сряда, 30 септември 2015 г.

КЪДЕ СМЕ ИСТИНСКИ, В ЖИВОТА, ИЛИ ВЪВ ФЕЙСБУК?

Снимка: www.faktor.bg
Къде сме по-истински, в реалния си живот, или в социалните мрежи/медии? Това тревожи доста хора напоследък, не за друго, а защото все повече фалшиви профили се появяват във Фейсбук.

Обикновено профили, които са отскоро и само с няколко приятели, са фалшиви. Те са били създадени с цел да се изпълни някаква PR-задача. Когато тя вече и изпълнена в една или в друга степен, тогава въпросният профил става ненужен и той обикновено, или бива изтрит, или постепенно закърнява в нета.

Има и друг признак, по който можем да открием един фалшив профил във Фейсбук – името. Обикновено, ако се кръстиш „хан Кубрат”, или „Амиан Марцелин”, или пък например „Гюро Михайлов”, това означава, че криеш името си. Всъщност, като се замислим, кой нормален човек, който си прави профил във Фейсбук, ще предпочете да напише име-никнейм, с което няма да може да бъде открит от познатите си, освен ако именно това му е целта – да не бъде открит…!

Иначе анонимността дава смелост, окрилява свободата на мисълта, но най-вече на словото, защото, когато човек е анонимен, може да каже, каквото си иска, както си иска и когато си поиска, без от това да произтече непременно някаква форма на отговорност.

Тоест, анонимниците могат да спамят, колкото си поискат, тях няма кой да ги съди и морално и реално, защото никой не знае, кои са тези хора. Понякога, когато някой от тези анонимници бъде разкрит, обаче, настъпва интересна трансформация на същата тази „свобода” на мисълта и словото.

Ако достатъчно дълго наблюдаваш един фалшив профил, ще стане ясно, че той има пробойни. Една класическа такава е честото постване /споделяне/ на информация и снимки за реалния субект, който стои зад съответния профил. Така той си прави реклама, несъзнавайки, че всъщност по този начин се саморазкрива.

Когато се потърси отговор, става ясно, че човекът вече няма смисъл да отрича, че именно той се крие зад дадени профил. Тогава езикът и поведението на пишещия веднага се променя. Това показва психика, а именно – лабилна психика.

Анонимниците обикновено имат смелостта да изказват позицията си „свободно” само и единствено, когато се крият зад собствената си анонимност, когато обаче застанат с името си, „истината” се превръща в „табу”.

Това е един особен вид „хъшовщина”. На масата с чаша в ръка смело громим врага, а навън, когато трябва да сме смели, обикновено се превръщаме в мишки…И Фейсбук ни предоставя тази „уникална” възможност, да бъдем НЕсебе си, да бъдем някой друг, когато и както ни изнася. А това постепенно се превръща в национална черта – да мразим, да нагрубяваме с „надеждата”, че това е правилното и че така правим нещо смело, нещо истинско и нещо достойно за уважение…


Всъщност, анонимниците нито са смели, нито са истински, още по-малко пък думата достойнство се съчетава с личностния натюрел на такива хора! 

За sbj-bg.eu

понеделник, 28 септември 2015 г.

VIP-BROTHER: НЕВРАСТЕНИЦИ, ИСТЕРИЦИ И ПЪЛНИ КУКУВИЦИ!

Е, не можем да си затворим очите за явлението Луна и ако някой каже, че това не е медиен коментар, не знам…Няма как да не обърнем още веднъж, внимание на „Биг Брадър” и така наречените ни ВИП-персони, защото медиите са просто препълнени с коментари за това, което се случва там, особено поради факта, че този път „звездите” са наистина „звезди”, ама във всички смисли на думата, ако ме разбирате...!

Какво се оказа, луди, неврастеници, истерици, и пълни кукувици…, това са ВИП-овете ни, или поне голяма част от тях! Колкото до правото ни да ги коментираме, не, то не е право, нито привилегия, то е досадно задължение, защото в конкретния случай те са част от един медиен риалити формат.

Добре че беше това предаване, имено VIP-Brother, за да разберем, че една огромна част от така наречената представителна извадка от VIP-обществото ни са хора, които се интересуват единствено от кромид лук, домати, юфка и…май е това…!

Сякаш невидели шампанско, те си поръчват, все едно си поръчват минерална вода. Пушат и плюскат като за пред военна мобилизация! Ако беше обикновен сезон на Биг Брадър, да се опитаме поне да разберем, но това са все пак „випове”, хора, които са над материалните неща, а се оказва, че не е съвсем така…!

За да не влизаме в отегчителни подробности, няма да конкретизираме личностните прояви, една по една, но всички, които имат достъп до предаването сами виждат, как „виповете” се държат дори един към друг.
Да, и те са хора, ще кажете, но те все пак са „випове”, поне те искат така да бъдат възприемани. Ами защо тогава не се държат като такива. То не бяха изригвания, намилания, намеквания, натъртвания, кой каква сексуална ориентация имал, пък защо, пък кой с кого, кога, къде, дали е би, или може би…! Извинявам се, ама това е детинщина, която мултиплицирана по подобен начин може само да събуди усмивка на снизхождение.


Не е въпросът, дали „Биг Брадър” е медийно събитие, защото то безспорно е такова, след като медиите си запълниха почти цялото ефирно време сутрин именно с такива шоа като това, въпросът е, до колко това именно шоу демонстрира модел за пример и какво научаваме от него, а то е, че научаваме, но едва ли това ще се хареса на така наречените ни „випове”…! 

За sbj-bg.eu

Църквата влезе в „медийна война” заради своя позиция

Какво да правим с бежанците, това е темата, която ни „тресе” вече месеци наред. Последният камък в блатото беше хвърлен от Православната ни църква. Може би ще кажете, че коментарът не е медиен, но всъщност си е достатъчно медиен, защото именно медиите станаха арена на „оценка” на позицията на Църквата ни.

Както и предполагахме, медиите бяха залети от истинско цунами от коментари: „24 часа”: Отец Никанор: Трябва да помогнем на бежанците, но не и да си дадем родината; actualno.com: Отец Боян Саръев*: Папата действа популистки с бежанците”; novatv.bg: „Инджев: Синодът - проводник на влиянието на католицизма”; dveri.bg: „Патриарх Кирил призова Запада да се поучи от отношението на Русия към бежанците”; clubz.bg: „Църквата ни говори на езика на омразата”; offnews.bg: Митрополит Гавриил Ловчански: „"Не сме казвали да не се приемат повече бежанци".

Този списък може да се продължи още много, но не е необходимо. Много медии взеха отношение по темата, защото е актуална, защото е провокативна и защото е благодатна да се патриотарства!

Едно обаче е сигурно, поне родната ни Православна църква, сякаш за първи път, взе решение, в което заема позиция, макар и същата да е малко йезуитска, леко странна, двуяка, на места странно категорична, на други – традиционно „омазнена”, НО поне е някаква позиция…

Да започнем отначало!

„Както обикновено Църквата ни бива обвинявана в пасивност”, пише в официалната позиция.

Отговорът: Ами щом това е „обикновено”, следователно има причина за това, едва ли е едновременно и традиционно, и случайно!

„…По своя характер Православната църква е длъжна да мисли с категориите на Свещеното Писание, Божиите заповеди…”, се казва в позицията.

Отговорът: Ако е така, тогава къде отива възлюбването на ближния като себе си…?

„…В каква духовна среда, ще пребивава православния български народ, ако този поток продължи до степен, в която да бъде разместен съществуващия етническия баланс…”, казват от Църквата.

Отговорът: Как точно ще стане промяната в баланса, след като говорим за около 700 хил. бежанци у нас, спрямо близо 7 млн. българи, дори и да махнем ромите и мюсюлманите, пак няма как етническият баланс да бъде разклатен.

От една страна от Църквата говорят за нашествие и призовават към „солидарност с всички тези хора”, от друга страна има едно НО, което въвежда противопоставеност, а такава няма, защото двете страни на въпросната контаминация са несъпоставими, когато се казва, че „Православната църква е категорично против войната”…! Едното е отношение, другото е оценка, това са две различни неща, но нека го оставим на някаква смислова недогледаност.

„…Нашето правителство в никакъв случай не трябва да допуска в страната ни повече бежанци…”, се казва нататък в позицията!

Отговорът: Къде остана дипломатичността? Църквата дава идеи за управлението на държавата, а това не е ли папоцезаризъм, така характерен за римокатолицизма…!?

Следва една шизофренична подозрителност, която виждаме в твърдението, че: „Който е създал повода за този проблем, той да го преодолее, не е редно православният български народ да плаща с цената на изчезването ни като Държава.”
Отговорът: Е, кой, в крайна сметка, е създал, според владиците ни, проблемът…? Когато заявяваш нещо, трябва да дадеш отговор за разрешаването му! Освен това, „православният български народ” плаща, не защото не е преодолял проблема, а защото е на пътя на бежанската вълна. И накрая, ако е заплашена „,Държавата”, която кой знае защо е изписана с главна буква, но нейсе, тогава защо не се е намесила все още ДАНС, пак казваме, ако това е така…!?

„…Българската православна църква призовава българското правителство, ако то е правителство на християнска държава…”, пишат от Синода.

Отговорът: Нима Синодът има съмнения, че нашето правителство работи в полза на друго вероизповедание…!? Ако е така, какви мерки се вземат, ако не е, тогава това внушение ли е, или…?!

„…Искаме най-категорично нашето правителство да постави въпроса дали е налице религиозно прочистване на тези територии …Искаме нашето правителство да постави пред международните организации въпроса как е гарантирана междурелигиозната толерантност в Египет, Сирия, Ирак и т.н. …Считаме че, българското правителство трябва да концентрира външнополитическите си ресурси, както казахме, за спиране на войните, а не само да проявява солидарност с последствията от тяхното безкрайно продължаване”, казват митрополитите ни.

Отговорът: Това си е чисто и просто политическа програма, позиция. Няма лошо, само че, да попитаме владиците ни, кой ще ни обърне внимание, коя е България в този конфликт в световен мащаб, че да задава въпроси, да поставя ултиматуми и да дава глобални оценки и какво ще променим с това…?

„…Ако те /бежанците - бел. ред./ биха имали проблем да приемат подкрепа от християнска общност, то това ще означава, че християнската общност в бъдеще би имала по-голям проблем, отколкото в момента подозираме”, завършва позицията си Светият ни Синод.

Отговорът: Първо, защо Църквата говори от името на бежанците? Второ, какъв точно би бил проблемът на „християнската общност”, не се казва и трето, какъв е този „по-голям проблем”, за който дори и не подозираме…?

Всичко това предизвика въпросните медийни протуберанции, защото Църквата зае позиция на недоизказ - от една страна ще спазва каноните, а от друга - ги нарушава. Митрополит Гавриил излезе да обяснява, какво точно са решили, но не обяснения очакваше вярващият народ, той очакваше милосърдие и загриженост, а не традиционна „омазненост”, аристократична самомнителност и още по-лепкав популизъм, предвид наближаващите избори!

С това изявление на Синода се поставиха повече въпроси, отколкото се дадоха отговори. По този начин не се разреши един спор за позиция, а се позиционира нов спор…, колко  милосърдна е Църквата ни…!


И отново медиите станаха арена на тази „битка”, защото именно те са онзи лакмус, който ни показва, накъде вървим, защо вървим именно натам и дали това е правилната посока!

За sbj-bg.eu

петък, 25 септември 2015 г.

ДА ВНИМАВАМЕ СЪС „ЖОРКО ГЕЯТ”…!

Партии и медии преди дни подписаха споразумение за ограничаване на езика на омразата в предизборната надпревара. Това е документ, който има значение сам по себе си, защото показва, че има необходимост от такова споразумение.

Езикът на омразата обаче се появява там, където няма възпитание за несъществуването му. В едно популярно телевизионно шоу, името на което не споменаваме, не защото се страхуваме, а защото не е толкова важно къде е казано, а ЗАЩО е казано, се появи странна квалификация.
Става дума за шоу, където един от участниците има нетрадиционна сексуална ориентация, а една от мечтите му е да бъде….булка…! По този повод за въпросния се коментира, че „Жорко Геят” се „оженил” за някой си Митко. По-късно се споменава, напълно невинно и между другото за „девствения гей”, „сексуално неориентираният млад мъж”, „хомосексуалистите”.

Изглежда се налага някакво обяснение, а след това ще стане ясно и защо. Първо, от къде става ясно, че въпросният Жорко, който и да е той, е девствен?! Второ, как така се реши, че въпросният е „неориентиран” в сексуално отношение и трето, ако говорим за „хомосексуалисти”, то останалите хора хетеросексуалисти ли са…, това при положение, че има международно признат израз и това е „гей”, валиден и за мъже и за жени с нетрадиционна сексуалност…?!?!?!

Ще се запитате, какво общо има това с изборите, заради които се подписа споразумението между медиите и партиите, както и какво общо има със журналистиката. Ами има и е така, защото именно в журналистическа статия се пише това и защото, ако щете, един от кандидатите за кмет на София е именно човек с нетрадиционна сексуалност, тоест – открит гей. Ако не спазим благоприличието по време на предизборната борба, то твърде вероятно е именно сексуалността на въпросния да бъде най-коментираното, вместо програмата, която предлага в качеството си на експерт в дадената област.

А защо се занимаваме с последното ли, защото принципът е един и същ. Говорим за „Жорко Геят”. Всъщност, първо, това, че въпросният Жорко е гей, не е определящо за неговия личностен профил, така че, натъртването на сексуалността му е по-скоро ГСП, както казваха в казармата, или в превод – „груба селска проява”! Да не говорим че главната буква на втората дума е направо гротескна…!

Жорко може да е юрист, или лекар, или философ, може и да е автотенекеджия, а това че е гей е само една малка част от личностния му профил, но не е определяща за идентичността му въобще.

И накрая, лозунги от сорта: „Да запазим децата от разврата” са важни, само че никой тук не застрашава деца, защото гей, не означава човек, който яде деца…!

Та, като говорим за езика на омразата и това, че медиите и партиите се споразумяха да го ограничават, нека си припомним, че същият този език има един съществен нюанс, който касае сексуалната ориентация, а това е една от темите, които много често стават повод за употреба на такъв език на омраза и в медиите. 

За sbj-bg.eu

сряда, 23 септември 2015 г.

КОЛЕГИ, ДЪЛЖИМ СИ ПОНЕ МАЛКО УВАЖЕНИЕ…!

Агенция ПИК си позволи да нарече колега, журналист и водещ в една от националните ни телевизии „клоун” и „смешник”. Става дума за Виктор Николаев. Възможно е това да са някакви лични нападки, но не мисля, че първо е възпитано, след това и колегиално колеги да се обръщат към колеги с подобни определения. Автор на статията, разбира се няма…

Ако това е силата на словото и ако до там може да стигне „професионализмът” на някои хора в гилдията, то значи има сериозен проблем в журналистиката ни въобще…(многоточието е за някои, които напоследък се изживяват като граматически гуру, надолу има още изненади…!).

Нито се възприемам като адвокат на някого, нито пък имам юридическо образование, НО съм журналист и реакцията ми, струва ми се е наложителна и като журналист, и като редактор в сайта именно на Съюза на българските журналисти. Пиша и се занимавам с писане от повече от 20 години. От позицията именно на тези, за някои може би скромни, години не мога да си премълча, когато се води публичен диалог по подобен напълно неприемлив за едно нормално общество начин!

Появила се картина на включване, но нямало звук. Това, според колегите от ПИК е достатъчно основание да се отбележи, че „Смешникът Николаев” имал „пожълтели/те/…зъби”…!  По повод водещата Ани Цолова, се отбелязва с изключително висок „професионализъм”, че тя е „бездарна/та/ … екранна половинка”.

Коментира се още възрастта на съпругата на Виктор Николаев, което е още по-неприемливо, за да не използвам далеч по-категорични определения!
Колеги, така не се прави, това не е нормално отношение и го казвам, защото не просто го вярвам, а защото и аз съм го изпитвал на своя гръб, при това не еднократно…!

Това, че не харесваш даден журналист, не е достатъчен повод да го нападаш по подобен напълно недостоен начин, коментирайки зъбите му, съпругата му и давайки му обидни квалификации.

Аз също не харесвам някои водещи и „TV-величия”, но никога не бих си позволил да коментирам личния им живот и външността им.

Ако не харесвате някого, коментирайте професионализма му. Това, че не е била осъществена жива връзка…, ами техника е, случва се,…колко пъти и на мен ми е забивал касетофонът, докато правя интервю, или просто някакъв запис…! Убеден съм, че и на Вас се е случвало…!

Е, трябва ли от това да направим „слон” и да обявим един, за мен поне, добър журналист за „клоун” и „смешник” със „жълти зъби”…!

Не, не приемам подобна комуникация!


Що се отнася до Ани Цолова, дали ни е приятна, или не, не е нужно да занимаваме публиката си с това, но да я наречем „бездарна екранна половинка” е проява на твърде, ама много твърде лош вкус…! Все пак говорим за дама, нека поне запазим кавалерството си, ако и то вече не ни е изневерило…! 

За sbj-bg.eu

сряда, 16 септември 2015 г.

ОПАСНИТЕ ДУМИ В МЕДИИТЕ

„Хвалебно”, „дразнително” и „традиционално” са само малка част от „новите” думи, които се използват в едно от най-гледаните шоу-та в момента по една от най-гледаните национални телевизии. Не споменаваме нито шоуто, нито участниците в него, които са казали тези думи, защото не това е важно. По-важното е, че тези думи се използват от известни хора, или иначе казано, ВИП-персони, при това то се случва по телевизията. Така това се превръща в пример.

Този пример се мултиплицира и разрастването му води до опасни последици. Думи, които нямат нищо общо с елементарната грамотност, се превръщат в заразна болест и зрителите, или поне част от тях започват за ги употребяват. Някои се правят на интересни, когато „създават” подобни нови думи. Така се демонстрират някакви „уникални” умения, чрез които вероятно се имитира интелигентност, но проблемът е, че такива думи в книжовния български език просто няма.

„Хвалебно”, „дразнително” и „традиционално” са измишльотини, които обаче са опасни прецеденти. Това шоу се гледа и от подрастващи, които чувайки тези думи могат да решат, че именно това са правилните думи.

Има обаче и още нещо. Учителката ми по руски език някога беше сътворила подобна нова дума, която обаче имаше смисъл, тя говореше за черните, плътни ленти, които се поставят на покривите за изолация, като за „насмоленти”. Такова „словотворчество” е допустимо, защото е смислово оправдано. Но да кажеш за нещо, което е традиционно, че е „традиционално”, вече е истинска гавра с българския език.

Понякога в опитите ни да бъдем оригинални, да бъдем интересни и различни, можем да изпаднем в ситуацията на неграмотни. А това вече е твърде „дразнително”, нежели и „хвалебно”…!


Езикът ни е красив и богат. Той няма нужда от подобна намеса, като слон в стъкларски магазин! Когато искаме да сме оригинални, просто трябва да четем повече, за да си обогатим речника, а не да „измисляме” нови думи, които меко казано издават граматическа безтегловност и драстично словесно безсилие – продукт на хронична ментална несъстоятелност! 

За sbj-bg.eu

вторник, 15 септември 2015 г.

„ОВЧА МИСЪЛ” ИЛИ ПЕРЛАТА В КОРОНАТА НА ПЕЧАТА!

На 60-годишнината на вестника, в ЦВК-София.
Снимка: Александър Червенков
Вестник „Българска армия” навърши 71 години. Някога, когато бях войник, наричаха вестника „Овча мисъл”. 

Няколко имена на автори се набиваха в съзнанието ми по това време – Спирдон Спирдонов, Красен Бучков, Александър Червенков, Райна Ангелова, Георги Димитров, Димо Димов, Дянко Шишков и други. Дори и не подозирах, че само след няколко години с тези хора ще общуваме на малките си имена…!

Пренебрежението, с което се отнасяха към военния ежедневник беше сякаш традиционно. Никой не уважаваше този вестник, дори и аз, поне до момента, в който не попаднах в него като репортер. Признавам си, първите няколко седмици не знаех, къде се намирам. Във вътрешния отдел постепенно започнах да се чувствам като у дома си. Малко след това обаче, ново пет, прехвърлиха ме във военния отдел. Тогава една от коректорките ме успокои, че това е водещият отдел, защото военният вестник не може без военен отдел. Примирих се и слава Богу, защото от тук започна моята сага във военния ежедневник, с която се гордея в кариерата си!

Само няколко седмици след прехвърлянето ми ръководителят на военния отдел ми заяви, че няма какво да вися в редакцията, ами да хващам влака и да отивам по гарнизоните, да пиша за истинските неща на място. Огледах се, ослушах се и заминах за Смолян. Преди това обаче, попитах шефа, какво да правя там. Той ме погледна и каза: „…Ами оправяй се!”. Тогава му се ядосах, защото ме пусна в дълбокото, без да ми обясни, как да плувам, днес обаче съм му много благодарен, защото тогава бях „бебе”, на което майка му го беше пуснала в „басейна” и „бебето” се научи да плува по инстинкт…!

Така наречената „Овча мисъл” беше място, където стаж изкараха някои от водещите днес журналисти, PR-и, говорители и шефове на пресцентрове, фотографи.

Колкото до свободата на словото…, това беше едно от местата, където съм я имал в изобилие. На едно събитие, на което военен прокурор говореше открито срещу тогавашния министър на отбраната Николай Свинаров, попитахме шефа на пресцентъра на министерството - Румяна Стругарова, Бог да я прости, която после стана и главен редактор на вестника, а тя ни отговори да пишем всичко, точно така, както го е казал прокурорът.

Няма как в един такъв кратък текст да се каже всичко за 71 години от историята на един вестник. Моите години в „Българска армия” са само 9, без няколко месеца. За тези почти 9 години, аз се научих какво е журналистика. Тези години носят аромата на сутрини, на печатарско мастило, да нафта, бензин и пресни банички – рано сутрин в командировка. Тези години носят аромата на керосин, докато се посещаваха контингентите ни извън страната, тези години носят заряда на моята младост. 

И за да не изпадна в романтична пенсионерска мелодраматичност, ще спра именно тук, като кажа само още едно нещо.
Аз станах журналист почти случайно, именно във вестник „Българска армия”, който далеч не беше „Овча мисъл”, а беше, е и за мен ще остане перлата в короната на родния ни печат…!


ЧЕСТИТ ПРАЗНИК КОЛЕГИ И ДО СКОРО, НА 100-ГОДИШНИНАТА НИ…!

За sbj-bg.eu

понеделник, 14 септември 2015 г.

АМЕРИКА КАТО ПРИЧИНА ЗА СЮНЕТИТЕ В БЪЛГАРИЯ…!

През 1964 г. излиза „крупният” труд на Исмаил Джамбазов, в който сюнетчийството е определено като „варварски акт” и проява на „турския буржоазен национализъм” в България. Най-критичното описание обаче е направено от лекар и то гласи: „…Когато родителите насила разголват своите деца, за да ги излагат на смъртна опасност в името на примитивни амбиции и криворазбран морал, срамът, унижението, страхът и болката стават причина засегнатите безсилни деца да крещят гневно: „безсрамници”, „измамници”, „американци”, „фашисти””…!

Това е публикувано в изследването на Михаил Груев и Алексей Кальонски, „Възродителният процес, мюсюлманските общности и комунистическият режим”, на издателство „Сиела”.

Както можем да видим, се приравняват, при това напълно несвойствени категории като националност, политическа принадлежност и обидни категории. „Аамериканци”  очевидно трябва да бъде смислово равно на „измамници”. Така се постига търсеният ефект да се идеологизира проблемът с българските мюсюлмани, които през всичките тези години са били вкарвани в различни рамки и са били „обличани” и „събличани” в различни определения.

Има и още нещо разбира се. Когато говорим за „турския буржоазен национализъм”, тук отново има внушение, което трябва да ни каже, че всяко действие в полза на родолюбието, ерго – националността, непременно е „буржоазно”, тоест – не е прието от комунистическата власт. При комунизма явно националната идентичност не е от значение, или поне е така пред формалната политическа принадлежност към управляващата партия.

Агонията на мюсюлманското население в пограничните райони на България е „компенсирана” в известен смисъл с някои дребни привилегии, само и само въпросните да помагат на властта при залавянето на бегълци от „рая” на социалистическия лагер, към „упадъчния” капитализъм. Българите, живеещи по границите ни с Гърция и Турция в онези години са освободени от данък „Общ доход” и Данък „Сгради”. Защо ли, защото властта така си купува лоялността им и когато се появят „диверсанти”, които искат да преминат в една от двете държави, местните хора ги предават, защото си мислят, че така изпълняват някакъв свой общодържавен дълг – част от червената митология, която беше особено силна именно в по-изостаналите в икономическо отношение райони.
Ето как, дори и тук, на такова ниско, битово ниво, Америка продължава да бъде демонизирана, за да бъде тя онзи така наречен външен враг, от който комунистическата система се нуждаеше, за да държи в готовност всички свои поданници.

Америка е докарана в съзнанието на тези бедни хора до нивото на Фашизма, дори до нивото на категории, касаещи моралните устои на едно нормално човешко същество. Това е истинско йезуитско заиграване с морала, с нравствеността на хората, обръщане на ценности, игра на ценности, офалшивяване на системата от правила, за до се постигне на всяка цена официалното опростачване на една идея – за демокрация и свобода.
Обърнатите ценности показват, че именно предателството е морал, в името обаче на какво, не става ясно…! Именно имитацията на ценности довежда до усукването на целия периметър от мислене и размисляне, както и осмисляне на идеите за по-добрия живот.

Това, че малкото дете, което бива обрязвано по обичая на мюсюлманите, вика против американците, е нещо, което партията иска да внуши и успява. Успява, защото нивото е твърде битово, но и твърде наситено с екстравагантна родовост.

Така детето от малко ще знае, че Америка е нещо лошо, както и че американците като националност са идентични на фашистите като политическа и нравствена категоризация.

Америка именно заради това е считана за най-големия враг на „Тутраканската селищна система”, защото тя е „гнездото на осите”, което постоянно се явява враг, който да консолидира редиците вътре.

Припокриването на националност, политика и престъпление е нещо, което е познато още от времето на Гьобелс и пропагандата, която той оглавява по време на управлението на Хитлер в Германия.

Смесването на ценностите и омешването им в напълно нова субстанция, готова за нуждите на всяка пропаганда е онова, което комунизмът „открива”, за да го използва изцяло в своя полза. По този начин „омаскаряването” на Америка е в ход и ефектът на критикуване на една традиционна практика, каквото е сюнетът е постигнат индиректно, като образно казано с един „куршум” са ударени „два заека”…! 

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България” в София

Снимка – Комунистическите манифестации бяха едно от местата, където се демонстрираха най-много от митовете на онова време.  - Снимка: e-burgas.com

За вестник "България" - Чикаго-САЩ

КАК ЕДИН СЕРИАЛ НИ ДОБЛИЖИ ДО „ЗАПАДА” В НАЧАЛОТО НА ПРЕХОДА

Снимка: www.btv.bg
Един филм – сериал от зората на демокрацията в България, остави трайни следи в цяло едно поколение у нас. Става дума за немския сериал „Наследството на Гулденбургови”.
Класическият германски сериал, сниман през далечната 1987 г., разказва за достолепно аристократично семейство Гулденбург, което обитава едноименния замък близо до Хамбург. 
Освен имението, фамилията притежава и голяма ферма, както и семейна пивоварна, която е основен източник на доходи. Епизодите проследяват премеждията на семейството и острата конкурентна битка с друга пивоврна - Баалбек, която се опитва да изкупи тази на Гулденбургови. Нещата се усложняват допълнително от любовната връзка между Томас фон Гулденбург и Кити Баалбек.

На пръв поглед историята е стандартна, но е важно времето, в което се появява въпросният сериал у нас – почти непосредствено след демократичните промени в страната. Пищността, луксът и маниерите, които се демонстрират във филма дадоха на много българи усещането, че едва ли не всички ще заживеем по този начин. Хората повярваха, че свободата, която току що бяха получили, ще им донесе и подобно благоденствие.

Така сякаш се формулира „българската мечта”, хората мечтаеха да живеят като във филма. Тогава Америка все още беше твърде далече, Германия ни даваше пример, добър пример за добър живот.

Виждахме красиви хора и дрехи, спокойствие, сигурност, лукс…! Всичко това ни даваше шанс, поне да помечтаем!

Всъщност, „Наследството на Гулденбургови показа, че има и такъв начин на живот, че в света и дори в сърцето на Европа, има хора, които живеят по такъв начин, само че, това е така, защото тези хора са си го извоювали, те са се преборили, за да живеят по този начин. Наистина, става дума за потомствени аристократи, но и за само издигнали се хора, които са се трудили, за да живеят добре.

Ето това беше истинското послание, което този сериал даде на българите в началото на прехода към демокрация. Тогава трябваше да разберем, че с труд, с упоритост, със стъпки в посока на демократизирането на страната ни и с освобождаването на икономиката от хватката на „плановостта”, нещата могат драстично да се подобрят.

Ето именно по този начин примерът на „Наследството на Гулденбургови ни показа пътя, накъде да вървим, а как да вървим нататък, зависеше изцяло от нас самите.

Имаше обаче и един личен пример, този на една от героините в този сериал – Рут Мария Кубичек, която изигра Марго Балбек – една изключителна жена, дама, почти генеалогично аристократична, красива, дори шармантна в осанката си на бизнесмен. Макар тя да изигра отрицателна роля, впечатлението, което остави във филма е положително, защото талантът и  обаянието на Кубичек оставят трайни следи.

Марго Балбек - шефката на конкурентната пивоварна от сериала не е праволинейна като графинята, въпреки че има също толкова дълга кариера. Рут Мари Кубичек е родена в чешкия град Хомотов. Тя успява на Запад, въпреки, че идва от Източна Европа, което до голяма степен дава сигнал на зрителите от тази част на стария континент в онези години, че след като една жена може, могат и други, след нея. Тя се превръща в еталон за много млади хора, изпълнени с нетърпение да изживеят пълноценно животи си.

Рут се мярва често в сериалите за екзотични пътешествия и в немските романтични филми за богаташи, излъчвани в момента и по нашите канали. Лошата блондинка от сериала днес вярва в духове и пише езотерични книги.
Г-жа Балбек днес също и медитира, а голямата й мания е нейната Градина на Афродита, на която посвещава много повече място на личния си сайт, отколкото на своите филми.

Сериалът „Наследството на Гулденбургови”, който я прави европейска звезда, дори гледа да не споменава. Тя се жени млада – на 21, но само девет години по-късно се развежда. 15 години по-късно се събира с известен телевизионен продуцент. Двамата живеят старите си от швейцарската страна на прочутото алпийско езеро Констанц. Живеят там по бюргерски от 2005 г, като понякога в имението им ги посещава синът на Рут от първия брак - Александър. 

Това е само един пример за един сериал, който и сега се излъчва по една от телевизиите ни. Това обаче е сериалът, който след „Синьо лято”, остави впечатлението, че и тук можем да живеем нормално и дори красиво!

По този начин, само чрез средствата на филмовото изкуство, българите придобиваха постепенно представа за живота на Запад, където само до преди няколко години тогава, пътуваха полунелегално.


Така Западът ставаше малко по-близък, но сравненията ни показваха, че всъщност сме изпуснали много, наистина много...! Тогава освен за „българската мечта”, се заговори и за „ изгубеното поколение”, което се е родило в началото на комунизма и което беше в зрялата си възраст, когато същият този комунизъм най-сетне падна. 

За вестник "България"-Чикаго-САЩ

„ЖЪЛТИТЕ МЕДИИ” БИЛИ ВИНОВНИ ЗА НЯКОИ ОТ „VIP”-ПЕРСОНИТЕ НИ

Започна поредният сезон на „Биг брадър”, този път в неговия „VIP”- вариант. Така наречените ни „VIP”-персони всъщност предстои да ни представят основно „битка” между „чалгата” и „естрадата”, така се очертава. Темата обаче, освен че е доста стара, вече е и доста изтъркана, но в „къщата” има и някои „VIP”-персони, които, според коментатори били влезли вътре, за да си „изчеткат” имиджа. А той, според някои, бил позавехнал, защото за това били виновни така наречените „жълти медии”.

Понеже въпросните медии пишели постоянно против тези персони и те били вкарани едва ли не насила в лустрото на „недостойни” хора. Сега, с настоящото предаване, те щели да си поправят имиджа.

Само че, започваме да се питаме, както всеки път през последните години, това ли са така наречените ни „VIP”-персони – почти залязващи естрадни звезди, отдавна „съсирени” чалга-„изпълнители”, с претенции за „блажна” политика и….още нещо…/!/, странно популярни и сериозно сексуално озадачени съвременни „певци” и тук-там някоя бивша, или настоящата, а защо не дори и бъдеща плеймейтка…!

Това е родният VIP, с малки изключения, разбира се…! Това е така нареченото терапевтично шоу, което трябва да ни даде за пример едни известни хора, които са известни с това, че са известни, някои от които още преди да са влезли в шоуто, вече мрънкат, а както обикновено, за това са виновни медиите, този път, така наречените – „жълти медии”.

Вярно е, че този тип медии наистина понасипаха огън върху някои от тях, но и след това ги покриха със златна пепел..!

Каквото и да ни очаква от тук нататък, истината е, че „жълтите медии” може да са първопричина за нещо, но далеч не са основна причина за характерни хронични състояния и поведения. Социалният експеримент, наричан „Биг брадър” и този път ще ни остави до бездъх от тлъста и добре осолена VIP-овщина…!

И като се замисли човек, колко кавички са използвани в този текст, може сам да си намери истината за ТВ-„феномена”, а за да стигне до нея е достатъчно просто да погледа…!

За sbj-bg.eu

петък, 11 септември 2015 г.

КОГА ЖУРНАЛИСТЪТ МОЖЕ ДА НОСИ ШАПКА…!

Има една стара войнишка поговорка за „старото”, но понеже не всички са били войници, същата поговорка я има и във вариант със заека и шапката. „Зайо що си със шапка и Зайо, що си без шапка”. С една дума, заекът и в двата случая е „сгазил лука”…, при това още преди да е цъфнал…! Нещо подобно е и с това,  кога и за какво може да пише един журналист.

Често ставаме свидетели на това, как хора на улицата /а последният път това се случи с полицай/ не искат да бъдат снимани. Хубаво, само че, когато човек се намира на публично място, той може да бъде сниман без изрично разрешение.

Всъщност, много е тънка границата между правото ни да правим репортажи на публични места и това да се месим нерегламентирано в личния живот на хората…!

Напоследък колегите все по-често избягват да споменават имена на конкретни хора и фирми, когато пишат статиите си, или записват репортажите си. Някои медии дори изискват на външните си автори аудио-записи на разговори, които да потвърдят онова, което се пише или въобще се съобщава. Това е добре, само че понякога такъв запис не е възможно да се осъществи и какво…, тогава да оставим новината ли…!?

Има и моменти, когато не споменаваме имена на конкретни личности, за да не ги притесняваме, а и за да не ни притесняват след това те самите…! Да, ама това вече не е журналистика, а си е тройно рафинирана автоцензура…!

Понякога изпращаме интервютата си на онези, с които сме правили разговор….да си го видели….! Питам се, ако двамата журналисти в аферата „Уотъргейт” - Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн бяха изпратили на Никсън статията си, преди тя да бъде публикувана във „"Вашингтон Поуст", дали щеше да се стигне до импийчмънт на президент на САЩ…! Едва ли…!

Всъщност, каквото и да напишем като коментар дори, можем да бъдем уязвими, за това, че реално сме разсъждавали по темата, а това е истински абсурд!

Кога можем да напишем статия, която да разкрие дадена далавера, или какъвто и да е проблем, без в процеса на това да станем жертви на съдебна саморазправа…? Защото, дори споменаването на едно име, също може да ни докара съдебна сага…! Разбира се, обектите на журналистически разследвания трябва да имат право да се защитят от евентуален журналистически произвол, защото и такива случаи има.

Именно поради тази причина е толкова спешно необходимо законодателство, което да регламентира този тип „информационни” взаимоотношения така, щото и ние да можем да информираме и да правим журналистически разследвания, а и останалите хората да са защитени от недобросъвестност и непрофесионализъм…!

В противен случай все ще сме под ударите на някой, я закон, я разпоредба, я подзаконов нормативен акт, тоест – със шапка или не, Зайо все ще е „сгазил лука”…!


За sbj-bg.eu