сряда, 31 октомври 2018 г.

СЕНКИТЕ ОТ РУСИЯ И КОНСТАНТИНОПОЛ – РАЗКОЛ ИЛИ ПРОСТО СПОР…?!

Руската православна църква реши да предприеме най-крайната мярка спрямо друга поместна православна църква – Вселенската патриаршия, а именно прекъсване на евхаристийно общение, тоест – на молитвеното общение. Това е същината на Светото Православие – литургията, която стои в центъра. От няколко години Антиохийска и Йерусалимска патриаршия също са с прекъснато евхаристийно общение, поради техния спор за Катар, което показва, че това не е феномен в наше време.

Сега Руската църква прекъсва самоволно общението си с Вселенска патриаршия заради Украйна, възприемайки решението на Вселенска патриаршия да учреди автокефална православна църква в Украйна като НАВЛИЗАНЕ В НЕЙНОТО ТЕРИТОРИАЛНО ПРОСТРАНСТВО. В този случай и при тези обстоятелства се питаме, Руската православна църква, църква ли е, държава ли е, какви са тези граници, които има, за да й се навлиза в територията?

Това не е разкол, това е просто един спор, коментират богослови, според които, това е юрисдикционен спор – в чия юрисдикция се пада Украйна. Вселенска патриаршия извади документи от 16 и 17 век, на базата на които може лесно да се установи, че Украйна не е точно територия на Московска патриаршия, а е преотстъпена, но без да е предадена за вечност. В договора между двете църкви пише, че се предава правото на избор на Киевски митрополит на руския патриарх, но не се казва, че това е вечно право, а се уточнява, че това е временно. Вселенският патриарх има абсолютното право да прекрати тези права, които са дадени назад във времето по някакви причини. Какви са те? От 90-те години до сега руската църква не съумя да преодолее разкола, но този разкол в Украйна не е спор между една огромна група и една много малка група, напротив, това е спор между равно разпределени части  на територията на Украйна. Това е половината държава срещу, другата половина. 

Множество са последователите на така наречената Украинска православна църква – Киевски патриархат, те са милиони. И този е поводът Вселенска патриаршия да реши да се намеси, виждайки некомпетентността и неспособността на Руската православна църква да реши този проблем. РПЦ не само че не може, но и не желае да го разреши. Основателите на този разкол, и Филарет Денисенко, и предстоятелят на автономната православна църква са клирици на Московска патриаршия. Именно тя се чувства обидена, засегната и предадена от свои бивши клирици, които са се отделили от нейните редове и тя няма капацитетът да реши този проблем на база гордост. Вселенска патриаршия желае наистина да прекрати това унизително положение, защото не може десетки милиони вярващи да остават вън от лоното на църквата. Руснаците започнаха да се оплакват от лошо отношение по цял свят към тях, на етнически принцип. Но не бива да забравят, че те проявяват също такова отношение към последователите на Киевския патриархат, към които те се държат като към нехристияни, по-лошо, като към езичници. Самата РПЦ създаде чини за опело на неправославни, но отказва да се моли за последователите на Киевският патриархат. И какво излиза накрая, че последните са по-ниско даже и от мюсюлманите и будистите, за които РПЦ не отказва да се моли…! Това е истински парадокс!

Това може да се обясни само и единствено с ширещият се понастоящем руски имперски шовинизъм и мечтата за възстановяване на Руската империя. Тази тяхна любов към батюшка цар и към Николай II , и въобще към Романови, не е толкова любов към тази фамилия, а това е любов към спомена за едно бивше величие и ролята, която е имала Русия във времето на руските царе и по-скоро при император Александър I, който е бил безспорен дипломатически лидер в Европа.

Това не са църковни подбуди, те са изключително политически. Самият президент Путин заплаши, че може да предприеме дори и военни действия, за да защити руснаците на територията на Украйна. Путин промени името на Украинската православна църква, която е към Московския патриархат и я нарече Руска православна църква на територията на Украйна. Това на практика е църква на руснаците, живеещи на територията на Украйна. Не може една църква на малцинството да се опитва да диктува на мнозинството, какъв да бъде духовният им живот и кой да бъде техният духовен пастир.

Интересен е духовният облик на Украинската православна църква към Московският патриархат. Той показа изключителна висота на духа и нравственост, защото не се съобрази с решението на Москва и на патриарха на РПЦ, както и на Синода, чийто постоянен член е и той, и отказа да прекъсне молитвеното си общение с Константинополската патриаршия. Това показва, че това е един достоен човек.

Цариградският патриарх в същото време сне анатемите, наложени върху предстоятеля на Киевския патриархат Филарет Денисенко и предстоятеля на Украинската автономна православна църква. Той ги възстанови в духовната степен, която те са имали преди анатемата. Патриарх Вартоломей не призна Филарет за патриарх, не, той го призна за бивш митрополит Киевски, а предстоятелят на Украинската автономна православна църква беше признат за свещеник, а не за митрополит.

Вартоломей не желае да прави Украинска православна църква – Киевски патриархат официалната църква на Украйна, не, той желае всички християни на територията на Украйна, които са украинци, да се съберат и на базата на съгласие помежду си да учредят нова църковна структура от всички тях и да изберат нов предстоятел на тази църква, който да бъде лице достойно и не свързано с Москва. 

За Фейсбук-групата "Православни новини" 

сряда, 10 октомври 2018 г.

„ОЧИТЕ НА БОГА“ В ЕДНО ОТ ЧУДЕСАТА НА БЪЛГАРСКАТА ПРИРОДА

Природният феномен „Очите на Бога“.

В „Проходна“ са заснети и някои от емблематичните български филми

Да си признаем, решението да посетим тази пещера беше почти спонтанно. Както обикновено става, събират се приятели и възниква идея за нещо. Пещера като пещера, какво толкова биха си казали повечето и вероятно щяха да са напълно прави, ако не ставаше дума всъщност за нещо, което представлява истински природен феномен. Човек сякаш постепенно навлиза в това чудо и сетивата постепенно усвояват неговата невероятност, дали защото то е наистина нещо уникално, или просто за да свикваме постепенно, но от входът до кулминацията – „очите на Бога“ наистина има известен път.

Пещерата носи именно това име – „Очите на Бога“, защото в структурата й на своеобразния таван са се образували два успоредни отвора, които наистина силно наподобяват очи. В същото време, според други пък, това е по-скоро поглед от вътрешната страна на шлем на древен войн. Така или иначе, става дума за „очи“, които се взират, дали навътре, от Бога, или навън – от някакъв своеобразен шлем

Входът на пещерата е внушителен
като самата нея.
това не е дори чак толкова важно. Въпросът е, че усещането е за наблюдение, сякаш наистина те наблюдават, или пък ти имаш възможност да провидиш нещо, което принципно не е допустимо за останалите. През очите, човек може да види душата, само този начин тя е достъпна за нашите груби сетива. Очите са и начинът душата да види света извън тялото, в което е затворена.
Другото име на пещерата е „Проходна“, защото от единия край се влиза и се излиза от другата страна, тоест, тя се явява проход, от където произлиза и едно от имената й.

При навлизане в обекта сетивата
 постепенно привикват към мащабите.
Как да стигнете до там? От София се поема по автомагистрала „Хемус“ и оттам покрай Правец и Ябланица се хваща пътя за Луковит. Достигайки до село Румянцево се отклонявате на северозапад, следвайки табелите за Карлуково. Цялото разстояние според GPS-а е около 115 км. На около 2 км. от Карлуково има голяма табела, сочеща надясно към самата пещера. Много от колите са оставени до асфалтовия път, но имаше и такива, които са стигнали до входа на пещерата. Ако решите да походите малко пеша, оставете си колата близо до пътя и ще се наложи да изминете разстоянието от около 300 м., за да влезете в това истинско чудо на природата.

Пешерата „Проходна“ се е образувала вследствие на карстовите процеси в Карлуковския район, около Карлуково, влизащ в областната администрация на Луковит.

Това е един от най-големите карстови райони в България.
Карлуковския пролом  е пълен със пещери, пропости, скални мостове, интересни скални образувания. Пещерата освен че е изключително впечатляваща е и най-дългият пещерен тунел у нас - 262 м. През 1962 г. е обявена за природна забележителност. Името й отвежда към двата края на пещерата-Малък вход - 35 м. и Голям вход - 45 м., които се явяват двата края на естествен скален мост, по чието протежение минава пътека.

Светлината в пещерата е оскъдна,
но вътре е странно добре осветено.
Казват, че в точно определен ден от годината, когато слънцето грее, през „очите на Бога“ навлиза светлина в пещерата и тя засиява цялата, сякаш огряна от нетленна, нетварна светлина. И наистина, дори и да не сме уцелили точно този ден от годината, все пак успяваме да видим, че светлината в така наречената основна зала на пещерата, точно под образуванието „очите на Бога“, наистина е особена. Тук цветовете дори имат различни нюанси, всичко някак свети, а в същото време светлината е оскъдна.

Именно под тези „очи“ се моли и поп Алигорко от филма „Време разделно“, по романа на Антон Дончев. Пещерата се явява снимачна площадка и на още няколко продукции, някои от които чуждестранни.

По стените на „Проходна“ често
могат да се видят
ентусиасти-алпинисти.
Българо-френска филмова продукция "АО, последният Неандерталец" беше заснета и в "Проходна". Режисьор беше Жак Малатер. В ролята на АО се превъплъщава Саймън Сътън, а в образа на негова спътница в живота АКИ - актрисата Аруна Шийлдс. Така пещерата "Проходна", или „Очите на Бога“ вече е със славата на своебразно филмово хале.

Обектът се намира под № 30, в зависимост от годината на издаване, в книжката със 100-те национални туристически обекта.

вторник, 9 октомври 2018 г.

УПЦ-МП – КАЗУСЪТ, КОЙТО РАЗДЕЛИ И БПЦ

Непризнатият украински патриархФиларет

Казусът с УПЦ-МП, или иначе казано проблемът с украинската църква, напълно обърка, да не кажем побърка и българския клир. Първо излязоха изявления от ловчанския митрополит Гавриил и пловдивския Николай в подкрепа на руската позиция, още повече и двамата говореха, кой знае защо, на руски език, при това демонстрираха доста добро познаване на езика! След това излезе решение на Синода ни, който не приема предложението на Гавриил Ловчански, за свикване на Всеправославен събор. Въпросът е, какво в крайна сметка мисли Църквата ни, или поне висшият й клир, по темата за автокефалия на УПЦ..? Дядо Гавриил и дядо Николай говориха от името на православния български народ, но мен, например, пък вярвам и повечето от Вас, които сте православни и сте част от българския народ, никой не ни е питал, за да се изказва позиция от наше име, пък било то и от митрополити, пък били те и Гавриил и Николай!

Идеята за украинската църковна независимост е още от 80-те години на миналия век, когато предстоятел на Украинската православна църква е настоящият патриарх в така наречения Киевски патриархат – Филарет. Тогава той е бил митрополит Киевски към Руската православна църква. Той заедно с всички архиереи служили от 80-те и началото на 90-те години започват това дело за църковното отделяне от Русия, поради причината, че Украйна е различна държава и е нормално, както се случва от 19-ти век насам, самостоятелните държави да имат и самостоятелни поместни православни църкви. Това се случва и в България, Сърбия, Румъния и в Гърция, където се учредява Архиепископия, и в други. Има специални прошения и писма от името на тогавашния митрополит Филарет и Светия Синод на УПЦ, с което писмо се иска пълна църковна независимост. И именно Филарет е бил виждат като предстоятел на такава автокефална църква на Украйна. Сред подписалите това писмо са и настоящият митрополит Онуфрий на Московска патриаршия за Украйна, заедно с други митрополити, които днес пък се явяват отявлени противници на украинска автокефалия. Поради каква причина е настъпила тази промяна,  която е драстична и показва или липса на мнение, или заплаха, или пък и двете!?!?!Днес Онуфрий е предстоятел на автономна православна църква в Украйна, която се самоуправлява във вътрешния си живот, но не и във външния си такъв. Така църква-майка за Украйна, според Онуфрий се явава Московска патриаршия, но по думите на вселенския патриарх Вартоломей – църква-майка не е и не може да е Москва, напротив – Константинопол е църква-майка, тоест – именно Вселенска патриаршия. Кръщението, което приемат руснаците става чрез Киевското княжество и именно киевският княз Владимир, който не е московски, а имено Киевски, в края на 10 век, та това става от Константинополската патриаршия, посредством български духовници.

Митрополит Онуфрий - руското протеже в
Украинската православна църква
В Украйна си противостоят от една страна Московска патриаршия с украински митрополит Онуфрий – Украинска православна църква, Московски патриархат. На второ, но не по ред, място е така наречената Украинска православна църква – Киевски патриархат, която е оглавена от непризнатият патриарх Филарет. Има и Украинска автономна православна църква, която също е страна, учредена от духовници, отделили се от Московска патриаршия, по същите причини, поради които и у нас имаше скандали и разделение – съпричастността на висшия клир към тайните служби на комунистическата държава и партия. Патриархатът на Украйна начело с Филарет е признат от държавния глава. И тук се получава проблемът, президента иска да учреди поместна православна църква и руснаците казват, че не е това начинът. А питаме, който учреди Българската Екзархия? Тя е учредена от турския султан , който по същество е държавен глава - при това мюсюлманин. Тогава нямаше проблем, че един светски държавен глава учредява църква, а сега, когато се бърка в сферата на влияние на Русия има проблем, а защо..?!?!?

Лъжа от пропагандната машина на Кремъл е, че патриарх Вартоломей иска да постави Филарет за каноничен патриарх на Украинската православна църква. Вартоломей обаче иска или да обедини трите фракции в една, или ако не може, да направи така, че колкото се може повече хора да се обединят под една шапка, а така наречената Украинска православна църква – Киевски патриархат да стане руска православна църква на територията на Украйна.

Въпросът е населението на Украйна кого припознава за духовен водач. Този въпрос е най-важният – мнението на християните, а не на политиците. Има развитие в позицията на Александрийския патриарх. Той преди седмици, заедно с предстоятеля на Полската православна църква исказаха позиция, че автокефалията трябва да се даде, така, че да се съхрани мирът и спокойствието в Украйна. Те казват, че трябва да се даде! Дни по-късно, след среща с митрополит Иларион Алфеев – външният министър на Руската православна църква, патриарх Теодор II Александрийски отива на посещение в Украйна при московския патриархат и съслужи с руски митрополит там и приема за предстоятел на Украинската православна църква – Онуфрий от името на Москва….!!! Как така тази позиция от едната крайност се смени в другата  - заплахи, плиткоумие, временно затъмнение на съзнание, или - пари, обещания, или пък от всичко по малко, или пък - по много…!?!?!? В Египет християните са 10%, от които огромно число са коптите. Православните са много малко. Така Александрийска патриаршия се явява църква-мисионер. Те имат мисия в цяла черна Африка, но това не са доходи, напротив, те протягат нуждаеща се ръка и очакват помощ именно от църквата. Дали пък РПЦ под някаква форма не стимулира александрийския патриарх, който след това „изненадващо“ отива в град Самара и съслужи с местния руски архиерей, с когото заедно четат молитва за Украйна…..!?!?!?

Интересно е, че дори и йерусалимския патриарх формално подкрепи Москва, докато при нас, патриархът не беше изказал мнение, но двамата митрополити Гавриил и Николай излязоха и говориха, при това на руски, от името на православния български народ, без да имат санкция за такава изява нито от православния народ, още по-малко пък и от патриарха ни, който им се явява началник!

Нека и да не забравяме, че руското протеже в Украйна – Онуфрий първоначално даваше интервюта само на руски език, а когато се разрази скандалът, той се сети, че е украинец, все пак, и започна да дава интервютата си вече на украински език, който би следвало да му е майчиният език. В същото време в Киевския патриархат си служат на украински език, защото са си украинци и това е напълно нормално.

В заключение, в съобщение на синодалния ни сайт се съобщава, че След проведеното гласуване Св. Синод не приема предложеното от митрополит Гавриил проекторешение, че "по въпроса за даване на автокефалия на УПЦ Св. Синод на БПЦ-БП счита, че е редно да бъде свикан Всеправославен събор, който да реши този въпрос", което е позиция - неясна, безгласна, безпосочна, но поне е нещо, макар и почти нищо! Така не става ясно, какво е мнението на патриарх Неофит, коя страна според него е правата и кой има право в този спор.


За фейсбук-страницата "Православни новини"

понеделник, 8 октомври 2018 г.

КОГАТО И СРЪБСКАТА МУЗИКА БЕШЕ ПРОЗОРЕЦ КЪМ СВЕТА…!

Югославската и сръбска звезда Лепа Брена

Още в началото правим уговорката, че сръбската музика беше наистина само един от музикалните прозорци, през които българите дълги години гледаха към останалия свят. И все пак, като най-масовата и най-лесно достъпната в годините на така наречения „развит социализъм“, който плавно, но напълно неуспешно пристъпваше към своята „висша форма“ – комунизъм, тя, сръбската музика си остава така популярното „сръбско“, както хората масово наричаха този музикален стил в годините.

И ако „Битълс“, „Юрая Хийп“, а после и „Металика“, „Кис“ и много други, също бяха прозорци към света на нормалното, то „сръбското“ ни даваше и един нашенски, балкански оттенък в музиката, който по обясними причини липсва при останалите, западни музикални банди.

Шабан Шаулич
Няма как да забравим една от емблематичните песни на късния социализъм, а до голяма степен и на ранната ни демокрация – „Камъните падат“, която кой ли не изпя, но като че ли „оригиналът“ си остава на Тони Дачева и оркестър „Кристал“ – гр. Ямбол. Това обаче всъщност е песен на сръбската юго-турбо-фолк-мега звезда Бобан Здравкович – „Погледай у небо“. Той сякаш пръв си позволи да излезе на сцената не с костюм, или с някакви театрални одежди, както е тогава масово по българските социалистически сцени, той се появява с черно кожено яке, по тениска, с тесни дънки, бели кецове, нещо, което за българските стандарти все още е по-скоро изключение, отколкото практика, нещо, което е характерно за западните изпълнители, като например мегазвездата Майкъл Джексън.

Дори и днес, когато сравним на практика сравнимите жанрове – така нареченото „сръбско“ и българската „чалга“, нещата са космически различни. При съседите ни има една аристократична балканска музикалност, една трогателна мелодичност, сърдечна меланхоличност и превземаща достъпност. Болшинството от домораслата ни „чалга“ поставя „богатството“ в основата на музикалното визуализиране. Сякаш парите са всичко в този живот, а не сърцето, болката, любовта, както впрочем е при сърбите.

Неда Украден
Ето с това ни пленяваха съседите ни, с това, че бяха по-близо до нас – до човека, до сърцето му, до болката му, до него самия. Когато някой ни пее за фронта и за победата, това се изтърква с годините, тогава то отстъпва място на популярното, което някои наричат чалга, други – естрада, трети – халтура. Но както и да го наричат, това е нещото, което се харесва, нещото, което се харчи и което доставя удоволствие на масовата публика. Никой не отрича, че сръбската музика винаги е била шир-потреба за нас българите, дори и в годините, когато тайно се купуваха и продаваха записвани и презаписвани по няколко пъти касети с изпълненията на сръбски юго-турбофолк звезди.

Дори и днес един концерт на Мирослав Илич, или пък на Тозовац, Шабан, Стоя, Сузана Йованович, Злата Петрович, Неда Украден, а какво да говорим за Цеца Величкович/Ражнатович и дори за легендарната и превърнала се в нещо като национална музикална икона Лепа Брена, та техните концерти са истински спектакли. Вгледайте се в тоалетите, в отношението към публиката, в посланието. Облеклата са елегантни, а не пошло-просташки, като много примери у нас, отношението към публиката е добронамерено, приятелско, няма надменност, както е в нашата ранна чалга, а след това стана и епидемия в целия жанр. Посланията са топли, близки до хората, лесно смилаеми, а не се пее за коли, пари, алкохоли…!

Драгана Миркович
Сръбската музика и преди, а до голяма степен и сега се съхрани като жанр много по-оформен от родната ни чалга. Тогава, по време на комунизма, Лепа Брена пееше, че е „югословенка“, но това освен политическия подтекст, носеше и много дръзновение, много сърдечност, емоция и в крайна сметка даваше онази така търсена и необходима за всеки празник „кръчмарска“ енергия, която вдигаше хората по масите в заведенията и по концертите.

Българите не можеха без „своето“ „сръбско“, защото то беше част от погледа им навън, погледът на запад, въпреки, че и Югославия някога беше част от така наречения съветски блок. Но там никога не е било толкова „порусначвано“, защото генералисимус Тито не допусна Брежнев да го задмине, а у нас Тато се превърна в телескопичната ръка на СССР. Ето заради това сърбите, дори и с тяхната музика, от която сякаш се роди домораслата ни чалга, тогава ни изглеждаха много по-западни, те дори се обличаха по-модерно от българите в онези години, защото имаха достъп до много по-качествени и по-разнообразни дрехи и стоки.

Мирослав Илич
Тогава при нас властваше така наречената „уравниловка“ – всички трябваше да сме еднакви като правени по калъп, като глинени клишета на собствените си бледи и сиви сенки.

В онези години разбира се имаше и у нас музикални опити за различност, които обаче в почти цялата си пълнота бяха запечатвани още в зародиш, защото властта се страхуваше от различността, от „позападнячването“ на изкуството. Това ни тласкаше към „сръбското“, защото то именно беше различно, дръзко, смело, свободно, а  накрая – носеше и настроението на онази сърдечна балканска ритмика, от която няма човек, който да не трепне, дори и да не харесва тези ритми.

За вестник "България"-Чикаго/САЩ