на страната…“, твърди „началникът“ от политическата полиция и нейния репресивен апарат „Държавна сигурност“…! 

През 1954-1956 г. митрополит Йосиф Варненски е бил във Франция и Австрия, където се лекувал и където е бил отседнал в хотели, където ходел и се срещал с английски и американски разузнавачи. През 1958 г. е представител на БПЦ на Ламбетската конференция и това не убягва на родните политически разведки. 

В разговор с архимандрит Прохор, протосингел на епархията, митрополитът споделя впечатлението си за чужбина: „…Свобода, най-важното е, че си свободен, няма страх. Тук чувстваш страх. Може да ядеш топли баници, но те е страх, какво ще стане с тебе. Хайде за нас толкова не, ама страх ме е за Църквата, това сега ме измъчва…“, твърди митрополитът. За него „надеждата е само в Англия и Америка“! 

Ето какво казва митрополит Йосиф при други обстоятелства, когато заявява: „…Нашите телефони са шпионирани от комунистите и всичко се подслушва. Човек трябва да внимава, какво говори по телефона. Комунистите викат, че в САЩ били подслушвани телефонните разговори на гражданите. А у нас не е ли така? …“. 

Последното донесение от повече от 1240 доноси за митрополит Йосиф Варненски е някъде от началото на февруари 1988 г. Тогава той дава интервю за БТА, в което говори за религиозните свободи в България. Той се надява като най-възрастен митрополит това, което казва, да е от полза за Църквата. Въпросното интервю е прочетено и по американската правителствена радиостанция „Ей Би Си“. 

И всичко това се случва на един православен митрополит, властите в онези години не се свенят да дебнат и да тормозят дори и такъв човек като него, защото това е моделът на действие и начинът за „взаимодействие“ . Църквата определено бърка в „добрите намерения на партията“ и тя не може да се развихри и да оплячкоса цялото съзнание на хората, Църквата все пак и все още  тогава успява някак да запази макар и малка частица от човешкото у хората, въпреки зверствата, на които обществото ни реагира като изпада в тотален ступор в началото на прехода от парламентарна монархия към комунистическа република от съветско-азиатски тип. 

И когато един представител на Църквата, при това висш нейн представител се осмелява да говори срещу, комунизма, това вече е проблем за партията, защото той олицетворява институция и говорим от името на нея, а това се чува, не само у нас, чува се ,както виждаме и извън пределите на страната. Владиците ни пътуват, те, въпреки всичко, все пак са относително по-свободни, но и повече дебнати, защото пътуванията им се основават на обучение и властите се надяват по този начин да „изнасят революция“, тоест, - духовниците ни да станат рекламни лица на комунизма у нас, уви…! Оказва се, поне в повечето случаи, че духовниците ни навън казват истината и за зверствата, и за липсата на религиозна свобода, и за липсата на политически свободи и дори и за липсата на каквито и да е свободи на личността…! Така практиката да се допускат пътувания на духовници извън страната и особено на Запад, се оказва автогол за властта н България тогава. 

Разбира се това е поправимо и в крайна сметка подобни пътувания са ограничени почти до максимум, като пътуват само верните на партията, онези, които се подчиняват и изпълняват поръките, които са им поставени и за подривна дейност, и за популяризиране на политическата система у нас, а това се превръща и в част от абсурдите на едно историческо време.

КОЙ КУМ, КОЙ СВАТ, КОЙ ВЪВ „ВИДИНСКА“ Е ПО-БРАДАТ…!?



Снимка: БНР

Прави ли Ви впечатление, как като наближат избори за нов епархийски митрополит почти веднага започват да валят фейсбук  и всякакви други групи за подкрепа обикновено основно на двама епископи, които и двамата са на практика неизбираеми, защото се явяват, някои от тях вече на пети избори /като броим и предстоящият за видински владика/, и никога не биват избирани!? 

Тези кандидати понякога дори не събират и един глас, а не е ли редно, при такава ситуация, когато нито един епархийски избирател не гласува за тях, въпросните епископи да отпаднат от предстоящи избори за епархийски ръководител, защото очевидно те не се ползват с доверие на обществеността, която биха представлявали като епархийски митрополити…!? 

В същото време зад тях / в преносния, а понякога и в прекия смисъл...!!!/ застават мастити бизнесмени и политици…! Каква е работата на бизнесмените да подкрепят „попове“…нямат ли си те бизнес, с който „да си играят“, че опряха до църквата и изборите за митрополит…? Ами политиците…., защо те пък се намесват с подкрепа на определени кандидати, при положение, че това въобще, ама наистина въобще не им е работа…!?

Така е и сега, както съобщиха някои медии: „…Подписка за избор на Белоградчишкия епископ Поликарп за Видински митрополит започна Инициативен комитет от общественици, бизнесмени и ръководители на институции...“.  

След кончината на  видинския митрополит Дометиан, Светият Синод на БПЦ-БП, с решение от 19.09.2017 г., от 20.09.2017 г. освободи епископ Поликарп от длъжността викарен епископ, като от същата дата го назначи за трети викарий на пловдивски митрополит Николай и за ректор на Православната духовна академия „Св. св. Кирил и Методий“ в Пловдив. По всичко изглежда, че това е пращане, както се казва в „трета глуха“, за да бъде изолиран един кандидат…!  

„На практика, от тук нататък нямам право да участвам в духовния, църковния и обществен живот на Видин и Видинска епархия, без разрешението и благословението на изпълняващия длъжността временно управляващ Видинска епархия Врачански митрополит Григорий и Негово Високопреосвещенство Пловдивски митрополит Николай“, написа епископът в свой профил във фейсбук. Това което казва е факт. Факт е обаче, че почти нищо не е достъпно от профила му във фейсбук, докато това съобщение стана достояние на обществеността, защо…, ами вероятно, защото именно така е трябвало да стане...за да има обществена реакция, която не закъсня и се появи въпросната група за подкрепа…! 

Има обаче и още нещо. Защо Синодът така бързо изпрати Поликарп в Пловдив? Обикновено се изчаква да дойде наместника на овдовелия престол и едва тогава викарият се освобождава, за да не влияе на изборите, тук обаче не стана така! Защо..? Нима това е някаква проява на недоверия от страна на Синода към Поликарп и ако е така, защо ли, да не би това да се дължи на съмненията за дипломата на епископа, които се прокраднаха в един православен сайт още преди години и все още не са опровергани официално, не че нещо, но така и не стана ясно има ли я, няма ли я, пък все пак говорим за митрополитски избор, не за махленски кошничар…!?

По-нататък епископът пише: „…Бих искал да изкажа благодарност към цялото изпълнение на Видинска епархия – духовници, вярващи, управници, политици и общественици …Да им благодаря за любовта, подкрепата и доверието с които ме ограждаха и ограждат. Благодарейки на всички, запазвам най-мили спомени и моменти, които ще останат завинаги в сърцето ми. Думите не ми достигат да изкажа всичко онова, което чувствам, мисля и преживявам...“. От думите на епископа сякаш личи някакво разочарование, сякаш е огорчен и това щеше да е само едно индивидуално усещане, ако не беше послесловът, който сам епископ Поликарп си е написал: „PS: Много Ви моля да не ми задавате неудобни въпроси и ме поставяте в трудна ситуация. Все пак съм монах и се старая да имам послушание към всичко, към което ме призове Светият Синод на БПЦ-БП“. От това става повече от очевидно, че Синодът е бързал да отстрани епископа от Видин, а това вече показва тенденция и най-вече точно определено отношение...! Иначе, ако трябва да реши нещо, Синодът може и с месеци да се мотае, но сега побърза, реагира почти светкавично, което въобще не е характерно за родните ни синодални старци! 

И нека пак да се върнем на изборите за нов видински владика и подкрепата за кандидатите. Нормално ли е само дни след кончината на митрополит Дометиан, преди още да са минали 40-те дни от смъртта му, вярващи хора, които се имат за такива поне, вече да подготвят новия владика, не е ли сега време за скръб, ако наистина са обичали митрополита си до сега, не е ли именно сега време за смирение и покой, а не - за предизборна агитация, сякаш ще се избира нова управляваща партия, а не нов духовен лидер…!? Тук не е виновен кандидатът, а онези, които го лансиран, освен ако самият той не е в основата на организацията за това…, което обаче няма как да знаем…!?

Някак трудно можем да приемем подобно поведение, макар че Видин е особен, там нещата са сложни и многопластови, а изборът за нов владика във Видин, макар злите езици вече да твърдят, че името му е известно, ще е труден и показателен, защото именно сега ще си проличи, онези същите неизбираеми епископи, дали отново ще бъдат включени в така наречената „листа на достоизбираемите“, каквито всъщност те отдавна вече не са, ако въобще някога са и били…!

За фейсбук-групата „Православни новини“

вторник, 26 септември 2017 г.

ЗАБРАВЕНИТЕ ДОМОВЕ И ИЗОСТАВЕНИТЕ КЪЩИ НА СЕВЕРОЗАПАДА


Останки от някогашния хамбар на дядо Кольо – с. Шума.

Едно от най-запазените и най-съхранените в природата кътчета на България е така нареченият Северозапад. Някои ехидно го наричат „северозападнала България“  и са прави…! Наистина това е най-слабо развит район на България, а съответно и на Европа! Тук е най-слаба местната икономика, но пък природата се е съхранила автентична, почти в своята изключителна самобитност. 

Няма как да не ни направи впечатление пътуването през прохода „Петрохан“ още от отбивката за Годеч, та чак до Берковица, през изключително китното селце Гинци, продавачите на мляко и млечни продукти край пътя, онзи аромат на село, на изсушено сено, на пушек, на прегоряла коричка от ябълка на печката,…на истина…! Няма как да не се впечатлим от висините на самия проход, където на места облаците са на нивото на очите ни, сякаш не пътуваме с кола, или автобус, а летим със самолет…! Въздухът е толкова чист и крещящо прозрачен, че усещането наистина е за безтегловност, която носи душата в ефира на някакво твърде силно и осезателно безсмъртие…! 

А поляните, те са като от приказки, малки, брилянтни, „бутикови“ поляни, каквито няма на други места. Въобще българските планини са наистина уникални, защото всяка има своята красота, която не може по нищо да се сравнява с останалите и всяка успешно се конкурира с другата. 

Рила има магията на дишането, Родопите – магията на усещането, Стара планина в различните си части също е различна – приморско-нетърпелива, планинско-привлекателна, романтично-феерична…, Пирин носи устрема на въображението, Странджа – сензитивността на миналото, Витоша-непреходността на енергичния ден. Така е и тук, „Петрохан“ отдавна е оставил своите забележителни красоти и в литературата, и в киното, и в поезията, а и в местния фолклор.
 
Рушащата се къща на дядо Кольо – с. Шума.
Като стана обаче въпрос за приказки, къщите тук са истинските замъци на етнографията, сякаш са излезли от приказките на братя Грим, за дълбоки гори и фантастични замъци, в които живеят страховити магьосници и величествени царкини. Къщите са онова, което веществено одухотворява миналото ни като народ. Макар и един от най-бедните краища в България и Европа, именно Северозападът оставя истински еталони за етнографското изкуство при строителството на къщите в региона. Те са хем малки, защото хората са бедни, хем са някак достойни, достолепни, издигат се над земята като вик, като непреодолима претенция за самостоятелност, като надежда за „утре“ и като доказателство за „вчера“!
Село Шума, класически пример за гранично населено място между така наречения Шоплук и Торлашкия край. Някои от махалите на селото са шопски, други са торлашки. Именно заради това тук най-ясно се наблюдава преходът от едната към другата културно-етническа област.
Събота е, селото е замижало в следобедния си унес, времето е леко хладно, но все още е рана есен… Денят е голям и динамичен, нощта – кратка и тиха. От някъде, неизвестно от къде се процежда звук и постепенно засиява в блясъка си ритмика от известна сръбска песен, в която Весна Змиянац пее: „…ех да имах сто живота..“..! Ех, наистина да имахме сто живота, всичките бихме ги изживели именно тук, в село Шума, на това истинско място, автентично, първично, живо, естествено място…! Да, животът тук никак не е лесен. Тук вода трудно се намира, освен картофи и джанки, почти нищо друго не се отглежда. Е, има къпини, стават и домати, но почвата е кафява, горска и не е подходяща за нищо друго, а понеже е и песъчлива, става предимно за отглеждане на картофи. 

Къщите обаче са интересни, защото въпреки липсата на заможни хора, домовете са изящни. Дори и сега, когато тези истински „средновековни замъци“ на Възраждането и началото на миналия век, когато постепенно се рушат, въздъхвайки на една страна, те се срутват от тежестта на годините си, но разкриват резбите и украшенията си, нагиздени като булки, те се полюшват и докато падат, сякаш танцуват последния си танц. Тази непреходна красота си има обяснение, но за съжаление не и у нас. Ето какво пише български емигрант в Канада: „БИЗНЕС АЛЕРТ": Знаеш ли, че тези кадри /на стари къщи бел. на ред./ показват един извор на ценности! Поне тук при нас тези стари подпорни греди, тараби, стари керемиди и прочие, се търсят под ,,дърво и камък". Хората дават (и аз) луди пари да притежават стари строителни материали, които много успешно успяваме да интегрираме в новото и модерно строителство, като декоративни елементи!“. Ето как далече отвъд океана хората ценят онова, което си отива постепенно, но сигурно тук, но то оставя следи, ценят го и заради прословутото „пето измерение“, според което истинските, живите, автентичните материали се разграждат в него до съставните си основни елементи. Тоест, дървото не се разгражда, защото е истински първичен материал, глината – също, но бетонът, е, той се разгражда на съставките си и споменът рухва, защото от бетона остават само съставни части, а не конструкция!  Това разбира се е само теория, философско виждане за нещо, което е ценно само по себе си! 

Почти падналата къща на дядо Петър – с. Шума.
И пак сме в село Шума, в същия този ранно-есенен следобед. Този път обаче Весна Змиянац пее:“…пцуйем те животе, що баш мене казни…“. Като насложим сръбската ритмика и съдържание на фона на това истинско гробище от къщи, на човек наистина му идва да псува и от мъка, и от безсилие, както се пее и в песента и то не заради нея, ни най-малко…! 

Нима всичко това се изпарява, нима гледката е преходна…!? Оказва се, че „петото измерение“ е в момента, то всъщност протича пред очите ни! Това на практика е смъртта, с която започва процес на разпад. Къщите се издигат от земята като в анимационен филм и постепенно отново потъват в нея. Стават убежище на влечуги и птици,      после ги превземат къпините и храстите и накрая дъждовете срутват покривите, за да може къщата от дом, да се превърне отново в „заготовка“, потъвайки бавно, но напълно убедително в земята, от която е произлязла някога, за да приюти няколко поколения българи!

Хората дават „луди пари“ да притежават стари строителни материали, които много успешно интегрират в новото и модерно строителство, като декоративни елементи.
Тук, в този район сръбската музика е много на почит. Ако човек каже, че не харесва „сръбско“ го гледат като извънземен, защото районът е общ, темпераментът е общ и предпочитанията за музика също са едни, общи. След Весна, друга „певачка“ запява, извива трели и къдри рими, а гората тежко въздиша зад гърба й, докато вятърът полъхва, сякаш за да разсее мислите, а разсейва само музиката и песента полита през селото, обажда се от към къщата на баба Гюра, после наднича от къщата на Паро Ристин, веднага след това прелита над Страньето, за да ни намигне от почти несъществуващата вече къща на Мицко и накрая бавно и тържествено се завръща към махала Лазинци, за да поеме отново в кръг – към Старо село и от там да прехвърли Чепъньо и през Маломаловския манастир, плахо да се отправи към Драгоманското блато…!