петък, 27 юли 2018 г.

ПРЕЗИДЕНТ РОСЕН ПЛЕВНЕЛИЕВ: ПРАВОТО НА ГЛАС НА БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА Е СТРАТЕГИЧЕСКА ЦЕЛ


Президентът на България (2012-2017 г.) Росен Плевнелиев сподели специално за читателите на вестник „България“ своите виждания за бъдещето на страната, за емиграцията ни, за геостратегическите и геополитическите акценти в съвременния свят, които касаят родината ни.  Той бе извънредно любезен да приеме екипа на вестник „България“ в кабинета си в София и даде ексклузивно интервю, въпреки максималната си ангажираност, за което специално му благодарим!

- Г-н президент, Вие ясно доказахте и по време на мандата си, а и след това, че сте президент, защитаващ интересите на страната, прозападно ориентиран. До каква степен обаче този курс на президентската институция се запази и какво се промени при Вашия наследник Румен Радев?

- Не се съхрани, дори се промени коренно, за моe голямо съжаление и това е един много тежък, ненаучен урок от историята, който българските политици продължават да демонстрират. Като че ли не сме разбрали, какъв е заветът на предците ни, каква е посоката, зададена още в първите дни и часове от създаването на Третата българска държава. Те ни казаха да надграждаме по пътя на демократичното европейско развитие на България. Апостолът ни казваше да изградим чиста и свята република и че просто трябва да бъдем равни на другите европейски народи. Зададената посока е ясна, тя е на европейското и демократично развитие на България. За мен беше повече от ясно, че това равенство се изразява в пълноправното и активно членство на страната ни в ЕС и НАТО. У нас трябва да има институции, които да служат на гражданите, а не на олигарсите и на силните от деня. В тези пет години, в които аз бях държавен глава се противопоставих по всички възможни начини на българската олигархия. Всичко това днес се промени от президента Румен Радев. Той се опита да раздели европейските лидери по темата със санкциите срещу Русия и това му донесе на него и на всички българи много негативи, защото днес думата на президента Радев в ЕС не се чува изобщо. Днес, в резултат на своите действия, българският държавен глава не е приет нито на изток, нито на запад. Той е неразличим. България трябва да работи за единството на ЕС, а не постоянно да го поставя под въпрос и да го разделя, така, както за съжаление действа президентът Радев.

- Какво успя и какво не успя да направи президентската институция във Вашия мандат, по отношение на българите в чужбина?

- Българите в чужбина бяха в центъра на моите действия и аз се гордея, че при всяко мое посещение в чужбина първата среща винаги беше с българите. Това бяха много важни за мен срещи, защото те ме зареждаха с невероятния патриотизъм на българите, които, където и да са по света, обичат България. Безкрайно се гордея, че като държавен глава бях първият и единствен президент, който се опита да доведе българската държавност максимално близо до българите в чужбина, като инициирах национален референдум за изборни права на българските граждани, така че, българите, където и да са те по света, да могат да гласуват – дистанционно и по интернет. Тази моя инициатива събра подкрепата на всички българи в чужбина, защото те видяха един български държавен глава, който знае, че българите в чужбина, където и да са те по света, обичат родината си и искат да гласуват по един демократичен начин. Гордея се, защото водих големи битки за този референдум. Аз бях първият президент, който е стартирал референдум в България и бях първият, в мандата на който се проведоха не един, а цели три референдума. Тогава Народно събрание „взриви“ Конституцията и се противопостави на конституционната норма, която дава право на българския държавен глава да стартира референдум и те отказаха това мое право. Едва ли не стартираха и комисия в същото това Народно събрание, по време на премиера Пламен Орешарски, и поискаха импийчмънт на българския държавен глава. Днес, където и да пътувам по света, вече не съм активен политик, но съм активен гражданин, аз продължавам да работя за България. Само през тази година посетих може би повече от 30 държави и навсякъде работя за страната и представлявам България. Тук считам себе си за активен гражданин и обичан български президент. Вече няма протокол, но хората ме обичат.

- Какво са за Вас българите, които живеят и работят в чужбина?

- Казвам го в прав текст, за да е ясно, българите в чужбина, където и да са те по света, са една неотменна част от България, те са нашата гордост, защото те навсякъде успяват. Ние се вайкаме, че много хора напускат страната днес, но всички те отидоха на Запад. Българският държавен глава трябва да си следва народа и посоката, зададена от Апостола на свободата и от будителите, но най-вече от българския народ. Днес повече от всякога си даваме сметка, защо българите напуснаха държавата и отидоха на Запад, а не на Изток. Една от основните причини е, че все пак Западът е символ на демокрация и на работещо демократично общество, на работещи институции и на върховенство на правото.

- Защо е толкова масова емиграцията ни, според Вас?

- Една от основните причини за мен е в този сблъсък, който виждах и продължавам да виждам и днес между бъдеще и минало, между зависимости от комунистическия режим. Близо 10% от хората, които работят в държавната администрация са били агенти на „Държавна сигурност“. България и до днес не е разчистила това минало на предателства. Президентът Радев не се изказва по този въпрос изобщо. Той по никакъв начин не се противопостави на всичко, което е вършено от тоталитарния режим у нас. С тази разкрачена позиция той губи много. Този сблъсък между минало и бъдеще се вижда от българите и всички те понякога не само, че казват много ясно, че са недоволни от темповете, с която българската държава се прочиства и надгражда своето демократично бъдеще, но и нещо повече – те много ясно заявяват, че тяхната най-голяма претенция днес не е за магистралите или за някои друг проект в държавната сфера, най-големият проблем днес е ниската справедливост и липсата на справедливост. За съжаление българите продължават да напускат страната именно заради това. Искам също така чрез вестник „България“ да се обърна към всички българи, където и да са те по света и да им кажа, че независимо, че България не е перфектна, ние виждаме проблемите, страната ни постигна прогрес и стои все по-добре.

- Президентът доктор Желев като че ли създаде една традиция да пише книги, да разказва за това, което прави, дали Вие бихте продължили тази традиция и какво всъщност работи един президент, който вече не е в мандат?

- Категорично ще продължа тази традиция. Аз обещах да напиша три книги и дори посочих заглавията. Работя по всяка една от тях и през тази година първата със сигурност ще бъде готова. Двете книги ги пиша на български език, а третата я пиша на английски език, като с нея искам да достигна една по-широка аудитория от хора. Едната българска книга се казва „Извадки от моя дневник“ и ще представи един честен прочит от мен за това, какво се случи в тези пет години, в които бях държавен глава на България. Именно тя ще бъде готова до края на годината. Такава книга разбира се създава и врагове, тя показва откровения прочит. Втората книга  се казва „Президент в трудни години“ и е по-скоро фактологичен материал на по-важните речи и срещи, послания, резултати в рамките на моя мандат, която също е в доста напреднала фаза на подготовка. Третата книга на английски се казва „Студен мир“. Имах смелостта да изляза и да дефинирам на някои от най-високите трибуни в света навлизането ни в нов и непознат етап на развитие и той е много по-труден от този в „студената война“ , той не е нейно повторение, ние се намираме в „студен мир“ – мир, защото все още никой не иска глобален, или сериозен регионален конфликт. Студен е, защото всички похвати от времето на студената война се върнаха със страшна сила.

- Г-н президент, къде се виждате след 10 и дори и след 20 години, дали пък не и отново като президент на България, защо не…?

- Категорично не, аз научих уроците си и от провалите на българските президенти до сега в тази сфера. Всеки един от тях е успешен, но всеки един от тях допусна една и съща грешка, която аз няма да допусна. Президентът Желев се опита да си направи собствена политическа партия, президентът Първанов направи същото дори в много по-лош вариант и той днес не е никакъв фактор. Президентът Стоянов се опита да стане депутат, след края на мандата си, нещо, което е грешка. Разговарял съм с десетки държавни глави, например президентът Обама, президентът на Германия Йоахим Гаук, който имаше само един мандат като мен и разбира се президентът на Израел Шимон Перес, от всички тях разбрах, че един президент не прави всичко останало, с изключение на четири неща. Той първо трябва да е активен гражданин. Аз вече не съм активен политик, но съм активен гражданин и съм готов да отида и на барикадата, за да защитавам правилната геополитическа ориентация на страната и развитието на държавността. На второ място един президент извън мандата трябва и може да е международно активен. Аз съм член на много международни институции и почетен професор на два китайски университета. На трето място е създаването на фондация – легитимен инструмент за активна дейност и моята фондация се нарича „Решения за бъдещето“. На четвърто място президентите могат и трябва да „дават акъл“.

- Ако днес бяхте действащ президент, кое е първото нещо, което бихте направили за България и за българите в чужбина?

- Първото нещо е да дадем шанс да гласуват ефективно. От около 2 млн. българи в чужбина днес гласуват близо 100-150 хил. Темата е много важна и дори считам, че е стратегическа за българската държавност. Тя решава и големия геостратегически проблем на България. Все още има много сили у нас, които биха искали да я издърпат от ЕС и НАТО и да я върнат назад и на Изток. Демокрацията може да не е перфектна, но това е най-доброто, което прогресивното човечество е създало. Българската демокрация също не е перфектна, но нека си спомним, къде бяхме преди това! Аз си давах сметка, че ако българите, където и да са по света, могат да гласуват, тайните планове на Москва никога няма да се сбъднат. Избираме кмет на София със 600 хил. гласа, премиер – с 1 млн. гласа и президент – с 1,8 млн. гласа. Ами ако 2 млн. прогресивно мислещи българи извън България гласуват, представете си какво може да стане! Българите в чужбина почти не гласуват, защото е затормозен начинът. Бил съм във Вашингтон, където хората пътуват часове на ред, спят по хотели, а в Америка не е толкова лесно, за да гласуват. Това са големи патриоти, които обаче са лишени от правото да формират бъдещето на родината си. След като парламентът, под натиска на българското общество взе решение за въвеждане на електронно и дистанционно гласуване, дали то беше въведено…?! Народното събрание така погазва Конституцията ни. Това според мен е и голямата тема и новина за това интервю, което давам ексклузивно за читателите на вестник „България“ в Чикаго, САЩ. Правото на глас на българите извън страната е стратегическа цел на българската държавност.

Президентът Плевнелиев обяви извън записа на интервюто ни, че планира посещения в САЩ, както и срещи с емиграцията ни, а също и редица инициативи, които ще обяви чрез неговия екип и за читателите на нашия вестник. Той обеща, че всичко, което прави в полза и за българите в чужбина и по-конкретно в САЩ, ще бъде своевременно оповестено, а вестник „България“ е готов да бъде в полза на обществеността и в България, но най-вече в САЩ, за да информира своите читатели за всичко, което се прави за тях и всичко, с което президентът може и е полезен на тях, за което още веднъж благодарим на президентът Росен Плевнелиев! 

Интервю на ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент в София на в-к „България“ – Чикаго/САЩ

ЧУЖДОТО КУЧЕ


Едно чуждо куче се появи в махалата. Кучетата, които живееха там веднага се разлаяха, подгониха го и не му дадоха и най-малка възможност да се доближи дори до къщите. Те просто пазеха своята територия, а то търсеше своя.

Така и не стана ясно, дали е избягало от някъде, дали беше изгонено, дали пък просто си търсеше нови стопани, или пък само беше гладно и жадно.

Хората се събраха, за да видят, защо лаят техните кучета. Видяха и чуждото, тогава и разбраха, че то е причината за суматохата.

А то, чуждото куче, когато го подгониха местните му събратя, просто легна на земята и се снижи, за да покаже сякаш, че не идва с лоши намерения. Просто търсеше подслон. Местните кучета поизлаяха още малко и все още недоверчиво се въртяха около новодошлото. Наблюдаваха го с периферното си зрение и сякаш очакваха провокация от него. Но то дори и не мислеше да ги провокира. Просто си лежеше кротко и даваше ясен знак, че не търси нищо повече от парче хляб и вода.

Видимо кучето беше недохранено. Ребрата му се брояха под кожата.

-         Не му давайте храна, защото после няма да се отървем от него!-каза съседът от горната къща.

-         Ама то ще умре от глад, как …така ли да го оставим…?! – опита се да опонира стопанката от средната къща.

-         Ами ако го вземете у Вас добре, хранете го, но като си отидете в града, кой ще се грижи за него…!? – контрира успешно съседът от горната къща.

Той беше прав, хората от средната къща бяха от града. Когато напуснеха селото, кой щеше да се грижи за новодошлото куче? В същото време обаче, то умираше от глад. Вероятно беше въпрос на дни и то просто нямаше да оживее. Как да постъпят, хората се чудеха, какво да правят. Ако го нахранеха и му дадяха вода, то щеше да остане, но после нямаше да има кой да се грижи за него, както стана ясно, и то щеше да умре. Ако пък сега не му дадяха хляб и вода, то пак щеше да умре..!

А кучето беше добро, с внушителни размери, страховито на пръв поглед, но беше наистина добро и търсеше само подслон.

Нощта бавно настъпваше. Тя прииждаше на пръсти, сякаш за да даде на хората още малко време, да размислят, какво да правят с кучето. Почти се беше стъмнило. Местните кучета вече не лаеха, а чуждото нито се чуваше, нито се виждаше…, сякаш никога не беше идвало!

понеделник, 16 юли 2018 г.

СТРАННАТА КОТКА


Една котка в черно и кафяво се появи като изневиделица в двора на къщата. Появи се като сянка, като мираж, сякаш съществуваше само сега, а преди и после не я е имало, няма и да я има.

Тя бавно пресече двора по дължина, докато мяукаше, без да се страхува от хората, които стояха под беседката. Доближи се до външната чешма, огледа се, обиколи кофата за смет, а сетне отново се появи в светлото при хората.

Беше тъмно, в къщата имаше и куче, което обаче не реагира на котката, а то винаги, абсолютно винаги гонеше котките, когато и където и да ги видеше. Сега обаче го нямаше, беше се скрило някъде, или просто кротуваше на някой диван вътре, което беше нещо повече от странно…!

Котката пък, която няма как да не усещаше близостта, поне по миризмата, която животните усещат, на куче, също се беше престрашила на пръв поглед безрасъдно. Тя просто все едно си беше в къщи. Всички останаха слисани от доверието, което тя им даваше. Котката дори позволи да бъде гушната от детето, въпреки, че не можеше и да подозира, какво би се случило с нея.

Но това не свърши така. Когато хората си легнаха, черно-кафявата котка се качи на прозореца на задната стая и мяукаше, искаше да влезе вътре. Обиколи къщата и се качи на страничния прозорец на старата кухня, където също мяукаше сърцераздирателно, с надеждата да влезе в дома.

Не я пуснаха, защото вътре имаше куче, а и защото тя беше някаква непозната котка. Никога никой не я беше виждал, а в двора на тази къща, котки не идваха от години.

Когато на сутринта хората станаха, котката вече я нямаше. Те не я бяха пуснали вътре за нейно добро, така си мислеха. Тя си беше отишла, но остана едно много силно усещане, че тази котка е позната, че е тяхна, че може би е трябвало да я пуснат вътре, въпреки кучето, в друга стая, макар и за малко, или поне да я нахранят, да й дадат вода...

Усещането обаче не беше случайно. Още не бяха изминали 40 дни от смъртта на стопанката на дома. Хората изведнъж се спогледаха с някакви много особени погледи, пълни с надежда и тъга едновременно...! Дали пък тази котка не беше починалата, дали тя просто не си беше дошла в къщи..!? И това изведнъж обясни цялото поведение на котката снощи, тя сякаш си беше у дома…! Повече не се появи, но присъствието й остана осезателно чак до помена.

А гугутките, които отдавна бяха напуснали градовете и предвидливо се бяха заселили на село, създаваха усещането за едно  неопределено минало, минало, което има всеки, с което живее всеки, без което никой не може!

Все пак беше празник – съборът на селото и стопанката на дома се прибра, при своите си, които обичаше приживе и които я обичат и сега, макар и за малко време си дойде, да ги поздрави, да бъде с тях, може би за последно, макар и като…една кафяво-черна котка…!