сряда, 28 ноември 2012 г.

ЗА БОНУСИТЕ И ДОНОСИТЕ В ДЪРЖАВАТА НА “ВСИЧКОЛОЗИТЕ”




Членовете на Комисията за защита от дискриминация (КЗД) връщат бонусите, които са си раздали, за да се сложи край на негативното отношение на обществото към институцията, обяви неотдавна  председателят на комисията Анна Страшимирова. Ние се отказваме от нашите възнаграждения и ще ги върнем в бюджета, обяви тя пред една национална телевизия.
Наближава Коледа и Нова година-светли празници, на които всеки иска да се почувства малко по-добре, да забрави, поне за дни кризата, индексите на борсите, показателите за нефта, газа и … просто да си почине от всичко. Това обаче струва пари. И именно КЗД…комисията, която се занимава със защита от дискриминация, взе, че си раздаде бонуси, като по този начин дискриминира много други държавни структури, които няма да си раздадат бонуси, просто, защото нямат, но и защото някак, не е редно.
Винаги, когато наближат празници, започва голямото раздаване на бонуси. Питам се обаче, а предполагам заедно с мен се пита и една доста голяма част от хората в тази държава, аджеба, от къде пари за бонуси…? Нали сме бедни, нали сме на опашката на Европа, уж трябва да пестим, на балконите картофи да садим, пък…бонуси навсякъде делим..!?Явно тази държава е като брашнян чувал, колкото я тръскаш, колкова пуска и все има!
Отвъд афоризмите и оригиналните словесни конструкции обаче, трябва да кажем, че е срамота! Да, срамота е да се раздават бонуси в държавни, подчертавам държавни, разбирай бюджетни, структури, при положение, че пенсиите и огромна част от заплатите в държавата не са ниски, а са смайващо дискриминационни, спрямо тези в Европа.
Макар да съм на ясно, че не е професионално, все пак, ще си позволя да наруша нормите и ще разкажа един виц тук, като се надявам на снизходителност от страна на редакторите и читателите…!
Събрали се тримата президенти на САЩ, Германия и България. Първият казал: “У нас средната заплата е 2000 долара, за живот са необходими 1000 долара, разликата не ни интересува..!”. Вторият казал: “У нас средната заплата е 1800 евро, за живот са нужни 900 евро, разликата не ни интересува..!”. Изправил се българският президент и казал: “У нас средната заплата е 600 лева, за живот са нужни 1000 лева, а как си набавят хората разликата, нас не ни интересува…!”.
На фона на този твърде реалистичен, до степен на антропоморфност виц, КЗД си раздава бонуси и това твърде напомня за абсурдната държава на Оруел. Но нека не се заблуждаваме, не е само КЗД. Колкото повече приближават празниците, на толкова повече изцепки ще ставаме свидетели. По Великден пак си бяха раздали бонуси в едно министерство. Тогава повечето ги върнаха, но главният секретар отказа и…беше сменен! От една страна е достойно: като си взел, значи имаш самочувствието, че си ги заслужил и не ги връщаш. От друга страна обаче, това е и проява на безмерна наглост, на каквато са способни само български чиновници от такъв ранг.
Има разбира се държавни служители, които работят много, а получават ниско възнаграждение. Нека не бъдем йезуити и да признаем това. Едно от най-бедните ни министерства е социалното. Работещите там наистина получават смешно ниски заплати за труда, който извършват ежедневно и там няма как да се “скатаеш”, защото схемата е верижна, ако ти не си свършиш работата по веригата това достига до конкретния човек. Има обаче и структури-министерства и агенции, където заплащането е твърде НЕреципрочно, спрямо останалите и спрямо стандарта в държавата.
Комисията за защита от дискриминация вероятно вече не е свърталище на етнографски озадачени елементи, каквото беше до неотдавна…! Имал съм възможността да участвам /…но по-скоро да присъствам…/ в два конкурса там и установих, че ако не си етнически чист “мюсюлманин”, разбирай турчин, или поне-етнически лабилен, шансът да работиш там е равен на шанса да се превърнеш във втори пророк Мохамед! И все пак, там работят хора, които наистина полагат труд, от който обществото ни има нужда в процеса на стабилизиране на демокрацията ни. Тези хора са достойни и те трябва да получат бонуси, НО това може да стане, когато има и за останалите, които също са заслужили, не по-малко.
Имах възможност известно време, няколко години, да поработя в държавната администрация и установих, че бонуси там винаги има. Така че, най-вероятно ще ни се наложи да се примирим. Обикновено обаче все се намира някой недоволен, от размера, или от съдържанието на бонуса, който да “подшушне” на медиите, къде, какво кога…! Донос…/!/, не…, просто “активна социална позиция”!
Бонуси ще има и тази година, но за кого, все още не е ясно, поне за нас. Няма и как да няма бонуси, защото държавната машина “буксува” в “снега на промените”. За да “захапе колелото”, то има нужда от помощ, подбутване, стимулиране…! Пък и родният държавен служител е особен вид “дървесно мекотело”, което дори и с помощта на стимул от бонуса, е в абсолютно състояние отново, при това напълно волево, да “буксува” със същата упоритост и при същите темпове! А това вече твърде много напомня на характеристиката на един особен вид етнически феномен, характерен за софийския регион /за сведение на “посрещачите”, имам предвид “шоп”/. За да не ме обвинят отново във “войнстващ провинциализъм”, бързам да се застраховам-роден съм в самия център на София, близо до НДК, не че това има някакво значение, защото бонусите ще си вървят, а народонеселението ще си “лае”…все по-по навик и все по-заглъхващо, до хронична сънливост, която някои “специалисти” твърде успешно наричат: “чернодробен ГЕРБеризъм”, а той се лекува трудно, обикновено с…пургативи…!



Венцислав Жеков
За actualno.com

вторник, 27 ноември 2012 г.

ЦЪРКВАТА-МЕЖДУ “ОСАННА” И “РАЗПНИ ГО”…!




“Митрополит” Инокентий, който ръководеше така нареченият “алтернативен синод”, обяви, че се завръща в лоното на Българската православна църква-“официалната църква”. Това негово намерение бешеоповестено няколко часа, след като Светият синод на Българската православна църква в пълен състав на заседанието си прие безпрецедентно единодушно изявление "към отделилите се от единството на БПЦ - Българска патриаршия".
Случаят е показателен не само за църквата ни, но и за обществото като цяло. Инокентий беше един от наистина възловите владици, които подържаха “разколниците” до скоро. Кой обаче е Инокентий?
През 1993 г. той е хиротонисан за епископ. Един от създателите е на “разколa” в БПЦ, оспорващ легитимността на патриарх Максим. Избран и назначен за алтернативен софийски митрополит от синода на "патриарх" Пимен. След смъртта на Пимен, Инокентий става наместник-председател на Алтернативния Свети Синод на Българската Православна Църква. По това време под негова власт са над 250 църкви и манастири.
Завръщането на “блудния син” е събитие, което се очаква да обедини църквата, защото тя има нужда от това. В същото време обаче възникват и някои въпроси. На първо място се питаме, защо именно сега става този акт? Да, патриарх Максим, когото “разколниците” не признаваха вече го няма, но те протестираха не само срещу избора на патриарх, това беше само формалният повод за отделяне от църквата, те не признаваха и избора на митрополити с досиета. На второ място, ако се завърне в лоното на официалната православна църква, какъв сан ще получи някогашният епископ Инокентий, та той беше почти патриарх, след смъртта на “алтернативния” Пимен…!? Някога, едно от лицата на така наречения разкол в БПЦ, отец Анатолий Балачев, до колкото ми е известно, също се “завърна” в БПЦ. Преди това той беше секретар на “алтернативния” Синод, преподавател в Богословския факултет, доверено лице на президента Петър Стоянов. След покайното му, писмо, патриарх Максим предложи на Балачев да поеме мисионерската руска църква "Св. Пантелеймон" към дома за възрастни инвалиди на бул. "Цар Борис III" в София. Това подтвърдиха и от подворието на Московската патриаршия в София. Свещеникът обаче настоява за централен храм с енория. Мотивът му е, че не може да оцелява само с пенсията си след пенсионирането му. Според други пък, той бил изпратен за “гробищен” свещеник. Каквато и да е истината, днес неговият лик е поставен в “неговата” църква “”Св.Св. Кирил и Методий” на Женския пазар в София,…при покойните!
Няма да анализирам “разколът” в БПЦ, защото това отдавна вече е правено при това много пъти. Само ще спомена, че той имаше известна логика, като идея, но не и като практика. Имам предвид, че идеите, които някои от владиците имаха, за да поискат сметка, бяха добри. Сред тези владици бяха и настоящият врачански митрополит Калиник, както и старозагорският митрополит Галактион. Практиката обаче, действието, начинът, по който искаха да постигнат своите цели не беше съвсем избистрен, достоен и правилен въобще.
Днес, когато патриарх Максим го няма, епископ Инокентий иска прошка. Как ще се завърне в “официалната” църква, како какъв, като софийски митрополит-невъзможно, като наместник-председател на Светия Синод-още по-невъзможно, като епископ-дали ще го “уважат”, както правеше старият патриарх…, като какъв…, това вероятно предстои да разберем.
По-важното е, какво ще занесе Инокентий в Светия Синод със себе си, като идеи, като предложения, като поканяние дори. Той е бил “разколник”, но не се е отделил от Светото Православие. Дали с този акт завършва “разколът” в БПЦ…!? Едва ли! Инокентий се връща, но другите остават. Все още има свещеници, дори и монашестващи, представители на черното духовенство, някои от тях и своего рода владици, които не признават така наречения “Свети Синод на Максим”, макар и патриарх Максим да не е вече сред живите. “Разколът” ще бъде преодолян едва, когато в църквата влязат хора, които наистина са постници, готови са да “носят службата” като истински монаси. БПЦ не е търговско дружество, в каквото я превърнаха сега действащите владици. Цървата е средище, тя е дух, състояние, светително действие, което трябва да се извършва от свети и светли хора. “Ролекс”-и и “BMW”-та, както и копринени раса, с диамантени ръкавели на ризите, някак не се вписват в обета за нестяжение /безсребреничество, или обет за бедност/, който дават монасите.
“Разколът” ще приключи едва тогава, когато църквата се заеме с делата си да помага на ощетените, бедните, бездомните, болните, самотните, а не само да церемониалничи при откриването на МОЛ-ове и нови двуметрови отсечки от автомагистрали.
Завръщането на митрополит Николай пловдивски към заседанията на Светия Синод през зимната сесия, въпреки мълчанието му в 40-дневния траур заради патриарх Максим, също е едно ново и добро начало. Какво ще се случи по-нататък, все още не знаем, и не можем да прогнозираме. Предстои избор на нов български патриарх. Дали това ще е наместник-председателят на Светия Синод и варненски и великопреславски митрополит Кирил, ще видим. И все пак, както призова и Вселенският патриарх Негово Всесветейшество Вартоломей І, хубаво би било на трона на българската църква да седне чист човек, който няма тъмно минало,  човек без полицейски пагони! Кой ще е той ще решат свещенослужещите. Трима трябва да бъдат излъчени и от тях един да се удостои. Кои ще са тези трима, дали сред тях ще има “доносници” на ДС, дали избирателите ще вземат това под внимание…, ще покаже близкото бъдеще! Народът е казал, че “гарван гарвану око не вади”. Ако това е водещата философия, може би има опасност новият ни патриарх все още да пази старата си офицерска униформа, ако обаче разумът надделее, патриархът може и да е наистина достоен, какъвто трябва да бъде по презумция! Поне този път сме на прав път. Инокентий повлече крак към обединение. Това може и да е малка крачка за нас, но е огромна крачка за църквата ни…!

Венцислав Жеков
За actualno.com

събота, 24 ноември 2012 г.

“ДЯСНОТО” ЛИ СТАНА “ЛЯВО”, ИЛИ “ЛЯВОТО” СТАНА “ДЯСНО”…!?



Президентът Петър Стоянов /1997-2002 г./ отказа пост в Констутиционния съд. ГЕРБ наистина направи реверанс към синята партия и им даде шанс да участват,…да участват въобще в нещо! Този жест се оказа показателен, защото той именно “показа” една огромна част от процесите, които текат в дясното политическо пространство.
Все повече от хората, с които разговарям, което смея да твърдя е реална представителна извадка, споделят, че в България “дясно” няма. Тези, които гласуваха за ГЕРБ на предишните избори бяха предимно “леви” хора, но според повечето анализатори, “десните” не са си дали гласа за ГЕРБ. Това показва, че кризата в дясното пространство е не просто криза, а колапс, защото на практика няма “заместител”. Макар, че ГЕРБ се дефинират като дясна партия, “десните хора” просто не я разпознаха. В същото време обаче “дясно” наистина няма. СДС-тата, както хората наричат отломките от синята партия, се разроиха и на практика останаха все още като някакви “последни мохикани” само СДС и ДСБ. Първата, пак според коментаторите, се превърна в партията на столичната улица “Раковска”! От абсолютно мнозинство в Парламента, днес СДС дори и не е в Народното събрание. Това обаче ще го “прокоментираме” малко по-късно. Втората партия-ДСБ пък, се превърна в “бутикова дясна партия”. Тя е като “политически сувенир”, който хем за нищо не служи в практиката, хем пък е красив по някакъв си свой начин. С него “реститутките” украсяват белите си рояли в огромните си холове, по енигматичната софийска улица “Витошка”.
Това е реалността към днешна дата-есента на 2012 г. Повече от ясно е, че ще има доволни и недоволни от подобни констатации, но те не са мои, те са “заети” от множество коментари на социолоци, политолози, политически коментатори, дори и антрополози. Пък и няма нужда да се правим на много “ентелегентни” та да достигнем до подобни изводи. Достатъчно е човек да гледа и слуша, както и да чете новините. Ако гънките му не са само две-неговата и на GSM-а му, наистина анализът ще е поне подобен.
Не мога да си обясня, как, когато имаш шанс за нещо, ти не го използваш, защото не можеш да се организираш…!? Президентът Петър Стоянов едва ли беше наистина подходящ за конституционен съдия. Все пак, държавен глава е бил. В същото време обаче, “сините” не го подкрепиха и той беше принуден да се откаже от номинацията си, под фолмален предлог – “…невъзможността да приключи в кратък срок ангажиментите си към международни организации, в които участва”. Ето това е един от големите проблеми на “сините”, така и не се научиха да говорят, да казват точно, какво мислят и да наричат нещата с истинските им имена. Не че не се опитваха и не че не успяваха понякога…! Именно заради това и Петър Стоянов остана без втори мандат. Ако си спомняте, тогава се развяваше един плакат на филма “Мумията”. Хората бяха залепили именно Георги Първанов на мястото на мумията и надписът отдолу гласеше: “мумията се завръща”. Е, понеже и тогава сините не говореха, а просто дрънкаха, защото бяха сигурни, че ще спечелят, именно заради това мумията взе, че наистина се завърна, че даже и два мандата ни беше “фараон” със звучното име “Гоце”…!
Днес, когато Стоянов вече е в историята и като конституционен съдия, шефът на сините-Емил Кабаиванов обвини за кризата БСП, Иван Костов и част от депутатите на сините. Поредно разочарование, пореда криза, поредни проблеми, поредни трудни решения и поредни неистови коментари…! Преди години, един от колегите ми тогава, който се славеше като голям “Дон Жуан” в тогавашната ми редакция, ми сподели нещо много важно: “Когато една жена непрекъснато мрънка, означава, че връзката ти е нестабилна, защото нещо й липсва, когато обаче мъжът мрънка, връзката е обречена!”. Е, “мъжете” в СДС мрънкат от поне едно десетилетие. Резултатът: “Парламент-йок”! Именно в тогавашното мега-СДС, докато “мъжете” продължаваха да си мрънкат, опитаха и с жени-Катя Михайлова, “хубавото Наде”…, само че, две птички пролет няма как да ти направят, докато “зловещият” Иван Костов хвърля сняг върху всички, като една оживяла от приказките на братя Грим-баба Хола.
И така мега-СДС-то от стабилна политическа партия, с ясни позиции, богата история и абсолютно мнозинство в Парламента се промени тотално. То стана партия на “разхождащите дакели”, на “политическите куртизантки”, които скачат от партия в партия с не особено притеснение за моралната си хигиена, че даже и на интер-политически външни и финансови министри, някои от които-със съмнително здрава сексуална култура, да не говорим за преминалите в “полухуманитарната” партия ДПС…!
Така стоят нещата в “дясното”, до колкото го има въобще днес. Днес ГЕРБ е “дясното”, защото просто друго няма. Мой приятел, който беше твърде близо до ръководството на една от двете десни партии доста време ме убеждаваше, как имат бъдеще, но накрая, неотдавна, дори и той се отказа. В същото време така наречените “десни”, които са си десни, но повече приличат на “бесни”, продължават да се дъвчат едни-други. Все още дърпат чергите си, а чергите им изгоряха отдавна и сега вече дърпат живите си меса. Докато обаче “десните” се “набеснуват”, “левите” се “налевуваха”..! Това обаче има своите последствия. Една по своята същност лява партия, буквално “превзе” дясното пространство и така шизофренността на политическата ни система придоби една тържествена завършеност. Доживяхме бившият бодигард на още по-бившия тоталитарен диктатор да ни учи на демокрация…! Единственият ни шанс е дружно и с плаха надежда да възкликнем: Quo vadis…?

Венцислав Жеков
за actualno.com

вторник, 20 ноември 2012 г.

ГОСТОПРИЕМЕН ХЕЙТЪР ЛИ Е БЪЛГАРИНЪТ…?



Българите сме по природа луди глави. Такава ни е психологическата история. Барутлии сме. Напоследък обаче придобихме и още една черта на характера ни, която е на път да се превърне в хронична-научихме се да мразим. Да, вярно, още Ботев беше казал: “…силно да любят и мразят...”, но сякаш напоследък стана дори модерно да си “хейтър”. Това вероятно е една нова, гротескна форма на протест към всичко, тоест-анархизъм, вероятно е форма на младежка, а и не само, мода, вероятно е временно умопомрачение, или просто си е в кръвта на някои хора, лошото е, че стават все повече.
Интернет вече е една от големите сили в модерните общества. Именно там медиите си позволяват по-голяма свобода, а и именно там и форумите дадоха име на нова социална прослойка-“форумци”. Няма лошо, хората се информират и съответно коментират, което дава наистина ценна обратната връзка, да не говорим, че това все пак е и целта на една съвременна медия. В същото време обаче форумите все повече се изпълват в буквалния смисъл с помия. Понякога дори не чета статията, защото наистина миризмата става непоносима-и от самата статия, и от коментарите по нея, според зависи... ! И все пак, тази форма на двустранна комуникация прави интернет-медиите по-живи, по-реални и по-достъпни, в чисто психологически план, за хората. Именно заради това интернет като цяло е нов вид медия-най-голямата и най-модерната, която по същество формира и нов тип сила-социална сила.
Но, да се върнем на омразата! Българинът може и да е мразел, но днес като че ли вече му се иска да мрази. Той псува на пазара, крещи на пътя, вика и в къщи, кара се в работата си, той просто се капсулира единствено и само, за да мрази повече…! Мрази държавата, защото го ограбва, мрази съседите, зщото не спират да тропат, мрази града си, защото е мръсно, мрази хората, мрази себе си, мрази всичко!
Опитайте се да се огледата около себе си един ден в трамвая, в автобуса, по улицата,…пребройте хората, които са усмихнати. След това се опитайте и Вие да се усмихнете…! Вижте, колко хора ще Ви загледат, защото ще сте различен от масата останали начумерени и смачкани хора. За да не се засегне някой пак, че да ме погне по форумите, аз също съм от тези смачканите хора, но поне понякога се опитвам да се усмихвам, защото ми се струва, че така се чувствам по-добре. Може само да ми се струва, защото повечето казват, че съм гледал страшно! Е, как да гледам, като масово и другите ме гледат така…! Но, в случая “мое скромно великолепие” не е критерий.
Неотдавна мой приятел се завърна от Сан Диего. Да, след 12 години там се върна в България! Той е стресиран тук, защото всички много говорим, всеки иска да каже, …той да говори…, а кой ще слуша…?! Аз си направих труда да го изслушам, той постоянно се оглеждаше, защото някой го прекъсваше, но като видя, че го слушам се концентрира и така проведохме разговор.
Българите станахме освен хейтъри и дърдорковци. Такива като мен “тънтонят” по новинарските сайтове и останалите меди и сякаш наистина разбират от всичко-…”пенкелери”…/!/, а обикновено гребът от пяната, като пропускат останалото на дъното, а понякога именно там е есенцията от “ванилията” на комуникацията. Форумците също не спират, разбира се, винаги анонимни! Е, хайде да не се правя на папа Бенедикт XVІ, аз също съм писал анонимно тук-там…!
Всеки в тази държава мрази и дърдори, освен, че разбира от хидрокракинг, политика и футбол, естествено…! Пуснете си който и да е телевизионен канал, или дори и радио…, особено така наречените “бокс-офис”-радиа…, ми те просто не млъкват, то музиката не се чува! Постоянно някой дърдори и от телевизионния екран. Това било публицистика, ама каква публицистика, то си е жива “дърдористика”, при това постоянно, като радиационно облъчване. Особено страшно е обаче, когато това непрекъснато и не рядко високопарно и високонаучно дърдорене се “сноши” със ставащата ни присъща омраза. Тогава дори и професор Юлиян Вучков ще ни се види като водещ на “Море от любов”-тих, кротък и  благ старец…!
Разбира се, имаме избор, просто да не четем, но нали сме модерни хора, уж-нов тип поколение, което посредством интернет, придобива за по-кратко време повече обем информация. Никога няма да забравя един случай от преди само няколко години. На тогавашното кръстовище пред телевизионната кула, бях в автобус № 120. Две коли чакаха на голяма опашка в задръстването и по едно време първият малко се забави да тръгне на зелен светофар. Вторият натисна клаксона почти до припадък. Първият пък се нервира и не тръгна и вторият излезе от колата и тръгна към него…с нож в ръката…! В този момент една бабка в моя автобус възкликна: “Боже, какви хора сме станали, ще се избием…!”. Слава на Бога, инцидентът се размина само с енергично споменаване на роднини по съребрена линия, както и не особено членоразделни неприлични намерения към тях и от двете страни…! Да, такива хора сме станали и не спираме да ставаме…! Когато касиерката в супермаркета без да иска ни таксува 0,10 лв. повече, сме готови да я обезглавим в буквалния смисъл. Не че не е виновна, но животът не струва 0,10 лв., нали…!?
Казват, че българите сме гостоприемни. Ако това е вярно, а аз вярвам, че е така, съдейки отново само по своя и от близкото ми обкръжение опит, то някак омраза и гостоприемство са оксиморони. Разбира се, не казвам, че трябва да плеснем с ръце и да се прегърнем, пишейки поредната глава от емблематичната “българо-съветска дружба”! Позволявам си само да кажа, че би било добре малко по-често, поне да се опитваме да се усмихваме, защото така животът може и да стане малко по-лек, въпреки кризата и въпреки всичко, не мислите ли…!? Макар да не мога да понасям един известен синоптик, който всяка сутрин ме кара да се усмихвам, а понякога дори ми се реве, все пак той е прав, си мисля…!
И накрая, преди да сме се отегчили, когато пишете коментарите си, проявете снизходителност, аз съм само един медиен дърдорко, щях да кажа: “цвят лилав”, който се опитва да мисли различно, за да провокира не омраза, а реципрочно друго мислене, пък ако не стане, здраве да е, защото ако не друго, “колумнист” поне е активна гражданска позиция…!

/ P.S. Изказвам специална благодарност на един от коментаторите на моите публикации тук! Благодарение на него стигнах до тези изводи и въобще до тази тема. Не мога да кажа кой е, защото обикновено е “Анонимен”…! /

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
За actualno.com

четвъртък, 15 ноември 2012 г.

“МЪРТВИТЕ ДУШИ” В СТАТИСТИКАТА НА БЕЗРАБОТНИТЕ…!



За да имаме възможността да отделим над 600 млн. лева повече за пенсии и за обезщетения, трябваше да направим сериозна реформа, каза неотдавна министърът на труда и социалната политика Тотю Младенов. Той призова хората да бъдат по-активни в бюрата по труда, за да им бъде предложена работа. От началото на годината по този начин  близо 30 000 души са си намерили работа.
Колко прекрасно изказване, какъв хъс, какъв размах, какъв план…! 30 хиляди души…, това обаче звучи малко в стил: “тази година полупроводници, догодина-цели проводници…!”. Ех, Тотю, Ех, Младенов…, би възкликнал един от оригиналните сценаристи на едно вечерно шоу у нас…! Не 30 хиляди, ако трябва и 300 хиляди ще си “намерят” работа през бюрата по труда, стига това да бъде снесено като директива от вездесъщата ДРСЗ…., не, не, това не е като ОЧЗ-организация на чудовищата и злодеите, но всъщност сте близо...! ДРСЗ означава “Дирекция Регионална служба по заетостта”.
Комично е г-н министре, дори е трагикомично да говорите такива неща, защото хората, които работят ЗА Вас в системата никак не са малко и знаят, как стоят нещата там. Агенцията по заетостта е задължена да Ви се поклони, съответно тя дава директива на онова същото ДРСЗ, то натиска бюрото по труда, директорът на бюрото смазва служителите си и те пишат ли пишат в досиетата на прекратяваните регистрации: “Започнал работа с посредничеството на бюрото по труда!”. Да, г-н министре, ама не съвсем…! И съм повече от убеден, че Вие го знаете, но все още не разбирам, защо се правите на полуощипана самоковчанка, по пладне…!?
Безработицата у нас , оказва се, е една от най-строго пазените тайни в държавата. Сакън, да не би да ни надушат медиите, че да не излезе информация. Това е тайна, сякаш по-голяма и от това, дали на Червен байр, край Ямбол, е имало ракети с ядрени бойни глави през Комунизма…!? Защо…? Защо трябва да се крие, каква ни е безработицата? Та нали това се усеща от всички, на собствения им гръб. Ако безработните не работят, нали помощите им идват от работещите…!? Това натоварва и тези, които все още имат шанса да останат на работа.
Ето какво ми разказа един безработен, наричащ себе си “безработник: “ Сутрин не бързам да стана…, защо да ставам, кой ме чака…? Часовникът звъни по навик към 7 без 20, но…въртя се в леглото като застаряващ дакел, почти до обяд. Ставам, пия си хапчетата за кръвното и за висок холестерол, пия чай…После закусвам обилно-около 11,30 преди обяд. После чета новини по интернет…, пак пия чай и обядвам…ям много и разточително, на пук на всичко, защото това е едно от удоволствията ми. Напълнях, заприличал съм на пихтиозавър! После ми се доспива. Пуша една цигара…втората за деня, за да пестя. Изневерявам няколко пъти в съзнанието си, докато трескаво ровичкам порно-сайтовете…, после уморено и гузно спя, докато телевизорът монотонно и някак загадъчно ми разказва за “Извънземни от древността” по “National Geographic”. Будя се нервно, от някой сприхав съсед, или нагъл двигател отвън… Мигам две минути, после готвя вечеря. Докато готвя пия. Почти се напивам. После вечерям…пак ям много. Става ми тежко, но пия още и ми става още по-тежко. Пуша много. Страхувам се от рак на белите дробове, рак на дебелото черво, рак на всичко, но после, когато вече съм пиян, не ми пука за нищо. Лягам си, след като съм изслушал поне сто пъти “Дишай” на Преслава, “Защо са ти побелели косите” на Мухарем Сербезовски, "Semd me the pillow" на Дийн Мартин, може би "Омонията" на Алън Парсънс и разбира се “Камино” на “вечната и святата” Лили Иванова. Признавам си, освен че съм помияр, съм и музикален помияр! Понякога наблягам и на някои военни маршове, но се страхувам да не ме избие на насилие и ги отбягвам. Лягам си късно. Не ми се спи. Таванът, както всеки път ме нервира, как пък една вечер не спря да се люлее…!? Гледам телевизия. Гледам и часовника. “Разследване на самолетни катастрофи”… “National Geographic”…, оффф, писна ми от трагедии, Animal police…, Viasat Explorer, Viasat History, History Chanel,…чудя се, дали наистина маите са били прави за края на света…оффф, бе я да се отпусна, …btv comedy, и тук обаче е “офффф”, писна ми и от бози…! По едно време съм заспал. Будя се от пукане на нещо. Сънувал съм,…дали пък някой не е влязъл в къщи…! Не, едва ли, за какво да влиза…по-скоро нещо от забравения включен телевизор…! Ами ако пък са извънземни…които са влезли през контакта, например…,нещо подобно разследваха агент Мълдър и Скъли…! Май ми е време да заспивам…!? Спя…, но не сънувам, няма какво…!Ако пък сънувам, все летя, кога ли ще си отлетя…!?”.
Извинявам се за този въздълъг цитат! Но това е ежедневието на един средностатистически “безработник”, тип “начален социопат”. На този ли човек министър Тотю ще каже да отиде в бюрото по труда….!? Че той вече е бил там, няколко пъти при това. Дори може би е работил малко там! И как точно ще стане именно този човек да се превърне в един от тези 30 хиляди безработни, които са си намерили работа през бюрото по труда…!? А, да, забравих, лесно е, просто когато му прекратява регистрацията, трудовият посредник ще напише вместо “по негово желание”, “Започнал работа с посредничеството на бюрото по труда”! Така Министърът ще е спокоен, зловещото ДРСЗ, пак ще гледа строго, щото то така си гледа. Директорът на бюрото ще се усмихва сутрин на служителите си, като им пожелава успешен ден от врата на врата, по американски тертип, за да измие срама от поведението си вчера. В обратната посока-министърът ще е спокоен, защото Бат Бойко няма да го гази и днес, националната статистика е покрила истината за безработицата, а ЕВРОСТАТ, за сега срамежливо си траят като “пръднал в трамвая”…!
Е, ако така се бори висока безработица, перифразирайки една недолюбвана от мен лява депутатка, “готов съм да ям и асфалт”, ама едва ли това е начинът да променим социалната нищета в татковината ни…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
за actualno.com

“ХОМО” НЕ ВИНАГИ ОЗНАЧАВА “ХОМОГЕННОСТ”



VIP-сезонът на “Биг брадър” постепенно ще отшуми. Няма да коментирам него и цирковете, на които бяхме свидетели. Той обаче провокира един обществен въпрос, който сякаш още по-остро застана в социалното съзнание на иначе инертния българин. Става дума за Люси и Камелия и любовта между тях. Докато всички си мислеха, че те ще бъдат изгонени от VIP-къщата, те останаха почти до полуфинала и по този начин показаха, че обществото ни сякаш е станало малко по-толерантно към сексуално-различните и въобще към хората, които имат различни от “мейн стрийм-а” подборбности в личността си. Дали е така, дали наистина сме станали по-толерантни..! Нека да разгледаме фактите!
Камелия /София по онова време/ влезе във VIP-къщата с мисия, и условието да остане вътре беше мисията й да е успешна, но тя не успя. Въпреки това съквартирантите я оставиха вътре. Камелия си позвли и да отправи повече от груби обиди към целия български народ, когато Люси беше изгонена от VIP-къщата. И все пак, въпреки че вотът изгони след това и Камелия от къщата, сякаш хората й простиха. Разбира се, това не стана без подкрепата на Ники Кънчев и на Гала след това, а и на още куп “помощници”. Няма лошо, момичето заяви, че си е изпуснало нервите. Нека си признаем, почти няма българин, който да не си псува държавата вечер, особено когато седне на масата в кухнята, разбира се до радиатора, докато привършва възсолената туршия и почти театрално  пресушава киселата “домашнярка”.
Това обаче беше простено на Камелия. Хората в къщата я приеха, те приеха целувките на двете жени, ласките между тях, демонстрираната близост, нескривания сексуален подтекст на почти всеки “случаен” жест. Връзката между Камелия и Люси почти не влезе в дежурните скандали и интриги през този сезон.
При така поставените обстоятелства, нищо не ни остава, освен да обобщим, че българинът е станал толерантен европеец и вече не нарича хомосексуалните мъже-“педали” а хомосексуалните жени-“лезбита”. Българинът се е променил и когато види момче с розова тениска на улицата, се усмихва съпричастно, отминава го и се наслаждава на шарения свят около себе си. Българинът вече не е “бай Ганьо-то” на сексуалната революция и няма нищо против гей-прайдовете и защитава правата на хората с различна сексуална ориентация..! Звучи наистина обещаващо и бодряшки оптимистично,…само остава да беше и истинско…!
VIP-къщата на “Биг Брадър” за пореден път се оказа “НЕПРЕДСТАВИТЕЛНА” извадка на обществото ни. Има обаче и още една съществена подробност. Ние винаги сме приемали повече любовта между две жени, отколкото любовта между двама мъже. Ето именно тук се крие разковничето на общественото лицемерие. Да, то приема две жени, формално това го прави толерантно, но двамата мъже си остават “педали” в изкривеното съзнание-некачествен сурогат на сексуалната революция…! Така не се става толерантен. Няма как да приемаме половината от истината и да твърдим, че сме честни…!
Неотдавна една национална телевизия си беше направила експеримент с това, две момчета да се държат за ръце и да минат през софийския пл. “Славейков”. Наблюдавана беше реакцията на минувачите. Почти нямаше позитивно мнение, което показа, че нивото на толерантност на обществотно ни, при това в най-големия български град, все още е относително ниско, спрямо европейските, а и световните примери за подобно отношение.
Люси и Камелия не са белите лястовици на родната сексуална революция. Да не забравяме Азис, Васко Найденов, разбира се Емил Димитров, Парцалев и много други известни и не толкова известни личности у нас. Днес обаче все още има много хора, на които гей-прайдовете им пречат, защото нарушават личните им права на хигиенично социално пространство. За тях, правата на хомосексуалните се съдържат изключително в това да дишат, да ядат и…, май това е всичко…! Такова мислене, което счита един тип естествено човешко поведение за социално нехигиенично, провокира омраза. Омразата обикновено води до насилие, а физическото насилието е признак за обществено безсилие.
Преди време моя позната заяви, че комикът Бени Хил, певецът Фреди Меркюри, артистът Ричард Чембърлейн и Лаурел и Харди, както и някои други са бездарници,….само защото били “обратни”! Оставям мнението й без коментар, защото просто няма какво да кажа, пък и не искам…!
Толерантността не се изгражда, тя се възпитава. Ние я изграждаме вече повече от двадесет години и тя все не е доизградена. Това е така, защото обвивката ни е европейска, като станьол от фин млечен шоколад, но вътрешността всъщност е на натурален шоколад-горчива. Пътят не е дълъг, но когато вървим в неправилната посока, може да ни се “увиди”, докато стигнем, където трябва да отидем. Колкото до Люси и Камелия, и двете вече са достатъчно известни и у нас, и в чужбина. Ако не друго, поне показаха, че две жени могат да се обичат точно толкова, а защо не дори и по-силно от мъж и жена. Те показаха също, че когато две жени се обичат, не е непременно задължително едната да носи костюм с черна папионка, сякаш е погребален агент. Те показаха още, че хомосексуалността е сред нас непрекъснато, дори и да не я виждаме, дори и да не искаме да я видим, дори и да се правим, както Тур Хейердал, че “такава риба няма”…! А ние имаме свободен избор…, или разумно да съзерцаваме собственото си ежедневие, наслаждавайки се на “парно-то” и на “домашнярката”, или да се вторачваме с евтин пластмасов бинокъл от “Илиянци” през розовата завеса на съседите, където може да има и някои изненади…!

Венцислав Жеков
за actualno.com

понеделник, 12 ноември 2012 г.

“КИРО-ЛАМЯТА” СРЕЩУ “НИКИ-РОЛЕКС-А” В ЕПИЧНА БИТКА ЗА БЯЛОТО БУЛО




Едва що почина Негово Светейшество патриарх Максим и…пилците се разпиляха като прах с вятъра. Всеки висш архиерей задърпа чергата към себе си, защото патриархът е до живот, а митрополитът-уж също, ама не съвсем…! Николай Пловдивски оспори избора на Кирил Варненски за наместник-председател на Светия Синод на БПЦ-БП. Преди уж бяха приятели, пък сега се оказа, че май не било съвсем така. Блажна е Пловдивската митрополия, защото е богата, ама още по-блажна е цялата църква…! И въпреки всичко, в този конкретен случай скандалният митрополит Николай е прав, колкото и да е чудно това, само по себе си…!
Когато се избира, трябва изборът да е основан на поне 50% от всичките митрополити, а не от присъстващите. Оказва се, че протоколите от избора на Кирил Варненски не са били подписани още от Гавриил Ловчански и Игнатий Плевенски. Какво означава това? Това означава поне две неща, първото от които е, че трима митрополити са против избора на митрополит Кирил за наместник-председател и на второ място-този акт, освен че създава условия за нов разкол, по същество вече представлява разединение в православната ни църква.
Кирил Варненски е човек на руското лоби в България. Неотдавна предстоятелят на руското подворие, ако не се лъжа, заяви, че Руската православна църква ще бъде удовлетворена, ако новият ни патриарх е “приятел на Русия”! Сякаш ще избираме председател на дружество за приятелство с Русия!!! Това първо е дипломатически скандал в църквата въобще. След това, подобно изказване е непремерен акт и откровено нахалство и не на последно място е груба намеса в делата на една автокефална църква, каквато е Българската православна църква-Българска патриаршия.
Със същия успех Вселенският патриарх Негово Всесветейшество Вартоломей І можеше да “поиска” новият патриарх на България да е грък, или арменският католикос-да е арменец…!
Именно тук трябва да се запитаме, защо руското лоби лобира най-силно? На първо място, това е инстинктът на Руската църква да има свой човек тук, както преди много години императорът им е искал България да бъде в руската сфера на виляние, за да има Русия излаз на “топло море”. Именно заради това така наречената “славянска ос” беше толкова дълги години прокламирана като мантра, която обаче се оказа химера.
Има и още едно обяснение. Кой проблем през последните поне 20 години, но и преди това, още по-осезателно, е бил коментиран от църквата ни? Тя се изказва само и единствено, когато я “настъпят” по мазола. Иначе църквата мълчи. Това е политика на Светия Синод, която се спазва сякаш като някакво предикатно задължение. Питайте който и да е митрополит за представителство на БПЦ-БП в Брюксел и защо нямаме такова…, никой няма да Ви отговори. Питайте за извънбрачното съжителство и веднага ще Ви кажат…”сатанинска работа”…! Църквата тотално е абдикирала от обществените си задължения и се интересува единствено и само от самата себе си и собствените си интереси, но не и от хората, които всъщност ПРЕДСТАВЛЯВАТ църквата! Това все повече започва да прилича на бизнес, на ООД, или…ЕООД…!
Ето сега, когато Светейшият ни патриарх вече го няма между нас, митрополитите се разкрякаха като гладни пуйки. Народът казва: “Вържи попа, да е мирно селото!”. Когато обаче няма поп, селото започва да своеволничи.
Митрополитите ни са публични личности, те са почти една дузина. При нас не е както в Гърция, където в един средно голям град може да има трима митрополити. Нашите са малко и…са известни. Освен с агентурното мси минало, митрополит Кирил Варненски и Великопреславски е бил изгонен от Гърция, по време на обучението си там, защото е бил заподозрян в шпионаж. Така пише в интернет. Не зная, дали е вярно, ама го пише на доста места! Е, това ли ще е новият патриарх на България, ако твърденията са верни, разбира се…? Агентурното му минало е факт, то вече Е ВЯРНО, такъв човек ли ще ръководи родното ни православие…?! Можете ли да си представите митрополит, с архиерейско облачение, кръстове, медальони, корона на главата, достолепие и истинско страхопочитание, а под расото…униформа на подполковник от 6-ти отдел на ДС…!? Не е ли това истински, рафиниран абсурд…!?! В същото време митрополит Гавриил Ловчански не е бил доносник на ДС и за него досие не е открито, но той беше избутан “на сянка” от вездесъщия и многорък вседържител Кирил Варненски. Останалите митролопити не били доносничели, просто пишели доклади, когато пътували в чужбина….! Добре, нека да е така, тогава, защо сами не излязоха и сами не казаха за тези доклади преди години, а угоднически изчакаха, ако все пак им отворят досиетата, дали ще излезе нещичко от черното /но не монашеско/ минало на всеки един от тях…?!
Истината е, че църковно-народен събор, преди избора на нов патриарх наистина ни е нужен. Той трябва да измени условията за избор на нов предстоятел на църквата, като позволи изборът да се извършва и сред останалите епископи, че защо не и архимандрити, но като се запази една разумна възрастова граница. Според мен, тя дори трябва да е 60-годишна възраст.
До колкото ми е известно, предишният сръбски патриарх Павле, който почина не чак толкова отдавна, е бил монах, с относително нисък ранг на Атон и е бил повикан от там, за да оглави Светия Синод на Сръбската православна църква. Защо и ние да не се огледаме, имам предвид църквата ни, не ние миряните, за един достоен духовник-монах от Атон, от българския манастир там, който да оглави църквата ни?!
Защо например един епископ Сионий, който е викарий на Видинската Света митрополия, да не може да стане патриарх…, или дори и архимандрит Поликарп…?! Тава са достойни хора, които не само нямат “тъмно” минало, макар да се опитаха да оклеветят епископ Сионий, но това са и хора, които са подготвени да ръководят цялата ни църква. Защо изборът трябва да се ограничава само и единствено сред митрополитите ни? Митрополит Кирил е известен с прякора си “Киро-ламята”, митрополит Николай е известен още като “Ники-ролекс-а”. Ами като са нефелни, защото една огромна част от тях са именно такива, тогава защо да избираме по-малката мърша сред мършите…, когато можем да разширим избора, не за да увеличим конкуренцията, а за да повишим качеството…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
за actualno.com

сряда, 7 ноември 2012 г.

МИНЕРАЛНИТЕ ИЗВОРИ В БЪЛГАРИЯ СА ЕДНО ОТ ЛИЦАТА НИ ПРЕД СВЕТА






 Природни богатства
 Страната ни разполага с 225 безценни находища на води


Минералните ни води са едни от най-ценните в Европа. Не сдлучайно България развива вече и балнео и СПА-туризъм. Това освен доходи, означава известност. Все повече хора осъзнават, че минералните извори у нас са не просто едно природно богатство, а безценно притежание, дадено ни от Господ, с което страната ни може да се гордее и да бъде полезна на много хора по света, за лечението на най-различни заболявания.
В България има общо над 225 находища на минерални извори с общ дебит над 5000 л/сек. В Южна България те са 148, а в Северна - 77. В Южна България преобладават естествените находища, а в Северна България - чрез сондаж. В Южна България във вид на извори са 82 находища и чрез сондаж - 66, а в Северна България преобладават чрез сондаж - 57 и във вид на извори - 20. Българските минерални води са средно и силно минерализирани.
В софийското село Железница се намира така наречената “турска баня”. Едва ли полусрутената сграда е останала от турско време, но хората така са я запомнили, което означава, че изворът тук вероятно е познат от доста стари времена. В същото време над тази “баня” в планината има още един извор на открито, където също има минерална вода. Хората познават тези извори, знаят коя вода, за какво помага. Например тази в банята помага за нервни заболявания, тази в планината-за бъбреци…, всеки извор има специфика. Твърди се, че водата от извора до “турската баня” е една от 14-те в страната, които са защитени като природно богатство от международни организации.
Общият годишен обем на есплоатационните запаси на минерални води в България е 109 млн. кубични метра (с дебит 3,45 л/сек.), от които само половината се използва за различни, главно стопански цели.
Лечебните качества на българските минерални води са били познати още в дълбока древност. Край минералните извори са съграждани балнеолечебници и цели селища: Хисар - Древна Аугуста, Кюстендил - Пауталия, - Акве Калиде (по-късно Термополис, днес Бургаски минерални бани), Сапарева баня - Германея, Сливенски бани - Танзос, София - Улпия Сердика.
Неотдавна медиите в София публикуваха информации за така наречената “сребърна вода” във Витоша, недалеч от Боянската църква. Запознати твърдят, че преди години някакъв местен човек отклонил водата от този извор ксъм дома си и тя…спряла. След като той махнал тръбите, водата отново потекла по стария си път. Скоро  до същия извор се отвори още един извор, вероятно със същата вода. Казват, че във водата има сребърни йони. Витоша е богата на сребърни залежи и това вероятно е едно от обясненията. Тези йони пречистват водата и правят онова, което свещениците правят със сребърния кръст в светената вода-обезпаразитяват я.
На извора в Бояна винаги има поне по пет човека с туби. Това показва, че хората знаят за него, търсят цел свойства и уважават водата. Това е и причината, поради която, тези които пълнят съдовете си, предпочитат над чешмата на камъка, да няма друг човек, защото се смята, че този отгоре отделя негативни енергии и не влизат във водата, която човекът ползва след това. Може би на някого това би се сторило налудничаво, но на квантово ниво, всичко, ама наистина всичко има своето напълно логично и научно обяснение.
В България преобладават находищата с температура от 37 до 50 градуса. В Северна България преобладават студените, а в Южна България - топлите и горещите (хипертермалните) води. Хипертермални минерални води има предимно в долината на Струма, Места, северното подножие на Западните Родопи. Най-горещият минерален извор в страната е при Сапарева Баня (101,4 градуса - пренагрята вода). С по-ниска температура се отличават изворните минерални води в Северната част на България, при които максималната температура е измерена при находището във Вършец - 38 градуса. Много горещи (50 - 90 градуса) са находищата на минерални води във Велинград, Кюстендилско и Долнобанската котловина.
Съвсем близо до София, в село Шума, което се намира само на около 40 км. от солицата, все още има множество извори, водата на които не е изследвана, но местните хора знаят, свойствата й по предания на своите предци. Така например, изворът на Малабръдска /или Малабрътска, или Малабръцка/ падина от години се счита за извор с “най-пивка” вода и пората от там си наливат за пиене и за готвене. Турският кладенец /извор/ в Панин дол пък е с вода, която се ползва само за миене и за пране. Дали това е така, защото кладенчето /изворчето/ е от времето на османското владичество у нас, и хората предполагат, че водата е замърсена по някакъв начън, не е известно. Един от най-известните извори в селото, където водата също е считана за много качествена е този при Паро Ристин във Власара. Дори и днес, в това забързано и динамично време, тук отношението към водата и нейните свойства граничи почти с религиозно вярване. На всеки от изворите има канче с тел, оформена като за дръжка. Пред отвора на извора обикновено се поставят тръни, за да не влизат вътре животни.
Хората в село Шума са се научили да уважават водата, защото в източната част на селото махалите разчитат единствено и само на една чешма-в махала Йордановци. Повечето жители вече поставят сонди, с които си доставят вода от недрата на земята, но тази вода излиза на повърхността с неясни свойства и качества. Естествените извори са проверени във времето от хората и те от опит са научили, от кой извор, за какво може да бъде употребявана водата.
Безценни и безкрайни са ресурсите от минерални води у нас. Те трябва да бъдат изследвани и популяризирани, защото водите лекуват наистина. Водите могат да бъдат едно от достойните лица на страната ни пред останалия свят.

Венцислав Жеков

СВОБОДНИ ЛИ СА СВОБОДНИТЕ МЕДИИ В БЪЛГАРИЯ?



България трайно се настанява между държавите с несвободни медии в Евросъюза. Генералният секретар на организацията “Репортери без граници”, Оливие Базил заяви неотдавна, че Унгария, която в момента е пример за правителствен натиск върху медиите, е само "върхът на айсберга". "В Румъния, България, Италия има безкрайно много нередности, противоречащи на принципите на ЕС", посочи Базил.
Какво на практика означава това за нас? На първо място това означава срам, в европейски и в световен мащаб. След това означава лоша среда за инвестиции и никак не на последно място означава лоша информираност на обществото. “Несвободни медии” всъщност означава ЗАВИСИМИ медии. И ако в Унгария медиите се намират под натиск от правителството, както казва генералният секретар на “Репортери без граници”, то при нас натискът е троен-от правителството, което натиска бизнеса, който от своя страна натиска медите, които притежава, а те от своя страна проявявят станалата вече дежурна автоцензура.
Почти няма човек у нас, който да не знае, коя медия на кого е. Когато се заговори за актуалност и обективност на новините, всеки казва: “не гледам тази телевизия, защото е на еди кой си”, или “не чета този вестник, защото той е обвързан с еди кой си, който е от еди коя си партия”, или пък: “този сайт е на еди коя си групировка и не считам новините за обективни”. Обикновените хора знаят, кой стои зад съответните медии, какво да говорим за политиците и държавниците ни…!
Проблемът не е в това, че някой бизнесмен си е направил, или си е купил медия, проблемът е, че не всеки бизнесмен може да управлява медия. Медиите не са класически ООД-та, защото те имат обществена функция. Преди известно време имах професионални ангажименти в един сайт, който имаше финансови взаимоотношения с известна трибуквена икономическа групировка от Северна България. Мой колега откри ситуация, при която две бивши PR-служителки на едно министерство, са подписали договор за популяризиране на една европейска програма в социалните мрежи, на стойност 50 хил. лв. Моят колега написа информация за случая, като преди това потърси различните мнения, както е професионално да се направи и буквално след минути беше санкциониран от главния редактор, който на свой ред е бил “смъмрен” от собствениците, които пък са от въпросната трибуквена икономическа групировка. Статията беше незабавно свалена от сайта. Оказа се, че въпросната групировка имала договор със същото министерство за подобна дейност, за популяризиране на същата тази програма и не било редно да се пише против това министерство…!
Тук проблемите са всъщност три. Първо е личният, на колегата, който открива събитие, описва го и вместо да го похвалят, той е наказан с това, че статията му е свалена от сайта. На второ място, но не по важност е проблемът със самата медия, която обслужва, а не информира. На трето място, но може би все пак на първо по важност, е въпросният договор. Масово медиите сключват такива договори с държавни институции. Те са наричани “договори за информационно обслужване”, но зад тази лъскава фасада се крие всъщност нещо много нечистоплътно, което можем да наречем откровено-купуване на рахат от страна на институциите.
Нямам представа, как е в другите държави, може би и там има такива договори. Все пак медиите трябва да се издържат от нещо, освен от реклами. Пазарът на рекламите беше един от най-пострадалите при старта на икономическата криза през 2008 г. И все пак, едва ли целта оправдава средствата, защото целта е обективното информиране на обществото, а средствата са-журналистическите похвати, които могат да виреят само и единствено в свободна среда.
Друг основен проблем е, че единици събират в ръцете си множество лостове на власт, като купуват десетки медии. Така те се превръщат в медийни магнати и контролират качеството на потоците на информация, съобразно собствените си икономически интереси. Такива случаи у нас вече има няколко. А това може да бъде регламентирано просто с един нов закон за монополите, или по някакъв друг подходящ начин, който да измислят юристите, убеден съм, че има такива възможности.
В същото време, все повече бизнесмени у нас купуват медии и поставят кукли на конци там, които те контролират, но формално се води, че куклата управлява. Такъв е случаят с един столичен /национален/ вестник, който през миналото лято почти фалира.
У нас просто няма хора, които да притежават вестник, или телевизия, или сайт, списание, агенция, каквото и да било медийно проявление, което да не е непременно обвързано с друг вид икономическа дейност-банка, търговска фирма, или поне друга медия. Нямаме независими медийни собственици, а как тогава да искаме независими медии…!?
Неотдавна статистиката отбеляза, че най-свободни са електронните меди и по-специално-сайтовете за информация и новини. Фактът, че това, което четете в момента е медийна реалност, може би е едно от малкото доказателства за горното твърдение. Интернет все още е относително свободно пространство, въпреки неотдавнашните домогвания на ACTA. В интернет все още може да се намери истината за дадено събитие, новина, или разследване. Казвам това, не защото пиша тези редове именно в информационен сайт, а защото аз винаги съм си бил “вестникарче”. Вестникът за мен винаги е бил нещо почти сакрално, защото мога да “пипна новината”, да усетя аромата й на печатарско мастило и въпреки това, честно си признавам, че интернет-медиите днес наистина са по-свободни. Оставям анализа на това на медийните специалисти и PR-ите.
Все още се изкушавам да си купя вестник и да чета с почти религиозен интерес, но все по-често се хващам, че предпочитам интернет и то определени медии там, защото са ме спечелили, защото са били обективни и защото не ме манипулират.

Венцислав Жеков
за actualno.com

вторник, 6 ноември 2012 г.

КОЙ ЩЕ Е НОВИЯТ НИ ПАТРИАРХ...?






Поне от пет години бялото було на българския патриарх се развява в мечтите на доста от Високопреосвещените ни митрополити. Злата мълва твърди, че Николай Пловдивски отдавна се разхождал из митрополитските си покои, именно с бяло, вместо с традиционното черно було...за да свиквал...! Е, факт..., българският патриарх и софийски митрополит Максим си отиде от този свят и сега изборът на негов заместник е актуален.
Според Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия, новият патриарх трябва да е бил действащ митрополит поне пет години, да е навършил 50-годишна възраст, както и да има правилни възгледи за православието. На парктика това изключва от избора митрополитите: Доростолски Амвросий, защото няма стаж и Николай Пловдивски, защото няма и стаж, и години. Останалите обаче са напълно избираеми. Някои от тях са доста попрестарели, но едва ли това ще бъде критерий при избора, или поне, няма да бъде водещ критерий.
Стана ясно, че Великотърновският митрополит Григорий ще изпълнява задълженията на наместник-председател на Светия синод на БПЦ-БП временно, защото в момента по ротационен принцип именно той е старши митрополит на намаления състав на Синода. Знаем, че и патриарх Максим някога е бил наместник-председател на Синода, а след това стана и постоянен негов председател. Дали това ще е водещото при избора на новия патриарх,...едва ли, защото Григорий не влиза в коментарите за новия глава на църквата ни. Той винаги е бил някак притихнал и в страни от  шума наоколо.
Говори се обаче усилено за Сливенския митрополит Йоаникий, който така, или иначе реално заместваше патриарха в последно време. Той обаче няма ясна позиция за почти всичко. Обикновено мрънка, измъква се от конкретни отговори, няма лице, а патриарх без лице някак не е патриарх. Видинският митрополит Дометиан пък беше замесен в "женски истории", което от една гледна точка не е чак толкова лошо, защото мнозина от останалите пък са замесвани, при това не рядко, и в "мъжки истории". Плевенският владика Игнатии е почти непознат. Той е анонимен дори и в собствената си епархия. Неврокопският Натанаил е твърде краен, а и казват, че бил доста болен. Русенският сладкогласник Неофит също казват, че бил с разклатено здраве. Старозагорският Галактион, Американският Йосиф и Западноевропейският Симеон също са неизбираеми и заради това, че по един, или друг начин са далеч от делата на църквата в България, а и защото комай те самите не искат. А Галактион е превърнал Старозагорската митрополия в частен конак и това му харесва, което автоматично го изолира от избора за патриарх.
Калиник Врачански е почти връстник на патриарх Максим и едва ли ще има силите да поеме цялата църква, при положение, че поради възрастта и здравето си е поизоставил собствената си епархия, където на практика митрополит е епископ Киприян. Кирил Варненски пък е  един от скандалните митрополити, дори и когато иска да направи нещо хубаво, все се забърква в конфликти от всякакво естество.
Остава обаче един владика и той е Ловчанският митрополит Гавриил. Той е на около 60 години-сравнително млад на общия фон на митрополитската възраст у нас. Освен това Гавриил е от малцината, които не са опетнени от сътрудничество на зловещата комунистическата "Държавна сигурност". Енергичен и активен е, но в същото време е скромен и целеустремен. Ако въобще можем да говорим за достоен човек, който да замести патриарх Максим на трона на православната ни църква, то най-подходящият и най-енергичният би бил именно Ловчанският владика.
Години наред здравословното състояние на патриарх Максим беше една от водещите новини, когато говорехме за църквата ни. Сега, когато него вече го няма тук, трябва да се замислим за бъдещето и на църквата, и на родното православие. Ние-обикновените миряни няма да имаме възможност да участваме в избора на нов глава на църквата ни, но можем да призовем нашите епархийски митрополити, както и бъдещите делегати на църковно-народния патриаршески събор, да проявят разум и да изберат наистина най-достойния сред тях, а според мен, абсолютно безапелационно това е ловчанският владика Гавриил.
Не е без значение, кой ще ръководи църквата и православието у нас. Дори и за невярващите, патриархът е личност, която има своето значение, защото освен духовен водач, той е и едно от официалните  лица на държавата, което ни представя пред света. Ето защо е важно да се положат наистина национални усилия, за да изберем новото лице на българското православие и то да не ни посрами.
Макар и да не е уместно още днес, все пак искам да споделя едно мое лично впечатление от ловчанския владика митрополит Гавриил, когото наистина бих бил щастлив заслужено да видя в бяло було. Преди няколко години вървях по софийската улица "Цар Иван Шишман" към църквата "Св. Седмочисленици". В далечината видях, че срещу мен идва някакъв свещеник. Дори и като го наближих не можах да го позная. Сигурен бях, че го познавам от някъде, но...не се сетих, кой е. Чак когато почти се изравних с него разбрах, че това е именно лавчанският митрополит Гавриил и го поздравих. Той се усмихна леко и също ме поздрави. Беше облечен като обикновен свещеник, разбира се, с тази разлика, че има съвсем незначителни различия в одеждите на висшите архиереи. Носеше обикновена църковна шапка, без було. Беше скромен, обикновен, неразличим, но и в незабележимостта си изглеждаше някак възвишен. Ето такъв патриарх ни трябва, скромен и отдаден на вярата си, тих, кротък и велик в делата си "на нивата" на родното православие....! Само тогава църквата ни ще придобие отново онази социална роля, която й принадлежи по право и ще си възвърне моралния статут, който е имала много, много отдавна.

Венцислав Жеков

петък, 2 ноември 2012 г.

МОЯТА ИДЕЯ, КОЯТО ЩЕ ПРОМЕНИ СВЕТА…А МОЖЕ БИ НЕ


Ако светът беше само един кът, една стая, или дори една къща, тогава той можеше да се променя от собствениците на това място. Нашият свят обаче има размерите на нашите мисли, нашият свят това сме самите ние. И ако всеки един може да се промени към по-добро, по-красиво, по-съвършено, тогава и светът ще стане по-различен и ще се живее по-лесно в един такъв свят.
Не се заблуждавам, войни ще има винаги, жертви на бедствия-също, винаги ще има и бедни, и богати, но всичко това се съдържа в човека и следователно се поддава на промяна.
Мога да си мечтая хората да заговорят на един и същ език и в прекия, и в преносния смисъл и идеята не би била само моя, мога да мечтая за какво ли не, идеи –много, но като че ли всичко вече е измислено, казано, направено, експериментирано и експлоатирано. Затова си мисля, че трябва да започнем отново, от точката в началото на нулата. Тогава грешките ще останат в миналото, а чистотата на началото ще дава сила на начинанието.
Едва ли една само идея ще промени света и едва ли тя ще бъде авторско право само на един. Аз искам всеки човек да остави по нещо след себе си-чешма, стихотворение, наследник, къща, изречение, поглед, дума, картина… Така ще се осмисли нашето кратко пребиваване в този парк-хотел, наречен “живот”. А щом животът ни се осмисли, смисъл ще придобие и светът и когато всеки направи нещо повече за себе си-да бъде просто по-добър, тогава неминуемо и светът ще бъде такъв.
Всъщност ние трябва да се променим, а светът ще ни последва чинно, защото ние ще го направим. Ако всеки един от нас се пречисти, тогава и светът ще стане по-чист.
Днешното утре е кацнало на прага на очите ни, то е такова, каквото го видим, ако погледът ни е красив, такъв ще бъде и нашият свят.

СХЕМА НА СИГУРНОСТТА


Сигурността в една страна е едно от най-важните условия при възприемането й от света. Нивото на престъпност и корупция, както и честотата на всички видове наказуеми деяния са сред основните показатели за стабилността и реда във всяка една страна. Ето защо това е и основният критерий, по който бива оценявана страната.
Въоръжените сили и полицията са структурите, които имат предназначението да се грижат за опазването, а когато го няма, за създаването на реда. По този начин вътрешната сигурност на държавата оказва своето изключително важно влияние върху външния облик, който на практика я представя пред света. Държавата има свой паспорт и той се нарича имидж, който се изгражда в продължение на години, защото реалният имидж се нуждае от традиция, а такава може да се изгради много трудно, с много усилия и разбира се  постоянство в законодателната практика и висока отговорност в действията на органите за сигурност.
Трябва също недвусмислено да се посочи, че изграждането на системите за сигурност е процес, който носи отпечатъка и на определен начин на мислене, на определена нагласа в областта на възможностите за адаптация и възприемане на международно установените норми. Системите за сигурност представляват конгломерат от принципи, които трябва да се отстояват непрекъснато и това именно създава цялостния облик на всяка една държавна система за осъществяване на контрол.
След споменатото до тук, става очевидно, че сигурността в една държава е показател за нейната привързаност към международната система за сигурност, за която ще стане дума. В този смисъл ролята на Министерството на вътрешните работи в процеса на присъединяването на България към Европейския съюз и НАТО е от особено голямо значение именно защото светът се нуждае от глобална система за опазване на реда и сигурността на планетата. Заедно с това следва да се посочи и значението на всички останали министерства, служби и специализирани структури, които чрез своето активно и професионално взаимодействие изграждат не само националната, но както това се признава от международните организации, и регионална система за сигурност.
За илюстрация на значимостта на разглеждания въпрос, би могла да се приведе като пример извадка от решенията на Съвещанието на министрите на страните – членки и страните кандидатки за членство в Евросъюза, проведено в Брюксел на 28 септември 2001 г. В него се подчертава един частен проблем, на фона на който може да се експонира в относително изчерпателна цялост въпроса за ролята на МВР за приобщаването ни към Европейския съюз. Трафикът на хора е явление, на което трябва да се противодейства с най–голяма решителност. Борбата с него представлява огромно политическо предизвикателство. Ясното осъзнаване на сериозността на проблема е задължително условие за прилагането на всека конкретна мярка.
Европейският съвет от Тампере прецизно изготви цяла серия от конкретни цели, които трябва да бъдат осъществени за постигането на “пространство на свобода, сигурност и правосъдие” в рамките на Европейския съюз. Това се посочва още в началото на решенията, които са взети на съвещанието. Сред основните цели фигурира ангажиментът за превенция и борба с всякаква форма на насилие срещу хората, което е залегнала в наказателното законодателство.
Следващото разширяване на Европейския съюз  ще засили още повече нуждата от съвместен подход. Днешните страни на произход и транзитни страни ще бъдат утрешните страни – крайни цели. Нещо повече, днешните страни – кандидатки утре ще играят важна роля при контрола по външните граници на Евросъюза.
Многобройни, драматични и повтарящи се новини непрекъснато доказват, че престъпността и ниската сигурност пораждат непоносими трагедии. Дълг е за всеки гражданин  да се бори решително срещу тези, които организират и извършват престъпления, или подпомагат дейности, свързани с подобни дейния.
Проблемът за престъпността, ролята на МВР и присъединяването на България към Европейския съюз засяга не само самата ни държава, но и региона. Освен действията на местно и национално ниво, днес усилията трябва да бъдат обединени на европейско ниво, за да бъдат по-ефикасни и взаимно допълващи се в провежданите политики. Действията трябва да бъдат по-добре координирани, а полето на общите действия трябва да бъде разширено, за да бъде осъществено едно истинско сътрудничество. Нужна е реална допълняемост на подходите и действащите лица.
Политиките трябва да бъдат провеждани на три основни нива. Първото е пренеция, второто – репресия и третото – подпомагане на жертвите. Реални резултати могат да бъдат постигнати само когато се работи и в трите аспекта. Това предполага осъществяването на конкретни мерки в многобройни области.
След конкретизирането на споменатите цели, министрите, присъстващи на заседанието на 28 септември 2001 г. се ангажираха да направят всичко необходимо за прилагането  на някои важни мерки. По отношение на борбата с трафика на хора беше решено, че това не е задължение на отделни хора, а изисква многостранно и допълващо се участие на много служби и обществени власти. Затова трябва да се действа по глобален и интегриран начин. М тази насока, един специфичен начцонален план за действия, придружен от механизъм за оценка, би могъл да бъде  много полезен, особено, ако държавите си обменят взаимно тези национални планове. От основно значение е държавите да разполагат постоянно с актуализирани сведения за развитието и характеристиките на миграционните потоци. Вече действа система SIREFI, която е една от първите стъпки в  тази насока. Държавите трябва да оказват активно съдействие на системата за ранно предупреждение и реакция, развита в рамките на Европейския съюз.
Създаването във всяка страна на звено за контакт между различните засегнати ведомства и на система за обмен на информация между звената, би позволило да се координират по необходим път действащите лица във всички области на намеса, но и да се развият специални компетенции чрез обмен на служители и на най-добрите практики. В този смисъл, като една евентуална част от общоевропейската система за сигурност, България може да осъществява много по-пълноценно контрол, както вътре в страната, така и на регионално, а от тук и на европейско ниво, което представлява важно условие за възприемането на сраната ни като една неделима част от Европа. Този процес се координира от Министерството на вътрешните работи, факт, който от своя страна идва да покаже за пореден път неговото изключително важно значение по пътя на България към европейските и евроатлантическите структури.
За да бъде осъществена ефективна работа, Европол трябва да получава от националните полицейски служби информация за произхода, маршрутите, начина на действие, пътните документи на замесени лица и организации, съгласно международната нормативна рамка и въз основа на Конвенцията Европол, което на практика представлява системата на общоевропейската полиция. На базата на тези информации и на други източници на сведения, Европол ще предоставя на държавите резултатите от анализите, които ги касаят, за да подпомогне действията, провеждани на национално ниво. Европол трябва да разгледа възможността за разширяване на своя ежегоден доклад по въпросите на престъпността, с оглед да се повиши ролята в тези процеси на превенция и репресия от страна и на страните-кандидатки за членство в Конвенцията и Европейския съюз. Единствено съвместен  подход със страните-кандидатки и страните-членки на Евросъюза би могъл да бъде напълно ефикасен.
Общата борба трябва да бъде осъществявана както на полицейско ниво, така и в рамките на съдебната взаимопомощ. Вече съществуват примери за открито и основано на доверие сътрудничество, което дава осезаеми резултати. Така е работната група на държавите на Балтийско море за организираната престъпност. Наред с държавите-членки, страните-кандидатки ще участват активно, веднъж годишно в осъществяването на съвместни широкомащабни операции и в краткосрочни съвместни действия, съсредоточени върху местата за преминаване на престъпници и високо рисковите региони.
Престъпността е недопустима и не трябва да бъде улеснявана от евентуални законодателни пропуски и несъвършенства. Защитата на жертвите и свидетелите, забраната на нелегалния труд, забраната на експлоатацията на проституиращи, надзорът и регламентирането на престоя на територията трябва да бъдат гарантирани от закона, за да бъде ефикасна борбата с престъпността. Това има значение в национален, регионален и общоевропейски план. Това отново се организира и координира от МВР и допълнително уточнява ролята на Министерството в процеса на присъединяването ни към Европейския съюз. За засилването и улесняването на борбата с престъпността на европейско ниво е нужно съгласуването на националните законодателства в тази област, както по отношение на дефинициите, така и на прилаганите наказания.
Един от актуалните проблеми, които също са в областта на действие на МВР е борбата с корупцията. Правовата държава не трябва да толерира корупцията, която подкопава конкретното осъществяване на приетите политики на национално и международно ниво. В този смисъл, борбата  с корупцията участва пълноценно в борбата с престъпността въобще. Би било добре страните да обменят най-добрите практики и да осъществяват обмен на служители, специализирани в борбата с тези явления. Злоупотребата с власт от страна на официалните власти е един от основните проблеми на съвременните общества. Показател за това са високите нива на корупция както сред развитите, така и сред развиващите се страни. Равнището на корупцията в света достига критични нива. Това е най-ясното послание от корупционния индекс за изминалата 2001 г., който е изследван от Световната коалиция за борба с корупцията. Индексът отразява степента на усещане за наличие на корупция сред официалните власти и политиците. Данните за 2001 г., публикуване от неправителствените организации, които се борят с корупцията, обхваща 91 държави. Някои от най-богатите страни в света – Финландия, Дания, Нова Зеландия, Исландия, Сингапур и Швеция – постигат стойност 9 и дори по-висока от възможен вариант 10 за прозрачност в корупционния индекс,  като с това регистрират изключително ниско ниво на усещане за наличие на корупция. За България този индекс е 3,9, което на фона на общия списък от изследвани държави представлява едно задоволително ниско ниво на усещане за наличие на корупция. На едни от последните места са Камерун, Кения, Индонезия, Уганда, Нигерия и Бангладеш, където индексът клони към 1,0 и дори под тези нива, което представя едни застрашително ниски стойности на усещане за наличие на корупция, което на практика създава възможност за неконтролируемост на властите и политиците.
Една друга форма на борба с престъпността е организирането на кампании за превенция. Информирането на потенциалните жертви за реалните възможности за извършване н престъпления, както и за тъжното ежедневие на жертвите, чрез мултимедийни информационни кампании, визиращи възможно най-широка публика, вече доказа своята полза. Информационни кампании, съсредоточени върху рисковите групи в рамките на Европейския съюз, в страните-кандидатки и в трети страни, ще допринесат за предотвратяването на много разочарования и човешки трагедии.
Програмите за финансиране на Европейския съюз оказват голяма помощ в областта на подпомагането на жертвите. Тази практика обаче се реализира на ниво партньорство и членство в Евросъюза, което отново се организира от МВР и отбелязва неговата конкретна роля за присъединяването на България към него.
Широката употреба на фалшиви документи от каналите за трафик на хора и извършването на редица видове престъпни дейния е една доказана реалност. За да бъде по-ефикасен граничният контрол, борбата с това явление трябва да бъде водена от всички правителства, тоест не само на национално, но и на европейско ниво.
През последните години работата по изпълнението на приоритетите за Национална служба “Гранична полиция” /НСГП/ са непосредствено свързани с приетия през 1997 г. Закон за МВР и Националната стратегия за присъединяване на Република България към Европейския съюз – реализацията на основните задачи по преструктурирането, обучението на състава и оборудването за изграждане на съвременна и ефективна организация на управление.
През 2001 г. пътникопотокът през българските гранични контролно-пропускателни пунктове е нараснал с 7,5 % спрямо предходната година, което се дължи на отпадането на визовите ограничения за български граждани при пътуването им в страни от Шенгенското пространство и Република Турция. За 2001 г. през българските граници са регистрирани 15 302 434 преминавания на лица. Излезлите български граждани са се увеличили с 15,9 % спрямо предходната година, докато при влезлите  увеличението е 14,8 %. През изминалата 2001 г. са задържани общо 5048 нарушители на държавната ни граница. При опит за незаконно преминаване /извън зоните на ГКПП-тата/ са задържани 4315 лица, основно от Румъния, Афганистан и Ирак.
През 2001 г. служителите на НСГПса задържали 733 лица, опитващи се нерегламентирано да преминат през българските ГКПП-та. Въвеждането на визов режим за гражданите от Тунис, Грузия, Русия и Украйна доведе до рязко увеличаване броя на недопуснатите в страната граждани на тези страни. През 2001 г. не са допуснати да влязат в Република България общо 6763 чужди граждани,  нарушили паспортно-визовия режим.
След изваждането на страната ни от Шенгенския ограничителен списък и с оглед селективен подбор за вероятни мигранти, през 2001 г. значително е увеличен броят на недопуснатите за излизане от страната български граждани – с 68,0 % повече от 2000 г. Подобряването на професионалната подготовка на личния състав на Гранична полиция с цел достигане стандартите на страните от Европейския съюз е свързано с облекчаване на пропускателния режим  за преминаващи граждани от страните-членки на ЕС и засилване на контрола върху гражданите от така наречените “рискови” в миграционно отношение страни.
През 2001 г. на граничните органи на Република България са върнати официално 2089 лица, с 46,5 % по-малко от 2000 г., което се дължи предимно на предприетите ефективни мерки  от НСГП за превръщането на българските граници в бъдещи външни такива за ЕС и на свободното движение на български граждани в Шенгенското пространство.
През настоящата 2002 г. Национална служба “Гранична полиция” продължава да работи активно в изпълнение на залегналите приоритети от Концепцията за развитие на службата и критериите по  осигуряване на бъдещите външни граници на ЕС. Именно тук е мястото да се направи един анализ на значението на граничния контрол като част от общата система за сигурност и елемент на вътрешната политика, провеждана в съзвучие с международните норми именно от Министерството на вътрешните работи. Превръщането на границите на България във външни граници за Европейския съюз е нещо изключително важно, което колкото по-бързо се разбере, толкова по-бързо ще имаме реални шансове да станем пълноправни членове на ЕС.
Цивилизованият свят не би допуснал до себе си страни с неуредено законодателство и висока престъпност. В този смисъл нашата страна се стреми със своето законодателство в областта на поддържането на реда и сигурността да наваксва пропуснатото през годините и все повече се доближава до установените норми и практики в Евросъюза. Това е пътят, по който България върви неотклонно и един от най-съществените елементи от този път е МВР и ролята му в процеса на фактическото създаване на реални и актуални условия за присъединяване на страната ни към ЕС.
Изводите , които могат да се направят от сравнителният анализ  по данни на полицейската и съдебната статистика за един по-отдалечен период – 1999-2000 г. представляват интерес от гледна точка на ролята на МВР за присъединяването ни към ЕС и актуализацията на цялостната ни система за сигурност. На фона на отчитането  от полицията намаление на криминалната и икономическата престъпност през първото полугодие на 2000 г. спрямо същото на 1999 г., се наблюдава усложняване на структурата на престъпността и значителен ръст на някои от проявените й форми. Обемът на наказаната престъпност се е увеличил през първото шестмесечие на 2000 г. в сравнение с шестмесечието на 1999 г. , което сочи нарастване на ефективността на системата за наказателно правораздаване и наказателно преследване. Този анализ е бил изготвен от статистиката на МВР и Националния статистически институт.
Примерите, които могат да бъдат приведени по отношение на специализираните дейности в МВР и службите към него са безкрайно много. Вътрешната сигурност се нуждае от организация и такава е създадена в лицето на цялостната законодателна и практическа дейност, която развива МВР. Повече от ясно е, че ролята на Министерството на вътрешните работи за присъединяването на страната ни към Европейския съюз е особено голяма. Не е случаен и фактът, че отбраната и сигурността са сред приоритетните критерии за членство както в ЕС така и в НАТО. В този смисъл постигането на необходимите нива на сигурност и законодателна и практическа обезпеченост на поддържането на тези нива ще допринесе съществено за изграждането на подходящия имидж на страната ни. От тук има само една крачка към пълноправното членство в ЕС, защото надеждните партньори са търсени и именно те се интегрират в надеждните общности за европейска и световна сигурност.

АЗ И НОВОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ


Бъдещето…,то ни терзае в нощите,когато онова сиво кълбо,наречено Луна,ококорено следи всеки трепет на напрегнатите ни мисли.Бъдещето-безсмъртен страх от неизвестното,откраднат миг от въображаемото,или просто едно хипотетично “утре”-очаквано,отричано,достигано.
Актуално-древният Конфуций,вървейки бавно на прилично разстояние от Великата китайска стена,беше достигнал до самия край на своя философски клон и каза,че “дървото с дълбоки корени не се бои и от най-силния вятър”.Така е било преди,така е и сега.
Редакторът на нечии римувани мисли,изляти случайно,или не толкова…,върху невинната белота на листа,бил казал,че оргиналът се познавал по своята структурна елементарност.Изглежда и това е така…
А аз тръгнах от “днес” към “утре” с дълбоки корени и убеден,че обикновеното е всъщщност онова,което струва нещо,защото е част от цялото и защото е естествено и неподражаемо.Това беше началото.
Стана студено.Всички потърсиха блаженото оранжево на огъня,заседяха се пред него и се замислиха за края.Не за онзи край в жаравата на малкото им огнище,а онзи,който очаква всички ни.И така кървавите отблясъци в очите им търсеха общия край на всичко-потопа.Така се роди едно уродливо пеленаче,което растеше всеки ден не с няколко сантиметра,а с няколко метра,един малък великан-страхът.Това беше недостойно,нахално самочувствие,породено от страха на края.Той се страхуваше,аз се страхувах,всички се страхуваха от “двехилядния край”,макар да знаехме,че не кой да е,а самият Платон каза,че “животът е само един миг между две вечности”.
Новото хилядолетие уплаши хиляди още преди да е дошло и надвисна мрак над главите на изнервените дни.Само нощите трескаво мислеха.Чак на седмия ден-към края на старото хилядолетие един гълъб донесе на крилата си вест,че светлината бавно пътува към нас.Ние тръгнахме срещу нея и се пресрещнахме.
Когато златистата щедрост на Слънцето докосне свенливата плът на фотолентата,започва процес на осветляване на неосветленото.Това е цивилизоване на нецивилизованото.Въпросът е в мярата,защото всяка отрова в малки количества може да бъде лекарство,но и всяко лекарство в големи количества може да се превърне в отрова.Така е и с цивилизацията.Тя е ефектен прогрес до един момент,отвъд който може да се преобрази в изтънчено варварство.
Ние всички срещнахме светлината и вървяхме към онова ново-“хилядолетно утре”.Вървяхме и мислехме.Нямаше компютри,балистични експерименти и евристични плиткоумия,нямаше мирис на дим от погребите на един догарящ свят…Имаше само път,светлина и “утре”.
Вървяхме.Никой не знаеше до къде,но всички знаеха към какво.То беше нещо различно,ново,все още неописвано и неразказвано.Да, питахме се какво всъщност е “То”,но нищо не знаехме,защото “То” все още предстоеше.Човекът мисли,че миналото винаги е било лошо,а бъдещето винаги следва да е по-добро.Затова човекът винаги очаква,за него винаги всичко предстои,а това всъщност е определението за живота.
Ново е хилядолетието,точно както ново и непознато е морето,в което навлизаме бавно,със страх и почит,сякаш оскверняваме девствената дълбочина на все още анонимна мечта.
Вървяхме един след друг,в колона по много като шествие от литературни герои-шарени,смешни,странни.Знаехме,че трябва да стигнем,защото върху края на “днес” беше закован прагът на “утре”.
Аз ли…,бях между тях,всички бяхме помежду си.Всеки гледаше напред,за да не се окаже отзад.Епохите вървят напред,а всеки отделен човек започва отначало.По пътя си мислехме,че нашата цивилизация наближава своя зенит,а в действителност за нас едва пропяваха първите петли и светеше утринната звезда.Предстоеше отново всичко,както винаги до сега.Предстоеше преобразуване,което в своята мъдрост щеше да е второ съзидание.Някои наричат това Второ пришествие на Оногова,който изгонихме някога,а сега ще посрещнем със сълзи.
И така след седмия последен ден от остаряващото “днес” идеше първия ден от раждащото се “утре”.То изплака силно,изхлипа няколко пъти и започна да диша равномерно.
Гълъбът отлетя.Известно време го нямаше,а когато се върна донесе едно маслинено клонче с два плода.Той кацна на рамото на деня и застина в неподвижно великолепие…


ВЕНЦИСЛАВ ГЕОРГИЕВ ЖЕКОВ-
студент в четвърти курс,в Исторически факултет на
С.У.”Св.Климент Охридски”

Границите на Европа са един от европейските комплекси


С падането на шенгенските ограничения страната ни се превърна от геостационарна точка на стабилност, в опорен граничен пункт на Европейския съюз. Съвременността сама актуализира стратегиите за национални сигурности от гледна точка на глобализиращият се свят. Днес вече не съществува борба /или поне не толкова фрапиращо/ между политически философии. Днес борбата се води между ценностни системи. Ето защо глобализацията на сигурността е нещо, което наистина няма аналог.
Границата, за разлика от Средновековието, вече има смисъл и той се повишава непрекъснато. Граничните области вече са по-съществени дори и от сърцевината. Европа се обединява на основата на своята религиозна и културна специфика. В този процес обаче, важна роля играят граничните области. България е една от тях и дори е една от най-значимите. Ние оказваме и ще оказваме граничен контрол върху потоците от Близкия и Далечния Изток, където “износът на революцията” все още е актуална идея и което е още по-страшно, тази идея се строи и се възпроизвежда върху ислямския фундаментализъм, чието патологично състояние се проектира върху развалините в Ню Йорк и Вашингтон и върху моралните развалини на ценностната система.
За да осъществяват ефективен контрол, който при това има жизненоважно място в общоевропейската сигурност, граничните области трябва да бъдат поставени в авангарда на интеграцията към европейската ценностна система, която впрочем им е присъща.
Пример за граничен контрол и грижа за пограничните области можем да видим в историята на три от най-великите империи в света – Римската, Византийската и Османската. Така наречените акрити във Византия, са продължение на пограничните войски в Рим, които се наричали milites limitanei. Акритите се създават през VІІ и VІІІ век и дълго време били най-надеждната защита на империята. Земите на акритите се намирали в непосредствена близост до границите, което ги карало да охраняват още по-стриктно граничните области, защото понятието граница тогава все още не било така ясно формулирано, както днес. Акритите се ползвали и с привилегиите да не плащат някои видове данъци.
В Османската империя граничните поземлени участъци се наричали удж и били управлявани от газибей. През смутните десетилетия на ХV век газибейовете от Румелия /така наричали християнските земи/ са сред основните сили, които се противопоставяли на централизацията на османската държава.
И в двата случая се наблюдават процеси, които в един много широк диапазон от историческо време се мултиплицират по сходен начин. През ХІІ век византийският василевс Михаил VІІІ Палеолог конфискувал имотите на акритите, с което разрушил единствената ефикасна преграда срещу настъплението на османските турци. През втората половина на ХV век султан Мехмед ІІ Фаатих ликвидирал граничните зони и ги превърнал във феодални владения, наречени тимари. Именно кризата в тимарската система през ХVІІІ век е първият показател за канцерогенното заболяване на османската държава.
Трите империи са символи на три основни вида цивилизационни конфесии – омагьосващата ефирност на Античността, срамежливо проектирана в трогателната “модерност” на Средновековието и изпепеляващата страст на пъстроцветния изток. Това са илюстрациите и на съвременните конфликти между изродената форма на исляма и християнството. Тази “студена война” на ценности може никога да не се превърне в  “гореща”, ако продължава да бъде ограничена в рамките на своя собствен ареал, което зависи от отстояването на границата между правото и безправието, между силата и разума и между днес и вчера.

Венцислав Жеков

НАМЕРИХ ЕДНИ СТАРИ МОИ ЕСЕТА, КОИТО МИСЛЯ ДА ПУБЛИКУВАМ ТУК БЕЗ РЕДАКЦИЯ, В НАПЪЛНО ОРИГИНАЛЕН ВИД. ЕТО И ПЪРВОТО:


МОЕТО МНЕНИЕ ЗА ВЛИЗАНЕТО НИ В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Човек не може да живее сам. Светът е устроен така, че всеки да си намери своята липсваща част от себе си и да заживее в хармония с природата. Така се развива животът на всички живи същества. Те от своя страна създават своето поколение и го отглеждат до момента, когато то също намира своята липсваща част и също заживява в хармония и така се създава необходимият житейски и философски кръговрат във Вселената, според който протича битието и житието на всяко едно същество и на цялата жива общност.
Ето защо, както хората и животните не могат да живеят в изолация едно от друго, така и техните общества не могат да живеят изолирани. И както тези общества не могат едно без друго, така и цивилизациите не могат едно без друго. Създаването на организации, които да обединяват усилията на човечеството за единение със самото себе си е един от начините да се преодолеят различията, защото хората са еднакви навсякъде по света. Именно заради това присъединяването ни към Европейския съюз би било една важна стъпка, според която светът ще ни възприеме като народ и държава, достойни да бъдат наричани европейски, още повече, че ние винаги сме били такива.
Едно съчетаване на българската традиционна култура и менталност с европейските ценности няма да навреди на националната ни спецификация, дори напротив, ще ни обогати и ще ни превърне в иманентна част от едно цяло наречено Европейски континент.
Въпросът не може да се поставя на основата на “За” и “Против” “европоцентризма”, но Европа е дала духът на съвременната цивилизация и приобщаването ни към тези благородни ценности ще реабилитира страната ни в очите на света. Ние не можем без Европа, но и Европа не може без нас. Това е истина, която колкото по-бързо бъде разбрана, толкова по-бързо ще се адаптираме към общата ценностна система.
Един от основните проблеми днес е този, свързан с глобализацията на света. Според каноните на официалните религиозни деноминации, Бог е един, светът също е един  и ние нямаме право в рамките на нашия кратък живот да се отклоняваме от природно предначертаният ни път, а именно да бъдем едно цяло с Бог, със света и със самите себе си. Европейският съюз не е панацеята за разрешаване на проблемите от икономическо и политическо равнище. Това е организация, която може да гарантира категорична и недвусмислена принадлежност на България към цивилизована Европа.
Някога ценностите на цивилизацията се придвижваха от Древна Гърция към западните предели на континента. По-късно при Ренесанса движението беше от запад към източните предели на Европа. Така или иначе континентът ни е само един и ние всички живеем тук. Членството на страната ни в Европейския съюз ще бъде онова признание, което страната ни е вече е имала през Средновековието и което й се полага днес по право и по чест.
България е сред първите славянски държавни обединения. Ние имаме самобитна азбучна система, която сме предали на много други народи. Християнското ни изповедание е традиционно и характерно за българския народ. Демокрацията е основен принцип на нашето политическо развитие, с известно прекъсване, но все пак традиционно постоянна тенденция към демократизиране и облагородяване. Това са все европейски ценности, които приобщени към българските условия могат само да ни бъдат полезни. Това няма да ни попречи да бъдат българи, няма и да ни направи по-малко българи, но напротив, ще ни възвърне исконното право да се наричаме европейски народ, защото, колкото и банално да звучи, ние винаги сме били европейци, въпреки опитите на някои да ни откъснат от традиционната ни европейска същност.
Глобализацията на света не е нещо, което може да навреди, когато се спазват специфичните особености на отделните народности. Глобализацията може да бъде особено полезна за сношението на отделните култури и опознаването на отделните народи и държави. Ако падането на границите е елемент на глобализацията, то това не е нещо страшно. Когато обаче говорим за подмяна на есенцията, за едностранна размяна на ценностите и еднопосочна инфилтрация на идеи, тогава глобализацията от полезна идея се превръща в опасен прецедент на национално заличаване и културно обезличаване. Ето защо е важно да се дефинират отделните значения на думите,п особено когато те касаят пряко съзнанието и бъдещето на един цял народ и държава.
Глобализацията всъщност е и елемент от приобщаването ни към една такава общоевропейска структура като Европейския съюз, която обединява не само политически – по принципите на демокрацията, но и културно – по принципите на мултукултурата, държавите, които са елемент от една обща система за сигурност и сътрудничество на континента. По време на големи кризи и конфликти световните коалиции обсъждат проблемите с конгломератите  от държави, какъвто е и Европейският съюз. Една твърде дръзка идея е и тази, че Евросъюза е политическият аналог на Съединените американски щати. Тук става дума за една политическа система, изградена от по-малки системи, всяка от които функционира самостоятелно, но се придържа  към общите принципи на политическата, но не и културната, цялост.
Ето защо, ако България е част от една такава система, където страната ни може и трябва да запази своите културни особености, това би било само една изцяло положителна стъпка към признаването ни и оценяването ни в концерта на европейските демокрации и култури, които са оставили нещо в този свят и са допринесли със съществуването си, за да бъдем по-благородни и по-добри, за да съществува и непрекъснато да се развива този наш малък, единствен и красив свят.