понеделник, 14 април 2008 г.

Преображение на Преображението

Манастирът е място, където човек търси себе си, намира се, или се изгубва, зависи от това, с какви чувства е отишъл. Някои намират сили да заживеят там, дори приемат пострижение, други – като нас, просто посещават манастира със страхопочитание, с уважение, всеки със своята болка, или радост, но винаги с ясното съзнание, че на това място ще намерим отговори.

Така е разбира се и при посещението ни в Преображенския манастир край Велико Търново. Отдавна се канехме да го посетим. Бях чувал, че когато се откъртвали скали от планината над манастира, те се срутвали така, че никога не са засегнали манастирските сгради. Беше ми интересно да видя, какво е това място, което природата толкова ревностно е запазила.

Първото ми впечатление беше, че скалите над манастира определено са твърде нестабилни, защото дворът и околността наистина бяха осеяни с отломки от тях. Това обаче по никакъв начин не се беше отразило на целостта на сградите, поне до колкото зависи от падащите скали. В същото време в манастира заварихме разруха, тотална разруха. Части от сградите вече ги няма, от подовете стърчат греди, падат мазилки от кал и вар.

Наоколо са изоставени колела от каруци, стари дрехи, буркани. Повечето стъкла на прозорците все още се държат по черчеветата съвършено случайно. Отиваме към кладенеца, който вероятно отдавна не дарява посетителите с хладна манастирска вода. Той се намира пред така наречения стар комплекс. Да, стар е, но това не е причина да бъде оставен на произвола на съдбата. Какво видяхме вътре? Разруха тотална, разруха на духа преди всичко. В едно от първите помещения, с традиционно счупени прозорци са нахвърляни кашони със свещи, подготвени за претопяване. Сякаш милиони човешки молитви са погребани в тези кашони.

Следващото помещение, което също е с изпочупени прозорци, “съхранява” свещенически одежди. Те са небрежно нахвърляни върху някаква стара и прашна дървена маса. Болка, остра болка пробожда сърцето, когато видиш тези окаяни одежди, които някога са били достойни да облекат дори и цар, нали архиерейските одежди са точно копие на облеклото на взантийския василевс, същият онзи, чиято империя опази православната вяра.

Следващото помещение, което вече е излишно да казвам, че няма прозорци, или са изпочупени от времето и стихиите, ни представи друга “родна картинка”. Очевидно това е била трапезария, където е била и фурната за хляб. Обгорялата стена все още вероятно пази дъха на пресния хляб. Дървената лопата се е облегнала тъжно, безпътно, безплътно и безсмислено до огнището, жадувало толкова дълго за огън и прегоряло може би завинаги в очакване на самото себе си.

Бързаме да отидем нататък, слава Богу няма повече такива гледки, няма, защото на следващите помещения все още има прозорци и те са толкова ”чисти”, че нищо не се вижда през тях.

Очевидно, основите поддават защото – планината умира, а заедно с нея загива и манастирът, но въпреки това, е цял, не помръдва нито във времето, нито в пространството, стои там като исполин на духа и православието, упорито се бори с природата и въпреки, че умира заедно с нея, не се отказва да се бори. Стихията не може да унищожи светинята, но ние хората имаме тази сила и я прилагаме настървено, с уродливото и прокълнато усърдие на безумеца. Защо…?

Тъжно е, много е тъжно, когато един народ забрави Бог, страшно е, когато забрави да мисли за това, че е забравил, но е зловещо, когато човекът се опълчва срещу самата си същност, защото никой не е надскочил себе си и никога няма да се надскочи.

А иначе манастирските камбани са увиснали тъжно в мрачния следобед на верандата. Безмълвни, оглушали, онемели, обезумели от самота, от студ, от страх. Стоманата им дръгливо е провесила снагата си, безполезна и уморена. Дали някога желязото ще запее, дали някога риданието на тази свещена сплав ще раздере застиналото безвремие на човека, дали някога воплите им ще изстържат наслоената ръжда в душите ни….., дали…?

Тръгваме…, оставяме вратата отворена…, нека влизат хората, пък дано влезе и Човекът….!