Бъдещето…,то ни терзае в нощите,когато онова сиво кълбо,наречено Луна,ококорено следи всеки трепет на напрегнатите ни мисли.Бъдещето-безсмъртен страх от неизвестното,откраднат миг от въображаемото,или просто едно хипотетично “утре”-очаквано,отричано,достигано.
Актуално-древният Конфуций,вървейки бавно на прилично разстояние от Великата китайска стена,беше достигнал до самия край на своя философски клон и каза,че “дървото с дълбоки корени не се бои и от най-силния вятър”.Така е било преди,така е и сега.
Редакторът на нечии римувани мисли,изляти случайно,или не толкова…,върху невинната белота на листа,бил казал,че оргиналът се познавал по своята структурна елементарност.Изглежда и това е така…
А аз тръгнах от “днес” към “утре” с дълбоки корени и убеден,че обикновеното е всъщщност онова,което струва нещо,защото е част от цялото и защото е естествено и неподражаемо.Това беше началото.
Стана студено.Всички потърсиха блаженото оранжево на огъня,заседяха се пред него и се замислиха за края.Не за онзи край в жаравата на малкото им огнище,а онзи,който очаква всички ни.И така кървавите отблясъци в очите им търсеха общия край на всичко-потопа.Така се роди едно уродливо пеленаче,което растеше всеки ден не с няколко сантиметра,а с няколко метра,един малък великан-страхът.Това беше недостойно,нахално самочувствие,породено от страха на края.Той се страхуваше,аз се страхувах,всички се страхуваха от “двехилядния край”,макар да знаехме,че не кой да е,а самият Платон каза,че “животът е само един миг между две вечности”.
Новото хилядолетие уплаши хиляди още преди да е дошло и надвисна мрак над главите на изнервените дни.Само нощите трескаво мислеха.Чак на седмия ден-към края на старото хилядолетие един гълъб донесе на крилата си вест,че светлината бавно пътува към нас.Ние тръгнахме срещу нея и се пресрещнахме.
Когато златистата щедрост на Слънцето докосне свенливата плът на фотолентата,започва процес на осветляване на неосветленото.Това е цивилизоване на нецивилизованото.Въпросът е в мярата,защото всяка отрова в малки количества може да бъде лекарство,но и всяко лекарство в големи количества може да се превърне в отрова.Така е и с цивилизацията.Тя е ефектен прогрес до един момент,отвъд който може да се преобрази в изтънчено варварство.
Ние всички срещнахме светлината и вървяхме към онова ново-“хилядолетно утре”.Вървяхме и мислехме.Нямаше компютри,балистични експерименти и евристични плиткоумия,нямаше мирис на дим от погребите на един догарящ свят…Имаше само път,светлина и “утре”.
Вървяхме.Никой не знаеше до къде,но всички знаеха към какво.То беше нещо различно,ново,все още неописвано и неразказвано.Да, питахме се какво всъщност е “То”,но нищо не знаехме,защото “То” все още предстоеше.Човекът мисли,че миналото винаги е било лошо,а бъдещето винаги следва да е по-добро.Затова човекът винаги очаква,за него винаги всичко предстои,а това всъщност е определението за живота.
Ново е хилядолетието,точно както ново и непознато е морето,в което навлизаме бавно,със страх и почит,сякаш оскверняваме девствената дълбочина на все още анонимна мечта.
Вървяхме един след друг,в колона по много като шествие от литературни герои-шарени,смешни,странни.Знаехме,че трябва да стигнем,защото върху края на “днес” беше закован прагът на “утре”.
Аз ли…,бях между тях,всички бяхме помежду си.Всеки гледаше напред,за да не се окаже отзад.Епохите вървят напред,а всеки отделен човек започва отначало.По пътя си мислехме,че нашата цивилизация наближава своя зенит,а в действителност за нас едва пропяваха първите петли и светеше утринната звезда.Предстоеше отново всичко,както винаги до сега.Предстоеше преобразуване,което в своята мъдрост щеше да е второ съзидание.Някои наричат това Второ пришествие на Оногова,който изгонихме някога,а сега ще посрещнем със сълзи.
И така след седмия последен ден от остаряващото “днес” идеше първия ден от раждащото се “утре”.То изплака силно,изхлипа няколко пъти и започна да диша равномерно.
Гълъбът отлетя.Известно време го нямаше,а когато се върна донесе едно маслинено клонче с два плода.Той кацна на рамото на деня и застина в неподвижно великолепие…
ВЕНЦИСЛАВ ГЕОРГИЕВ ЖЕКОВ-
студент в четвърти курс,в Исторически факултет на
С.У.”Св.Климент Охридски”
Няма коментари:
Публикуване на коментар