Българската православна църква /БПЦ/ има богата история в Северна Америка. Тази история тръгва още от времето на първите ни заселници в “новия свят”, макар в началото и не институционално. Тази история обаче все още крие редица неизвестни и повечето са част от политически уравнения, решението на които все още не е изпълнено.
Неотдавна медиите в България публикуваха информация, според която митрополитът на САЩ, Канада и Австралия-Йосиф подава оставка. Миналата година той публикува свое писмо, озаглавено “Прощавай, български народе!”, в което разясни своите контакти с политическата “Държавна сигурност” по време на комунистическото управление в страната. Но един митрополит не е държавен служител, той не е и обикновен служител, поради което не би трябвало да има процедура по подаване на оставка, защото служението на един висш архиерей е нещо повече от служба, то е-доживотен дълг. Всичко това поражда въпросът, какво се случва в българската православна епархия в САЩ и дали тази оставка е прецедент, или е нещо, което води своето начало от други обстоятелства и процеси.
Църквата ни се разтърсва от вътрешни конфликти вече повече от петнадесет години. Появи се така нареченият разкол, по едно време имахме двама действащи патриарси-настоящият Максим и тогавашният “алтернативен патриарх” Пимен. Проведоха се няколко църковно-народни събора, които имаха за цел да установят ред в църквата, но такъв така и не беше създаден. Днес някои медии отново “пускат фитили” за наследника на бялото було-бъдещият патриарх, при все, че Негово светейшество Максим все още си е жив и здрав. В условията на беззаконие в родната ни църква се раждат и спекулациите, а те от своя страна рефлектират и в задграничните представителства на църквата.
Писмото на митрополит Йосиф, когото всички наричат “американски” показа за първи път открито, че по време на комунизма е имало архиереи, които са подържали тесни връзки с политическите структури на тогавашната милиция. То обаче показа, че за да има бъдеще, трябва да има покаяние. Това е примерът, който ни показа митрополит Йосиф, въпреки последвалите го изопачени коментари и тенденциозни словоблудствия. Това е пример, който беше показан и от покойния румънски патриарх Теоктист, който поиска прошка от румънския народ и тя му бе дадена.
Всъщност, американската епархия на БПЦ далеч не е била спокойна, още дори от самото си създаване. Това е така и защото една от най-ярките фигури на тази епархия е една и от най-неспокойните фигури въобще в йерархията на църквата ни. Става дума за митрополит Андрей Велички. Той е първият управляващ Светата българска православна църква в Америка, Канада и Австралия.
През 1928 година бъдещият митрополит, в света-Стоян Петков, е постриган в монашество с името Андрей в Черепишкия манастир “Успение Богородично”. След три месеца е ръкоположен за епископ с титлата “Велички”. По-късно е викарий на Варненския и Преславския митрополит Симеон. През декември 1937 година Андрей Велички заминава за Америка. Това е може би най-бързата кариера на един монах въобще в православието.
Една от най-големите заслуги на Андрей Велички е регистрирането на българската епархия в съгласие с гражданските закони на църковния събор в Бъфало през 1949 г. Светият синод обявява това за нарушение на църковния канон. Великият Дядо Андрей не унищожава направената регистрация и българите в Америка и до днес я ползват както като църковен канон, така и като светски закон. Пословична прозорливост и търпение Дядо Андрей проявява през 1965 година, когато Светия синод разцепва епархията ни в Америка на три, като го оставя за епархийски митрополит на Ню Йорк. За да запази епархията и нейните имоти, той прави специален крепостен акт за имотите на ул. 101 в Манхатън и ул. 50 в Ню Йорк, “за да не могат без контрола на другите църкви и техните представители да бъдат ограбени имотите”. Предвидливостта му е възнаградена. През 1989 г. Светият синод възстановява отново целостта на единната ни епархия в Америка. През 2000 г. Върховният съд на щата Ню Йорк отсъжда автентичността на крепостния акт, направен от Андрей Велички, определяйки имотите в Манхатън и на 50-та улица в Ню Йорк за собственост на Българската източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия “за вечни времена”.
По време на Втората световна война Андрей Велички изпълнява отговорни и деликатни международни мисии – посредничи между Хитлер и Сталин по линията на Червения кръст, среща се с най-известните политически и обществени лидери на своето време… Освен това събира уникален архив, в който се крият тайните досиета на суперполицая Никола Гешев, както и ценни книжа, свързани с руската бяла емиграция – включително много антики, златни и сребърни предмети, икони и доверителни бумаги за прехвърлени на негово име имоти, върху които българските и съветските комунисти са искали да сложат ръка. Естествено, фигура от такъв ранг не е могла да остане дълго време извън полезрението на ДС и КГБ. В края на 60-те години Андрей Велички е имал поверителна среща в Кремъл с Леонид Брежнев и тогавашния шеф на съветските тайни служби Юрий Андропов. Дядо Андрей венчава през 1962 г. в Швейцария българския цар в изгнание Симеон ІІ и неговата богата избраница Маргарита Наварска.
На практика обаче митрополитът не пристига по собствена воля в родината, а най-вероятно е упоен и отвлечен от хора на ДС. Веднага след пристигането си в София е настанен в Правителствена болница “за лечение” въпреки че преди това не е имал сериозни проблеми със здравето. След смъртта на Андрей Велички-през август 1972 г., изчезва и целият му архив, както и ценностите, които е притежавал. Тази информация е достъпна в интернет, но зад нея се крият коментарите, които разкриват истината.
Това е историята на един от най-известните архиереи на българското православие. Днес тази история е част от историята и на нашето време, защото задграничните представителства на църквата все още не са спокойни и все още има неясноти и слухове около имотите и статута им.
Тук трябва да направим и един неизбежен коментар. Има една битова приказка, според която дядо поп казва: “Не ме гледай какво правя, я слушай какво ти говоря”. Ето за това става дума. Ако има случайни хора в църквата ни, това не означава, че проблемът е в църквата, защото нашата вяра не е в сградата и в “посредниците на вярата”, а е в живия Бог.
Венцислав Жеков
Няма коментари:
Публикуване на коментар