събота, 10 април 2010 г.

ИСТОРИЯТА НА ЕДНА ГРАФИКА



Графиката е на Хушам Яхия-архитект от Йемен. Рисунката е правена по моя снимка от 8-ми клас. Рисувана е някъде през 90-те години.

СПОМЕН ЗА ВЕСТНИК “БЪЛГАРСКА АРМИЯ“




Двадесет “Българии” са разпръснати по целия свят

Историците отбелязват пет етапа на българската емиграция в САЩ, а именно: Първи етап от 1875 г. до 1903 г., втори етап 1903-1912 г., трети етап 1912-1939 г., четвърти етап 1939-1990 г., пети етап 1990 г. до сега. Богата персонална и родова информация е запазена от втори и трeти етап. От 1933 г. в САЩ се въвежда социална осигурителна номерация и всеки американски гражданин получава персонален осигурителен номер. На тази база понастоящем има данни за всички починали лица от 1937 г. до 2000 г. и тя е разположена на диск. На същия носител съществуват данни за бракове, сключени в двадесет щата, списъци на пасажерите, пътували с презокеански кораби и други. Оказва се обаче, че има и други запазени данни от нашата имигрантска история, които са далеч по-достъпни. Достатъчно е човек просто да отвори един по-подробен атлас и да се загледа в него на местата, където има сънародници по света.
Отивайки в “Новия свят”, а и не само там, тези хора търсят нещо, с което да свързват новата си битност с отечеството, нещо, което поне малко да им напомня за родината, за миналото им в родния край и те решават да дават традиционни български имена на новите колонии, които населяват. Така българите извън България започвали своя нов живот в САЩ. Това е проява на един наистина антропоморфен, първичен патриотизъм, но в същото време и истински, за разлика от същия на болшинството патриотарстващи българи днес.
Двадесет Българии, три Варни, по една Македония, София, Шипка, Плевен, Симеон (кръстен на българския цар от Х век), Преслав, Крум и още много други родни названия носят градове, села и улици в далечни и непознати земи из Европа и Северна Америка. Техни създатели и кръстници са именно наши сънародници, емигрирали в различни страни по света. Главният им подтик е била носталгията и любовта към отечеството, към така наречения “стар край” - България. Съществува и едно твърде любопитно изследване по въпроса от Григор Николов, който описва български топоними из САЩ и Европа.
Полагане на основния камък на българската черква “Свето Благовещение” в гр. Стилтън, Пенсилвания през 1909 г.

Първите компактни групи български заселници, предимно мъже, се установяват в САЩ и Канада през 1902-1903 г. Само за десетина години броят им толкова се увеличава, че през 1912 година във връзка с участието в Балканската война българската държава се загрижва за бойната си сила и прави първата по-точна статистика. Данните от нея показват, че само в САЩ броят на нашите сънародници по това време е около 50 000 души, заселили се в над 700 села и градове във всички американски щати, та дори и в Аляска.
Първата, а и до днес най-известната колония е София в щата Ню Мексико. Тя е основана през 1911 година. Тогава щатът имал прекалено малко жители и прекалено много земя, та в желанието си да привлекат повече имигранти местните сенатори гласували закон, който гласял, че всеки заселник можел да получи земя, която да достигне максимален размер до 5000 акра, посочва Григор Николов.
Възходът на американската София продължил около три десетилетия. След края на Втората световна война градът западнал. Една от последните му известни атракции е престарялата баба Неделя, една от основателките.
Град Стилтън. Членовете на Българската македоно-одринска организация.
И втората българска колония в САЩ е създадена през 1911, само че в щата Луизиана, близо до границата с Арканзас. Нейни основатели са бивши работници на железопътната компания “Гълф коуст”.
Третата българска земеделска колония се е намирала близо до Хюстън, щата Тексас. Нейните основатели са били изцяло македонски българи, които съвсем логично й дават името Македония. И тази българска колония в Щатите просъществува само две години До 1920 г. нашите емигранти се опитвали да се занимават със земеделие и да създават колонии в САЩ. Съдбата на всички обаче била еднаква - скоро пропилявали спестените пари и като логично последствие от това колониите се разтуряли. Днес от тези опити е останал само споменът за българското присъствие в градчета и селца, носещи имена на наши градове и царе. Плевен има в щата Монтана, Варна - в щатите Ню Йорк и Илинойс, Крум - в Тексас, Симеон - в Небраска, се казва още в любопитното изследване на Григор Николов.

Венцислав Жеков

ПЪРВИЯТ ХРИСТИЯНСКИ МАНАСТИР В ЕВРОПА Е БЪЛГАРСКИ!



Колко много места има в България, които все още не познаваме! Стигнахме до Великата китайската стена, до храмът на любовта-Тадж махал, пирамидите,…но вътре в нашата България има все още толкова много непознати и неизследвани местности. Едно такова място е манастирът “Св. Атанасий” край село Златна ливада, Чирпанско, който се оказва първият манастир на континента Европа. Ето още един повод да се гордеем, защото това са нашите пирамиди, нашият Тадж махал, нашата Велика китайска стена. Въпросът е, дали и до колко познаваме нашите национални богатства, защото именно чрез тях и заедно с тях отидохме в Европа. Това е същата тази Европа, която сме длъжни да уведомим за нейното най-старо манастирско средище. Длъжни сме да го направим и за да ни уважават, и за да ни признават, но и за да не забравим самите ние, нашето собствено минало, защото недостойно често заличаваме цели исторически периоди. А сървър на времето все още не е измислен, за да съхрани история от преди близо 1700 години, каквато се оказа тази край Чирпан, в манастира “Св. Атанасий”.
Научна експедиция в манастира “Св. Атанасий” край село Златна ливада, Чирпанско, осъществена на 18 януари 2004 година, доказва, че това е първият манастир, основан по българските земи, и най-старият действащ и днес манастир на Европейския континент - това обяви академик Росен Милев-ръководител на експедицията и президент на Балканската медийна академия (“Балканмедия”). Това разказва Елена Шопова, която е една от многото българки, запленена от това магично място.
Манастирът е основан през 344 г. от Св. Атанасий Велики, патриарх на Александрия. След като приключва църковният събор в Сердика, той се отправя към столицата Константинопол, откъдето се завръща в седалището си Александрия в Египет. По пътя си спира и преспива в римската крепост, чиито останки днес се намират до манастира. Решава да се основе манастир, предвид обстоятелството, че в областта на Берое, днешна Стара Загора, живеещите готи и други племена са подложени на силен натиск от еретици-ариани, непризнаващи Христос. След смъртта му през 373 г. той приема и неговото име. Това се потвърждава от житието на св. Атанасий, от аналите на Александрийската патриаршия, така също и от останките на “Римския манастир”, както го наричат хората от този край, споделя Елена Шопова.
По права линия на около пет километра се намира село Ябълково. Тук е най-старото селище в цяла Европа. То е датирано отпреди 8 000 години /!!!!/ като откритите останки от сгради свидетелстват за уседнал живот и високо развито занаятчийство и търговия. Анализът е потвърден с радиокарбоново датиране, извършено в Оксфорд, Великобритания. Това преобръща цялата представа за праисторията по нашите земи, смятат историците. За съжаление разкопките завършиха през октомври, когато през зоната започва строежът на автомагистрала Марица. Това вероятно ще погребе под себе си останките на най стария открит град в Европа. Това е и още едно доказателство, че в този регион учените могат да се натъкнат на наистина древни следи от цивилизован живот.
Манастирът “Св. Атанасий” е най-старият манастир в Европа, следван от шотландския “Кандида каса” (360 г.) и други. Съществуват и много легенди за чудеса, свързани със светеца и манастира, като намирането на лечебния извор (аязмото) и неговата лековита вода, която привлича богомолците и днес.
В манастира е отсядал и Васил Левски. Новата сграда е сътворена през 80-те години на миналия век по идея на Людмила Живкова. През 2003 година на поклонение в манастира идва и сегашният Александрийски патриарх и папа на египетската земя - Петър VII. Това е вторият човек в йерархията на православието след вселенския патриарх, което пак според академик Росен Милев, потвърждава значимостта на манастира за християнския свят.


Венцислав Жеков

СЕКВОИТЕ СА НАЙ-ВИСОКИТЕ ЖИВИ СЪЩЕСТВА НА ПЛАНЕТАТА



Неотдавна програмата “National Geographic” стартира своя собствена инициатива за спасяването на секвоите в Северна Америка. Какво налага това спасяване и защо то е необходимо? Секвоите са най-високите живи същество на планетата Земя. Счита се, че наименованието Секвоя произлиза от името на вожда на индианското племе чероки-Sequoyah. Оказва се, че секвоите може да са съвременници на Самия Иисус и дори и много по-стари!
Секвоя в отдалечена крайбрежна гора в Калифорния е била условно измерена като най-високото живо същество в света. Дървото, наречено Хиперион, се издига на височина 378,1 фута /115, 2 м/. То е с 2,4 м по-високо от предишния рекордьор - друга крайбрежна секвоя, наречена Стратосферен гигант, която расте в държавен парк на 145 км на юг. Най-високото дърво открили двама калифорнийски любители-ботаници Единият е Крис Аткинс, който открил сегашния рекордьор през 2000 г. Другият - Майкъл Тейлър - се върнал по-късно заедно с учени, за да измерят по-точно височината на дървото с лазер, качен върху триножник. В същата гора екипът забелязал две други секвои, които също били по-високи от настоящия рекордьор.
В „Националният парк Редууд“ и „Националният парк и биосферен резерват Секвоя“ всички дървета си имат имена…: дървото на еди-кой си генерал, дървото на еди-кой си президент. Всички работници от националните паркове обясняват пътя например така: „Като стигнете до Грант и веднага наляво до Вашингтон, а оттам може да видите Рузвелт“.
Някога реликтови гори с гигантски растения са покривали по-голямата част от сушата на земното кълбо. Изкопаемите образци говорят за това, че гигантските дървета са съществували още през юрският период, преди 208 и 144 милиона години. От огромното разнообразие на реликтова флора до наше време са доживяли само вечнозелените гигантски секвои.
Най-добрите образци на този вид растат в „Националният парк Редууд“ на север от калифорнийското крайбрежие, който е обявен за национално наследство и заема пространство от 425 квадратни километра. Най-големите гигантски секвои растат в „Националният парк и биосферен резерват Секвоя“ в Централна Калифорния, който заема 1629 квадратни километра…
Ако вечнозелената секвоя може да се счита за най-високото дърво в света, то гигантската секвоя е най-голямото и величайшо от живите организми. Гигантската секвоя може да доживее до 4000 години, отстъпвайки по продължителност на живот само на осилестите борове, които се срещат в сухите планини на Сиера Невада – известно е, че някои от тях са на 4900 години.
Много секвои са загинали в пожари, някои са удряни от мълнии… Но тези дървета са толкова огромни, в тях има толкова голяма жизнена сила, че вътре в ствола пожарът може да трае няколко седмици. Няколко дървета изгарят напълно, но болшинството от тях с времето успяват да се възстановят напълно. Черни белези върху редица големи дървета, които все още виреят добре, показват, че те са устояли на много унищожителни пожари.
Дървесината на секвоята е много ценна. Факт е, че нея не я “ядат” гъби, плесени и насекоми, тя е почти вечна. Това принципно обяснява и почтената възраст, до която достигат тези дървета.
Шестстотин и петдесет годишна черница е най-старото защитено дърво в София. Черницата се намира в центъра на столицата, в района на Централна баня. В двора на Боянската църква има 3 вековни секвои, засадени от царица Елеонора. В Борисовата градина в София в частта близо до квартал Изток и до тенис кортовете също има секвоя от времето на цар Борис III. На сходна възраст има и една секвоя в частта на Борисовата градина до квартал Изгрев. Този растителен вид може да бъде видян на още много места в България-Ивайловград, Пловдив, Смолян и други.
Едно от първите свидетелства на българи в по-ново време за гигантските секвои в Америка е това на Елена и Георги Иванови, които посещават САЩ през 1971 г. На 24 юни те са в парка на секвоите. Води ги българин от София на име Михал. Георги разказва, че в парка има автобус, който разхожда посетителите. Той споделя, че през дънерите на тези дървета може да мине лек автомобил, нещо, което впечатлява дори и днес с мащаба си! Георги и Елена запазват спомените си за тези гигантски дървета и преживяванията си в този парк. Семейството пази и снимки от парка, които са единични свидетелства в онези години за българите. Не веднъж те споделят тези впечатления и паркът постепенно придобива популярност и у нас, въпреки обективните ограничения на така наречената “желязна завеса” от втората половина на ХХ век.

Венцислав Жеков

ЛЕГЕНДАРНОТО САМАРСКО ЗНАМЕ ИМА ПЕТ КОПИЯ



Националният военноисторически музей притежава петото копие на Самарското знаме. По време на Руско-турската Освободителна война - 1877-1878 г., известната българска светиня е поверена на Трета опълченска дружина с командир подполковник Калитин, знаменосец е унтерофицер Антон Марченко. Знамето участва в боевете при Стара Загора, в отбраната на Шипка и при превземането на Шейновския укрепен лагер на Вейсел паша - 9 януари 1878 г. Самарското знаме е единственото бойно знаме, наградено с орден "За храброст" I степен.
Като че ли забързани в шеметното си ежедневие, понякога позабравяме националните си светини. Самарското знаме се е превърнало в учебникарски артефакт, а то има свой живот, своя история, свое минало, настояще и дори и бъдеще. Поводът да си припомним за тази българска светиня е възможността ни да покажем снимки на оригиналното знаме, нещо което не е правено скоро, но и нещо, което трябва да повдигне духа на българина в тези смутни времена. Българите се нуждаят от своите светини повече от всякога, защото именно когато сме били най-отчаяни, тези светини са ни помагали да повдигнем глави и да продължим напред-трудно, но убедително!
Близо две години последното копие на знамето е изработвано от монахини в Княжевския девическия манастир "Покров на Пресвета Богородица". Те набавяха материали и от чужбина и искаха всичко да бъде оригинално. Получи се наистина може би най-най-красивото копие на Самарското знаме. Настоящото пето копие е изложено в музея, а третото, което беше в експозицията, е предоставено на Националната гвардейска част за участие в зари и различни церемонии и чествания. Едно копие има в музея на Въоръжените сили на СССР, едно - в Старозагорския исторически музей и едно копие има в българския манастир Зограф в Св. Гора, което беше подарено от президента Георги Първанов през 2004 г. при посещението му в Светата обител.
Оригиналът на Самарското знаме се съхранява във военния ни музей, в специален шкаф, при специална температура и подходяща влажност. Самарското знаме се намира в този музей от 1946 г. От 1881 г. до 1946 г. то се е съхранявало в царския дворец в София. През 1958 г. са изработени първите две копия – едното-за съветския музей, а второто за нашия военен музей. През 1960 г. Самарското знаме е изпратено в Москва за реставрация, а през 1978 г. е направено последното копие - в реставрационно ателие на Националния военноисторически музей, под ръководството на художника реставратор Михаил Малецки, който рисува иконите.
Оригиналното знаме е показано за първи и последен път през 2002 г. - на първата изложба в новия район на военния ни музей, но преди това то не беше показвано 25-30 години. Това е така, защото знамето не беше в състояние да бъде показвано и именно заради това трябва да се показват копията. Всъщност това е общоприета практика във всички музеи, на такива свети предмети се показват автентични копия.
Оригиналът е изработен в град Самара от монахини от местния манастир. Използван е тънък копринен плат. Иконите на Иверската Света Богородица и на Светите братя - покровителите на Европа - Кирил и Методий са рисувани с маслени бои от петербургския художник Николай Евстатиевич Симаков. Размерът е 1,85х1,90 м. Сребърната пика във византийски стил е изработена по проект на граф Рошфор. На 18 май 1877 г. - на тържествена церемония в Плоещ самарското знаме е връчено на Българското опълчение от делегация на гр. Самара - Ефим Тимофеевич Кожевников и Пьотр Владимирович Алабин.
Може би е по-малко известен фактът, че знамето е заковано със златни гвоздеи за дръжката. Последният гвоздей заковал старият български войвода дядо Цеко Петков, водил чета над 30 години в Троянския Балкан. След като заковал златния гвоздей в дръжката, със свален калпак и очи към небето той произнесъл заветните думи - "Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя. Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи, а след него да настане траен мир и благоденствие". Мощно "ура" и хвърляне на шапки и калпаци последвали думите на поборника. Това е началото на пътя на святото Самарско знаме.

Венцислав Жеков

ОТИДЕ СИ ДОАЙЕНЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ИСТОРИЯ



Една стара, полутъмна стая, пълна с вехти мебели за кабинет. Огромно, масивно бюро и една бодра усмивка зад него. Това беше кабинетът на директора на Националния военноисторически музей в София, само няколко години след демократичните промени у нас. Водихме кратък разговор под портрета на Левски. Петко Йотов почерпи с кафе и срещата ни приключи с уговорката, че ще се видим отново. Оказа се, че се видяхме още много пъти. По това време музеят се готвеше за своето преместване и се даваха дарителски значки на тези, които можеха да подпомогнат това свято начинание.
Малко са хората в нашата история, които наистина са оставили светла диря. Още по-малко са историците, които са оставили такава, защото историкът е вълк-единак , не че не работи в екип, но с името си застава зад тезата си и отстоява мнението си от позицията на своя интелектуален потенциал. Такъв беше Петко Йотов-полковникът, офицерът, който дори и след като премина в резерва си остана офицер….до края.
Едва ли има друг историк, човек, полковник, който толкова много да е направил за българската военна памет, паметта ни за героичното минало. Имаме военни историци, ще имаме такива и сме имали, но Петко Йотов съпреживяваше историята, той не просто я разказваше, но го болеше, кървеше, когато говореше за войните ни за национално освобождение и обединение. Именно с това той ще остане в историята, със своята реч. Една такава реч беше произнесена в резиденция “Бояна” преди години. Директорът на военния ни музей сякаш разкъсваше със зъби въздуха и пространството около себе си, докато пламенно описваше събитията при Сливница по време на Сръбско-българската война за защита на Съединението. След речта му цялата зала се взриви от аплодисменти, хората просто не можеха и не искаха да спрат да го аплодират. Рядко се присъства на такива енергични и искрени слова, произнесени с толкова, толкова много болка и любов.
При едно от последните интервюта полковникът сподели нещо пророческо. Той каза, че вече му е време, защото принадлежи на миналото. За себе си той беше уверен, че е постигнал всичко, каквото е искал и каквото е могъл. Не се съмняваше в професионализма на колегите след него, дори напротив, призна си, че в някои отношения те може и да са по-добри от него. Това рафинирано офицерско благородство беше присъщо за директора на Националния военноисторически музей. Той нито веднъж не си позволи да каже и дума против армията.
Едно интервю в телевизионно предаване го провокира за войнишката служба. Тогава полковникът излезе от обсега на пагоните си и като обикновен човек сподели, че за него това е един свещен дълг, но и школа за мъже, за истински мъже, такива като него.
Провокираха го и с един гранатомет, който беше внесен в Министерството на външните работи. Макар и експонат, това предизвика голям скандал, най-вече за това, че въпросният гранатомет е бил взет напълно законно от Националния военноисторически музей за снимки на филм. Опитаха се да окепазят Петко Йотов, но не успяха, защото отново беше безапелационен в своето право, когато с достойнство приемаше и критиките, и похвалите.
В интервютата си държеше на едно много важно нещо. Искаше, както е произнесъл думите, така да бъдат записвани, защото думите му носеха заряда му, защото именно думите му вдигаха на крака дори президенти. Винаги изписвахме пред името му “полковник”, без да пишем, че е от резерва. Петко Йотов казваше, типично в свой стил, че няма бивша проститутка, или бивш негър, така както няма и бивш офицер. Така, с усмивка, дори понякога с по-дръзка шега, той казваше големите истини и те се запомняха.
Петко Йотов пожела успех на младите след него и някак със спокойствие завърши интервюто ни. Така, както никога до тогава. Не беше уморен, беше удовлетворен, сякаш е предчувствал, че краят не е далеч. Радваше се на децата в музея, защото казваше, че те са бъдещето не само на нацията, но и на науката ни. Това каза Петко Йотов….! Може би последно на нас показа своята колекция от часовници. Именно те му отмериха времето. За своите 62 години, той постигна много. Остави името си в историята не само на военния музей, но и в националната ни история. Ще остане и в паметта ни като един от най-колоритните интервюирани, защото беше добър историк, оригинален събеседник, прочут “Казанова”, добър човек и достоен офицер. Такъв ще остане завинаги.

Венцислав Жеков

Източните Родопи пазят тайни за историята ни





И в България има места посветени на богът на Слънцето. Великият Амон-Ра, вероятно под друго име и в друга форма, е бил почитан и тук преди хилядолетия. Бяла светлина... Това са двете думи, с които човек може да опише Светилището при село Татул и скалния град Перперикон в пазвите на Източните Родопи. Това е истински празник за мегалитната култура. Тук могат да се видят уникални светлинно-слънчеви ефекти през скалите, доказващи гениални знания и умения на древните ни предци. Тук ниските хълмове наистина блестят с варовикова бяла светлина и ослепяват очите на съвременниците със своята несметно богата история още от зората на човешката. Все още не е известно дали прочутото в древността светилище на Дионис се е намирало тук, но археолозите са почти напълно сигурни, че именно на Перперикон е било това прословуто прорицалище, където са направени някои от най-важните за човешката история гадания.
Пристъпваме бавно, сякаш наистина навлизаме в един друг свят, със страхопочитание, защото не знаем, какво ни очаква отвъд. Вървим по бяла каменна “улица”, която ни води към “двореца” на Перперикон. Усещането е за дворец, защото достъпът е естествено ограничен, стълбищата са официални и дори има и трон, колкото и това да е невероятно!
Перперикон е археологически комплекс, състоящ се от голямо мегалитно светилище, свещен град и крепост. Предполага се, че светилището на Дионис е на тракийското племе сатри, чийто жречески род били бесите. Перперикон се намира на скален връх с кота 470 м. В подножието му е село Горна крепост, край което тече Перперишката река, вливаща се наблизо в язовир “Студен кладенец”. По поречието на реката са разположени археологически обекти от различни епохи, подредени около естествения център Перперикон.
Перперикон се състои от четири основоопределящи части, представляващи съвършена композиция от новокаменната епоха - мощна крепостна стена, акропол- изграден от огромни каменни блокове, разположен в най- високата част на хълма, дворец- изсечен в скалите и заемащ площ от 10 000 кв. м, северно и южно предградия- представляващи малки улички в скалите, жилищни сгради и храмове.
Навсякъде могат да бъдат намерени останки от култова, олтарна и подова керамика. По нея личат и следи от обгаряния. Тук вероятно се е намирал и олтарът на Дионис, където се е извършват винено-огнения обряд, когато според височината на пламъка на горящото вино се е гадаело. Цялата местност е осеяна с вани за култово мачкане на виното и преливници. Те могат да се видят навсякъде. Ако човек се огледа, може да си намери своя находка от част от керамичен съм с малък релефен фрагмент върху него.
Повече от странно беше, че няма такса за посещение на това място, въпреки че то придоби изключителна популярност. В светилището при с Татул например, е въведена туристическа такса в размер на 2,00 лв. за посетител. Може би е време да се замислим, че нашите исторически и археологически паметници имат разбира се безценна стойност, но посещението им трябва да се заплаща, така, както е в Гърция, а и не само там, където дори и за да се влезе в манастирите на Метеора, се заплаща такса от 2,00 евро. Това е цена не за паметника, а за поддръжката на съоръженията и рекламата му.
Светилището при село Татул – източно от Момчилград, е херон - светилище на обожествен след смъртта си тракийски цар. То действително може би е посветено на легендарния Орфей. Става дума за един много рядък обичай, описан от античните извори, в които тракийският цар се погребва не под могилен насип, а на върха на планината в пещера или колона, на място, от което и след смъртта си остава посредник между боговете и хората.
Къщите в селото са построени от дялани камъни, което говори, че има вероятност те да са били добивани именно от старите зидове. Днес, до един кладенец близо до светилището се намира едно каменно корито. Местните твърдят, че е правено в ново време, но едва ли някой в ХХІ в. ще се захване да дяла от камък корито, което после да остави на произвола на съдбата!
Навсякъде могат да се видят каменни колела. Мегалитната култура на траките почита богът-Слънце, който според легендата се придвижвал по небесната шир с колесница на три колела. Разновидности на такива “колела” могат да се видят навсякъде, дори и чак в село Ябълково, недалеч от Димитровград. Тези “колела” имат най-различни битови предназначения и пълноценно се използват и днес. Именно тук, в светилището в Татул се предполага, че е гробът на легендарния Орфей. Неотдавна се появи и една друга сензационна новина. На гроба на Орфей поникнала лоза от легендарния тракийски сорт зела, който се смята за изчезнал преди хилядолетия. Нарекли гроздето "Сълзата на Орфей". Интересното е, че не само на хълма не растат лози, но и в радиус от десетки км наоколо не се отглежда грозде!
Какво ли още пазят в недрата си Източните Родопи, какво ли още чака археолозите, за да го намерят, анализират и да осветлят историческата наука? Това никой не може да каже, но е ясно едно. Край Татул и Перперикон има множество скали и скални масиви, хълмове и възвишения. Някъде може би се заблуждавахме, в искреното си желание да намерим и ние нещо, като ни се привиждаха разпятия и тайнствени пътеки по склоновете, но кой знае, може и да сме били на прав път...?!
Дано държавата и предприемчиви родолюбци да продължат да отделят средства, за да не спира устремът ни да узнаем повече за миналото и за предците ни, за хората, които са обитавали тези земи и са ни оставили следи за самите себе си, за да ги опознаем, за да им се възхищаваме, а защо не и за да им подражаваме, в тяхната тиха и умопомрачаваща гениалност!?

Венцислав Жеков

ЗАТВАРЯТ ЛИ СЕ “ЗЕЛЕНИТЕ ОЧИ” НА ЕЖЕДНЕВИЕТО НИ?




Казват, че София е една от най-зелените столици на Европа. Казват още, че българските градове са едни от най-зелените в Европа. Като че ли зашеметяващата урбанизация все още не е поразила красотата на нашите градски площи, въпреки неистовото, необуздано и настървено настъпление на бетона, стъклото и желязото. Софиянци се гордеят с Борисовата градина /бившият “Парк на свободата”/, както и с националния си парк Витоша, старозагорци се гордеят с парк “Аязмото”, хасковлии се гордеят с парк “Кенана”, варненци се гордеят с морската градина… Всеки по-голям град в България има свой парк, градина, или национален парк и това е едно от най-големите богатства на нашите градски населени площи.
Японските специалисти по градинско изкуство присъждат на градините Кенрокуен едно от първите три места в класацията на най-именити градини в Япония, заедно с градините на Кайракуен в Мито и Коракуен в Окайама. Местоположението на парка на Петродвореца било избрано лично от руския цар Петър I, който искал да наблюдава отблизо строителството на новото военно пристанище Кронщад. Прочутият Хайд парк е достъпен за всички и се слави с традицията си да организира концерти, спектакли и други забавни програми. Разположен в сърцето на Манхатан, Сентрал парк е известен като първия градски парк в САЩ, а също и като един от бележитите обществени паркове в света, привличащ над 15 милиона посетители годишно. Някои от Ватиканските градини съдържат черти, характерни за Ренесансовия пейзажен дизайн, като много от тях са построени в италианския партерен стил. Други градини представят най-доброто от Барока.
Всеки известен град по света има и свой не по-малко известен парк. Нашите паркове обаче, като че ли са позанемарени. Неотдавна стана ясно, че една от забележителностите на парка край Руското посолство в София-къщата на кокоши крака /или както е по-известна-“Къщата на баба Яга/ е изгоряла, подпалена вероятно от скитници. Изящният дървен дворец, който се извисява в края на парка, в непосредствена близост до посолството, в момента е в разруха. Собственикът на мястото е прогонен дори от града, а дългогодишният му труд, който е сътворил една от столичните забележителности, е забравен. Гората наоколо е оставена без каквато и да било грижа и на практика е докарана до пустош. Неотдавна беше разрушен и водният кът с лодките, в близост до Стадион “Българска армия”.
Не е тайна, че част от алеите в Борисовата градина са места за “неформални интимни контакти”, което е и пикантна част от градския фолклор. Не са тайна и опасностите, които крият софийските паркове и градини. И все пак, те са богатство, което ни осигурява здраве. На първо място това са места, където може да се спортува и то в най-различни видове спортове. Това са местата, където гражданите могат да се разхождат и да се отърсят от подтискащия градски стрес. Ние имаме паркове, с които с право можем да се гордеем, още от времето на царете Фердинанд І и сина му Борис ІІІ. Парковете са били доизграждани и впоследствие, като в тях са влагани най-съвременните идеи за паркостроителство и видово разнообразие на насажденията.
Парковете у нас са изграждани на исторически места, за които дори не знаем, каква роля са изпълнявали. Такъв е случаят на “Аязмото” в Стара Загора. Според легендата, именно тук княз Борис І е приел Християнството и е взел решение за християнизацията на българския народ в средата на ІХ в. Днес на това място има параклис, а паркът ни представя една от най-очарователните паркостроителни тенденции в световен мащаб. Тук могат да се видят растителни видове, които са уникални и не могат да бъдат открити никъде другаде из България. В парка край град Айтос расте един особен вид трън, който също е уникален и не може да бъде видян никъде другаде в страната. В същото време и този парк е изоставен, езерото се е превърнало в блато, а плуващият ресторант в него е само един романтичен спомен.
Софийските, а и останалите паркове са изпъстрени с паметници, които освен всичко останало имат и чисто образователна мисия. Тук могат да се видят и вековни дървета-свидетели на славни времена.
Пример за успешно паркостроителство е градинката, в която е разположен гробът на Петър Дънов в София. Това място е наистина едно райско кътче в сърцето на българската столица. Защо и другите ни градини и паркове да не могат да бъдат такива? Паркът около мемориалния комплекс “Камбаните” отдавна е изоставен. Това, че е наета частна фирма, която да го охранява, не изчерпва острата необходимост от неговата цялостна реставрация. Въпреки идеологическата натовареност на това място, то така или иначе е изградено, паркът също е уникален с “юбилейни” насаждения и разнообразие на растителните видове. В същото време обаче парковото осветление не е подържано, а на много места все още висят полуръждясали табели с меко казано безумни надписи от недалечното минало.
Опитите на дръзновени “строители” на съвременна България” за буквално бетониране на част от уникалния парк, който се намира на територията на Софийската духовна семинария, за щастие бяха осуетени. Цената за това обаче костваше постът на нейния ректор-Велички епископ Сионий.
Осветлението е проблем за много от парковете и градините ни. Инициативата за осветяването с ефектни светлини на исторически сгради в столицата и останалите големи градове е повече от похвална. Нашите паркове и градини обаче също се нуждаят от стандартно алейно и ефектно осветление и защото ще станат по-красиви, и защото ще станат по-безопасни. Те се нуждаят разбира се и от охрана. Преди години конна полиция по двойки охраняваше днешната Борисова градина. Какво се случи от тогава, конете ли се умориха, или полицията се дистанцира, но тази атракция и в същото време ефективна охрана вече е минало. Може би някои все още помнят, че преди много години, Градската градина в София се е заключвала нощно време. Достъпът до нея, извън разрешеното време, е водел до глоби. Романтичната целувка в парка също е обект на глоба, а помним един известен български филм, в който Апостол Карамитев нямаше точно пари за глобата, даде по-голяма сума и целуна своята любима още веднъж-за остатъка. Тази романтика има и друга страна, която се нарича сигурност. Охраната на парковете не просто трябва да се осигури, тя трябва да се организира по подходящ начин, така, че да не се натрапва и в същото време да не видоизменя основното си предназначение.
Ако ценим археологическите и историческите си паметници, архитектурните си такива, не по-малко трябва да ценим и другото си богатство, което природата даром ни е предоставила и което сме длъжни да съхраним! Възстановеното езеро “Ариана” не може да ни отсрами за всички останали забравени, изоставени и “умъртвени” паркове и градини в страната!

Венцислав Жеков

ЯМБОЛСКИЯТ ВЪЗДУШЕН АС-ПОЛКОВНИК МИХО КОЛУМБИЯ




Колко много българи търсят спасение и по-добър живот на Запад...!? Бройката в случая далеч не е най-важното нещо, защото става дума за това, че тези хора не „бягат” от България, а търсят, развиват се, печелят, но и помнят. Именно около тази памет, родова, национална, семейна, лична, се поставя и тезата за това, до колко българите помнят „своя род и родина” и когато напуснат страната, и преди това.
Михаил е роден в едно ямболско село. Заминава за Америка още като дете, далеч преди водоразделната в националната ни история дата 9.ІХ.1944 г. В „Новия свят” Михаил „се превръща” в Майкъл Колумбия и заживява във Фресно, шестият по големина град в Калифорния. Когато идва време да служи в армията, Майкъл е изпратен във Военновъздушните сили. Много българи избират военната професия в САЩ, защото тя им дава сигурност, защото е достатъчно престижна и защото е доходна. Запазени са архиви, които недвусмислено показват интереса, не само дори на българската имиграция в САЩ, към военната сфера.
Така постепенно Майкъл решава да се развива именно в системата на отбраната. Завършва военно училище и става военен пилот. По време на Втората световна война той попада в ескадрила, която е била предвидена да бомбардира София. Командирът му обаче разбрал, че той е с български произход и го отписва от списъците за пилотите-бомбардировачи на българската столица. Майкъл Колумбия е безкрайно благодарен за това, защото неговата съвест не би позволила той да участва в нападение над собствената си родина, въпреки, че още от дете той живее в Америка.
Този епизод от живота на Майкъл Колумбия е един от най-знаменателните, защото показва една от отличителните черти, може би дори най-силната, на българските имигранти в САЩ и не само там. Става дума за тяхната лоялност и към новата си родина-Америка, и към „стария край”-България. Едва ли ние днес можем да си представим, какви бурни чувства са разтърсвали душата на младия пилот-бомбардировач, когато е научил, че трябва да пусне бомби над столицата на родината-майка!?
Едва ли обаче може често да се срещне и такова благородство, като това на командира на Майкъл Колумбия, който е прозрял, че не може един военен, който е от български произход, да участва в бомбардировки над собствената си държава, където е роден и е изживял част от детството си. Майкъл Колумбия достига военно звание „полковник” от американските Военновъздушни сили и се пенсионира.
Това е само една илюстрация от професионалната история на един американски полковник от ямболско село. Той обаче има и лична история, според която предлага брак на Цветанка-дъщеря на българския имигрантски военен музикант и капелмайстор на един от най-успешните ни оркестри в САЩ-„Bulgarian Balkan Band”-Стойо Иванов Крушкин. Тя отказва предложението, защото по това време има здравословни проблеми. През 1978 г. Майкъл се жени за Мери /Мария-българска имигрантка от София/. Тя има предишен брак, от който има син, който работи в музикално радио в Лос Анжелос. Майкъл няма деца от Мери.
През 1978 г. семейство Майкъл и Мери Колумбия се завръщат в България, за да се срещнат със свои близки, роднини и приятели. Впечатлението на Майкъл по това време за България е, че от както е заминал за Америка, като дете, през 1978 г., в страната ни не се е променило нищо /!/.
Майкъл Колумбия, който всички наричаха Михо, до края на живота му...! Той е един от нас, защото до края на живота си остана българин, въпреки че още от детството си живееше в Америка. Това е един от хората, които могат да служат за пример, защото с доблестната си постъпка, негово лично решение да не участва в бомбардировките, още преди да знае, че командирът му е взел такова решение, той се превръща едновременно в съвременен и български, и американски герой. Заедно с него герой е и неговият командир.
Знаем, че войната е война. Там няма романтика и тактичност, но тези двама офицери постигат едно завидно благородство, което именно по време на война, умножава своето значение. Не знаем името на този американски командир, но чрез името на нашият Михо /полковник от резерва на американските ВВС Майкъл Колумбия/, правим възможното, за да споменем този незнаен воин в името на справедливостта и на историческата истина.

Венцислав Жеков

КОСИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ СЕ СЪХРАНЯВАТ ПРИ СПЕЦИАЛНИ УСЛОВИЯ




Националният военноисторически музей в София съхранява реликви, които наистина нямат цена, защото носят заряда на националноосвободителната идеология. Имахме възможност да присъстваме на едно от последните почиствания на косите на Васил Левски, когато стъкленицата беше отворена и имахме шанса да видим тази реликва отблизо, без предпазни стъкла и защити. Това са моменти в живота на човека, които се помнят, защото това е Левски и защото паметта на нашия народ е здраво свързана с националните ценности и идеали. А Националният военноисторически музей показва експонати, които не само зареждат тази памет, но и я култивират.
Може би трябва първо да споменем кръстчето на Левски, което е една от най-старите негови вещи. То е закупено през 1861 г. от неговия вуйчо хаджи Василий при второто му посещение на Божи гроб в Йерусалим. След това го подарява на племенника си, а кръстчето е предадено на музея от племенницата на Левски - София Зидарова, през 1940 г. То е предадено заедно с тасчето. Кръстчето е сребърно и на обратната му страна имаше снимка и под нея - кичурче коса.
При анализ в Института по криминалистика и криминология към Министерството на вътрешните работи /МВР/ беше установено, че това са именно косите на Левски. Интересното е, че те са били на две различни места. Косите на Апостола са подстригани през 1864 г. край Карлово, в местността Алтън чаир. След това той ги предава на майка си. Гина Кунчева ги е пазила чак до смъртта си през 1878 г., като не е дочакала Освобождението. След това косите са пазени от сестра му Яна и през 1907 г. тя ги предава на Министерството на народното просвещение. Това става на 3 юли 1907 г. с едно доста интересно по съдържание писмо. Там се казва, че това е същата тая коса, на същия тоя Апостол на свободата, който увисна на бесилото в същата тая София, която сега е столица на новоосвободена България. След това косите на Левски постъпват в етнографския музей.
През 1942 г. излиза решение да се предадат вещи, свързани с военни дейци на военноисторическия музей, който по това време се е наричал Главен военен музей. Това спасява косите на Левски от унищожение, защото на 10 януари 1944 г. тази сграда е улучена от бомба при бомбардировките на София. Тогава са унищожени много ценни архиви, вещи, сграден фонд и много хора са пострадали. През 1973 г., по случай 100-годишнината от обесването на Левски е направен и анализът в Института по криминалистика и криминология при МВР и е било извършено сравнението на косите. По това време дори е доказана и кръвната група на Васил Левски. Косите на Апостола са един от експонатите, които предизвикват най-голям интерес сред посетителите на Националния военноисторически музей.
Тук работят реставратори, които се грижат за влажността и температурата на въздуха в залите на музея и те периодично преглеждат състоянието на косите - дали няма насекоми по тях, дали не е започнал процес на гниене. Пръскат се с препарати, за да се запазят в добро състояние. Косата е такава материя, че се запазва много дълго и има шанс да оцелее и за следващите няколко поколения.
Тези необикновени исторически свидетелства за една още по-необикновена историческа личност придават особено голямо значение на културното средище, което носи името Национален военноисторически музей в София. Само тук могат да се видят тези забележителни исторически предмети. Залата е обширна и снабдена с всички необходими за един съвременен музей технически средства. Вътре цари тишина и посетителите шептят, сякаш влизат в храм. Величието на Апостола и неговото дело изискват тази тишина, в която човек може да се замисли и да си зададе въпроси за патриотизма, на които отговорите се намира зад витрините.

Венцислав Жеков

КОСОВО Е ЛЮЛКАТА НА БАЛКАНСКИТЕ СЪДБИНИ




Когато влизаш в дома на косовар, трябва да си много внимателен. Във всеки един момент може да ти се случи нещо лошо! Ако обаче домакинът ти каже "бесатабеса", тогава можеш спокойно да се наслаждаваш на гостоприемството му. Това твърди в спомените си майор от резерва Георги Стойков Иванов, които бяха споделени в далечната 1990 г., на 10 януари в София. Какво е "бесатабеса", както изричаше клетвата самият той? Това е албански израз, който означава нещо като "И косъм няма да падне от главата ти!". Това е енигматична реплика, чието изговаряне може и да не е правилно, но така си го спомни преди повече от осемнадесет години майор от резерва Иванов, който почина на 9 декември 2002 г. на 90 години.
Точно 619 години след величавата битка на Косово поле от 1389 г., областта Косово вече е самостоятелна държава, съвършено нов политически субект на Балканите. Много коментари и анализи бяха направени в полза и против създаването на новата държава, така или иначе, тя вече е факт. Много се изговори и за българското население там, има обаче и още нещо. През Втората световна война там е имало български войски и в спомените на ветерана Георги Иванов събитията оживяха, за да заживеят едва днес свой нов живот, заедно с новата държава.
Към ноември 1941 г. Георги Иванов е поручик. Той се намира във Враня, където обучава войници за младши сержанти в подофицерската школа. Месец по-късно го командироват за границата, като пътува с командира и неговата кола от Враня до Куманово. Тук получава храна и документи и заминава за Скопие. В края на ноември същата година поручик Иванов заминава с влак от Скопие за град Качаник в Косово, където е зачислен на 20 ноември, където се намира щабът на граничното поделение. Със себе си офицерът носи нови документи, необходими му за новото назначение - командир на първи подучастък. Приет е от командира в Качаник. В същото време от село Стари Качаник към града пътува каруца, която идва за продукти. С нея поручикът се озовава на самата граница край село Стари Качаник, където се намира 1/7 участък, или - първи подучастък от седми участък на границата. В селото поручик Иванов остава до 16 август 1944 г. Тогава се връща в Скопие - в 51-ви полк, където му е дадено да командва една минохвъргачна рота.
За тези близо три години в Косово поручик Иванов придобива почти етнографски знания за местното население, обичаите и нравите на хората, техните празници, настроения, радости и скърби. Косоварите не са лоши хора, ако видят в теб добър човек, ако не ги застрашава нещо, ако ги допуснеш до сърцето си, те ще ти отвърнат със същото. Ако обаче усетят нещо фалшиво в теб, тогава, по-добре е човек да бяга, докато е време и докато има тази възможност. Това казваше ветеранът от войната. Когато разказваше за косовците, той говореше за тях с добро чувство, с чувството на човек, който ги познава и ги уважава. Уважавали са го и те, защото в негово лице са видели не "фашистички окупатор", както и до днес пише на един мраморен паметник недалеч от Струмица в Македония, а са видели преди всичко един човек, достоен офицер и добронамерен съсед. Не са малко командирите преди него, които са бягали от Стари Качаник от смъртна заплаха, не са малко и офицерите, намерили смъртта си там. А поручик Иванов живее три години сред тези хора, без да пострада, без дори да се конфронтира - строг, но справедлив, колкото и банално да звучи това. На Георги Иванов е признато участие във войната в Първи пехотен полк при Кумановската позиция. Той е награждаван с медал за участие във втората фаза на Втората световна война, руски медал за победа над Германия и юбилеен медал за 50 години от края на Втората световна война.
Косовската история обаче не започва през 1941 г., нито дори през 2008 г., защото Балканите може и да са барутен погреб, но освен това тук се преплитат исторически недомислици, политически колизии, географски многозначности и безброй емоции, наслоени от годините.
Според една от версиите названието на областта идва от българското кос, на косо - криво, под ъгъл, тъй като такава е формата на самата котловина. Има другата версия, според която името произлиза от славянското наименование на една птица, доста разпространена там - кос. В античността областта е заселена от дарданите. След VI - VII вeк тук започват да проникват прабългари и авари, заедно с тях и славяни от българската група. По време на Първото българско царство областта е част от българското землище и е населена с българи. Сръбското проникване тук е много по-късно - едва през ХIV век, когато областта е включена в Душановото царство.
За сърбите Косово е свързано с Косовската битка през 1389. По време на османското владичество сърбите населяват само северозападните части на областта, на запад от линията Прищина - Призрен. На изток живеят българи. Свидетелство за това българско население са съвременните горани - българска етническа група, позната и като торбеши, ислямизирани в ХVII-ХVIII век.
Албанското проникване в областта започва след 1767 г., когато голяма част от християнското сръбско и българско население се изтегля заедно с австрийските войски към Дунавската монархия след ликвидирането на Печката патриаршия и Охридската архиепископия. След Нишкото въстание през 1841 г., което е потушено главно от албански башибозук, на мястото на избитото и прогонено българско население се заселват албанци, които за следващия един век стават преобладаващо население. Югоизточно Косово е в границите на България по време на Първата световна война (1916-1918 г.), когато е поделено с Австро-Унгария.
Сърбите смятат Косово за люлка на държавата и духовността си от средновековието до днес. Някога Косово е било смятано за културен център на Сърбия. Албанците, от своя страна, се смятат за потомци на илирите, народ от предримската епоха, който изчезва през III век. Това потекло дава основание на мнозинството в областта да твърди, че е "коренното местно население на Балканите". За това обаче няма солидни научни доказателства.

Венцислав Жеков

КЪДЕ СА БЪЛГАРСКИТЕ ЦАРСКИ КАЛЯСКИ ДНЕС?



На 8 септември 1946 т. в България се провежда референдум за република, или монархия. В разговорите между царица Йоанна и Тодор Павлов става дума най-вече за това, как царското семейство да напусне България. По повод на тяхната среща към 20 юли същата година, Тодор Павлов пише писмо до Политбюро на ЦК на БКП от 24 юли 1946 г., в което предава исканията на Йоанна. Те са:
1. Да се разреши на нея и децата й да напуснат България, като им се даде виза за Египет, където бил баща й. Срока на напускането тя е определила - "непосредствено преди или след плебисцита".
2. Да й се разреши да вземе със себе си княгиня Евдокия..
3. Да й се разреши да си прибере и изнесе някои ценни лични имущества като картини, сервизи, автомобили.
4. Българската държава да определи известна годишна сума за издръжката на децата, а заедно с тяхната, разбира се, и нейната издръжка.
Понеже практически е невъзможно царското семейство да вземе всички вещи, принадлежали на династията със себе си, българската царица настоява външният министър Георги Кулишев да говори с английския посланик Бозуел тя да може да остави някои неща в английското посолство и след това те да й се препратят.
На 16 септември 1946 г. царят, царица Йоанна, сестра му Мария-Луиза и княгиня Евдокия напускат България със специален влак от гара Казичане. Царското семейство слиза в Истанбул, откъдето се качва на кораб за Александрия.
В официалния рапорт на служителя на Държавна сигурност Николай Задгорски (придружавал царицата и децата й до Египет) до началника му от 1 ноември 1946 г. се съобщава, че багажът е бил натоварен на 3 камиона и е заел един вагон от влака. Малка част от движимото имущество постъпва в българските музеи.
Автомобилният парк на Двореца разполагал с единадесет луксозни автомобили и каляски. В архивния фонд на монархическия институт в Централния държавен архив са запазени стотици преписки с фирми от цяла Европа за доставки на каляски и много други предмети на лукса.
Неотдавна Националният военноисторически музей показа палатката на цар Фердинанд, както и фелдмаршалски жезъл на цар Борис ІІІ, изработен посмъртно. Остава обаче една загадка. За почти всички предмети, принадлежали на царската фамилия у нас, има запазена някаква информация, но за царските каляски, като че ли никой не знае нищо. Къде се намират те, запазени ли са, в какво състояние са?
Да, царските каляски, или поне една част от тях е запазена и се намира в импровизиран музей на конния спорт /!/, в конна база край Стара Загора. Преди няколко години журналистически екип беше допуснат до този “музей” /може би за първи и последен път!/ и успя да види и да заснеме тези реликви. Усилията ни да стигнем до царските реликви бяха провокирани от спомени на очевидеца Добромир Георгиев за тяхното наличие там. Успяхме да ги видим с помощта на лични контакти и на основата на благоразположението на отговорен служител на Министерството на вътрешните работи /МВР/ в Стара Загора по това време.
Възниква въпросът, защо тези уникални исторически превозни средства се намират в покрайнините на Стара Загора, а не са в музей, където да бъдат реставрирани и достъпни за публика? Изненадата ни беше безкрайно голяма, когато видяхме царските каляски. Те се намираха във влажно и слабо осветено помещение, което вероятно е служило за склад. Бяха покрити с найлони, за да не капе вода върху тях при обилни валежи. Наоколо бяха разхвърляни навити на руло стари мокетени пътеки. От тавана се бяха срутили цели плочи хоросан, който се беше посипал навсякъде. Беше студено, а още по-студеното луминисцентно осветление ръмжеше уморено и монотонно и пораждаше лош вкус в устата и мрачно настроение. Това ли беше заслужилият “музей”, където трябваше да видим тези живи реликви!? Като за капак на всичко, вътре в помещението около каляските, са поставени скелети на коне. Те толкова мелодраматично и в същото време зловещо се вписват в интериора, че прорязват пространството и карат съзнанието да кърви, смъртно ранено от безумната еклектика. Целият този вездесъщ водевил приключва с тежка метална врата, с резе с катинар, която затваря на сигурно място свенливата гузност на строителите на най-съвременна България.
Каляските са били използвани и в кинематографията, в годините след референдума от 1946 г. Те освен монархическа историческа стойност, вече носят и историческа стойност като участници в много филми. Днес тези “уморени актьори” са “пенсионирани” без право на пенсия и вместо да бъдат на почит, те са запокитени далече от очите на хората, далече от историята, далече от усложливата българска съвест.
Състоянието на каляските е относително добро, като се има предвид, при какви условия се съхраняват, но текстилните елементи бяха силно увредени. Наоколо са подредени вещи, които са принадлежали на членове на царското семейство и са свързани с каляските и обслужването им. По стените са поставени силно избелели от времето платна с исторически справки за коня като ездитно животно през различните исторически епохи-нещо, което не разбираме по какъв начин кореспондира с наличието на царските каляски вътре! Да има музей на коня и конния спорт в една конна база е нещо повече от подходящо, но когато в този музей изведнъж се “телепортират” царски каляски…/!/, това вече прилича на скриване на тези исторически паметници от очите на обществото. Въпросът е, защо…?
Ако сме достойни наследници на своите предци, трябва ли да забравяме историята и да загърбваме епизоди, само за да си мислим, че те не са съществували? Монархия в България е имало и каляските, както и всичко запазено в музеите от онова време е материално доказателство за това. Едва ли старите складове в конната база са най-подходящото място да съхраняваме предмети на изящното изкуство, които в същото време носят в себе си и богата история! Може би си струва да се замислим, дали ще имаме бъдеще, ако си позволим да забравим собственото си миналото?

Венцислав Жеков

БЪЛГАРСКИ ВЕТЕРАН СИ СПОМНЯ ЗА ХОЛОКОСТА




На 24 септември 1942 г. Мартин Лютер- началник на отдела за евреите при германското Министерство на външните работи, отправя вътрешна записка до Ернст фон Ваисцекер, главен секретар на същото министерство, в която му предава нареждането на министър Йоахим Фон Рибентроп, да се влезе във връзка с правителствата на България, Дания и Унгария за окончателното решение на въпроса за депортацията на евреите. Адолф Бекерле- германският пълномощен министър в София, не губи време и иска среща с министър-председателя Богдан Филов. За резултата от нея той изпраща на 2 ноември 1942 г. телеграма до Берлин, потвърдена с доклад от 16 ноември. България отлага във времето въпроса като по този начин спасява своите евреи.
В същото време, заедно с евреите от Западна Тракия и още 7 165 от Македония, както и 186 от Пирот, общият брой на депортираните възлиза на 11 384. На арестуваните не им е позволено да вземат и най-необходимите вещи, някои от тях са болни, липсва вода и храна. Всички са претърсени основно за злато и бижута. Евреите от Тракия и тези от Пирот пристигат в Лом на 18 и 20 март 1943 г. Те са натоварени на шлепове с крайна цел Полша. Софийският Червен кръст успява да снабди групата с вода, 300 кг чай и 40 л мляко за децата.
От набелязаните македонски евреи стотина успяват да се спасят, достигайки албанската граница, където се предават на италианските власти. Към 11 март 1943 г. в Скопие се намират 7 381 евреи, от тях 546 са от Щип, 3 342 — от Битоля и 3 493 — от Скопие. На 22, 25 и 29 март те са депортирани към Качаник в Косово, откъдето с “влакове на смъртта” са изпратени в лагера “Треблинка”.
Ужасите на евреите, които са депортирани от Македония през Унгария за ужасяващия лагер в Полша са документирани с устни разкази и от един български очевидец. Това е майорът от резерва на Българската армия Георги Стойков Иванов. В края на ноември 1941 г. поручик /по това време/ Иванов заминава с влак от Скопие за град Качаник, , където се намира щабът на граничното поделение. Със себе си офицерът носи нови документи, необходими му за новото назначение - командир на първи подучастък. Приет е от командира в Качаник.
В същото време от село Стари Качаник към града пътува каруца, която идва за продукти. С нея поручикът се озовава на самата граница край село Стари Качаник-също в областта Косово, където се намира първи подучастък от седми участък на границата. В селото поручик Иванов остава до 16 август 1944 г.
Именно по това време Георги става свидетел на “влаковете за Ада”, които потеглят от Качаник в Косово. Хората са хранени със силно осолена риба, за да не се разваля храната през дългия път. Сякаш развалената храна е по-голям проблем, пред онова, което очаква тези нищо неподозиращи мъже, жени и деца. В същото време на тях не им е осигурена вода и те страдат неистово от жажда. Когато влаковете преминават покрай река, или поточе, хората хвърляли скъпоценности, които успявали да скрият от нацистите при залавянето им. Това била цената, която те плащали, за да получат едно канче вода, загребано от реката, когато влакът намалявал по някакви обективна причина.
Лагерът “Треблинка” е нацистки концентрационен лагер, част от системата на Холокоста. Лагерът работи от юли 1942 г. до октомври 1943 г. В него са унищожени около 800 000 души, като по този показател отстъпва само на Аушвиц 2 (Биркенау). Случвало се влакови композициии да стоят със седмици, чакайки разрешение да разтоварят затворниците поради натовареността на лагера.
Лагерът “Треблинка” е построен на около 100 км. североизточно от Варшава, като е специално създаден за унищожаване на евреи. В него са убити - в зависимост от използваните източници - между 700 000 и 1 400 000 души.
До смъртта си – в края на 2002 г., Георги Иванов не може да забрави, как тези страдалци хвърляли от влака златни пръстени, часовници, дори късали обеци от ушите си, за да платят за едно канче прясна вода. Много от българските военнослужещи, които минавали покрай “черните коловози”, или се озовавали на място, където имало прясна вода, а влаковете минавали по-бавно, доброволно давали вода на евреите, без да искат нищо в замяна. Така тези смъртници отпивали последните капки на родна земя и заминавали на сигурна смърт.
На майорът от резерва на Българската армия-Георги Иванов е признато пълноправно участие във Втората световна война, в състава на Първи пехотен полк при Кумановската позиция. Той е награждаван с медал за участие в първата фаза на Втората световна война, медал за победа над Германия и юбилеен медал за 50 години от края на Втората световна война. Неговите спомени от депортирането на евреите през косовски Качаник са спомените на един очевидец, който разказва за ужасите със страхопочитание и сълзи в очите чак до смъртта си-цели 59 години след Холокоста над едно невинно население!

Венцислав Жеков

Етапите на емиграцията ни имат и типови особености



Човекът е човек, когато е на път. Това е стара българска поговорка. В себе си тя съдържа много енергия. Става дума не просто за движение, а за движение на личността, за движение на самото време в личността и на личността във времето. Българинът е пътуващ човек. Той винаги е бил такъв, защото по време на вековното османско владичество се е научил да пътува непрекъснато, за да се спасява. Постепенно пътуването се е превърнало в една от народопсихологическите ни черти.
Нашите сънародници пътуват и извън страната, превръщат се в емигранти и причините за това са различни, но винаги имат конкретен смисъл, конкретна причина, конкретна цел. Защо пътува българинът? Той се отправя на пътешествие, което в огромния си процент представлява необходимост. Това го отличава до някъде от останалите народи. Ние пътуваме, за да си осигурим по-добър начин на живот, защото всеизвестна е приказката, че най-добре е да печелим навън и да харчим тук. Да, ама не, както казваше един известен български журналист от близкото минало. Този принцип на частна икономика не сработва така, както повечето емигранти от Балканите са очаквали.
На първо място битовата капсулираност на балканците, в това число и на българите, им дава възможност да живеят много скромно, когато масово имигрират в САЩ. Това от своя страна води до възможност да се понатрупат средства, които да бъдат донесени в “стария край”-родината. Но на практика няма богати българи, които да са се завърнали от Америка в “стария край”, има само добре живеещи бивши емигранти от САЩ. В същото време, тези наши сънародници, които остават в “Новия свят”, завинаги остават “чужди”, защото те не само не се променят, но и не искат да се променят, да сменят амплоато си на българи, на балканци, на хора Югоизточна Европа. Те напускат родината си с дървените лъжици, гаванките, пъстрите престилки, шарените носии, неизменните бели забрадки и потурите. Всичко това за дълго изпълва и “американската” им битност.
Българинът от първите вълни на емиграцията си остава българин, дори и на хиляди километри от родината-в далечната и обетована Америка. Постепенно, едва от средата на миналия вик нашите емигранти в САЩ започват да се стремят към промяна на имената си и натурализиране. Целта отново е ясно и конкретна-по този начин те се превръщат в жизнена част от Америка, децата им по-лесно се адаптират към тази култура, животът в крайна сметка става по-лесен. Разбира се, дори и в този процес, българите не забравят своя произход, събират се, сдружават се, търсят се, защото са българи и защото искат да бъдат такива, макар и натурализиращи се като американци.
Северна Америка винаги е била отворена за новото-за нови хора, за нови идеи, за нови технологии…Пътят на много хора, особено от стара и претенциозна Европа, е насочен именно към САЩ, защото там те виждат възможност да открият своята лична “американска мечта” и много от тях наистина успяват. Особено актуално е това пътуване за българите през последните години. Демократичните промени у нас дадоха реални възможности на много сънародници да тръгнат отново на път, след близо половин вековно запрещение. Сънародниците ни тръгнаха наистина бягайки, защото за повечето от тях това беше първата възможност.
Един от тези българи, които тръгват да търсят своето щастие е и Захари Карабашлиев. Той е от Варна. Преди да замине, както сам казва за себе си: “…пишех, публикувах, участвах в конкурси, завърших Българска филология, свирех на китара, основах рок-група, бях диско-водещ, работех в радио…”. В Охайо следва художествена фотография. Живее в Калифорния със съпругата си Силвия и дъщеря си Сара. Завършва филмови продецунтски класове в Лос Анджелиз, участва в кино и театър уъркшопи, пише драматургия на български и английски.
Захари Карабашлиев е един типичен българин от новата емигрантски вълна-вълната на демокрацията. Той е типичен с това, че заминавайки, започва да търси всички възможни начини да се дообразова, да придобие още повече квалификации, за да може да увеличи шансовете си за успех. Той обаче е и типичен пример за една от най-новите тенденции в българското емигриране в САЩ. Завръща се традицията сънародниците ни да търсят все повече възможности да се съхранят като българи, като намаляват нивата на натурализацията си до възможния и допустим минимум. Причините за това са, че образованият българин, който е класическият емигрант на новото време, заминава за Америка, защото той знае и може, а там са възможностите да постигне. Ето това илюстрира различните типове емигранти преди и днес.
Захари Карабашлиев издаде романът си “18 % сиво”. Романът беше представен на 17 януари 2009 г., в клуба на Bulgarian-American Cultural and Educational Society of Los Angeles на адрес: 1530 N Vermont Ave. Los Angeles, CA 90027. Това е една библия на съвременната емиграция от България и имиграция в САЩ. Както коментира Любен Дилов-син, “…романът е поредица от снимки с думи, някои от които-рентгенови…”. Това е може би възможно най-точното определение за този роман по пътя, пътен роман, роман на движението, роман на емиграцията, роман на безусловното противопоставяне, на безпощадно пълното изживяване.
Захари Карабашлиев наистина снима и в прекия, и в преносния смисъл, пътуването си от Калифорния до Ню Йорк-една романтична реплика на “Route 66”. Той показва Америка на amish-хората, Америка без осветление, без модерност, той ни показва една натурална Америка, връща ни в зората на българската имиграция в САЩ. Тук можем да видим Америка на мръсното мартини и България на снизходителната магичност, затворена между четири пръчици, образуващи четириъгълник, в който дяволчето намира покой. Всичко това Захари постига от стъпалото на своята съвременна гледна точка и съвременна имиграция в САЩ. По този начин той постулира принципите на най-новата българска емиграция-да бъде, колкото се може повече себе си, в един колкото се може по-модерен свят. Това е движение на личността във времето и на самото време вътре в самата личност-“принципът на обратното време”, за което пише Захари Карабашлиев.

Венцислав Жеков

ЧАСОВНИКЪТ ПРЕВЪРНАЛ АМЕРИКА В ИНДУСТРИАЛНА СИЛА



През 1869 г. излиза ново месечно списание на издателство “Харпър”. Публикувана е историята на Емануел Суидънбърг. На смъртното си легло той попитал: “Колко е часът?”. Отговорили му, той благословил и се преселил в отвъдното. На пръв поглед тази история няма никакъв конкретен смисъл, ако не беше една подробност-ВРЕМЕТО! В онази епоха, часовниците все още са били въпрос на лукс, благосъстояние и престиж. Часовникът е бил признак на богатство, признак на социално положение.
Както повечето пъти, съвършено случайно стигаме до едно ново откритие-джобният часовник на известният в миналото емигрантски капелмайстор от Стилтън, Пенсилвания-Стойо Иванов Крушкин. Той носи марката “Elgin” и е подарен на неговия син-Георги при последното посещение на Стойо в България през тридесетте години на миналия век. Георги получава един часовник, който заживява собствена история и заради марката си, и заради историята си. Родовата мълва твърди, че въпросният часовник има златно покритие от 18 карата. Дали това е така, може да докаже само проба, каквато не е била правена до сега. Днес този часовник се намира в правнука на Стойо Крушкин и без дори да подозираме, сам по себе си представлява освен семейна, така също и национална ценност, макар и не от общонационално значение.
Една от съкровищниците на емиграцията ни в САЩ-вестник “Народен глас” е изпълнен с реклами за продажба на часовници в най-различни калибри и видове и при най-различни форми на плащане. Това още веднъж потвърждава значението на тези машини за съвременника на онова историческо време. Българите, като част от американското общество в ранния ХХ век също проявяват подчертан интерес към новите технологични придобивки на епохата.
Компанията "Elgin" е създадена през 1864 г. като “Национална компания за часовници” от голяма група от бивши служители на друга подобна фирма- "Уолтъм" и от майстора на часовници от Чикаго-J.C.Adams. Това е първата голяма специализирана компания в Средния Запад. След пътуване до град Уолтъм-Масачузетс, Адамс привлича бившия кмет на Чикаго-Бенджамин Райт Реймънд за инвеститор. Адамс и Реймънд започват да убеждават много други да инвестират в тяхното начинание. Избират град Елджин-Илионис за място, където да бъде изградена новата фабрика. Градът прави дарение от 35 акра /142 хил. кв. м./ земя и фабриката е завършена през 1866 г. Първият часовник е модел “BW-Raymond”, размер 18 и е произведен през 1867 г. През следващите сто години компанията произвежда повече от шейсет милиона джобни часовници и първите ръчни часовници в САЩ /около 1910 г./.
Идеята на компанията “Elgin” е била да произвежда масови, висококачествени часовници с машинно изработени части. Целта е била те да се продават лесно и лесно и евтино да се ремонтират.
През Втората световна война “Elgin” се ориентира към военната индустрия и произвежда редица прецизни инструменти. Фабриката в Елджин е затворена през 1964 г., след като са произвели половината от общия брой джобни часовници в САЩ. Произвеждани са били два вида часовници-“Elgin” и “Lord Elgin”. Тази компания произвежда и много от самонавиващите се /автоматични/ часовници в САЩ. След това производството е пренесено в Колумбия-Южна Каролина, като името на новата компания е "Елджин Южна Каролина". Правата на марката “Elgin” са продадени на компанията "MZ Berger inc.", която се специализира в производството на часовници в Китай и дистрибуция извън традиционните региони, където са били продавани старите часовници.
Часовниците, които носят марката “Elgin” след 1964 г. нямат никаква връзка с компанията за часовници "Elgin". Часовникът на Стойо Крушкин носи марката “Elgin”, но е подарен на сина му Георги много преди 1964 г., което го прави уникално изделие на първородната компания “Elgin”.
Днес колекционирането на часовници с тази марка е особено популярно, защото тези изделия могат да бъдат относително лесно ремонтирани и да работят, макар и да са произведени преди сто години.
Най-важният извод от всичко казано до тук е това, че часовниците на “Elgin” са символ на прехода на Америка от аграрна държава към индустриална сила. Те са едни от малкото машини, произведени през последните 150 години, които работят и днес. В наше време едва ли някой си задава въпроса на Емануел Суидънбърг: “Колко е часа?”, преди да издъхне, но дори и днес, когато човек приключи земния си път, лекарите записват часа на смъртта. Очевидно часът има значение и когато човек се ражда, и през целия му живот, и дори и когато се преселва в отвъдното. Часовникът се явява измерителят на нашето лично време тук в този свят, на тази планета. Не случайно и на капака на часовника на Стойо Крушкин е изобразена птица, както тя отлита, така и времето лети безмилостно напред и нагоре.

Венцислав Жеков

УНИКАЛНА СНИМКА-СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ИСТОРИЧЕСКА ИСТИНА

По идея на къща-музей “Димчо Дебелянов” Община Копривщица прие решение за побратимяване на Копривщица и гръцкия град Сидирокастро, с идеята за ползотворно сътрудничество и поставяне на паметна плоча на Димчо Дебелянов в двора на църквата “Благовещение на Пресвета Богородица”. Това съобщи Дойчо Иванов, уредник на къща-музей “Димчо Дебелянов” – Копривщица.
Покрай Сидирокастро ежедневно преминават стотици българи. Повечето от тях пазаруват в супермаркета наблизо. Едва ли обаче повечето подозират, че са на крачка от едно свято място, където е бил финалът на живота на един жизнерадостен младеж, излял душата си в най-нежни стихове, побрани само в една малка ученическа тетрадка! В Сидирокастро има три църкви и лесно може да се намери храмът “Благовещение на Пресвета Богородица”-в южната част на града. “Благовещение” на гръцки означава “Евангелиста”, както е изписан и надписът на този храм.
В писмото на Дойчо Иванов, изпратено до медиите, се припомня и оригинален спомен за погребението на Димчо Дебелянов:
“... Останките на Димчо и някои други офицери изминаха тридесет километра равен полски път на север от караджовските ниви (лобното място) до демирхисарската черква “Благовещение”. (Там преди Димчо, а и след това, са били погребани и други български офицери – общо 24-ма – б. р.). На 3 октомври 1916 г., деня на погребението на Димчо и на другарите му, запасните подпоручици Костов Илия Тодоров от 14 п. полк и Стоянов Григор Атанасов от 13 п. полк и на фелдфебела Георгиев Христо Ст., също от 13 полк, труповете им били пренесени в долномахленската черква и оставени там до часа на погребението следобед. Към два часа след пладне в черквата се събрали свободните от наряд седем-осем наши офицери и двама германски. Един взвод с намален състав бил определен да отдаде последни военни почести на загиналите. Имало и двадесетина войници от различни нестроеви части, няколко мъже – македонци от черковната махала, и пет-шест жени с тисови клонки и тъмни домашни вощеници. Четирите ковчега били сложени на плочите пред олтаря.
Дивизионният свещеник и енорийският, едноок грък, извършили обреда. Офицер от щаба на дивизията казал обичайната за случая реч. Нищо повече. Димчо бил погребан само като войник. В двора на черквата, откъм южната й страна, непосредствено до гробовете на майор Иванов и поручик Българенски били изкопани три успоредни ями, едната по-широка (това е била втората редица гробове, първата е до черковната стена. В първата (посока запад-изток) заровили подпоручик Стоянов Григор, във втората – подпоручик Костов Илия, а в третата – подпоручик Дебелянов и фелдфебел Георгиев Христо.
В спомените си за изравянето и пренасянето на костите Невена Буюклиева казва, че гробът на Димчо е бил вторият от южната страна, посочен с голяма категоричност от брат му Илия – което и той пише в своите спомени и писма. Никъде в познатата ни литература не се споменава нищо за общ гроб (това го има само в спомените на Тих. Геров), нещо твърде неприемливо, като се вижда, че на снимките гробът е само с един кръст и надпис с едно име.
Преди няколко години племенник на Димчо Дебелянов предостави снимка на гроба на чичо си, до който е братът на поета- Илия. Фотографията беше дадена на журналист от вестник “Българска армия”. Обстоятелствата по придобиването на тази историческа снимка ни дават реална възможност безпрепятствено да я предложим на вниманието на нашите читатели в САЩ. Снимката сама по себе си е откритие, защото недвусмислено удостоверява истинското място на първото погребение на Димчо Дебелянов. Вестник “България” има уникалния шанс да популяризира тази фотография за първи път и извън родината ни.
По думите на уредника Дойчо Иванов - по повод на лобното място на поета, се тиражира една неистина, включително и на големите български празници. На тържествени зари и по други поводи често чуваме, че Димчо Дебелянов е загинал “… край Демир Хисар, при завоя на река Черна…”. Селище с това име и на това място има и днес, но то се намира в Република Македония, на двадесетина километра северозападно от град Битоля. Край него се водят крупни сражения през Първата световна война, но не тук загива Димчо. Тази дълго тиражирана заблуда най-после беше коригирана от националната ни телевизия, по време на тържествената заря-проверка на 3 март 2008 година.

Венцислав Жеков

Вестник „Народен глас”-гласът на имиграцията

В Народна библиотека „Кирил и Методий” в София се съхранява едно голямо количество от изданията на един от най-известните български имигрантски вестници в САЩ – „Народен глас”. Много често томовете не са достъпни за читатели, защото се реставрират, предвид старостта им като документи. Въпреки това обаче, една голяма част от събраните томове с издания на този вестник са били запазени, дори и през 45-годишното комунистическо управление в България. Едва ли има българин и в САЩ, а и в България, който поне малко да е свързан с имиграцията ни, и който да не е чувал за този вестник. Вероятно историята на този вестник отдавна е позната и все пак трябва да се върнем към началото и за да не го забравим, и за да си припомним, какво е имало. Имигрантите ни не са били само черноработници, строители, градинари...оказва се, че сред нашите сънародници в САЩ има и много образовани и талантливи хора. Всичко това до голяма степен стана известно именно благодарение на вестник „Народен глас” и алманасите, които се издават с него. Те още по-трудно могат да бъдат открити в библиотеката, защото са библиографска ценност. Единици се намират в частни лица. Неотдавна беше организиран и един архивен масив в град Гоце Делчев в България, където д-р Иван Гаджев събра архивите на свои познати и откупени документи. Така беше създаден и Научен институт за изследване на историята на емиграцията ни в Северна Америка. Издадени бяха два тома с документи. Това беше първият свеж полъх към разкриването, осветляването и препрочитането на тези архиви, които носят една безценна информация за живота на нашите сънародници зад океана.

Запазената документация, свързана с историята на българската емиграция в САЩ, показва, че ролята на безспорен пионер в развитието на българския културен бизнес сред емиграцията се пада именно на акционерното дружество "Народен глас". То е основано през 1907 г. в град Гранит сити, щата Илиноис. Уточнено е, че новият вестник на първо време ще излиза два пъти седмично. След двуседмична работа е подготвен първия брой на вестник "Народен глас", който е публикуван в град Гранит сити на 12 септември 1907 г.
Още към края на 1907 г. постоянните абонати на вестника достигат нелеката за реализация цифра в Америка - 400 броя. През есента на 1907 г. в САЩ избухва тежка икономическа криза. Постепенно от предимно рекламно информационно издание, обслужващо преди всичко бизнес интересите на своите непосредствени издатели - търговските къщи в Гранит сити и Медисън, вестникът е "обърнат в един общонароден, прогресивен и независим български вестник". От пролетта на 1911 г. вестник "Народен глас" започва да излиза три пъти седмично - в понеделник, сряда и петък.
Към края на 1911 г. за пръв път изданието надхвърлят 10 000 долара-една добра печалба за времето си. През октомври 1912 г. избухва Балканската война. Тогава пламва "небивал глад", по израза на един съвременник, за информация от родината. По инициатива на Васил Стефанов вестник "Народен глас" открива подписка за набирането на доброволни помощи, събирани от емиграцията за подпомагането на Българския червен кръст и ранените войници по време на Балканската война. Общо за два - три месеца вестник "Народен глас" събира и изпраща в София сумата от 7000 долара. Общо през цялата война сумата на събираните дарения надхвърля 100 000 долара.
През 20-те и 30-те г. на XX век фирмата публикува ежедневно вестник "Народен глас". За тази цел на нея постоянно са й необходими големи количества хартия.
Намерили своята производствено-търговска ниша, през 1917 г. Васил Стефанов и Васил Граматиков замислят една уникална поредица от издания, които ще останат като техен най-съществен принос, за цялостното развитие на българската емигрантска култура в Новия свят. Става дума за подготовката и публикуването на четирите безценни алманаха, които днес са най-сериозният извор за изучаване на всички аспекти на българската емигрантска история зад океана.
Идеята за появата на първия алманах се заражда през 1917 г. Тогава издателската фирма "Народен глас" навършва десет години от своето основаване. За да се отбележи юбилеят, управителният съвет решава да създаде специален "Юбилеен сборник на вестник "Народен глас". Като образец са използвани подобни алманаси, издавани от другите емигрантски общности в Съединените щати.
На 6 октомври 1917 г. във вестник "Народен глас" е публикувана обява под надслов: "Турен е под печат Юбилейният сборник на вестник "Народен глас". В нея се съобщава, че книгата ще съдържа "интересно четиво из живота на българите в Америка -история на българската емиграция, българската търговия, земеделие, черква, дружества, журналистика, религия и пр., и пр." Като илюстрации към текстовете е предвидено да бъдат публикувани 2000 снимки и портрети на български емигранти, занимаващи се с различни професии. Заплануваният тираж е 25 000 броя - тираж, който нито преди, нито след това е достиган от някое друго българско емигрантско издание в САЩ.
Замисълът на издателство "Народен глас" е сборникът да се печата на луксозна хартия и дори да се раздава "безплатно на всички читатели" на вестник "Народен глас", които побързат да се абонират до края на годината. След обявяването на идеята българските фирми в САЩ и Канада са поканени да дадат рекламите си (и снимков материал) по най-бързия начин, за да не изпуснат възможността да се рекламират и представят добре пред емиграцията. Самият юбилеен сборник е отпечатан през декември 1918 г.
С появата на "Юбилеен сборник..." на издателство "Народен глас" се създават нови, още по-добри възможности за интензивни бизнес-контакти между самите български фирми, работещи вече в Америка. Дотогава хората не се познават един друг, не знаят нищо за бизнеса си и следователно не могат да си сътрудничат. Направена е решителна, колективна равносметка върху стопанския живот и постиженията на българската емиграция изобщо, реализирани до края на Първата световна война. Всичко това дава нов тласък за развитието на бизнес средата през междувоенния период.
Вместо да се препечатва, акционерите решават създаването на нов тип енциклопедично издание. През 1921 г. е публикуван "Българо-американски алманах за 1921 г.". Томът е в обем 200 едроформатни страници, като всички текстове са снабдени с подходяща снимкова илюстрация.
Втората стопанска енциклопедия на българската емиграция в Съединените щати е разпространена през 1922 г. в 20 000 екземпляра. Тя също е посрещната с огромен интерес от емигрантските фирми. В резултат през 1923 г. издателство "Народен глас" подготвя и публикува нов "Българо-американски алманах за 1923-1924 г.". Третият, общо взето, спазва вече възприетата структура с тази разлика, че сега основният икономически масив съдържа повече данни за стопанството, фирмите, природните богатства и икономическите закони на Съединените щати.
През 1933 г. Васил Стефанов и Васил Граматиков подготвят и правят четвъртия си и най-подробен алманах на вестник "Народен глас" и българите в Америка. Това е най-пълното и обемно енциклопедично издание на фирмата, свързано със стопанския живот на българите в Съединените щати. Обемът му надхвърля 500 страници, а рекламните карета на фирмите, адресите им и снимковата илюстрация се превръщат в нов, солиден аргумент за покачване на самочувствието и за активизирането на бизнес контактите между българите.

Алманасите са своеобразен „chat”, казано по съвременните модели. Те са социални енциклопедии, които дават възможност за социални контакти. Имигрантите ни са общували посредством тези алманаси и вестника, така те са се запознавали и опознавали. Именно така те са разбирали, къде ще има сбирка, къде ще има концерт, къде ще има литературно четене. С тези издания нашата имиграция на практика е живяла своя труден живот. Тук са били помествани и рекламите, и обявленията, тук се е давала гласност на годежите и рождените дни, тук са били обявявани и тъжните новини. Тези издания са били и връзката на сънародниците ни със „стария край”-отечеството. Във вестника те са намирали новините, понякога дори и по-бързи, и по-безпристрастни от родните ни печатни издания. Чрез алманасите, те са получавали информация за своите сънародници и са следели пулса на имигрантския живот в САЩ.
Наличието на богатата "културна следа", останала от функционирането на българския имигрантски културен пазар в САЩ през първата половина на XX век, позволява да се подържа будно българското национално съзнание и сред второто ни имигрантско поколение.

Венцислав Жеков

БЪДЕЩЕТО НА БЪЛГАРСКОТО ПРАВОСЛАВИЕ В АМЕРИКА

Българската православна църква /БПЦ/ има богата история в Северна Америка. Тази история тръгва още от времето на първите ни заселници в “новия свят”, макар в началото и не институционално. Тази история обаче все още крие редица неизвестни и повечето са част от политически уравнения, решението на които все още не е изпълнено.
Неотдавна медиите в България публикуваха информация, според която митрополитът на САЩ, Канада и Австралия-Йосиф подава оставка. Миналата година той публикува свое писмо, озаглавено “Прощавай, български народе!”, в което разясни своите контакти с политическата “Държавна сигурност” по време на комунистическото управление в страната. Но един митрополит не е държавен служител, той не е и обикновен служител, поради което не би трябвало да има процедура по подаване на оставка, защото служението на един висш архиерей е нещо повече от служба, то е-доживотен дълг. Всичко това поражда въпросът, какво се случва в българската православна епархия в САЩ и дали тази оставка е прецедент, или е нещо, което води своето начало от други обстоятелства и процеси.
Църквата ни се разтърсва от вътрешни конфликти вече повече от петнадесет години. Появи се така нареченият разкол, по едно време имахме двама действащи патриарси-настоящият Максим и тогавашният “алтернативен патриарх” Пимен. Проведоха се няколко църковно-народни събора, които имаха за цел да установят ред в църквата, но такъв така и не беше създаден. Днес някои медии отново “пускат фитили” за наследника на бялото було-бъдещият патриарх, при все, че Негово светейшество Максим все още си е жив и здрав. В условията на беззаконие в родната ни църква се раждат и спекулациите, а те от своя страна рефлектират и в задграничните представителства на църквата.
Писмото на митрополит Йосиф, когото всички наричат “американски” показа за първи път открито, че по време на комунизма е имало архиереи, които са подържали тесни връзки с политическите структури на тогавашната милиция. То обаче показа, че за да има бъдеще, трябва да има покаяние. Това е примерът, който ни показа митрополит Йосиф, въпреки последвалите го изопачени коментари и тенденциозни словоблудствия. Това е пример, който беше показан и от покойния румънски патриарх Теоктист, който поиска прошка от румънския народ и тя му бе дадена.
Всъщност, американската епархия на БПЦ далеч не е била спокойна, още дори от самото си създаване. Това е така и защото една от най-ярките фигури на тази епархия е една и от най-неспокойните фигури въобще в йерархията на църквата ни. Става дума за митрополит Андрей Велички. Той е първият управляващ Светата българска православна църква в Америка, Канада и Австралия.
През 1928 година бъдещият митрополит, в света-Стоян Петков, е постриган в монашество с името Андрей в Черепишкия манастир “Успение Богородично”. След три месеца е ръкоположен за епископ с титлата “Велички”. По-късно е викарий на Варненския и Преславския митрополит Симеон. През декември 1937 година Андрей Велички заминава за Америка. Това е може би най-бързата кариера на един монах въобще в православието.
Една от най-големите заслуги на Андрей Велички е регистрирането на българската епархия в съгласие с гражданските закони на църковния събор в Бъфало през 1949 г. Светият синод обявява това за нарушение на църковния канон. Великият Дядо Андрей не унищожава направената регистрация и българите в Америка и до днес я ползват както като църковен канон, така и като светски закон. Пословична прозорливост и търпение Дядо Андрей проявява през 1965 година, когато Светия синод разцепва епархията ни в Америка на три, като го оставя за епархийски митрополит на Ню Йорк. За да запази епархията и нейните имоти, той прави специален крепостен акт за имотите на ул. 101 в Манхатън и ул. 50 в Ню Йорк, “за да не могат без контрола на другите църкви и техните представители да бъдат ограбени имотите”. Предвидливостта му е възнаградена. През 1989 г. Светият синод възстановява отново целостта на единната ни епархия в Америка. През 2000 г. Върховният съд на щата Ню Йорк отсъжда автентичността на крепостния акт, направен от Андрей Велички, определяйки имотите в Манхатън и на 50-та улица в Ню Йорк за собственост на Българската източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия “за вечни времена”.
По време на Втората световна война Андрей Велички изпълнява отговорни и деликатни международни мисии – посредничи между Хитлер и Сталин по линията на Червения кръст, среща се с най-известните политически и обществени лидери на своето време… Освен това събира уникален архив, в който се крият тайните досиета на суперполицая Никола Гешев, както и ценни книжа, свързани с руската бяла емиграция – включително много антики, златни и сребърни предмети, икони и доверителни бумаги за прехвърлени на негово име имоти, върху които българските и съветските комунисти са искали да сложат ръка. Естествено, фигура от такъв ранг не е могла да остане дълго време извън полезрението на ДС и КГБ. В края на 60-те години Андрей Велички е имал поверителна среща в Кремъл с Леонид Брежнев и тогавашния шеф на съветските тайни служби Юрий Андропов. Дядо Андрей венчава през 1962 г. в Швейцария българския цар в изгнание Симеон ІІ и неговата богата избраница Маргарита Наварска.
На практика обаче митрополитът не пристига по собствена воля в родината, а най-вероятно е упоен и отвлечен от хора на ДС. Веднага след пристигането си в София е настанен в Правителствена болница “за лечение” въпреки че преди това не е имал сериозни проблеми със здравето. След смъртта на Андрей Велички-през август 1972 г., изчезва и целият му архив, както и ценностите, които е притежавал. Тази информация е достъпна в интернет, но зад нея се крият коментарите, които разкриват истината.
Това е историята на един от най-известните архиереи на българското православие. Днес тази история е част от историята и на нашето време, защото задграничните представителства на църквата все още не са спокойни и все още има неясноти и слухове около имотите и статута им.
Тук трябва да направим и един неизбежен коментар. Има една битова приказка, според която дядо поп казва: “Не ме гледай какво правя, я слушай какво ти говоря”. Ето за това става дума. Ако има случайни хора в църквата ни, това не означава, че проблемът е в църквата, защото нашата вяра не е в сградата и в “посредниците на вярата”, а е в живия Бог.

Венцислав Жеков

ПОСЛАНИЕ В БУТИЛКА-В ЧИРПАНСКО СЕЛО




Датата е 14 април 1928 г. Този ден ще бъде запомнен в Чирпан и в цяла Южна Тракия и ще бъде белязан с черния воал на една ужасяваща история. В продължение на единадесет дни земята се люлее през час с различна сила. Земетресението отнема живота на 114 души, ранените са 1000, разрушените сгради са 73 280. При първия трус, малко преди обяд на 14 април, скалата на Форел-Меркели отчита 10-а степен. Първо рухват покривите, след това се разцепват стените.
Пловдив, Чирпан и Първомай се евакуират в полето. Най-страшното обаче предстои и то не закъснява в последните часове на 18 април. Трусът е от 11-а степен по Форел-Меркели е опустошителен за Пловдив и цялата област. Правителството на Андрей Ляпчев изпраща самолет до засегнатия район, защото телефонните връзки са прекъснати. Цар Борис III, който по същото време е във Варна, спешно пристига в Чирпан. По-късно царят се премества в Пловдив и лично ръководи акцията за спасяване на населението. 60-метровата траншея цепи по перпендикуляр разлома след катастрофалното земетресение през 1928 г. – в епицентъра на труса. Българските военни топографи са направили фантастични замервания и съпоставки на терените преди и след земетресението. Описан е 100-километров разлом, в това число и втори през същата година – до Поповица и Стряма. При трагедията силно е пострадала и сградата на началното училище в село Рупките-община Чирпан, строена в края на ХІХ в.
Споменът за ужаса от преди 81 години “възкръсна” неотдавна с едно любопитно откритие, извършено съвършено случайно, както повечето такива. Това стана в края на месец април тази година в същото чирпанско село Рупките-родното място на световно известния тенор Нуни Нанев, роден през 1908 г. За какво става дума? Работници трябвало да съборят старата сграда на прогимназията от 1929 г., защото е прекалено стара и вече не може да се използва по предназначение.
Един от работниците намира нещо, което представлява интерес само по себе си-послание към поколенията! Първото впечатление е, че въпросният документ има историческа стойност, защото е поставен в старо четириъгълно, стъклено шише. Въпросното послание е било увито във вестници на учителския синдикат-национално и местно издание за региона, вестник “Зора” и местен чирпански вестник.
Текстът на акта посочва и датата на зазиждането му в основите на прогимназията в село Рупките-9 юли 1929 г., когато по всяка вероятност е започнало и строителството на въпросната сграда. Това се налага, защото до тогава прогимназията се е помещавала в сградата на началното училище в селото, която е била строена през 1882 г. Към момента на първата копка на новата сграда за прогимназия, старата вече не е била ползвана от около 40 години, силно пострадала от катастрофалното земетресение.
Първият поглед върху историческия документ води до няколко очевидни извода, които се потвърждават и от последващите консервационни и изследователски дейности в Народна библиотека “Св.Св.Кирил и Методий”, които приключиха съвсем скоро. Посланието е написано на хартия-тип “паус”. Този факт сам по себе си говори достатъчно за значението, което е било придадено на акта на зазиждането на въпросното послание. По това време на такава хартия-“паус” са били писани предимно важни документи, като например нотариални актове. Производството на тази хартия е скъпо и поради това масовата й употреба е силно ограничена. От друга страна тази хартия е по-трайна от обикновената, защото обработката й е по-специфична. Поражението от влага върху оризовата хартия /паус/ е много по-малко отколкото върху обикновена хартия.
Писаното слово винаги е било от особено значение за хората още от най-дълбока древност. Написаното остава завинаги върху камък, или желязо, но пренасянето на написаното през поколения и във времето е много по-лесно именно върху хартията. Първата хартия е създадена в Китай през 2-ри век от възрастен евнух. Производството и се пазело в дълбока тайна. Изнесена е от Китай чрез тесте карти което попада на кораб и така е донесена в Европа от арабите през 11-ти век.
Типът паус, на който е изобразено посланието от село Рупките е стара оризова хартия, наподобяваща пергамент и употребявана в началото на 20 век у нас като луксозна. Особеното при нея е, че е устойчива, но чуплива. Изборът на паус-хартия за това послание е правилен, но в същото време, качеството й не е от най-добрите, което още веднъж подчертава стойността на написаното в този така наречен “актъ”. При постъпването на въздух в кутията /в случая – в шишето/, където се съхранява паусът, в зависимост от неговото качество, той се напуква. Този паус се е напукал повече, под влияние на кислорода и все пак думите на посланието са четливи и достигат до нас относително запазени.
От текста става ясно, че сградата започва да се строи при общински кмет Гергин Велков, помощник-кмет Петков и следват имена на общински съветници. Изредени са имената и на председателят и членовете на училищното настоятелство. Директор на прогимназията по това време е Стоян Танков. Споделени са и имена на учители. От документа става ясно, че е била създадена специална държавна дирекция, която да оцени щетите и да организира помощите за възстановителните дейности. Споменава се също, че са постъпили помощи и от други държави. С тези средства е създаден фонд, който подпомага бедстващото население и съдейства за възстановяването на разрушените обществени сгради-най-вече училища. Село Рупките е едно от най-пострадалите населени места. Именно поради това, според текста в акта, се предприема строителството на втора училищна сграда. “Предприятието е възложено на архитект Иван Зидаров от гр. Чирпан, ръководено от старши майстор Костадин Зидаров от гр. Чирпан, под контролата на инженер Ст. Стоянов и помощника му…”, всички от чирпанския технически отдел.
Новата сграда е построена в центъра на селото, в стария училищен двор, до църквата. Актът завършва със следното послание: “Настоящия актъ се зазида въ основите на училищната зграда, като исторически документ за бъдните поколения”.
Само по себе си, това послание носи и трагедията от 1928 г., но то съдържа и още нещо много съществено. Това е мисълта на местните хора и на строителите за мисията, която изпълняват. Посланието, което те зазиждат в основите на този строеж е и романтичен реверанс към миналото, но и трогателна загриженост за бъдещето.
Възстановяването на училищната сграда в село Рупките не е просто единичен акт, това е преди всичко мобилизация на човешки потенциал, силно изразено чувство за историческо дело и успешен опит за предоставяне на възможност за бъдеща реминисценция. Всичко това не е самоцел, а представлява опит на тези хора да напомнят за своя вдъхновен труд и за ужаса от 1928 г., защото всички сме смъртни, а пред природата-всички сме равни, това е всъщност истинското послание, което съдържа актът от село Рупките, открит през април 2009 г., при това съвършено случайно, както повечето истински послания.

Венцислав Жеков
/със съдействието на Стоян Ненов/