сряда, 25 март 2009 г.

БАБА И ГЪЛЪБ

БАБА И ГЪЛЪБ

Една баба се суетеше около спирката. Подреждаше някакви кашони, сумтеше, с една дума създаваше впечатление за ангажиран човек, който извършва някаква много важна дейност. Всъщност беше точно така. След като подреди кашоните, тя ги постла с една бяла кърпа и върху нея внимателно нареди пакетчета със тиквени и слънчогледови семки, а до тях подреди пакетчета с носни кърпи. След това бабата разтвори едно сгъваемо столче, избра си място на завет, вътре в спирката и блажено се настани, като не изпускаше от поглед минувачите и чакащите, за да ги подкани да си купят от стоките, които предлагаше за продан.
По едно време един гълъб се втурна към сергията на бабата, привлечен от примамливия вид на семената. Изведнъж бабата скочи като младо момиче и се протегна енергично към гълъба:
- Къш, нямаш работа тука, това не е за теб, то се продава...!
Гълъбът разбира се веднага осъзна заплахата и отлетя на защитно разстояние от внезапно развихрилата се баба. Тя постоя малко права, погледа гълъба, който също я гледаше, а после успокоена отново се разположи в сгъваемия си стол. Взе един плик със слънчогледово семе от сергията, отвори го, изсипа в ръката си малко от съдържанието му и се изправи:
-Ето, хайде и за теб да има, пък няма да ми го плащаш, някога ще ми се издължиш...! – каза бабата, като подхвърли семките към гълъба. Той първоначално понечи да излети, но след това видя, че няма опасност и плахо започна да се приближава към подхвърлената му храна. Докато преодоляваше обаче страха си, други гълъби и врабчета припряно разграбиха подхвърления от бабата урожай.
Гълъбът остана да гледа отстрани. Бабата също стоеше права и го наблюдаваше. Той се поогледа и изхвърча нанякъде. Бабата наведе глава и се упъти към сгъваемото си столче, от където продължи да търси потенциални клиенти.

понеделник, 23 март 2009 г.

ОХРАНА

ОХРАНА

Тролеят наближаваше спирката. Задръстването вече възпираше непрекъснато нарастващия поток от хора и стоки. Един човек на средна възраст се усмихваше някак особено. Всички бяха озлобени от изгубеното време по пълните пътища, а този човек се усмихваше. Той приближи една от вратите, като че ли се подготвяше да слиза, с неизменната усмивка на лицето си.
Така, както си стоеше, той забеляза един от пътниците, който носеше някаква странна прозрачна жица, навита на спирала. Единият й край идваше някъде от дрехата му, а другият-смело навлизаше в едното му ухо. Такива носеха охранителите на държавниците. Още когато се качи в тролея човекът със жицата направи впечатление на всички, първо защото беше несъразмерно нисък, с голяма глава и леко опулени очи, второ, защото хора, които работят такива работи и които носят такива спирали, обикновено не ползват масовия градски транспорт, пък ако го ползваха, след като не са на работа, тогава защо този все още носеше жиците, от които очевидно нямаше как да му се дават някакви указания, най-малкото, защото тук устройството му нямаше обхват.
Усмихнатият човек разсеяно се пресегна към човека със жицата и леко докосна ухото му, недоумявайки, какво може да е това. „Охранителят” се сепна, придоби свирепа форма на лицето си и просъска:
- Кво искаш ти бе, кво искаш бе...!?-като при това направи няколко резки движения с тялото си, за да покаже, че има намерение да се разправи физически с досадника.
- А..ми..нищо...!-отговори усмихнатият човек и някак засрамено тръгна назад, за да избегне евентуално нападение, докато усмивката му постепенно угасваше.
- Оставете го човека бе, не виждате ли, че не е добре, оставете го, недейте така, по-спокойно, не е нужно това! – намесиха се пътници, които станаха внезапни свидетели на случката.
Човекът със жицата в ухото се огледа театрално, сякаш за да види, дали достатъчно хора го виждат и отново направи опит да демонстрира, че има намерение физически да се разправи с „натрапника”. Той подаде найлоновия плик, който носеше на своя придружител и се закани:
- Я, дръж малко това,....кво искаш ти бе – обърна се той към видимо неадекватния човек с усмивката, който все по-настойчиво се опитваше да се отдалечи от мястото на натрупалото се напрежение.
Хората отново започнаха да го успокояват. Най-накрая тролеят спря на спирката, отвори вратите и човекът със жицата слезе, заедно с придружителя си. „Усмихнатият” направи един полукръг на спирката, очевидно спазвайки дистанция от евентуалния си нападател. Той вече не се усмихваше. След като се убеди, че заплахата е отминала, той тръгна напред по посока на движението на тролея, като не изпускаше от поглед двамата вървящи на няколко метра пред него, единият от които намести спираловидната жица в ухото си, отърси се като петел, сякаш за да отърси и напрежението, което беше насъбрал.
„Усмихнатият” отново възвръщаше усмивката си, която постепенно изгряваше на лицето му, сякаш вече беше забравил за внезапната заплаха, която го грозеше само до преди минути. Той отново навлизаше в своя си свят, там, където нямаше хора с прозрачни жици в ушите, по които им се даваха указания.

събота, 7 март 2009 г.

СРЕЩА

Един човек теглеше желязна количка-самоделка-вече поръждясала тук-там, но все още масивно здрава. До него вървеше друг, по-млад човек с изрусена на кичури коса. Те вяло разговаряха за нещо. Отиваха вероятно за някакъв багаж, който трябваше да вземат от някъде и да го закарат някъде.
Беше януари. Времето обаче беше сравнително меко. Снегът се стопи и сега градската прах се превръщаше в гъста лепкава кал, която сякаш извираше от земята. По улицата се беше насъбрала мръсна вода, която ефектно политаше към дрехите на минувачите, под напора на забързани и неразумни автомобилни гуми.
Срещу двамата мъже вървеше една циганка-дребна, слаба, почти незабележима, тя напълно се сливаше с околния пейзаж като някакъв човешки вид хамелеон. Носеше забрадка, плътно яке, вехта рокля и под нея, изтъркан анцунг, комично търсещ вероятно родство с мюсюлманските шалвари.
В ръцете си циганката държеше еднометрова пръчка, с която разравяше съдържанието на контейнерите за смет, за да търси нещо интересно, нещо, което да става за нещо.
- Как е...? – бодро попита тя двамата мъже, като искаше да се осведоми за състоянието на кварталните контейнери за смет и дали в тях се намира нещо, което първо да е налично и второ-да става за нещо.
- Нищо няма, няма смисъл да ходиш нататък.-отговориха мъжете на циганката, която очевидно познаваха от преди, като посочиха с ръце посоката зад тях, от където идваха.
- Е, здраве да е, това е най-важното, да сме здрави, а останалото….-енергично каза циганката, като не довърши и при това се наклони с цялото си тяло към двамата, сякаш за да придаде още по-голяма тежест и важност на думите си. После се усмихна странно щастливо, когато вече почти отминаваше мъжете.
Тя продължи пътя си напред по улицата, като весело размахваше пръчката, с която ровеше в контейнерите-…нито отчаяна, нито обнадеждена, но свободна-така, както е била и вчера, както вероятно ще бъде и утре.