четвъртък, 30 август 2018 г.

БЪЛГАРСКИЯТ EMPIRE STATE BUILDING СЕ НАМИРА В ГР. ШАБЛА


Фарът на Шабла
Колкото и невероятно да звучи, в България има умалено копие на легендарната сграда в Ню Йорк - EMPIRE STATE BUILDING. Оказва се, че това е фарът на нос Шабла в Северното ни Черноморие.

По данни на историци и изследователи, фарът, който е един от най-старите в региона, е копие на Александрийският фар. Той пък е копиран частично имено от знаменитата EMPIRE STATE BUILDING и така се получава, че нашият фар се явява копие на прочутата сграда в Ню Йорк, през архитектурата на Александрийския фар…!

Всъщност фарът на нос Шабла е най-старият фар по българското черноморско крайбрежие, който има и най-високата кула – цели 32 м. Официално съоръжението влиза на 15/27/ юли 1857 г. Основата му е квадратна с ширина на базата 8,80 м. Височината й е 10 м., а дебелината на стените е 1,5 м. В сечение на пиластрите, поддържащи свода, дебелината на стената достига до 3 м. Централният купол е поддържан от четири по-малки купола. Височината на централния купол от пода на основата до най-високата му част е 7,8 м. Той поддържа осемстенна кула с височина 17 м. Върху нея се намира фенерното отделение с оптиката. Интерес представлява гръмоотвода – най-високата точка на фара. Той е оформен като полумесец със звезда, чийто горен лъч е удължен и накрая е позлатен!

В западната стена на фара е вграден султански монограм – тугра на султан Абдул Меджид, управлявал Османската империя в периода 1839 – 1861 г. В превод написаното гласи: „Високопоставеният по пътя на Мохамед Абдул Меджид“. Възстановяването на фара на Шабла се извърши от френска компания. През 1901 г. фаровата кула е засегната от земетресение с магнитут 7,2 по скалата на Рихтер. То разтърсва цялото северно Черноморие на 31 март. Това налага кулата да бъде стегната с метални обръчи, защото в строителството на фара няма бетон и стомана, всичко е камъни и хоросан, което го прави уязвим при по-силна сеизмична активност.

Александрийският фар
Това е нашият фар. Същата осмоъгълна кула, от която е взаимствана и нашата, обаче е изградена и при Александрийския фар. Той е представлявал кула с височина около 120 – 140 м. и за времето си е бил от най-високите конструкции, създадени от човека, след египетските пирамиди. Архитект на фара е Сострат Книдски. Изграждането му е отнело 5 години. Бил е построен от бял мрамор и е бил изграден с трегери, а не със сводове. Имал е три етажа. Най-долният е представлявал правоъгълна кула с квадратна основа със страна 30 м. и с височина между 55 и 65 м. Четирите ѝ стени били обърнати към четирите посоки на света. Следва вторият етаж, който е бил с осмоъгълна форма, по направленията на осемте главни вятъра. Неговата височина била около 40 м. Най-горният етаж, висок 8 м., бил под формата на цилиндрична колонада – 8 колони носели купол, увенчан с 8-метрова бронзова статуя на повелителя на моретата Посейдон (или на Зевс по други източници). В горната част на етажа имало метално вдлъбнато огледало, което денем отразявало слънчевата светлина, а нощем – светлината на горящ катран или масло.

През 995 г. горната му част се срутва след силно земетресение, а средната му част през 1302 г. от друго земетресение. През XIV в. руините на древния фар послужили за строеж на османска крепост, която  се издига там и до днес.

EMPIRE STATE BUILDING
Реконструкцията на фара в известна степен може да се забележи в небостъргача Емпайър Стейт Билдинг в Ню-Йорк. Проектирана от архитекта Уилям Ламб и завършена през 1931 година, сградата е с височина на покрива 380 м. и обща височина 443,2 м., включваща нейната антена. Нейното наименование идва от „Емпайър Стейт“ („Имперски щат“), прозвище на щата Ню Йорк. В продължение на десетилетия след построяването си е най-високата сграда в света. Към 2017 г. сградата е 5-тият по височина завършен небостъргач в Съединените щати и 28-ият в света, както и 6-тата по височина свободно стояща конструкция в Америка.
Като копие на основната кула на Александрийския фар, фарът на нос Шабла е българският EMPIRE STATE BUILDING. Една от най-известните появи на последната е във филма „Кинг Конг“ от 1933 година, в който гигантска горила се изкачва по конструкцзията на популярната сграда, опитвайки се да избяга от своите преследвачи. През следващите десетилетия EMPIRE STATE BUILDING е показвана в множество кинофилми и телевизионни сериали с действие, развиващо се в Ню Йорк, като „Как се запознах с майка ви“, „Приятели“, „Сексът и градът“ или „Клюкарката“.

С разрушаването на Световния търговски център в атентатите от 11 септември 2001 г., EMPIRE STATE BUILDING отново се превръща в най-високата сграда в Ню Йорк, но едва втората по височина сграда в Америка след Уилис Тауър в Чикаго.


за вестник "България" - Чикаго, САЩ

вторник, 14 август 2018 г.

КАРЛ МАЙ КАТО ЗАПЛАХА ЗА КОМУНИЗМА В БЪЛГАРИЯ


В годините непосредствено след 9 септември 1944 г. в Несебър, днес – старият град, се случва нещо твърде интересно. Местните хора, повечето от които са интернирани там, заради някакви, каквито и да било „противообществени прояви“ се събират на площада при старата чешма.

Тези хора не са престъпници, те просто са „уличени“ от новите власти в „нелоялност“ към тях и са репресирани, като са изпратени насилствено, да живеят и да работят на острова, както тогава са наричали старият град на Несебър.

В онези години мястото е почти забравено и от Бога. Тук не се случва нищо съществено. София е невероятно далече, а новините от Бургас пристигат дозирано тук, защото всички са предупредени, че тук живеят „особени“ хора, „некомунисти“, „врагове на партията и народа“.

Те обаче се събират, говорят ски, коментират актуални събития и теми на площада и по този начин се поддържат информирани, жизнени и най-вече – живи!

Именно на това място преди години, по разкази на същите тези местни хора, се състои едно уникално по мащабите и размера си събитие. Когато комунистите вземат властта в България, още в първите години те организират мащабно аутодафе на книги на Карл Май на същия този площад на стария Несебър.

Тези книги са сметнати от новата власт за крайно реакционни на комунизма – новата политическа религия. Карл Май е приет за „опасен западен автор“ и книгите му са забранени. В резултат на това решение, те са били извадени от библиотеките на хората и от централната градска библиотека на Несебър и са били изгорени на площада!

Комунизмът, който тогава все още настъпва, върви по кървавите стъпки на своите покровители  от СССР. Освен с кръв обаче, комунистите искат да изтрият историята, паметта, културата и изкуството. Един обикновен романист, макар и от Запада, се явява заплаха за нечий ограничен мироглед.

Проблемът не е в Карл Май, проблемът дори не е в тези хора, които са интернирани тук, в стария Несебър, проблемът е, че без страх, без страхопочитание, без заплахи, комунизмът не може да се наложи, защото такава е природата му – репресивна, насилствена, ограничаваща, възпираща, чудовищна!
Днес старият площад на Несебър си е същия, само магазините, заведенията и сергиите са различни, представят различни стоки, услуги и удобства, но чешмата, около която някога са били изгорени книгите на Карл Май, все още си е тук. Пак тук се събират днешните стари хора, някои от които са били живи свидетели на тези културни зверства от ранните години на прохождащия комунизъм в България. Днес никой дори и не може да предполага, какво се е случило тук преди толкова десетилетия.

Аутодафе – изгаряния на книги и документи е нещо, което е познато още от Възраждането, когато се унищожава българският средновековен архив край Велико Търново.

В Несебър се унищожава една малка част от миналото, отново, за да се прикрие историческа истина, така, както някога при унищожаването на средновековните ни документи.

Всъщност огънят, който обикновено пречиства, в случая прикрива истината, защото на някого така е угодно. Този разговор за тези действия в Несебър, непосредствено след комунистическия преврат през 1944 г., някога дочухме от стари хора на същия този площад. Годината беше около 1992 г.  Историята е малка, но е достатъчно показателна за онези години, когато с огън и меч се налага новата власт, на която всичко, на което тя не е сложила ръка, не е допустимо. А романите на Карл Май са нещо, което „развращава“ младите хора, нещо, което не може да се контролира от партията, нещо, което е „вредно“, защото е западно, защото е „старо“, защото не е от СССР…!

Няма как да се забрави опитът за подмяна на една истина с една откровена и грозна неистина – заблуда, направо лъжа. Проблемът е, че изгарянето на книги, когато и в каквато и да е обстановка, винаги е било порочно. Книгата сама по себе си не е опасна, тя е информация, позиция, мнение, преживяване, пътешествие. Книгата не е заплаха. Когато обаче тя се превърне в такава, това означава, че е достигнат един предел на сили – до почти пълно безсилие, което се преобразува в хроничен проблем.

Днес Несебър посреща своите гости, разказва им за спомените, за миналото, за историята, за легендите дори. Тази история обаче, с изгарянето на книгите на Карл Май остава в забрава, никой не я разказва, не я помни. Годините полагат патината си върху тези истории и те остават в забвение.

Припомнянето на тези факти и събития е само опит да се извади на светло едно минало, нюансите от едно минало, което си е отишло безвъзвратно, слава на Бога, но което има пряко отношение към днешното ни настояще.

Горенето на книгите на Карл Май в Несебър е проблем, който все още не сме изживели като нация, това е отворена рана, която зее, болезнена, необработена, скандална!

РОДОПИТЕ – ОЧАРОВАНИЕ И МИСТИКА ОТ МИНАЛОТО В БЪДЕЩЕТО


Родопите са една от най-красивите ни планини, но може би най-красивата им част е източната. Зависи, кой, какво харесва, защото западните части са по-алпийски, а източните са по-леко пресечени и това създава усещането за една свобода, с която планината може да се посещава и изследва. Пътят ни не е толкова дълъг, само около 200 км., но имаме няколко дни и план, по който се движим стриктно.

Тръгваме от димитровградското село Ябълково на път за Хасково и от там - рязко на юг към сърцето на Родопа. Първата ни спирка е село Тополово. Спираме в центъра за кратка почивка. Мъже са насядали на открита маса и си говорят на турски, разбира се. Поздравяваме, на български естествено, и получаваме отговор, също на български. Единият от мъжете е продавачът в близкото магазинче – червендалест, енергичен човек на средна възраст. В магазина има бомбони, кафе, няколко вида сладки и шоколади. Помещението е оборудвано с климатик, вътре е приятно хладно, но мъжете са навън, в невероятната жега – над 35 градуса.

Сядаме от подветрената страна, от към село Силен. На масата са двама мъже, единият става, другият остана. Заговаряме се. Разказва ни, с какво се занимават. Гледали животни, земеделие почти не се развивало. „Хората тук са бедни, но имат големи сърца“, твърди непознатият. Турчин е, не го крие, но говори добре български, добродушен е, слуша ни с внимание, всичко, което му разказваме за нас му е интересно. И всеки път, когато заговорим за хората в Родопите, той отново и отново повтаря, че „хората тук са бедни, но имат големи сърца“, сякаш за да ни убеди в това. Ние обаче сме си убедени, защото виждаме не само с очите си.

Първата ни спирка е Кромлех – българският Стоунхендж – тракийско светилище, което ни оставя почти без дъх. Продължаваме към Маджарово – градът-призрак. В Маджарово има изградени наблюдателници за наблюдение на лешояди. Тук река Арда образува уникален каньон, разположен по средата на праисторически двукратерен вулкан. Точно тук се намира местността Кован кая.

След лек обяд в компанията на няколко любвеобилни котки, продължаваме обратно към село Силен, а от там към язовир Студен Кладенец и Перперикон. Това е една от популярните туристически дестинации, но всеки път, когато я посещаваме, все нови и нови неща откриваме. Плащаме си таксата от 6 лв. на човек, само че горе, на хълма няма никакви указателни табели, освен две-три, за да разберем, кое, какво е. Да, Перперикон е известен, но все пак има нови разкопки, а как да разберем, какво е открито? Има карта, но тя също струва 6 лв. Можем да си я купим, но за онези, които няма да си я купят, не би ли следвало да има и указателни табели!?

След това потегляме към Кърджали. Установяваме се в къщата на туркиня, край бреговете на Кърджалийското езеро. Вечеряме на кораба-ресторант, който е нещо като емблема на мястото. Стаите ни са чисти, приветливи и спим дълбоко и отпочиващо.

На сутринта потегляме за Златоград. По път ни е Момчилград-град, който от почти призрачен, днес е напълно витален, благодарение на парите от изселници и инвеститори. Колко невероятно е, как се променя ландшафтът. От горещината на леко пресечените Родопи се прехвърляме в по-високите зони на планината. Златоград е като Тетевен, сякаш изведнъж от Родопите се прехвърляме на север.  
Златоград е само на 4,5 км. от Гърция. Много хора предпочитат да нощуват тук и да ходят на плаж в южната ни съседка, като плажът е само на около 40 км. на юг от границата.

Нощуваме тук, след като се черпим с прословутото гръцко „Узо“ и нашенски качамак с масло и сирене. На сутринта потегляме към Мадан, Смолян, Чепеларе, Нареченски бани и Бачково. Климатът е по-суров, ландшафтът се променя драстично. Тук Родопите са много по-стръмни. Постепенно навлизаме отново в по-равни зони и Асеновград, Патриарх Евтимово и Първомай отново ни напомнят за златна Тракия.

Родопите са планината, която сякаш е най-магическа, тук е концентрирана почти цялата тракийска история – забулена с белия воал на историческата правдина. Траките са ни оставили уникални мегалитни паметници, които и до днес трудно разбираме. Някои от тях са разчетени, други са обект на научни изследвания, а трети вероятно никога няма да бъдат разкодирани.

Тракийската култура, пръсната по почти цялата площ на Централна и Южна Тракия и Родопа планина формира един уникален исторически резерват, който постепенно се оформя като една зона на магическата история и археология. Непрекъснато се откриват нови и нови обекти, като например Кромлех, които ни представят един цял нов свят на един народ, който, според науката, се е претопил в съвременния български народностен субстрат.

Не ни остава нищо повече и по-малко, освен да се възхищаваме на красотите, които земята ни е запазила в една или друга форма. А Родопите са неизмеримо богато свидетелство за културните напластявания и вълшебните исторически превъплъщения на хората, живели по тези земи далеч преди нас.

ТЪМНАТА СЛАВА НА „ЧЕРНИТЕ“ ПОЛКОВЕ ИЗБЕЛЯВА


Преди години гимназистите трепереха преди да получат прословутата повиквателна за казармата, докато разберат, къде са разпределени да отбият задължителната си военна служба. Момчетата умираха от страх дори само при мисълта, че могат да попаднат в така наречения Триъгълник на смъртта – полковете в Елхово, Грудово (днешен Средец) и Звездец, където са „кашиците“.  Тук попадаше и Момчилград. Да си войник там се считаше за наказание. Там службата сякаш беше най-сурова.  В този район на страната са били струпани най-големите поделения по охраната на турската граница, а службата беше като че ли най-тежка и най-дълга.

Някога, макар и в края на тези „страшни“ години, дори и командировката в това поделение, в Момчилград беше считана за нещо като наказание.
А тогава Момчилград бавно, но сигурно западаше. Годината е някоя от ранните след 2000 г. Полкът в Момчилград е пред закриване. Екипът на вестник „Българска армия“ попада тук случайно. Търсим нови теми за военните страници. В Момчилград скоро никой не е ходили и заминаваме, без предупреждение, както тогава се практикуваше. Само че заминаваме за Хасково за дивизията, а не за Момчилград. В Хасково ни приема полковник Стефан Василев, тогава командир на дивизията, после – заместник-началник на отбраната и достигнал чин „генерал-лейтенант“. Гледа строго, контролира всичко, знае всичко. От там ни изпраща към подчиненото му поделение в Момчилград с военна джипка. В южния кашишки полк сдават БАТ-ове.

Екипът на военния вестник е очакван. Командирът го няма, но заместника му, който беше родом от Русе, оказва пълно съдействие. Снимаме БАТ-ове, които се снемат от въоръжение. Години по-късно се оказва, че именно тези БАТ-ове са единствените, които могат да почистват огромните снегонавявания в някои региони на България. Днес БАТ-ове отново се ремонтират, защото се оказва, че без тях не може.

Вечерта, както си му е редът, имаме „тежка вечер“ в ресторанта в града. Момчилград тогава е със затихващи функции, но все пак има индикации, че един ден може би ще се възроди. Хората бягат, защото поделението се закрива, а за всички е ясно, че когато поделението умира и градът умира. Войската и влакът са тези, които години на ред подържат тези малки градчета живи.

Сутринта журналистическият екип е очакван от друга военна джипка пред военния клуб в града. След „тежката“ вечер, следва сутрешен преглед на плаца. Снимаме, пишем и отново с джипката заминаваме за Кърджали, от където пътят към София е дълъг, почти безкраен.

Това беше тогава Момчилград. Години по-късно, някъде около 2011 г. отново посетихме града, но той вече беше умрял. Тишината го превръщаше в призрак. Нямаше хора, не само млади, но и стари. В едно забравено от историята кафене си поръчахме по нещо, което едва обяснихме на български език, защото турският се беше превърнал в официален език тук.

И изведнъж в 2018 г. Момчилград отново е жив, дори не просто жив, а повече от жизнен. Днес в града има модерен спортен комплекс на името на Наим Сюлейманоглу, който ни напусна в края на 2017 г., православната църква „Св. Цар Борис“ се изографисва. В града има средно общообразователно духовно училище, гимназия, действаща мини-индустриална зона, градът е жив. Кипи строителство, санират се стари сгради, баровете са по-модерни и от тези в близкото Кърджали. Това означава, че тук има пари, има надежда, градът има бъдеще. И това се дължи не само на близкия главен път за Маказа, но и на предприемчивостта на местни хора, но най-вече на преселници от Турция, които някога са живели тук. Момчилград се събужда, само поделението все още стърчи в южния му край, очаквайки съдбата си като обект с отпаднала необходимост за Министерството на отбраната.

Никак не е случайно, че в езика ни усетът за съпричастност в нещо общо, близко и разбираемо се изразява с „набор“, но също така не е случайно, че  „ей, наборе“ се чува все по-рядко. Да, службата тук не е била лека, нито за войниците, нито за старшините, нито дори за офицерите.

Казват, че някога млади офицери, които искали да се издигат в кариерата, задължително трябвало да преминат през тези южни полкове. От тук нагоре към генералските пагони пътят е бил чист. И наистина, да служиш в Момчилград е било нещо като наказание, но пък след Момчилград кариерата на един военнослужещ е била главоломна, защото се е считало, че човек минал от тук е кален и твърд.

Десетки са офицерите, които са тръгнали от тук като лейтенанти и старши лейтенанти, командири на взводове и роти, за да стигнат до върховете на военната йерархия. Сред тях са генералите Иван Врачев, Делчо Станимиров, Михаил Йовчев, Бойко Миланов, Янко Янев, Асен Трендафилов, Стефан Николов, Стефан Василев, Иван Добрев, Стоян Топалов. Така „тъмната“ слава на „черните полкове“ и „дивите кашици“ се оказва, че е не е чак толкова тъмна, че дори въобще не е тъмна.

Казармата като училище по етикет


Местна легенда разказва, че в полка в Момчилград имало момчета, които идвали новобранци от махалите в Родопите. Някои от тях не просто били неграмотни, но не можели да се хранят с прибори. Офицерите и старшините ги обучавали, как да държат вилица и лъжица, как да се хранят като хората. А онези, които били неграмотни, били обучавани с букви на светещо табло в три реда. Ако научат буквите от първия ред следва отпуска – „гарнизонка“ – за деня. Буквите и от втория ред давали така нареченото ГСП – „гарнизон с преспиване“ – събота и неделя, а ббуквите3 и от третия ред вече осигурявали кратка, но пък пълноценна домашна отпуска от няколко дни.

По този начин казармата в онези години не просто е била едно досадно задължение, но е обучавала тези момчета и на четмо и писмо, и на елементарни обноски – за хранене, например.

Ако не е била казармата тогава, тези момчета щяха да си останат почти диви животни в родопските махали, без да знаят, дори как да хванат вилица и лъжица с пръстите си.

За в. "БА"