ЗАБРАВЕНИТЕ ДОМОВЕ И ИЗОСТАВЕНИТЕ КЪЩИ НА СЕВЕРОЗАПАДА

Останки от някогашния хамбар на дядо Кольо – с. Шума.

Едно от най-запазените и най-съхранените в природата кътчета на България е така нареченият Северозапад. Някои ехидно го наричат „северозападнала България“  и са прави…! Наистина това е най-слабо развит район на България, а съответно и на Европа! Тук е най-слаба местната икономика, но пък природата се е съхранила автентична, почти в своята изключителна самобитност. 

Няма как да не ни направи впечатление пътуването през прохода „Петрохан“ още от отбивката за Годеч, та чак до Берковица, през изключително китното селце Гинци, продавачите на мляко и млечни продукти край пътя, онзи аромат на село, на изсушено сено, на пушек, на прегоряла коричка от ябълка на печката,…на истина…! Няма как да не се впечатлим от висините на самия проход, където на места облаците са на нивото на очите ни, сякаш не пътуваме с кола, или автобус, а летим със самолет…! Въздухът е толкова чист и крещящо прозрачен, че усещането наистина е за безтегловност, която носи душата в ефира на някакво твърде силно и осезателно безсмъртие…! 

А поляните, те са като от приказки, малки, брилянтни, „бутикови“ поляни, каквито няма на други места. Въобще българските планини са наистина уникални, защото всяка има своята красота, която не може по нищо да се сравнява с останалите и всяка успешно се конкурира с другата. 

Рила има магията на дишането, Родопите – магията на усещането, Стара планина в различните си части също е различна – приморско-нетърпелива, планинско-привлекателна, романтично-феерична…, Пирин носи устрема на въображението, Странджа – сензитивността на миналото, Витоша-непреходността на енергичния ден. Така е и тук, „Петрохан“ отдавна е оставил своите забележителни красоти и в литературата, и в киното, и в поезията, а и в местния фолклор.

 

Рушащата се къща на дядо Кольо – с. Шума.

Като стана обаче въпрос за приказки, къщите тук са истинските замъци на етнографията, сякаш са излезли от приказките на братя Грим, за дълбоки гори и фантастични замъци, в които живеят страховити магьосници и величествени царкини. Къщите са онова, което веществено одухотворява миналото ни като народ. Макар и един от най-бедните краища в България и Европа, именно Северозападът оставя истински еталони за етнографското изкуство при строителството на къщите в региона. Те са хем малки, защото хората са бедни, хем са някак достойни, достолепни, издигат се над земята като вик, като непреодолима претенция за самостоятелност, като надежда за „утре“ и като доказателство за „вчера“!

Село Шума, класически пример за гранично населено място между така наречения Шоплук и Торлашкия край. Някои от махалите на селото са шопски, други са торлашки. Именно заради това тук най-ясно се наблюдава преходът от едната към другата културно-етническа област.

Събота е, селото е замижало в следобедния си унес, времето е леко хладно, но все още е рана есен… Денят е голям и динамичен, нощта – кратка и тиха. От някъде, неизвестно от къде се процежда звук и постепенно засиява в блясъка си ритмика от известна сръбска песен, в която Весна Змиянац пее: „…ех да имах сто живота..“..! Ех, наистина да имахме сто живота, всичките бихме ги изживели именно тук, в село Шума, на това истинско място, автентично, първично, живо, естествено място…! Да, животът тук никак не е лесен. Тук вода трудно се намира, освен картофи и джанки, почти нищо друго не се отглежда. Е, има къпини, стават и домати, но почвата е кафява, горска и не е подходяща за нищо друго, а понеже е и песъчлива, става предимно за отглеждане на картофи. 

Къщите обаче са интересни, защото въпреки липсата на заможни хора, домовете са изящни. Дори и сега, когато тези истински „средновековни замъци“ на Възраждането и началото на миналия век, когато постепенно се рушат, въздъхвайки на една страна, те се срутват от тежестта на годините си, но разкриват резбите и украшенията си, нагиздени като булки, те се полюшват и докато падат, сякаш танцуват последния си танц. Тази непреходна красота си има обяснение, но за съжаление не и у нас. Ето какво пише български емигрант в Канада: „БИЗНЕС АЛЕРТ": Знаеш ли, че тези кадри /на стари къщи бел. на ред./ показват един извор на ценности! Поне тук при нас тези стари подпорни греди, тараби, стари керемиди и прочие, се търсят под ,,дърво и камък". Хората дават (и аз) луди пари да притежават стари строителни материали, които много успешно успяваме да интегрираме в новото и модерно строителство, като декоративни елементи!“. Ето как далече отвъд океана хората ценят онова, което си отива постепенно, но сигурно тук, но то оставя следи, ценят го и заради прословутото „пето измерение“, според което истинските, живите, автентичните материали се разграждат в него до съставните си основни елементи. Тоест, дървото не се разгражда, защото е истински първичен материал, глината – също, но бетонът, е, той се разгражда на съставките си и споменът рухва, защото от бетона остават само съставни части, а не конструкция!  Това разбира се е само теория, философско виждане за нещо, което е ценно само по себе си! 

Почти падналата къща на дядо Петър – с. Шума.

И пак сме в село Шума, в същия този ранно-есенен следобед. Този път обаче Весна Змиянац пее:“…пцуйем те животе, що баш мене казни…“. Като насложим сръбската ритмика и съдържание на фона на това истинско гробище от къщи, на човек наистина му идва да псува и от мъка, и от безсилие, както се пее и в песента и то не заради нея, ни най-малко…! 

Нима всичко това се изпарява, нима гледката е преходна…!? Оказва се, че „петото измерение“ е в момента, то всъщност протича пред очите ни! Това на практика е смъртта, с която започва процес на разпад. Къщите се издигат от земята като в анимационен филм и постепенно отново потъват в нея. Стават убежище на влечуги и птици,      после ги превземат къпините и храстите и накрая дъждовете срутват покривите, за да може къщата от дом, да се превърне отново в „заготовка“, потъвайки бавно, но напълно убедително в земята, от която е произлязла някога, за да приюти няколко поколения българи!

Хората дават „луди пари“ да притежават стари строителни материали, които много успешно интегрират в новото и модерно строителство, като декоративни елементи.

Тук, в този район сръбската музика е много на почит. Ако човек каже, че не харесва „сръбско“ го гледат като извънземен, защото районът е общ, темпераментът е общ и предпочитанията за музика също са едни, общи. След Весна, друга „певачка“ запява, извива трели и къдри рими, а гората тежко въздиша зад гърба й, докато вятърът полъхва, сякаш за да разсее мислите, а разсейва само музиката и песента полита през селото, обажда се от към къщата на баба Гюра, после наднича от къщата на Паро Ристин, веднага след това прелита над Страньето, за да ни намигне от почти несъществуващата вече къща на Мицко и накрая бавно и тържествено се завръща към махала Лазинци, за да поеме отново в кръг – към Старо село и от там да прехвърли Чепъньо и през Маломаловския манастир, плахо да се отправи към Драгоманското блато…!