Човекът е човек, когато е на път. Това е стара българска поговорка. В себе си тя съдържа много енергия. Става дума не просто за движение, а за движение на личността, за движение на самото време в личността и на личността във времето. Българинът е пътуващ човек. Той винаги е бил такъв, защото по време на вековното османско владичество се е научил да пътува непрекъснато, за да се спасява. Постепенно пътуването се е превърнало в една от народопсихологическите ни черти.
Нашите сънародници пътуват и извън страната, превръщат се в емигранти и причините за това са различни, но винаги имат конкретен смисъл, конкретна причина, конкретна цел. Защо пътува българинът? Той се отправя на пътешествие, което в огромния си процент представлява необходимост. Това го отличава до някъде от останалите народи. Ние пътуваме, за да си осигурим по-добър начин на живот, защото всеизвестна е приказката, че най-добре е да печелим навън и да харчим тук. Да, ама не, както казваше един известен български журналист от близкото минало. Този принцип на частна икономика не сработва така, както повечето емигранти от Балканите са очаквали.
На първо място битовата капсулираност на балканците, в това число и на българите, им дава възможност да живеят много скромно, когато масово имигрират в САЩ. Това от своя страна води до възможност да се понатрупат средства, които да бъдат донесени в “стария край”-родината. Но на практика няма богати българи, които да са се завърнали от Америка в “стария край”, има само добре живеещи бивши емигранти от САЩ. В същото време, тези наши сънародници, които остават в “Новия свят”, завинаги остават “чужди”, защото те не само не се променят, но и не искат да се променят, да сменят амплоато си на българи, на балканци, на хора Югоизточна Европа. Те напускат родината си с дървените лъжици, гаванките, пъстрите престилки, шарените носии, неизменните бели забрадки и потурите. Всичко това за дълго изпълва и “американската” им битност.
Българинът от първите вълни на емиграцията си остава българин, дори и на хиляди километри от родината-в далечната и обетована Америка. Постепенно, едва от средата на миналия вик нашите емигранти в САЩ започват да се стремят към промяна на имената си и натурализиране. Целта отново е ясно и конкретна-по този начин те се превръщат в жизнена част от Америка, децата им по-лесно се адаптират към тази култура, животът в крайна сметка става по-лесен. Разбира се, дори и в този процес, българите не забравят своя произход, събират се, сдружават се, търсят се, защото са българи и защото искат да бъдат такива, макар и натурализиращи се като американци.
Северна Америка винаги е била отворена за новото-за нови хора, за нови идеи, за нови технологии…Пътят на много хора, особено от стара и претенциозна Европа, е насочен именно към САЩ, защото там те виждат възможност да открият своята лична “американска мечта” и много от тях наистина успяват. Особено актуално е това пътуване за българите през последните години. Демократичните промени у нас дадоха реални възможности на много сънародници да тръгнат отново на път, след близо половин вековно запрещение. Сънародниците ни тръгнаха наистина бягайки, защото за повечето от тях това беше първата възможност.
Един от тези българи, които тръгват да търсят своето щастие е и Захари Карабашлиев. Той е от Варна. Преди да замине, както сам казва за себе си: “…пишех, публикувах, участвах в конкурси, завърших Българска филология, свирех на китара, основах рок-група, бях диско-водещ, работех в радио…”. В Охайо следва художествена фотография. Живее в Калифорния със съпругата си Силвия и дъщеря си Сара. Завършва филмови продецунтски класове в Лос Анджелиз, участва в кино и театър уъркшопи, пише драматургия на български и английски.
Захари Карабашлиев е един типичен българин от новата емигрантски вълна-вълната на демокрацията. Той е типичен с това, че заминавайки, започва да търси всички възможни начини да се дообразова, да придобие още повече квалификации, за да може да увеличи шансовете си за успех. Той обаче е и типичен пример за една от най-новите тенденции в българското емигриране в САЩ. Завръща се традицията сънародниците ни да търсят все повече възможности да се съхранят като българи, като намаляват нивата на натурализацията си до възможния и допустим минимум. Причините за това са, че образованият българин, който е класическият емигрант на новото време, заминава за Америка, защото той знае и може, а там са възможностите да постигне. Ето това илюстрира различните типове емигранти преди и днес.
Захари Карабашлиев издаде романът си “18 % сиво”. Романът беше представен на 17 януари 2009 г., в клуба на Bulgarian-American Cultural and Educational Society of Los Angeles на адрес: 1530 N Vermont Ave. Los Angeles, CA 90027. Това е една библия на съвременната емиграция от България и имиграция в САЩ. Както коментира Любен Дилов-син, “…романът е поредица от снимки с думи, някои от които-рентгенови…”. Това е може би възможно най-точното определение за този роман по пътя, пътен роман, роман на движението, роман на емиграцията, роман на безусловното противопоставяне, на безпощадно пълното изживяване.
Захари Карабашлиев наистина снима и в прекия, и в преносния смисъл, пътуването си от Калифорния до Ню Йорк-една романтична реплика на “Route 66”. Той показва Америка на amish-хората, Америка без осветление, без модерност, той ни показва една натурална Америка, връща ни в зората на българската имиграция в САЩ. Тук можем да видим Америка на мръсното мартини и България на снизходителната магичност, затворена между четири пръчици, образуващи четириъгълник, в който дяволчето намира покой. Всичко това Захари постига от стъпалото на своята съвременна гледна точка и съвременна имиграция в САЩ. По този начин той постулира принципите на най-новата българска емиграция-да бъде, колкото се може повече себе си, в един колкото се може по-модерен свят. Това е движение на личността във времето и на самото време вътре в самата личност-“принципът на обратното време”, за което пише Захари Карабашлиев.
Венцислав Жеков
Няма коментари:
Публикуване на коментар