сряда, 20 декември 2017 г.

Интервю : СЕВЕРИН ВАСИЛЕВ: МУЗИКАТА Е ПИРШЕСТВО НА СЕТИВАТА И УМА

Въвеждащо каре

Северин Василев е роден в София, наполовина е руснак и първите си пет години прекарва в Москва. Не произлиза от музикално семейство и се заема с музика след 20-та си годишнина. Първото му висше образование е Скандинавистика. Класическата музика приема като призвание на живота му. В националната музикална академия в София профилира хорово дирижиране. Става певец покрай много участия в ансамбли. Той е идеен организатор и практически организатор, диригент и художествен ръководител на формацията Cantanti Dai Monti Verdi.

-         Г-н Василев, какъв тип музика изпълнявате и как избрахте този профил?

-         Във формацията изпълняваме ранна музика, ранен Барок или Ренесанс. Това е нещо много рядко изпълнявано в България. Ако се говори за Барок обикновено хората си мислят за Бах, Хендел и Вивалди, но те са от късния Барок. За по-ранният Барок, към XVII в. и още преди това, за него се отделя много малко внимание. Имаме само няколко специализирани музиканти. На Запад тези традиции от няколко десетилетия се преоткриват, преосмислят, изследват и се изпълняват. При мен така се случи, че наистина покълна една любов към тази музика, в частност към жанра на Мадригала и така реших, като мое може би първо професионално занимание с музиката да бъде именно в тези епохи и в този вокален жанр.

-         Този тип музика е западноевропейска, има ли някаква връзка между тази музика и идеала за рицарството?

-         Тя е започнала от там. Въпросните мадригали са писани по поезия от най-висша проба, като например сонетите на Петрарка. Но ако се обърнем към Средновековието, ще видим че именно там всъщност са предшествениците на тази дворцова музика, която постепенно ще се развие в полифония и в музиката, която изпълняваме в късния Ренесанс. Това е една традиция, директно свързана с рицарството.

-  
       Как музиката внушава усещането за идеали, за ценности, дори за дълг?

-         Непосредствено чрез текста, който омузикотворява. Особено за мадригала е характерно, че всяка дума и всяко значение на текста трябва да се изрази по някакъв начин чрез музиката. Да речем, ако в текста става дума за бягане, в музиката ще имаме малки нотни стойности, за да се предаде усещането, че някой наистина бяга. Ако се говори за полет, това ще се предаде на по-високи тонове. Ако се говори за земята или за ада, то тогава това ще бъде в ниска теситура /съвкупност от тонове/.

-         Какво е за Вас музиката и как предавате Вашите емоции на публиката си?

-         За мен музиката е синтез между поезия и музика, като едно пиршество на сетивата и на ума. Това е идеално съчетание между интелект и емоция. Това, което се опитвам да направя е да обхвана именно всичките тези аспекти, която тази музика изразява и да ги предам.

-  
       При участия, които надявам се Ви предстоят и извън България, ще има ли различия в програмата, или тя ще е стандартна?

-         Със сигурност ще има различия, аз се стремя да има концепция. Нашият дебютен концерт беше основно посветен на Клаудио Монтеверди, предвид неговата 450-та годишнина. В бъдеще ще имаме нови програми и почти всеки път ще излизаме с изцяло нова концепция и с нови произведения, първо за да развиваме самите нас, защото ни е интересно да изучаваме и изпълняваме тази музика, а и второ, за да обхванем все по-голям репертоар. В България това е доста слабо познато, а дори и на Запад, всеки който се е заел с тази музика в известен смисъл е и музиколог. Те често изравят от някъде ръкописи и изпълняват някои неща за първи път, които не са били изпълнявани от векове насам. Това е много широко поле, в което има много място за работа и за широк репертоар.

-         Как популяризирате Вашата музика в Българя, защото това все пак е една бутикова музика?

-         Не е особено лесно. Имам чувството, че в последните години публиката за класическа музика намалява. Лично моят подход е да заложа на професионалност не само в чисто музикално-изпълнителски аспект, но и във всякакви други отношения, това включва дори и визията на рекламните материали и дизайна.

За ансамбола

Ансамбълът Cantanti Dai Monti Verdi е създаден през август 2017 г. Това е вокален ансамбъл за ранна музика. В по-голямата си част са изцяло млади хора, някои все още студенти в музикалната академия. Далеч не всички са певци, всъщност имат само една певица. Останалите са диригенти, пианисти, тонрежисьори. Доста дълго мислих името, защото ми се искаше от една страна да покаже репертоарния ми афинитет към конкретната епоха, а исках и да покажа българското начало, споделя Северин Василев. Първоначално името означава „пеещи Монтеверди“, а всъщност в превод цялото име означава „певци от зелените планини“, което е препратка към прекрасната българска природа.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

сряда, 6 декември 2017 г.

ЕЖБИ И ТЪЖБИ ВЪВ ВИДИН – КОЙ ЩЕ СЕДНЕ НА ТРОНА И КОЙ ЩЕ НОСИ КОРОНА...!?!?!?

Как се избират епископи в църквата ни и въобще, какво е развитието на църквата – това дело духовно ли е, или е дело светско!? Това са въпросите, които ни вълнуват в навечерието на избора на нов видински владика.

Група „вярващи“ от видинска епархия се опитват да наложат определен кандидат за митрополит, при положение, че епархийските избиратгели не избират митрополит, а избират двама епископи, от които Светият ни Синод избира вече един, който става митрополит. Цели се една манипулация на общественото мнение, хората се дезинформират, като им се обяснява, че видите ли, епархийските избиратели избират митрополита, АМИ НЕ, НЕ Е ТАКА...!!!

Синодът може и да касира избора, защото има това право по избор, ако не одобри двамата кандидати, определени от епархийските избиратели. Така стана при избора в Доростолска епархия, когато не одобриха кандидатурите, защото личеше опит да се наложи един кандидат – Мелнишки епискот Генадий. Тогава изборът беше касиран, проведе се нов и се избра митрополит Иларион, който беше компромисна фигура за Светия Синод.

Налагането, дори опитите за налагане на определен кандидат към Синода е проява на диктатура на пролетариата, но това в църквата се нарича вмешателство и диктат, което е напълно неприемливо и осъдително! Хора атакуват избирателите, защото искат да се изманипулира двойката – да се наложи един кандидат, който Синода отстрани от епархията неотдавна  и още един неизбираем.

Целта е ясна, да се постави този въпросен епископ, който беше отстранен, в двойка с неизбираем и съответно първият да стане митрополит, което е повече от недопустимо по много причини.

Групата която подкрепя обаче епископ Поликарп забравя, че те на практика нямат право да избират нито двойката, нито митрополита, а е странно защо самият епископ Поликарп все още не се е разграничил от тези хора, защото е повече от ясно, че действията им не са уставни! Ако той има послушание към Светия Синод и ако се доверява на Светия Дух, той трябва да приеме избора на църковните избиратели. Така излиза, че той подкрепя групата, която противоуставно подкрепя него, но на практика се нарушават правилата на БПЦ. Действията му на практика казват: „Аз искам да бъда избран!“.

Проблемът е, че изборът на църковни избиратели е легитимен. Комисията не е пожелала да се среща с духовници и миряни, които се опитват да провокират духовния живот във Видин, а така и да провокират напрежение. Комисията грубо се е разграничила от тези хора, което говори достатъчно ясно саемо за себе си.

Твърди се дори, че въпросните клакьори и клакьорки са били изгонени с обидни думи..! Комисията и Светият Синод имат негативно отношение към опита да се манипулира изборът.

Според Устава в седемдневния срок, нямаше оспорване на избора, защото тогава беше все още жив митрополит Дометиан. Това щеше да доведе до напрежение между митрополита и епископа. Но сега митрополитът не е сред живите и мишките се разиграха. Така се получи конфронтация с избора, проведен от митрополит Дометиан.

Ако е имало забележки към този избор, къде са спали тези „будни вярващи“ до сега, че се сетиха да протестират едва сега, когато Дометиан не е сред живите...!?!?!?

Дали пък въпросният епископ не е на ясно, че избирателите няма да гласуват за него, защото ги познава перфектно, а и те него го познават не по-малко перфектно....!?!?!?

Странно е, как на почти всички избори за митрополит, откакто Сионий и Поликарп са епископи, все се намира някой, който да ни обяснява, как ето те са избираемите и един от тях ще стане митрополит и ...все не става нито един...., а завършват с повече от скромен резултат, което идва да покаже, че Църквата и хората не ги искат за митрополити! Дали тези медийни кампаний са плащани, от кого и колко..!?

Говори се, че единият от тях дори може да не бъде включен в листата на достоизбираемите. Какво стана с дипломата за висше образование на единия кандидат, който така и не я показа...?!

Други епископи си завършиха образованието, успяха да се кандидатират, че даже и митрополити станаха, докато някои, докато се чудеха накъде се отварят вратите, все още нямат диплома и на практика са неизбираеми!

Всъщност, да станеш митрополит, не е печелене на избори, защото човекът не става кмет, или премиер, а се избира за едно тежко служение. Не кандидатът печели, а той бива избран, независимо от неговото мнение и воля. Ето именно тук се разграничават действията на групата около единия епископ, и каноничността на избора на един достоен бъдещ митрополит на Видин. Епископът трябва със смирение да приеме избора, а не да води „война“, за да стигне до „победа“. Новото назначение е тежко назначение, а не е избор.

Ето какво казва едно към едно отец Силвестър Янакиев от Сливен, когото не веднъж сме критикували, при това остро, но в случая е напълно прав!

Отец Силвестър Янакиев
4 октомври  

Мое мнение по повод изборите във Видин...

Не желая да имам нищо общо с групите, промотиращи епископ Поликарп за митрополит на Видин! Ако дядо Поликарп има поне малко уважение към себе си ще излезе и той от тях.

Спекулира се с избора на епархийски избиратели, който си има съответен ред, описан в Устава на БПЦ и не е необходимо да се разнасят писма, за да се научи времето и мястото на провеждане на избора. (чл.105 ал.1) Има много свещеници, които пет пари не дават за административното уреждане на църковните мероприятия, а после имат наглостта да твърдят, че никой не им бил казал да участват. Ами да са чели Устава!

Обжалването на избора за епархийски избиратели става в СЕДЕМ ДНЕВЕН СРОК чрез жалби. Всяка намеса и оспорване валидността на избора след този период е самоуправство и грубо нарушаване на Устава. Това точно в момента прави Владимир Велков и подвежда нищо не подозиращите епархиоти във Видинска епархия. Ситуацията започва да мирише както тази в Старозагорска епархия където имаше насаждане на страх от уж евентуално въздействие от Негово Високопреосвещенство Пловдивски митрополит Николай - това е наглост!

"Битката ще е люта", "еврокомисар е замесен", "другото лоби е на духовник, който има власт във видинска митрополия...този духовник ще стопанисва имоти, гори ..." - това са нагли инсинуации, в които се очернят всички, освен, разбира се епископ Поликарп.

Друг фрапиращ проблем е наглостта, с която се настоява от тази клика митрополит да стане епископ Поликарп. Искам да известя на православните християни във Видинска епархия, че епархийските избиратели НЕ ИЗБИРАТ митрополит, а двама измежду достойните епископи на Българската православна църква. ИЗБОРЪТ на митрополит е от СВЕТИЯ СИНОД!!! Той избира измежду двамата, утвърдени от епархийските избиратели.

За пореден път съм отвратен и тъжен!!!

Сигурно няма да е за последен, уви.“


За фейсбук-групата „Православни новини“

вторник, 28 ноември 2017 г.

КОЙ ЩЕ ПЛАЩА СМЕТКАТА ЗА „ЦЪРКВА-МАЙКА“ ЗА МПЦ...!?

Българската православна църква няма да получи никакви дивиденти от приемането на статут на „църква-майка“ за Македонската православна църква. БПЦ не е патриотична партия, а е една от православните патриаршии. Ние не бива да изпаднем в международна изолация сред останалите поместни православни църкви, защото македонците се сетиха изведнъж, че ни има, след като години наред ни плюха в почти всяка посока. Думата „българин“ в Македония беше и до голяма степен все още е мръсна дума и дори ни наричаха фашисти! Ако няколко владици в Македония са се понапили със сладко вино и ги е избило на исторически правдини, това е едно, но да им помагаме с цената на скандал с останалите църкви,  това би било твърде много. Това е мнението на част от клирици, експерти и богослови.

Според тях, македонците правят всичко възможно от десетилетия да получат автокефалия и през цялото време се позовават на решението от 1959 г., което е инспирирано от Тито. Явно автокефалия, според македонците, се дава по политическа линия. Това повече прилича на шантаж – или ни подайте ръка и се скарайте с останалите църкви, или ние ще Ви обърнем гръб! Кога обаче македонците са заставали с открито лице към нас...?!

Идеята на БПЦ винаги е била МПЦ да бъде автономна в състава на БПЦ! Това е приемливо, защото на онази територия от много векове БПЦ е била църквата, която е управлявала духовния живот.

Как така ще станем църква-майка?!Църквата не се репликира, не се възпроизвежда, нито пък се размножава, за да има майка, баща, дъщери и братя. БПЦ е първата национална църква в света, защото древните патриаршии, които са съществували до тогава – Римска, Константинополска, Йерусалимска, Антиохийска са всъщност катедри на апостоли, а Римската и Константинополската са столични катедри.

БПЦ е създадена с идеята да е национална българо-славянска църква. Вселенският патриарх Вартоломей употреби този израз при посещението си у нас, че БПЦ е първородна дъщеря на Вселенска патриаршия. Това обаче също не е правилно, защото създаването на БПЦ не е под формата ная филиал на Вселенска патриаршия. Понеже един народ идва от Азия и се заселва тук, когато приема християнството, той просто има  своя национална църква с духовници, които проповядват на родния език. По тази причина е и основана БПЦ. Св. Климент Охридски, който можем да кажем, че е един от съоснователите на БПЦ, именно на територията на съвремена Македония е била неговата катедра – в Кутмичевица. И изведнъж на мястото, където е бил той, самовъзприемайки се именно като българин, се основава някаква църква-дъщеря. Македонците ни обясниха, че ако приемем предложението им, ще имаме награда от Господа пред Господа!

Това всъщност те ни предлагат, те няма да станат българи, напротив, те просто искат една медиация от нас – ние да осъществим контакта с останалите църкви, за да получат те автокефалия. Те нямат желание да минат по установения за целта ред, а цената плаща България и БПЦ....!

БПЦ, за да стане автокефална патриаршия е минала по установения от всички поместни православни църкви ред, а именно – била е автономна в рамките на Вселенската патриаршия и след това на събор получава автокефалия, а не изведнъж да получи автокефалия от някой.

Тези хора живеят повече от 50 години в непослушание към Православието и към своя патриарх – сръбският, защото те са част от сръбската патриаршия, понеже се намират в този диоцез, защото бяха част от бивша Югославия, а там църквата беше именно сръбска.

Искането е отправено към нас, а не към сърбите обаче, защото македонците добре знаят, че от Сърбия няма да получат помощ, понеже сърбите са подкрепяни от Русия, а руската църква никога няма да защити Македония.
Македонците сега играят на националистическата струна на България, ние ги обичаме и.....какво следва от това, че ставаме „майка-църква“ на тяхната...от това следва ли, че македонците ще признаят, че са българи, ми не, няма да го признаят....!!!

В интервю на Струмишкия митрополит Наум, той употреби един израз, който създава учудване, защото той казва, че от двете страни на границата живее един и същ народ...!!!!Това е уникално признание! Но ние питаме, това признание защо се прави чак сега, този човек не е на 20 години, той е възрастен мъж, защо чак сега се сети да признае тази истина...!? Защото се цели нещо, всичко е преднамерено, няма искреност, няма откровеност има само една цел и я постигнаха...!

Станахме църква-майка и какво....ще се вдигне ли границата и двата народа ще се прегърнат ли..., нищо подобно.., това е мистификацията! Това е и внушението, което вече ни беше направено. Нито те искат да се признаят за българи, нито дори го мислят. Целта е ние да платим сметката накрая...!

Най-забавно е твърдението, че благодарение на евроатлантическата им ориентация и бъдещото присъединяване към ЕС и НАТО, те ще бъдат поканени да станат автокефална поместна православна църква...от кого обаче...от генералния секретар на НАТО ли, или от председателя на ЕС...!?!?!?

Това ли са институциите, които дават автокефалия...?  Първо се позовават на Тито при основаването, после – за автокефалия - на ЕС и НАТО...!?!?!? Това църква ли е или е параполитическа организация!? Светите апостоли категорично забраняват намесата на светски лица в духовния живот на църквата. 

За фейсбук-групата "Православни новини"

четвъртък, 23 ноември 2017 г.

БИСТРИШКИТЕ БАБИ – БЪЛГАРСКОТО ЧУДО ОТ ХОЛОЦЕНА

Снимка: Fixstay.com
Фолклорната група "Бистришките баби" съществува официално от 1946 г., седем години след създаването на "Бистришка четворка" - първият оркестър за народна музика на българското радио, който свирел на живо пред микрофона. Специалистите определят начина на пеене на "Бистришките баби" като полифония. Част от изпълнителките са извиквачки, други - криви бучачки, останалите - прави бучачки. Това е така нареченото набученто пеене. Бистришките баби са обявени за нематериално съкровище от Unesco през 2005 г.

Неотдавна в читалището в Бистрица беше представен документален филм за групата. Онова, което наистина поряза е, че тези жени пеят на самодеен принцип, а в същото време пазят и съхраняват едно уникално пение, защото това не са песни, а пения. Именно заради това, когато те пеят „Богородице дево“ в църквата в манастир в Бистрица, това им сде получава точно толкова добре, колкото и когато слушаме професионални църковни хорове. Именно, защото песните в църковните пения не са песни, а пения. Другото важно и уникално нещо за бабите е, че тази музика и мелодика не може да се нотира – да се запише с ноти, защото тоновете са свръх повече и създават усещанвето на какафония, а в същото време има ясен, макар и динамичен ритъм, полифонична мелодия и в крайна сметка - приятно възприятие за слуха. Това са едни звуци, които предавани през векове и хилядолетия, всъщност са звуци от епохата на холоцена.

Холоценът е геоложка епоха, която започва в края на плейстоцена,(преди около 12 хил. години при С14 датиране) и продължава до днес. Холоцен е част от периода кватернер. Името му идва от гръцката дума ὅλος, (хилос, изцяло или цял) и καινός (каинос, нов), което означава „изцяло скорошен“. Холоцена включва в себе си разпространението на човешкия вид в целия свят и цялата писмена човешка история. Човешкият отпечатък върху Земята е сложил край на епохата холоцен, твърдят учени, които предлагат да бъде призната новата геоложка епоха антропоцен, съобщи неотдавна АФП.

И като се замислим днес, как е възможно да чуваме все още напълно запазени звуци и ритми от преди 12 хиляди години...!!! Това е истинско богатство, почти равно на пещерата на Али Баба, или Александрийската библиотека в Египет, което ни представя емоция, която е била усещана и пресъздавана в съвършено древно изкуство, това са тежненията, сълзите, смехът и въздишките на древните хора от холоцена, когато тази музика и тези пения са били сътворени от първобитните хора.

На официална церемония в ЮНЕСКО на 25.11.2005г. бяха оповестени шедьоврите, включени в списъка на световното нематериално културно наследство. Международно жури с председател принцесата на Йордания г-жа Басма бин Талал оцени високо българската кандидатура, като включи „Бистришките баби“ в листата на световните шедьоври. Дипломата за "световен шедьовър" бе връчена от Генералния директор на ЮНЕСКО г-н Коичиро Мацуура.

Групата представя автентични песни от Шоплука. Поради своеобразното си полифонично пеене групата на Бистришките баби става известна по света. Пеенето им е уникално, много старинно, запазено още от предхристиянската епоха. Специалисти го определят като уникална полифония на 3 гласа. Полифонията е архаичен тип пеене с характерна мелодика, съхранило се през хилядолетията.

Притеснението днес е тези уникални полифонични пения да не изчезнат, защото ако се прекъсне връзката, днешните „Бистришки баби“ твърдят, че по записи няма да може да се възстанови тази уникална култура, която е в свояобразния златен фонд на културното наследство на човечеството.

Групата на Бистришките баби гостува многократно във Великобритания, Франция, Белгия, Италия, Германия, САЩ. През 1978 г. получават престижната Европейска награда за народно изкуство на фондация „Алфред Тьопфер“, Хамбург.

Бабите и техните внучки представят България и на „Европалия“ в Белгия през 2002 г.

Бистрица е едно от най-старите села и най-голямото подвитошко селище. Разказват, че когато Софийското поле било езеро около него имало само три села – Яна, Бояна и старо село Бистрица в месността “Фращане”. Сега населението му е над 5000 души.

Един девиз на местните жители “Епа я съм бугарин, затова си вардим верата” обяснява защо в картата на І-то и  ІІ- то българско царство Бистрица съществува като крепост. Бистричани имат всички характерни за шопите черти – трудолюбиви, досетливи, изобретателни, силно честолюбиви, но и често консервативни. А за фолклора какво повече от “Само песни да сака човек"!


Много превратности е преживяла Бистрица – и турско гонение, и фанариотска алчност, и свещеническа греховност, но населението не се е повлияло от случайни явления и заблудите на отделни личности. То здраво се държало за традициите и православието и изпълнявало предписаното. Витошката Мала Света гора е имала 14 манастира, а бистришкия манастир Св.Георги Зограф е ръководил останалите.

За в-к "България"

БЪЛГАРСКИТЕ ОФИЦЕРИ СА СЕ ЖЕНИЛИ С УНИФОРМА

Облеклото на военнослужещите е въпрос на гордост и уважение

Не можем да поставим униформата от ВВС пред тази от Сухопътни войски, или пък – от Военноморските ни сили, например. Униформата е и костюм и това се доказва от един много ясен факт. Една кратка разходка из старите албуми ни показва, как в не толкова далечното ни миналои военнослужещите са присъствали на официални ритуали – сватби, кръщенета, дори и погребения, не с обикновен костюм, а със собствената си военна униформа. Тя е представлявала официална дреха, с която служещите са уважавали важните събития в живота и в бита в обществото ни в онези години.

Носенето на униформата на такива мероприятия се наблюдава предимно при по-високите чинове – от подполковник нагоре. В същото време обаче още по-старите снимки ни показват, как преди 9 септември 1944 г., военнослужещите носят униформите си на същите събития дори и с чин подпоручик, да речем. Това отново ни показва уважението и към службата, и към униформата, която се пирема за официален костюм, а и - уважение към събитието, на което се присъства.

Военните и преди 9 септември 1944 г., а и след това в значителна степен, са се женили дори с униформите си.

Престижа на военната професия

 е бил толкова висок, че униформата не се е приемала за работно облекло, а напротив, считала се е за официално облекло, което непремено носи статут, а този статут се демонстрира с гордост и уважение.

Днес обаче униформата сякаш се превръща в работно облекло. Много от военнослужещите ни отиват на работа в цивилно облекло и се преобличат на работното си място. Дори по-високите чинове като полковник, а даже и генералите, поне тези, които не ползват служебни автомобили, сякаш избягват да носят униформата си, докато отиват на работа, камо ли пък да се оженят с униформа. Това сякаш днес се приема за липса на вкус, липса на други

официални дрехи.

 Разбира се, времената, за които стана въпрос по-горе са отминали отдавна и няма как да сравняваме носенето на униформата тогава и сега.

Въпреки това обаче, прави впечатление, че човек трудно може да срещне по улицата един дори и бригаден генерал с униформа. А униформите ни са красиви. Ако се вгледаме в униформите на други държави, дори и на някои съседни на нас, нашите униформи, особено пък генералските ни, но далеч не само те, са съобразени с доколкото е възможно с условни модни тенденции, защото това все пак е униформа. Особено силно това се наблюдава при

военноморските ни униформи,

 но има нововъведения и в останалите, които отдавна не са онези строги и почти предвоенни униформи, каквито до голяма степен бяха някога.

И въпреки това, тогава като че ли униформата беше по-носена, по-уважавана и по-предпочитана. Да, времената бяха други, онази модна стилистика отдавна вече е забравена, но както добре знаем, модата е като колелото, всичко добре забравено отново идва на мода, защото процесът се върти и понякога се припокрива. Възпроизводството не е едно към едно, но принципите, а понякога дори и

детайлите са почти напълно идентични.

Да си военен в годините преди Втората световна война, а и след нея, е било и е въпрос на чест, на професионален престиж, на успешна кариера, на гордост, на себеуважение и на обществено уважение. Носенето на униформата е израз именно на всичко онова, което съчетава в себе си реализацията на националните ни идеали, постигани с победите на бойните полета.

Шапките са символ на престиж и обществено положение

Фуражката като съставна част от униформата, винаги е присъствала в бита на военнослужещите. На всички е известно, че без фуражка, не можеше да се отдава чест с вдигане на ръка. Фуражката заема свое собствуно и особено място в живота на военнослужещия, но и в жимота на българина въобще. Прави впечатление, че фуражки носят преди 9 септември 1944 г. почти всички гимназисти. Това е част от ученическата униформа. 

Фуражката, шапката въобще е много важен елемент от облеклото на българина в онези години. Старите снимки ни показват българските държавни мъже, които винаги са облечени стилно и непременно на главите си носят цилиндър. Това е въпрос на престиж, на статут, на обществено положение. Фуражката е онова нещо, което ако се отнеме от бита на българина в 30-те години на миналия век, например, това е почти равносилно на масовото обръсване на брадите на руснаците от цар Петър I.

Да не си със шапка е все едно днес да излезеш на улицата по бельо. 


За в-к "БА"

ЛЪВОВ МОСТ-ПАМЕТНИЯТ МЕМОРИАЛ НА СОФИЙСКИТЕ КНИЖАРИ

Лъвов мост в София  е едно от местата, натоварени с много транпортен трафикa, но и с много история. Известен още като  „Шарен мост“, той е свързан с името на богатия софийски турчин Халил Сали Ефенди. Той става известен сред шопите като „шашавия Халил“. Изкупувал слама от селяните, като плащал доблре и те му се чудели, защо си дава парите за това. Следващата година обаче се случило така, че нямало достатъчно слама и същите тези селяни изкупували обратно собствената си слама, разбира се, на по-висока цена. За да докаже на шопите, че изобщо не е „шашав“, Халил съградил мост. От едната му страна стоял надпис: „С време продадох, мост създадох“, а от другата поръчал на каменоделците да изпишат върху камък едно нравоучение от Корана: „Където няма мост – съгради мост. Където няма чешма – съгради чешма“. Днес тези надписи не са съхранени.
Малцина знаят, че малко преди Освобождението в София са обесени четирима софийски книжари. Петият се спасил по чудо.
В местността „Капана”, близо до дюкяна си, е обесен книжарят Стоян Недялков Табаков. На вратата на книжарницата, край пътя за село Бистрица, е обесен бистричанинът Никола Крушкин-Чолака. Книжарят Георги Стоицев увисва на бесилото на „Шарен мост”– оттам очаквали руските войски, а техния сътрудник Киро Селянина пък обусили на Конски пазар.
Никола Крушкин се захваща с книжарлък, след като вече се е размонашил. Той е съратник на Левски в Софийско. Той е наричан още „Шопският апостол“, роден е през 1836 г. Като дете пада в огнището и си изгаря ръцете, оттам идва прякорът му -чолав, чолак. Самият Никола отговаря пред тайния революционен комитет в София за три манастира. Между тях е и Драгалевският. Именно Никола е деецът из Шопско, който развежда Левски, облечен ту като дървар, ту като въглищар.
Негов пръв помощник е Георги Стоицев – Песнопевецът, псалт в храм в София. Песните му са хайдушки. И именно те го пращат на бесилото.
Киро Геошев Хранов (Киро Селянчето, Киро Кафеджи) е пътуващ книжар, но държи и бакалски дюкян с книжарница кафене.
София е единственото селище в поробена България, където книжарите имат своя „Завера”. Това се дължи най-вече на Никола Крушкин.
Някъде между 1876 – 1877 г. Стоян Табаков и Никола Вардев започват разпространяването на „Народна песнопойка” със стари хайдушки песни. С продажбата ѝ се залавят още Никола Крушкин, Киро Геошев – Селянчето и Георги Стоицев.
В конака пристига донос срещу книжаря Георги Стоицев. Той бил на път. Историята нататък накратко е следната: залавят го около Радомир. Вместо да хвърли обаче песнопойката в огъня, той си хвърлил тескерето. Песнопойката била заловена от преследвачите. При разпита в София Георги Стоицев отрича абсолютно всичко, но съдът успява да разбере от майка му, че песнопойките се разпространяват не само от него. Арестуват и останалите. Присъдата е смърт чрез обесване.
Никола Крушкин е обесен пред книжарницата му. Неговите думи пред бесилото били: „Аз роб ще умра, но българският народ свободен ще живее!”. Трупът му още не е изстинал, когато освободителните войски вече са до София, уви, шансът на осъдените е бил буквално въпрос на часове. Георги Стоицев е обесен при „Шарен мост”, а Киро Геошев – на Конски пазар.
След Освобождението, възрожденецът Христо Г. Данов, родоначалникът на книгоиздаването, предлага на мястото на някогашния Шарен мост да се изгради паметник на обесените книжари. Това е днешният Лъвов мост, на който лъвовете символизират четиримата обесени от турците българи книжари.

Лъвов мост преди и сега

Лъвов мост е дълъг 26 м. и е широк 18,1 м.. Има два отвора по 10 метра и канделабри над средните отвори. Изпълнител на проекта е „Тодор Велян и сие“, пише Димитър Пенев в книгата си „Спомени“. Проектът се реализира  под ръководството на инж. Конт, за когото подробно пише и списание „Светлина“, където е отпечатана една от първите фотографии на моста. Бронзовите лъвове са изработени от виенската фирма „Филип Ваагнер Биро“ и са поставени на моста през 1891 г.
Според първоначалния проект мостът е централен елемент, около който трябва да се изгради голям кръгов площад, разделен на две от Владайската река, наричана в тази си част тогава „Канла“ (кървава). Едва в днешно време този проект и поне част от идеята са доразработени  мястото придобива вид, какъвто е бил планиран в онези години.

Чудото в храма „Свети Спас“


„Свети Спас“ или „Възнесение Господне“ е православен български средновековен храм, чиито останки днес са в центъра на София, до пл. „Св. Неделя“ в сутерена на „Булбанк“.  Киро Геошев от село Ярджиловци, наричан още Киро Кафеджи, е обесен при порутения стар олтар на църквата. Киро е погребан над стария олтар на храма. След обесването там три вечери поред се запалвала свещ и никой не смеел да се доближи.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София