четвъртък, 26 октомври 2017 г.

ИВО ДИМЧЕВ ЗА ИЗКУСТВОТО В СКАНДАЛА И СКАНДАЛЪТ В ИЗКУСТВОТО

-  
Снимка: capital.bg
      
Иска ми се да се обърна към Вас с „Иво“, но протоколът налага „г-н Димчев“, искам първо да Ви попитам, кой сте Вие, обявен сте за един от най-добрите пърформъри в света, с наградата The Magnolia Award от 2014 г., физически артист, хореограф, певец,  писател…?

-         Понякога си мисля, че нямам нищо общо с подобни измервания, статистики и сравнения. Очевидно на някой му върши определена работа думата „НАЙ“. На мен не ми върши абсолютно никаква, а аз съм практичен човек. Наградата „Магнолия“ беше конкретно за спектакъла „П-проджект“, който представих в Полша и хората доста се впечатлиха мисля, защото предполагам никога не бяха виждали такъв формат на спектакъл, а и аз съм доста забавен вътре, така че решили да ми дадат награда, дали ми! Всяко признание за добре свършена работа винаги е добре дошло, особено когато става въпрос за доста експериментални и рискови форми на театър.

-         В едно интервю казвате, че мечтата Ви е да се озовете в затвора, какво ще правите там, защо искате да сте там, това рецидив от проблем в детството ли е или има и друг пласт?

-         Предполагам затвора ще е място където мога да се концентрирам над важните за мен неща, ще чета, ще пиша книги, ще рисувам, ще правя скулптури, ще композирам музика, ще правя много секс! Всеки с приоритетите си.

-  
       Популярен сте повече извън България, каква е популярността Ви в САЩ и къде могат да Ви гледат там?

-         В САЩ съм познат най-вече на алтернативната сцена в Ню Йорк. Музикалната сцена все още не ме познава. Спектаклите и концертите ми в „Abrons art center“ в Манхатън от години наред са препълнени когато идвам, но например в музикалният клуб „Le Poison Rouge“ на концерта ми имаше няколко човека. Това показва, че има различни аудитории. Но съм сигурен, че скоро и музикалната сцена ще ме опознае и приеме. Аз толкова лесно не се отказвам.

-  
Снимка: Novini.bg
      
Доколкото разбрах, сега живеете в България, отново, това за постоянно ли е и къде можем да Ви гледаме и слушаме?

-         Не живея в България вече, от няколко месеца живея във Виена. Във Виена ми е доста по-спокойно и мога да се фокусирам по-добре над работата си. В София много се разсейвам с приятели, дребни удоволствия и всякакви битовизми.

-         За Вас твърдят, че сте актьор в театъра на експериментите, така ли е и до къде стига смелостта Ви при експериментирането Ви?

-         Като съвременен артист аз винаги съм смятал, че съм длъжен да експериментирам, защото се чувствам отговорен за развитието на изкуството, а без експерименти това това развитие няма как да се случи. Има моменти, когато не се изживявам като съвременен артист и това са моментите когато пиша или изпълнявам песните си. Песенното ми творчество не е съвременно изкуство, там експерименти не си позволявам. Там е важно да достигна до сърцето на слушателя и това става с много, много любов и грижа за собствената си и за душата на другия, а това са вечни неща и няма нужда от експерименти и каквато и да е претенция за съвременност. Това са два отделни свята. Те понякога слава Богу намират допирни точки.

-         В свое интервю споделяте, че сте хомосексуален, това повече Ви помага, или повече Ви пречи в изкуството Ви?

-         Познавам хомосексуални артисти, които се провалят като артисти, именно поради това, че не признават двойната си природа и различната си сексуалност. Аз винаги съм бил в много близки отношения със женската част от себе си и съм бил винаги безкрайно откровен с близките си и публиката си относно сексуалните си предпочитания. За да си добър артист и за да накараш хората да ти вярват и да те следват, трябва да си откровен. Публиката е много чувствителна и бързо надушва лицемерни артисти, които робуват на страха и двойните стандарти и доста бързо загубва интерес и доверие към тях. 

-    
Снимка: ArtSofia
    
Къде са границите във Вашите лични табу-та и имате ли такива?

-         Границите са относителни и постоянно менящи се. Табутата и страховете,...не вярвам човек да може напълно да ги премахне, но може да се научи да борави с тях и да ги познава добре. Тогава те се превръщат в инструменти на артиста, а не негови врагове и окови.

-         В България все още не сте особено популярен, имате ли публика тук и какъв е профилът й, по какво се различава от публиката по света?

-         В България съм добре познат в арт-средите. От както започнах да пиша песни и да ги пея достигнах и до една доста по-широка аудитория и това ме радва, защото музиката ми е красива и когато повече хора ми засвидетелстват, че песните ми им топлят душите, за мен работата ми и усилията ми добиват много по-голям смисъл и по- лесно преживявам компромисът и предателството към съвременният артист в себе си.

-         С какво можете да се похвалите и за какво мечтаете?

-         Мечтая за голяма ретроспективна изложба в някой световен музей за съвременно изкуство, където да събера цялото си творчество, картини, фотографии, скулптури, спектакли, инсталации, музика. В професионално отношение мечтая само за това. Сигурен съм, че един ден ще се случи. А да , мечтая Адел или Рианна да изпеят моя песен. Ако изпълнители от това ниво решат да имат моя песен, това от една страна ще е голямо признание за композиторските ми качества, от друга ще ми плати разноските по голямата изложба , за която стана въпрос по-горе...!

интервю на ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

вторник, 24 октомври 2017 г.

БАБИТЕ – ЛАКМУСЪТ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ЕПОХИ

Снимка: Sofia Live
Какви баби имаше едно време...! Така бихме възкликнали днес, по подобие на една друга подобна реплика. Бабите преди гиодини наистина бяха много шармантни. Всъщност, ако се замислим, преди години София беше доста мръсна, смачкана, убита, но хората бяха лъскави, хората се открояваха и бяха видими. Днес градът е неузнаваем, лъскав, красив, скъп, но хората са смачкани, убити и невидими...! Така е и с бабите ни. Преди години бабите сякаш бяха запазили по нещичко от „едно време“, от „онези години“, „преди девети“ /9 септември 1944 г., когато се налага комунистическия режим в страната/. Ако щете, като че ли от „старото време“ все още се пазеха помади, червила, пудри, които отдавна миришеха на грънясало, но пък бяха ефектни на визия, такива бяха бабите ни, „стари, но златни“...!

Днес бабите са смачкани, те са едни заспали, предали се, отчаяни възрастни хора, които мислят единствено и само за болести, а в най-добрия случай – за сериали!
И бабите, а и ние не сме същите, но показателното е друго. Как обществено-политическите и най-вече икономическите порядки, променят социума, обществото ни се превръща в производно на онова, което само си възпроизведе. Да, някога бабите бяха лъскави, може би защото на фона на изоставения град, хората се открояваха, но има и друго. Порядките от „царското време“ все още се помнеха, по-възрастните хора все още се обръщаха един към друг с официалните „господин“, „госпожа“ и „госпожица“, а не с наложеното по съветски образец „другарко“ и „другарю“. При това говорим за края на 70-те години на ХХ в. - почти 40 години след така наречената „социалистическа“ революция, която всъщност си беше най-обикновен държавен преврат с военна, финансова и политическа помощ от СССР.

Бабите, като се срещаха пред млекарницата в квартала, например, се поздравяваха с „госпожа“ и това привнасяше в разговора им един твърде приятен и романтичен привкус, звучеше като нещо старовремско, но в същото време и истинско. Всяка беше турила по едно червило, някои дори и от преди войната, разхождаха си старите, но запазени и стилни дрехи, като по този начин още повече засилваха анахронизма на цялостното си излъчване. И все пак, този тип отношения беше строго сдържан, силно премерен, обран от към излишни емоции. Бабите така ходеха и на театър. Така променяха не само визията си за конкреткния случай, променяха и поведението си. Жестовете им се сменяха, те ставаха други хора, което ги отличаваше от останалата сива маса. Защото имаше и баби, които никога не са били „госпожи“, те така и не се промениха и след 9 септември 1944 г., и след 10 ноември 1989 г, когато демокрацията беше възстановена. За тях историческото време беше, е и си остана просто една права линия напред, но не и нагоре!

Днес бабите не само че все по-рядко, да не кажем направо въобще, не ходят на театър, но те са до такава степен оскотяли и оскотени, че дори не се и замислят за театър.

Мислене, което се върти само около хладилника и пазарската чанта е опасно за човека, защото го превръща в скот, но не Фицджералд, както казваше един приятел. Разбира се обаче трябва и да се яде, защото само на ктултура не може да се кара в живота. Когато обаче храната изместни културата, се стига до там, до където сме стигнали като общество ние днес – до под кривата социална и духовна круша....!!!

Някога, онези баби, от комунизма, така наречените „госпожи“, които помнеха и пазеха в сърцата си още „старото време“ се подържаха и от емигрантите ни и връзките с тях. Така и едните, и другите си бяха взаимно полезни. Бабите в комунистическа България си припомняха младините, а емигрантите ни обожаваха да си общуват с хората от „стария край“, защото така той сякаш оживяваше в сърцата им.

Тогава именно градът сивееше, но хората блестяха, имаше изявени индивидуалности, въпреки комунистическата уравниловка на всички, които трябваше да бъдат равни, тоест – еднакво невзрачни и невидими. Днес, когато няма уравниловка, хората станаха имено такива – еднавкиви еднакво невидими, безлични, сиви, безстрастни, апатични и отнесени.

А какви баби имаше едно време...! Да, възгласът все още е актуален, защото някога възрастните хора не се бореха за парче хляб пред кофите за смет, докато днес това е обичайна гледка. И не, причината за това не е, че при комунизма се живееше по-добре.., въобще дори не е това! Статистиката сочи, че тогава дори е имало много повече битови престъпления от сега и това е безспорен факт! Проблемът е, че все още живееше споменът за миналото, онова минало, „нормалното“ минало, което постепенно беше забравено. То се разми в мултикултуралистичната ни действителност и днес липсата на ясна мярка за право, свобода и толерантност води до безчестието на пълното отрицание. Разбира се не бива да забравяме и това, че някога, обръщението „госпожа“ или „господин“ беше считано за буржоазен остатък от „монархофашизма“, това толкова нелицеприятно, а и също толкова невярно до пълна абсурдност понятие...!

Та така с нашите баби, днешните баби не са като някогашните, когато днешните спомени все още бяха просто едно настояще!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

понеделник, 23 октомври 2017 г.

НАПЪНАЛА СЕ МИШКАТА И...НЕ РОДИЛА НИЩО...!!!

Двудневни заседания на Светия ни Синод и...нищо...! Както вече писа dveri.bg, друг път поне нещо излиза и за медиите, ерго – обществеността, разбирай – миряните, а сега – НИЩО и половина....! Какво идва да ни покаже това?! Първо, ако не са взети никакви решения, какво дремаха синодалните ни старци два дена в София, мрънкат си някои молитви ли..., че това и поепархиално можеше да стане в регионалните им "дворци"! Второ- и по-важно, ако все пак са взели някакви там решения, тогава, какви са те и защо не са публикувани никъде..!

Комисия щяла да проверява избора на епархийски избиратели! Добре, а защо...!? Какви са съмненията...!? И това колко ще забави избора на нов видински каноничен митрополит, защото срокът по Устав е до три месеца. Това означава, че до Коледа новият митрополит трябва вече да е подносил мантията и короната си!


Като се има предвид обаче бързината, с която действат в Светия ни Синод, като се има предвид и колко динамично заседават, ако за Великден имаме нов видински митрополит, пак добре ще да йе...! А като се вземат под внимание и партиите за изборите във Видин, а те този път олицетворяват истински сблъсък на титани по амбиции и мераци, Видин може да си отчака новия митрополит пак за Коледа, ама през 2018 г...!!!

За фейсбук-групата "Православни новини"

„ПРАВИЛОТО“/ПРАВОТО НА ЦЪРКОВНАТА НЕВЕСТУЛКА...!

Есен в София...!
Есенен ден, последният топъл, може би, разхождаме се из центъра на столицата ни, падат цветни листа, италиански туристи крещят като недообезглавени петли, някакъв расоносец докарва книги, вероятно Библии пред Синода ни, звъни на звънеца, а отвътре подозрително не му отварят веднага, туристки от третата, четвъртата, петата и шестата възраст възторжено се завръщат от екскурзия до „Младост-4“, вероятно, слизайки от автобуса на най-новата автогара – „Св. Ал. Невски“. Просякини извиват трели омайно и изкусно, полицаи дебнат бабички с букети от здравец и увехнали хризантеми, които са особено опасни „престъпнички“...!

На този фон навлизаме тържествено в катедралата „Св. Ал. Невски“ . На вратата вместо някаква молитва, примерно, ни посрещат забранителни знаци, да не снимаме, да не сме голи, сякаш, колкото и да е топло, ще дойдем по бански, ама и такива има де /!!!/, да не шумим, само няма,....все още /!!!/..., надпис – да не дишаме..!!!

Вътре клисари с черни престилки – слаба, а и не особено успешна имитация на расо, обикалят храма и се оглеждат като гърмяни зайци, възприемайки се поне като полукралски особи! Единият е най-енергичен, вероятно е старши на пъдарите. Нисък, с очила, възенергичен, отдаден на работата си всецяло, сякаш от това зависи животът му! Стои до царските тронове и се оглежда. В момента, в който проблесне светкавица, веднага се завтича и на шопски ингилийски обяснява задъхано : „Тен лева фото“, „Но, фото...но“, „Тен лева“, а сетне следва едно протяжно и почти учителско „Шшшшшш...т!“. Това е придружено с перпендикулярно и не по-малко театрално придвижване на показалеца на дясната ръка към устните.

"Апокрифна" снимка от патриаршеската ни катедрала! 
Италианските туристи наистина са възшумни, останалите мълчим, за да не ни се скара „учителката“ по математика...! Проблясва поредната светкавица от телефон или фотоапарат. Очилатият пъдарин набира скорост, прекосява динамичното движение в центъра на храма и отново повтаря заветните и научени наизуст думи: „Тен лева фото“, „Но, фото...но“, „Тен лева“...!
И се питаме, защо в Гърция, която е доста по-православна от нас, никъде няма забрана да се снима в храмовете? Влизали сме в църквата „Св. Димитър Солунски“ в Солун и сме снимали на воля, чак сме прекалявали, дори и на чуждо кръщене сме снимали и ни подканиха още да снимаме, вместо да ни се скарат! Ама на Метеорите входът бил 2 евро, да, ама в Солун не е...!!! Пък и в Атина не е...! 

В джамиите в Турция снимането е свободно
и БЕЗПЛАТНО....!!!
Влизали сме и в Синята джамия в Истанбул, извадихме апарата и попитахме, дали е разрешено, а турчинът на чист български ни обясни: „Не само, че е разрешено, дори е похвално, та така ни правите реклама, снимайте, снимайте и публикувайте в социалните мрежи и в медиите, това е хубаво, снимайте...!!“.

Е, да, ама у нас – НЕ! Не може... и това е! От светкавицата се рушали стенописите..! Абе аланкоолу, отдолу горят стотици свещи, при това парафинени, щото восъчни няма, този пушек не просто уврежда много повече стенописите, а направо ги прави невидим, черни, но никой не измества местата за палене на свещи в страни, както е в другите църкви, те седнали за светкавицата от телефона ми да се страхуват...! Разбирам, че искат да получават пари за това, но гърците да не би да са нещо по-тъпи от нас, или какво, как там снимането е разрешено, а църквите не са никак бедни, дори напротив....! Ами просто не се краде...!

Как така в Истанбул джамията е свободна зона за снимане, в същото време и тя не е никак бедна...!?

А у нас, едни пъдари в мазни черни престилки, вместо да се задействат да запалят официалните лампи, за да светне катедралата в неделя и да стане още по-красива, както е и отвън, например, сноват като подплашени невестулки, да дебнат за светкавици, сякаш от това зависи истинската вяра на народа ни,...от едни светкавици...!!!

Е не мога да възприема това пъдарство за правила, не...!, това не са правила, това е инат, това е закостенялост, това е безпросветен, духовен „провинциализъм“....!!!

И така, за четене на настоящата статия, моля... - „Тен лева“..../!!!/...и не се офлянквайте, да не извикам невестулките от „Св. Ал. Невски“...!!!

За фейсбук-групата "Православни новини"

сряда, 18 октомври 2017 г.

"WOULD ТОДОР LIKE SOME ПЪРЖЕНИ ЯЙЦА"...!?

Снимка: bnr.bg
Неотдавна попаднахме на една интересна история от Дъблин – Ирландия. Семейство българи-емигранти влизат в местен магазин и бащата пита сина си: „Тодоре, do you want вафла...!?“. Ето това е един от основните проблеми на българите в емиграция, особено на така наречените нови емигранти. Те сякаш, бягайки от България, бягат и от всичко българско, но не могат да избягат от самите себе си, защото са си българи!

Наскоро се проведе представително изследване на сънародниците ни, които живеят зад граница. Фолклорните групи са основната форма на организация на пълнолетните българи в чужбина. Те пазят родните традиции предимно със собствени сили, като подкрепата на държавата е недостатъчна. Това коментираха пред телевизия btv доц. д-р Владимир Пенчев и гл. ас.д-р Лина Гергова от БАН, които са автори на това най-мащабно изследване за емигранвтитени.

То е провеждано на над 80 локации в 17 страни от Европа и Северна Америка, като са проведени срещи с над 300 сдружения, асоциации, организации и неформални клубове. „Новото, което видяхме, е случването на общността в движение – как културното наследство спомага за обединяването на българските общности”, разказа д-р Гергова.

Изследователите са говорили с участниците в над 60 фолклорни групи. Вече има и големи български фестивали зад граница.

„Самодейността, която в България е от Възраждането, тя е естествена форма на организация на българските общности извън държавата – както през Възраждането не е имало държава, така и сега влиянието на българската държава, за съжаление, не е толкова силно и те са принудени сами да се организират”, посочи тя.

Самодейността всъщност е едно от нещата, което особено силно се развиваше, а в известна степен и все още се развива в така наречените гарнизони военни клубове – ГВК, които днес са просто военни клубове. Именно на тези места децата не само на военните, имаха възможността да се изявяват в различнти школи по изкуства, занаяти и други.

Военните клубове, които в последните години за съжаление са почти напълно неглижирани, а това е почти равно на културно престъпление, бяха и все още са новите читалища, в които културата на пук на вскичко останало се развива, макар и трудно, макар и бавно.

Доц. Пенчев призова държавата да положи усилия за създаването на читалища зад граница като модерни институции, които да подкрепят културната дейност.
След като сами си унищохихме читалищата дори и в България, сега искаме да ги „възстановяваме“ извън родината...! Това обаче е трудно, защото освен средства, изисква и организация, а сънародниците ни навън са хора заети, които обикновено работят много, за да съберат пари, което не им оставя особено свободно време за читалищна дейност.

В момента българските самодейци срещат проблеми даже при участието на международни фестивали, в рамките на които трябва да представят бит и култура – от посолствата не винаги им помагат и се налага България да бъде представяна основно през своята кухня.

Изследователите Пенчев и Гергова посочиха, че българските неделни училища са вероятно поне със 100 повече от официално акредитираните 200, но те пак покриват едва 20-25% от учениците и затова плановете за дистанционно обучение са идея в правилната посока. Проблем е, че в много семейства родителите не искат децата им да учат български с цел да се интегрират по-добре.
Това вероятно има своите основания, защото детето, особено ако ще живее извън България, първо трябва да знае местния език, за да може да се социализира успешно във втората си родина, но това не отменя моралното задължение то да помни първата си такава. Това обаче става, като се познава културата, а тя се изучава и опознава най-добре, когато е на същия език!

Интересна тенденция обаче е връщането към корените при третото поколение – внуците на емигрантите, които имат силна връзка със своите баби и дядовци и с тяхна помощ придобиват интерес към корените си. Това става и благодарение на инициативите на бабите и дядовците, но и благодарение на любознателността и така наречената ретро-мода, когато младежите и девойките искат и търсят корените си. Макар и в чужда културна и езикова среда, те търсят основата, на която да стъпят здраво в новата си действителност. Човек винаги се нуждае от основа, а тя обикновено е онова, което е първо, онова, на което е стъпил и на което е съществувал още в началото на своя житейски и професионален път.
А какво по-здраво от истинската родина,...първата...!?

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

ПРОПАГАНДАТА – ОТ ГЬОБЕЛС ДО СТАЛИН – НИЩО НОВО ПОД СЛЪНЦЕТО!

Пропагандата винаги е била нещото, което е съпътствало властта и властимащите в пътя им нагоре към върха на тяхната слава и безчестието им. Именно това е начинът, един човек да се издигне бързо, стремглаво да постигне всичко, което е искал и след това да се сгромоляса право надолу. Пропагандата е и онова нещо, което създава усещането за някаква измамна сигурност, съмнителна прозрачност и още по-категорична задкулисност.
Когато говорим за пропаганда, първото нещо, което изниква в съзнаниетио ни е Гьобелс.

Паул Йозеф Гьобелс е министър на пропагандата и просвещението на нацистка Германия (от 1933 г.). През 1944 г. отговаря за тоталната военна мобилизация. В своето политическо завещание Хитлер назначава Гьобелс за свой приемник на поста канцлер, но още на другия ден след самоубийството на фюрера (30 април 1945 г.) и след влизането на съветските войски в Берлин на 1 май 1945 г., Гьобелс и жена му Магда се самоубиват, след като отравят и своите шест малолетни деца.
Това е и неговото верую, онова, в което Гьобелсд вярва през цялата си шеметна политическа кариера – краен до смърт, или ще е неговото, или няма да е нищо друго...! Пропагандата на Гьобелс е лъжлива, „фейк“- пропаганда, той манипулира обществото, за да постигне целите си на всняка цена, така, както правят всички диктатори и техните производни във всички тоталитарни държавни формирования и от социалистическо-комунистически, и от фашистко-националистически тип.

Това показват и плакатитие, когато сравняваме пропагандаторските материали на СССР и на фашистка Германия – те почти се припокриват. Не е случаен и фактът, как първият демократично избран български президент д-р Желев описа тази взаимна връзка като вързка на „тоталитарни близнаци“. Знамената, вдигнатата ръка за поздрав, независимо, дали е по фашисткия модел, или е просто поздрав, какъвто впрочем е и вторият.

Те си приличат във „фейк“-пропагандата, „фейк“-„новитите“, „фейк“-политиката. Всичко е насочено към умишлено пропагандиране на нещо, в което вярват определени хора от някаква група, които налагат своята вяра като единствена и възможна. В повечето случаи тя е напълно невъзможна и още по-малко пък – единствена...!

Хер Хитлер е вдигнал дете във въздуха, усмихва се, изглежда като загрижен баща. Товарищ Сталин е отрупан с рози и пионерчета – млади комунисти, го поздравяват, а той също е усмихнат като отец...! Това е внушението – бащицата – бащата на нацията, единственият ни възможен избор за родител, политически и дори и физически...! Внушението е повече от религиозно, защото не търпи дори и частица съмнение, а наличието на такова, автоматично означава репресия по някакъв показател, било то физически, или социален.
Децата са особено важен фактор в пропагандата, защото те са най-чистите същества и именно те създават усещането за автентичност на плаката, децата с тяхната непринуденост се протягат към добрия чичко и той им отвръща със същото – с доброта и сърдечност, което внушава „фейк“-възприятието за откритост и пълна отдаденост на личността на тоталитарния диктатор, за който се отнася въпросния плакат!

Следват трудещите се, които на Изток бяха пролетариат, на Запад пък – арбайтен. Но и в двата случая те са основата, те са фундамента на системата и именно те се поставят на пропагандаторските агит.-материали със знамена. Те са напети, горди, извисени, каквито впрочем никоига не са били, едните – носителите на идеала на арийската чистота, другите – автори и изпълнителни на така наречения демократичен централизъм. Само че нито арийската чистота е някаква беззаветна истина, още по-малко пък демократическия централизъм е нещо добро...! Всъщност при първата имаме съмнения за еврейска кръв дори в самия фюрер, а при второто – някой спуска отгоре заповед, която се представя като инициатива на народа и тя се централизира за изпълнение от всички, което не е демократично, но е напълно централизирано – по диктаторски!

От следващите плакати пък непременно някой трябва да ни контролира, да ни посочи с пръст, да ни стресне, за да ни освести и да влезем отново в релсите, ако въобще сме си позволили, да излизаме от тях. Целта е ясна – да се упражни индиректен контрол над масата от населението, което трябва да изпълнява безпрекословно заповедите по линия на демократичния централизъм и да не се замисля за друго, освен за правото да изпълнява заповеди!

Погледите винаги са смръщени, сърдитостта е непременна алюзия за строгост, която предполага грешност. Именно тук тематиката се доближава съществено до религиозното възприятие на действителността и я преформатира в нещо пъ-възвишено дори и от религията – вяра в материята, вяра в една личност от плът и кръв, която се идеализира до божественост и се превъплъщава в още по-материалистична архитектурно-монументална мегаломания.

ВЕАНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

вторник, 17 октомври 2017 г.

КЪДЕ ПОЧИВАТ ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ ОТ ИСТОРИЯТА НА РОДИНАТА НИ?

Топъл есенен ден...разхождаме се при това съвършено самоцелно, из Централните софийски гробища...търсим гробовете на известни българи и българки...! Искаме да проследим съдбата на тези популярни лица и след прехода им към вечността, когато те вече не са сред живите, когато е останал само споменът за тях, автентичен, суров, такъв, какъвто е в действителност, истински, пълноценен, без грим и костюми, без фалш и гримаси – напълно реален.

Вървим по алеите, но влизаме и сред парцелите, не търсим нещо конкретно, търсим просто известни хора и съвършено случайно попадаме на изрязан сив мрамор, на който е написано името на незабравимия Георги Парцалев. Починал малко преди демократичните промени у нас, всъщност – дни преди това, той остава да свети в съзнанието на повечето българи, които го помнят с усмивка, защото самото му присъствие внасяше настроение.

Трудно можем да си обясним, как така тук, отдолу, под този черен камък лежи Той...самият Парцалев.., но уви, тук е..! Гробът му изглежда подържан, поне не е буренясал, може би защото има „шанса“ да е на самата главна алея, а не някъде навътре, където може би щеше да е забравен отдавна...! Кой знае...!?

И до днес мястото, на което Парцалев живее до смъртта си остава без какъвто и да е паметен знак за него. Държавата и гилдията нехаят, да съберат поне едни 500 лв., с които да се направи и монтира една паметна плоча, че тук, именно на това място големият ни артист живя до смъртта си! Камината в апартамента, който Парцалев обитаваше под наем чак до смъртта си, стои, хората, които днес са наели апартамента му, дори са поставили негова снимка на камината, която тай собственоръчно изгражда. На входа обаче никъде не пише, че имено тук е живял Парцалев, иначе сметките му за ток и вода идват на негово име...!

Паметните знаци на местата за вечен покой на великите българи са малки, скромни. Те са сякаш някак си аристократично скромни, какъвто е и гробът на великия Алеко Контстантинов. Един стилен гранитен стълб и отгоре му кръст – това е гробът на този титан на словото и аристократ по дух. Легенди се носят за ревютата, които организирал, легенди се носят и за неговигте литературни изяви, които са емблематични за българина и народопсихологията ни и днес. Някой е поставил малък венец от цветя на гроба на Алеко, който днес замечтано гледа към Витоша като ефектен паметник на централен столичен пешеходен булевард, а в краката му са неизменните куфари, с които пътува този пътешественик във времето, актуален точно толкова и днес, колкото и преди години, когато е жив и най-популярен.

Съвсем наблизо, като че ли до него е и гробът на Пенчо Славейков, този рицар на стиха. „...“Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства да може да представи пред Европа един безспорно голям поет, при който може да се констатира наличието на поетически шедьовър – “Кървава песен”. Това е част от текста на Алфред Йенсен, номиниращ Пенчо Славейков за европейското литературно отличие. Датата е 30 януари 1912 г. и Нобеловата награда още не се е наложила като световна.“

Пренесен тук след смъртта си, чак през 1921 г, Пенчо Славейков си остава онзи недоразбран и недооценен литуратурен гений. Днес, паметникът, който увенчава мястото му на вечен покой е една гранитна колона и снимка на поета, с годините на раждането му, и смъртта му. Така почиват във вечността великите българи – колона, гроб, покрит с гранитни плочи и листата на нашата есен леко завиват мястото, сякаш за да прикрият срама на поколенията от забравата на този великан на мерената реч и истински аристократ по дух и чест.

Но такъв е и гробът на други двама влюбени литературни гении – Дора Габе и Боян Пенев. „...Бракоразводното дело на Боян Пенев с Дора Габе е насрочено за 15 юли 1927 г., но само месец преди това Боян Пенев съвсем неочаквано умира. Постъпва в клиниката на д-р Иван Карамихайлов (сега в тази сграда е Съюзът на архитектите), където сполучливо го оперират от апендисит. Всички очакват да бъде изписан, но положението му се влошава и той издъхва едва 46-годишен. Той завинаги остава най-голямата любов на Е. Багряна.“.

Днес Дора Габе и Боян Пенев отново са заедно, неразделни и в живота, и в смъртта си. Гробът им представлява една гранитна плоча – голяма и обрасла с бръшлян, на която са изписани имената на двамата. Есенните ветрове замитат листата от околните дървета и храсти и образуват малки вихрушки над мястото на вечен покой на двамата велики литуратурни светила на България.

Есента е красива дори и тук – на гробищата, есента е спокойна, паметта е жива, българите все още помним и подържаме жива историята си, в която тези хора са живи и днес!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

Снимки: Добромир ГЕОРГИЕВ

КРАЛСКИ ОСОБИ НА ИЗБОРИТЕ ЗА ВИДИНСКИ БЕЙЛЕРБЕЙ...!?!

Снимка: Българска Патриаршия
Както е известно на всички, интересуващите се от темата, предстоят избори за видински владика, но те стартираха още почти в деня, в който почина предишният видински владика – Дометиан. Сякаш няма да се избира митрополит, а бейлербей на област в Османска Турция!

Както се казва, тялото на предишния още не беше изстинало и вече идваше следващият. Проблемът е в това, че Синодът евакуира по спешност викарния епископ на Видин и го „изсели“ чак в Пловдив, сякаш бързаше, да не би Белоградчишкият епископ да се самопровъзгласи за владика...!

В Същото време Величкият епископ и игумен, за да не кажем директор, на Троянския манастир си даде отвод, при положение, че преди време той беше считан за абсолютен фаворит за видинския трон, не само защото беше приближен на предишния митрополит Дометиан, а и защото амбициите и апетитите му сякаш бяха имено за там, пък и някак не се виждаше конкуренция.

Нямаше обаче такава до момента, до който Поликарп не мина през хиротония и стана Белоградчишки епископ! От тук нататък шансовете на Сионий Велички намаляха, но не заради Поликарп Белоградчишки, а защото Синодът проведе няколко избора и Сионий остана почти без глас на тях, което показа, че той е нежелан за събрат в Синода. Така излезе!

Сега Величкия си дава отвод от видинските избори, сякаш не се блазни от титлата „бейлербей“, но в същото време това издава, че вероятно и той има вътрешна информация, че отново няма да бъде избран, защото вероятно вече е ясно КОЙ ще седне на трона във Видин...!

По традиция софийският викарий, който е и най-близо до „властта в Синода“ обикновено става митрополит веднага, щом се отвори свободна изборна епархийска процедура. Това сега сочи към Герасим Мелнишки. Дали обаче това са доводите на Сионий да се оттегли, дали е чиста гордост и ако е така, на каква вътрешна информация се осланя тя, ние не знаем, само разсъждаваме...!

В същото време, това прилича и на жест към Поликарп, за когото в социалните мрежи се развихри истинска изборна вакханалия. „Инициативен комитет внесе подписка в подкрепа на Белоградчишкия епископ Поликарп, за нов Видински митрополит“, пише http://eurocom.bg. Ама чакайте малко, какво значи „искат“, това не е баница с късмети, тук има предвидена изборна процедура, подписката може да настоява той да влезе в двойката, която ще се предложи на Синода, което също не е редно, защото и това се решава от епархийските избиратели, но някой да „иска“, много моля, това не е концерт по желание, да си поръчаш Лепа Брена с песента „Ти си мой грех“...!

И още нещо, при положение, че въпросът с дипломата на епископа все още стои отворен, както писа сайтът „двери.бг“, тогава, тези, които искат въпросния за нов митрополит, какво всъщност искат, ако се окаже, че той няма диплома и образование, как въобще е станал епископ, какво да говорим за митрополит, че утре може и за патриарх да го поискат....!!!

Тая работа, уважаеми подписали се, не е като оная работа..тук нещата не се получават с искане, става, като се проведат честни, открити и прозрачни избори, така, както стана последният такъв в Стара Загора, когато никой не очакваше Киприан да седне на трона в Стара Загора!

„...Подателите на подписката са на мнение, че Светият синод ще се съобрази с тях...“! Това, извинете, особено силно понамирисва на развалени яйца, тоест – на опит за натиск над Синода! Какво означава „са на мнение“ те някакви врачки ли се явяват, как така Синодът ще се съобразява с подписка на миряни, ами утре същите могат да поискат патриархът да им издруса един кючек насред катедралата в София...!

Освен това, Поликарп няма навършени поне 40 г., епископ е едва от скоро, а репутацията му не е от най-непорочните, твърдят запознати от църковните среди. Той най-добре си знае, какво, къде и как е вършил, но не е особено редно човек, който не се ползва с подкрепата на Синода, както и с подкрепата на всички свои събратя от епархията, където е бил викарен епископ, а и - на голяма част от миряните, да бъде пробутван през задния вход, при това пак и само от миряни, за владика..., както вече казахме, тая работа, не е като оная работа...!  какъв е смисълът от наслагване на напрежение в епархията, както намекна и архимандрит Антим - протосингел на Видин...!?


И накрая да припомним, че изборите за нов митрополит, където и да са, не са избори за бейлербей, тук не се съревновават кралски особи със синя кръв, уви, кръвта на повечето се очаква да е червена и в прекия, а и в преносния смисъл, за щастие, или за жалост, така стоят нещата с кралиците, принцесите и останалата придворна паплач...! 

За фейсбук-групата "Православни новини"