ДЪРВЕНА СМЪРТ

Дълги години дървото в задния двор на жълтата къща растеше необезпокоявано от никого и нищо, още дори когато къщата не беше жълта, а сива. Само вятърът си играеше с листата му, като ги изтръгваше от прегръдката на клоните му и ги отнасяше нанякъде, където само той знаеше. Дървото бързаше да избуи над скатовете на околните кооперации, за да достигне, колкото се може по-скоро свободата на облаците, свободата на ефира, над керемидите, над шумните улици и любопитните прозорци на съседите, над палавите улуци на къщите, над цялата земна суета. Дървото беше станало нещо като символ. По него хората наоколо се ориентираха, кога духа вятър, кога е натрупал сняг, кога е тъмно и кога е светло, то беше кварталният барометър за време и пространство. Помнеха го децата, порасналите деца и най-порасналите деца, всички живееха с него, някои растяха с него, други бяха се родили с него, трети го познаваха от скоро.
Един ден обаче стопанинът реши, че дървото му пречи, засенчва му прозорците, а и околните се оплакваха, че при по-бурен вятър клоните му драскат по фасадите и по стъклата на прозорците. Така се стигна до идеята за отсичането на дървото. Денят беше студен февруарски, но някак изпълнен с една странна топлота. Бензиновата дърворезачка бръмчеше припряно и нетърпеливо се зъбеше като озлобено куче срещу беззащитната дървесина. Човекът беше поканил двама свои приятели, за да му помагат при отсичането. Те вързаха кокалестите ръце на дървото и първо отрязаха върха му. Той се поколеба известно време и се свлече сякаш покосен от картечен огън. Докато падаха, клоните погалиха фасадата на жълтата къща на човека, сякаш за да се сбогуват с нея. Тя обаче остана студена и безразлична към тази последна ласка на дървото.
Шумът от свличането на клоните и неистовият рев на машината привлякоха вниманието на съседите. Те накацаха по прозорците, зад ефирните си пердета и с любопитство наблюдаваха това дървоубийство. “Може би не трябваше да го отсичат. Какво пък толкова?! Сега ще е празно, няма да виждаме листата как се раждат през пролетта, няма да виждаме птиците, които кацаха по клоните му, няма да го има дървото ни…!” - коментираха повечето от съседите, част от които вече съжаляваха, че бяха поискали човекът да отсече това дърво.
Другите двама мъже пушеха цигара след цигара. От време на време отпиваха бира. Всичко напомняше коленето на животно по Коледа. Имаше някаква странна организираност в цялото действие. Жената на човека събираше вече падналите малки клонки за подпалка и грижливо ги подреждаше някъде зад някакви паравани. Мъжете отново завързаха дървото в остатъка му, под върха и машината отново загриза умиращата дървесина, която полетя през процепите на резачката сякаш беше кръв.
Дълго бръмча машината, докато по едно време бавно започна да се умълчава. Може би се умори…!? Не, просто беше свършило горивото. Човекът извади режещата част и отиде да дозареди. След малко резачката отново, с нови сили загриза плътта на дървото. То се олюляваше като пияно. Съседите нетърпеливо коментираха, че всеки момент дънерът ще падне и не след дълго той силно се залюля, залитна на изток, от където всяка сутрин дървото посрещаше първите лъчи на слънцето. В този момент се чу пръщенето на здравата част от ствола, което повече приличаше на сетно въздихание и дървото бавно, но уверено се строполи, като преди това се облегна на една джанка. Странна беше тази джанка, стволът й беше така извит, че да поеме тежестта от падането на дървото. Клоните й бяха разперени нагоре като ръце, които очакваха дървото, сякаш тази джанка винаги беше знаела, че един ден ще прегърне умиращото дърво в неговия последен миг.
Дърворезачката замлъкна. Кварталът утихна, а съседите се смълчаха. Тъжно им беше, защото това дърво беше част от живота им, техния, на родителите им и на децата им. Стволът на дървото все още стърчеше, прерязан, но уверен. На мястото, където до скоро беше другата му част бяха останали следи от дървесина. Единият от мъжете събра малко от нея с пръсти, погледа я и си изтръска ръката. След това слезе и се упъти към бирата си, за да отпие, сякаш присъстваше на панахида. В този момент едно врабче кацна на прясно отрязаната плът на дънера, който все още стърчеше зловещо в притихналия следобед. То се огледа припряно, опита от дървесината, която помисли за трохи, но разочаровано тръсна главата си и прелетя до другото дръвче-джанката, която все още беше жива. Дънерът оставаше неподвижен и като че ли с някакво безразличие приемаше и други врабчета, които бяха дошли, може би за да се сбогуват с умиращото дърво, което умираше постепенно, на части. Те опитваха от дървесината сякаш вкусваха нафора и тъжно прелитаха, търсейки околни дървета и стрехи, от където с тревога наблюдаваха церемонията в задния двор на жълтата къща.
До вечерта и останалите части от дървото бяха повалени. Те падаха тежко и дори събориха оградата. После машината наряза всичко на малки безчувствени порции, които вече само напомняха за голямото дърво, което някога танцуваше с клоните си и очакваше усмивките на птиците.