вторник, 20 октомври 2009 г.

СТАНАХ УЧАСТНИК В ПТП !!!







Може би мястото на такъв пост не е тук, но все пак....днес автобус № 213, в който пътувах, катастрофира малко след спирката при хотел "Плиска". Катастрофата беше опасна, защото можеше да има и жертви. В такива случаи хората казват, че е бил "малкият дявол". Гледах навътре и не разбрах, какво става, докато в автобуса не започнаха да крещят хора. Тогава осъзнах, че нещо става. Докато разбера какво, чух остър звук от стържеща се ламарина, когато автобусът е преминавал през мантинелата на Цариградско шосе. Няколко минути стояхме в автобуса, след това ни отвориха вратите и слязохме. Честно казано, уплаших се!
Ограденото светло петно на първата снимка е точното ми разположение по време на катастрофата!
Да се надяваме, че е бил "малкият дявол" и дано да няма повече такива събития! Това са снимките от местоположението на автобуса след катастрофата.

вторник, 6 октомври 2009 г.

ПЪРВИ СТРАНИЦИ НА ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" В ЧИКАГО



ТОВА СА ВСИЧКИТЕ ПЪРВИ СТРАНИЦИ НА ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" В ЧИКАГО, НА КОИТО КЪМ МОМЕНТА ИМА ПУБЛИКУВАНИ МОИ СТАТИИ. НАДЯВАМ СЕ ТЕНДЕНЦИЯТА ДА ПРОДЪЛЖИ И АЗ ДА ПРОДЪЛЖА ДА ПОСТВАМ ТУК СТРАНИЦИТЕ, НА КОИТО ИМА МОИ ПУБЛИКАЦИИ. дЪРЖА ДА ОТБЕЛЕЖА, ЧЕ ТОВА ДАЛЕЧ НЕ Е СУЕТА, А ПРОСТО НАЧИН ДА ПОКАЖА, КАКВО СЪМ ПРАВИЛ В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ. НАДЯВАМ СЕ ДА БЪДЕ ОЦЕНЕНО СПОРЕД ДОСТОЙНСТВАТА СИ!












сряда, 1 юли 2009 г.

ТЕХНОЛОГИЯ НА РАЖДАНЕТО НА ЕДИН СТИХ



С тази снимка се опитвам да покажа технологията на раждането на едно стихотворение. Така пиша, преди да се получи нещо, което според мен има някаква стойност. Това е раждането на един нов стих. Така пиша от години, с тази разлика, че преди предпочитах молив, а сега пиша с писалка, но така или иначе-това е родилният процес на едно мое стихотворение. По-долу съм преписал самото стихотворение, за да е по-четливо, защото както е видно, пиша с краката си...!;-)

ОРИЗОВИ ДУМИ

Очакване, звънец усмивка.
Срамежлива суматоха, чехли,
домашни дрехи.
Усядане във фотьойлна отливка,
чаша вода, малко храна
и няколко свещи...!

Нощ навън, нощ и вътре...,
зле прикрита прозявка,
очи, насълзени с умора,
полуоправено легло
с отметната завивка,
студени ръце в простора...

Една нетърпелива целувка,
сетне-втора, трета-
машина за чувства!
Хиляди волтове
заредени светлини-
жадни за умопомрачения
слабини.

Фалшива умора,
мъгловити очи,
развалени прически,
незаличими следи,
аромати на свещи,
на спазми,
на теб,
и прегръдка, подобна
на "змийски вертеп"!

1 юли 2009 г.

вторник, 23 юни 2009 г.

СЛЕДОБЕД

Ти плахо навлизаш
във моя следобед,
трошиш светлината
на залци,
оставяш да влиза
по малко от тебе,
по малко,
през малък прозорец.

Пак плахо надничаш,
дори зад вратата,
където увиснала
в своята немощ,
все още изсъхва
хавлията бяла,
изгубила
старата
нежност.

Вода ти донасям
в дълбоката чаша-
онази, която обичаш,
познато надничаш
във стаята тиха,
преди
отново
да тичаш…!

сряда, 25 март 2009 г.

БАБА И ГЪЛЪБ

БАБА И ГЪЛЪБ

Една баба се суетеше около спирката. Подреждаше някакви кашони, сумтеше, с една дума създаваше впечатление за ангажиран човек, който извършва някаква много важна дейност. Всъщност беше точно така. След като подреди кашоните, тя ги постла с една бяла кърпа и върху нея внимателно нареди пакетчета със тиквени и слънчогледови семки, а до тях подреди пакетчета с носни кърпи. След това бабата разтвори едно сгъваемо столче, избра си място на завет, вътре в спирката и блажено се настани, като не изпускаше от поглед минувачите и чакащите, за да ги подкани да си купят от стоките, които предлагаше за продан.
По едно време един гълъб се втурна към сергията на бабата, привлечен от примамливия вид на семената. Изведнъж бабата скочи като младо момиче и се протегна енергично към гълъба:
- Къш, нямаш работа тука, това не е за теб, то се продава...!
Гълъбът разбира се веднага осъзна заплахата и отлетя на защитно разстояние от внезапно развихрилата се баба. Тя постоя малко права, погледа гълъба, който също я гледаше, а после успокоена отново се разположи в сгъваемия си стол. Взе един плик със слънчогледово семе от сергията, отвори го, изсипа в ръката си малко от съдържанието му и се изправи:
-Ето, хайде и за теб да има, пък няма да ми го плащаш, някога ще ми се издължиш...! – каза бабата, като подхвърли семките към гълъба. Той първоначално понечи да излети, но след това видя, че няма опасност и плахо започна да се приближава към подхвърлената му храна. Докато преодоляваше обаче страха си, други гълъби и врабчета припряно разграбиха подхвърления от бабата урожай.
Гълъбът остана да гледа отстрани. Бабата също стоеше права и го наблюдаваше. Той се поогледа и изхвърча нанякъде. Бабата наведе глава и се упъти към сгъваемото си столче, от където продължи да търси потенциални клиенти.

понеделник, 23 март 2009 г.

ОХРАНА

ОХРАНА

Тролеят наближаваше спирката. Задръстването вече възпираше непрекъснато нарастващия поток от хора и стоки. Един човек на средна възраст се усмихваше някак особено. Всички бяха озлобени от изгубеното време по пълните пътища, а този човек се усмихваше. Той приближи една от вратите, като че ли се подготвяше да слиза, с неизменната усмивка на лицето си.
Така, както си стоеше, той забеляза един от пътниците, който носеше някаква странна прозрачна жица, навита на спирала. Единият й край идваше някъде от дрехата му, а другият-смело навлизаше в едното му ухо. Такива носеха охранителите на държавниците. Още когато се качи в тролея човекът със жицата направи впечатление на всички, първо защото беше несъразмерно нисък, с голяма глава и леко опулени очи, второ, защото хора, които работят такива работи и които носят такива спирали, обикновено не ползват масовия градски транспорт, пък ако го ползваха, след като не са на работа, тогава защо този все още носеше жиците, от които очевидно нямаше как да му се дават някакви указания, най-малкото, защото тук устройството му нямаше обхват.
Усмихнатият човек разсеяно се пресегна към човека със жицата и леко докосна ухото му, недоумявайки, какво може да е това. „Охранителят” се сепна, придоби свирепа форма на лицето си и просъска:
- Кво искаш ти бе, кво искаш бе...!?-като при това направи няколко резки движения с тялото си, за да покаже, че има намерение да се разправи физически с досадника.
- А..ми..нищо...!-отговори усмихнатият човек и някак засрамено тръгна назад, за да избегне евентуално нападение, докато усмивката му постепенно угасваше.
- Оставете го човека бе, не виждате ли, че не е добре, оставете го, недейте така, по-спокойно, не е нужно това! – намесиха се пътници, които станаха внезапни свидетели на случката.
Човекът със жицата в ухото се огледа театрално, сякаш за да види, дали достатъчно хора го виждат и отново направи опит да демонстрира, че има намерение физически да се разправи с „натрапника”. Той подаде найлоновия плик, който носеше на своя придружител и се закани:
- Я, дръж малко това,....кво искаш ти бе – обърна се той към видимо неадекватния човек с усмивката, който все по-настойчиво се опитваше да се отдалечи от мястото на натрупалото се напрежение.
Хората отново започнаха да го успокояват. Най-накрая тролеят спря на спирката, отвори вратите и човекът със жицата слезе, заедно с придружителя си. „Усмихнатият” направи един полукръг на спирката, очевидно спазвайки дистанция от евентуалния си нападател. Той вече не се усмихваше. След като се убеди, че заплахата е отминала, той тръгна напред по посока на движението на тролея, като не изпускаше от поглед двамата вървящи на няколко метра пред него, единият от които намести спираловидната жица в ухото си, отърси се като петел, сякаш за да отърси и напрежението, което беше насъбрал.
„Усмихнатият” отново възвръщаше усмивката си, която постепенно изгряваше на лицето му, сякаш вече беше забравил за внезапната заплаха, която го грозеше само до преди минути. Той отново навлизаше в своя си свят, там, където нямаше хора с прозрачни жици в ушите, по които им се даваха указания.

събота, 7 март 2009 г.

СРЕЩА

Един човек теглеше желязна количка-самоделка-вече поръждясала тук-там, но все още масивно здрава. До него вървеше друг, по-млад човек с изрусена на кичури коса. Те вяло разговаряха за нещо. Отиваха вероятно за някакъв багаж, който трябваше да вземат от някъде и да го закарат някъде.
Беше януари. Времето обаче беше сравнително меко. Снегът се стопи и сега градската прах се превръщаше в гъста лепкава кал, която сякаш извираше от земята. По улицата се беше насъбрала мръсна вода, която ефектно политаше към дрехите на минувачите, под напора на забързани и неразумни автомобилни гуми.
Срещу двамата мъже вървеше една циганка-дребна, слаба, почти незабележима, тя напълно се сливаше с околния пейзаж като някакъв човешки вид хамелеон. Носеше забрадка, плътно яке, вехта рокля и под нея, изтъркан анцунг, комично търсещ вероятно родство с мюсюлманските шалвари.
В ръцете си циганката държеше еднометрова пръчка, с която разравяше съдържанието на контейнерите за смет, за да търси нещо интересно, нещо, което да става за нещо.
- Как е...? – бодро попита тя двамата мъже, като искаше да се осведоми за състоянието на кварталните контейнери за смет и дали в тях се намира нещо, което първо да е налично и второ-да става за нещо.
- Нищо няма, няма смисъл да ходиш нататък.-отговориха мъжете на циганката, която очевидно познаваха от преди, като посочиха с ръце посоката зад тях, от където идваха.
- Е, здраве да е, това е най-важното, да сме здрави, а останалото….-енергично каза циганката, като не довърши и при това се наклони с цялото си тяло към двамата, сякаш за да придаде още по-голяма тежест и важност на думите си. После се усмихна странно щастливо, когато вече почти отминаваше мъжете.
Тя продължи пътя си напред по улицата, като весело размахваше пръчката, с която ровеше в контейнерите-…нито отчаяна, нито обнадеждена, но свободна-така, както е била и вчера, както вероятно ще бъде и утре.

вторник, 17 февруари 2009 г.

ДЪРВЕНА СМЪРТ

Дълги години дървото в задния двор на жълтата къща растеше необезпокоявано от никого и нищо, още дори когато къщата не беше жълта, а сива. Само вятърът си играеше с листата му, като ги изтръгваше от прегръдката на клоните му и ги отнасяше нанякъде, където само той знаеше. Дървото бързаше да избуи над скатовете на околните кооперации, за да достигне, колкото се може по-скоро свободата на облаците, свободата на ефира, над керемидите, над шумните улици и любопитните прозорци на съседите, над палавите улуци на къщите, над цялата земна суета. Дървото беше станало нещо като символ. По него хората наоколо се ориентираха, кога духа вятър, кога е натрупал сняг, кога е тъмно и кога е светло, то беше кварталният барометър за време и пространство. Помнеха го децата, порасналите деца и най-порасналите деца, всички живееха с него, някои растяха с него, други бяха се родили с него, трети го познаваха от скоро.
Един ден обаче стопанинът реши, че дървото му пречи, засенчва му прозорците, а и околните се оплакваха, че при по-бурен вятър клоните му драскат по фасадите и по стъклата на прозорците. Така се стигна до идеята за отсичането на дървото. Денят беше студен февруарски, но някак изпълнен с една странна топлота. Бензиновата дърворезачка бръмчеше припряно и нетърпеливо се зъбеше като озлобено куче срещу беззащитната дървесина. Човекът беше поканил двама свои приятели, за да му помагат при отсичането. Те вързаха кокалестите ръце на дървото и първо отрязаха върха му. Той се поколеба известно време и се свлече сякаш покосен от картечен огън. Докато падаха, клоните погалиха фасадата на жълтата къща на човека, сякаш за да се сбогуват с нея. Тя обаче остана студена и безразлична към тази последна ласка на дървото.
Шумът от свличането на клоните и неистовият рев на машината привлякоха вниманието на съседите. Те накацаха по прозорците, зад ефирните си пердета и с любопитство наблюдаваха това дървоубийство. “Може би не трябваше да го отсичат. Какво пък толкова?! Сега ще е празно, няма да виждаме листата как се раждат през пролетта, няма да виждаме птиците, които кацаха по клоните му, няма да го има дървото ни…!” - коментираха повечето от съседите, част от които вече съжаляваха, че бяха поискали човекът да отсече това дърво.
Другите двама мъже пушеха цигара след цигара. От време на време отпиваха бира. Всичко напомняше коленето на животно по Коледа. Имаше някаква странна организираност в цялото действие. Жената на човека събираше вече падналите малки клонки за подпалка и грижливо ги подреждаше някъде зад някакви паравани. Мъжете отново завързаха дървото в остатъка му, под върха и машината отново загриза умиращата дървесина, която полетя през процепите на резачката сякаш беше кръв.
Дълго бръмча машината, докато по едно време бавно започна да се умълчава. Може би се умори…!? Не, просто беше свършило горивото. Човекът извади режещата част и отиде да дозареди. След малко резачката отново, с нови сили загриза плътта на дървото. То се олюляваше като пияно. Съседите нетърпеливо коментираха, че всеки момент дънерът ще падне и не след дълго той силно се залюля, залитна на изток, от където всяка сутрин дървото посрещаше първите лъчи на слънцето. В този момент се чу пръщенето на здравата част от ствола, което повече приличаше на сетно въздихание и дървото бавно, но уверено се строполи, като преди това се облегна на една джанка. Странна беше тази джанка, стволът й беше така извит, че да поеме тежестта от падането на дървото. Клоните й бяха разперени нагоре като ръце, които очакваха дървото, сякаш тази джанка винаги беше знаела, че един ден ще прегърне умиращото дърво в неговия последен миг.
Дърворезачката замлъкна. Кварталът утихна, а съседите се смълчаха. Тъжно им беше, защото това дърво беше част от живота им, техния, на родителите им и на децата им. Стволът на дървото все още стърчеше, прерязан, но уверен. На мястото, където до скоро беше другата му част бяха останали следи от дървесина. Единият от мъжете събра малко от нея с пръсти, погледа я и си изтръска ръката. След това слезе и се упъти към бирата си, за да отпие, сякаш присъстваше на панахида. В този момент едно врабче кацна на прясно отрязаната плът на дънера, който все още стърчеше зловещо в притихналия следобед. То се огледа припряно, опита от дървесината, която помисли за трохи, но разочаровано тръсна главата си и прелетя до другото дръвче-джанката, която все още беше жива. Дънерът оставаше неподвижен и като че ли с някакво безразличие приемаше и други врабчета, които бяха дошли, може би за да се сбогуват с умиращото дърво, което умираше постепенно, на части. Те опитваха от дървесината сякаш вкусваха нафора и тъжно прелитаха, търсейки околни дървета и стрехи, от където с тревога наблюдаваха церемонията в задния двор на жълтата къща.
До вечерта и останалите части от дървото бяха повалени. Те падаха тежко и дори събориха оградата. После машината наряза всичко на малки безчувствени порции, които вече само напомняха за голямото дърво, което някога танцуваше с клоните си и очакваше усмивките на птиците.

ЧЕТИРИТЕ ГОДИШНИ ВРЕМЕНА

Денят се очертаваше да е студен. Едно момиче с цигулка беше излязло рано в подлеза и свиреше за случайните минувачи – „Четирите годишни времена”. Пред нея свенливо беше поставена една кутия от обувки, в която имаше някакви стотинки. Те бяха цената за музиката, цената за началото на един ден, който започваше с музика.
Хората отминаваха безразлично, някои от тях се поспираха, други просто поглеждаха, заслушваха се пътьом и с една особена топлина в сърцето продължаваха пътя си.
Момичето притваряше очи, вживяваше се в музиката, която се изливаше щедро от цигулката и огласяше с нежни звуци целия замръзнал подлез, пълен с хора, магазини и вестникопродавци. Тя беше стъпила на изтривалката на един магазин за обувки, който все още не беше отворил за клиентите си. В лекия сумрак цигуларката сякаш беше светъл лъч в понеделник, когато всички мълчаливо и замислено отиваха на работа, след почивните дни. Магазинът зад гърба й тъмнееше. Вътре се виждаха ботуши и разнообразие от мъжки обувки, които напомняха за идването на пролетта. На стъклената врата на магазина висеше едър надпис, който указваше някакво намаление-промоция на даден вид обувки, може би ботуши, чийто сезон все повече се изплъзваше.
Малката цигуларка предлагаше своята музика навън, а вътре се продаваха ботуши, те бяха с намаление, но музиката беше безплатна.

петък, 16 януари 2009 г.

ВКУСНО

Черната котка прекоси улицата неуверено и сякаш уплашена от нещо, което само тя знаеше, нещо, което само тя може би виждаше, а можеби не.
Минаваше полунощ. Студът беше завил нощта с мъгловитата си перелина. Времето беше притихнало и сякаш вървеше по-забавено от обикновеното. Снегът отдавна се беше сгъстил и постепенно се вкаменяваше, опасвайки в смазващата си януарска прегръдка премръзнали тротоари, оребрени от снежни коловози улици, забравени и от себе си паркирани автомобили…и ненаситно зинали с цветните си капаци улични контейнери за смет. Черната котка се беше упътила именно към един такъв контейнер, където се надяваше, че ще намери нещо, което поне малко да става за храна. Именно от тук почти всяка сутрин един човек вадеше кашони, пълни с кокали от близкия месарски магазин и с тях устройваше разточителни хранителни вакханалии за кварталните кучета-Бъчо, Сара, Лъчо и още една дузина приходящи лакомници.
Контейнерът се беше превърнал в нещо като животинско капанче-социална кухня за кварталните любимци. Съдържанието му предизвикваше трепетни очаквания както у човека, който хранеше кучетата всяка сутрин, така и у местните опашати любимци.
Черната котка огледа контейнера с известно недоверие, предпазливо подуши около него и срамежливо, с някаква театрална пренебрежителна грациозност, наподобяваща самочувствието, с което прекоси улицата, се огледа……и точно тогава забеляза един човек.
Облечен с вехто палто и шапка, покриваща цялата му глава и половината лице, човекът вървеше анонимно, затворен сякаш в някакъв негов свят, където вероятно беше напълно сам. Той вървеше бързо, може би и заради студа. Изведнъж спря, обърна се рязко и тръгна в обратната посока.
Котката не можа да схване маньовъра на среднощния странник и предвидливо остана в очакване на един скок дистанция от контейнера, за да види от близо какво ще се случи. Котките в големите градове никак не са наивни създания. Те до съвършенство са овладяли “минаването между капките”,…или иначе казано, между автомобилите, хората и всички останали заплахи, а те никак не са малко и никак не са за подценяване. Именно така оцеляват градските котки.
Човекът, заобиколи ограждението на тротоара и застана пред контейнера, огледа го с невиждащ поглед и дори с известно безралзичие, а после уверено посегна към някаква тъмна мазна хартия. Помириса я. Очевидно в нея имаше нещо, което ставаше за ядене, защото веднага го захапа и продължи пътя си в предишната посока.
Котката дълго гледа след човека. Какво ли беше взел от контейнера той?! Нямаше как, трябваше да провери, котешкият й инстинкт я задължаваше. Поколеба се няколко секунди, след това неуверено скочи върху ръба на контейнера и разочарована от това, че беше изпреварена от човека, започна вяло да души мястото, от където той беше взел храната. Уви, там вече нямаше храна. Все пак, черната котка подуши и останалите неща в контейнера, до колкото можеше да ги достигне, провесена и на четирите си лапи напред към съдържанието, докато умело балансираше с опашка си.
Отегчена от напразните усилия и засрамена от нараненото си самочувствие, черната котка, скочи от билото на контейнера и някак безразлично, но с подобаващ аристократизъм, прекоси обратно улицата с изискани подскоци, предизвикани вероятно и от вледеняващия януарски мраз.