СТРАННАТА КОТКА

Една котка в черно и кафяво се появи като изневиделица в двора на къщата. Появи се като сянка, като мираж, сякаш съществуваше само сега, а преди и после не я е имало, няма и да я има.

Тя бавно пресече двора по дължина, докато мяукаше, без да се страхува от хората, които стояха под беседката. Доближи се до външната чешма, огледа се, обиколи кофата за смет, а сетне отново се появи в светлото при хората.

Беше тъмно, в къщата имаше и куче, което обаче не реагира на котката, а то винаги, абсолютно винаги гонеше котките, когато и където и да ги видеше. Сега обаче го нямаше, беше се скрило някъде, или просто кротуваше на някой диван вътре, което беше нещо повече от странно…!

Котката пък, която няма как да не усещаше близостта, поне по миризмата, която животните усещат, на куче, също се беше престрашила на пръв поглед безрасъдно. Тя просто все едно си беше в къщи. Всички останаха слисани от доверието, което тя им даваше. Котката дори позволи да бъде гушната от детето, въпреки, че не можеше и да подозира, какво би се случило с нея.

Но това не свърши така. Когато хората си легнаха, черно-кафявата котка се качи на прозореца на задната стая и мяукаше, искаше да влезе вътре. Обиколи къщата и се качи на страничния прозорец на старата кухня, където също мяукаше сърцераздирателно, с надеждата да влезе в дома.

Не я пуснаха, защото вътре имаше куче, а и защото тя беше някаква непозната котка. Никога никой не я беше виждал, а в двора на тази къща, котки не идваха от години.

Когато на сутринта хората станаха, котката вече я нямаше. Те не я бяха пуснали вътре за нейно добро, така си мислеха. Тя си беше отишла, но остана едно много силно усещане, че тази котка е позната, че е тяхна, че може би е трябвало да я пуснат вътре, въпреки кучето, в друга стая, макар и за малко, или поне да я нахранят, да й дадат вода...

Усещането обаче не беше случайно. Още не бяха изминали 40 дни от смъртта на стопанката на дома. Хората изведнъж се спогледаха с някакви много особени погледи, пълни с надежда и тъга едновременно...! Дали пък тази котка не беше починалата, дали тя просто не си беше дошла в къщи..!? И това изведнъж обясни цялото поведение на котката снощи, тя сякаш си беше у дома…! Повече не се появи, но присъствието й остана осезателно чак до помена.

А гугутките, които отдавна бяха напуснали градовете и предвидливо се бяха заселили на село, създаваха усещането за едно  неопределено минало, минало, което има всеки, с което живее всеки, без което никой не може!

Все пак беше празник – съборът на селото и стопанката на дома се прибра, при своите си, които обичаше приживе и които я обичат и сега, макар и за малко време си дойде, да ги поздрави, да бъде с тях, може би за последно, макар и като…една кафяво-черна котка…!