ОХРАНА

ОХРАНА

Тролеят наближаваше спирката. Задръстването вече възпираше непрекъснато нарастващия поток от хора и стоки. Един човек на средна възраст се усмихваше някак особено. Всички бяха озлобени от изгубеното време по пълните пътища, а този човек се усмихваше. Той приближи една от вратите, като че ли се подготвяше да слиза, с неизменната усмивка на лицето си.
Така, както си стоеше, той забеляза един от пътниците, който носеше някаква странна прозрачна жица, навита на спирала. Единият й край идваше някъде от дрехата му, а другият-смело навлизаше в едното му ухо. Такива носеха охранителите на държавниците. Още когато се качи в тролея човекът със жицата направи впечатление на всички, първо защото беше несъразмерно нисък, с голяма глава и леко опулени очи, второ, защото хора, които работят такива работи и които носят такива спирали, обикновено не ползват масовия градски транспорт, пък ако го ползваха, след като не са на работа, тогава защо този все още носеше жиците, от които очевидно нямаше как да му се дават някакви указания, най-малкото, защото тук устройството му нямаше обхват.
Усмихнатият човек разсеяно се пресегна към човека със жицата и леко докосна ухото му, недоумявайки, какво може да е това. „Охранителят” се сепна, придоби свирепа форма на лицето си и просъска:
- Кво искаш ти бе, кво искаш бе...!?-като при това направи няколко резки движения с тялото си, за да покаже, че има намерение да се разправи физически с досадника.
- А..ми..нищо...!-отговори усмихнатият човек и някак засрамено тръгна назад, за да избегне евентуално нападение, докато усмивката му постепенно угасваше.
- Оставете го човека бе, не виждате ли, че не е добре, оставете го, недейте така, по-спокойно, не е нужно това! – намесиха се пътници, които станаха внезапни свидетели на случката.
Човекът със жицата в ухото се огледа театрално, сякаш за да види, дали достатъчно хора го виждат и отново направи опит да демонстрира, че има намерение физически да се разправи с „натрапника”. Той подаде найлоновия плик, който носеше на своя придружител и се закани:
- Я, дръж малко това,....кво искаш ти бе – обърна се той към видимо неадекватния човек с усмивката, който все по-настойчиво се опитваше да се отдалечи от мястото на натрупалото се напрежение.
Хората отново започнаха да го успокояват. Най-накрая тролеят спря на спирката, отвори вратите и човекът със жицата слезе, заедно с придружителя си. „Усмихнатият” направи един полукръг на спирката, очевидно спазвайки дистанция от евентуалния си нападател. Той вече не се усмихваше. След като се убеди, че заплахата е отминала, той тръгна напред по посока на движението на тролея, като не изпускаше от поглед двамата вървящи на няколко метра пред него, единият от които намести спираловидната жица в ухото си, отърси се като петел, сякаш за да отърси и напрежението, което беше насъбрал.
„Усмихнатият” отново възвръщаше усмивката си, която постепенно изгряваше на лицето му, сякаш вече беше забравил за внезапната заплаха, която го грозеше само до преди минути. Той отново навлизаше в своя си свят, там, където нямаше хора с прозрачни жици в ушите, по които им се даваха указания.