ТЪМНАТА СЛАВА НА „ЧЕРНИТЕ“ ПОЛКОВЕ ИЗБЕЛЯВА

Преди години гимназистите трепереха преди да получат прословутата повиквателна за казармата, докато разберат, къде са разпределени да отбият задължителната си военна служба. Момчетата умираха от страх дори само при мисълта, че могат да попаднат в така наречения Триъгълник на смъртта – полковете в Елхово, Грудово (днешен Средец) и Звездец, където са „кашиците“.  Тук попадаше и Момчилград. Да си войник там се считаше за наказание. Там службата сякаш беше най-сурова.  В този район на страната са били струпани най-големите поделения по охраната на турската граница, а службата беше като че ли най-тежка и най-дълга.

Някога, макар и в края на тези „страшни“ години, дори и командировката в това поделение, в Момчилград беше считана за нещо като наказание.

А тогава Момчилград бавно, но сигурно западаше. Годината е някоя от ранните след 2000 г. Полкът в Момчилград е пред закриване. Екипът на вестник „Българска армия“ попада тук случайно. Търсим нови теми за военните страници. В Момчилград скоро никой не е ходили и заминаваме, без предупреждение, както тогава се практикуваше. Само че заминаваме за Хасково за дивизията, а не за Момчилград. В Хасково ни приема полковник Стефан Василев, тогава командир на дивизията, после – заместник-началник на отбраната и достигнал чин „генерал-лейтенант“. Гледа строго, контролира всичко, знае всичко. От там ни изпраща към подчиненото му поделение в Момчилград с военна джипка. В южния кашишки полк сдават БАТ-ове.

Екипът на военния вестник е очакван. Командирът го няма, но заместника му, който беше родом от Русе, оказва пълно съдействие. Снимаме БАТ-ове, които се снемат от въоръжение. Години по-късно се оказва, че именно тези БАТ-ове са единствените, които могат да почистват огромните снегонавявания в някои региони на България. Днес БАТ-ове отново се ремонтират, защото се оказва, че без тях не може.

Вечерта, както си му е редът, имаме „тежка вечер“ в ресторанта в града. Момчилград тогава е със затихващи функции, но все пак има индикации, че един ден може би ще се възроди. Хората бягат, защото поделението се закрива, а за всички е ясно, че когато поделението умира и градът умира. Войската и влакът са тези, които години на ред подържат тези малки градчета живи.

Сутринта журналистическият екип е очакван от друга военна джипка пред военния клуб в града. След „тежката“ вечер, следва сутрешен преглед на плаца. Снимаме, пишем и отново с джипката заминаваме за Кърджали, от където пътят към София е дълъг, почти безкраен.

Това беше тогава Момчилград. Години по-късно, някъде около 2011 г. отново посетихме града, но той вече беше умрял. Тишината го превръщаше в призрак. Нямаше хора, не само млади, но и стари. В едно забравено от историята кафене си поръчахме по нещо, което едва обяснихме на български език, защото турският се беше превърнал в официален език тук.

И изведнъж в 2018 г. Момчилград отново е жив, дори не просто жив, а повече от жизнен. Днес в града има модерен спортен комплекс на името на Наим Сюлейманоглу, който ни напусна в края на 2017 г., православната църква „Св. Цар Борис“ се изографисва. В града има средно общообразователно духовно училище, гимназия, действаща мини-индустриална зона, градът е жив. Кипи строителство, санират се стари сгради, баровете са по-модерни и от тези в близкото Кърджали. Това означава, че тук има пари, има надежда, градът има бъдеще. И това се дължи не само на близкия главен път за Маказа, но и на предприемчивостта на местни хора, но най-вече на преселници от Турция, които някога са живели тук. Момчилград се събужда, само поделението все още стърчи в южния му край, очаквайки съдбата си като обект с отпаднала необходимост за Министерството на отбраната.

Никак не е случайно, че в езика ни усетът за съпричастност в нещо общо, близко и разбираемо се изразява с „набор“, но също така не е случайно, че  „ей, наборе“ се чува все по-рядко. Да, службата тук не е била лека, нито за войниците, нито за старшините, нито дори за офицерите.

Казват, че някога млади офицери, които искали да се издигат в кариерата, задължително трябвало да преминат през тези южни полкове. От тук нагоре към генералските пагони пътят е бил чист. И наистина, да служиш в Момчилград е било нещо като наказание, но пък след Момчилград кариерата на един военнослужещ е била главоломна, защото се е считало, че човек минал от тук е кален и твърд.

Десетки са офицерите, които са тръгнали от тук като лейтенанти и старши лейтенанти, командири на взводове и роти, за да стигнат до върховете на военната йерархия. Сред тях са генералите Иван Врачев, Делчо Станимиров, Михаил Йовчев, Бойко Миланов, Янко Янев, Асен Трендафилов, Стефан Николов, Стефан Василев, Иван Добрев, Стоян Топалов. Така „тъмната“ слава на „черните полкове“ и „дивите кашици“ се оказва, че е не е чак толкова тъмна, че дори въобще не е тъмна.

Казармата като училище по етикет

Местна легенда разказва, че в полка в Момчилград имало момчета, които идвали новобранци от махалите в Родопите. Някои от тях не просто били неграмотни, но не можели да се хранят с прибори. Офицерите и старшините ги обучавали, как да държат вилица и лъжица, как да се хранят като хората. А онези, които били неграмотни, били обучавани с букви на светещо табло в три реда. Ако научат буквите от първия ред следва отпуска – „гарнизонка“ – за деня. Буквите и от втория ред давали така нареченото ГСП – „гарнизон с преспиване“ – събота и неделя, а ббуквите3 и от третия ред вече осигурявали кратка, но пък пълноценна домашна отпуска от няколко дни.

По този начин казармата в онези години не просто е била едно досадно задължение, но е обучавала тези момчета и на четмо и писмо, и на елементарни обноски – за хранене, например.

Ако не е била казармата тогава, тези момчета щяха да си останат почти диви животни в родопските махали, без да знаят, дори как да хванат вилица и лъжица с пръстите си.

За в. "БА"