С падането на шенгенските ограничения страната ни се превърна от геостационарна точка на стабилност, в опорен граничен пункт на Европейския съюз. Съвременността сама актуализира стратегиите за национални сигурности от гледна точка на глобализиращият се свят. Днес вече не съществува борба /или поне не толкова фрапиращо/ между политически философии. Днес борбата се води между ценностни системи. Ето защо глобализацията на сигурността е нещо, което наистина няма аналог.
Границата, за разлика от Средновековието, вече има смисъл и той се повишава непрекъснато. Граничните области вече са по-съществени дори и от сърцевината. Европа се обединява на основата на своята религиозна и културна специфика. В този процес обаче, важна роля играят граничните области. България е една от тях и дори е една от най-значимите. Ние оказваме и ще оказваме граничен контрол върху потоците от Близкия и Далечния Изток, където “износът на революцията” все още е актуална идея и което е още по-страшно, тази идея се строи и се възпроизвежда върху ислямския фундаментализъм, чието патологично състояние се проектира върху развалините в Ню Йорк и Вашингтон и върху моралните развалини на ценностната система.
За да осъществяват ефективен контрол, който при това има жизненоважно място в общоевропейската сигурност, граничните области трябва да бъдат поставени в авангарда на интеграцията към европейската ценностна система, която впрочем им е присъща.
Пример за граничен контрол и грижа за пограничните области можем да видим в историята на три от най-великите империи в света – Римската, Византийската и Османската. Така наречените акрити във Византия, са продължение на пограничните войски в Рим, които се наричали milites limitanei. Акритите се създават през VІІ и VІІІ век и дълго време били най-надеждната защита на империята. Земите на акритите се намирали в непосредствена близост до границите, което ги карало да охраняват още по-стриктно граничните области, защото понятието граница тогава все още не било така ясно формулирано, както днес. Акритите се ползвали и с привилегиите да не плащат някои видове данъци.
В Османската империя граничните поземлени участъци се наричали удж и били управлявани от газибей. През смутните десетилетия на ХV век газибейовете от Румелия /така наричали християнските земи/ са сред основните сили, които се противопоставяли на централизацията на османската държава.
И в двата случая се наблюдават процеси, които в един много широк диапазон от историческо време се мултиплицират по сходен начин. През ХІІ век византийският василевс Михаил VІІІ Палеолог конфискувал имотите на акритите, с което разрушил единствената ефикасна преграда срещу настъплението на османските турци. През втората половина на ХV век султан Мехмед ІІ Фаатих ликвидирал граничните зони и ги превърнал във феодални владения, наречени тимари. Именно кризата в тимарската система през ХVІІІ век е първият показател за канцерогенното заболяване на османската държава.
Трите империи са символи на три основни вида цивилизационни конфесии – омагьосващата ефирност на Античността, срамежливо проектирана в трогателната “модерност” на Средновековието и изпепеляващата страст на пъстроцветния изток. Това са илюстрациите и на съвременните конфликти между изродената форма на исляма и християнството. Тази “студена война” на ценности може никога да не се превърне в “гореща”, ако продължава да бъде ограничена в рамките на своя собствен ареал, което зависи от отстояването на границата между правото и безправието, между силата и разума и между днес и вчера.
Венцислав Жеков
Няма коментари:
Публикуване на коментар