четвъртък, 12 септември 2019 г.

ДОЦ. Д-Р МИХАИЛ ГРУЕВ: НЕОБРАБОТЕНИТЕ АРХИВИ СА ПОД 5%


Ценностите ни се съхраняват на различни места, за по-висока сигурност

Председателят на Държавна агенция „Архиви“ доц. д-р Михаил Груев е роден на 25 октомври 1971 г. в София. Завършил е специалност история в Софийския университет „Св. Климент Охридски" (1994 г.). Доктор по история с дисертация на тема „Българите мюсюлмани в държавната политика на България (1944-1959 г.)“ (2001). Преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в Софийския университет „Св. Климент Охридски". Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Владее немски и английски език, ползва руски език.

-         Г-н Груев, съзнавайки несъстоятелността на един такъв въпрос, все пак, какво е най-ценното, което се пази в нашите архиви?

-         Неотдавна мина датата 9 септември. Тя е вододелна за историята ни, във връзка с това при нас се пазят указите на регентите за назначаването на кабинета на Муравиев и за неговото освобождаване ,както и за назначаването на нов кабинет на Кимон Георгиев. Тук имаме нещо, което противоречи и на Конституцията, а и на логиката. Имаме указ на правителството за назначаване на новите регенти, вместо обратното. Знаете, че новата власт тогава освобождава старият регентски съвет и назначава нов.

-         Къде се съхраняват архивите и има ли специални условия, при които това става?

-         Имаме такива хранилища, включително и в нашата сграда, но тук се съхранява една много малка част от архивите. Имаме две хранилища, които са в периферията на града – в „Илиянци“ и на „Чепинско шосе“. Като само в едното условията съответстват на европейския стандарт за съхранение на документи. Влажността не бива да бъде повече от 55%, постоянна температура – не повече от 18-19 градуса, както и специални изисквания за осветеност – до 50 лукса. Накратко, съхранението на документите и особено качественото и надеждното съхранение е нещо доста скъпо, не само у нас, но и по света.

-         Понеже архиви, при това не по-малко цени, се съхраняват и на други места, било то във Велико Търново или пък в Центъра „Иван Дуичев“, как работите с тях, имате ли възможност да контролирате процесите там?

-         Това е регламентирано в Закона за националния архивен фонд. Именно там на нашата агенция са вменени и контролно-методически функции, свързани със съхранението на документите, грижата за тях преди постъпването им за постоянно съхранение също.

-         Има ли документи, които все още не са обработени?

-         Имаме, да, най-вече това са лични фондове, които все още не са обработени. Все пак трябва да кажем, че става дума за една планина от хартия. Под 5% са необработените документи. Имаме известно забавяне от постъпването на документите до тяхната обработка. Едва от тази година личният фонд на Тодор Живков вече е достъпен, защото са изминали 30 години от промените. Има и други лични фондове, където има по-голямо забавяне, но се опитваме да го компенсираме. Това е най-вече тук в София, където и обемите са най-големи.

-         Това свързано ли е с дигитализацията?

-         Дигитализацията е един отделен процес. За да отидат документите за дигитализация, те първо трябва да се обработят и да има опис. Това е не само сканиране на листове, но и създаване на надеждни метаданни, което да позволи бързо търсене. Имаме напредък в това. Имаме дигитален архив с около 500 хил. изображения. Принципът, по който се подбират документите за дигитализация е по два критерия – използваемост на фонда и старинност, рядкост, застрашеност на документа. Чрез дигитализацията се опитваме да намалим интензивността на използването на хартиените оригинали, за да запазим документите колкото се може повече.  Оригиналите трябва да бъдат показвани само при изложби и годишнини, или официални церемонии. Понеже сме в годината на честването на 140 години от Търновската конституция, такъв е случаят с нея. Мнението на специалиста по реставрация е, че тя вече не бива да бъде осветявана повече от 60 часа на година. Това ограничава използването й като оригинал. В момента сме в процедура по изготвянето на копия на самата конституция, за да показваме него, а не оригиналът. Същото се отнася и за много други документи. Имаме регистър на редките и особено ценните документи и те всички се дигитализират. Другият принцип е използваемостта на документите. Това обикновено са документи на местните органи на власт и управление.

Тефтерчето на Левски се пази в БНБ


Най ценните архиви не се съхраняват на едно място и това е принцип в Архивистиката. Този регистър на редките и особено ценните документи е достъпен онлайн на интернет-страницата на агенцията. Това са документи не само от Централния държавен архив, а от всички архиви от страната.

Действително най-много такива документи има в Централния държавен архив, но не ги съхраняват на едно място. Има и някои документи, които се намират в БНБ, като например тефтерчето на Васил Левски, но те са собственост на Националната библиотека.

Подготвя се регистър за жертвите на комунизма

„В момента работим върху един открит въпрос в историографията. Това е въпросът за жертвите на комунистическия режим. И в обществото, а и в литературата и изследванията се сочат най-различни данни. Една от задачите, по които работим е да направим един регистър на жертвите на режима, подобно на този, който направихме за загиналите във войните“, казва доц. Михаил Груев.
Това стана възможно с получаването на фонда на така нареченият съюз „Истина“ на Дянко Марков и брат му Георги Марков. Те предоставят около 20 хил. анкетни карти, което общо взето дава индикация и за общия брой на жертвите на режима. Сред тези карти вероятно ще има и повторения. Има и много, за които не са били събрани сведения.
На въпроса за реалната численост на репресиите след 9 септември 1944 г., цифрата около 20 хил. изглежда реалистична. Става дума само за убитите, без изселените, репресираните и въобще пострадалите от комунизма“, категоричен е доц. Груев.

АРХЕОЛОГИЯ НА БЛИЗКОТО НИ МИНАЛО

Останки от брегова
охрана при Приморско.

Защитните съоръжения по черноморското ни крайбрежие оставят трайни спомени

Когато се разхождаме по черноморското крайбрежие, освен красотите, често ставаме свидетели и на останки от укрепителни съоръжения. Има ги по цялото Черноморие. Според някои това са постове на бреговата артилерия. Варна цялата е опасана от такива. Те са считани за част от защитната дъга или линия "Крали Марко" на южната ни граница с Турция, макар тя да е основно за сухопътна отбрана. Такива останки от защитни съоръжения могат да се видят на юг от Приморско до Резово, както и на север, където все още са запазени някакви останки.

Отбранителната линия Крали Марко е изградена по протежение на цялата ни граница с Турция. Тя беше силно подсилена с бетонни стени и куполи на танкове Т-34, Панцер III и Панцер IV.  Някога южната ни граница бе най-мощно и зорко пазената граница на Балканите, защото от там се очакваше основният удар от тогавашния ни противник НАТО.

Твърдеше се, че сме имали задължението да задържим евентуално нападение от юг докато дойдат редовни съветски военни части. Разбира се, това беше в рамките на историческите легенди, защото на всички е ясно, че съвременната война е бърза, тя се развива асиметрично и тези линейни измерения на отбраната отдавна, дори още в онези години, са били имагинерни.

Останки от брегова охрана
 при Ахтопол.
Никой не се е заблуждавал, че ще задържим евентуален противник от юг, от тогавашния ни класов враг Турция така, че да дочакаме редовни съветски войски. На тях им трябваха поне два-три дена, за да дойдат, а през това време едва ли заровените куполи на немски танкове по линията „Крали Марко“ ще може да задържи редовният турски аскер – тогава втората по големина армия в НАТО.

Има и още нещо. Пилоти споделят че в плановете на Турция и Гърция в онези години не е изключено да е имало и такива, според които България да е била хипотетичен обект на бомбардировка от авиобазите Инджирлик и Лариса. Както впрочем не е изключено, а е и напълно реално за онези години, страната ни, армията ни да са планирали хипотетични удари по обекти в двете ни южни съседки.

Податки за планиране на подобни действия, разбира се в хипотетичен план, бяха открити неотдавна по отношение на намерения за евентуален удар по мостове над Босфора, например.

„Студената война“  в своите изключително извратени измерения поднасяше понякога наистина невероятни ситуации, в които и политиците, и дипломатите, а най-вече военните, наистина трябваше да са на много високо интелектуално ниво, за да не се стигнеше внезапно от „студена“ до „гореща“ война.

Овалните останки от оръдейни
установки днес са само спомен
за едно отминало историческо време.
Тук не става дума само за идеологическо противопоставяне, тук преди всичко ставаше дума за противодействие, при това съвършено целенасочено, на две вселени. Два различни свята се бореха един срещу, друг и в тази борба всичко беше позволено. И само здравият разум на някои хора и от двете страни на барикадата, спаси света от пълна разруха. А следите от това гигантско противопоставяне все още личат по някои по-закътани заливи по брега на черноморското ни крайбрежие, особено по-на юг.

История на бреговата ни артилерия


12 февруари 1910 г. – Разположена е брегова артилерия в близост до Варна.
През 1906 г. се поставя началото на флотската брегова артилерия. В периода до 1912 г. се изгражда Варненският, а по-късно и Бургаският укрепени пунктове.

Бреговата артилерия е вид морска артилерия (заедно с корабната артилерия), предназначена за защита на военноморските бази, търговските пристанища, промишлени и административни центрове, разположени в крайбрежните райони, а също така и на най-важните участъци на крайбрежието и островите от нападение на противника от страна на морето.

Този път някога е водел към щаба
на поделението край Ахтопол.
Днес щабът го няма.
Освен това, на бреговата артилерия е възложена задачата за отбрана на проливите и стесненията, за да не се позволи преминаването през тях на корабите на противника.

Бреговата артилерия също има задачи по защитата на отбранителните минни заграждения, крайбрежните комуникации и по противодесантната отбрана.

В отделни случаи бреговата артилерия може да се използва за поддръжка на сухопътните войски, действащи на крайбрежието, както в настъпление, така и в отбрана, какъвто е случаят и при нас,        особено по южното ни Черноморие, което е в непосредствена близост до тогавашния ни основен външнополитически и класов враг - Турция.

„МОСКОВСКА 5“ – ПЪТЯТ КЪМ АДА…!!!

Входът, от където са влизали
 арестантите някога.

Най-малката улица на София е ул. „Малко Търново“. Тя разделя бившият партиен дом от настоящата Държавна агенция „Архиви“, където някога се е намирала службата „Държавна сигурност“. Днес уличката е в ремонт, предстои да бъде осветена, обновена, модернизирана, някога обаче тя е била тъмна и страшна – една от най-страшните улици в София, може би дори и най-страшната. От тук са докарвали арестуваните от „Държавна сигурност“ в следствения арест, където те са били „обработвани“, каквото и да означава това, но то обикновено означава – пребивани, а сетне са били депортирани към трудововъзпитателните лагери по време на комунистическия режим у нас. Именно по стълбите на улица „Малко Търново“ обречените са влизали през входа, където днес е парната инсталация на Държавна агенция „Архиви“, а от там са били разпределяни по килиите, част от които днес са запазени като помещения.

Стълбите водят наистина
сякаш към самия Ад!
„Говори се, че сградата първо е била седалище на Абвера – германското военно разузнаване, но това е доста несигурно. Търсихме и не намерихме някакви доказателства за това. Сградата обаче е била използвана за различни немски компании, които са резидирали в София, най-голямата от които е „Баер“. Дали това е била форма на прикритие на Абвера, трудно може да се каже“. Това твърди председателят на Държавна агенция „Архиви“ доц. д-р Михаил Груев, който днес е формален стопанин на сградата. А тя става интересна едва през 1947 г., когато тук се премества Дирекция „Държавна сигурност“ и кабинетът на председателя днес е бил кабинетът на една от най-мрачните фигури в ранната история на комунистическия режим – началникът на „Държавна сигурност“ – Руси Христозов, който по-късно става и министър на вътрешните работи в правителствата на Васил Коларов и Вълко Червенков.

Една от мивките, които вероятно
са от времената на изтезанията
все още е запазена.
Сградата е била и административна за „Държавна сигурност“, но и за седалище на нейния следствен отдел. „Подземията са били оборудвани като килии, в които са били извършвани изтезания, но данни за екзекуции тук нямаме“, категоричен е доц. Груев. Сградата е използвана като етапен арест за „врагове на народа“, които след това поемал или към затворите, или към лагерите. От тук са преминавали всички, които са били пращани към лагерите в първия момент, като става дума за тези, които са от София и околностите. „Сградата  била достъпна от долния й край, от към днешния бул. „Дондуков“ и през улица „Малко Търново“. В тъмните части на денонощието са били докарвани арестантите, след което те са били „обработвани“ и за това има доста спомени на лагеристи, които са били инквизирани на това място и са били препращани за присъда, ако са били осъждани, или без присъда – тези които са били изпращани в лагерите“, казва доц. Груев.

Стефан Табаков като ръководител
на БСДП(о) в изгнание.
Има само един един единствен случай на човек, който е успял да избяга от това зловещо място, това е бившият ръководител на Социалдемократическата партия в изгнание – Стефан Табаков. Това се случва на 11 ноември 1948 г. По-късно той става политически емигрант във Виена. Той разказва в спомените си, как е бил „обработен“ в мазето, на сутринта е бил извикан при следовател. Разпитът тръгнал в доста лоша за него посока. В този момент следователят бил извикан при началника. Табаков запазил самообладание. Качил се на асансьора, минава покрай постовия и от там излиза от сградата. Качва се на трамвая и се озовава във Виена! Това е единственият случай, за който знаем, който е успял да напусне тази сграда, благодарение на своето самообладание, най-вече.

Това е била килия, днес решетките
не са запазени, но помещението
със сигурност е било килия
за арестанти.
„Сградата остава седалище на „Държавна сигурност“ до 1970 г., когато е придадена към ЦК на БКП, където се помещават административните служби – счетоводство, управление на собствеността и други. Тук е разположена и приемната на ЦК на БКП за граждани. Тоест връзката на комунистическата върхушка с народа по някакъв начин минава през тази сграда. Тогава е изградена и топлата връзка със съседната сграда, която също е част от комплекса и днес в нея се помещава Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“. Тя пък има топла връзка с бившия партиен дом, където днес се намират канцеларии на Народното събрание. Вероятно тогава е изградена и подземната връзка, която свързва сградата с бившия мавзолей на Георги Димитров, с националната банка и военното министерство в триъгълника на властта. Сградата остана собственост на ЦК на БКП до 1992 г.“, твърди доц. Груев. След това сградата става седалище на тогавашното Главно управление на архивите към Министерски съвет, а сега – Държавна агенция „Архиви“.

Входът на ареста от вътре.
В момента зловещите подземия са просто едно мазе. Няма нещо, което да напомня за някогашната му битност.

„Имаше идея на това място да се организира музей на комунизма, обаче първо мястото е малко. Някога е имало повече помещения, след това част от помещенията са преминали към театъра, а някои са били и засипани. Вътрешният двор е бил използван за каре, за разходка на арестантите. В момента има само четири-пет помещения, които са не са достатъчни за какъвто и да било разказ за миналото. Можем да направим възстановка на килии, или временни изложби, но няма как това да е постоянна експозиция“, казва още доц. Михаил Груев.

Снимки на автора

понеделник, 9 септември 2019 г.

ВАМПИРСКИ НОЩИ С АРОМАТ НА МАМАЛИГА

На път за Румъния през Дунав мост-Русе –
или както беше известен преди –
„Мостът на дружбата“.
Румъния сякаш е задминала България по икономическо развитие, това е първото ни впечатление, което придобиваме, посещавайки столицата Букурещ и перлата на Карпатите – курортният комплекс Синая, а също Бран и Брашов. Сякаш в тези дни цяла България се е изсипала в Румъния, но в същото време ни обясняват, че и румънците също доста пътуват през последните години, особено пътуват в България, защото тук им е  по-евтино.

Сравнявайки цените там и у нас, сравнявайки покупателната способност на румънците и нашата, сравнявайки стандарта на живот, ние сякаш изоставаме. Преди години смятахме Румъния за изостанала, но днес те не само се изравниха с нас, а и изглежда че вече дори и ни водят.

Замъкът Пелишор.
Столицата Букурещ е наистина красив град, но нека не забравяме, че все пак те са били в периферията на Османската империя, за разлика от нас – които в един период от време дори сме били в центъра й. Тук могат да се видят наистина зашеметяващо красиви сгради, не само парламентът на Чаушеску, с който тогава Румъния толкова се гордее, но и палатата на Синода на Румънската православна църква, старият град, дипломатическият квартал и много други корпулентни сгради в стил Бранковяну, френски академичен стил, британски стил, Рококо, Сецесион и други.

Букурещ сякаш се намира в гора, парковете са навсякъде и са огромни. Дори в трамвайните трасета има трева, а у нас и петте метра с трева в трамвайното трасе на „Руски паметник“ в София се оказва проблем за някои пишман-шофьори. Парламентът разбира се е внушителен. Казват, че Чаушеску искал да види цялото обзавеждане предварително, в макет в реален размер. За килимите вътре били сглобявани станове и били изработвани на място. След революцията от 1989 г., румънците искали да разрушат сградата – символ на тоталитария период, но изчислили, че това ще излезе по-скъпо от построяването й и я запазили. Днес само със средствата от посещения на туристически групи в парламента, сградата се издържа сама за отопление и осветление.

Замъкът Пелеш.
Румънците обичат да си почиват в Синая, където впрочем все още на един от върховете стърчи резиденцията на бившия румънски управник – Николае Чаушеску, по подобие на „орловото гнездо“ на Хитлер в Германия. Тук температурата не пада под -5 градуса през зимата, климатът е мек и това позволява развитието на туризъм. Румъния има в пъти по-добре развит вътрешен туризъм от България и това прави впечатление веднага.

Дори само замъците „Пелеш“, Пелишор“ и „Бран“ са достатъчни, за да ни демонстрират, как се прави този тип туризъм. У нас има редица дворци от царско време, които имаха своя кратък живот като резиденции по време на комунизма, а днес все още стоят затворени. Защо? Никой не може да отговори. Туристите не могат да влязат в двореца „Враня“ край София, нито пък в резиденция „Перла“ в Приморско. А от това румънците правят пари у тях, при това много пари.

Внушителната сграда
на румънския парламент.
Европа си е Европа, уж всичко е еднакво за всички, но Румъния си уважава гражданите и за да влезеш в замъка „Пелеш“ има два входа – за румънци и за чужденци, нищо, че от Европа искат равни права и задължения за всички граждани на съюза. Но и румънците си посещават историческите забележителности, както впрочем и църквите. Попадаме случайно по време на тържествена служба в патриаршеската катедрала в Букурещ. Вътре няма място игла да хвърлиш, а цяло множество има и отвън. Службата се предава по високоговорители и се чува навсякъде в района на Синодалната палата, която се намира в своеобразен комплекс. У нас в църквата „Св. Ал. Невски“ в София, дори и на Великден я има, я няма 30-40 човека, сякаш първоначалната еуфория от „свободната вяра“ след 1989 г. отшумя, а при румънците не е така.

Сградата на Румънската патриаршия.
Всичко тръгва от легендата, емблематичният вампир Влад Дракула спал една вечер в замъка Бран, но това е една от най-големите туристически атракции в Румъния днес, която се основава на един мит. Ние имаме уникални исторически обекти, като например един Бегликташ между Созопол и Приморско, но той е слабо известен и семпло посещаем. А хората от нищо правят нещо, дори и само заради една вампирска нощ.