ТОНЧО РУСЕВ – ОТ СЪРЦЕТО, ДО НОМИНАЛНАТА ВЕЧНОСТ НА МУЗИКАТА!

Умишлено изчаках няколко дни, за да изтече мейн-стриймът по новината за кончината на Тончо Русев. А сега искам и аз да споделя моята задочна среща с него, преди няколко години, което остави у мен силно впечатление със своята невероятна обикновеност.

Пътувах по някакъв повод с трамвая в посока от „Попа“ към строителния техникум в София. Загледах се в едно старче, не защото беше различен с нещо, а защото беше някак познат, виждал го бях някъде. Позамислих се и се сетих, че това е Тончо Русев.

Беше седнал, гледаше навън през прозореца на превозното средство. Облечен беше ординарно, с някакъв тъмен панталон, тъмно палто или шлифер, не помня точно, тъмна, схлупена шапка. Почти не се забелязваше, не се и отличаваше. Сякаш беше намръщен, сърдит за нещо, ядосан, или просто така си гледаше, или пък светлината отвън му пречеше и той инстинктивно присвиваше очите си, за да се предпази от нея, не знам.

Пътувах с трамвая и с Тончо Русев няколко спирки само, гледах го непрекъснато, а той не ме виждаше, гледаше си навън. Замислих се, как един толкова известен, талантлив човек, пътува с някакъв си трамвай в София. Защо няма персонална кола, или пък дори и шофьор, защо не…!?!?!?

Не, той просто си пътуваше, не ангажираше никого с присъствието си в трамвая, просто си стоеше там, той, …самият той – големият композитор Тончо Русев! Някак нереално беше, сякаш човек вижда президента, или премиера на страната в трамвая. Това вероятно е рефлексът на обикновения човек, когато види на публично място известен политик, не зная, но знам, че усещането за присъствието на този толкова популярен човек в една толкова ординарна ситуация я превръщаше сама по себе си в нещо извън реалността, извън осезаемото ми усещане за случващото се около мен.

Тончо Русев всъщност така и живя, тихо, кротко, незабележимо, в своята наистина извънредна популярност, при това не само в България!

Той остави следи още докато беше жив, той се превърна в легенда приживе, името му се свързва и ще се свързва с понятията „шлагер“, „мелодия“, „ритъм“, „музика“. Той е олицетворението не само на една епоха в културната ни история, той самият е епоха въобще в културата на страната ни.

И изведнъж този величествен символ на популярната музика в България седи в трамвая съвсем кротко, сякаш е част от миманса, сякаш по нищо не се различава от другите старци, старец по тяло, но не и по душа.

Като се замислим, колко популярни мелодии са с авторството на маестро Русев, сякаш животът ни е измислен по нотите именно на този виртуоз. Сякаш детството ми е минало по неговата мелодика, всяка песен, дори още с първите си ритми, първите звуци, вече звучи в съзнанието ми, извиква спомени, цели събитийни комплекси, случки, преживявания, приятелства, раздели, любови и какво ли още не.

Всичко това е Тончо Русев – едно музикално явления в родната история на изкуството, което със своя тромпет поставя нови граници на възможното и невъзможното не просто в популярната музика, а въобще в извличането на звук от хладния метал на инструмента.

Тончо знае и усеща онова, което ще се хареса, но и ще е ценно, ще остане. Той напипва пулса на шлагера, нервната система на хита и го прави така, че публиката да ахне, а историята да го запомни. И история го помни, с неговите песни, с безкрайните хитове на едни от най-големите ни изпълнители. Няма как да изредим всички, но не бива да пропускаме Богдана Карадочева, голямата Лили Иванова, Данчето Христова, „Ритон“, Росица Кирилова, Георги Христов, „Тоника“, братя Аргирови, Катя Филипова, Веселин Маринов, че дори и Филип Киркоров, няма как да пропуснем големия Васил Найденов и още много, много други изпълнителни – истински звезди на родната ни естрада и поп-музика. Всички те имат песни на Тончо Русев, а той ги има всичките тях.

Не бива обаче да забравяме, че тандемът Тончо Русев-Лили Иванова си остава един от най-огнените, от който се раждат не просто хитове, а шедьоври на съвременната музика. Това са песни, които остават за поколенията като образци, защото фината механика на музиката на Тончо и изпепеляващата страст на „вечната и святата“ Лили достигат висини, които трудно могат да се обозрят от нивото на днешната дигитална музикална индустрия, която сякаш повече разчита на изкуствения интелект на драмата, вместо - на естествения талант, ако все пак той присъства!

Днес като че ли парите са водещият стимул, а някога Тончо Русев се водеше от усета си за хората, какво ще харесат, какво биха искали да чуят, а той знаеше, как да го направи така, че хем да звучи масово, като за всички, хем да има стойност, а да не е един парфюмиран мишмаш за всеядни земноводни.

Тончо е свирил и в ресторанти, и на големи сцени, той беше музикант до мозъка на костите си, защото беше извървял целия път от звука, до неговото концептуално възникване и в двете посоки, от кръчмата на „Копитото“, до „Златния Орфей“, от сърцето, до ушите, от просълзените очи, до номиналната вечност на музиката…!

За в-к "България" - Чикаго/САЩ