 |
| Снимка: Sofia Live |
Какви
баби имаше едно време...! Така бихме възкликнали днес, по подобие на една друга
подобна реплика. Бабите преди гиодини наистина бяха много шармантни. Всъщност,
ако се замислим, преди години София беше доста мръсна, смачкана, убита, но
хората бяха лъскави, хората се открояваха и бяха видими. Днес градът е
неузнаваем, лъскав, красив, скъп, но хората са смачкани, убити и невидими...!
Така е и с бабите ни. Преди години бабите сякаш бяха запазили по нещичко от „едно
време“, от „онези години“, „преди девети“ /9 септември 1944 г., когато се
налага комунистическия режим в страната/. Ако щете, като че ли от „старото
време“ все още се пазеха помади, червила, пудри, които отдавна миришеха на
грънясало, но пък бяха ефектни на визия, такива бяха бабите ни, „стари, но
златни“...!
Днес
бабите са смачкани, те са едни заспали, предали се, отчаяни възрастни хора,
които мислят единствено и само за болести, а в най-добрия случай – за сериали!
И
бабите, а и ние не сме същите, но показателното е друго. Как
обществено-политическите и най-вече икономическите порядки, променят социума,
обществото ни се превръща в производно на онова, което само си възпроизведе.
Да, някога бабите бяха лъскави, може би защото на фона на изоставения град,
хората се открояваха, но има и друго. Порядките от „царското време“ все още се
помнеха, по-възрастните хора все още се обръщаха един към друг с официалните „господин“,
„госпожа“ и „госпожица“, а не с наложеното по съветски образец „другарко“ и „другарю“.
При това говорим за края на 70-те години на ХХ в. - почти 40 години след така
наречената „социалистическа“ революция, която всъщност си беше най-обикновен
държавен преврат с военна, финансова и политическа помощ от СССР.
Бабите,
като се срещаха пред млекарницата в квартала, например, се поздравяваха с „госпожа“
и това привнасяше в разговора им един твърде приятен и романтичен привкус,
звучеше като нещо старовремско, но в същото време и истинско. Всяка беше турила
по едно червило, някои дори и от преди войната, разхождаха си старите, но
запазени и стилни дрехи, като по този начин още повече засилваха анахронизма на
цялостното си излъчване. И все пак, този тип отношения беше строго сдържан,
силно премерен, обран от към излишни емоции. Бабите така ходеха и на театър.
Така променяха не само визията си за конкреткния случай, променяха и
поведението си. Жестовете им се сменяха, те ставаха други хора, което ги
отличаваше от останалата сива маса. Защото имаше и баби, които никога не са
били „госпожи“, те така и не се промениха и след 9 септември 1944 г., и след 10
ноември 1989 г, когато демокрацията беше възстановена. За тях историческото
време беше, е и си остана просто една права линия напред, но не и нагоре!
Днес
бабите не само че все по-рядко, да не кажем направо въобще, не ходят на театър,
но те са до такава степен оскотяли и оскотени, че дори не се и замислят за
театър.
Мислене,
което се върти само около хладилника и пазарската чанта е опасно за човека, защото
го превръща в скот, но не Фицджералд, както казваше един приятел. Разбира се
обаче трябва и да се яде, защото само на ктултура не може да се кара в живота. Когато
обаче храната изместни културата, се стига до там, до където сме стигнали като
общество ние днес – до под кривата социална и духовна круша....!!!
Някога,
онези баби, от комунизма, така наречените „госпожи“, които помнеха и пазеха в
сърцата си още „старото време“ се подържаха и от емигрантите ни и връзките с
тях. Така и едните, и другите си бяха взаимно полезни. Бабите в комунистическа
България си припомняха младините, а емигрантите ни обожаваха да си общуват с
хората от „стария край“, защото така той сякаш оживяваше в сърцата им.
Тогава
именно градът сивееше, но хората блестяха, имаше изявени индивидуалности,
въпреки комунистическата уравниловка на всички, които трябваше да бъдат равни,
тоест – еднакво невзрачни и невидими. Днес, когато няма уравниловка, хората
станаха имено такива – еднавкиви еднакво невидими, безлични, сиви, безстрастни,
апатични и отнесени.
А
какви баби имаше едно време...! Да, възгласът все още е актуален, защото някога
възрастните хора не се бореха за парче хляб пред кофите за смет, докато днес това
е обичайна гледка. И не, причината за това не е, че при комунизма се живееше
по-добре.., въобще дори не е това! Статистиката сочи, че тогава дори е имало много
повече битови престъпления от сега и това е безспорен факт! Проблемът е, че все
още живееше споменът за миналото, онова минало, „нормалното“ минало, което
постепенно беше забравено. То се разми в мултикултуралистичната ни
действителност и днес липсата на ясна мярка за право, свобода и толерантност води
до безчестието на пълното отрицание. Разбира се не бива да забравяме и това, че
някога, обръщението „госпожа“ или „господин“ беше считано за буржоазен остатък
от „монархофашизма“, това толкова нелицеприятно, а и също толкова невярно до
пълна абсурдност понятие...!
Та
така с нашите баби, днешните баби не са като някогашните, когато днешните
спомени все още бяха просто едно настояще!
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“
в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар