Преместихме се на улица „Иван Асен ІІ" № 6 от „Шипка" през декември двадесет и девета година. И посрещнахме тридесета в новия ни апартамент. В току-що построената кооперация „Мадара".
Оттогава и до днес аз живея все в него. Вече цели 67 години.
През онези далечни дни мястото на нашето ново жилище не се наричаше още квартал „Иван Асен II", а беше просто „Трета извънградска част" на София, или „накрай света", както язвително се изразяваше майка ми, недоволна донемайкъде, че татко бе купил този апартамент на своя глава. Именно тук, и то още през лятото. Докато тя и аз бяхме на курорт във Варна.
Впрочем може би мама имаше известно право да го ругае. Защото по онова време оттатък Орлов мост по прокараната едва преди няколко години улица, носеща името на един от най-великите български царе, нямаше построени повече от пет-шест големи кооперативни домове. Макар и старомодни като фасади и вътрешно разпределение, те се виждат и досега в нейното начало.
Най-големият между тези домове по нашата нова улица тогава беше огромната четириетажна кооперация „Асеновец" с три входа. Тя се издигаше на ъгъла на „Иван Асен" и булевард „Евлоги Георгиев", а срещу нея, на мястото на познатата днес на всички софиянци кооперативна палата „Царевец" от другата страна на улицата, беше празен парцел, обрасъл изцяло в бурени. Сред него се търкаляха десетки изоставени стъпала от бял врачански камък, между които се играеше идеално на „стражари и апаши".
По онова време от северния прозорец на новия ни макар и партерен апартамент през полето спокойно се виждаха бившето Военно училище и началото на улица „Омуртаг", по която зимно време ставаше една от най-хубавите пързалки за шейна в София. Впрочем на полето между нас, училището и споменатата улица не беше съвсем пусто. Сред него стърчеше една къщурка с краварник, собственост на бивш опълченец. Неговите крави си пасяха по полето от ранна пролет до късна есен...
В дните, за които става дума, бъдещият квартал „Иван Асен ІІ” вече фигурираше в общинските градоустройствени планове като един неправилен петоъгълник. Той бе обграден на юг от Цариградското шосе, на североизток от Перловската река, на север от улица „Омуртаг" и на изток от днешния булевард „Ситняково". В тези му скромни граници пресичащите го надлъж и шир улици носеха имената на ханове, на боляри и войводи, на реки и географски области, а една малка уличка дори бе посветена на непобедимия Крали Марко...
В началото на Цариградското шосе, което някога не беше по-широко от осем метра и бе павирано само до четвъртия си километър с едри павета от витошки гранит, отдясно беше входът на старата Борисова градина. От него, паралелно на шосето, започваше алея до края на гората, а от лявата му страна се извисяваше редица от черничеви дървета, които раждаха чудесен чер и бял дуд, едно от най-привлекателните лакомства за махленските хлапаци. Зад тясната ивица тревиста зеленина край черниците започваше друга паралелна на шосето тясна уличка, както е и днес по сегашното Цариградско шосе. Край нея вече имаше някоя и друга къща.
Първата от тези къщи в самото начало на булеварда беше къщата на генерал Вълков. Следваха къщите на чичото на татко, генерал Георги Тенев, убит през Балканската война, и кооперацията „Орлово гнездо", където пък живееше о. з. генерал Атанас Христов, един от основоположниците на новата българска военна история.
Свита като беден роднина до „Орлово гнездо", се гушеше и малката неизмазана къща от червени тухли на семейство Цветанови, а малко по-нагоре беше старинното триетажно здание на пансиона на руски сираци, зад който на улица „Черно море", т. е. на днешната улица „Виктор Юго", се намираше складът за дървен материал, вар, дърва и въглища на бай Илия.
Следвайки шосето по онова време, човек неизбежно стигаше и до къщата на Калинови. Тя беше построена точно на ъгъла на шосето и улица „Загоре", а малко по-нагоре – на ъгъла на „Николай Николаевич" и днешната улица „Гогол" – беше пък двуетажният дом на бъдещия регент Цвятко Бобошевски и на неговия шурей Стойчо Мошанов. Оттам нататък по бившата улица „Казармена", преименувана сега на улица „Ракитин", се виждаше тук-там по някоя малка къщурка. Без, разбира се, да смятаме евтините двуетажни къщи по бившата, перпендикулярна на шосето улица „Цибра", където живееха предимно университетски професори, получили безплатно места от Софийската община, за да си построят домове в този далечен край. Заедно с тях обаче на същата улица живееха и такива светила на българското изкуство и култура като поетесата Дора Габе, поета Емануил Попдимитров, професор Александър Балабанов и още мнозина други, за които ще ви разкажа по-късно. Сега тук ще добавя само – на пресечка по-нагоре от тези известни люде, на улица „Светослав Тертер", в нашия квартал живееше и професор Димитър Михалчев – не само един от най-големите български учени философи, но издател през онези дни на знаменитото списание „Философски преглед". По-късно той стана първият български посланик в СССР след 1934 г., когато България възобнови дипломатическите си отношения със Съветите.
От следващата, паралелна на „Светослав Тертер" улица „Казармена" тогава започваше и обгърнатият с телена ограда район на Първи конен полк и щабът на Първа бърза дивизия. Те заемаха изцяло пространството, затворено между споменатите вече улици „Иван Асен II", „Ситняково" и Цариградско шосе. Днес на същото това място, на което през войната се настани прочутата Бронирана бригада, са построени комплексът „Яворов", приличащото на римски храм здание на полиграфическия комбинат „Димитър Благоев" и красивата бяла сграда на БТА – едно от първите модерни здания в нова София, скъсало със старинните архитектурни силуети.
През времето на моето юношество квартал „Иван Асен II" беше населен предимно с хора от средна ръка и със сиромаси. В него, поне в началото, нямаше нито един милионер. Въпреки това, макар и финансово скромни люде, тези първи негови заселници бяха в мнозинството си прочути хора от културния свят на нашата страна.
Така например един от най-старите жители на квартала беше Маестро Георги Атанасов, основоположникътна българската опера. Тук живееха тогавашният директор на Народния театър Константин Сагаев, бащата на бъдещия композитор Димитър Сагаев и на бъдещия музиковед Любомир Сагаев, професор Симеон Ангелов, бащата на големия наш историк академик Димитър Ангелов и на професора по административно право в университета Ангел Ангелов; композиторът Светослав Обретенов, писателят Йордан Йовков, прочутият детски писател Ран Босилек, поетът Трайко Симеонов, художничката Вера Лукова, един от първите български кинорежисьори Борис Грежов, професорът по международно право Г. П. Генов от Юридическия факултет и десетки други като тях, без в този списък да се включват онези асове на науката и изкуството от улица „Цибра". Днес, кой знае защо, я прекръстиха на улица „Авицена", въпреки че на нея бяха живели хора като Дора Габе, на която тя спокойно можеше да се казва. Без с това да бъде нарушен с нищо престижът на великия средноазиатски лекар и философ Ибн Сина, живял през X век...
Но освен с учени, с писатели и художници нашият нов квартал беше пълен и с множество „дребни съществувания", които също му придаваха специфичен колорит.
Нека почна най-напред с обущарите на махалата – Любо, Сандо, Станко и Милан. Те работеха в миниатюрни дървени барачки, където можеха да бъдат подновени и най-разкапаните обувки, каквито сегашните не могат дори да си представят. Но нашите първи обущари не бяха само умели занаятчии и макар и простоватички бяха преди всичко друго добри хора. Щом някой от нас избягваше от училище през зимата, те го приютяваха от сърце в отоплените си с кюмбета барачки и той можеше да си стои там колкото иска в разговори, почващи от политиката и свършващи обикновено със сексуалния живот в махалата.
Със зараждането на квартала в него по най-естествен начин се бяха населили още през двадесетте години и няколко труженици от бакалския бранш. Най-стар и прочут сред тях бе бай Христо Пеев от Станимака, чиято бакалница се наричаше „Асенова крепост". Бай Христо продаваше на махленците своята първокачествена стока и „с тефтерче", т. е. на вересия. Хората му плащаха закупеното в края на всеки месец, щом получеха заплатите си, и той никога не надписваше в тефтерчетата нито стотинка повече от реално закупеното. За да му излязат насреща, с тефтерче почнаха да продават продуктите си и двамата братя Пендо и Давид М. Давилови, които въртяха втората стара махленска бакалница „Али Ботуш".
Разбира се, и млекарят бай Димитър от улица „Черно море" даваше на вересия, а обущарят Евгений, единственият, който не работеше в барака, а в един сутерен на ъгъла на „Иван Асен" и улица „Загоре", изчакваше клиентите си по цели месеци, докато му платят сложените от него здрави подметки.
Колкото и невероятно да ви звучи, но обущарят Евгений беше чистокръвен руски княз по права линия. Той говореше френски и немски изумително добре и от него съм запомнил да казва често, че човек не трябва да се срамува от труда, за да не загубва никога собственото си самочувствие.
Князът обущар ходеше всяка неделя на обяд в семейството на прочутия някога в София руски лекар професор Янишевски, председателя на Руския червен кръст, и загина с цялото му домочадие от отровни гъби. Това масово отравяне стана повод тогавашните вестници да се занимават с него почти цяла седмица.
Един друг знаменит „труженик за прехрана" в квартала ни беше фурнаджията бай Блаже, майсторът на най-сладкия и хубав хляб, който съм ял в живота си. Бай Блаже беше преболедувал през 1919 г. „испанска инфлуенца" и любимата му тема за разговор беше как се е отървал от нея, като пиел ежедневно по цяла кафена чашка оцет.
Прочутият ни махленски хлебар имаше три дъщерички с руси коси, къдрави като негърчета. В отделенията се случих съученик с най-голямата от тях, Верка, която винаги ми даваше изпечен хляб, когато я заварвах във фурната на баща й.
Скоро след нашето преместване на „Иван Асен" там откриха и пералня с гладачница. Не мога да си спомня вече името на нейния собственик, но него помня чудесно. Сигурен съм, че днес всеки режисьор би го взел със затворени очи за ролята на някой пищовчия от мафията в Америка през 20-те години, но иначе независимо от страшния му външен вид той беше много хрисим и кротък човек. Баща ми казваше, че никой в София не може да колосва мъжките яки по-добре от него.
С идването ни в квартала заварихме построеното още в началото на двадесетте години от писателя Т. Г. Влайков кино „Влайкова" в памет на неговата починала съпруга. По онова време киното се експлоатираше от махленското читалище „Антон Страшимиров", чийто председател, инкасатор, агитатор и пр. пък беше поетът Трайко Симеонов – разпален просветен труженик. Към читалището по-късно се образува и хор, спечелил впоследствие доста награди под диригентството на Ценка Антонова, която живееше в нашата кооперация.
На бившата улица „Тракия" през тридесетте години живееше и голямата любов на Димчо Дебелянов, леля Иванка Дерменджийска, близка приятелка на мама, чиято дъщеря Вела Горинова беше едно от най-старите ми другарчета от детинството.
Естествено, в новата ни махала имаше и няколко кръчми. Най-колоритна сред тях беше кръчмата на бай Ангел, прочутата по-късно кръчма „Базата", и гостилницата на бай Евлоги, където днес в нея е настанена сладкарницата в западната част на кооперация „Царевец". Младите хора й викат „Телевизора". По времето на бай Евлоги обаче тук на обяд обикновено се хранеха юнкери отпускари, към които при сервиране той се обръщаше неизменно с прозвището „графче".
Но освен кръчми, бакалници, млекарници, обущарници, месарници, една колбасарница, книжарница, където правеха чудесни рамки, и дрогерия и аптека, в квартала ни имаше дори и магазин за кожи и гьон. Той беше собственост на някакъв арменец и всички махленски обущари купуваха само от „Ерменецо"...
Днес квартал „Иван Асен II" е една от най-гъсто застроените и най-гъсто заселени части на София. От идиличните полянки и зелената тревица на неговите стари дни не е останала и следа. А и от старите му обитатели сме оцелели едва шепа хора.
Тук всичко се купуваше доскоро на опашка. А като капак на всичко той има и най-замърсения от автомобилни газове въздух в цялата столица. Днес вече дори и децата от нашия квартал не обират нито една слива или друго плодно дръвче, каквито все още стърчат тук-там из някои забравени дворове. Изсякоха и черниците край Цариградското шосе, но сигурен съм, че дори и да ги имаше, съвременните малчугани нямаше да се докоснат до тях.
Какво да се прави. Времената се менят – а с тях и кварталите.
/Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 83-89/