понеделник, 25 февруари 2019 г.

ПОЛОВИНАТА БЪЛГАРИ ИСКАТ ДА ЖИВЕЯТ ПО ВРЕМЕТО НА ТОДОР ЖИВКОВ…!!!

Тодор Живков беше не просто един от
социалистическите диктатори, той просто беше
 почти „вечен“ на поста „Първи“ в държавата.

Половината българи предпочитат да живеят по времето на социализма. Това става ясно от първата част от национално представително проучване на изследователски център "Тренд".

Поставени в ситуация да избират, в кой период биха предпочели да живеят - в сегашния, след 10 ноември 1989 г. или в този преди промените, респондентите са разделени на две големи групи. Двата периода са предпочитани по точно 41% от анкетираните ,пише news.bg.

Данните от изследването сочат, че само една пета от анкетираните българи на възраст между 18 и 39 г. имат желание да живеят по време на социализма в България, докато над две трети от хората над 60 години биха предпочели периода преди 10 ноември 1989 г.

1005 пълнолетни българи са участвали в изследването , проведено между 18 и 26 октомври 2017 г. Използваният за изследването метод е "лице в лице".

Независимо сериозният дял на хора, предпочитащи живот в периода преди 1989 г., по-голямата част от анкетираните смятат, че комунистическият режим е извършвал престъпления спрямо хората - 52%. Привърженици на обратната теза са 17%.

И тук естествено идва въпросът, как може да смяташ, при това в почти абсолютно мнозинство, че комунизмът олицетворява исторически отрязък от време, в което са се извършвали перстъпления, и в същото време две трети от хората над 60 години биха предпочели за живот периода преди 10 ноември 1989 г….!? Ако оценката е вярна, а тя определено е такава, тоест, това историческо време е белязано с кръв и насилие, то тогава, как едни нормални хора биха искали същото това време да се завърне и те да живеят в него…!?

На хорото, при зарязване на лозите, на нивите,
Живков постоянно копираше
съветските комунистически лидери.
Положителните оценки за периода на строя са свързани предимно със социалните постижения на режима. Изтъкнатите сред тях са: - работа за всеки (16%), спокойствие (11%), безплатно здравеопазване и образование (8% / 7%). В същото време, трябва да отбележим и някои допълнения и уточнения към тези проценти, след които те биха били значително по-ниски при един реален прочит на историята ни от тази епоха. Работа наистина имаше за всеки, независимо, дали тя беше подходяща за всеки, което е показателно! Второ, спокойствие имаше, но на цената на какво – перманентна дезинформация, мистификация на истинските новини, деградация на информацията въобще, което  превръща това спокойствие в ерзац! На трето и на четвърто място са поставени образование и здравеопазване. Първото беше наистина на високо ниво, макар и силно идеологизирано, което го девалвираше автоматично. По отношение на здравеопазването, нека не забравяме, че старите лекари от преди комунистическата революция у нас, изпълняваха дейността си вече като лекари в „народната република“, което държеше нивото на здравеопазването много високо, дълги години след 9 септември 1944 г.

Едва след това в изследването са посочени негативните асоциации за комунистическия режим в България. По-малка част от респондентите посочват лоши страни на политическата система като цензура и ограничаване на личните свободи (5%), репресии (4%), изолация и забрана за пътуване - едва (2%). И ако подминем, а не бива, цензурата, репресиите и ограничаването на личните свободи, то как да коментираме забраните за пътуване…!?  Нима това е нещо маловажно, нима именно това не доде една от най-грозните и дамгосващи думи в речника на българите тогава, когато българи наричаха техните сънародници, успели да се измъкнат в буквалния смисъл на Запад – с ужасяващата дума „невъзвръщенци“…!?

Сред децата социалистическият лидер
се чувстваше като сред свои
и като манталитет, и като  ниво!
Тествано е и отношението на анкетираните към различни исторически личности. И тук тенденциите се движат в положителна посока. Симпатии към комунистическите личности имат по-възрастните респонденти. Абсолютно всички са запознати с личността на Тодор Живков. 41% от хората отговарят, че отношението им към него е положително. 33% остават неутрални, избирайки възможната опция "нито положително, нито отрицателно" и едва 18% от респондентите имат отрицателно отношение към него. Това показва, че 74% от съвременните българи одобряват управлението на един откровен диктатор, на съвестта на който лежи съдбата на България цели 33 години!!!

Оказва се, че тези хора одобряват факта, че страната ни е била управлявана от един елементарен селски хитрец, без образование, с методите на масовата манипулация, откритата сегрегация, откровеното насилие и в крайна сметка - снишаването“, докато отмине поредната буря, а след това – същото…!

Изследването всъщност показва една страховита тенденция на оскотяване на нацията ни и умишлено и системно оглупяване и тенденциозно забравяне на историята ни, при това историята ни от съвсем близкото ни минало! Това говори за сериозен национален проблем, дупка в системата ни за национални ценности и българска национална доктрина, както и съществени пропуски в патриотичното възпитание на вече дори не само едно, а няколко поколения българи!



ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София

БУМЪТ НА ЕМИГРАНТСКИТЕ ОРКЕСТРИ В САЩ ЗАПОЧВА ОТ ПЕНСИЛВАНИЯ

Мартин Герхард от Стилтън, който е бил и
музикант в "Bulgarian Balkan Band".
Снимката е архивна и еобработвана
 многократно, за да  достигне
 до този си оптимален вариант. 
Емигранти са в основата на създаването на едни от най-популярните оркестри в САЩ. Гнездото, така да се каже, се явява малкото градче, предградие Стилтън, което днес е почти квартал на столицата на Пенсилвания – Харисбърг. За наша чест, единият от тези емигранти е човек, свирил малко по-късно в първия български оркестър в САЩ – „Bulgarian Balkan Band“, именно в Стилтън. Става дума за Мартин Герхард. Първите данни за него откриваме в местната преса от 1913 г.

„На среща на членовете на Либърти банд в Маркли Хол… бяха избрани отговорници за следващата година... Всички членове гласуваха за диригент да бъде избран Дионисио Зала, единодушно, широко известен музикант и диригент на оркестъра в Стилтън. Мартин Герхард собственик на Герхард Студио беше избран за президент и управител на оркестъра. Либърти бенд, въпреки че е един от младите музикални състави в градчето, бързо става един от най-популярните оркестри в централна Пенсилвания. Той беше създаден през  септември 1911 г. в който бяха само петима души. През 1912 г. Дионисио Зала беше избран за директор на оркестъра и под негово ръководство беше постигнат голям напредък. Много членове на Либърти бенд са също членове на други по-стари оркестри в градчето, например в оркестъра на град Стилтън, на който Зала също е диригент.

Либърти банд е доста успешен в уреждането на ангажименти и понастоящем е ангажиран да свири на няколко парада, които ще се проведат през предстоящото лято“. Това е съобщение в местната преса на Харисбърг, през 1913 г.

Легендарният емигрантски диригент
 Дионисио Зала.
 Снимката е архивна и е обработвана
многократно, за да достигне
до този си оптимален вариант.
В същото време обаче се споменава и за Дионисио Зала, който стои в основата на музикалното развитие и култура на емиграцията, с център отново град Стилтън, Пенсилвания. Кой обаче е Дионисио Зала? Той е диригент на оркестъра на град Стилтън и Imperial Band в Пенсилвания. Оттегля се от позицията си в стоманодобива. Зала пристига в Америка през 1899 г. Той е роден в Испания и е служил като музикант в няколко испански военни полкови групи.

Дионисио Зала играе основна роля в превръщането на групите на град Стилтън в съответствие с най-добрите в страната по това време. Той също така е и съставител на  редица селекции за други музикални формирования и групи.

През 1914 г. два оркестъра на Стилтън се обединяват и отново Мартин Герхард и Дионисио Зала са в основата на ръководството на този процес. Става дума за Либърти банд и Ийст енд бенд.

На това място, а вероятно и в някое от тези помещения,
които днес са складове на гарата в Стилтън, на брега на реката,
някога вероятно се е помещавал
оркестърът на Стойо Крушкин "Bulgarian Balkan Band".
„Двата оркестъра бяха организирани в рамките на последните две години и имат успех. Дионисио Зала, популярен диригент на оркестъра в Стилтън е диригенти на Либърти банд. Планът на хората които предлагат обединението е той да стане диригент на обединения оркестър. Беше посочено че обединеният оркестър ще има по-високи музикални стандарти под неговото управление. Мартин Герхард мениджъра на Либърти бенд написа писмо до мениджъра на Ийст енд банд, в което изрази воля за обединение.  Стана ясно, че диригентът на Ист енд банд, Шели също има готовност двата бенда да се обединя“, съобщава местната преса в Харисбърг, Пенсилвания.

Град Стилтън, Пенсилвания -
пощенска картичка от 1910 г.
Мелницата и стоманолеярните.
В друго съобщение се дават допълнителни подробности: „Новият оркестър има 35 члена. Оркестърът ще следва напътствията на Дионисио Зала, диригент на бенда на град Стилтън, който е един от най-добрите диригенти-аматьори, непрофесионалисти. Мартин Герхард, бивш президент на Либърти бенд бе избран за търговски директор а Джоузеф Куняк бе избран за президент“.

Трябва да припомним също, че Мартин Герхард малко по-късно, през 1922 г., става и контрабасист в Стилтън банд, както ни съобщава вестник „Харисбург Телеграф“ от декември същата година. Това показва, как музикантите в емигрантските среди са преливали от формация във формация, като междувременно, именно в промеждутъка между 1916 г. и вероятно 1922 г., Герхард е и музикант при българския капелмайстор Стойо Крушкин в неговия „Bulgarian Balkan Band“.

Професията на военните музиканти е достойна
и дълбоко патриотична, а на война като на война –
с маршовете напред, както е било винаги
за българските военнослужещи
в славната ни история.
Отново вестник „Харисбург Телеграф“, но от 15 май 1914 г., съобщава, за концерт, подготвян от Дионисио Зала в гимназията в Стилтън. На него присъстват „…няколко българи, които са били членове на кралски оркестър в родната си страна…“, пише още изданието. Сред тези българи почти сигурно са били и Стойо Крушкин и неговият приятел, съдружник и колега от Сапарева Баня, Христо Серафимов – и двамата военни музиканти от Лейбгвардейския оркестър на Негово Величество в София. Вероятно е този концерт да е бил специално за тях и в тяхна чест, или поне да са били специални гости, за да бъдат привлечени към концертната дейност в емигрантската общност на Стилтън. По-късно те ще създадат първия български емигрантски оркестър в САЩ - „Bulgarian Balkan Band“. Легендарният диригент Дионисио Зала открива за Америка тези двама българи, а вероятно и други, защото самият той е бивш военен музикант от Испания и цени високо изкуството и опита на този тип музиканти, каквито са Крушкин и Серафимов.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София

неделя, 17 февруари 2019 г.

БАЛКАНИТЕ ПЛАЧАТ ЗА СВОЯ „КРАЛ“, КОЙТО ЗАГИНА ПРИ КАТАСТРОФА


Загина може би най-голямата сръбска звезда Шабан Шаулич. При катастрофа на път за Дортмунд, Германия, колата му, която е била управлявана от кума му, е била блъсната отзад от друга кола, управлявана от пиян шофьор, който е бил без книжка дори!

Макар, че Шабан не е българин, той беше и си остава особено популярен и у нас. Някога когато бях дете, прекарвах летата с баба ми, на вилата ни в село Шума, недалеч от границата с Югославия, край град Годеч. Там Шабан, Лепа Брена, Мирослав Илич и много други бяха най-големите звезди. Навсякъде от комшииските дворове се чуваха техни песни, записвани на касети, разбира се контрабандно. А да имаш оригинална касета от Сърбия на някой от тях тогава, беше истинско богатство!

Детството ми през летата на 80-те премина с тази музика. В София слушахме Елвис, Нат Кинг Коул, Пат Буун, а на вилата – Шабан. Да, колкото и да звучи абсурдно, така беше. И най-странното е, че научих за нелепата смърт на „краля на сръбската музика“, както наричаха Шабан Шаулич, именно там, съвсем близо до село Шума, на разклона за прохода „Петрохан“, в местността „Балач“.

Това е моята история със Шабан, когото слушах и гледах на живо с мой приятел за последно на 21 декември миналата година. Само преди два месеца, този човек направи прекрасен концерт в зала „Арена-Армеец“, благодари и си отиде, нямаше бисове, просто слезе от сцената, за мен, за българската публика това беше последният му концерт, прощалният концерт. Така беше и афиширан, като последен, и той наистина се оказа такъв, за съжаление!

Шабан е бил и забраняван в някогашна Титова Югославия. Той е единственият певец, за когото Тито – комунистическият лидер на западната ни съседка, издава закон, с който му забранява песните и изявите. Шабан е звезда от средата на 60-те години, едва когато Тито умира през 1980 г. обаче той отново може постепенно да започне да се изявява легално в родината си.

А защо Тито го забранява? Ами защото Шабан пее за пиене, пияници, за забавления, за любов, за чувства, за страдание, а не пее за партията, за международното работническо движение, за комунизма, за партизаните…! Не може да се пее за любов, а да се пропускат партизаните и поради тази причина комунистическият лидер на Югославия издава закон именно за Шабан.

През 80-те години, когато Тито вече го няма, Шабан и всички останали други звезди на сръбската музика стават особено популярни и у нас, особено в западните райони, но и в цяла България. Тук обаче те не са толерирани, защото Югославия не беше от най-верните съюзници на СССР, каквито бяхме ние. И въпреки това, полулегално сръбските звезди, сред които и най-голямата – Шабан, намираха път към почитателите си тук.

Загина една балканска звезда, за която може да се разказва много. За онези, които го обичаха, това е голяма загуба, загубата обаче е и за балканската музика въобще. Тук не става въпросът, дали харесваме, или не харесваме сръбската музика или конкретно Шабан Шаулич, тук стои въпросът, че този човек беше и си остава особено популярен на Балканите въобще, но и в голямата диаспора от сърби, навсякъде по света, където те са се разселили. Уважават го и много емигранти от България, Румъния, Гърция, Турция, бившите югославски републики. Той беше и си остава „кралят на сръбската музика“ за тях.

И въпреки, че Тито го забрани, въпреки че години на ред, едни от най-активните му, той не беше на сцената, в телевизиите, в радиостанциите, въпреки това хората не само го помнеха, но и го слушаха, канеха, търсеха, защото беше виртуоз.

Казват, че гласът му, както и този на друга голяма сръбска звезда – Драгана Миркович, са уникални. Те могат да пеят почти всичко. Когато имаш глас, това, какво точно пееш, не е чак толкова важно, когато го можеш, просто го можеш!
Публиката е тази, която решава, дали някой е добър, или не е добър. Е, публиката реши, че Шабан е „крал“ и той завинаги ще остане такъв – истински благородник на балканския шлагер. Той винаги се появяваше на сцената с костюм, или поне с риза и сако, с официален панталон и тъмни обувки. Винаги беше спретнат, а останалото беше гласът му – завладяващ, пълнещ цялото пространство, пленяващ, запомнящ се. Няма как да сбъркаш кога пее Шабан, защото той е характерен, уникален и единствен! Вече го няма, но това, което е изпял остава след него!

Няма как да накараме тези, които не го харесват, не харесват сръбската музика въобще, да го харесват, дори и сега, когато вече го няма. Няма как, но и не е нужно! Едно обаче е задължително – да признаем, че той беше звезда, и беше изпълнител с брилянтен глас, оценен и от специалисти. Останалото са спекулации, останалото ще се забрави! Шабан обаче, няма да бъде забравен!

Благодарим ти маестро! Hvala od srca na svemu!!!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София

вторник, 12 февруари 2019 г.

ТЮЛЕНИТЕ – СУПЕРГЕРОИТЕ НА ВОЕННОМОРСКИТЕ СИЛИ

Американските тюлени са ползвани в
специални операции
и за спасяване на заложници. 
Денят започва с една изпълнена задача – оправеното легло

„Това, че си бях оправил леглото както трябва, не беше повод да ми се изкаже похвала. Очакваше се от мен“. Тези думи принадлежат на адмирал Уилям Макрейвън. Той произнася една знаменателна реч през 2014 г., по случай официалната церемония за дипломиране в Тексаския университет. С тази реч влиза в новините, но с книгата си, „Оправи си леглото“, за която военният вестник писа неотдавна, той влиза в историята.

Целта на адмиралът е да разкаже за обучението на американските тюлени, за това, как те стават такива, за да са готови на практика за абсолютно всичко. Той става тюлен, изминава целия цикъл на обучение, командване и накрая достига до длъжността командир на тюлените.
Тексаският университет в Остин е училището на адмирал Макрейвън. В същото време обаче именно казармата е тази, която дава необходимото обучение на младия мъж, за да се превърне той в четиризвезден адмирал. Дори и днес, когато въпросът за казармата се поставя отново в

актуалното ни ежедневие,

 този въпрос сякаш все още търпи развитие.
Когато човек слуша описанието на подготовката на тюлените, българската казарма, общата ни казарма, изглежда сякаш като почивна станция. Когато говорим за казарма и за изграждане на добродетели и чисто мъжки качества за справяне в сложни ситуации, то разказите на адмирал Макрейвън са наистина показателни. Това, през което е минал той и неговите колеги е нещото, което е необходимо на един наистина супер-герой. Разбира се в нашия случай не става дума за това всички да стават супер-герои, но казармата, като място на самоподготовка, усъвършенстване на сетивата и придобиване на физически необходими

данни за пълноценен живот

 наистина има място в съвременността ни.
Десетте урока, които бях научил от обучението на военноморските тюлени и които представляваха основата на моите бележки, явно имат универсално приложение. Бяха прости уроци, които да допринесат за преодоляването на изпитанията по време на обучението на тюлените, но тези десет урока със същата сила помагат да се справиш с предизвикателствата живота, без значение, кой си, твърди адмирал Макрейвън.
А подготовката на военноморските тюлени започва с първия урок от общо десетте –

Тюлените могат и трябва да справят в различни трудни ситуации,
 а подготовката им предполага изтощение до краен предел,
което обаче спасява животи  след това.
„Започни деня с изпълнена задача“

 и ако това е добре оправеното легло, то е едно добро начало.
Следващото, което тюлените не могат да пропуснат в обучението си е, че не могат да свършат всичко сами. Трябва да се научат да разчитат на себе си, но и на партньора си. Ако искаш да промениш света, трябва да прецениш човека пред себе си според размера на неговото сърце. Едно от най-важните неща е и преодоляването на състоянието на „захарна курабийка“, тоест – падението да не се приема за перманентно. Допълнителните натоварвания не са приятни, но са неизбежни по пътя към съвършенството.

Препятствията не са непреодолими,

 те са създадени именно заради това, за да бъдат преодолявани постоянно, не само веднъж. Това са само част от уроците, всъщност първите шест такива. Зад всяка сентенция на адмирала се крие цяла глава с разсъждения и заключения, които не се натрапват, не са императивни. Те са само едно приятелско споделяне. Така се стига до урок седем, където трябва да се научим да не отстъпваме пред „акулите“. Тюлените плуват определено разстояние в открито море, където гъмжи от акули, при това – опасни акули, а не тези, от които стават вкусни пържоли. В осмият урок се казва, че всеки трябва да дава най-доброто от себе си в тежките моменти, защото само така удовлетворението от добре свършената работа би било пълноценно.

Предпоследният урок

 е вече в зоната на така наречения висш пилотаж – когато ни е най-трудно, да запеем. Тюлените затънали в ледена лепкава кал при една от специализираните си подготовки запели. Да, те пеели заедно, въпреки заплахите, че ще останат още часове в калта, ако не спрат. Заплахите се сипели върху им, но и командирът им се усмихнал, защото разбрал, че е постигнал целта си, те са целеустремени и действат заедно, а не поединично, когато са и най-уязвими. Последният десети урок е най-ценен. Когато тюлените се подготвят, те

имат право да се откажат.

Това става като ударят една камбана, разположена наблизо до полосата, където тренират. Който удари камбаната, вече е свободен гражданин и няма се отскубва от тежките тренировки и хроничното недоспиване. Урокът ни казва никога да не удряме камбаната, тоест – никога да не се отказваме. Всеки има шанс да бъде пръв, просто не бива да се отказва.

Българските тюлени са в базата „Тихина“.
Поделението е създадено през 1970 г.
 на брега на Варненското езеро,
край Джанавара.
Без климатици и удобства

Казармата, където се осъществява основното обучение на тюлените в Американската армия, се помещава в неотличаваща се с нищо триетажна сграда на брега в Коронадо, Калифорния, само на сто метра от Тихия океан. В сградата няма климатична инсталация и през отворените прозорци нощем може да се чуе бученето на прилива и плискането на вълните в пясъка.
Стаите в казармата са спартански. В офицерската спалня, където е настанен бъдещият адмирал Макрейвън заедно с трима други курсанти, има четири легла и един общ гардероб. Това е всичко, от което се нуждае един тюлен, това е достатъчното му. Останалото е труд, постоянство, упоритост, воля, хъс и дори и инат. Така се става тюлен, така се става адмирал, така се става командир на тюлените. 

Целта на адмирал Макрейвън не е да покаже, колко може да преплува, как се плува в открито море, пред опасността да пресечеш пътя на някой кораб дори. Целта не е и да ни покаже, колко е издръжлив в лепкавата калифорнийска кал. Нито пък иска да ни убеди в ползата от неколкодневното безсъние. Не, целта е човек сам да достигне до дозировките на сила, самоконтрол, да достигне до своите собствени граници, под които се чувства комфортно, а над които би бил не по-малко успешен. Това е живот на ръба, там, където не знаеш, дали ще има утре. Дали ще успееш, но най-важното е да вярваш, че ще успееш. Ето това ни разказва адмирал Макрейвън. Не става дума за супер-мъже, за супер-герои, става дума за хора, които са достигнали до границата на своята воля, там, където рядко стигаме и защото не можем, и защото не искаме, и защото ни е страх. 

ПО СЛЕДИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ УРАН

Затворените, или тайните градове на СССР и днес
представляват интерес за любителите
 на така наречения „дарк туризъм“.

В „пощенска кутия №26“ хората са имали и всичко, и нищо

Има градове в света, които са тайни или затворени. Те са създадени за определени цели, обикновено военни, като получават статута си за точно определени цели. Болшинството от тях са на територията на бившия СССР, но не само там има такива. Тайни зони има и в САЩ, по времето на Хитлер в Германия, а сега и в Северна Корея, където впрочем почти всичко е тайно.

Преди години под сурдинка се говореше за градовете-фантоми в СССР, където хората имали всичко, от което се нуждаят, но нямали правото да напускат населеното място. Там работели, там харчели парите си, там почивали, там живеели, там и умирали.

Тези хора, според градските легенди, не са били лишени от нищо и ако останалите граждани на СССР са живели в недоимък, те са имали наистина всичко, по разбиранията за това в онези години.

Един такъв град е Железногорск. Днес той е град в Русия, административен център на Железногорски район, Курска област. Населението на града към 1 януари 2018 е 100 740 души. Някога обаче градът не е имал име, разполагал е само с един номер – „пощенска кутия №26“. Това е всичко, което се е знаело за този район, за града, за населението, за живота в него – само пощенска кутия № 26. Ако човек поиска да пише на някого там, който е отишъл да работи след създаването на „тайната“, контактът е бил строго контролиран. Така се пазеха тайните на онова време, така се представяха и реалностите – със шифър, закодирано, без имена, без адрес, без упътване, без магистрала, без знаци, без каквито и да е белези за живот и специфика на работата там.

Още нацистите откриват урана край Бухово
 и той се добива чак до 1992 г.
Железногорск, или „пощенска кутия № 26“ е всъщност тайният град, където са получавали и обработвали българският уран. Уранът, който е бил добиван у нас се твърди, че е един от най-чистите и това го прави един от най-търсените тогава. Публична тайна е, че дефилето край Бухово, недалеч от София беше изпълнено някога с всякакви машинарии, които се твърдеше, че се ползват за добив на чист уран. Дали е така или не, няма как да сме категорични, едно обаче е сигурно. Този уран, дали от Бухово или от Родопите, е бил преработван и обработван именно там – в „пощенска кутия № 26“.

Така твърдят днес хора, които са живели в този таен град и които вече живеят в България. За тях някога страната ни е била само някакво далечно въжделение. Те са чували, че тук има приказно красиво море, величествени планини, добри хора и …уран.

Железногорск се намира на 220 м. надморска височина, на 90 км. северозападно от град Курск. Дори и днес информацията за града, който никак не е малък, особено за мащабите на България днес, няма. Информацията е твърде оскъдна, защото градът има първо много кратка история, а и защото тайните, в които е бил забулен, не са оставили много като информация за него. Само хората, които са живели там могат да разказват за живота си. Те обаче имат известни опасения за това. Железногорск сякаш и днес все още е таен град. Да, до там има път, има го вече и на картата на съвременна Русия, но все още сякаш тайните тегнат над населението, тайните за това, какво са работили хората там, как са живели и как е отпаднала необходимостта от тази мистика около този град-призрак в някогашния СССР.

понеделник, 11 февруари 2019 г.

АЛЕКСАНДЪР РАДОНОВ: МЕЖДУ САНТИМЕНТА И ИСТИНАТА ТРЯБВА ДА СЕ ИЗБЕРЕ ИСТИНАТА

Александър Радонов
„Вината приемаме само с мезета“. Това беше репликата на един известен политик от близкото и не чак толкова минало, който запитан, дали приема вина на неговата партия – БКП/БСП за режима преди 10 ноември 1989 г., той се опита да се пошегува, при това не просто неуместно, а направо просташки. Има обаче и хора, които приемат вина за това историческо време, при това без да имат пряк досег до тези събития. Това е Александър Радонов, внук на генерал Крум Радонов. Около злокобната дата 1 февруари, когато почитаме жертвите на комунистическия режим в България, той написа във фейсбук следното: „Един от хората, изпълнявал екзекуции, е моят дядо - ген. Крум Радонов. Затова,  на тази черна дата, аз поднасям извинение и прошка не очаквам. Защото това е непростимо.“.
Тези думи на внука на генерал Радонов прозвучаха като истински гръм в публичното пространство. Успяхме да се свържем с него и лично да го попитаме, защо ги изрече и какво мисли и чувства, казвайки ги. Ето какво сподели специално за вестник „България“:

-         Г-н Радонов, написахте нещо във фейсбук-профила Ви, което за много хора е наистина сензационно. Приемате вина, която не е Ваша, но поднасяте извинение за действия на Вашия дядо – генерал Крум Радонов. Как ще коментирате това, израз на какво са тези Ваши думи? Защо се наложи това извинение, за какво се извинявате?

-         Дълги години аз имах вяра, че всичко това, в което е вярвал моят дядо е било правилно. С течение на времето излязоха доста документи и те показаха, че това не е точно така. Оказа се, че тези хора, които еж са били врагове и са работили срещу държавата, всъщност са били истинските патриоти. Най-накрая за съжаление научих, че част от екзекуциите, които са изпълнени от „народния съд“, са били изпълнени именно от моя дядо – генерал Крум Радонов.

-         Какво е отношението Ви към Вашия дядо генерал Радонов?

-         Аз обичам дядо си. Цял живот ще го обичам и за разлика от много други другаре , умишлено ги наричам така, както ги наричаше Тодор Живков, които се отрекоха от близките си, аз няма да го направя. Редно е обаче светът да знае истината. Между сантимента и истината трябва да се избере истината, както написа мой приятел в социалните мрежи. Да, това за мен е голяма болка, признавам го, освен това ми е и голяма мъката, че дядо ми е вярвал в това. Това обаче е и начин да се намери помирение на нацията. Една от причините толкова години да не успяваме да дръпнем от дъното е, че нямаме някакъв общ идеал.

-         Всички са безкрайно изненадани от едно такова разтърсващо признание. Защо го направихте сега?

-         Една от причините дълги години да вярвам в това е, че „доброжелатели“ ни звъняха в къщи, след промените от 1989 г., за да заплашват и баща ми, и дядо ми, че ще убият и мен, и брат ми. Дядо ми са го заплашвали, че ще убият всичките му внуци. Това натежаваше известно време към онази идея, която постепенно рухна. Видях и много неща от кухнята. Говореше се за равенство, но такова нямаше. Постоянно хвалят Русия, но децата им са масово на Запад. Точно това лицемерие ме издразни много.

- 
Постът на Александър Радонов във фейсбук,
заради който направихме интервюто с него. 
       
Прави впечатление в коментарите под поста Ви във фейсбук, че почти всички хора Ви подкрепят, имаше само едно негативно мнение, което беше просташко, това означава, че това, което казвате се приема, така ли е наистина?

-         Аз се радвам за това, защото повечето хора ме познават. Умишлено стоя назад, за да не ме обвинят, че съм подкрепян от комунистите, което не е вярно. Тези хора знаят, какво е било, знаят, че това не е пътят. Те знаят, каква е разликата между дядо и внук. Навремето имаше едно понятие „син на враг на народа“. Това спря много хора да се развиват. Благодаря на всички тези хора.

-         Много хора се изкушиха от политиката, при Вас как стои този въпрос?

-         Аз като дядо ми съм чешки възпитаник и видях, как благодарение на лустрацията тази държава дърпа напред. Като човек, който е твърдо за лустрацията, не е редно аз да влизам в партии. Потърсиха ни за членство в БСП, но посъветвах брат ми и той отказа. Много хора, които са второ и трето поколение, наследиха много минуси, които не са заслужени от тях. Те съсипаха и много съдби с начина си на мислене. Предците докараха факта, че от 1939 г., когато сме били най-богатата държава на Балканите, през 1989 г. след нас е само Албания.

-         Това, което казвате в поста си във фейсбук, как Ви поставя в политическия спектър – в ляво или в дясно сте, или пък в центъра…?

-         Аз съм десен човек. Човек трябва да може да се развива на базата на знанията си. Трябва да получава заслуженото. Не може всички да сме равни. Държавата трябва да е правова.

-     
Генерал Крум Радонов
   
Казахте, че има начин да работите и да сте полезен на държавата ни, без да сте в политиката, какъв е този начин?

-         Аз съм Монтесори-учител на деца между 3 и 6 г. в детска градина. В България имах щастието да се срещна с две невероятни жени – Мина Ламбовски и Диана Манова. Работил съм и за двете. Когато се инвестира в децата като бъдещи добри граждани, след години ще имаме резултат. Другите две важни за мен жени са майка ми и съпругата ми, която е на първо място. Когато се събрахме я предупредиха, че се съм наследник на убиец, но тя не се подаде на внушения и каза, че дори и дядо ми да е правил тези неща, аз не съм ги правил.

-         Колко точно тежи миналото?

-         Зависи от гледната точка. Когато човек има съвест гледа и хубавите, и лошите неща. Да, тежи ми, особено когато научих тази истина за дядо ми. Аз също съм наследник и на възрожденски родове. В тях има много известни хора, например в Банско часовникът е построен от мой родственик за седем години. Часовникът на Атон също е негов. От страна на майка ми също имаме известни художници в рода.

-         Страхувате ли се от разправа с Вас?

-         Имаше един момент, в който се страхувах. Следвам съвета на другия ми дядо Александър, чието име нося, спя спокойно. Аз съм емигрант и работя в Швейцария, където законът се спазва. За да съм тук не съм ползвал връзки на дядо ми, явих се на конкурс за работа и го спечелих. Преди това бях в Чехия.

-         Защо казахте това, защо всъщност се извинихте?

-         Много хора ще помислят, че търся някаква слава. Признавам си, неочаквах толкова да се говори за това. Хората които са наследници на такива родове, трябва да излязат и да кажат истината и да признаят, че са се възползвали от онази власт. Комунистите не долюбваха дядо ми и може би и заради това му приписаха и допълнителни грехове, които не е направил. Когато избухна  атомната централа в Чернобил, баща ми, който е атомен физик, предупреди децата в училище за това. Една вечер телефонът в къщи звънна и му казаха, че това, че е син на генерал Радонов, не означава, че децата му няма да израснат сираци! Баща щи ми разказа този случай през 2000 г. И аз го успокоих, че е спасил много деца, а той съжаляваше, че не е могъл да спаси други!

Това, което казах във фейсбук не е нещо, кой знае какво. Не търся слава. Боли ме заради дядо ми и това, което е направил, боли ме и за хората, които са пострадали. Бих искал тук да направя една реклама на една кауза – „Капачки за бъдеще“. Това е фондация, която събира тези капачки, дава ги за рециклиране и с парите се купуват кувьоз, ако можете, помагайте и Вие, споделя наследникът на генерал Радонов.
За мен е важно да запазя достойнството си, ама истинското достойнство, а не някакво измислено, което лежи на стара слава и то на славата на друг човек. Може да сме наследници на велики родове, но това не означава че автоматично наследяваме техните достойнства. За това човек трябва да се бори всеки ден и да го изразява и с думи, и с дела, казва още Александър Радонов.