вторник, 28 ноември 2017 г.

КОЙ ЩЕ ПЛАЩА СМЕТКАТА ЗА „ЦЪРКВА-МАЙКА“ ЗА МПЦ...!?

Българската православна църква няма да получи никакви дивиденти от приемането на статут на „църква-майка“ за Македонската православна църква. БПЦ не е патриотична партия, а е една от православните патриаршии. Ние не бива да изпаднем в международна изолация сред останалите поместни православни църкви, защото македонците се сетиха изведнъж, че ни има, след като години наред ни плюха в почти всяка посока. Думата „българин“ в Македония беше и до голяма степен все още е мръсна дума и дори ни наричаха фашисти! Ако няколко владици в Македония са се понапили със сладко вино и ги е избило на исторически правдини, това е едно, но да им помагаме с цената на скандал с останалите църкви,  това би било твърде много. Това е мнението на част от клирици, експерти и богослови.

Според тях, македонците правят всичко възможно от десетилетия да получат автокефалия и през цялото време се позовават на решението от 1959 г., което е инспирирано от Тито. Явно автокефалия, според македонците, се дава по политическа линия. Това повече прилича на шантаж – или ни подайте ръка и се скарайте с останалите църкви, или ние ще Ви обърнем гръб! Кога обаче македонците са заставали с открито лице към нас...?!

Идеята на БПЦ винаги е била МПЦ да бъде автономна в състава на БПЦ! Това е приемливо, защото на онази територия от много векове БПЦ е била църквата, която е управлявала духовния живот.

Как така ще станем църква-майка?!Църквата не се репликира, не се възпроизвежда, нито пък се размножава, за да има майка, баща, дъщери и братя. БПЦ е първата национална църква в света, защото древните патриаршии, които са съществували до тогава – Римска, Константинополска, Йерусалимска, Антиохийска са всъщност катедри на апостоли, а Римската и Константинополската са столични катедри.

БПЦ е създадена с идеята да е национална българо-славянска църква. Вселенският патриарх Вартоломей употреби този израз при посещението си у нас, че БПЦ е първородна дъщеря на Вселенска патриаршия. Това обаче също не е правилно, защото създаването на БПЦ не е под формата ная филиал на Вселенска патриаршия. Понеже един народ идва от Азия и се заселва тук, когато приема християнството, той просто има  своя национална църква с духовници, които проповядват на родния език. По тази причина е и основана БПЦ. Св. Климент Охридски, който можем да кажем, че е един от съоснователите на БПЦ, именно на територията на съвремена Македония е била неговата катедра – в Кутмичевица. И изведнъж на мястото, където е бил той, самовъзприемайки се именно като българин, се основава някаква църква-дъщеря. Македонците ни обясниха, че ако приемем предложението им, ще имаме награда от Господа пред Господа!

Това всъщност те ни предлагат, те няма да станат българи, напротив, те просто искат една медиация от нас – ние да осъществим контакта с останалите църкви, за да получат те автокефалия. Те нямат желание да минат по установения за целта ред, а цената плаща България и БПЦ....!

БПЦ, за да стане автокефална патриаршия е минала по установения от всички поместни православни църкви ред, а именно – била е автономна в рамките на Вселенската патриаршия и след това на събор получава автокефалия, а не изведнъж да получи автокефалия от някой.

Тези хора живеят повече от 50 години в непослушание към Православието и към своя патриарх – сръбският, защото те са част от сръбската патриаршия, понеже се намират в този диоцез, защото бяха част от бивша Югославия, а там църквата беше именно сръбска.

Искането е отправено към нас, а не към сърбите обаче, защото македонците добре знаят, че от Сърбия няма да получат помощ, понеже сърбите са подкрепяни от Русия, а руската църква никога няма да защити Македония.
Македонците сега играят на националистическата струна на България, ние ги обичаме и.....какво следва от това, че ставаме „майка-църква“ на тяхната...от това следва ли, че македонците ще признаят, че са българи, ми не, няма да го признаят....!!!

В интервю на Струмишкия митрополит Наум, той употреби един израз, който създава учудване, защото той казва, че от двете страни на границата живее един и същ народ...!!!!Това е уникално признание! Но ние питаме, това признание защо се прави чак сега, този човек не е на 20 години, той е възрастен мъж, защо чак сега се сети да признае тази истина...!? Защото се цели нещо, всичко е преднамерено, няма искреност, няма откровеност има само една цел и я постигнаха...!

Станахме църква-майка и какво....ще се вдигне ли границата и двата народа ще се прегърнат ли..., нищо подобно.., това е мистификацията! Това е и внушението, което вече ни беше направено. Нито те искат да се признаят за българи, нито дори го мислят. Целта е ние да платим сметката накрая...!

Най-забавно е твърдението, че благодарение на евроатлантическата им ориентация и бъдещото присъединяване към ЕС и НАТО, те ще бъдат поканени да станат автокефална поместна православна църква...от кого обаче...от генералния секретар на НАТО ли, или от председателя на ЕС...!?!?!?

Това ли са институциите, които дават автокефалия...?  Първо се позовават на Тито при основаването, после – за автокефалия - на ЕС и НАТО...!?!?!? Това църква ли е или е параполитическа организация!? Светите апостоли категорично забраняват намесата на светски лица в духовния живот на църквата. 

За фейсбук-групата "Православни новини"

четвъртък, 23 ноември 2017 г.

БИСТРИШКИТЕ БАБИ – БЪЛГАРСКОТО ЧУДО ОТ ХОЛОЦЕНА

Снимка: Fixstay.com
Фолклорната група "Бистришките баби" съществува официално от 1946 г., седем години след създаването на "Бистришка четворка" - първият оркестър за народна музика на българското радио, който свирел на живо пред микрофона. Специалистите определят начина на пеене на "Бистришките баби" като полифония. Част от изпълнителките са извиквачки, други - криви бучачки, останалите - прави бучачки. Това е така нареченото набученто пеене. Бистришките баби са обявени за нематериално съкровище от Unesco през 2005 г.

Неотдавна в читалището в Бистрица беше представен документален филм за групата. Онова, което наистина поряза е, че тези жени пеят на самодеен принцип, а в същото време пазят и съхраняват едно уникално пение, защото това не са песни, а пения. Именно заради това, когато те пеят „Богородице дево“ в църквата в манастир в Бистрица, това им сде получава точно толкова добре, колкото и когато слушаме професионални църковни хорове. Именно, защото песните в църковните пения не са песни, а пения. Другото важно и уникално нещо за бабите е, че тази музика и мелодика не може да се нотира – да се запише с ноти, защото тоновете са свръх повече и създават усещанвето на какафония, а в същото време има ясен, макар и динамичен ритъм, полифонична мелодия и в крайна сметка - приятно възприятие за слуха. Това са едни звуци, които предавани през векове и хилядолетия, всъщност са звуци от епохата на холоцена.

Холоценът е геоложка епоха, която започва в края на плейстоцена,(преди около 12 хил. години при С14 датиране) и продължава до днес. Холоцен е част от периода кватернер. Името му идва от гръцката дума ὅλος, (хилос, изцяло или цял) и καινός (каинос, нов), което означава „изцяло скорошен“. Холоцена включва в себе си разпространението на човешкия вид в целия свят и цялата писмена човешка история. Човешкият отпечатък върху Земята е сложил край на епохата холоцен, твърдят учени, които предлагат да бъде призната новата геоложка епоха антропоцен, съобщи неотдавна АФП.

И като се замислим днес, как е възможно да чуваме все още напълно запазени звуци и ритми от преди 12 хиляди години...!!! Това е истинско богатство, почти равно на пещерата на Али Баба, или Александрийската библиотека в Египет, което ни представя емоция, която е била усещана и пресъздавана в съвършено древно изкуство, това са тежненията, сълзите, смехът и въздишките на древните хора от холоцена, когато тази музика и тези пения са били сътворени от първобитните хора.

На официална церемония в ЮНЕСКО на 25.11.2005г. бяха оповестени шедьоврите, включени в списъка на световното нематериално културно наследство. Международно жури с председател принцесата на Йордания г-жа Басма бин Талал оцени високо българската кандидатура, като включи „Бистришките баби“ в листата на световните шедьоври. Дипломата за "световен шедьовър" бе връчена от Генералния директор на ЮНЕСКО г-н Коичиро Мацуура.

Групата представя автентични песни от Шоплука. Поради своеобразното си полифонично пеене групата на Бистришките баби става известна по света. Пеенето им е уникално, много старинно, запазено още от предхристиянската епоха. Специалисти го определят като уникална полифония на 3 гласа. Полифонията е архаичен тип пеене с характерна мелодика, съхранило се през хилядолетията.

Притеснението днес е тези уникални полифонични пения да не изчезнат, защото ако се прекъсне връзката, днешните „Бистришки баби“ твърдят, че по записи няма да може да се възстанови тази уникална култура, която е в свояобразния златен фонд на културното наследство на човечеството.

Групата на Бистришките баби гостува многократно във Великобритания, Франция, Белгия, Италия, Германия, САЩ. През 1978 г. получават престижната Европейска награда за народно изкуство на фондация „Алфред Тьопфер“, Хамбург.

Бабите и техните внучки представят България и на „Европалия“ в Белгия през 2002 г.

Бистрица е едно от най-старите села и най-голямото подвитошко селище. Разказват, че когато Софийското поле било езеро около него имало само три села – Яна, Бояна и старо село Бистрица в месността “Фращане”. Сега населението му е над 5000 души.

Един девиз на местните жители “Епа я съм бугарин, затова си вардим верата” обяснява защо в картата на І-то и  ІІ- то българско царство Бистрица съществува като крепост. Бистричани имат всички характерни за шопите черти – трудолюбиви, досетливи, изобретателни, силно честолюбиви, но и често консервативни. А за фолклора какво повече от “Само песни да сака човек"!


Много превратности е преживяла Бистрица – и турско гонение, и фанариотска алчност, и свещеническа греховност, но населението не се е повлияло от случайни явления и заблудите на отделни личности. То здраво се държало за традициите и православието и изпълнявало предписаното. Витошката Мала Света гора е имала 14 манастира, а бистришкия манастир Св.Георги Зограф е ръководил останалите.

За в-к "България"

БЪЛГАРСКИТЕ ОФИЦЕРИ СА СЕ ЖЕНИЛИ С УНИФОРМА

Облеклото на военнослужещите е въпрос на гордост и уважение

Не можем да поставим униформата от ВВС пред тази от Сухопътни войски, или пък – от Военноморските ни сили, например. Униформата е и костюм и това се доказва от един много ясен факт. Една кратка разходка из старите албуми ни показва, как в не толкова далечното ни миналои военнослужещите са присъствали на официални ритуали – сватби, кръщенета, дори и погребения, не с обикновен костюм, а със собствената си военна униформа. Тя е представлявала официална дреха, с която служещите са уважавали важните събития в живота и в бита в обществото ни в онези години.

Носенето на униформата на такива мероприятия се наблюдава предимно при по-високите чинове – от подполковник нагоре. В същото време обаче още по-старите снимки ни показват, как преди 9 септември 1944 г., военнослужещите носят униформите си на същите събития дори и с чин подпоручик, да речем. Това отново ни показва уважението и към службата, и към униформата, която се пирема за официален костюм, а и - уважение към събитието, на което се присъства.

Военните и преди 9 септември 1944 г., а и след това в значителна степен, са се женили дори с униформите си.

Престижа на военната професия

 е бил толкова висок, че униформата не се е приемала за работно облекло, а напротив, считала се е за официално облекло, което непремено носи статут, а този статут се демонстрира с гордост и уважение.

Днес обаче униформата сякаш се превръща в работно облекло. Много от военнослужещите ни отиват на работа в цивилно облекло и се преобличат на работното си място. Дори по-високите чинове като полковник, а даже и генералите, поне тези, които не ползват служебни автомобили, сякаш избягват да носят униформата си, докато отиват на работа, камо ли пък да се оженят с униформа. Това сякаш днес се приема за липса на вкус, липса на други

официални дрехи.

 Разбира се, времената, за които стана въпрос по-горе са отминали отдавна и няма как да сравняваме носенето на униформата тогава и сега.

Въпреки това обаче, прави впечатление, че човек трудно може да срещне по улицата един дори и бригаден генерал с униформа. А униформите ни са красиви. Ако се вгледаме в униформите на други държави, дори и на някои съседни на нас, нашите униформи, особено пък генералските ни, но далеч не само те, са съобразени с доколкото е възможно с условни модни тенденции, защото това все пак е униформа. Особено силно това се наблюдава при

военноморските ни униформи,

 но има нововъведения и в останалите, които отдавна не са онези строги и почти предвоенни униформи, каквито до голяма степен бяха някога.

И въпреки това, тогава като че ли униформата беше по-носена, по-уважавана и по-предпочитана. Да, времената бяха други, онази модна стилистика отдавна вече е забравена, но както добре знаем, модата е като колелото, всичко добре забравено отново идва на мода, защото процесът се върти и понякога се припокрива. Възпроизводството не е едно към едно, но принципите, а понякога дори и

детайлите са почти напълно идентични.

Да си военен в годините преди Втората световна война, а и след нея, е било и е въпрос на чест, на професионален престиж, на успешна кариера, на гордост, на себеуважение и на обществено уважение. Носенето на униформата е израз именно на всичко онова, което съчетава в себе си реализацията на националните ни идеали, постигани с победите на бойните полета.

Шапките са символ на престиж и обществено положение

Фуражката като съставна част от униформата, винаги е присъствала в бита на военнослужещите. На всички е известно, че без фуражка, не можеше да се отдава чест с вдигане на ръка. Фуражката заема свое собствуно и особено място в живота на военнослужещия, но и в жимота на българина въобще. Прави впечатление, че фуражки носят преди 9 септември 1944 г. почти всички гимназисти. Това е част от ученическата униформа. 

Фуражката, шапката въобще е много важен елемент от облеклото на българина в онези години. Старите снимки ни показват българските държавни мъже, които винаги са облечени стилно и непременно на главите си носят цилиндър. Това е въпрос на престиж, на статут, на обществено положение. Фуражката е онова нещо, което ако се отнеме от бита на българина в 30-те години на миналия век, например, това е почти равносилно на масовото обръсване на брадите на руснаците от цар Петър I.

Да не си със шапка е все едно днес да излезеш на улицата по бельо. 


За в-к "БА"

ЛЪВОВ МОСТ-ПАМЕТНИЯТ МЕМОРИАЛ НА СОФИЙСКИТЕ КНИЖАРИ

Лъвов мост в София  е едно от местата, натоварени с много транпортен трафикa, но и с много история. Известен още като  „Шарен мост“, той е свързан с името на богатия софийски турчин Халил Сали Ефенди. Той става известен сред шопите като „шашавия Халил“. Изкупувал слама от селяните, като плащал доблре и те му се чудели, защо си дава парите за това. Следващата година обаче се случило така, че нямало достатъчно слама и същите тези селяни изкупували обратно собствената си слама, разбира се, на по-висока цена. За да докаже на шопите, че изобщо не е „шашав“, Халил съградил мост. От едната му страна стоял надпис: „С време продадох, мост създадох“, а от другата поръчал на каменоделците да изпишат върху камък едно нравоучение от Корана: „Където няма мост – съгради мост. Където няма чешма – съгради чешма“. Днес тези надписи не са съхранени.
Малцина знаят, че малко преди Освобождението в София са обесени четирима софийски книжари. Петият се спасил по чудо.
В местността „Капана”, близо до дюкяна си, е обесен книжарят Стоян Недялков Табаков. На вратата на книжарницата, край пътя за село Бистрица, е обесен бистричанинът Никола Крушкин-Чолака. Книжарят Георги Стоицев увисва на бесилото на „Шарен мост”– оттам очаквали руските войски, а техния сътрудник Киро Селянина пък обусили на Конски пазар.
Никола Крушкин се захваща с книжарлък, след като вече се е размонашил. Той е съратник на Левски в Софийско. Той е наричан още „Шопският апостол“, роден е през 1836 г. Като дете пада в огнището и си изгаря ръцете, оттам идва прякорът му -чолав, чолак. Самият Никола отговаря пред тайния революционен комитет в София за три манастира. Между тях е и Драгалевският. Именно Никола е деецът из Шопско, който развежда Левски, облечен ту като дървар, ту като въглищар.
Негов пръв помощник е Георги Стоицев – Песнопевецът, псалт в храм в София. Песните му са хайдушки. И именно те го пращат на бесилото.
Киро Геошев Хранов (Киро Селянчето, Киро Кафеджи) е пътуващ книжар, но държи и бакалски дюкян с книжарница кафене.
София е единственото селище в поробена България, където книжарите имат своя „Завера”. Това се дължи най-вече на Никола Крушкин.
Някъде между 1876 – 1877 г. Стоян Табаков и Никола Вардев започват разпространяването на „Народна песнопойка” със стари хайдушки песни. С продажбата ѝ се залавят още Никола Крушкин, Киро Геошев – Селянчето и Георги Стоицев.
В конака пристига донос срещу книжаря Георги Стоицев. Той бил на път. Историята нататък накратко е следната: залавят го около Радомир. Вместо да хвърли обаче песнопойката в огъня, той си хвърлил тескерето. Песнопойката била заловена от преследвачите. При разпита в София Георги Стоицев отрича абсолютно всичко, но съдът успява да разбере от майка му, че песнопойките се разпространяват не само от него. Арестуват и останалите. Присъдата е смърт чрез обесване.
Никола Крушкин е обесен пред книжарницата му. Неговите думи пред бесилото били: „Аз роб ще умра, но българският народ свободен ще живее!”. Трупът му още не е изстинал, когато освободителните войски вече са до София, уви, шансът на осъдените е бил буквално въпрос на часове. Георги Стоицев е обесен при „Шарен мост”, а Киро Геошев – на Конски пазар.
След Освобождението, възрожденецът Христо Г. Данов, родоначалникът на книгоиздаването, предлага на мястото на някогашния Шарен мост да се изгради паметник на обесените книжари. Това е днешният Лъвов мост, на който лъвовете символизират четиримата обесени от турците българи книжари.

Лъвов мост преди и сега

Лъвов мост е дълъг 26 м. и е широк 18,1 м.. Има два отвора по 10 метра и канделабри над средните отвори. Изпълнител на проекта е „Тодор Велян и сие“, пише Димитър Пенев в книгата си „Спомени“. Проектът се реализира  под ръководството на инж. Конт, за когото подробно пише и списание „Светлина“, където е отпечатана една от първите фотографии на моста. Бронзовите лъвове са изработени от виенската фирма „Филип Ваагнер Биро“ и са поставени на моста през 1891 г.
Според първоначалния проект мостът е централен елемент, около който трябва да се изгради голям кръгов площад, разделен на две от Владайската река, наричана в тази си част тогава „Канла“ (кървава). Едва в днешно време този проект и поне част от идеята са доразработени  мястото придобива вид, какъвто е бил планиран в онези години.

Чудото в храма „Свети Спас“


„Свети Спас“ или „Възнесение Господне“ е православен български средновековен храм, чиито останки днес са в центъра на София, до пл. „Св. Неделя“ в сутерена на „Булбанк“.  Киро Геошев от село Ярджиловци, наричан още Киро Кафеджи, е обесен при порутения стар олтар на църквата. Киро е погребан над стария олтар на храма. След обесването там три вечери поред се запалвала свещ и никой не смеел да се доближи.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София

ГВАРДЕЕЦ: НАСТРЪХВАМ, КОГАТО СЛУШАМ ХИМНА НА БЪЛГАРИЯ

Биографично въвеждащо каре

Стефан Димитров е на 28 години и е редник, втори клас в Националната гвардейска част. Родом е от град Монтана. Завършил е „право“ през 2014 г.
След това кара шест месеца стаж по специалността си в родния си град, където работи в различни юридически инстанции и институции. След това полага изпит за правоспособност и вече като правоспособен юрист е назначен като младши юрисконсулт в общината в родния си град.

-         Как реши да станеш гвардеец?

-         Видях обява за набирането на гвардейци и реших да се отдам на предизвикателството в тази сфера, което е твърде различно от това, което съм работил до онзи момент. Освен това търсех и по-динамична работа от тази на бюро. Армията ми предложи и динамика, и престиж, и емоция, и всичко, което скучният офис, кантора или кабинет няма как да ми дадат.

-         Това ли е професията, която искаш да работиш винаги?

-         За сега е искам да се реализирам и да работя именно като гвардеец. Искам да съм напълно отдаден на службата си и да съм перфектен във всяко отношение. Имам надежда да продължи да се развивам в армията, като се опитам понататък да съчетая образованието си, с призванието си – да работя като военен юрист, или пък като юрист, но отново в рамките на системата на Въоръжените сили на Република България.

-         Тоест, ще бъдеш човекът с пагони?

-         За сега съм човекът с пагон, времето ще покаже, как и какво ще се случва с мен и кариерата ми в бъдеще.

-         Упражняваш изкуството оригами, как се запали по това?

-         Преди няколко години се запалих по изкуството оригами – сгъването на цветни листове по определен начин, като така се получават изключително красиви и оригинални, сложни фигури. Първата фигура, която направих е за мой близък човек. Вместо да купя нещо от магазина, реших да направя нещо с ръцете си, да вложа умение, труд, талант и дръзновение, за да изработя нещо със собственото си въображение. Така искам да изненадвам с личен подарък, в който съм вложил желание, енергия и усилия.

-         Кой ти показа, как да правиш фигурите, как се научи?

-         В интернет попаднах на клипчета, как се прави оригами и започнах да се упражнявам. Така се обучавах сам. Първите фигури бяха доста несполучливи и постепенно започнах да правя все по-сложни модели. Постепенно стигнах до ниво да правя изображения по собствено виждане, без да ползвам готови щампи за сгъване и представяне на дадена фигура. Всички модели ги подарявам, като за себе си запазих само една фигура.

-         Коя е най-сложната фигура, която си правилдо сега?

-         Най-сложното нещо, което съм правил до момента това е един паун. Той ми отне и доста време, за да сгъна отделните детайли и след това да ги сглобя. Състои се от 600 отделни парчета. Сглобяването на готовите вече детайли ми отне три часа!

-         Каква е съдбата на моделите ти оригами, колекционираш ли ги?

-         Всичко което съм правил до сега е било за подарък и съм ги правил със желанието да зарадвам хората. Приемам това предимно за хоби.

-         Много хора биха се запитали, защо един дипломиран юрист пази президентството, защо не се реализира като адвокат примерно, което някои приемат за много престижно.

-         Аз не съм се е отказал от „право“-то и се надявам на един по-късен етап да се върна към реализация с образованието, което имам.

-         Родителите ти как приеха избора ти на професия?

-         Родителите ми приеха избора ми да стана гвардеец, въпреки, че може да се реализирам и като добър юрист, съвършено нормално. Гордея се с избора ми на професия, за мен е важно, какво аз искам и как ще го постигна.

-         Какво е за теб да си гвардеец?

-         За всеки мъж е добре да мине през военна подготовка. Да съм гвардеец за мен е гордост, защото това е едно от лицата на България.  Когато пристигне някой чужд държавен глава, първото нещо, което вижда са именно гвардейците на летището, които са строени в почетен караул. За мен е чест и възможността да участвам в честванията на важни събития от българската история, както например през миналото лято взех участие в отбелязването на годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и годишнината от боевете при Шипка.

-         Защо избира точно гвардията, защо не се насочи например към ВВС, където самолетите са слабост на много момчета и момичета, романтиката е по-голяма, екшънът е сякаш повече и екзотиката привлича повече вниманието в обществото?

-         Гвардията за мен е най-представителната част на Българската армия. Тук мога да видя и да изпитам нещо, които иначе няма как да видя и да преживея, което ме привлече към професионална кариера имено в гвардията. Настръхвам, когато звучи химна на Репулбика България!

Интервю на ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София
Снимки: Николета Райдовска




ДИПЛОМИРАН ЮРИСТ ПАЗИ ПРЕЗИДЕНТСТВОТО

Стефан Димитров – гвардеец, талант и вероятно бъдещ адвокат

Повечето хора приемат, че ако имаш едно добро образование, особено пък „право“, ще се развиваш именно в тази посока. И това е напълно нормално и приемливо. Само че има един човек, за който образованието не е всичко, важно е, престижно е, но военната професия му е по-интересна и той предпочита да се развива в армията, като разбира се не е забравил и образованието си.

Стефан Димитров е на 28 години и е редник, втори клас в Националната гвардейска част. Родом е от град Монтана. Завършил е имено „право“ през 2014 г. След това кара шест месеца стаж по специалността си в родния си град, където работи в различни юридически инстанции и институции. След това полага изпит за правоспособност и вече като правоспособен юрист е назначен като младши юрисконсулт в общината в родния си град.

След това вижда обява за набирането на гвардейци и решава да се отдаде на предизвикателството в тази сфера, което е твърде различно от това, което е работил до онзи момент. Освен това търси и по-динамична работа от тази на бюро. Армията му предлага и динамика, и престиж, и емоция, и всичко, което скучният офис, кантора или кабинет няма как да му дадат.

За сега е решил да се реализира и да работи именно като гвардеец. Иска да бъде напълно отдаден на службата си и да е перфектен във всяко отношение. Има надежда да продължи да се развива в армията, като се опита понататък да съчетае образованието си, с призванието си – да работи като военен юрист, или пък като юрист, но отново в рамките на системата на Въоръжените сили на Република България.

За сега съм човекът с пагон, времето ще покаже, как и какво ще се случва с мен и кариерата ми в бъдеще, споделя гвардеецът-юрист.

Преди няколко години Стефан Димитров се запалил по изкуството оригами – сгъването на цветни листове по определен начин, като така се получават изключително красиви и оригинални, сложни фигури. Първата фигура, която прави е за негов близък човек. Вместо да купи нещо от магазина, той решава да направи нещо с ръцете си, да вложи умение, труд, талант и дръзновение, за да изработи нещо със собственото си въображение. Така той иска да изненада с личен подарък, в който е вложил желание, енергия и усилия.

В интернет попада на клипчета, как се прави оригами и започва да се упражнява. Така се обучава сам. Първите фигури са доста несполучливи и постепенно започва да прави все по-сложни модели. Постепенно стига до ниво да прави изображения по собствено виждане, без да ползва готови щампи за сгъване и представяне на дадена фигура. Всички модели ги подарява, като за себе си запазва само една фигура.

Най-сложното нещо, което е правил до момента това е един паун. Той му отнема и доста време, за да сгъне отделните детайли и след това да ги сглоби. Състои се от 600 отделни парчета. Сглобяването на готовите вече детайли му отнема три часа.

Всичко което е правил до сега е било за подарък и ги е правил със желанието да зарадва хората. Приема това предимно за хоби.

Много хора биха се запитали, защо един дипломиран юрист пази президентството, защо не се реализира като адвокат примерно, което някои приемат за много престижно. Стефан Димитров не се е отказал обаче от „право“-то и се надява на един по-късен етап да се върне към реализация с образованието, което има.

Родителите му приемат избора му да стане гвардеец, въпреки, че може да се реализира и като добър юрист, съвършено нормално. Гордея се с избора ми на професия, за мен е важно, какво аз искам и как ще го постигна, споделя гвардеецът-правист.

Да си гвардеец е гордост

За всеки мъж е добре да мине през военна подготовка. Да съм гвардеец за мен е гордост, защото това е едно от лицата на България, споделя редник Стефан Димитров.
Когато пристигне някой чужд държавен глава, първото нещо, което вижда са именно гвардейците на летището, които са строени в почетен караул, твърди гвардеецът. За него е чест и възможността да участва в честванията на важни събития от българската история, както например през миналото лято взема участие в отбелязването на годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и годишнината от боевете при Шипка.

 За избора на професия

Попитахме редник Стефан Димитров, защо избира точно гвардията, защо не се насочва например към ВВС, където самолетите са слабост на много момчета и момичета, романтиката е по-голяма, екшънът е сякаш повече и екзотиката привлича повече вниманието в обществото.
гвардията за мен е най-представителната част на Българската армия. Тук мога да видя и да изпитам нещо, които иначе няма как да видя и да преживея, което ме привлече към професионална кариера имено в гвардията. Споделя, че настръхва, когато звучи химна на Репулбика България! 

Страницата подготви Венцислав ЖЕКОВ

Фото Николета РАЙДОВСКА

За в-к "БА"