събота, 10 април 2010 г.

ОТИДЕ СИ ДОАЙЕНЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ИСТОРИЯ



Една стара, полутъмна стая, пълна с вехти мебели за кабинет. Огромно, масивно бюро и една бодра усмивка зад него. Това беше кабинетът на директора на Националния военноисторически музей в София, само няколко години след демократичните промени у нас. Водихме кратък разговор под портрета на Левски. Петко Йотов почерпи с кафе и срещата ни приключи с уговорката, че ще се видим отново. Оказа се, че се видяхме още много пъти. По това време музеят се готвеше за своето преместване и се даваха дарителски значки на тези, които можеха да подпомогнат това свято начинание.
Малко са хората в нашата история, които наистина са оставили светла диря. Още по-малко са историците, които са оставили такава, защото историкът е вълк-единак , не че не работи в екип, но с името си застава зад тезата си и отстоява мнението си от позицията на своя интелектуален потенциал. Такъв беше Петко Йотов-полковникът, офицерът, който дори и след като премина в резерва си остана офицер….до края.
Едва ли има друг историк, човек, полковник, който толкова много да е направил за българската военна памет, паметта ни за героичното минало. Имаме военни историци, ще имаме такива и сме имали, но Петко Йотов съпреживяваше историята, той не просто я разказваше, но го болеше, кървеше, когато говореше за войните ни за национално освобождение и обединение. Именно с това той ще остане в историята, със своята реч. Една такава реч беше произнесена в резиденция “Бояна” преди години. Директорът на военния ни музей сякаш разкъсваше със зъби въздуха и пространството около себе си, докато пламенно описваше събитията при Сливница по време на Сръбско-българската война за защита на Съединението. След речта му цялата зала се взриви от аплодисменти, хората просто не можеха и не искаха да спрат да го аплодират. Рядко се присъства на такива енергични и искрени слова, произнесени с толкова, толкова много болка и любов.
При едно от последните интервюта полковникът сподели нещо пророческо. Той каза, че вече му е време, защото принадлежи на миналото. За себе си той беше уверен, че е постигнал всичко, каквото е искал и каквото е могъл. Не се съмняваше в професионализма на колегите след него, дори напротив, призна си, че в някои отношения те може и да са по-добри от него. Това рафинирано офицерско благородство беше присъщо за директора на Националния военноисторически музей. Той нито веднъж не си позволи да каже и дума против армията.
Едно интервю в телевизионно предаване го провокира за войнишката служба. Тогава полковникът излезе от обсега на пагоните си и като обикновен човек сподели, че за него това е един свещен дълг, но и школа за мъже, за истински мъже, такива като него.
Провокираха го и с един гранатомет, който беше внесен в Министерството на външните работи. Макар и експонат, това предизвика голям скандал, най-вече за това, че въпросният гранатомет е бил взет напълно законно от Националния военноисторически музей за снимки на филм. Опитаха се да окепазят Петко Йотов, но не успяха, защото отново беше безапелационен в своето право, когато с достойнство приемаше и критиките, и похвалите.
В интервютата си държеше на едно много важно нещо. Искаше, както е произнесъл думите, така да бъдат записвани, защото думите му носеха заряда му, защото именно думите му вдигаха на крака дори президенти. Винаги изписвахме пред името му “полковник”, без да пишем, че е от резерва. Петко Йотов казваше, типично в свой стил, че няма бивша проститутка, или бивш негър, така както няма и бивш офицер. Така, с усмивка, дори понякога с по-дръзка шега, той казваше големите истини и те се запомняха.
Петко Йотов пожела успех на младите след него и някак със спокойствие завърши интервюто ни. Така, както никога до тогава. Не беше уморен, беше удовлетворен, сякаш е предчувствал, че краят не е далеч. Радваше се на децата в музея, защото казваше, че те са бъдещето не само на нацията, но и на науката ни. Това каза Петко Йотов….! Може би последно на нас показа своята колекция от часовници. Именно те му отмериха времето. За своите 62 години, той постигна много. Остави името си в историята не само на военния музей, но и в националната ни история. Ще остане и в паметта ни като един от най-колоритните интервюирани, защото беше добър историк, оригинален събеседник, прочут “Казанова”, добър човек и достоен офицер. Такъв ще остане завинаги.

Венцислав Жеков

Няма коментари: