вторник, 12 март 2019 г.

ПИСМАТА ОТ АМЕРИКА ИМАТ СОБСТВЕНИ ИСТОРИИ, КОИТО РАЗКАЗВАТ МИНАЛОТО

Писмо от Америка…имаше такъв филм, но какво всъщност означава това словосъчетание, какво означава да получиш или може би по-скоро да получиш и да имаш, да притежаваш писмо от Америка…!?

Писмото от Америка днес е едно обикновено писмо, което носи новини, но днес то е електронно в повечето случаи. Някога тези писма са били на хартия, а още по-някога, в историята, се оказва, че писмата от Америка представлявали истинска ценност!

В ранните години на масова имиграция към Америка писмата от там са представлявали ценност, която е била пазена с години. За какво става дума?

Край масите в България и не само, в Европа въобще, разговорите в началото на ХХ в. се въртели около Америка. Едни вече били заминали за там, а други скоро трябвало да отпътуват, а останалите мечтаели да ги последват.

Америка била същински небесен Йерусалим, Обетована земя, Соломонов храм, Вавилон, където няма гладни. По онова време цяла Европа мечтаела за Америка.
Свидетелствата на направилите решителната крачка  прераствали в митове, в епопеи, които ги превръщали в герои, в смелчаци, които са успели да избягат от нищетата и да променят съдбата си.

Писмата им, които понякога пристигали с по два месеца закъснение, били облепени с пъстри марки,  на U.S. Mail, материално доказателство за съществуването на този друг и различен свят, отвъд океана. Тези писма отдавна не били обикновена частна кореспонденция, а имали за цел да покажат на останалите в родината, независимо, къде из Европа, членове на семейството, колко преуспели са техните близки в Америка. Затова и тези писма редовно били препрочитани пред съседите и в кафенетата, а после съдържанието им било преразказвано и доукрасявано.

Оказва се, че някой, който вече бил в Америка разказал, как „с очите си видял улици с настилка от чисто злато“, друг пък „берял зеленчуци, едри като петгодишно дете, няколко от които можели да изхранят цяло село“…! Това карало очите на мъжете да блестят и да мечтаят да отидат в Америка, а бащите, чийто синове вече били там, се гордеели с тях.

Това е било значението на писмото от Америка тогава, в годините на ранната масова имиграция натам. Тези писма са били веществените доказателства за живота отвъд океана, в Новия свят, където течали реки от „мед и масло“ и така бил представян животът там.

Имало разбира се и спорове, че да заминеш за Америка, означава и да продадеш душата си на дявола…! Това обаче са по-скоро изключения, отколкото правило в разговорите из кафенетата на Европа от 19115-20 година.  

Ето какво пише единс българин в пощенска карта, изпратена до семейството му в София. Датата на картата е 27 август 1927 г.  и е изпратена от Сиракюз, където по това времее той е живял. Текстът на картата гласи: /запазваме правописа на автора-бел. на редактора/: "Отиди съ това писмо при береджикъта да и пробаме дали и там нема да ни ядосва с тези пари когато ще ги поискаме и вишъ какво ще ти каже и ми пиши     тъзи картичка е на това место става много големъ панаиръ всека година пресъ септември месецъ сега е пресъ първата седмица на септември ще водиме Цена /това е дъщерята на въпросния българин, която се казва Цветанка, но той е нарича Цена, в Америка тя приема името Флоранс-бел. на редактора/ да види какво чудо е там сега толкосъ поздрави на всички роднини приятели познати и комшии нарочно на дедо и баба /това са майката и бащата на съпругата на българина-баба Вена и дедо Гьоше-бел. на редактора./ Рачо /това е едната дъщерите в България, която се казва Райна-бел. на редактора./ Гошо и Ледето /това е другата дъщеря в България, която иначе се казва Виолета, но той я нарича Ледето- бел. на редактора./ от Цена, Найденъ и отъ менъ вашъ незабравимъ …следва подпис.

Тук можем да видим най-характерните черти на едно класическо писмо от Америка, макар и след първия бум на имиграцията, а именно - от 1927 г.

Писмото носи традиционния информационен дял, където се дават накратко новините и се съобщават важни за семейството неща, а след това започва описанието на мястото, от където се изпраща въпросното писмо или картичка. Така тези поздрави от Америка започват да се мултиплицират, те се носят на роднини и близки, доукрасяват се, защото не винаги на една такава малка площ може да се събере всичко, което човек иска да каже. Тогава неговите близки, познавайки го, си позволяват напълно добронамерено да доукрасят историята и така писмото от Америка заживява напълно нов живот, то вече има своя собствена история.

Така роднините и близките не само са информирани, но и са запленени от пейзажи, социални и професионални достижения, позиции и дори понякога и вкусове и аромати. Така близките хора си общуват активно макар и от такова голямо разстояние.

ПРЕЗОКЕАНСКИЯТ ПЪТ – ПЪРВОТО ИЗПИТАНИЕ ОТ ПЪТУВАНЕТО ДО АМЕРИКА

Едно от най-тежките преживявания за хората в годините от края на ХIX и началото на ХХ в. е пътуването през океана. До тогава сякаш на подобно нещо са се подлагали предимно изпитани моряци, които са имали опит в подобни пътувания, които са понасяли несгодите в морето, приели са, или по някакъв техен си начин са преодолели морската болест. И изведнъж масово хора започват да пътуват към Америка, към страната на неограничените възможности, където всички са считали, че новият им живот ще им донесе благоденствие, сигурност и много нови емоции, а в крайна сметка и един напълно нов и много по-цветен живот от този, който са имали в своите родни места.

Има години, когато центърът на остров Елис, където е първоначалният разпределителен пункт на емигрантите, службите работи денонощно, за да може да се справят  с потока новопристигнали.

След 1924 г. поредицата имиграционни закони на президента Хувър постепенно променят залога. По-малко са хората за преглед, вече са въведени и действат специализирани квоти за емигранти от отделните страни и е вменено задължението на посолствата по места да проучват предварително всяка молба на кандидат за емигрант в Америка. Всеки, който се качва на борда на кораб след тези промени, по принцип вече би следвало да е сигурен, че веднъж пристигнал в Америка, макар и все още на междинния пункт на Елис айлънд, няма да бъде върнат обратно, от където е тръгнал. Това от една страна улеснявало действията на службите на острова, но също така давало и повече сигурност на хората, които са пътували за не малко пари до Америка и които са се надявали, че идвайки, ще поемат по новия път на своите мечти, за да заживеят поне малко по-добре те и техните семейства, независимо дали са били заедно, или роднините им са останали в държавите, от където те са тръгнали на гурбет.

Качването на кораба вече било първата стъпка, от която връщане назад имало само в извънредни ситуации.

Пътниците слизали на долната палуба, в търбуха на кораба, по много стръмна и хлъзгава стълба. Мнозина от тях при вида й отстъпвали уплашено назад. Нямало никакво проветрение, мъжете и жените били отделени от замърсени пердета, имало само два умивалника, тясна кушетка за всеки, питейната вода не достигала, а храната им носели в грамадни бидони и я изсипвали в метални канчета, които пътниците сами трябвало да си набавят.

Миризмата на лоша храна, тютюн, вино, пот, дезинфектант, воня на немити тела, на прегоряло масло  и непрестанно буботене на машините действало на психиката. Това било първото препятствие, което тези клетници трябвало да преминат, при това успешно, за да се доберат въобще до брега на заветните си мечти.

Повечето се надявали да не се разболеят по време на пътуването с кораба и да не им откраднат вещите, както и да не паднат и да се осакатят преди да са стигнали Америка. Все пак на тези кораби пътували всякакви хора. Някои наистина имали добри намерения, те отивали в Америка, за да заживеят по-добре, други също пътували с такава цел, но методите им били по-различни. Така се оказвало, че някои губели парите си още на борда, а без пари в Новият свят не пускали. Ето защо всеки дебнел багажа си, парите и скъпоценностите, защото без тях животът му в Америка би бил много труден, а не рядко и напълно невъзможен!

Най-страшно обаче било да се разболееш по време на пътуване. На борда имало лекар, но пътниците били средно около 2400 на параход, а понякога и повече. За кого по-напред да се погрижи той. Имало и още нещо. Социалното разслоение на корабите, прословутите три класи на пътуването, били не просто с различни удобства, те откроявали социалните типове хора, които пътували на тези кораби. Корабният лекар най-често имал задължението да се грижи предимно за пътниците от първа класа, защото там дамите често били неразположени, повдигало им се, имали проблеми с храносмилането от пътя и клатушкането на кораба!Това бил основният проблем, за който лекарите имали задължение, не рядко и защото това им било заплащано доста добре. А пътниците от втора и трета класа особено можели да разчитат на доктор само в наистина краен случай и недай Боже при смърт, когато лекарят трябвало да я удостовери в качеството си на служебно лице с определени специални правомощия на борда на кораба.

По онова време анархистите са въплъщение на злото и не са ги приемали в САЩ. Анархизмът е политическа философия, мотивирала анархистките движения по света. Анархизмът застава в опозиция на властта и йерархичната организация във всички човешки отношения. Като следствие анархизмът се противопоставя на всяка форма на държавност и защитава анархията като алтернативна форма на обществено устройство.

Анархизмът обикновено се счита за радикално лява идеология и по-голямата част от анархистката икономическа визия и анархистката социална философия отразяват анти-авторитарни интерпретации на комунизма, колективизма, синдикализма, мутуализма и икономиката на участието. Традиционно анархистите са атеисти. Често се разказват истории за хора, които са били идентифицирани като анархисти в родините си и когато това стане ясно и на остров Елис, те просто не били допускани до територията на САЩ.

СТАРИТЕ ЛЕНТИ РАЗКАЗВАТ ИСТОРИИ ЗА УДИВИТЕЛНИ ХОРА И НАРОДИ

Казват, че снимките крадат! Когато снимаш някого, сякаш открадваш от неговата самоличност, от неговата душа, от това, което то е, и което ще бъде. Дори някои народи, които разбира се са по-изостанали в развитието си, отказват да бъдат снимани нито с фотоапарат, нито с камера, защото според вярванията им, запечатването на лицата им, на действията им, може да доведе до тяхното унищожение, като бъдат обезличени умишлено или не от някой, който според тях може да злоупотреби с образите и движенията им!

Това естествено са просто вярвания, които нямат силата на рационални събития, но има и един друг аспект на снимането, когато говорим за образна екзотика и това е снимането на емигранти.

Фотографът на остров Елис, където пристигали всички имигранти от света,  бил много нахален, като фиксирал някого, докато не го снима, не се отказвал, независимо, дали ставало дума за човек, двойка или дори и цяло семейство. Това разказват очевидци, а иначе историята е значително по-пъстра и понякога дори и обикновена, но не рядко и напълно необикновена. Фотографът имал за цел да документира присъствието на новите емигранти на „острова на стридите“, както наричат Елис айлънд, още когато те пристигали. Той искал да улови страховете и радостите им, надеждата в очите и опасението от неуспеха. Това е била задачата му, която впоследствие се развива и достига нови измерения и намерения.

Повече били търсени етническите типове. Целта била да се хванат расови черти, като по-късно щяло да стане дума и за расови различия. Какво да се прави, епоха, тогава именно се заражда този тип мислене – расовото, за расовите различия и несъответствия, нещо, което в Европа ще достигне много повече развитие и дори ще се превърне години по-късно в начин на водене на политически борби. За съжаление расовата теория ще вземе връх в Германия по-късно и ще стане началото на нацизма, който доведе до Втората световна война!

Хората, които пристигали от целия свят на остров Елис дори и не подозирали, какво ги очаква. Те не можели да откажат да бъдат снимани, защото дори не знаят, защо ги снимат. Те просто се оставят на процедурите, които възприемат като нещо стандартно, задълмжително и нещо, през което се налага да преминат, за да достигнат до обетованата земя, до Америка. Не са рядкост и случаите, когато някои от тези клетници, пристигнали в „новите земи“ от къде ли не, дори не са виждали фотоапарат и въобще не знаят, какво правят с него фотографите…!
Това разбира се са по-скоро изключенията, отколкото правилото, но нека не забравяме, че в онези години в САЩ пристигат наистина хора от цял свят. На някои места техническата революция е достигнала по-пълноценно, на други – не чак толкова, а на някои можи е да не е дошла все още, въпреки, че говорим за първата половина ХХ в., все пак!

Понякога фотографите на „острова на стридите“ лично ровели в багажа на емигрантите, уж да им помогнат, да им съдействат, само и само, за да открият някаква живописна носия, екзотична шапка, накит, туника, ботуши, уникални колани и други вещи, които са интересни и са различни от обичаите в САЩ. Така те не просто попадали на ефект, а вече го и търсели, създавали сюжет, за да представят клетниците на остров Елис, за да ги впишат в историята на американската емиграция и в историята на това място ъ- преходен лагер от стария към новия живот на цели семейства, родове и дори и народи!

Хората били карани понякога дори да обличат техни национални носии, които носели в багажите си, за да бъдат снимани с тях. Имало дори оборудвано студио за снимките, които се проявявали на място. Така веднага образите влизали директно в историята на Елис айлънд и на САЩ, те бивали запечатвани като уникални и придавали допълнителна екзотика.

Тези антропологични портрети често са публикувани в списания, които правели екстремистка пропаганда. Тези списания се опитвали нагледно да докажат неравенството между расите и непълноценността на някои от тях, като призовавали Америка да се пробуди и да ограничи достъпа на тези хора до своята територия. Цели народи са били анатемосани от тези списания, защото според тях така се внасяла поквара в САЩ.

Разбира се това е едната страна на дейностите по заснемането, която е тъмна и напълно недопустима, но също е била използвана, защото нагледния материал наистина понякога бил шокиращ. На старите ленти били запечатвани странни хора, с още по-странно излъчване, които имали черти повече на измъчени животни, отколкото на човешки същества, но това се дължало и на изнурителното пътуване през океана, както и на начина на живот, който те са водили в регионите, от които пристигали в Америка с презокеанските лайнери. А днес в музеят на остров Елис могат да се видят някои от споменатите фотографии, които ни разказват за едни времена, които сякаш не са се случили, но всъщност са били напълно реални!

ОСТРОВ ЕЛИС – НОВАТА ВАВИЛАНСКА КУЛА НА ЕМИГРАНТСКИТЕ МЕЧТИ

Остров Елис, Елис айлънд, или островът на стридите, това е същинската нова Вавилонска кула, нова, но прекършена в своя устрем нагоре, изравнена със земята! Това е мястото, където имигранти от целия свят прииждат, за да търсят своя нов живот. Наричат още Елис островът на 29-те въпроса. Елис е определян още като клоака, предназначена да приеме утайката на цялото земно кълбо, но това е повече разбира е на някои екстремистки списания, целта на които била предимно да накарат властите в страната да ограничат приема на емигранти.

Тук, на островът на първоначалното разпределение служителите се научавали постепенно да различават безпогрешно различното звучене на различните езици на хора от различни краища по света. Страхът у хората, у бъдещите емигранти, се проявява по един и същи начин, тревогата се проявява, както чрез слова, така и чрез мълчание, твърдят работили на острова.

Първото изпитание за емигрантите е дългото двойно стълбище. След като са оставили багажа си долу те трябвало да го изкачат. Жени стенели пред вида на тези стъпала. По време на изкачването хората са били наблюдавани от неколцина служители от администрацията на остров Елис, облегнати уж неволно на парапета, в горния край. Те уж не обръщали внимание на тълпата, но всъщност зорко следяли за товая, кой се задъхвал и кой как изкачвал стълбите. Така всъщност ставало ясно, кой е годен и кой не е за да стане емигрант в САЩ. Ако не могат да изкачат едно стълбище без проблеми, то тези хора не били приемани за здрави и били белязани по някакъв специфичен, макар и все още твърде първоначален модел на пресяване на кандидатите за емигранти.

Има означения с тебешир върху дрехите и като например буквата L е за белите дробове, В – за гърба, Е – за очите, Н – за сърцето,  G – за базедова болест. Така още тогава, преди да са се осъзнали че вече са изпитвани, тези клетници бивали пресявани по определени здравни показатели.

Успешно преминалите етапа на стълбището отивали  в просторна зала, където били разположени успоредни редици пейки и от тук ги викали на събеседване, където им задавали точно по 29 въпроса. Отговорите с помощта на преводач отнемат няколко минути.

Тези въпроси били от вида: къде ще се установите, кой Ви плати пътуването, притежавате ли сума равна на 50-долара, това е едноседмичната заплата в САЩ в онези години и било задължително всеки да има поне толкова пари на първо време, а също и - имате ли близки, при които да отидете, какви са техните имена и адреси, били ли сте осъден на затвор, пребивавали ли сте в клиника за психично болни, полигамен ли сте, анархист ли сте, имате ли обещание или предложение за работа, какво е здравословното Ви състояние, страдате ли от физически недъг или инвалидност, какъв е вашият ръст, какъв е цветът на кожата и на очите ви.Всичко това били въпроси за снемане на социален и физически статус, като това бил вторият етап от изпитването на клетниците, изсипани от трюмовете на корабите, придошли от целия свят в Елис. След 29-тия въпрос ги очаква или пъкълът, или раят.

В САЩ не ги очаквало обаче нищо по-различно от това, което сами биха сътворили с ръцете и със собствения си труд.

На пристанището в Ню Йорк пасажерите от първа и втора класа слизали сравнително бързо и безпроблемно, а тези от трета класа, пътували на долните палуби бивали прехвърляни на пътнически баржи, които ги карали на Елис айлънд, за да минат през изпитанието, от което толкова се бояли.

Едно от най-интересните неща в тези клетници били техните багажи, защото те, подобно на охлюв, носели всичко ценно, на практика целия си живот, на гърба си, в чанти, вързопи, кошници, сандъци и денкове. Какво съдържат багажите – предимно износено бельо, скромни тоалетни принадлежности, няколко снимки, цигулка или хармоника, много често - Библия, кръст, менора, изписана икона и някои други лични вещи, но много рядко скъпоценности. Повечето не разчитали на своята бдителност и не си позволявали да носят много скъпи неща, защото се страхували да не им ги откраднат по време на дългото пътуване до Америка.

Понякога кандидатите за емигранти свирели на акордеон или на китара, докато чакали да бъдат свалени от кораба, да бъдат допуснати до Елис айалънд, или пък докато чакали да ги пуснат в САЩ, след като вече са преминали трите изпитания – стълбите, интервюто и прегледа и на трето място ако са отговаряли на минималните изисквания за пребиваване в САЩ.

Разбира се не можем да пропуснем и факта, че тук не рядко били откривани заболявания в хората, някои от които били силно заразни и често освен пътници, се разболявали дори и служители от администрацията на Елис айлънд. Факт е обаче, че държавата се била погрижила наистина всеобхватно да допуска хора до своя територия, но все пак да прецени по някои общи критерии, дали те са годни и дали би имала нужда тя от тях, а и дали те биха били успешни, ако все пак тръгнат по пътя на своята емиграция в Новия свят.

вторник, 5 март 2019 г.

КАКВО ЩЕ СТАНЕ, КОГАТО СЕВЕРНА КОРЕЯ СТАНЕ ДЕМОКРАТИЧНА ДЪРЖАВА…!?

Ким Чен Ун – дебелия вожд
 на смазващо бедния си народ. 
Дали въобще някой си е помислял, че Северна Корея може да е една свободна и независима държава!? Едва ли! Това е толкова невероятно, че си струва да се поразсъждава, а и да се опитаме да направим някакъв виртуален модел на една бъдеща, свободна държава, без диктатурата на династията Ким и без насилие и репресии, да, невъзможно е, но все пак, би било твърде интересно!

След последната среща на Ким и Тръмп стана ясно, че няма да има денуклеаризация на страната, но ако прогледнем в бъдещето можем да предположим, че това един ден, някога, вероятно не скоро, все пак ще се случи. И така, да предположим, че Северна Корея унищожи ядрените си арсенали. В същия този ден династията Ким вече няма да е на власт, или пък това ще предхожда първото.

Вероятно в страната ще бъдат изпратени международни наблюдатели за първите демократични избори. Почти сигурно е, че предизборна борба ще има, но тя ще е по севернокорейски образец, ще е невероятно ожесточена, ще се пускат тонове фалшиви съобщения, че едва ли не, ако не се избере наследникът на Ким, да речем Ким IV, страната ще погине под силата на заплахите от Запада. Почти сигурно е, че първите демократични избори там ще бъдат спечелени от водещата партия, която ще е свързана по някакъв, но доста сигурен начин, с комунистическото управление преди промените.

Генералите на Ким имат медали и на панталоните си,
но ако сгафят, биват изстрелвани
 с артилерийско оръдие и така са наказвани!
Хората ще гласуват масово,  защото все още ще ги е страх, че ако не гласуват, ще бъдат репресирани по някакъв начин, независимо какъв. Изборните резултати ще са обезкуражаващи за новосформираната опозиция, доколкото въобще ще я има, защото те ще изгубят катастрофално и ако намерят сили да продължат, скоро след това, само няколко години, вече ще могат да изправят снагата си като реална политическа опозиция на партията на комунистическото статукво на Северна Корея.

Ще има множество компромати. Опозиционните кандидати за депутати в бъдещото национално събрание, което ще приема новите закони на страната, ще бъдат подложени на невероятен натиск да се откажат, или да преминат на страната на водещата комунистическа партия. Това ще става с подкрепата вероятно и на Русия, прикрито, а и на Китай – не чак толкова прикрито.

Хората ще си мислят, че промяната идва, но няма да вярват, че е възможна и това ще поддържа една комунистическа система във формално демократична среда поне няколко години.

Ким и зловещо чаровната му сестра, с която уж управляват заедно,
но един ден, ако се почувства застрашен от нея, вождът
може да направи така, че тя да последва съдбата на чичо им,
който беше умътрвен по отвратително зловещ начин!
Стопанството ще се освободи постепенно, ще навлизат чужди капитали, чужди стоки и услуги. Постепенно хората ще стават наясно, че западните стоки не са опит на Запада да ги превземе, а са качествени, интересни, модерни, красиви и в крайна сметка – практични. Това ще променя съзнанието на хората в Северна Корея, че те не са богоизбран народ, че има и други, че те са част от една модерна демократична общност и освен че имат права, имат и някои задължения.

Постепенно ще стават ясни престъпленията на режима на династията на Ким, хората ще разбират, какви чудовищни неща са били извършвани спрямо напълно невинни граждани. Това ще даде тласък на демократичната опозиция да извади всичко на светло, да разкаже за престъпленията, за издевателствата, за диктатурата като цяло. Хората първоначално няма да повярват, после ще се примирят и накрая ще неглижират режима на Ким. Така по-лесно ще смелят истината за себе си. А престъпниците няма да получат наказание.

Постепенно страната ще придобива вид на модерна демокрация, но процесът ще е много бавен и труден, защото комунизмът тук е бил не просто управленска програма, а по-скоро е бил религия. Този тип вяра ще се променя с години и ще се превръща в нормални политически пристрастия, но процесите ще са твърде болезнени, ще продължат може би около половин век поне. Някога Северна Корея ще се превърне в нормална държава, но това ще й коства наистина много, защото особено мащабни са и „инвестициите“ в това тя да се превърне в бастион на религиозния комунизъм.

Масовата психоза в Северна Корея
е типичен пример за религиозен комунизъм!
Има обаче и друг сценарий и той е, Ким да не се дадат лесно. Да се използва оръжие, да се предизвика война, дори и ядрен апокалипсис. А когато Корея, или поне предимно северната й част, бъде буквално заличена от лицето на Земята, то от това няма да пострадат само двете Кореи, почти половината земно кълбо – пряко, а косвено – цялата планета!

Това разбира се, нито е начинът да се разруши един подобен казус, нито пък е вариант на демократизация на тази държава, но безспорно е вероятност, от която не бива да се бяга, само защото е страшна. Да, този тип комунизъм, който се практикува в Северна Корея дори вече не е чист комунизъм, това е нов тип религия на насилието и малоумното втълпяване на определени житейски и политически разбирания, които наистина граничат с психопатологичната зависимост на цял един народ от една фамилия самодоволни и самозабравили се сатрапи, краят на които е невидим, но е напълно сигурен!

СЪРБИЯ НА ТАНКОВЕТЕ И АКОРДЕОНИТЕ

Поделението край Прокупле се намира
 почти до главния път Ниш-Куршумлия.
Сърбия е почти като нас, някои неща са им по-добре от нас, други - не чак толкова, но като цяло разликите са минимални. Това се вижда на първо четене, още като минеш границата при ГКПП Калотина/Градина. Иначе могат да се видят и доста други неща, които не са особено видими, но за който иска да ги види, те се откриват.

След границата ни очаква строящата се магистрала към Белград. Покрай Димитровград/Цариброд минаваме бързо и от там пътят ни води към Пирот и нагоре към Ниш, а после леко на юг към Прокупле. Тук силно впечатление прави засиленото присъствие на армията. Рядко може да се види подобна гледка в Сърбия – град, при това не от най-малките, а почти в непосредствена близост до него военно поделение, полигон и подземни съоръжения за укриване на колесна техника.

Обикновено този тип съоръжения са тайни, закътани в гори и планини, а тук тези уж тайни укрития се намират почти до главния път, който според указателните табели води в посока към Прищина – столицата на обявилата независимост през 2008 г. Република Косово или според резолюция № 1244 на ООН – Автономен окръг Косово в състава на Сърбия с малко над 200 хил. души население.

Порталът на поделението излиза на главния път,
а укритията за колесна техника
следват продължението му.
Това обяснява и танковете. За съжаление бяха на около стотина метра от главния път, а бързото преминаване по него не ни позволи да ги видим по-подробно, но бяха поне 50-тина. Разположени на едно поле, вероятно в рамките на самия войскови полигон на поделението, което е до самия град Прокупле.

Близостта на Косово се усеща, а танковете и военното присъствие показват, че войната тук отдавна е свършила, но мерките за сигурност все още са се запазили, ако не същите, то поне доста по-високи от нормалните превантивни.

Пътят ни продължава леко на юг към Куршумлия и след това отново леко на север към Луково, което се оказва още по-близо до границата с Косово. Това е район, който не е характерен за Сърбия. Планински е, изостанал е, неподържан е. Тук времената от социализма сякаш все още се усещат. Регионът разполага с минерални извори, при това, поне според указателните табели, те притежават богат химичен състав. Сякаш всичко върви напред, но трудно. Да, има хубави хотели в Луково, но те са чисто и просто два и това е всичко. 

В Сърбия ни посрещат топло още на границата.
Храната също не е особено интригуваща, асансьорът не работи, „сланата соба“ никаква я няма, сауната е за двама и половина души, близостта с малки и порутени къщички показва, че районът се развива, но много бавно и мъчително. Луково разбира се не е Сърбия, но вероятно този район, който някога е бил вътрешен за голяма Югославия, днес се оказва граничен и затова е поизостанал. Освен това е силно планински, като пътят до тук е почти като нашият до Кръстова гора. Само че ако Кръстова гора е популярна балканска туристическа дестинация, Луково, дори и за сърбите си е една обикновена дестинация.

Иначе пък западните ни съседи знаят как да се веселят. Може на обяд да ни сервират жито за десерт, въпреки, че Задушницата беше минала, може супата им да е като водата от измитите чинии, но пък оркестърът им е на ниво. Първи са по акордеоните.

В Луково хотелите са два, луксозни, но само два,
а пътят до там е дори малко страшен.
Телевизиите, дори и националната, излъчи многочасови предавания за загиналия при катастрофа популярен певец Шабан Шаулич, въпреки, че този тип музика се приема за нещо като чалгата у нас. Обичат си музиката - и народната, и популярната, и чалгата, обичат си Сърбия. Любезни са, уважават ни, но и сме си близки оказва се и по музиката, и по храната, и по нравите, и по съдба. Ние говорим на българо-сръбски и те се правят, че ни разбират, те говорят на сръбски и ние се правим, че ги разбираме. Промените в ударенията на дадени думи не ни правят сръбски филолози, но като кажем „наврачанье“, макар и далеч да не е на сръбски език, те ни разбират, че казваме, „навръщане“.

Луксът граничи все още с бруталната беднотия.
Разбираме се, защото на Балканите сякаш всички сме едно цяло – с приблизително еднакво историческо минало, еднакво препатили и еднакво щастливи от съдбата си, въпреки нейните невероятни и разнообразни приумици, които често ни костват цели десетилетия проблеми и политически кризи.