КАПАДОКИЯ – ЛЮЛКА НА ТАЙНА ХРИСТИЯНСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Обикновените турци работят, дори и „след работа“,
а доброто настроение винаги е с тях. 

Кападокия все още не е напълно позната за българските туристи и причините за това са няколко. Първо областта е навътре, в централната част на Турция, освен това е разположена в сравнително хладен район и е далече от морето, което е сякаш най-актуалната дестинация за почивки и туризъм в Турция.

Отправяме се от Анталия, през планината Торос, на път към Кападокия. Първо трябва да кажем, че планината Торос е всъщност продължение на планинската верига от Алпите в Европа. В един от участъците по пътя ушите ни заглъхват, сякаш летим в самолет. По шосето, което през цялото време от Анталия до старата столица Коня – /около 400 км./, е шестлентово, е повече от впечатляващо, няма нито една дупка, няма кръпки,

няма различен асфалт.

Полетът с балон е едно от най-незабравимите
неща в Кападокия.

Пътят е дълъг, но не се усеща, защото се пътува изключително удобно. Дебелината на настилката е около 40-45 см. с всичките подложки и слоеве.

Почти неусетно пристигаме в Коня. Тук се строи наистина мащабно. Може да се видят кирпичени къщи и до тях супер модерни сгради.

Тайният християнски град под земята в Гьореме.

Държавата предлага на бедните

 да им изкупи земята, да срути къщата и да построи нова висока сграда, дели се 50 на 50. Така беднякът от кирпича за няколко години става собственик на десетина апартамента в луксозна сграда. Заради това Коня блести и заради това се прокрадват мнения, че скоро може да стане отново столица, защото е толерирана и в икономическо, и в политическо, а и в религиозно отношение.

Почти на вентилационен принцип преминаваме през гробницата на

Мевляна – основателят на дервишкия орден,

 който, оказва се, не е особено признат от официалната религия в страната. Следва не особено големият град Аксарай, 250-хилядният град Невшехир и по-малкият Юргюп. Попадаме в сърцето на Кападокия, известна с подземния скален град от рохка вулканична скала – туф, Паша баа – долината на Св. Симеон Стълпник, с гълъбите, с дервишките танци и разбира се с полетите с балони.

За 150 евро, човек може да посрещне изгрева на балон. А за 20 евро, всеки може да се наслади на трансцеденталните танцови изпълнения на съвременни дервиши, които играят под земята, в зала, изкопана направо в туфовата скала.

Човек не може да остане равнодушен, когато се докосне до стотиците малки параклиси и църкви в архитектурния резерват Гьореме, между Невшехир и Юргюп.

Паша баа – долината на Св. Симеон Стълпник.

Гьореме произлиза от думата „кьорав“

 – тоест този, който не вижда, гледа, но не вижда. Това е целта на тези храмове във вулканичната скала – да ги има, но да не се виждат. Тук преди векове се заселили християни, но искали да останат скрити, за да не пострадат от нашественици. В тези скални образувания, където температурата целогодишно е точно 25 градуса, са живели хора чак до 1978 г. Днес с тухли от туф са построени много къщи в региона.

Материалът е скъп,

но спестява разходи за отопление и така и цените на къщите тук са високи.

В Кападокия човек може да размени златен пръстен в магазин на улицата, с минимално доплащане, като разбира се, правилото, че ако златар не те излъже, няма кой друг да успее, важи и тук.

В планината Торос, която отново прекосяваме на връщане към Анталия има връх, който се нарича

Скалната камила, една от емблемите на Кападокия.

Булгар, или Болгар.

 Това вероятно е бъдеща нова туристическа дестинация за нас, защото историци и археолози усилено работят по проекта, за да открият етимологията на името.

Пътят ни обратно към Ак Дениз е леко скучен, но впечатлението ни е, че въпреки географските мащаби на Турция, всяко кътче земя е засято с нещо. Пустеят само върховете на величествената Торос. Да, климатът позволява,

природата е по-благосклонна,

 но все пак, дори и да могат да си позволят да оставят пустеещи земи, турците не го правят. Засаждат всичко, от което имат нужда. Срамна работа няма. През деня може и да са банкови чиновници, следобед пък може да продават „окото на Мохамед“ на пазара.

Дервишкият танц омагьосва със своята трансцеденталност.

Дори миналогодишните портокали, които все още висят по дърветата, се продават –осем броя за една лира /около 0,40 лв./ и са напълно годни за ядене. Хората уважават и труда си, и земята си, а тя обилно им дарява плодове, които в крайна сметка са пари, а парите са нови хотели, още лукс и още пари.

Фото на автора