четвъртък, 12 април 2018 г.

ТОНЧО РУСЕВ – ОТ СЪРЦЕТО, ДО НОМИНАЛНАТА ВЕЧНОСТ НА МУЗИКАТА!

Умишлено изчаках няколко дни, за да изтече мейн-стриймът по новината за кончината на Тончо Русев. А сега искам и аз да споделя моята задочна среща с него, преди няколко години, което остави у мен силно впечатление със своята невероятна обикновеност.

Пътувах по някакъв повод с трамвая в посока от „Попа“ към строителния техникум в София. Загледах се в едно старче, не защото беше различен с нещо, а защото беше някак познат, виждал го бях някъде. Позамислих се и се сетих, че това е Тончо Русев.

Беше седнал, гледаше навън през прозореца на превозното средство. Облечен беше ординарно, с някакъв тъмен панталон, тъмно палто или шлифер, не помня точно, тъмна, схлупена шапка. Почти не се забелязваше, не се и отличаваше. Сякаш беше намръщен, сърдит за нещо, ядосан, или просто така си гледаше, или пък светлината отвън му пречеше и той инстинктивно присвиваше очите си, за да се предпази от нея, не знам.

Пътувах с трамвая и с Тончо Русев няколко спирки само, гледах го непрекъснато, а той не ме виждаше, гледаше си навън. Замислих се, как един толкова известен, талантлив човек, пътува с някакъв си трамвай в София. Защо няма персонална кола, или пък дори и шофьор, защо не…!?!?!?

Не, той просто си пътуваше, не ангажираше никого с присъствието си в трамвая, просто си стоеше там, той, …самият той – големият композитор Тончо Русев! Някак нереално беше, сякаш човек вижда президента, или премиера на страната в трамвая. Това вероятно е рефлексът на обикновения човек, когато види на публично място известен политик, не зная, но знам, че усещането за присъствието на този толкова популярен човек в една толкова ординарна ситуация я превръщаше сама по себе си в нещо извън реалността, извън осезаемото ми усещане за случващото се около мен.

Тончо Русев всъщност така и живя, тихо, кротко, незабележимо, в своята наистина извънредна популярност, при това не само в България!

Той остави следи още докато беше жив, той се превърна в легенда приживе, името му се свързва и ще се свързва с понятията „шлагер“, „мелодия“, „ритъм“, „музика“. Той е олицетворението не само на една епоха в културната ни история, той самият е епоха въобще в културата на страната ни.

И изведнъж този величествен символ на популярната музика в България седи в трамвая съвсем кротко, сякаш е част от миманса, сякаш по нищо не се различава от другите старци, старец по тяло, но не и по душа.

Като се замислим, колко популярни мелодии са с авторството на маестро Русев, сякаш животът ни е измислен по нотите именно на този виртуоз. Сякаш детството ми е минало по неговата мелодика, всяка песен, дори още с първите си ритми, първите звуци, вече звучи в съзнанието ми, извиква спомени, цели събитийни комплекси, случки, преживявания, приятелства, раздели, любови и какво ли още не.

Всичко това е Тончо Русев – едно музикално явления в родната история на изкуството, което със своя тромпет поставя нови граници на възможното и невъзможното не просто в популярната музика, а въобще в извличането на звук от хладния метал на инструмента.

Тончо знае и усеща онова, което ще се хареса, но и ще е ценно, ще остане. Той напипва пулса на шлагера, нервната система на хита и го прави така, че публиката да ахне, а историята да го запомни. И история го помни, с неговите песни, с безкрайните хитове на едни от най-големите ни изпълнители. Няма как да изредим всички, но не бива да пропускаме Богдана Карадочева, голямата Лили Иванова, Данчето Христова, „Ритон“, Росица Кирилова, Георги Христов, „Тоника“, братя Аргирови, Катя Филипова, Веселин Маринов, че дори и Филип Киркоров, няма как да пропуснем големия Васил Найденов и още много, много други изпълнителни – истински звезди на родната ни естрада и поп-музика. Всички те имат песни на Тончо Русев, а той ги има всичките тях.

Не бива обаче да забравяме, че тандемът Тончо Русев-Лили Иванова си остава един от най-огнените, от който се раждат не просто хитове, а шедьоври на съвременната музика. Това са песни, които остават за поколенията като образци, защото фината механика на музиката на Тончо и изпепеляващата страст на „вечната и святата“ Лили достигат висини, които трудно могат да се обозрят от нивото на днешната дигитална музикална индустрия, която сякаш повече разчита на изкуствения интелект на драмата, вместо - на естествения талант, ако все пак той присъства!

Днес като че ли парите са водещият стимул, а някога Тончо Русев се водеше от усета си за хората, какво ще харесат, какво биха искали да чуят, а той знаеше, как да го направи така, че хем да звучи масово, като за всички, хем да има стойност, а да не е един парфюмиран мишмаш за всеядни земноводни.

Тончо е свирил и в ресторанти, и на големи сцени, той беше музикант до мозъка на костите си, защото беше извървял целия път от звука, до неговото концептуално възникване и в двете посоки, от кръчмата на „Копитото“, до „Златния Орфей“, от сърцето, до ушите, от просълзените очи, до номиналната вечност на музиката…!

За в-к "България" - Чикаго/САЩ

сряда, 11 април 2018 г.

АНТАЛИЯ – КЪДЕТО СЛЪНЦЕТО НЕ ЗАЛЯЗВА

Заливът на сърцата, където
всяко камъче прилича на сърце.
Анталия е една от най-актуалните дестинации за почивка и туризъм в Турция. Много българи вече познават региона от Кемер, през стария град на курорта и чак до югоизточната част – Белек. Тук не просто се намира един от най-лъскавите турски туристически комплекси, тук е и вилата на президента на страната, тук са и няколко петзвездни хотели. Оказва се, че Турция е страната с най-много петзвездни хотели – цели 80.

Какво обаче е Анталия? Това е едно малко градче със слабовато развит туризъм, което преди около 35 години е нещо като нашия тогавашен Ахтопол, да речем, или Мичурин. Едно българско турче от Хасковските села, което се казва Емин, решава да замине с така наречената „голяма екскурзия“ за Турция. На границата му казват, че има късмет, защото точно този ден пращат хора за Анталия. Емин е объркан, той не знае, къде е това, иска да отиде в Истанбул. Граничарите го помислили за луд, защото по думите им, хората пари давали, за да отидат в Анталия. Емин все пак заминава за Анталия и днес работи като

екскурзовод за български и руски групи.

Пътешествие по река Манаавгат,
която се влива в морето при Анталия.
Анталия е град, който има население 2,5 млн. по регистрация, но вероятно е към 3 млн. Има международно летище, трамваи и леко метро, уреден е като съвременен туристически мегаполис.
Преди време украински бизнесмен построил хотел за колосалната сума от 1,5 млрд. долара, като повечето петзвездни хотели тук струват около 250 млн. долара. Украинецът посребрил дръжките на вратите и кранчетата за вода, но не му харесало и след това ги позлатил. Позлатил и оградата на комплекса, но фалирал и продал хотела на шведи за 250 млн. долара.
Това в Анталия е нещо напълно нормално, да строиш за удоволствие, за разкош, за престиж. Неотдавна в турския курорт

Старата Анталия.
Белек, близо до Анталия

 се проведе двудневна среща на върха на лидерите на групата Г-20 на най-големите икономики в света. На форума участваха ръководителите на различни страни, включително и китайския председател Си Дзинпин.
И понеже пътят от Анталия до курортния комплекс Белек е обиколен, саудитският крал построил по-пряк път, който днес е известен като „кралският път“. За целта районът е обезводнен посредсдтвом евкалиптови гори, които поемат 50% от влагата. Междувременно саудитският крал наел хотел за себе си и свитата си, за 15 дни, за 25 млн. долара.

Един следобеден контра-жур...! 
Това са мащабите

 на Анталия, разбира се, че и тук има бедни, разбира се, че има и просяци, но се мисли, а и се действа на широко.
Площта във вътрешността е запълнена с парници, където почти целогодишно се отглеждат ягоди, зеленчуци, цветя, а портокаловите горички със сорта „Вашингтон“ едновременно цъфтят и раждат плодове. Тук природата е необичайно щедра, расте всичко, климатът го позволява. Казват, че от 365 дни в годината, 366 са слънчеви. И наистина, за един от дните ни в Анталия прогнозата беше дъждовна и валя, но не в Анталия, а около нея, в покрайнините.
Хората тук имат

„двупосочни“ електромери.

 
Пътят към плажа.
Соларни панели за една къща струват 25 хил. долара. Оказа се обаче, че инвестицията е изгодна, защото човек може да ползва ток от тези панели, колкото иска, а излишъкът отива навън, тоест, държавата го изкупува, като пак през електромера се разпространява в отделна мрежа и така човек не само си намалява сметката за ток, а дори и печели от Слънцето, при това

печалбата понякога може да е впечатляваща.


Около Анталия са разположени също златарски завод и килимарски завод. Става дума за огромни по размери площи, в които се работи на три смени. Турското злато е пословично, а новооткритият камък „Султанит“ кандидатства за пети скъпоценен камък в света и ако го провъзгласят, ще стане скъп

почти колкото диаманта.

Всеки хотел в Анталия има собствена ивица плаж,
или под аренда, но има и басейн, за онези,
които предпочитат хотелския уют.
Килими от Анталия украсяват дори двореца на британската кралица Елизабет Втора. А продавачите умеят да привлекат вниманието на туристите и с качество, и с количество. Това е особено осезаемо навсякъде, но най-вече в кожухарския завод, където продукцията наистина е на световно ниво.
Анталия сякаш никога не спи, като всеки съвременен мегаполис, тя жужи постоянно, трепти в залезите и разцъфва в изгревите, а морето кротко припява и създава усещането за лято, дори и през ранната пролет.

Фото на автора

КАПАДОКИЯ – ЛЮЛКА НА ТАЙНА ХРИСТИЯНСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Обикновените турци работят, дори и „след работа“,
а доброто настроение винаги е с тях. 

Кападокия все още не е напълно позната за българските туристи и причините за това са няколко. Първо областта е навътре, в централната част на Турция, освен това е разположена в сравнително хладен район и е далече от морето, което е сякаш най-актуалната дестинация за почивки и туризъм в Турция.

Отправяме се от Анталия, през планината Торос, на път към Кападокия. Първо трябва да кажем, че планината Торос е всъщност продължение на планинската верига от Алпите в Европа. В един от участъците по пътя ушите ни заглъхват, сякаш летим в самолет. По шосето, което през цялото време от Анталия до старата столица Коня – /около 400 км./, е шестлентово, е повече от впечатляващо, няма нито една дупка, няма кръпки,

няма различен асфалт.

Полетът с балон е едно от най-незабравимите
неща в Кападокия.
Пътят е дълъг, но не се усеща, защото се пътува изключително удобно. Дебелината на настилката е около 40-45 см. с всичките подложки и слоеве.
Почти неусетно пристигаме в Коня. Тук се строи наистина мащабно. Може да се видят кирпичени къщи и до тях супер модерни сгради.

Тайният християнски град под земята в Гьореме.
Държавата предлага на бедните

 да им изкупи земята, да срути къщата и да построи нова висока сграда, дели се 50 на 50. Така беднякът от кирпича за няколко години става собственик на десетина апартамента в луксозна сграда. Заради това Коня блести и заради това се прокрадват мнения, че скоро може да стане отново столица, защото е толерирана и в икономическо, и в политическо, а и в религиозно отношение.
Почти на вентилационен принцип преминаваме през гробницата на

Мевляна – основателят на дервишкия орден,

 който, оказва се, не е особено признат от официалната религия в страната. Следва не особено големият град Аксарай, 250-хилядният град Невшехир и по-малкият Юргюп. Попадаме в сърцето на Кападокия, известна с подземния скален град от рохка вулканична скала – туф, Паша баа – долината на Св. Симеон Стълпник, с гълъбите, с дервишките танци и разбира се с полетите с балони.
За 150 евро, човек може да посрещне изгрева на балон. А за 20 евро, всеки може да се наслади на трансцеденталните танцови изпълнения на съвременни дервиши, които играят под земята, в зала, изкопана направо в туфовата скала.
Човек не може да остане равнодушен, когато се докосне до стотиците малки параклиси и църкви в архитектурния резерват Гьореме, между Невшехир и Юргюп.

Паша баа – долината на Св. Симеон Стълпник.
Гьореме произлиза от думата „кьорав“

 – тоест този, който не вижда, гледа, но не вижда. Това е целта на тези храмове във вулканичната скала – да ги има, но да не се виждат. Тук преди векове се заселили християни, но искали да останат скрити, за да не пострадат от нашественици. В тези скални образувания, където температурата целогодишно е точно 25 градуса, са живели хора чак до 1978 г. Днес с тухли от туф са построени много къщи в региона.

Материалът е скъп,

но спестява разходи за отопление и така и цените на къщите тук са високи.
В Кападокия човек може да размени златен пръстен в магазин на улицата, с минимално доплащане, като разбира се, правилото, че ако златар не те излъже, няма кой друг да успее, важи и тук.
В планината Торос, която отново прекосяваме на връщане към Анталия има връх, който се нарича

Скалната камила, една от емблемите на Кападокия.
Булгар, или Болгар.

 Това вероятно е бъдеща нова туристическа дестинация за нас, защото историци и археолози усилено работят по проекта, за да открият етимологията на името.
Пътят ни обратно към Ак Дениз е леко скучен, но впечатлението ни е, че въпреки географските мащаби на Турция, всяко кътче земя е засято с нещо. Пустеят само върховете на величествената Торос. Да, климатът позволява,

природата е по-благосклонна,

 но все пак, дори и да могат да си позволят да оставят пустеещи земи, турците не го правят. Засаждат всичко, от което имат нужда. Срамна работа няма. През деня може и да са банкови чиновници, следобед пък може да продават „окото на Мохамед“ на пазара.
Дервишкият танц омагьосва със своята трансцеденталност.
Дори миналогодишните портокали, които все още висят по дърветата, се продават –осем броя за една лира /около 0,40 лв./ и са напълно годни за ядене. Хората уважават и труда си, и земята си, а тя обилно им дарява плодове, които в крайна сметка са пари, а парите са нови хотели, още лукс и още пари.

Фото на автора