сряда, 30 януари 2019 г.

СТРАХОВИТОТО МЪЛЧАНИЕ ЗА ЗЛОВЕЩО НАСИЛИЕ НАД НЕВИННИ

Честване на паметта на загинали от лагера в Белене –
Белене, началото на 90-те години на ХХ в

Кристалната нощ (на немски: Kristallnacht) е антиеврейски погром в Германия и Австрия в нощта на 9 срещу 10 ноември 1938 година. Погромът е организиран от Щурмабтайлунг (SA), паравоенната организация на управляващата Националсоциалистическа германска работническа партия, по инициатива на нейния водач Адолф Хитлер. Разграбени и опожарени са 191 синагоги (от които 76 напълно унищожени) и 815 магазина, принадлежали на евреи. 30 000 евреи са арестувани и изпратени в концлагери, а 40 души са убити.

Един от тези арестувани прекарва малко повече от месец в лагер, където е бил „обработван“, по каква причина не е ясно, но няма и значение в случая, защото човек се ражда такъв, какъвто е. Ако той е роден като евреин няма как да стане неевреин, само като се превъзпита. Това обаче явно не е било известно на нацистите, или пък напротив, било им е напълно известно. По-късно евреите са били принудени да заплатят щетите от погромите, сякаш те са ги направили. Но да се върнем на този частен случай на един евреин, който прекарва близо 40 дни в лагер и след като е освободен, до смъртта си той не желае да говори за тези дни, които са му се видели като години, които е прекарал във въпросния лагер.

Впрочем нещо подобно се наблюдава и в историите на българите ,които са преминали през лагерите на смъртта по време на комунистическия режим в България. За какво става дума?

След погромите на еврейските магазини в Магдебург.
Когато арестуват някого, милиционерите първо правят това предимно нощем, за да няма свидетели и излишна суматоха. След това арестуваният е откарван на неизвестно място, обикновено или в Дирекция на милицията на на пл. Лъвов мост в София, или пък в подземията на политическата полиция, до царския дворец, или направо в Централния софийски затвор. Тук се престоява известно време, докато се „узакони“ незаконния арест, след което следва незабавна депортация обикновено към пазарджишкия затвор, където са въдворени предимно политическите затворници, но не рядко те са изпращани и в някой от вече съществуващите концентрационни лагери на наша територия.

Тук обаче темата ни е за това, как тези нещастници, дори и когато са освободени от лапите на комунистическата власт, ако въобще стигнат до такова „освобождение“, те никога не искат да говорят за това. Свидетели сме на доста текстове, които подробно разказват за изтезанията в комунистическите лагери на смъртта. Знаем от разкази, за какви нечовешки, зловещи изтезания са преживели някои хора, а някои и не са ги преживели и са умрели от тях! Тук не е времето и мястото да разказваме за тези жестокости, но е важно да напомним, че те не са забравени. Вероятно това е причината тези нещастни хора, попаднали в лапите на едни истински зверове с човекоподобни физиономии, да не искат до смъртта си да разказват, какво са преживели в лагерите на смъртта при комунистическия „рай“.

Повредена синагога след Кристалната нощ в Мюнхен.
Единици са тези, които се осмеляват и събират сили, за да разкажат. Сред тях е Боби Гундаров, комунистически мъченик, който дълги години продаваше обувки в един павилиоин на пазара „Римската стена“. Той с някаква невероятна смелост показваше следите от пробождане с метална вила за тор, които имаше на кръста си, останали му „светъл спомен“ от лагера Белене. След демократичните промени в България той беше наясно кой, кой е, често дори даваше съвети, защото познаваше хората, знаеше, кой е бил доносник, кой е бил на лек режим в лагера, кой е бил наистина преследван и тормозен.

Повечето обаче мълчат. Една голяма част от тези хора си отидоха от този свят с мълчанието си, отнесоха със себе си болката, мъката и срама от едно невероятно наситено историческо време, което с гъстотата си притискаше и продължава да притиска съдбите на цели семейства и дори родове и у нас, и извън България.

Входът на затвора в Белене днес.
Снимка Красимир Тодоров
Някои успяха до някаква степен да превъзмогнат страха и емигрираха, други останаха тук и изживяха живота си в надежда и в опасения. Повечето обаче замълчаха! Само можем да предполагаме, какво са премълчавали, какво са преживели в онези години, в комунистическите лагери на смъртта, където болшинството от тях попадаха без съд, без присъда и дори и без каквато и да е официална санкция. След това, след промените, им подхвърлиха по едни 30 хил. лв. Боби Гундаров се хвалеше, че има пари, обядва в „Шератон“, вечеря в „Хилтън“, но на практика няма какво да си купи с тези пари! 

Тези пари не могат да върнат изгубените години, младост, любов, усмивки, …тези пари не струват страданията, които тези хора са изживели някога! И именно заради това те мълчаха, мълчаха, за да не страдат и да не преживяват отново и отново това, което веднъж им е било повече достатъчно да преживеят!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в-к „България“ в София

четвъртък, 24 януари 2019 г.

В „ГНЕЗДОТО НА ОСИТЕ”


ДА ПЪТУВАШ ИЗВЪН БЪЛГАРИЯ

Да видиш Америка от България, по време на комунистическия режим у нас, това е нещо, което много хора биха приели като чудо. Чудо е, защото всички знаем и помним, каква беше системата в онези години. Държавата ни беше така затворена и капсулирана, че българите не се допускаха свободно, дори в граничните райони, където беше създаден специален пропускателен режим с така наречените „открити листове”, документи, с които можеше да се посещава такава зона.

ПЪТУВАНЕТО

Георги Иванов е обикновен българин, той  завършил класическа гимназия в София, по-късно две години учи право в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”, но така и не завършва. Работи като каменоделец, а по-късно и както инкасатор в „Софжилфонд”. Няма дар-слово, но пътните му бележки, с които той описва началото на своето пътуване до Америка през 1971 г. са истински шедьовър на кристалната реч. Подробностите, с които той описва началото са затрогващи със своята искреност, чистота и виртуозна първичност. Той не маниерничи, той просто споделя сърдечните си чувства на белия лист.
На заветната дата 30 януари 1971 г., Георги започва с на пръв поглед досадни подробности, които обаче преливат в един романтичен сонет, където римите не са необходими, самите думи звучат като рими, като песен, песен на една волна птица:
„…Към 9, 30 ч. дойдоха Борислав и Мария /приятели на семейството, които имат лек автомобил „Варшава”, който в онези години се считаше за особен вид лукс!/. Борислав беше обещал да ни закара на летището”. Тук са техните приятели и роднини: Стойчо, Златко, Борка, Цветанова, Ники, Марко, Софка, Савата и Катя, семейство Петровски, Алеко…! На летището Георги се запознава с братовчед на втората си жена Елена, с която пътува за Америка, това е Стоимен Георгиев Савов.
Тук е и Борис Петровски. Георги искал да купят заедно парцел край село Шипка, където да си прекарват лятото. Борис се надявал Георги да донесе долари от Америка и да построи вилата!
Семейството влиза на гишето за проверка на багажа, в онези години това не отнема много време, както днес! Всичко минава благополучно, както споделя авторът на пътеписа и започват да чакат часа на тръгването.
Те летят за Париж с френска авиокомпания. Самолетът излита точно в 11 ч. В самолета ги черпят първо с бонбони, а по-късно сервират обяда. До 12 ч. са приключили с обяда. Георги чете вестник около половин час  поглежда навън…! Тук започва и неговият романс:
„Чудно хубава панорама от остри, триъгълни пирамидни форми на планински върхове от ляво. Ах! Това са Алпите. Очертаха се две долини, има сняг по високите места. Виждат се селища с просто око. Отново следва снежна покривка, силно нарязана от пътища и река. След 10 мин. се появява езеро, то е много дълго. Изведнъж го закриват облаци. Те са млечно бели. След това проблясва водна повърхност като огледало и отново изчезва, закрита от нови облаци. Поглеждам часовника си. Остават ни още 30 минути. Летим на 7 хил. метра височина. Вижда се спектъра на дъга. Облаците са разпокъсани и ту пропускат гледка към земята долу, ту я закриват. Пред мен е букета от розови зюмбюли, които пръскат наоколо своето благоухание! Припомних си, как оставихме София окъпана от златистите лъчи на зимното Слънце. Как постепенно видяхме от високо стадиона, гара „Подуяне” и планината…!
Облаците постепенно изчезнат. Няма вече сняг. Равнина. Селища. 3-4 петна зелен цвят, езера, малка горичка и зелен правоъгълник, отново зелени парцели, край тях извива шосе.
Самолетът започва да слиза. Река. Около нея – много къщи, ж.п. линия, Това е Париж! „
Така Георги описва началото на пътуването си. Няма как да не забележим носталгията, която изпитва още при излитането си от София. Правят му впечатление неща, които иначе не би забелязал така романтично. Сякаш се разделя с родния си град София, с България. Какво ли е изпитвал неговият баща, който е емигрант в САЩ от 1915 г….!? Какво ли е изпитвала сестра му Цветанка/Флоранс, когато е заминавала при баща си със съпруга си Найден Мирчов…!? Сега Георги изпитва същите чувства на раздяла, но и на надежда, че ще се види със своите роднини, ще отиде на гроба на баща си, за първи и за оказва се за последен път. Пътуването е сравнително кратко, но е изпълнено с емоции, защото Георги напуска един свят и отива в съвършено различен свят. Той е успял, въпреки всички пречки, които са му били създавани, въпреки политическите спънки, той все пак успява да си издейства да замине при своите роднини.
Така ароматът от розовите зюмбюли, които получават на летището в София се превръща постепенно в единствената му връзка с родината, с едно неопределено минало, което все пак е и настояще, защото в него остава дъщеря му от първия му брак с Атанаска Шишкова от Стражица.
Някога пътуването в чужбина наистина е било невероятно приключение, което се е случвало на много малко хора. А пътуване до Америка в годините на комунизма, това беше наистина чудо на чудесата! Заради това изпращачите подаряваха цветя на заминаващите, но и на пристигащите. Това е нещо като символ на добри чувства, защото пътуванията днес може и да са нещо обичайно, рутинно, но в онези години единици са тези, които са успели да видят Америка на живо.
Когато Атанаска Шишкова разбира от дъщеря си Николинка, че Георги предприема пътуване до Америка, тя се просълзява. Тя е наясно, че ако беше все още негова съпруга, щеше да има шанса да види Америка, но обстоятелствата са се стекли така, че това сега уви  не е възможно!
Всъщност, пътуването извън България по каквато и да е причина, винаги е било обект на особен интерес от страна на политическата полиция, защото контролът винаги е бил задължителен при комунистическия режим у нас.
Проблемът беше, че се изисква както изходна виза от България, така и входна виза за страната, където човек иска да отиде. С една дума – трудно пускат да излезеш, трудно пускат и да влезеш.
Да не говорим за абсурдите, при които, когато се отиде на екскурзия до близка Турция, например, когато се завърнат хората, те биваха имунизирани срещу зарази, нещо, което се правеше и преди да заминат. Сякаш отиват в някаква силно опасна епидемиологична зона, в екзотична страна! Всъщност си беше точно така – това беше една „отявлена капиталистическа държава“, която беше сериозна заплаха за комунистическа България в онези години! При това говорим за близка Турция, а какво остава за далечна Америка…!
Явно родните управници са считали, че капитализмът е заразен, та поради тази „сериозна причина“ се налагаха подобни меко казано комични и напълно излишни имунизации. Да, такива са необходими, когато човек ще посещава наистина опасни райони с различни болести, някои от които твърде опасни, както например беше с вирусът ебола.
Днес вече хиляди хора свободно са били, при това по няколко пъти, на екскурзия до Истанбул и не сме станали свидетели на някакви масови епидемии от болни, след като са се завърнали!
„Откритият лист“ беше документ, който разрешава да пребиваваш, но само за определено време в точно определен граничен район на страната ни в онези мрачни години. Например, на автогарата на граничния град Малко Търново в Югоизточния край на България, милиционери проверяваха въпросните „открити листи“, още когато пътниците слизаха от автобуса от Бургас. Те разпитваха всички, защо идват в този граничен район, какво ще правят там, при кого ще отседнат, а понякога задържаха някой от пътниците, за да се уверят дали е „класово изряден“ и едва тогава го пускаха да навлезе в града, когато са убедени, че той не е съмнителен под някаква форма.
„По мое време пътуваха на Запад около четвърт милион /българи/ годишно”, твърди “другарят” Тодор Живков в “книгата си”-експресно издание: “Срещу някои лъжи”, издадена от “Делфин прес” от 1993 г. Той твърди, че не са се завръщали от Запад “само единици” българи. Като се има предвид, че на тези, които не се завръщаха наистина, им беше конфискувано имуществото, както и близките им роднини бяха обявявани за “съмнителни елементи”, които често понасяха наказанието на своя “беглец”, естествено, че малко от нас са си позволявали да останат на Запад.
Всъщност става дума за една безпрецедентна политическа, но най-вече морална арогантност, която впрочем беше иманентно присъща на Живков и неговото управление. Той си позволява да коментира теми, които не просто не стоят в пространството по начина, по който на него му се струва и може би му се иска, но са напълно различни като начин на организация, като същност, като причини и като следствие. Ето още един пример за това: “Основният проблем, водещ до ограничаване на пътуванията на български граждани в чужбина беше свързан с недостиг, липса на конвертируема валута.”, твърди “другарят” Живков.
Всичко това щеше да е много смешно, ако не беше повече от трагично невярно и кошмарно нахално като изявление, при това на човек, който много добре познава причините, поради които български граждани не пътуваха така, както днес, не само на Запад, но където и да било.
Ако причините са били само в това, което твърди Живков, тогава защо границите ни бяха опасани с бодлива тел и огради, защо се стреляше “на месо”, защо имаше пясъчна ивица в “ничията земя”, за да се проследяват стъпки на евентуални “диверсанти”…!?
Живков твърди, че България е била “отворена за цял свят”! Е, защо тогава за пътуване в чужбина се искаше застъпничество от поне двама представители на партията, особено, когато става дума за пътуване в така наречените “капиталистически държави”…!? Защо, дори за да припариш в гранична зона, село, или град, се искаше емблематичният “открит лист”…!? Това ли е държава, “отворена за цял свят”…?!
И на фона на това, Тодор Живков, повече от арогантно, твърди, че “България се стремеше да провежда самостоятелна външна политика…Приоритетно значение в нея имаше отварянето към света.”! Струва ми се, че това е почти детинско невежество! Нима България не беше “най-верният сателит на СССР” /!/…, тогава за каква външна политика въобще говорим!?
За подобно отваряне към света, Живков говори за себе си в трето лице: “Дипломатическите търговските и културни връзки по времето на Живков дадоха възможност на България да се отвори към света.”!
Истината е, че като всяка друга комунистическа държава, България също беше капсулирана и почти напълно затворена. Не се допускаше безконтролно пътуване на чужденци тук, за да не видят неща, които “не бива” да бъдат виждани! В същото време пътуванията на българи извън страната, особено в “капиталистически държави” беше много силно ограничено, за да не могат те на свой ред да видят неща, които “не са за виждане”, тоест, за да не видят, че навън хората живеят по-добре от тук и това евентуално да доведе до “усъмняване” в “диктатурата на пролетариата” и “светлото комунистическо бъдеще”!
Проблемът беше, че имаше документи, като тези от Хелзинки и от Виена, които трябваше да бъдат спазвани, защото България, като член на ООН беше задължена да ги спазва. Тези документи изискваха някои свободи, които комунистическите системи и техните ръководители, нямаше как да възприемат безапелационо. Затова те формално приемаха тези документи, но реално въобще не ги спазваха. Резултатът от това беше почти пълното ограничаване на пътуванията на българи в несоциалистически държави /особено в по-късните години, когато икономическите различия между двете политически системи се задълбочиха невъобразимо/, освен в наистина крайни случаи, или в такива, в които се получаваше гаранция от партийни кадри и от служители на службите за сигурност. Всичко това нито е новина, нито е нещо, което не знаем, нито пък е било тайна за повечето хора.
Днес, когато се опитваме научно да представяме миналото си в учебниците по история, струва ми се актуално, преди това да си дадем ясна сметка за историята като наука.
Не бива да се търси “заяждаде” в този така грозен махленски смисъл на думата, но трябва да се помни, което пък от своя страна налага “припомняне”, или…”притопляне” на родната ни историческа памет.
Пътуванията на българите винаги са били проблем при така наречения „развит социализъм”. Не се приемаше да се пътува свободно, защото така хората можеха да видят, как живеят другите отвъд така наречената „желязна завеса”. А там си живееха достатъчно добре и това притесняваше нашите управляващи. Те си мислеха, че така привнасят контрареволюция в страната, като се сравнява, как е там и как е при нас. А сравнението определено не беше в полза на нас…!
Едва ли са много хората в България, пък и онези, които вече не са в родината, които знаят, че има приет от Народното ни събрание Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Той е бил приет от 38-то НС на 26 април 2000 г. Подпечатан е с официалния печат на Народното събрание на Република България.
Тук нямаме за задача да припомняме законодателната дейност на парламентите ни, а само да осветлим един епизод, който инкриминираше, тоест, поставяше в престъпно състояние, възможността българинът да пътува свободно извън страната, а дори и вътре в нея.
В този закон се казва категорично, че ръководствата и ръководните дейци на БКП са отговорни и за „възпрепятстване на свободното движение в и извън страната”.
Комунистическата партия, която ни управляваше през онези години, е обвинена, но вина не е вменена, тоест, не се казва кой носи отговорност за това, в което е обвинена самата партия. А партията се състои от хора и ръководители, много от които все още са живи!
Ако има вина, а такава очевидно има, защо тогава няма виновни?
В същия закон се заявява, че партията носи отговорност и за неправомерно „лишаване от гражданство” на български граждани.
Така тези, които напускаха страната по един или друг начин и емигрираха, бяха наричани с изключително грозното прозвище „невъзвращенци”. Те не бяха такива, защото не са искали да не се завръщат в родината си, но реално нямаха възможност да се завърнат, защото условията не го позволяват.
Политическите условия в страната са такива, че емигрантите, които са излезли от страната „нерегламентирано”, вече са се запознали с онези „благини” на Запада, които комунистическата партия не е искала да се виждат. Така излизането в чужбина не може да се контролира и когато тези хора сами организират напускането на страната, те са считани за „врагове на партията и народа”.
Ето оттук тръгва и онази капсулираност, която управляващата в онези години единствена партия налага постепенно. Именно заради това се налага създаването на така наречените „Гранични войски”. Те на практика трябва да реализират репресията срещу онези, които се дори опитват да напуснат страната. Именно заради това и се въвеждат така наречените „открити листове”. С тях и само с тях българите могат да пътуват свободно в страната, в така наречените „гранични зони”.
Партията ограничава по всевъзможни начини пътуванията на българите, защото се страхува. Страхът е съпътстващ цялото съществуване на държавата и обществото. И всичко това създава среда, в която съществуват „обстоятелства, които дават основание да се обяви комунистическият режим в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. за престъпен”.
Това, че този закон е не особено известен и познат, не го прави по-малко действащ закон. Ако приемем, че този закон наистина е реален и действащ, а той е, тогава, кой до сега е понесъл някаква персонална отговорност, съобразно съществуването на такива норми? Защото, когато има обвинение, то е персонално, не може да обвиним „историческото време” или една цяла партия, като юридически субект. Зад тези понятия съществуват реални хора, които са изпълнявали реални действия, които са обект на инкриминиране – поставяне във вина.
Докато не се научим да назоваваме нещата с точните им имена, докато не намерим виновните за онова, което сме преживели, докато не бъдат наказани виновните за престъпленията, няма как да се променим.
Заради това не бива да се учудваме, че преходът ни от комунизъм към демокрация е безкраен. Не, той не е безкраен, той просто не е започвал, а ако е започнал, толкова по-зле за нас, защото явно нищо не сме научили и нищо не сме разбрали. Поуките са не просто исторически романтизъм на науката, поуките са преди всичко изживян катарзис и пределна яснота за истината, такава, каквато тя всъщност е била, колкото и да е грозна, жестока и безчовечна!
Толкова грозна дума беше "невъзвръщенец"! Грозотата на думата се диктува от близостта й до думата "вражалец", която се тълкува и като чужденец, и като враг. Именно по този начин се възприемаха хората, които бяха приели съдбата си да живеят извън родната си страна, защото не виждаха бъдеще за себе си и семействата си в България.
Това бяха и са хора, които са били заварени от 9 септември 1944 г. извън родината им и които приеха да не се завърнат в нея. Именно от там дойде и думата "невъзвръщенец" - незавърнал се в страната си. Някъде по това време в Германия живее М.Н. Той се качва на влака от Мюнхен и пътува за България, но по пътя разбира, че съветските войски са окупирали България и решава да се върне в Германия. Така М.Н. се превръща в "невъзвръщенец". Не изписваме цялото му име, защото не сме получили разрешение от роднините му за това.
Този човек оставя апартамент в центъра на София - срещу тогавашния военен музей на булевард "Скобелев", оставя миналото си, детските си спомени, оставя половината си живот в България и започва да гради другата част от живота си извън родината.
Примерите за "невъзвръщенци" са безброй, защото съдбите на хората са безбройни. Много от тях са заварени извън страната от зловещата дата 9 септември 1944 г. Те избират да станат емигранти, защото не знаят, какво да очакват в България.
Николица Крушкина - съпруга на емигрант в Америка, споделя пред роднини, че при новото управление на държавата след 9 септември 1944 г., когато много хора се разделят със собствеността си, настъпват и много промени в самите тях. Една част от тези несретници се разболяват от психически болести, друга част се разболяват от нелечими болести и умират, защото не могат да преживеят болката от това да им бъдат отнети земи, сгради и помещения, за които те и техните роднини са работили честно и почтено през годините преди войната и по време на самата война. Властта отнема, за да даде или както се казваше: "Дайте да дадем!". Властта отнемаше и от бедните, за да даде на "заслужилите", а заслужили бяха тези, които бяха лоялни, тези, които бяха готови да бъдат лоялни на цената на всичко, дори и на цената на обезличаването си.
Ето това е един от проблемите, които карат някои хора да се превърнат в "невъзвръщенци", защото така и така на тях им е отнет животът, отнето им е миналото и им остава само да изградят новото си бъдеще, а това е възможно само на ново място.
"Изоставените" имоти в България са добре дошли за новите властници, които си ги разпределят, както черкези са си разпределяли плячката при набезите си в християнските села по време на османското владичество. Така новата власт се сдобива с безценни предмети на изкуството, килими, вази, картини, посуда, платове, мебели, лични вещи.
Пропагандата в България в онези години твърди, че "невъзвръщенците" са ограбили парите на държавата и с тях си живеят царски навън. Всъщност ограбените са именно тези така наречени "невъзвръщенци". Новата власт е имала нужда да се оправдае, за да се узакони, за да започне да ограбва "на чисто", за да се облагодетелства безнаказано и за да обясни предстоящите тежки години не със собствената си некадърност и узурпаторска безрасъдност, а с нещо, за което са виновни емигрантите.
Тоталитаризмът имаше нужда от "външен враг", а когато той се амортизира, се появи необходимостта от "вътрешния враг" - "врагът с партиен билет". Тази водевилна градация на призраци осигуряваше стабилността на тоталитарната държава, а тя от своя страна гарантираше унизителния existenzminimum, който беше представян като преддверие на рая, наричан с безвкусния и безсъдържателен нонсенс - "светло бъдеще".
При всичко това отговорът на въпроса, защо не се завръщаха "невъзвръщенците" - "блудните синове" на България, изглежда повече от очевиден, но той е очевиден за онези, които имат очи, за да видят и уши, за да чуят.
Дори пътуванията на екскурзия в чужбина бяха обект на проверка от страна на тайните служби в България. Първо е необходимо разрешение от така нареченият „парторг”, или иначе казано – партиен организатор от низовата партийна организация по месторабота. Въпросната характеристика се изпраща до централата на „БМТ Орбита”, където се разглежда от комисии, съставяни по целеви показатели. На място се решава, дали даден човек, или семейство ще бъдат пуснати да пътуват, или не.
В групите обаче, въпреки, че тези които пътуват винаги са били проверявани и пресявани от политическите структури, пътуват и поставени лица – партийни функционери и служители на тайната полиция, наричана тогава служба за „Държавна сигурност”. Един такъв служител е В.Ч., от София, който разказва, как е пътувал именно по този начин до Египет, с група българи, за да дебне, да не би някой да се отклони и да избяга, като по този начин изнесе „ценна” информация, която партията и държавата не искат да излиза навън, в така наречения „нормален” свят.
Всичко опира отново до репресивния апарат на комунистическата държава, която не допуска свободно пътуване на своите граждани.
Имало е време, когато пътуването до "обетованата земя" - Северна Америка, е било най-евтино с кораб. Може би е било така, не съвсем лесно обаче е било за българите, които са решили да търсят своето щастие далеч от родината. Усилията им да съберат необходимите средства, колкото и малко да са били тези пари, са многократно по-големи от тези на емигрантите от други националности. Това са били, а в голямата си част и са хора, които тръгват на този дълъг и опасен път, защото са принудени.
Причините са различни и тогава, и сега, като цяло обаче те винаги са били обективни.
Въздухоплаването има сравнително кратка история, когато се касае за възможности за пътуване до Америка. Когато обаче този факт се персонифицира национално, стигаме до извода, че за българите въздухоплаването до Америка има още по-кратка история. Как пътуват българите до САЩ?
Към края на 60-те години и началото на 70-те години на миналия век полетите до Америка, или поне една голяма част от тях, са били осъществявани от Белград или с прекачвания във Франкфурт, Париж и други. Именно поради това, голям процент от нашите сънародници предпочитат пътуването с кораб, защото е и значително по-евтино. По това време екзотиката на презокеанските круизи все още не е това, което е днес при осъществяването на необходими пътувания и се предпочитат корабите именно поради по-ниската себестойност.
Пътуването до Америка винаги е било едно безкрайно голямо приключение за българина. Факторите за това също са много. Първо, събирането на средства за осъществяване на едно такова пътуване представлява много голямо предизвикателство за нашите сънародници. На второ място, нашето патриархално общество трудно приема едно такова пътуване, като го счита предимно за необуздана авантюра, въпреки причинно-следствените връзки за осъществяването му.
Интересни данни публикува д-р Иван Гаджев в първия том на двутомната си енциклопедия за историята на българската емиграция в Северна Америка. Той посочва, че един от предпочитаните маршрути бил София - Букурещ - Брашов - Будапеща - Бремен. От тук пътуването с парахода "Кайзер Вилхелм" отнемало шест дена до Ню Йорк. Това коствало 45 долара до крайната точка. Тези пари обаче далеч не са съизмерими със съвременните 45 долара.
Друг маршрут бил този от Загреб - Париж - Хавър (или Шербург). Пътуването от тук с "Ла Прованс" съкращавало пътя с един ден. В същото време каютите били разчетени за шест човека, но цената пък била с три долара повече. От Шербург можел да се предпочете и прочутият кораб "Лузитания", който по време на войната става мишена на германските подводници.
Като цяло не се препоръчвал маршрутът София - Загреб - Триест на компанията "Австро-Америкън", въпреки че цената била 38 долара. Корабите на "Хамбург америкън лайн" пък били по-бавни и стигали до заветната Статуя на свободата едва за седмица. Разбира се, пътуването можело да се организира и от варненското пристанище, но то отнемало много повече време и криело редица рискове. Рисковете обаче тепърва предстояли. За да получи паспорт за Америка, нашенецът трябвало да плати някаква гаранция, както повелявал тогава действащият Закон за ограничаване на емиграцията. Избягването на тези разходи ставало със заплащането на един наполеон на полицейския пристав.

ПЪТЕПИСЪТ

Истинска находка е, когато човек попадне съвършено случайно на автентично описание, от първа ръка, на заминаване за Америка, при това  през далечната и в същото време не чак толкова далечна 1971 г. Още по-интересното е, че става дума за заминаване за САЩ …., но от България..! Няма как да разкажем едно такова приключение, поради което повече ще цитираме, като между отделните цитати, ще оставяме малко въздух, за да имаме възможност за възклицанията, след съответните уточнения и информационни допълнения..!
Става дума за българите от София Георги и Елена Иванови, които имат намерение да пътуват до Америка, където живее сестрата на Георги- Цветанка, или Флоранс. За да отидат при нея обаче, двамата съпрузи преминават серия от невероятни изпитания.
Ето как започва разказа си Георги:
„Подадохме молба на 15 октомври 1970 г. в Дирекция на милицията в София, за разрешение за заминаване в Америка. След 15 дни получихме съобщение, че не ни се разрешава. Елена ходи да ни запише да се явим пред комисия. Беше определено за 8 ноември. Явих се само аз, защото тя беше ангажирана. Отидох в 13 ч. на обяд, но се наложи да чакам до 17 ч. следобед. Приеха ме. Разпитаха ме. След пет дена получих съобщение, че се разрешава пътуване само на мен. Последва ново явяване на Елена пред комисията и едва тогава разрешиха и на нея. Определихме заминаването за 30 януари 1971 г…”.
Така започва една одисея, която ще остави трайни спомени в съзнанието и на двамата.
Това е началото на разказа на Георги за едно наистина уникално за онова историческо време пътуване, което те въпреки „желязната завеса” успяват да осъществят. Той описва в подробности всичко по пътя, какво вижда от самолета, как напускат България. Преди това обаче има дълга предистория за разрешаване на това пътуване, което почти отказва двамата да пътуват до Америка!

РАЗРЕШЕНИЕТО

Това е един кратък епизод от историята на един достоен български офицер от резерва, участник във Втората световна война, който иска да пътува до Америка през 1971 г., за да се поклони на гроба на своя баща-емигрант, починал през 1957 г. и да се срещне с родната си сестра-Цветанка, натурализирана там като Флоранс, и нейното семейство. Това е една от хилядите частни истории на много българи, които са искали по някакви причини да пътуват и не са успявали, или са успявали с цената на почти всичко, в зависимост от целта, причината и необходимостта.
Как обаче се стига до това пътуване на Георги Иванов до Америка? Първоначално той получава изискваната в България покана от сестра си. С тази покана, играеща ролята на нещо като виза, той може да пътува, но едва след като получи разрешение да напусне страната. То се издава от вездесъщото Министерство на вътрешните работи /МВР/.
Когато разбират, че Георги иска да замине за Америка с цялото си семейството-втората си съпруга Елена и дъщеря си Николинка, милиционерите едва сдържат смеха си, защото знаят, че той никога няма да получи такова разрешение. Въпреки това Георги тръгва по пътя на безкрайната бюрокрация на тоталитарната държава, за да стигне в крайна сметка до сигурния отказ. Властите в София се опасяват, че той ще напусне страната и повече няма да се върне, поради което и не издават въпросното разрешение. Георги е принуден да търси други пътища по емблематичния за епохата на социализма “втори начин”, а именно-с връзки. За заминаването си в Америка, Елена също ползва връзките на своя брат-носител на скудоумната в онези години титла-“активен борец против фашизма и капитализма”.
В първите години на налагането на комунизма в България, така наречените „активни борци” все още не могат да се отърсят от наложеното им да вярват, че винаги има опасност, че винаги трябва да се води борба за налагане на социалистическата система. Този тип хора, които са облъчени и са патологично повярвали в нещо измислено, никога не успяват да се освободят от това, че трябва да се борят срещу англо-американските капиталисти и фашисти. Те винаги остават в плен на собствената си ограниченост, която ги кара да водят нескончаеми битки срещу вятърните мелници на едно идеологически абсурдно историческо време. Именно заради това на тях се гласува огромно доверие и те са много надеждни кадри в партийната йерархия, особено когато гарантират за някого.
Тук е необходимо да направим една кратка историческа справка, за да обясним търсенето на връзки за заминаване за Америка.
След края на Втората световна война, на 19 август 1945 г., с Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР запасният поручик Георги Иванов е награден с медал “За победата над Германия във великата отечествена война 1941-1945 г.”, от името и на маршала на СССР- Фьодор Толбухин. На 1 септември 1947 г. със свидетелство, поручик Иванов е награден от министъра на народната отбрана с медал “За участие в отечествената война 1944-1945 г.”, от името на “Върховната държавна власт на България, в знак на благодарност”. По-късно Иванов е носител и на юбилеен медал за 50 години от края на Втората световна война и победата над Хитлеристка Германия. Въпреки тези отличия и признаването му за участник в така наречената “отечествена война” в България, на Георги все пак му се налага да търси връзки, за да замине за Америка при роднините си и той намира такива връзки при своите колеги от миналото.
През 1946 г. той е извикан от София в Пловдив и от там е изпратен в Пещера, където трябва да се срещне с военна свръзка от Доспат и заедно да заминат за Слащен. С волска кола, през планински падини и “каменни полета” Георги пътува за новата си работа през Сатовча и през планината. Тук той ще остане до ноември 1947 г. Първоначално командва 15-километрова зона от границата ни с Гърция, в която влизат пет поста. От март до октомври 1946 г. Георги има и новоназначен помощник-това е офицерът Карабойчев.
В началото на 1947 г. на Георги Иванов е поверена цялата доспатска част от границата, която възлиза на около 53 километра. Именно въпросният офицер Карабойчев, който години по-късно става полковник и работи в Гранични войски към МВР, е единият от хората, които Георги търси за помощ при заминаването си за Америка.
През октомври 1947 г. Георги е преместен в заставата в Малко Търново-в самия югоизточен край на България, заедно със съпругата си Атанаска, с която сключват брак малко преди това в Свищов. Георги пристига в Малко Търново и с група млади граничари, които лично е обучавал. Тук той служи като офицер-ДКВ /до края на войната/ от есента на 1947 г. до 22 декември 1950 г. Необходимостта от “царски офицери”, които са се клели във вярност на царя, е очевидна, въпреки че новата власт не ги долюбва, защото по това време комунистическата държава все още няма собствени изградени офицерски кадри. За помощник на Георги Иванов в Малко Търново е назначен Гено Генов, който години по-късно става генерал, ръководи военната академия в София и командва І-ва армия. Именно това е вторият човек, който Георги търси за помощ при заминаването си за Америка.
Двамата бивши колеги на Георги Иванов-полковник Карабойчев и генерал Генов му осигуряват така необходимото разрешение за пътуване до Америка, но заложник в България остава неговата дъщеря Николинка. Така една семейна история бива завързана с идеологическата примка на едно недостойно заложничество в името на една безумна действителност.
Николинка остава в България, защото властите знаят, че една млада жена, която не е омъжена, няма деца, твърде вероятно е да се „заплени” по Запада и да остане там, да се омъжи там и да се превърне в нов „класов враг” на „народната демокрация”, която властва в България в онези години. Така Николинка остава заложник в страната за това, че родителите й – баща й и втората й майка, ще се завърнат и има защо да е така. Това обаче ще стане ясно по-нататък в описанието.

ПАРИЖ

Първата спирка на Георги и Елена към Америка е в Париж. Тук те имат престой и след това продължават полета си. В Париж им предстои една нощувка, която ще запомнят, а и за която Георги отново оставя прекрасни пътни бележки: „…Кацнахме. На летището дадохме паспортите си за проверка. След това с помощта на чиновник от бюрото на авиокомпанията ни предоставиха 138,80 френски франка и влязохме в автобус от летище „Бурже” към летище „Орли”. Таксуваха ни 30 франка за два билета. Тръгнахме в 14 ч. Пътувахме през Париж по аутобан, където няма светофари, като в България! Времето се заоблачи. Наоколо – много интересни блокове в сив и тъмнокафяв цвят. Стари къщи. Минахме по мост на река Сена. По нея имаше малки параходчета. Пристигнахме на летище „Орли”. Настаниха ни в хотела на третия етаж.
Много луксозна обстановка – две легла, нощни лампи, гардероб, радио, телефон, баня. Стая с ¾ червен килим. Прозореца – месингова рамка. Маса, отгоре бял гетинакс, огледало, лампа, глобус. Пердетата от дантела, а другите – двойни, тъмни. Легла от дунапрен. Одеяла от ангорска вълна. Стени облечени с пластмасови тапети. Топлинна инсталация. Слизаме в сутерена. Разгледахме всички заведения. В коридора-малко езеро с цветя и водорасли, осветени феерично. Малък водопад. Магазини с изящни по качество стоки. Сувенири, модни парижки дрехи, поща. Гледахме пристигащите и отлитащи самолети. След това се качихме в стаята и вечеряхме, каквото си носехме – по един геврек и луканка. И…си легнахме…”.
Георги е впечатлен на практика от всичко. Париж е витрина, той е вече другият свят, към който семейството пътува. Те са впечатлени от лукса на един обикновен летищен хотел, който по всяка вероятност е ведомствен на авиокомпанията, с която пътуват към Америка. Това ги впечатлява, защото в онези години в България такъв лукс те не могат да видят. Това всъщност не е никакъв лукс, а просто едни добри условия за хотел, но за Георги и Елена, които идват от „социалистическия рай”, това им се вижда наистина лукс, защото в страната си те нямата такива удобства. Те живеят в широкия център на София, но нямат централно парно отопление. Впрочем, дори и днес, домът им все още не е снабден с централно парно отопление, нито е газифициран, няма дори и централна газова инсталация!
Двамата са впечатлени от оборудването на хотелската им стая, защото в България в онези години недоимъкът все по-остро се усеща. Все по-некачествени са материалите и все по-ги няма, а във Франция те виждат рогът на изобилието, което е една малка част, защото двамата имат престой само един ден в Париж. Българите нямат пари, за да живеят свободно извън родината. Сега може и да ни изглежда жалко и смешно, но в онези години, пък и след това, много нашенци си носеха храна, за да не харчат по пътя и за това. Така че гевреците и луканката са нещо обичайно. Гевреците са варени и не се развалят, не мухлясват по път. А луканката винаги е един добър деликатес, който е добре дошъл на скромната трапеза на едни пътници!
Друго, което силно впечатлява Георги в хотела в Париж е осветлението. Той забелязва лампите, които нарича ламби, които са навсякъде. Осветлението в онези години в дома на Георги и Елена в София е оскъдно, достатъчно, но оскъдно! Свети по една електрическа крушка, при това слаба, във всяка стая. Това е, което според тях е достатъчно, защото доходите им не позволяват повече осветление, което те възприемат като разхищение.
На следващият ден семейството потегля към Америка чак в 16 ч. следобед. Георги има време да изпрати няколко картички от Париж до свои близки в България. В ерата, когато няма мобилни телефони и e-mails, картичките и писмата са единствената комуникация между хората. Гледат самолетите и се приготвят за път. Едва намират номера на гейта – коридора, където трябва да ги чака самолетът. Заемат местата си в четиримоторен самолет с 300 места на борда, както пише в пътните си бележки Георги.

КЪМ АМЕРИКА

На мястото си в самолета Георги намира вестници, рекламни материали и карта на Атлантическия океан и Америка с отбелязани линии във въздуха, които вероятно показват връзките по въздуха на различните авиокомпании и въздушни трасета.
„…В 16,25 ч. българско време напуснахме Париж. Излетяхме над облаците и горе грееше слънце. От 17 до 18 ч. ни сервираха вечерята. След това гледахме някакъв филм. Започнах да гледам през прозореца. Летим над бели облаци. Слънцето ни огрява от лявата страна. Голям планински масив, покрит със сняг. Слънцето постепенно клони към залез. Долу – никакви къщи. Показва се една долина, до нея друга и се съединяват в езеро – продълговато и замръзнало. Стръмни брегове и остри върхове. Силно пресечена местност с очертание на изкусни снежни преспи. Още две езера, в дясно от тях красива панорама с алпийски характер. Идва краят на земята и се появява необятна вода. Така летим 5-6 часа. Отново земя, покрита със сняг. Постепенно се появяват бели облаци и през пролуки се виждат малки части от земята, покрита със сняг. Хоризонтът розовее. Постепенно – сиво-тъмна панорама. Вижда се нещо като пътека и висок планински масив със стръмен бряг и открити скалисти ръбове. Изчезват белите облаци и се появява огромно плато с бял сняг. Към 21,43 ч. българско време се появи планина със скали и ръбове, в долината-сняг. Следва нова планинска верига, с много тъмни петна, като кратери. Това се повтаря няколко пъти. Към 22,50 ч. българско време, виждаме планина, слабо нагъната, със слаб сняг. Има малки езера. След това-отново дебел сняг и река, а отстрани – черни зъбери. Вече сме над Канада, осеяна с езера. Кръгли дупки, запълнени със сняг.
Слънцето изгрява от дясната ни страна, защото самолетът завива на юг. Намираме се на 10 хил. м. височина. Навсякъде – дебела снежна покривка и заледена вода. Кръгло езеро и никакви селища. Слънцето все е на залез. Ние го гоним и то не може да се скрие!
Отново силно пресечена местност с чудни фигури, дупки, езера, замразени, с ясно очертание на бреговете. Полунощ е по българско време. Снежната покривка постепенно отново намалява. Долините и езерата са пълни със сняг. Чернеят се скали. Вече е двадесет минути след полунощ българско време. Вижда се един масив, целият в бяло, а след това – две долини, едната се влива в езеро. Две къщи и наблизо – малко селище. Минава право шосе, до което лъкатуши речна долина. Няколко долини с различни посоки. Виждат се други две къщи и още един път, който се съединява с първия. Две големи дълги петна, покрити със сняг – езера. Четири квадратни, бели като ниви очертания. Под самолета - друг път, който води далеч на север, в дясно. Махала от няколко къщи. Друга речна долина се пресича от шосе. Часът е 12,40 след полунощ българско време. Слънцето става все по-силно. Шосе и около него няколко къщи. Друго шосе, голяма равнина и много селца, между тях – две по-големи, като чифлици и басейн с четвъртита форма. След това – парцелирани ниви и друго селище. Корито на река, при това широка, с бяла покривка и друго селище. Следва пресечена местност и ферми. Кръстосват се пътища. Всичко е бяло, но пътищата се очертават ясно.
Към 1 часа след полунощ българско време минаваме през планински масив, силно пресечен и широка долина. Очертава се път и около него селище. В дясно планината величествено се възвишава. Появява се път по посока на летенето ни и се пресича с друг, около който има друго селище. Видимостта намалява. Млечни облаци закриват земята, които в дясно са високи почти наравно със самолета. Завиваме още на юг, а слънцето ни е от дясно на северозапад.
Дебели слоеве облаци, но тук-там се открива земята. Снежен масив. Вече е 2 след полунощ българско време. Отново облаци. Десет минути по-късно – добра видимост. Оснежена планинска верига, Прав път, земята е разграфена на квадратни парцели, широка долина, отново със сняг. Селище, в долината има вода. По самата долина – прав път. Голям масив и водна шир между масивите, отстрани – остри върхове с алпийски характер.
Самолетът набира височина. Следва силно пресечен масив, слабо оснежен. Красива панорама, волни бели облаци пълзят по небето. Нов леко оснежен масив и път около него. Обработваема земя, езера и едно голямо, изтичащо към морето. Започва да притъмнява и слабо се различават земните форми. Черна линия, очертава се път. Обработваема земя, мъглата постепенно пълзи нагоре към планинските върхове. Слънцето е на залез.
Нов масив, този път без сняг и две долини с реки и стръмни скатове. Притъмнява. Тялото на самолета се разтриса. Пред нас е хоризонта с вълна от гъсти облаци. Ние я прекосяваме. Самолетът се успокои и друсането намаля. Отново се вижда парче земя долу.
В 3,12 ч. българско време снегът изчезва. Вижда се селище. Часовникът ми вече показва 3,25 ч. българско време. Стюардесата съобщава, че пристигаме в Лос Анжелис. Самолетът започва да намалява височина. Къщите са осветени. Хоризонтът е червен. Слънцето е залязло. Движим се доста дълго време над сгради докато стигнем летището. Виждат се силно осветени улици, рекламни светлини”.
Георги и Елена пътуват над Атлантическия океан. През това време силно впечатление прави градацията на пътните бележки на Георги. Той маркира всичко. С няколко думи, но отбелязва дори малки подробности като селища, реки, долини… Първоначално човек остава с усещането, че това е излишно описание. Какво пък толкова, долини, реки, езера, планински зъбери…та това са неща, които се виждат навсякъде от самолет! Така е, но това са впечатленията именно на Георги, тези описания показват емоционалното му състояние по време на пътя, те са свидетелство за това, че той не спи. Това описание може би за някого да е излишно, банално и досадно, но когато се чете внимателно, човек придобива усещането, че наистина се намира в уютен самолет през далечната 1971 година и лети към Америка. По този на пръв поглед наивен начин Георги успява да ни предаде емоцията си от пътуването му към този нов свят за него.
Той си запазва само едно нещо от България, това е времето. Навсякъде споменава за часа, но той винаги е по „българско време”, това е единствената нишка, която го свързва с родината му. Той си я запазва, защото така знае, че не е прекъснал емоционалната си връзка с България, която постепенно е на все повече хиляди километри разстояние от него! Интересното е, че Георги почти не описва вътрешността на самолета /освен че споменава само броя на местата/, така, както например описва стаята си в хотела на летището в Париж.
Той вече е под влияние на емоцията, панорамата навън го е запленила и той забравя за самолета, съзнанието му се рее навън, сякаш успоредно на самолета, в който пътува. Той ту е в България, където си спомня за розовите зюмбюли, които техните приятели са им подарили при изпращането им на летището в София, ту е в Париж, ту е в самолета, а след това отново е навън, при белите облаци и волните пространства на земята под него.

ПРИСТИГАНЕ В ЛОС АНЖЕЛИС

„…Приземихме се в Лос Анжелис. Минахме през паспортния контрол, където дадохме документите, след това – на митницата. Елена видяла кака /сестрата на Георги – Цветанка, или Флоранс/. Тя искала да влезе да ни помогне, но не я пуснали. Излязохме почти последни с багажа. Ето я и кака…”.
Този изключително емоционален момент на срещата на брат и сестра в свободната Америка Георги го предава твърде схематично, защото се страхува да не ни досади с емоции. Единствено си позволява почти да възкликне: „Ето я и кака…!” и това е всичко от емоцията на посрещането. След това той описва, кои още ги посрещат на летището. Тук е една от най-добрите приятелки на Цветанка, при която ще отседнат гостите –Вера Костофф, която по-късно ще бъде за известно време тъща на известния американски писател Сидни Шелдън. Вера е със счупена ръка и е в гипсова превръзка.
Но да обърнем малко повече внимание на Вера, за която има запазени и повече данни, защото тя посещава България за последен път след демократичните промени, през лятото на 1992 г.
Вера Костова /Vera Kostoff/ е родена в София. За съжаление годината на рождението й не ни е известна. Тя почина в Калифорния през 2002 г. Женена за Атанас – също български имигрант в САЩ, Вера има три дъщери-Мери, Сандра и Рене, които също живеят и работят в САЩ. С какво обаче е известна Вера в България? Последното й идване в родината беше през 1992 г.-лятото. На летище София Вера слезе в инвалидна количка, поради непоносими болки в краката. Въпреки, че повечето й роднини и приятели в САЩ са били против идването й тук, тя предприе последното си, както се оказа, пътуване до родината, сякаш за да се сбогува и спокойно да умре там, където съдбата я е изпратила-в Калифорния.
В САЩ Вера става приятелка с дъщерята на музиканта-имигрант Стойо Иванов Крушкин-Цветанка /Флоранс/. Дори десетилетия след смъртта й, Вера продължава със сълзи на очи да си спомня за приятелката си, с която дели ежедневието си дълги години и в добро и в лошо. Това е още едно доказателство за факта, че българите-имигранти в САЩ живеят задружно, защото извън родината си, те се търсят един друг, за да намерят още една частица от своето минало в „стария край”-България.
В края на живота си Вера също сключва брак с младежката си любов-Георги Коев от София, когото тя упорито нарича Буби. По-късно се оказва, че младежкият любовен порив е бил едно, но реалността с годините се е променила и те се разделят. Буби се връща в България, където е живял през всичките тези години, а Вера остава сама. Тя постъпва в нещо като дом за възрастни хора, който далеч не е като тези в България. Живее в самостоятелна вила, в парк, където свободно се разхождат сърни, с които тя се забавлява. Започва да рисува картини, които макар и дилетантски, показват мащаба на мисленето и чувствата на тази богата на емоции българка. В този „резерват”, както самата Вера нарича мястото, където изкара старините си, тя плува, рисува, осъществява контакти със свои приятели.
Някога, при първото си пътуване до Хаваите, Вера получава прозвището „Cinderella girl from Main land”, от тогава, всички започват да я наричат Синдърела-Пепеляшка. Тя споделя, че някога дядо Вазов /писателят Иван Вазов/ я е държал на коляното си като дете в емблематичното писателско кафене в София, до руската църква. Някога Вера е живяла в София, само на една пряка от днешното НДК. Къщата и до днес стои непокътната, прегърната от нови и по-стари сгради, сякаш все още очаква някого, но кого?!
Една от най-големите болки на Вера си остава гибелта на нейната внучка-Кимбърли. Тя е актриса, участва в малки роли в телевизията и в киното. Кимбърли става жертва на пиян шофьор, който я блъска с колата си, преди още да е постигнала големите си успехи, които са били неизбежни, ако не беше загинала трагично.
Именно Вера става инициатор и на идеята Сидни Шелдън да напише книга, в която историята да се развива в България. Той отива на пътешествие из Средиземно море, посещава Истанбул. Следващата дестинация, за събиране на впечатления за нова книга трябваше да бъде София. Тази книга така и не беше довършена, ако въобще е била започната.
Първата “Мис София” е именно бъдещата емигрантка Вера Костова /Вера Костоф/. Тя получава приза още през 1928 г. По-късно заминава за Америка, тъй като годеникът й Атанас иска да се установят да живеят там. Именно на тях двамата американският писател Сидни Шелдън посвещава и един от последните си издадени у нас романи - "Кой се страхува от мрака" на Издателска къща "Бард". Каква е връзката с големия американски писател  Сидни Шелдън, който почина преди няколко години? Българката Вера Костова става негова тъща през 1989 г.
Красивата Александра Костоф-дъщеря на Вера и Атанас 18 години е до световния майстор на съспенса. Тя е моята муза, казва Шелдън, когато двамата бяха в България през 2005 г. Самата Александра е единствената от трите сестри в семейството, която никога не е идвала в България. Тогава световноизвестният писател видя за първи път родината на втората си съпруга. Класикът се среща с Александра Костоф /Сандра, или Сенди, както я нарича майка й/ четири години след като първата му съпруга е починала. Познава сестрата на българката и я моли да ги срещне. Тя му отвръща, че едва ли ще стане, защото Сандра не иска да се вижда с никого и не излиза. Неотдавна 16-годишната дъщеря от първия й брак-Кимбърли е загинала при катастрофа. По-късно обаче съдбата ги среща на обща вечеря и така започва всичко. Двамата се женят на 14 октомври 1989 година. Тогава Сидни е на 72 г., Сандра - на 46 г. Кума е сестрата на булката-Рене. Очевидци твърдят, че по списъка на гостите, поканени на това събитие, може да се изучава историята на Холивуд.
Винаги знам коя е родината на моите герои. Затова обикалям света. Потапям се в живота и бита им, особено когато се налага да пиша нова книга. Още не съм измислил заглавие на съспенс-романа си за България. Историята е интригуваща, с много убийства и напрежение. Вече се разходихме по тукашните улици. Хората, които срещам в България, са изключително дружелюбни и ни помагат много, споделя авторът на бестселъри. Той никога не описва дори блюдо в ресторант, ако не го е опитал сам, в която и част на света да се намира заведението. Съпрузите са посетили над 90 страни.
Всичко това е един епизод от частната история на една българка-Вера Костова, или Vera Kostoff. Тази лична история обаче е преплетена с една от най-популярните личности в историята на северноамериканската литература-писателят и сценарист Сидни Шелдън. Освен популярна тъща, Вера се оказва и първата “Мис София” в историята на този конкурс, получила приза цяла година преди провеждането на първите конкурси за “Мис България” и “Мис Софийска област”. Пътят й продължава отвъд океана, в Америка, за дълги емигрантски години. Тя посети България за последен път през 1992 г. Тръгна си от тук, като обеща, че ще се върне, но….не успя да спази обещанието си, защото се пресели в по-добрия свят. Остави обаче незабравими спомени за прословутото си прозвище, с което е наричана на Хаваите-“Пепеляшка”, остави авторски картини, остави спомени, не на последно място остави и неизличими следи в модната история на българската столица София от първата половина на миналия век.
На летището, при посрещането на Георги и Елена в Лос Анжелис са още и семейството на Джек и Аника, както и дъщеря им Барбара. Аника е най-добрата приятелка на Цветанка в Америка, тя е италианка, която е поназнайвала и български език. Сестра й Сара по едно-по едно е изтеглила в САЩ всички свои близки. Купува цял квартал за хората, които работят за нея. Бизнесът й е бил с магазини за обувки. Съпругът й Джек е американец, семейството живее в Лос Анжелис.
Георги и Елена вече са в Америка, страната, където бащата на Георги е дошъл като емигрант в началото на ХХ в. Георги описва почти схематично пътуването им до къщата, където отсядат:
         „…С колата ни заведоха до квартирата. Тук вечеряхме. Приказвахме разни неща. В разговора ни с Джек ни превеждаше кака, а неговата жена Аника знае български и нямаше нужда от превод…”.
         От тук нататък, до края на престоя си в Америка, Георги описва преживяванията си по дни, като започва с:

1 ФЕВРУАРИ 1971 г., ПОНЕДЕЛНИК

         „…Сутринта се събудих късно, към 10 часа. Всички бяха станали. Закуската беше готова. Седнах на масата и споделих, че сега ще ни установят американски режим на хранене. Най-напред пихме кафе с мляко. След това си взех тост с бекон и пържени яйца. На хляба се намазва парче масло, яйцата се сервират по две, отделно, в чинийка. Поприказвахме за впечатленията ни от пътуването. Споделяхме новини от София и за роднините. Предложих да ремонтираме апартамента, където отседнахме, който е на Вера Костофф. Тя се съгласи, но кака каза не. Вечерта заедно с Вера, кака ни закара на събрание в Лос Анжелис. Тук един млад сърбин търси пласьори на крем, парфюми и други козметични средства. Вера предложи да ни направят демонстрация като й масажират лицето и й направят косата. Обясни ни, по какъв начин за малко време могат да се спечелят много долари. На събранието имаше изказвания и въпроси…”.
          Георги избягва да споделя много подробности около тези събрания на българите в САЩ, защото се опасява, че записките му може да попаднат в ръцете на властите в България и това да стане повод за шпионаж, без той да е искал това. Поради тази причина той само споделя събития и имена, без да дава повече конкретика, за да предпази и хората, с които е общувал, а и самия себе си и семейството си. Той мисли все пак и за това, че един ден ще се върне в България и там едни големи подробности около тези събрания, може да му навлекат доста неприятности с властите.
По-нататък Георги споделя, как са посетили Мери –българката. Това е Мария Иванова. Сина й поръчал, когато била в България да пътува до Истанбул и да купува антики. Той държал антикварен магазин в САЩ. На същата Мария Георги й измисля прякор-Мара-чорапа, за да я различава от други жени с това име, за които говори. Когато идва в България за първи път след 30-40 години отсъствие, приблизително около 1962-63 г., тя пристига в страната заедно със сестрата на Георги- Цветанка и Нора Крадликова. Тогава на същата Мария жартиерът й се смъкнал под коляното и по този повод Георги й измисля прякора „Мара-чорапа”!
След посещението си при Мара-чорапа, семейството от България се разхожда по „Холивуд стрийт и чете имената на киноартистите, написани на бронзови петолъчки. Ходихме и до китайския кинотеатър, където са отпечатъците от ръцете и краката на всички кинозвезди. Това е пред бившата филмова къща „Колумбия”. След това вечеряхме сандвичи и се черпихме с крем. Легнахме, пише Георги.

2 ФЕВРУАРИ – ВТОРНИК

 Разговаряхме, а следобед ходихме в Инглевуд до ресторанта на Петър”.
Петър Петров е българин от Княжево, който постига завидно състояние в САЩ. За съжаление датата на раждането му не ни е известна, нито пък датата на смъртта му, но за сметка на това пък, биографията му е достатъчно богата, но не и достатъчно популярна. Кой всъщност е Петър Петров? Неговата леля-Ана Златева от Княжево се познава с Николица Крушкина от село Слатина /днес квартал на София/. По тази линия става и запознанството на дъщерята на Николица-Виолета с Петър-племенникът на Ана.
Междувременно Петър вижда, че има възможност да замине за САЩ, където да се опита да започне нов живот. Така и става, но годината на заминаването му не ни е известна. В САЩ Петър работи като миньор, както повечето наши имигранти, които са тръгнали на гурбет, да търсят нов, по-спокоен и по-добър живот. По този начин Петър успява да спести малко пари, взема заем от американска банка и открива български ресторант в Инглевуд, Калифорния. Ресторантът потръгва, бизнесът му е успешен но постепенно започва да изпада в криза, която се превръща в колапс.
Петър Петров не може да върне заема си и влиза в затвора за дългове. След като излежава присъдата си за неизряден платец той се жени за Ана-българка от Македония, която била от заможно семейство в САЩ. С нейна помощ успява да отвори нов български ресторант, отново в Калифорния. Тук работи известно време капелмайсторът на един от най-успешните ни емигрантски оркестри „Bulgarian Balkan Band” от Стилтън, Пенсилвания-Стойо Крушкин.
Интересен е фактът, че след като бизнесът на Петър Петров потръгва отново, той започва строителството на малък квартал, в които да живеят работниците от ресторанта. Едно небивало благородство, което дори и днес е достойно за възхищение! По този начин се повишава производителността на труда в ресторанта на българския имигрант, защото хората, които работят за него живеят наблизо. Създадените удобства правят работата в ресторанта по-желана и търсена и сега вече стабилността на фирмата е гарантирана.
По-късно в годините Петър Петров, заедно с двамата си синове и съпругата си тръгват на пътешествие, което включва и България, за да покаже на своите потомци, от къде е тръгнал.
Как се развиват отношенията на Петър Петров с Виолета-дъщерята на Николица Крушкина? Виолета има голямо желание да се омъжи за Петър, но майка й не позволява. Така завършва една одисея, може би още преди да е започнала. Това е малка одисея, превърнала се в част от живота на един от многото достойни български имигранти в САЩ.
По-късно, на същия ден, 2 февруари, гостите от България посещават казино в Холивуд и за първи път виждат, как се играе хазартната игра със залагания - „комар”. Георги отново скицира този епизод така:
„…Насядали са по 6-8 души, между които има и жени и играят на пари. Ние бяхме отделени с парапет и те ни поглеждаха от време на време. След това се прибрахме у дома.

3 ФЕВРУАРИ, СРЯДА

След обед отидохме в Санта Ана, отбихме се в къщата на кака. Тук с Елена се снимахме, как берем портокали. Това е къщата, в която някога са живели с татко. В нея имаше наематели – едно мексиканско семейство. Минахме през пощата, за да проверим, дали има нещо за нас и заминахме за Фълертон, където си направихме снимки с разцъфнало дърво със снежно бели цветове.
След това посетихме семейството на бай Руси Брезоев, където бяхме посрещнати много сърдечно. Запознахме се със жена му Донка и нейната сестра Янка. Която искаше да пътува от България с нас, но замина преди нова година, а ние получихме разрешение едва по-късно през януари…”. 
Бай Руси Брезоев е българин от Русе, заминал за Америка много преди комунистите да дойдат на власт в България, на 9 септември 1944 г. Жена му също е българка и с нея имат две дъщери. Едната към 1971 г. има един син, а другата не е омъжена. Бай Руси, заедно с дъщерите си Рози и Дейзи и зет Джани – съпруг на Рози.  си са били в България през 1969 г. Внука на бай Руси, Майк също е идвал в България заедно с българката от Плевен – баба Райна. Той я придружава някъде около 1977-1978 г. Райна се завръща окончателно в България, за да умре тук, но когато се видяла с близките си се разочаровала от тях и се връща в Америка, където завършва земния си път в дом за възрастни хора, където е живяла и преди последното си пътуване до България.
Бай Руси умира някъде в началото на 80-те години на миналия век. Той надживява внука си Майк, който е бил с болно сърце. До смъртта си той основно се занимава със земеделие в ранчото си, в околностите на Лос Анжелис, Калифорния.

4 ФЕВРУАРИ, ЧЕТВЪРТЪК

Христина пристига с Марк и Марлин, да поздрави гостите от България за добре дошли и да се обади служебно в църквата. Христина е племенница на Георги и дъщеря на сестра му Цветанка. Марк и Марлин са сина и дъщеря й от брака й с Норман Хейси, с когото по-късно се разделя. И двамата имат по няколко брака с други партньори и накрая на живота им отново се събират заедно като семейство. Христина посещава за първи и последен път България, родината на майка си, през 1978 г.
Разказът на Георги продължава така:
„…Кака с Марк и Марлин отидоха на пазар, а ние с Елена придружихме Христинка. Отидохме с нейната кола. В пепелника имаше много фасове, тя много пуши. В църквата тя говори с някакъв счетоводител, на когото ни представи. Когато свършиха разговора си, той ни отвори църквата да я разгледаме. Тя беше арменска православна църква - голяма, нова сграда, пред която имаше обширен паркинг. По стените бяха нарисувани сцени от Стария и Новия завет, които аз прочетох. Христинка и чиновника ме разбраха и останаха изненадани, че аз познавам Светото писание! Обядвахме и Христина си замина за хижата, където работеше с мъжа си, високо в планината. Изпратихме ги. Вечерта гледахме телевизия…”.
Въпросната хижа се управлява от Норман Хейси, съпруга на Христина, а тя самата е касиер, като е напуснала предишната си работа на машинописка. В свободното си време дъщеря им и синът им помагат при миенето на чиниите и получавали по един долар на ден като възнаграждание, като по този начин ги учели на труд.

5 ФЕВРУАРИ, ПЕТЪК

Написах първите картички от Лос Анжелис за дъщеря ми Николинка, за началника, за приятеля ми в София, Алеко, за сестрата на Елена-Стоянка, за приятелите ни Борислав и Мария, Митко и Бойка, Цветанова, Борка, Бонка и Борис Петровски, за „Жилфонд”-Ленински район-София. Излязохме да пуснем картичките. Отидохме до офиса, където работеше кака. Това е кабинет на доктор, който има курсисти по масажи. Води се към някакъв спортен клуб. Кака работи тук и като масажист, и като сестра-асистент на доктора. Там помогнах с каквото можах и се прибрахме след това. В къщи гледахме телевизия, предават от сутрин, до късно през нощта…“.

6 ФЕВРУАРИ, СЪБОТА

Вера ангажира билети за драматичен театър. Приготовленията ни започнаха от рано сутринта. След закуска отидохме на фризьор. Аз останах отвън да разглеждам витрините с богат асортимент от обувки, облекла, стъкло и други интересни неща. Като ходех по тротоара, четях имената на кинозвездите. Обядвахме в къщи и след това отидохме на театъра. Паркирането много ни затрудняваше. Пред театъра имаше много хора, някои от тях вече влизаха. Ние се присъединихме към тях. Сградата на театъра беше средна по големина. Столовете бяха тапицирани с кадифе в червен цвят. Пиесата се казваше „Light up the sky”. В една от ролите играеше майката на приятеля на Рене, която се казваше Марта Скот /Рене е най-малката дъщеря на Вера Костофф от брака й с българина Атанас/. Доколкото имаше възможност кака ни превеждаше. Артистите бяха много добри в своите роли, издържани и истински. След края на представлението отидохме да поздравим госпожа Скот, на която бяхме представени от Вера. Разделихме се сърдечно. Имаше и други хора, които също поздравяваха артистите за изпълнението им. На връщане отидохме у Мери, най-голямата дъщеря на Вера, където вечеряхме. След това гледахме телевизия. Пееше световноизвестната изпълнителка Pearl Bailey, дъщеря на Джуди Гарланд. Сред най-известните й песни са Five Pound Box of Money, Best of Friends, It Takes Two to Tango, Hello Dolly, Legalize My Name и други. След това гледахме филм от България. Прибрахме се към полунощ. Аз си легнах, а кака и Елена останаха да гледат филм по телевизията.

7 ФЕВРУАРИ, НЕДЕЛЯ

Кака ни заведе на българската църква в Лос Анжелис - „Св. Георги”. Тя не е голяма. Скоро била продадена от руснаците на българската колония и била ремонтирана. В нея има църковен хор от самодейци. Жената на диригента е солистка. Тя пее „Отче наш”. Посещението на църквата обаче беше слабо. Запознахме се с попа. Той е дошъл преди 5-6 години от България /значи около 1965 г./. Казва се Антим Енев. Служил е в църквата „Свети Спас” в София /в района на днешната католическа катедрала в София/, а живеел в квартал „Овча купел”. Излязохме навън и се запознахме с някои българи, които са членове на дружеството към църквата…”.
Свещник Енев служил и в Стилтън, Пенсилвания, в макенодо-българската православна църква „Свето Благовещение”, сочи справка в Том 2 на „История на българската емиграция в Северна Америка. България мащеха наша – 1944-1989 г.”, на изследователя д-р Иван Гаджев. За църковната община в Стилтън изданието споменава, че е „малка и десетки години е била вън от епархията ни поради левите политически убеждения на някои от нейните членове”.
Става ясно, че идвайки от България, отец Антим първо е служил в църквата ни в град Стилтън, Пенсилвания, в продължение на няколко години, и едва след това е прехвърлен в българската църква „Св. Георги” в Лос Анжелис, където се запознава с Георги.
Свещеникът кани Георги и жена му на гости. До това обаче не се стига поради един напълно нелеп инцидент.
След службата, Георги и придружаващите го излезли навън, за да се запознаят с други българи, които са членове на дружеството към църквата. „…Един на име Топалов много настойчиво ме запита, как са ни пуснали /…от България да заминем за Америка. - бел. ред./. Той правил два безуспешни опита да му дойде на гости неговата сестра, но не я пускали”, спомня си Георги в бележките му. В този момент сестра му Цветанка го извикала, за да го запознае с други трима българи. Те бързали, защото трябвало да пътуват до роднини. Така разговорът с Топалов бива преустановен набързо, преди да е завършил. „..Той избухна и се скара със сестра ми. Тя му отговори, че има време и ще се срещнем отново, а той отговори, че нямало нужда...”, пише Георги в спомените си. 
Този инцидент много го огорчава, както самият той споделя в пътните си бележки. Той моли сестра си повече да не го води при тези хора.
Случаят обаче се разплита едва по-късно. Георги и сестра му разговарят и той споделя, че въпросният Топалов го е разпитвал за това, как са ги пуснали от комунистическа България да пътуват до Америка, при положение,че неговата сестра прави два опита и двата пъти й е отказано да замине при брат си в Америка.
Едва тогава на Цветанка, сестрата на Георги, й се пояснява цялата картина. Очевидно въпросният Топалов е помислил, че Георги е комунистически шпионин, след като са го пуснали в Америка! Иначе той не може да си обясни, как него са го пуснали, а на сестра му отказват цели два пъти!
Така се осветлява един от придобитите рефлекси на повечето наши сънародници в САЩ в годините след налагането на комунистическата власт в България. Става дума за това, че родното ни разузнаване постепенно започва да засилва интереса си към диаспората, особено в САЩ. Така тези нищо неподозиращи хора отвъд океана, които пазят само хубави спомени от родината си, изведнъж се оказват в центъра на един напълно нездрав интерес от страна на политическите власти в София, които започват да ги шпионират, как се съюзяват, какво си говорят, какви намерения имат и как осъществяват връзките си с България.
Именно това е причината въпросният Топалов да реагира така остро на Цветанка, когато тя вика брат си. Топалов вероятно си е помислил, че така Цветанка прикрива своя брат, който вероятно, според Топалов, е  изпратен от властите в София, за да шпионира в полза на комунистическото разузнаване!
Разбира се, истината е далеч по-проста, защото става дума именно за това, че Цветанка бърза да заведе своя брат при сина си, който живее близо до Лос Анжелис. Това обаче не е известно на Топалов и той става невинна жертва на историческото време, когато шпиономанията взема превес и се превръща в придобит рефлекс за самосъхранение, заради абсурдите на комунистическата епоха. Днес този случай може и да изглежда маловажно и дори малко комично, но някога нашите сънародници в САЩ и българите в „стария край” са живели именно така, в подозрения, в паника, в очакване на това, някой да ги шпионира, защото тогава такива са били условията, такива са били реалностите и за да не се повторят отново, те трябва да се знаят и да се помнят. Защото ако днес шпиономанията е по-скоро екзотична странност, някога тя е била начин на живот.
         По-късно същия ден, на 7 февруари, Георги и Елена обядват с Цветанка, после разказът на Георги продължава така:
         „…Взехме баница и тръгнахме към дома на Фреди /това е племенникът н Георги и син на сестра му Цветанка/. Семейството на Фреди живее до планината по посока на океана и пристанище Лонг Бийч. Пътувахме с Вера. Тя беше със счупена ръка, не ходеше на работа и навсякъде ни придружаваше. Беше дошла и Памела, дъщерята на Фреди от първата му жена, която живееше в Палм Спрингс. Това е един от най-прочутите зимни курорти в Калифорния, където богаташите играят голф през зимата.
Памела се оплака, че по пътя е имала неприятности. Развалила й се колата и се наложило да вика пътна помощ, да я изтеглят. Запознахме се също и с двете заварени деца на Фреди. Момчето е извънредно красиво, високо около 185-190 см. А сестра му е по-малка, но той е по-симпатичен от нея. /Втората жена на Фреди има три деца, които са осиновени от Фреди/. Той няма свои деца с нея/. Природеният син на Фреди се казва Браян. Той е ученик в отделенията – основното училище и е много живо дете с пламтящ поглед. Елена подари на всички по един малък сувенир. Момичето беше някъде из махалата и Фреди изпрати брат й да я доведе. Тя като видя, че другите са получили подаръци, промени настроението си, но след като и тя получи подарък, много се зарадва. Късно вечерта се прибрахме след хубава вечеря по американски! Децата бяха проявили голяма лакомост към баницата, която баба им Цветанка беше направила за тях.

8 ФЕВРУАРИ, ПОНЕДЕЛНИК

След закуска приготвихме храна за път и заминахме за Лонг Бийч. Спряхме за малко на плажа. Времето беше слънчево и топло – около 18-20 градуса. Постояхме на плажа. Обядвахме в парка. След това отидохме на гости на г-жа Иванова, която е сестра на друг известен българин – Петър Пелин. Иванова има син Джани, те са били в България около 1968 г. Иванова живее сама с едно кученце. Щом спряхме колата пред гаража и то започна да лае. Жената много се зарадва и ни посрещна като стари познати от София. Прибрахме се късно и приказвахме дълго време след полунощ…”.
Пътят от столичния квартал „Лозенец” до „Новия свят” се оказва не толкова дълъг. Поне е така за Петър Пелин – български имигрант в Калифорния. Неговата братовчедка-Ганка, която живееше в къщата им в „Лозенец”, гледаше на кафе. Едва ли тази скромна жена, която много познаваше по утаечните йероглифи в чашите, е предполагала, че някога нейният братовчед Петър ще отиде в САЩ и ще стане милионер-с труда си и с дръзновението си за успех.
Това е един от много ни имигранти в САЩ, за които почти нищо не се знае. Доктор Иван Гаджев публикува кратка информация в книгата си за българската диаспора в САЩ, където помести и една снимка с Петър Пелин. Това е всичко, което знаем за него. Има обаче и още нещо, което остава в сянката на миналото.
Петър Пелин е човекът, който постига завидно състояние в Америка, започвайки да се занимава с пътен бизнес. Той ремонтира магистрали и шосета и печели от таксите, които се плащат, за да се премине по тези участъци. Тази практика за подържане на пътищата вече е актуална и у нас, въпреки, че все още са необходими много усилия, за да достигнем нивото, което Пелин постига с труда си в САЩ. По неговите думи, поддръжката на пътищата е перфектна, защото човек именно по този начин може да разчита на успех в бизнеса.
Пелин работи предимно в Калифорния. Той е и един от най-активните участници в българските вечери, които се организират в Америка за нашите имигранти. Тези срещи се провеждат по различни поводи от нашата история и по православни празници, което сплотява диаспората ни и държи връзката им с родината жива. Именно тези вечеринки представляват „пъпната връв” на тези наши сънародници, които отиват да търсят по-добър живот отвъд океана.
Петър Пелин е и един от „донорите” на така наречения „Славянски комитет” в София, действал по време на еднопартийната политическа система в България. Всеки, който има роднини извън България, най-вече в САЩ, знае, че преди години, когато някой наш сънародник се прибираше в България, независимо по какъв повод идваше в родината си, първите, които го посрещаха още на летището, дори преди близките му, бяха пратениците на Славянския комитет.
Какво представляваше този комитет? Предназначението му беше да убеждава нашите имигранти, колко е хубаво в България и че те трябва да се върнат. Интересното беше, че тези хора бяха наричани „невъзвращенци”, а техните роднини в България бяха обвинявани в „намерения за измяна на родината”/!/. Логичният въпрос беше, как да бъдат убедени имигрантите ни да се върнат, след като първо ги заклеймяваха, след това преследваха техните роднини, близки и приятели?!
„Вестителите” на Славянския комитет „причакваха” така наречените „невъзвращенци”, казваха им, как са им запазили стаи в хотел в София, а след като те ги осведомяваха, че ще отседнат при роднините си, „вестителите” искаха „обезщетение”, за резервациите и отделеното „внимание”. Колко мила загриженост...! Колко много кавички...!
За да си осигури нормален престой в София при роднините си, Петър Пелин организираше „славянски вечери” в ресторант „Орбита”, където канеше ръководството на Славянския комитет и още много приходящи функционери от различни служби, отдели, комисии, комитети и инстанции. Това беше цената, за да може човек нормално да се срещне с близки, познати и приятели, да разговаря с тях нормално, без да се притеснява, че след разговора ще бъде привикан на „отчет” в някой от многобройните отдели по етажите на партийно-политическата милиция.
Петър Пелин е и един от активистите на небезизвестното Българско академическо дружество „Д-р Петър Берон”. То е създадено през 1965 г. в Мюнхен, в дома на Христо Огнянов. Идеята за създаването на му е на проф. Георги Шишков. Целта на дружеството е да се популяризира името на България, да се подчертаят културните й връзки със Запада, да се представят българската култура, българският национален дух в една неизопачена, под влияние на партизански съображения, светлина. В чужбина за България по това време се знае много малко. Онова, което идва като информация, е в повечето случаи негативно.
При започването на Втората световна война България имаше един интелектуален елит на голяма висота. След 9 септември 1944 една част със или без присъда беше избита, друга част беше пратена по лагери, интернирания, беше лишена от право да упражнява професията си и беше морално смазана, а трета част избяга. На Запад бяха някои дипломати, учени, политици, студенти в чуждите университети. Всички те бяха членове на нашето дружество. На първо място председател на дружеството е Христо Огнянов, след това са проф. Константин Кацаров, проф. д-р Славчо Загоров, проф. д-р Любен Делин, Стефан Попов, Евгени Силянов, Петър Увалиев, Христо Бояджиев, д-р Панайот Панайотов, Джеймс Велков, Стефан Груев, проф. д-р Петър Ораховац... Имената са толкова много и зад всяко стои някакъв актив. Всички тези хора поддържаха една духовна връзка чрез дружеството. В него не се плащаше членски внос, не се приемаше с бележка от никого. Издавахме годишници, в които всеки по своята специалност пишеше на езика на страната, в която живееше. Никоя друга емигрантска организация не е правила събрание например в Баварската академия на науките, но нашето дружество направи. Това казва в интервю за Виолета Радева д-р Васко Иванов-дългогодишен подпредседател на Българското академическо дружество „Д-р Петър Берон”. Според него, дружеството съществува де юре, но не де факто, защото много от членовете вече ги няма. Съществува де юре, защото документите по регистрацията му са потънали в библиотеката на Христо Огнянов и не могат да бъдат намерени, за да бъде отписано то, казва още д-р Васко Иванов.
Петър Пелин е един от сънародниците ни, които отиват в „Новия свят” и постигат заветната „американска мечта”, защото го могат, защото го искат, защото са се трудили за това и защото са оцелявали въпреки всичко.

9 ФЕВРУАРИ, ВТОРНИК

„…Събуди ме Елена. Изплашила се от земетресението. Тя ме прегърна. Цялата къща скърцаше. Падаха книги от полицата. Нощната лампа, която беше над леглото, паднала и ударила Елена по челото. Станах. Кака дойде в стаята ни. След това дойде и Вера. Дадоха на Елена валерианови капки за успокоение. Никой повече не легна. Телевизията предаде емисия за труса. Паднала сградата на една болница и затрупала болните вътре. Предаваха, как се евакуират пострадалите. Един мост на Фрий уей също паднал и сплескал една лека кола а шофьора бил убит на място! До обяд никъде не излязохме. Взехме пощата и чак към 17 ч. излязохме до един магазин. Кака ми купи вратовръзка, едно яке-синьо и долни гащета. Прибрахме се. Гледахме телевизия и към 1 ч. след полунощ си легнахме.

10 ФЕВРУАРИ, СРЯДА

След закуската почистихме квартирата и ходихме на сръбските гробища, където са погребани татко, бат Найден /съпруга на Цветанка/ и Ана Златева. /Ана е българка, много добра приятелка на семейството, тя имено е помогнала на бащата на Георги и Цветанка – Стойо Крушкин, да замине за САЩ преди много години. По това време тя е била временно в България и го е насърчавала да се върне и той в Америка, защото се е колебаел, дали да заминава отново/.
Тук Георг се среща с Веско, той е племенник на Бонка Петровска от София. Разказват на Веско новините от България и предадохме поръчението на леля му, да се ожени! Това го забавлява.

11 ФЕВРУАРИ, ЧЕТВЪРТЪК

„…Станах по-късно. Скари, приятелят на Рене, дъщерята на Вера, заминаваше на турне до Ню Йорк и в негова чест тя организираше парти. По нашенско това означава нещо като банкет. Тя беше поискала кака Цветанка да направи българска баница! Денят мина в приготовления. Вечерта взехме баницата и Вера с нас и отидохме в един луксозен хотел в Бъвърли хилс. Рене беше започнала наскоро работа като отговорник на хотела. Тя беше напуснала дома на майка си и беше наела квартира някъде в града. От време на време вечер идваше, за да се обади само, да си вземе рокли от нейната стая, където бяхме настанени ние с Елена. Тук бяха всички нейни вещи, книги и кучетата й.
Намерихме паркинг, след това с изящен асансьор се качихме на един от горните етажи. Влязохме в апартамента. Имаше доста хора. Бяхме посрещнати от млад мъж, много красив и със съответните американски любезности. Той ни представи на останалите. Тук беше и приятелка на Рене с майка си и баща си. Бяха японци по народност. Като ученичка тя идвала тук и Вера я научила да пее българската детска песничка: „Хей ръчички, хей ги две”. Като научи, че идваме от България, момичето ни я изпя, а Елена й подари едно мускалче „Българска роза”, същото даде и на майка й. Това бяха най-симпатичните измежду гостите! Наближаваше часът за започване на партито. Дойде майката на Скари, а след малко и баща му. Те са разведени. Впоследствие разбрахме, че това е нещо напълно нормално в американските семейства. Като че ли българите им подражаваме…!”.
Тук е необходимо да направим едно странично включване, което уточнява думите на Георги в неговия пътепис. Първоначално Георги е женен за Атанаска Шишкова от гр. Стражица, от която има една дъщеря - Николинка. По-късно, някъде към началото на 50-те години, се  развежда с Атанаска и някъде към началото на 60-те години се жени за Елена Златкова, която е вдовица с един майор, убит по време на Втората световна война. Георги много тежко преживява развода си с Атанаска, защото в онези години патриархалността в България и обществените нрави не предвиждат такъв развой на брака. Той смята това за негов личен провал. Именно поради тази причина той така се впечатлява и коментира това, че дадени хора в Америка са разведени, защото самият той е изживял това. По този начин той сякаш търси оправдание за самия себе си, за провала, който той счита, че е краят на брака му с Атанаска. Години по-късно, когато Елена вече е починала – на 4 януари 1990 г., Георги отива да живее за кратък период от време при първата си жена, в дома й в столичния квартал Люлин. След това се връща в дома си, в центъра на София, където завършва живота си – на 9 декември 2002 г. След това Атанаска идва да живее при дъщеря си, в дома на Георги, където и тя завършва живота си – на 10 ноември 2011 г.
Георги продължава своя разказ за партито на Скари така:
„...След съответните поздрави към Скари и пожелания за успех, всички пиха наздравица. Баницата, която ние донесохме, беше поставена на една маса. Другата дъщеря на Вера – Мери, беше подготвила и други лакомства, разбира се, американски! Отстрани беше и барът, от където си вземахме напитките. Бащата на Скари, след като мина наздравицата, си замина, вероятно е имал друг ангажимент. Не след дълго, майка му също си замина. Останаха само по-близките. Всеки си вземаше от закуските. Ние се бяхме инсталирали близо до масата и опитахме от всичко! След това дори повторихме! Пиенето обаче много не ни вървеше. Наложи се да си вземем повторно и от него. Танци нямаше! По-близките си говорехме за разни наши си неща.
Уилям, другарят на Мери, се беше понапил и отиде в другата стая, за да поспи малко. Другата дъщеря на Вера-Сандра, беше с мъжа си. Той е висок, рус и тънък както американец! Тя е слаба, с дръпнати вежди и беше доста разголена! Когато влязохме, Вера веднага се насочи към зетовете си, за да се целуват, а по-късно това се случи с всички останали, което е общоприето тук в Америка…!”. Тук отново можем да видим онази българска патриархалност, която Георги държи в себе си иманентно. Той се впечатлява от на пръв поглед незначителни неща, като това, че хората се целуват, когато се поздравяват, това за него е нещо, което е твърде интимно, твърде лично, твърде крайно. Все пак, нека не забравяме, че Георги и Елена идват от България, където нравите видимо поне са много по-сковани. Тук подобна емоционалност не може да съществува, защото хората са уплашени в онези години, когато откритостта на емоциите ти може да ти докара дори затвор, в зависимост от това, в каква ситуация са показани тези емоции и по какъв повод е било това.
Георги описва още, как след като мъжът на Мери, Уилям, се оттегля, Вера се скарала с дъщеря си. Това кара повечето от гостите да си тръгнат. Георги и Елена също си тръгват, заедно с Цветанка и Вера, като последната няма настроение, заради случилото се с дъщеря й.
„…И по пътя, и у дома случката се коментираше още повече. Разбрахме, че Вера е дала пари на дъщеря си Мери, за да започне работата си – реклами по телевизията, където работи Уилям. Той имал жена с 4 деца, които оставил някъде към Сан Франциско, но всяка неделя ходел да ги вижда. Мъжът на Сандра също се е развел и той имал пък пет деца. От Сандра няма деца, но тя пък има дъщеря от предния си брак, която се казва Кимбърли. Сандра е била омъжена преди това са индианец! Кимбърли е много мило дете. Баба му Вера го учи на български език и когато идваше при нея, тя много обичаше да говори със жена ми Елена. Така Кимбърл се привърза много към нас и ни обикна.
Вера също беше разведена, тя живееше отделно от мъжа си Атанас, който също е българин. Тя ни обясни, че той много пиел, а и също залагал пари на конни състезания и така губел често. Атанас имаше свободен пропуск за надбягванията и обеща да ме заведе и мен да видя това.

12 ФЕВРУАРИ, ПЕТЪК

Оставихме Вера, с кака Цветанка и Елена отидохме в офиса на кака, след като свършихме работата, отидохме на пазар. Взехме едно палто-мушама, с качулка за Боил /това е внукът на другата сестра на Георги – Виолета, която живее във фамилната им къща в София. Боил е син на по-малката дъщеря на Виолета – Цветанка, другата дъщеря на Виолета е Виктория и тя има една дъщеря - Катя/. Върнахме се в офиса и обядвахме около 16,00 ч. След това заминахме за Уест Ковина. По пътя спряхме във Фълертон, при бай Руси. Поприказвахме си, поразпитхме баба Янка за новините от България. Тя много се зарадва, че сме отишли да се видим. Похвали се, че я записали на вечерни курсове, да изучава американски език /става дума за английски език/. Показа ми също и книгите, които си е купила. Сподели, че й се вижда много мъчно /трудно й е изучаването на езика/. Бай Руси  я водел на курсовете. Там тя се загледала в един старец /по всяка вероятност, става дума за това, че жената си е харесала някакъв възрастен мъж…!/. Почерпиха ни портокали, а кака Цветанка купи грозде, защото знаеше, че те много го обичат. Дъщерята на бай Руси-Дейзи, заминаваше за Сан Диего. Там имала някакъв приятел. Ние си тръгнахме  по пътя се отбихме в „Buena Park”, при Джек и Аника. Джек беше на работа до 12 ч. Когато ни видя, Аника се зарадва много. С усмивка на уста, като приказваше високо, тя ни покани. Дъщеря й Барбара беше у дома. Тя е слабо, черно момиче, облечена с блуза и панталон. Имаше руси, къси и прави коси. Така по-скоро приличаше на момче. Тя гледаше телевизия. Взе си кафе, запали цигара и като седна си кръстоса краката по турски и продължи да си гледа филма. Елена също го загледа. Семейството има един домашен котарак, който е добре охранен. Той редовно се разхожда от кухнята до салона. По средата е тоалетната и мивка, там са му поставили пясък. Останахме да спим тук. Те много се зарадваха. Когато Джек се прибра, пихме кафе, приказвахме и с легнахме след това”.

13 ФЕВРУАРИ, СЪБОТА

„На сутринта закусихме и си тръгнахме от Джек и Аника. Преди това написах писмо на дъщеря ми Николинка и изпратих една картичка на приятеля ми Митко Модев /приятел на Георги от София, който е живеел около някогашния и съществуващ и днес пазар в столичния квартал „Гео Милев”, зад Румънското посолство в София/. Изпратих картичка и на учителката Цанева от английския алианс в София. Заедно с Вера отидохме до дъщерята на Славка /българка, приятелка на Цветанка. Тя е дошла в САЩ преди 9 септември 1944 г./. Тя ни каза, че плащала по 200 долара за апартамента, който беше много хубаво обзаведен. Славка е много фина, тънка, средна на ръст и много красива жена. Посрещна ни в пеньоар в какаов цвят, ушит от хавлиени кърпи. Мъжът й, който бил от френски произход, починал. Дъщеря й се оженила млада и има едно дете. Тя обаче заминала при мъжа си в Европа. Той е войник от Американската армия, която е разположена в Германия. След това заминахме за Санта Моника. По пътя се отбихме в храма на организацията на мормоните. Храмът е построен на площ от 4-5 хектара, заедно с другите постройки. Паркът е около 13,5 хектара. Храмът е на четири етажа, като има и мазе. Стените са двойни, измазани с бял цимент. Лицето има дължина около 109 метра, а височината на храма е около 77 метра. Организацията на мормоните имат около 10 хил. членове. Те закупуват продукти на едро и ги раздават на членовете си без надценка. По този начин ги подпомагат икономически, а всеки член внася членски внос, пропорционален на заплатата, която получава. За да разбере човек, каква е точно вярата на мормоните, първо трябва да стане член на организацията и едва тогава това ще му бъде открито. Тогава ще бъде въведен в правилата на техния устав. Аз попитах Аника за тях, защото тя е член на организацията, но тя м отговори, че първо трябва д стана член и едва тогава ще ми разяснят подробностите! Сектата им е тайна. Думата мормон означава член на религиозна секта, която проповядва многоженство! Такова обяснение ми даде речника, където потърсих информация. В страни от храма посетихме центъра за посетители. Там стои човек, пред когото има агитационни материали. Има няколко стъпала и на пиедестал е поставена триметрова статуя на Христос облечен в бяло, а до него е поставено земното кълбо. Зад него се влиза в коридор, от двете страни са изписани мисли на реформатора Лютер и други мислители от средните векове.
След залез отидохме до морето. Беше топло и приятно. Имаше слабо вълнение. Вечеряхме на една пейка. Край брега, уличното и рекламното осветление придаваше очарователна гледка с палмите наоколо. След това посетихме една българка – Мария, която има трима сина. След това се прибрахме и гледахме филм по телевизията”.

14 ФЕВРУАРИ, НЕДЕЛЯ

„…Излезохме в 12 часа на обяд. Отбихме се в гръцката църква. В двора имаше малко хора. Влязохме да я разгледаме. Тя има форма на кораб, като източноправославна църква е. Като влезеш, в дясно се продават свещи, а в ляво е стълбата за балкона, на който църковният хор пее при богослужението. Минаваме през вътрешната врата и влизаме в храма. От двете страни има седалки като в католическа църква, има и поставени книги, в които пише, как върви литургията като текст. По средата и в страни има пътеки. Прозорците са украсени с орнаменти. На стените са изписани епизоди от Новия и Стария завети. По средата се спускат два големи полюлея с кристал и метал, боядисан в златист цвят. Целият иконостас е с икони на светци. Всичко е позлатено! Отпред има два големи свещника. Приготвяха се за сватба. Ние останахме, за да видим, какъв е ритуалът. Излязохме до вратата, за да почакаме началото. Шаферите, облечени в черни костюми и бели ризи, хванати под ръка, в дясно, роднините на момичето, а в ляво – роднините на момчето. След това, по същия начин въвеждат и родителите, които заемат местата си на първата скамейка. Следва въвеждането на шаферките. Те бяха облечени в розови рокли, а на главите си носеха бели венчета. Те застанаха от ляво на булката, а от дясно се наредиха шаферите. След кратка пауза започна църковно песнопение. С бавни и тържествени стъпки пристъпваха бащата на булката, хванат под ръка от дъщеря му. Изкачиха стъпалата пред олтара и застанаха пред свещеника, който ги очакваше там. Бащата слезе и седна на първата скамейка от дясно. Младоженецът застана от дясно на булката. След църковния обред, всички излязоха.
Взехме Вера и отидохме над Холивуд и посетихме паркове, които носеха имена като „Тайната вечеря” и „Тайната на живота”. Влязохме в едно салонче със скачени столове. Показаха ни запис, думи на Давид, както кака Цветанка ни превеждаше от английски. След това ни представиха жива картина на Разпятието край Йерусалим, как хората са присъствали, а в дъното се виждаше самият град. Така е направено всичко, като жив театър, сякаш се намираш наистина там, преди столетия. След това сякаш стана буря, която се постигаше отново със светлини и звуци. След това ни представиха две постановки, или два спектакъла на библейска тематика. Вечерта отново гледахме телевизия”.

15 ФЕВРУАРИ, ПОНЕДЕЛНИК

Станахме късно. До 12 закусвахме, а след това до 14 ч. разглеждахме снимките на кака. П-късно посетихме музея на изкуствата. В първия павилион представяха постиженията в изследването на Космоса. След това – здравето на човека, преминахме и в салона за минералогия с много редки и ценни експонати от територията на САЩ. Разгледахме и творчество и керамика от Мексико. В експонатите от по-ранните години има голяма прилика с тези, които имаме и в България. Колелета от кола са правени от дърво, както и при нас. Такива колела за каруци се употребяваха при нас и след Освобождението ни от турците, а дори и през 20-те и 30-те години на ХХ век. Видяхме също тъкани от коноп, каквито обработваха и в Софийско, видяхме също и керамика, стомни за вода и много други интересни неща.

16ФЕВРУАРИ, ВТОРНИК

Преди обед беше облачно и валя дъжд. Следобед ходихме до Лонг Бийч. На връщане минахме през Фълертон и взехме пощата. Посетихме и бай Руси. Говорихме с него да режем дървета на една от къщите. Отбихме се и в Аника”.

17 ФЕВРУАРИ, СРЯДА

„…Заедно с Вера тръгнахме към морето. Минахме през Сан Педро, населен от богати хора, които са си направили чифлици. Местността е хълмиста и е обрасла с дървета. Кака ни показа, къде живее чорбаджията /вероятно се има предвид работодателя/ на Веско. Във всеки двор имаше коне, а в някои имаше и конюшня за отглеждане на повече коне. При празници, тези коне се дават под наем на млади хора, които обичат конете и си правят разходки с тях. Срещат се понякога две момичета, които карат бавно и се разговарят помежду си. Прехвърлихме баира и започнахме да се спускаме към океана. Целият южен склон е застроен с вили. Излязохме на пътя, край брега на океана и тръгнахме по него. Наложи се да направим завой, защото брега е вдаден в океана. Спряхме в Marine land. Вера и Елена се качиха на асансьор, който ги изкачи на кулата, от където се вижда целия Лос Анжелис и крайбрежието на север и на юг. Отгоре видели как скачат делфините в басейна. Около кулата има много хубава градина с тропически цветя. От тук се придвижвахме само по брега и спряхме до църква, цялата направена от стъкло. Имаше и хубава градина.
След това спряхме в Лонг Бийч. Още с приближаването ни видяхме помпи за земно масло и рафинериите. До тях, в околността на пристанището, има много заводи. На залива се вижда висока дъга на моста, по който, за да минеш, се заплащат 25 цента – такса. Кака ни разходи и по него. Паркирахме. Там има много магазинчета за дрехи, бижутерии, закусвални, рибарски магазин и голям параход, който е ресторант.
В този презокеански параход влязохме, за да го разгледаме. Той е бил английски и се е казвал „Princess Loiuse”. По средата имаше експонати, които представяха облеклото на капитана на парахода. Имаше и запазена оригинална заповед от английския крал до екипажа на парахода. Ресторантът беше тапициран с тъмно-червено кадифе. Седнахме да си починем и поръчахме разхладителни напитки. По-късно по фрий уей се завърнахме в Холивуд.”

18ФЕВРУАРИ, ЧЕТВЪРТЪК

„…След закуска отидохме до центъра на Лос Анжелис, в агенцията на френската авиокомпания компания. Тук обяснихме, че са ни взели повече пари за полета, а не сме получили това, което ни се е полагало, което разбрахме в  последствие. Върнаха ни разликата от 100 долара, защото се отказахме да летим на връщане към България със самолет на тази авиокомпания.
По-късно оставихме Вера за преглед при лекаря, за ръката й, а ние с Веско отидохме в ресторанта на Петър Петров, за да вечеряме. После отидохме в квартирата на Веско. Той се извини, защото беше притеснен, че живее в една стая с баня и кухня, която хазяйката му е пригодила за сам човек. Квартирата беше на улица № 137, в квартал, където живееха чернокожи. Веско извади да ни почерпи с плодове – банани и портокали, както и напитки и бира. Почерпихме се, поприказвахме и към 10 ч. вечерта си тръгнахме”.

19 ФЕВРУАРИ, ПЕТЪК

„…Рано сутринта отидохме във Фълертон. Взехме бай Руси и заминахме за Уест Ковина /тук е къщата на Цветанка, където тя е живяла заедно с баща си Стойо Иванов Крушкин, когато са дошли от северните щати на юг, някъде в края на 40-те, или началото на 50-те години на ХХ в./.
Отрязахме едно голяма дърво, клоните на което се бяха качили на покрива на къщата и имаше опасност да го повредят. Качихме клоните на камиончето на бай Руси и заминахме за сметището. Тук при влизане, по преценка на служебното лице, заплатихме 5 долара и се приближихме до булдозерите. Тук разтоварихме, за да изметем и колата. Абсолютно забранено е да се взема каквото и да било от сметището! Когато шофьорите карат пълна кола, те са задължени така да се придвижват, че да не падне дори и едно листо от товара, който возят, на платното или на шосето, където карат превоза. Ако натоварят повече неща, задължително товарът трябва да е покрит с брезент, за да не замърсят по пътя!
На сметището имаше два булдозера, на които задните колела са по-високи от предните и са метални. Те са много мощни и понеже са високи, по тях не се задържа боклук. Прибрахме се в къщата на бай Руси. Тук обядвахме и си тръгнахме. Отбихме се в офиса на кака, за да свършим малко работа. У дома написах писмо на дъщеря ми Николинка и се приготвихме да ходим на вечеря в Българския клуб в Лос Анжелис. Облеклото ни беше официално – риза и вратовръзка. От Ню Йорк беше дошъл български владика. Приветствие беше поднесено от председателя на Българското дружество – това е сина на Мария Иванова  /това е същата Мара-чорапа, за която писахме по-горе/. Говори и владиката /по всяка вероятност става дума за митрополит Андрей Велички/. Речите бяха произнесени на английски език. Останах учуден, защо на българска вечер не се говори на български език…! Обясниха ми, че имало гости, както и владиката бил довел американци, а те не разбирали български език.
Тук се запознахме с много българи, които живеят в Лос Анжелис…”.

20 ФЕВРУАРИ, СЪБОТА

„…Взехме дъщерята на Вера, Мери и отидохме в Милка Джонсън /тя е успяла да избяга в САЩ през 60-те години, заедно със сина си/. Гледахме телевизия. Вечерта около 10 ч. имаше земетресение…”.

21 ФЕВРУАРИ, НЕДЕЛЯ

„…След закуска отидохме на гроба на татко, после посетихме македоно-българската църква „Климент Охридски”. След края на службата дават закуска и кафе, което се заплаща и приходите отиват за Дружеството. Обядвахме в къщи и следобед посетихме обсерваторията в Грифит парк. Тук видяхме различни съоръжения. Влязохме в салон, където в средата седнахме и имаше уреди. Дойде някакъв служител и ни представи начина на работа на тези уреди. Тук идвали на обучение космонавти, за да изучават атмосферата и да наблюдават. Залата беше кръгла и като изгасиха осветлението, на тавана остана осветено и се получи същински хоризонт, в начупена линия, представляващо било на планина, а нагоре беше небосклонът. Гледахме физическото махало, което отчита часовниковата минута. Върнахме се у дома, вечеряхме и отидохме на кино, в световно известният „Chinese teatre”. Филмът беше „Обещания в навечерието” с Мелина Меркури. Посетителите бяха малко, само около 10-тина - 15 човека. Разгледахме кино-театъра. Външната форма беше в китайски стил. Влязохме в преддверието, където е касата. Билетите струват по 3л50 долара на човек. Влизаме в голяма фоайе с хубав килим. На стената – картина от бита на китайците. В салона – също килим. Столовете – тапицирани, специална изработка. Стените-с орнаменти от китайския бит. Широкоекранен филм. Цветен! Прекрасен филм!
От фоайето в страни, по килим се слиза надолу за дамския, а в дясно – за мъжкия тоалет. Силно, неоново осветление. Стените – облицовани с плочки. В дясно – столове за сядане, а на отсрещната стена – мивките, с големи огледала. Течен сапун, топла и студена вода! Тук в две изящни купи са поставени кибрити за пушачите. Те са безплатни! През една врата в дясно се влиза в тоалетната. Изрядна чистота! Течаща вода промива писоарите! Долу е поставен специален дезинфекционен препарат на калъпчета, което унищожава всякаква възможна миризма на амоняк. Отделно, в кабини са и клекалата, чисти…! Промивната вода е обеззаразена с химикали предварително! Когато седнеш, нямаш чувството, че се намираш в тоалетна…! В този кино-театър са прожектирани първите филми – премиери, на които присъстват актьорите и режисьорите, както още и авторите, критиците и литераторите. След това филмите са пускани за масови прожекции. В последствие направили нов кино-театър и преместили там премиерните прожекции, а този бил закупен от някакъв американец и бил преустроен в китайски стил. Пред театъра на плочи са взети отпечатъци на старите кино-звезди и са написани имената им. Когато влизаш в театъра, отдясно има експонати от старо време. Поставен е и бюст в цял ръст на първия директор на театъра. След това Вера настоя да черпи и отидохме в „Room of the top”. Качихме се с асансьор до 19-тия етаж, където е обзаведен клуб-аперитив. Тук осветлението е много слабо. Пихме по един hot bol – сода с ракия и се любувахме на вечерната панорама на Лос Анжелис. Към полунощ се прибрахме. Имаше интересен филм по телевизията. Жените останаха да гледат, а аз си легнах…”.

22 ФЕВРУАРИ, ПОНЕДЕЛНИК

„…Почистихме градината на къщата в Уест Ковина. От пръчките направихме снопчета и след това отидохме на гости на бай Руси, на домашна точена баница…!”.

23 ФЕВРУАРИ, ВТОРНИК

Пуснах второ писмо до Николинка и до племенника на Елена – Златко. Изпратих му агитационни материали /вероятно става дума за рекламни брошури от забележителности/.
След това отидохме отново в Уест Ковина, отрязахме бадемовото дръвче и почистихме. После се качихме на планината Big Bear и стигнахме до Кристалното езеро. Там имаше сняг, езерото беше замръзнало и покрито със сняг. Тук имаше хубави, големи борови дървета. Срещнахме няколко коли с хипита и кака Цветанка много се изплаши! Направихме набързо снимки и си тръгнахме.
Вера ни посрещна с думите, че трябва да се пере. Взехме нейните и нашите дрехи и отидохме на градска пералня и макар и да закъсняхме, свършихме и тази работа…”

24 ФЕВРУАРИ, СРЯДА

„…Обядвахме, взехме Вера и отидохме на пазара за земеделски продукти. Паркирахме и започнахме да разглеждаме магазините. Тук има също и ресторанти, закусвални и сладкарници. На паркинга има четириъгълна кула, с височина около 20 метра, на която има часовник и рекламен надпис.
Тук има магазини за цветя, зеленчуци, млечни произведения и сувенири. Спряхме да пием по една разхладителна напитка. Вера отиде в студиото да иска пропуск. Дойде и ни каза, че ни била махал с ръка, но не сме я видели. Тръгнахме, като прекосихме само паркинга, на те започнали и затворили вратите. Върнахме се. Кака ми купи и ми подари много хубави и удобни кецове и ножичка за нокти…”.

25 ФЕВРУАРИ, ЧЕТВЪРТЪК

„…Тръгнахме на път за племенницата ми Христинка, дъщерята на кака Цветанка. Купихме дрехи – жилетки, панталони и други. Аз написах писма до Лешница /тук са роднините на съпруга на Цветанка-Найден/, на приятелите Цеца и Любо, на Змейков и на баба Фанка /това е майката на Зорка - приятелка на семейството на Георги в София. Мъжът на Зорка – Цветан, родом от град Брезник, още като войник бяга от България малко след 9 септември 1944 г. и заминава нелегално за Австралия, където живее до смъртта си някъде към средата на 70-те години на ХХ век/.
Па пътя към Христина ни срещна тъмен облак от пясък. Една голяма кола за спане /вероятно нещо като ван, ли каравана/ се клатушкаше цялата застрашително сякаш всеки момент ще се обърне! Нашата кола също се клатушкаше, то кака удържа. Отбихме се от фрей уей и на една бензиностанция попитахме за пътя. Времето се проясни. Пристигнахме на мръкване. Децата на Христинка – Марк и Марлин много се зарадваха на баба си. Христина си хареса една хубава бяла фланела и кака й я подари. Тя беше взела и разни лакомства. Запознахме се с Норман – съпругът на Христина. После вечеряхме и гледахме телевизия…”

26 ФЕВРУАРИ, ПЕТЪК

„…Закусихме и излязохме на разходка в гората. Събрахме големи шишарки, които имаха семки като тези на слънчогледа и се ядат. Почвата е пясъчник. Трева няма. Растителността е клечковидна като чубрица и е ароматна, примесена с аромата на горски клек. След това слязохме в градчето. Разгледахме магазина, който е като наш универсален магазин – универмаг…”

27 ФЕВРУАРИ, СЪБОТА

„…Закусихме и ходихме на птицефермата за яйца. Купихме три дузини и се върнахме. Тръгнахме за Лос Анжелис. Приготвихме се за вечеринка.
Това беше първата ни вечеринка. Не беше добре организирана и не беше много посетена. Някои от българите я бойкотирали. Седнахме и дойде бюфетчика, който е съдържател на клуба. Запознахме се. Той ни представи съпругата си. Тя беше австралийка. Той е избягал през 1949 г. от България. Бил е съдържател на ресторанта „Арияна” на езерото до Орлов мост в София. След национализацията, през Цариград той успял да избяга в Австралия. В България е бил борец и се е състезавал. Казва се Чамов. В Австралия престоял едва 4-5 години и с жена си се прехвърлили в Калифорния. От време на време организирал състезания по борба. Посещава и всички състезания по борба, които се провеждат в Лос Анжелис. След това с него говорихме, кои спортисти от по-старите познавам и аз. Оказа се, че имаме общи познати. Той остана крайно недоволен от вечеринката и си тръгна. Тръгнахме си и ние…”.
На интересна информация се натъкнахме при търсенето на допълнителна информация за Никола Чамов, в сайта http://desebg.com/. Тук се споменава разказът, в документален вариант, на началника на девети отдел в Шесто управление на „Държавна сигурност”. Това е докладна записка от майор Нешо Нешев от 29 август 1983 г. Въпросният докладва, че от 11 до 13 август същата година, в Лос Анжелис се е провело световно първенство по свободна борба за младежи, на което е присъствал като формален организатор по борба към БСФС /спортния съюз в България в онези години/.
По-нататък Нешев докладва, как в залата по време на състезанието са се появили седем българи, които аплодирали нашите и съветските състезатели. Така агентът от тайните служби установява присъствието на Никола Чамов. За него той разказва, че е: „…на 72 години, от гр. Панагюрище, живеещ в района на Холивуд….Представи се както бивш български състезател по борба, взел участие в олимпийските игри през 1936 г. в Берлин. След 9 септември 1944 г. бил член на висшия спортен съвет…През 1948 г. бил изключен от спортното движение в НРБ. По този повод  отправи завоалиран упрек към тогавашното ръководство на спортното движение у нас. …
След изключването му…заминал за Австралия, където отворил ресторант с шоу-програма, а след това заминал за Холивуд. Изрази голяма желание да заведе цялата българска група в Холивуд, за да „покажел” забележителностите на този квартал. …Един от другите българи – Ганчо Доневски, ми сподели „под секрет”, че Чамов е милионер, един от най-богатите българи в Лос Анжелис…”.
Нешев продължава разказа си, като казва, че веднага след състезанието ръгнал с колата на Чамов. Той разхожда няколко човека от делегацията и накрая настоява да ги покани на вечеря, за да „поприказват”, както в кавички поставя тази дума самият Нешев, който продължава разказа си така: „…Домът му се намира съвсем близо до Българския културен център в Холивуд. Щом седнахме на масата Чамов запита директно всеки от нас какъв е….По време на вечерята /Чамов/ се стремеше да се самоизтъкне като бивш борец от голяма класа. С различни въпроси успях да установя, че след спечелване на прилична сума в Австралия, Чамов пристигнал преди „доста” години в Холивуд, закупил две къщи и два магазина. Една от къщите и магазините давал под наем, който бил от порядъка на 40 хил.  щатски долара годишно. През 1982 г. идвал със съпругата си у нас, за да „разгледали страната”. Не изказа мнение, как намира България след повече от 30 годишно отсъствие…”.
По време на вечерята майор Нешев неколкократно се опитва да насочи вниманието към Българския културен център в Холивуд, за да разбере неговото ръководство и състав. Това, което установява е, че Чамов е член на ръководството, но не успява да разбере, кой е председател на тази организация на нашите емигранти в момента. Разбира също, че в Холивуд живеят около 2 хил. български емигранти. Описва също, че самата сграда е с височина 2-3 етажа и около 200-250 кв. м. площ.
Нешев специално отбелязва, че в една от стаите на Чамов е изграден нещо като български кът – „камина и рафтове с предмети от българския бит”.
„…От кабинетното изучаване на Никола Чамов се установи, че същият е роден на 28 декември 1916 г.”, докладва майор Нешев, който все пак в последствие установява, че Чамов е бил председател на Българо-Американския културен център в Холивуд. Той отбелязва в доклада си, че Никола Чамов е „обработвал български граждани към невъзвръщенство”! 

28 ФЕВРУАРИ, НЕДЕЛЯ

„…Вера беше отишла при дъщеря си Мери. Ние отидохме на църква в гръцката църква. След това бяхме в офиса на кака, за да свършим малко работа и после отидохме в Грифит парк. Тук обядвахме.Слънцето беше слабо и духаше лек вятър. Тук-там имаше млади двойки, излезли на разходка в парка. Една двойка хипита бяха близо до нас. Край тях минаха други трима младежи, пак хипита, които водеха куче с тях. Тръгнахме си. Посетихме Стойчо от Троян. Той е българин, дърводелец, който има дюкян /магазин/ на бул. „Санта Моника”. Посрещна ни. Запознахме се със семейството му. Жена му е рускиня. Широка душа! Почерпиха ни с банани и портокали. Говорихме, как д-р Жейков /вероятно се има предвид д-р Матей Жейков/ е купил църквата „Св. Георги” на негово име. Той е недоволен от него. За ремонта на сградата е дал много безплатни надници /работил е много пъти безплатно/, както и друг българин – Джани Джонсът от Митровци, Михайловградски окръг /днес в българската административна област Монтана/.
После попитах Стойчо за мярката акче. Той повика сина си и той ми обясни, като аз си записах в тефтерчето информацията. По-късно се прибрахме и писах писма…”

1 МАРТ, ПОНЕДЕЛНИК

„…Сутринта тръгнахме за Фълертон. Взехме писма от пощата и от там отидохме в банката. Кака Цветанка пусна чекове, после минахме през Санта Ана – и през двете къщи. Посетихме рибарската борса, за да купим риба, но нямаше. Имаше голямо вълнение. Спуснахме се по крайбрежието до Лагуна Бийч, а от там отидохме на гости в Аника. Изминахме около 200 мили до там…”

2 МАРТ, ВТОРНИК

„…Вера беше започнала работа вече. Към 10 сутринта дойде Мариян и донесе нейни дрехи, които подари на Елена. Мариян е слабичка жена. Лицето започнало да се набръчква, средна е на ръст, но много весела, жизнерадостна и игрива. Внезапно запява високо и сама си танцува, или пък хваща Елена, след това я пуска, хваща мен и така се забавлява! Тя поговори с кака Цветанка и си замина.
Бяхме на разходка, а вечерта се отбихме в дома на попа от църквата „Свети Климент” – Владо Михайлов. Той беше самичък, жена му беше отишла на работа. В САЩ е капиталистически строй, но лозунгът, че „който не работи не трябва да яде” е валиден и тук!
Владо беше малко смутен от нашето пристигане. Докато отседнахме и телефонът му позвъни. Той обясни, че ние сме дошли на гости и че ще закъснее. Когато свърши разговора ни обясни, че това е бил Петър Петров. В неговия ресторант се събира ръководството на българската организация и щял да присъства български владика, защото на другия ден си заминавал /вероятно става дума за митрополит Андрей Велички/.
Уверихме домакина си, че нашето идване е случайно, да не се безпокои и че ще дойдем друг път. Тръгнахме си, за да го освободим. Организацията ще строи нова църква, до тогава извършват богослужение в американска църква, за което и плащат наем. Попът се извиняваше много и настояваше да дойдем втори път…”.

3 МАРТ, СРЯДА

„…Сутринта след закуска, започна приготовлението за вечеря при Петър Петров. Кака сложи да вари боб. Следобед сложихме всичко в колата и към 17,00 ч. тръгнахме към Пит /вероятно има предвид Петър Петров/, където вечеряхме заедно с Веско. За да не обиди Петър, той си поръча стек – това е пържола…”

4 МАРТ, ЧЕТВЪРТЪК

В 10,00 ч. тръгнахме към банката. От там, през Лонг Бийч, отидохме на гости на бай Руси. Уговорихме се на следващия ден да ходим да ремонтираме тавана на къщата на кака в Санта Ана. Вечерта се прибрахме…”.

5 МАРТ, ПЕТЪК

„…Сутринта тръгнахме за Санта Ана. По пътя колата ни се развали. Пушеше мотора. Повикахме сервиза и те ни закараха за ремонт. Преди това кака се беше обадила на бай Руси за аварията, която беше станала с колата. Той дойде с неговия камион на мястото на аварията. След ремонта на колата отидохме в магазина за строителни материали. Взехме цимент и едно парче дъска за поправка на прозореца. Аз монтирах дъската, като бай Руси ми помогна за меренето и след това той се качи на една маса, за да измаже тавана. В къщата живееше под наем мексиканско семейство и мъжа беше в отпуск по болест. Имаше превръзка на два от пръстите на ръката. Нарушихме му почивката. Понеже ни остана един чувал от материала за мазилката, бай Руси го върна в магазина и след това си заминахме за Фълертон. Тук вечеряхме в дома бай Руси. Приказвахме, гледахме телевизия и късно вечерта се прибрахме да преспим в квартирата…”.

6 МАРТ, СЪБОТА

„…След закуска, сестра ми, Елена и аз отидохме в офиса на кака. Аз писах писма до дъщерята Николинка и до легацията в Ню Йорк, за да питаме, за да питаме, къде трябва да направим постъпки за удължаване на срока на престоя ни в САЩ за още 6 месеца. Писах писмо и до Стойчо-баджанака /това е съпругът на Стоянка, сестра на Елена - втората съпруга на Георги, с която той е на гости на сестра си в Америка/. Изпратих писмо и на поп Георги /той е приятел на Георги и е свещеник в църквата „Св. София в столицата София. Жена му Станка продавала свещи в храма/. Изпратих писма и до баба Цвета, и приятелката ни Борка в София. /Баба Цвета е най-голямата сестра на Елена – втората съпруга на Георги/. Около 17,00 ч. ни удари ново земетресение, което беше силно, но кратко.
Вечерта бяхме на гости в българката Милка Типова. Тук бяха и друго две семейства, едното от Сан Франциско – Джим и другарката му, родом от град Разлог в България. Второто семейство беше от Лос Анжелис. Те бяха дошли с дъщеря им.
Същият ден е празнувано освобождението но България от турско робство и по този случай в City hall българската колония е била приветствана от кмета на града. Реч е произнесъл председателя на дружеството на българите, живеещи в Калифорния. Прибрахме се към 11 ч. преди полунощ…”.

7 МАРТ, СЪБОТА

„…След закуска отидохме на посещение в „Дизниленд”. Придружаваха ни Вера и дъщеря й Рене. Тя се обади на някакъв неин приятел  го помолила да ни уреди посещението. Вера го потърси и той извади билети за мен и за Елена, а тя получи гратис – свободен от такса вход. Целият ден бяхме в „Дизниленд”. Направихме снимки на хубаво разцъфтели цветя. Тук може да се види всичко, което е възможно да се роди в човешката фантазия. Всичко е в действителни мащаби. Например, има зала за концерта на птиците, която е изпълнена с тропически птици и когато започне представлението, въпреки,че са изкуствени, те сякаш наистина пеят и издават крясъци, които реално можем да чуем в гората. Всичко това е заснето може би на магнетофонна лента, или пък машинката е инсталирана в човката на изкуствения папагал. С издаването на звука, той си отваря и устата, което го прави почти жив.
В отделението за джунглата е монтирана растителност, а също и горила. Тя е направена много страшна, отваря си устата и крещи, сякаш всеки момент ще се нехвърли върху нас! Всички животни крещят и издават специфични звуци ,като пресъздават какафонията на джунглата. Докато отиваме от едната в другата зала, между посетителите се движат манекени – Мики Маус, слон, мечка и други. Те разговарят с посетителите или играят. Оркестри свирят на няколко места. Не липсват и заведения, където можеш да седнеш да си починеш, да закусиш, или да обядваш.
В сектора за страната на приключенията, се качваме на една яхта и екскурзовод ни обяснява всеки момент, какво се случва. Минаваме между два борещи се хипопотама, които са отворили широко устите си. Следва кът от африканската джунгла, със стада от зебри, жирафи и лъвове, а до тях слон, седнал в реката. С хобота си се полива и от време на време хвърля вода и към посетителите! Представена е и мистерията на изследователите, попаднали в джунглата и подгонени от носорог и една хиена. За да се спасят, те са избягали и са се покачили на едно високо дърво. Когато носорогът повдигне главата си, за да ги достигне, петимата се насочват нагоре, което става със специален механизъм. Когато носорогът свали главата си надолу, хората също се спускат на такова разстояние, на което обаче той не може да ги докосне…!
Представена е също и Америка след откриването й и заселването на европейци по тези земи. Представен е конският трамвай, конската карета, омнибус, както и Линкълн, седящ на един стол, а зад него се вижда кубето с пилона на парламента. Линкълн говори, след това става прав, което е уникално техническо постижение!
Секторът на Ню Орлеан изобразява река Мисисипи по която посетителите се разхождат с лодки. Представен е градът, синият ресторант в лунна светлина. Тук е пиратската пещера, където са били скрити скъпоценности, които пиратите са ограбвали от корабите. В сектора на бъдещето е показан полет до Луната, утопия, показваща богатствата на Атлантика, пътуваме с подводница, наблюдаваме флората и фауната на океана.
От тук се придвижихме със специално влакче до хотелите. Тук ни представиха специална атракция – игра със светлини и водни струи. Много красиви ситуации! Късно вечерта си тръгнахме, както остана да догледаме онези епизоди със системи, които или не работеха, поради ремонт, или просто не остана време за тях…”

8 и 9 МАРТ, НЕДЕЛЯ И ПОНЕДЕЛНИК

„…Заминахме за градчето Палм Спрингс, то се намира на юг от Лос Анжелис. Нощувахме в град Боман, при бай Минчо. Палм Спрингс е най-топлото място в Калифорния. През зимата тук идват богати американци, за да играят голф. Градът е построен в равнината, в полите на планината Мажестик. Почвата е песъчлива. Планирани са прави улици, има и летище за вътрешни полети. Това е един от зимните курорти на САЩ. Постройките са едноетажни, а поне в половината дворове има и плувни басейни с размери от 10/20 м. до около 10/30 м.
Тук има много хотели и мотели с разкошно мебелирани стаи, които създават комфортна обстановка. Вътрешните дворове имат хубави градини.
Склоновете на планината са червени и по тях няма растителност, понеже тя изгаря от силното слънце през лятото. Нощувахме отново в Боман, при бай Минчо. На следващата сутрин с колата посетихме селището „Индио”. Спряхме до палмова гора. Фурмите бяха узрели и повечето бяха обрани. Тук научихме, че от плодовете, които се намират в САЩ, най-скъпи са фурмите, защото много трудно се отглеждат. Когато палмата цъфти, работници се качват със стълби, за да опрашват цветовете, за да се образува плод и той е колкото нашите лешници. Понеже палмите израстват високи, по 15-20 м., то както опрашването, така и събирането на реколтата се извършва ръчно. Направихме снимки и на връщане спряхме пред един магазин, в който Вера поръча по една разхладителна напитка, нещо като нашата лимонада. Тук имаше много хубави грейпфрути. Купихме си. Ходихме да видим внучката на кака от сина й Фреди – Памела. Търсихме я на работата. Намерихме я в болницата, където тя е лаборант. Почакахме, докато я повикаха. Поприказвахме и заминахме за Боман. Втора вечер нощувахме при бай Минчо. Той беше много доволен. Неговата жена Райна също беше много щастлива за това, че отидохме отново у тях. Той е слаб, висок мъж, със скулесто лице, а тя е пълна и също висока жена. Той обича да се шегува, а тя се смее и обича да пее. И двамата са много гостоприемни! Щом влязохме, веднага сложиха масата и извадиха шише с вино. Вечерта гледахме телевизия и си легнахме късно…”.

13 МАРТ, ЧЕТВЪРТЪК

„…Заминахме за Палм Спрингс. Памела се беше преместила на нова квартира. Заедно отидохме в „Индио”, за да си купи нощна лампа. Вечерта минахме по главната улица и кака ни показа фееричното осветление на шосето, което ни въведе в градчето. От двете страни на пътя са засадени палми. На около 2/3 от височината им са монтирани електрически крушки и светлината им е насочена към короната на палмата. Това създава една наистина чудна феерия в контраст със зеления цвят на листата.
Както навсякъде, така и тук има много магазини с хубави и естетично подредени витрини. Паркирахме колата и започнахме да разглеждаме града. Магазините бяха отворени. Посетихме един, в който продаваха картини. След това последователно бяхме в магазини за дрехи, за бижута и за разни украси, направени от отпадъчна ламарина. Закусихме, взехме си и по един сладолед и след това се прибрахме в квартирата. Памела и приятелката й бяха излезли навън. Поставихме дюшеци на земята и легнахме в хола…”.

14 МАРТ, ПЕТЪК

„…Сутринта момичетата бяха отишли на работа, а ние закусихме и отново отидохме на главната улица. Купихме илюстровани картички и аз надписах за Николинка и за приятелите ми Борислав Ботев и Алеко. Влязохме в Бюрото за продажба на недвижими имоти. Дадоха ни два адреса. Чиновникът ни взе с неговата кола и ни показа разпределението. Едната къща беше на път за „Индио”, в пясъците и поради това не  харесахме. Тя беше празна. Другата беше до планината. Още имаше хора в нея, но бяха любезни и ни посрещнаха с усмивка на уста, за да разгледаме жилището. Тръгнахме си като се сбогувахме с Памела. Минахме край минералните бани в Палм Спрингс. Пихме вода от чешмата и разгледахме банята. Аз влязох вътре. Един от работниците ми показа отделението за събличане, ваните, както и къде почиват лекуващите се след баните и лекарските кабинети. Благодарих му и излязох. Над баните се издига четириетажна сграда, в която са настанени хората като в хотел. Направихме снимки и продължихме пътуването. Посетихме въздушния трамвай-кар в планината Сент Джасинто. Отклонението на пътя минаваше по долината за началната станция ,която е построена на около 800 кв. м. Взехме билети и се наредихме на опашката. Единият вагон отиваше нагоре, а другият – слизаше. Отвън са червени на цвят и има елипсовидна форма. Всеки вагон събира около 30 пътници – правостоящи. Качихме се и ние и пътувахме около 15 минути. Крайната станция е на височина 2595 м. Отначало се движим между скатовете без растителност. Едва в пояса на снега се появиха борови дървета. Големия наклон се преминава на две места с прескачане на възли. Трамваят спра и се разклаща. В този момент някои не издържат и пищят от страх. В последната станция има ресторант и сладкарница отделно. Има и щанд за сувенири и пощенска станция. Излязохме от другата страна между боровете. Снегът беше около 30 мм. Слънцето клонеше км залез. Стана хладно и си тръгнахме. Пристигнахме в Боман. След вечеря дойдоха семейство Мери и Борис Бояджиеви. Поприказвахме си с тях, а после дойдоха и семейство Ана и Лазо Кърнячки. Те живеят близо до Боман, в съседното селище – Банинг. Имат птицеферма. Тя е средна жена, а той – едър, пълен и добре сложен. С бай Минчо си имат закачливи приказки…”.

15 МАРТ, СЪБОТА

„…Станахме и закусихме. Следобед с колата разходихме бай Минчо и Райна в черешовата долина. Направихме снимка при градината на един българин. Черешите цъфтяха. Прибрахме се, а вечерта посетихме семейство Бояджиеви…”.

16 МАРТ, НЕДЕЛЯ

Към 10 ч. сутринта тръгнахме км Лос Анжелис. Минахме през Фълертон-до банката и пощата, където пощенската кутия беше сменена. Гостувахме на бай Руси…”.

17 МАРТ, ПОНЕДЕЛНИК

„…Приготвихме се за годишнината на татко. Ходихме на гроба и следобед прекарахме у дома…”.

20 МАРТ, ЧЕТВЪРТЪК

„…Ходихме в Мери,  след това отидохме до офиса на кака. От тук ни взе доктора и ни заведе в зала „Memorial sport”, където имаше състезание на ролкови кънки. Първо излязоха мъжките тимове. Пистата е елипсовидна по форма и е направена от дървен материал. Доктора е дежурен за инциденти и масажира състезателите. Двата тима обикалят пистата като по един от тях има бяла каска. Който надбяга, печели точки, другите от противниковият тим му пречат. После излязоха женските тимове. Съставите им са по седем души. Спечелиха червените…”.

21 МАРТ, ПЕТЪК

„…Обядвахме. Следобед ходихме на манежите. Тук имаше конници с коне и обучаваха любители. След това отидохме в парка. Бяха се събрали хипита и ни достраша да стоим там. Купихме си сладолед и се прибрахме…”.

22 МАРТ, СЪБОТА

Заминахме за Уест Ковина. Прекопахме част от градината и почистихме троскотът. Вечерта останахме във Фълертон и спахме в бай Руси. Дейзи спа в хола, а на нас ни отстъпи спалнята си. Аз прегледах някои от книгите й. Тя учи мексикански език. Има учебник и речник. На следващия ден оправяхме парцали, а баба Янка ги плетеше за изтривалка. Гледахме телевизия и пак нощувахме в бай Руси…”.

23 МАРТ, СРЯДА

„…Бай Руси имаше нарязани клони. Нтоварихме ги на камиона и ги закарахме на сметището. Изцапах се. Като се прибрах си взех душ и облякох чисти дрехи. За обяд бяха направили баница. След това продължихме работата с парцалите, като ние ги мотаехме, а Янка ги плетеше. Гледахме телевизия и нощувахме при тях отново…”.
Три са ключовите думи, които Георги използва, докато пише на ръка, къде с писалка, къде с молив, своя уникален по рода си пътепис – „българин”, „дом” и …”баница”. Неотдавна в Америка почина Фредерик Мирчов, племенник на Георги от неговата сестра Цветанка. След смъртта му, неговият син Браян писа, че в памет на баща си ще приготви именно българска баница. Баницата е едно от нещата, които българите в Америка считат като нещо почти свещено. Баницата за българите в САЩ е не просто национално ястие, тя е ритуал, тя е преживяване, тя е религия!
Именно заради това, Георги съвършено несъзнателно допуска употребата на тези три думи – „дом”, „българин” и „баница”! Това са трите думи, които се набиват на очи, когато четем ръкописния пътепис на Георги за пътуването му в Америка в далечната 1971 г., когато да видиш Ниагарския водопад беше много по-трудно, отколкото по времето на Алеко Константинов…!

26 МАРТ, ПЕТЪК

„…Заминахме при Христинка, дъщерята на кака Цветанка. Тя взе кори, сирене за баница и други работи. Тук пристигаха и хората от ръководството на църквата. Христина поиска помощ за приготвянето на постна храна. Започна подготовката по определяне на количества и приготвянето…”.

27 МАРТ, СЪБОТА

„…Докато жените готвеха, аз събирах листата в градината. По това време пристигна и групата със свещеника. Ние с Норман и Марлин почистихме масите и измихме съдовете. После играх шах, но загубих партията и си легнах…”.

28 МАРТ, НЕДЕЛЯ

„…Сутринта в салона имаше църковна служба. Отидох едва на края. Поговорих си с попа. Той е финландец, преселил се в Калифорния. Сервирахме обеда. Ние отново прибрахме и измихме съдовете. Аз се научих да мия чинии с машина! Защо да не мога, след като Марлин правеше това, а беше едва на 9-10 години! Гостите си заминаха. Ние също се приготвихме за път. Заминахме за Сан Франциско. По пътя се отбихме в град Бейкърсфилд. Потърсихме Нора. /Нора Крадликова е далечна роднина на Атанаска, първата жена на Георги, която е и майка на дъщеря му Николинка. Бащата на Нора е женен за Кина от София. Нора е доведена дъщеря на Кина, заедно с братчето й. Бащата на Нора е бил началник на централната поща в София, което е било по ранг нещо като министър на съобщенията/. „…намерихме Нора  у дома. Тя ни посрещна. Вечеряхме. Приказвахме. Смяхме се, пяхме и играхме. Нощувахме в дома й…”.

29 МАРТ…

„…Закусихме. Времето беше слънчево. Разгледахме градината и тръгнахме за Сан Франциско. Пътувахме от 12 на обяд до 9,30 вечерта. Минахме през плодородна и обработваема земя. Имаше много лозя, които били отглеждани от сърби. В няколко от селищата имаше изби  - производители, които и продаваха вино. Пътят беше много хубав, двупосочен и  по средата на голяма протежение бяха засадени зокуми. По пътя имаше много хубаво цъфнали черешови градини и ние спряхме да си направим снимки. Към 9,30 ч. спряхме в Mountain View, в семейства Ambra – италианци. Тук нощувахме. Сара е приятелка на сестра ми още от Сиракюз. /Сара е сестра на италианката Аника. Тя има шест сестри и един брат, които приемали Цветанка за тяхна сестра/.
Сара е ниска и дебела жена. Застаряла. Боядисва си косата. Облича се посредствено. Говори много бързо и високо. Мъжът и Джоузеф /Джо/ е едър и висок, черноок мъж със слабо прошарена коса. Ходи малко наведен от кръста напред. Много е работлив. Имат 25 къщи, от които 23 дават под наем. В една живеят те, а в друга – дъщеря им. Тя е омъжена и има две деца – едното е на 4-5 години – момче, има и дъщеря на 8-9 месеца. Сара отдава под наем къщите, тя води преговорите, тя сключва договорите и поставя условията, определя наема и върши цялата административна работа. Джо почиства, боядисва, дезинфекцира жилището, след като напуснат квартирантите. Поправя счупените неща, или ги подменя, ако не може да се поправят. Така са си разпределили работата. При Сара живееше от няколко месеца и едната й внучка -  на 15 години, която се казваше Саракина. Дошла от Филаделфия, където живяла с майка си, брат си и по-голямата си сестра, защото майката държала бар и не можела да я контролира…”.

30 МАРТ…

 „…Закусихме. Наблизо живееше по-малката сестра и отидохме да я вземем. Тя ни посрещна с целувка. Направихме си снимка и продължихме заедно с нея към трета сестра. Тя имаше къща до планината. Къщата беше много хубава, с още по-хубава цветна и овощна градина, имаше и плувен басейн. Посрещна ни сестрата, която си прилича със Сара, докато другата сестра не си прилича с нея. Домакинята е ниска, не много дебела и носи очила. Вдовица. При нея живеят дъщеря й и зет й с едно момиченце – ученичка на около 10 години. На гости им беше свекървата, която живее в източните щати. По произход тя е полякиня – едра и пълна жена. Сервираха ни кафе и сладкиши, а след това и плодове. Върнахме се след залез слънце…”.

31 МАРТ…

„…Сутринта се събудих от високо говорене по телефона. Беше Сара. Пиеха кафе с кака. Те си приказваха, а след закуска аз отидох в градината. Тя имаше алпинеум пред къщата, а от към двора, около оградата имаше цветна ивица  овощни дървета. Прекопах и почистих тревата. В средата двора беше затревен. Вечерта ни заведоха на гости на друго италианско семейство – Redjo Kalabria. Когато се върнахме, писах писмо на дъщеря ми Николинка и на Ана Симеонова /Тя е сестра на Недялка Симеонова-известна българска цигуларка през 30-те и 40-те години. Тя е родом от Хасково, а синът й Димитър остава жив при катастрофата на самолета, където загива певицата Паша Христова, през декември 1971 г./…”.

1 АПРИЛ…

„…След закуска продължих да почиствам градината, а Сара, кака и Елена отидоха на пазар и когато се върнаха, донесоха цветя. Аз ги засадих и полях следобеда. Вечерта ходихме на гости на едно семейство, където жената е италианка, а мъжа е японец. Той поседя малко и се извини, че отива в болницата при баща си. Жена му е много работлива, извади да ни покаже поне 10-15 плетива-ръкоделия. Прибрахме се. Аз си легнах, а жените гледаха телевизия…”.

2 АПРИЛ…

„…Сутринта оправих пак градината, но отпред. Засадих нови цветя около алпинеума и ги полях. Вечерта отидохме на гости в малката сестра. Те ремонтират кухнята. Поставят долапи и плочки. Стягат се за сватба. Тя има две дъщери. Едната, която ще я омъжват е от първия й брак, но детето е отглеждано от втория й мъж. Той по произход е чех. Усмихнат, висок, рус и тънък мъж. Та е приятна жена, не много висока, черноока. Не е пълна. В двора имат две къщи, които отдават под наем. В едната стая на тяхната къща са под наем двама пенсионери от войната във Виетнам. Запознахме се. Единият е слаб, среден на ръст, рус мъж, с плах поглед, вследствие участието му във войната. Той е твърде нервен, неспокоен и непрекъснато се движи нанякъде. Другият е висок, по-пълен. И двамата с влюбени в хазяйката си. Първият бил по-невъздържан и се издал. Веднъж тя се приготвяла да излиза, а той, след като влизал и излизал много пъти  попитал, кога ще се върне. Вторият мъж е постоянно около вратата да следи, кой влиза и кой излиза, както и кой къде отива!
След като разгледахме всичко, сложиха масата в кухнята и ни почерпиха с разхладителни безалкохолни напитки.
Сара има шест сестри и те са се снимали, подредени по възраст, една зад друга, а накрая е кака – седмата сестра…! Едната от сестрите наскоро беше починала. Мъжът й държи ресторант. Не са имали деца и преди смъртта си тя оставила завещание: ресторантът и колата оставя на мъжа си. Къщата оставя да си я делят сестрите и единствения им брат, а на него оставя нещо повече отколкото на сестрите си. Запознахме се със съпруга на починалата сестра…”.

3 АПРИЛ…

„…Следобед, заедно със Сара отидохме в Belmont, в дома на Мери Забунова. Запознахме се с мъжа й Стефан. Имат правнучки. Пенсионери са. Снимахме се и се прибрахме….”.
Историята на Мери е интересна, защото се преплита с историята на друг популярен българин в САЩ. Това е Михо, или Михаил, известен повече като Майкъл Колумбия.
Михаил е роден в едно ямболско село. Заминава за Америка още като дете, далеч преди водоразделната в националната ни история дата 9.ІХ.1944 г. В „Новия свят” Михаил „се превръща” в Майкъл Колумбия и заживява във Фресно, шестият по големина град в Калифорния. Когато идва време да служи в армията, Майкъл е изпратен във Военновъздушните сили. Много българи избират военната професия в САЩ, защото тя им дава сигурност, защото е достатъчно престижна и защото е доходна. Запазени са архиви, които недвусмислено показват интереса, не само дори на българската имиграция в САЩ, към военната сфера.
Така постепенно Майкъл решава да се развива именно в системата на отбраната. Завършва военно училище и става военен пилот. По време на Втората световна война той попада в ескадрила, която е била предвидена да бомбардира София. Командирът му обаче разбрал, че той е с български произход и го отписва от списъците за пилотите-бомбардировачи на българската столица. Майкъл Колумбия е безкрайно благодарен за това, защото неговата съвест не би позволила той да участва в нападение над собствената си родина, въпреки, че още от дете той живее в Америка.
Този епизод от живота на Майкъл Колумбия е един от най-знаменателните, защото показва една от отличителните черти, може би дори най-силната, на българските имигранти в САЩ и не само там. Става дума за тяхната лоялност и към новата си родина-Америка, и към „стария край”-България. Едва ли ние днес можем да си представим, какви бурни чувства са разтърсвали душата на младия пилот-бомбардировач, когато е научил, че трябва да пусне бомби над столицата на родината-майка!?
Едва ли обаче може често да се срещне и такова благородство, като това на командира на Майкъл Колумбия, който е прозрял, че не може един военен, който е от български произход, да участва в бомбардировки над собствената си държава, където е роден и е изживял част от детството си. Майкъл Колумбия достига военно звание „полковник” от американските Военновъздушни сили и се пенсионира.
Знаем, че войната е война. Там няма място за особена романтика, още по-малко пък - тактичност, но тези двама офицери постигат едно завидно благородство, което именно по време на война, умножава своето значение. Не знаем името на този американски командир, но чрез името на нашият Михо /полковник от резерва на американските ВВС Майкъл Колумбия/, правим възможното, за да споменем този незнаен воин в името на справедливостта и на историческата истина.
Това е само една илюстрация от професионалната история на един американски полковник от ямболско село. Той обаче има и лична история, според която предлага брак на Цветанка - сестрата на Георги – неговата „кака Цветанка”. Тя отказва предложението, защото по това време има здравословни проблеми. През 1978 г. Майкъл се жени именно за Мери Забунова /истинското й име е Мария и е българска емигрантка от София/. Тя има предишен брак със Стефан, който е починал и от когото има син, който работи в музикално радио в Лос Анжелис. Майкъл няма деца от Мери.
През 1978 г. двамата се завръщат в България, за да се срещнат със свои близки, роднини и приятели. Отсядат в дома на Георги и Елена в София.
Майкъл Колумбия, който всички наричаха Михо, до края на живота му...! Той е един от нас, защото до края на живота си остана българин, въпреки че още от детството си живееше в Америка. Това е един от хората, които могат да служат за пример, защото с доблестната си постъпка, негово лично решение да не участва в бомбардировките, още преди да знае, че командирът му е взел такова решение, той се превръща едновременно в съвременен и български, и американски герой. Заедно с него герой е и неговият командир.

4 АПРИЛ…

„…Сутринта заминахме с колата на Джо. Той караше, до него беше Сара, а отзад бяхме ние тримата – аз, жена ми Елена и кака Цветанка. Разходихме се из Сан Франциско. Колата му беше доста луксозна, тежка. Струвала 10 хил. долара. Прозорците се сваляха автоматично. Тапицерията също беше много хубава.
Времето беше прекрасно. Посетихме Golden bridge. Наричат го златният мост, защото в четирите краища има по един златен пирон в стълбовете. Всяка година поне 10-20 човека успяват да се качат тук и да скочат в желанието си да сложат край на живота си. Това се случва въпреки поставената постоянна охрана на моста. Насреща е паметникът на Колумб. Направихме снимка на моста и се отправихме към града. Обядвахме в италиански ресторант с италианска кухня. Храната беше много изобилна. След това Джо ни разходи по най-красивата улица на света – Crookedest street. Това е и най-кривата улица, която има поне десетина завоя. На връщане отново се отбихме в италианското семейство – Redjo Kalabria…”.

5 АПРИЛ…

„…Сутринта Джо отида с камиона си в Оукланд, за да помогне на зет си за ремонта на  къщата му. Минахме по моста, който свързва Сан Франциско и Оукланд, който е дълъг около 12 и половина километра. Само над водата има около 7 и половина километра! За построяването му е употребено 20 700 тона желязо и 535 кутии боя. Името на моста е Bay Bridge. Той е на два етажа. По горния се отива от Сан Франциско за Оукланд, а обратно, движението е по долния етаж на моста. В Оукланд се отбихме в дома на една македонка. Поприказвахме и взехме цветя от нея, които засадихме в градината на Сара…”.

6 АПРИЛ…

„…Джо замина рано с камиона си за Оукланд, за да помага за ремонта. Сменяваха дъски на фасадата. Ние с колата на Сара отидохме по-късно при тях. Когато привършиха ремонта, сестрата на Джо приготви богат обяд със спагети, месо, бира и безалкохолни напитки. Зетят се похвали с оръжието, което има. Той служил моряк в армията. Като запасен притежава шест пушки: ловна, карабина, снайпер, две дълги пушки и една нова. Има също и три пистолета. За тях направил специален шкаф, остъклен от трите страни, а отдолу – преграда с врата за коланите, кобурите и други принадлежности. На стената е поставил герба на полската му фамилия. Къщата е на два етажа. Комфортно обзаведена. Всичко е изискано и подредено добре. Следобед се разположихме в гостната, където пихме кафе. На връщане се отбихме в семейство Redjo Kalabria…”.

7 АПРИЛ…

„…Сутринта Сара отново ни събуди с високо говорене по телефона. Станахме късно. Джо беше излязъл по работа. Аз отново се заех с градината. Полях новопосадените цветя.
По-късно Джо смени маслото на колата на кака, защото тя се оплака, че моторът много загрявал. Вечерта отидохме в „дома на покойника” – Marcharie, понеже беше починал бащата на японеца от семейството, което посетихме преди дни – италианката и японеца. Закъсняхме и вече беше затворено…”.

8 АПРИЛ…

„…Сутринта отново полях градината. Открих дупки от сляпо куче в тревната площ на вътрешния двор. Със своята кола кака тръгна към семейство Забунови. Те ни чакаха и с тяхната кола заминахме за Сан Франциско.
Пътят минаваше край самия залив и покрай летището. На всеки две минути един самолет излита и на негово място идва друг. Срещу нас на хоризонта се открояват два хълма. По пътя няма насаждения и всичко е обрасло с трева. Когато достигнахме входа на летището, завихме на ляво в южната част на Сан Франциско, разположена в подножието на хълма. Къщите са много красиви, бели и има много декоративни храсти и цветя около и пред тях. Изящни витрини на магазините! Минаваме край парка и изкачваме височината. Пред нас се открива приказна панорама на Сан Франциско с едноименния залив и прекрасните бели къщи. На голяма част от домовете входните врати бяха на улицата и стълбите допираха тротоара. Като на пристанищен град, местността е вълнообразно хълмиста и къщите са накацали като пингвини от двете страни на пътя ни. В далечината на северозапад и на север се простираха мощните снаги на Golden Gate bridge  и на двуетажния мост, по който дойдохме в града.
Хоризонта над Сан Франциско е необичайно назъбен от кулите на сградите – предимно хотели с ресторанти, административни и държавни сгради.
По-късно минахме по златния мост, заплатихме с такса от 25 цента. Спряхме колата и си направихме снимки. След това продължихме към Оукланд за дома. Пътят отново минаваше край залива. Пред нас се показа силуета на голям завод. Това беше един от автомобилните заводи на „Форд”. Наближихме малка къща и Забунова ни заведе в неин братовчед – Ангелов. Когато ни видя, той много се зарадва. Покани ни в дома си. Той е едър мъж, с мустаци. Весел и добър компаньон. Разбра, че сме от България  побърза да ни обясни, че е дошъл в Америка много малък – само на 3 години. Баща му имал бръснарница на бул. „Георги Димитров” в София, срещу кино „Цанко Церковски”. Продал магазинчето и с цялото семейство заминали за Америка. Тук той станал водопроводчик. Именно това сега са най-скъпо платените услуги в Америка. Имал работилница. При него работели синът му и зет му и по този начин печелели доста пари. За един час работа на тях се плащат по 20 долара. Той се оженил за мексиканка. Покани ни на 12 юни да присъстваме на сватбата на дъщеря му. Каза, че като софиянци ни чувства много близки, защото и той е от София.
Продължихме край залива за дома. По пътя спряхме да пазаруваме зеленчуци. Бай Стефан, мъжа на Мери който по професия е готвач, веднага започна да избира каквото му харесва.
Вечерта бяхме в Сара, там вечеряхме. По-късно Джо ме заведе на „Шоу  гърлс” в Сан Франциско, като това беше нещо като благодарност за това, че се погрижих за градината им. Пътувахме с камиона на Джо. Намерихме паркинг на улица, която е успоредна на главната. Тръгнахме за центъра. Появиха се заведенията. Спряхме пред едно. Джо провери, кои момичета играят. Продължихме и спряхме пред второ заведение. Джо си каза нещо с младежа на входа и влязохме вътре. На входа ни посрещна разпоредител и попита, колко души сме. В този момент се приближи една сервитьорка и той й каза, къде да ни настани. Тя беше ниско момиче с много къса пола, черни коси и с чорапогащник, така че краката й бяха почти целите открити. На главата си носеше бяла кордела. Салонът беше тъмен, а сцената беше силно осветена. Момиче играеше голо на сцената. Ние бяхме настанени на първия ред на места с номер 3 и 4, от ляво на сцената. Джо поръча за него и за мен по едно питие – хот бол – смес от алкохол и газирана напитка с лед и по една лимонада. Плати на сервитьорката и тя ни пожела приятно прекарване.
След кратка пауза на сцената излезе второ момче, което повдигна единият край на завесата. Тя беше в розов тоалет, с яка от бяла кожа на раменете си. Под звуците на музиката тя започна да танцува. С пластични движения на ръцете, движейки си тялото, както младежите играят новите танци сега – туист, рок и други, момичето държеше кожата за двата края. Това беше встъпителната част, както загряването на спортистите преди състезание. По средата на сцената имаше поставена стълба с 3-4 стъпала, по които с танц, момичето слезе сред публиката и мина по празното пространство между сцената и първия ред на амфитеатрално наредените столове, в дясно на сцената. С танц, бавни стъпки и пластични движения тя се върна, оглеждайки публиката и те – нея. Продължи, мина пред нас, Джо й каза нещо, без аз да разбера, какво, достигна до края на реда  на връщане спря пред Джо и го помоли да й откопчае ципа на роклята.  После отново се качи на сцената и с грациозно движение остави кожата на пода до завесата. Танцувайки, тя се обърна с гръб към публиката и си свали роклята. Хвърли я настрани и остана по сутиен, бикини, чорапи и бели обувки с токчета. От сцената, отново с танц, тя слезе на първия ред и по същия начин мина в ляво  дясно, ласкаеки публиката. После пак се върна и се качи отново на сцената. Тръгна по средната пътека и към третия ред се озова на малък подиум. Сега започна съществената част.
Обърна се гръб към посетителите, движейки ръцете си, сложи дясната си ръка на гърба си, ловко откопча копчето на сутиена си, дръпна леко края навън, прехвърли ръката си на лявото рамо с грация, дръпна левият край и свали целият сутиен, като със същата ръка го хвърли върху роклята. Танцува на сцената и отново слезе. Изпъна левият си крак към един младеж и видях, как той я гледаше втренчено, целият почервенял. Тя му каза нещо и той остана неподвижен. Всички наоколо се смееха с глас. Младежът гневно си разтърси раменете, като че ли се освобождаваше от ръце, които са го стиснали като в менгеме, протегна двете си ръце напред и за да достигне жартиера си наведе главата напред, така че едва не докосна гърдите на момичето. Обърна горният край на чорапа надолу и го издърпа, а момичето го взе и го показа на публиката. След това по същия начин момчето свали и другия чорап. Тогава разбрах, че когато тя му е казала да й свали чорапа, той първоначално е отказал, защото е щял да докосне гърдите й и се притеснил, но като са му се смели всички, той е преодолял притеснението си, обидил се е, че го смятат за страхлив и за да защити мъжкото си достойнство, той е направил, каквото му е казало момичето…!
Боса и държейки чорапите си в едната ръка, тя продължи да танцува, качи се на сцената и остави бельото си при другите дрехи. Б4з да спира движенията си, тя отново се обърна с гръб към публиката, изви се надясно от кръста нагоре, сложи двете си ръце на лявото бедро, хвана ципа на бикините с едната си ръка, а с другата ги свали. Напрежението на всички се повиши, а тя с ритмични превъртания на ръцете, хвърли бикините си при останалите дрехи. Продължи да танцува. Обърна се много бързо към публиката и отново зае предишната поза. Завъртя цял кръг, поставяйки ръцете си спуснати надолу и отпред. След това, повдигайки ги нагоре кръстосано отново се завъртя в профил. След това коленичи, постави дясната си ръка върху лявата и я придвижи нагоре до рамото си, едва докосвайки я, все едно я гали, а главата си наклони към дясното рамо. През цялото време отправяше нежни погледи към посетителите. След това бързо смени ръцете си и повтори същото движение, с лявата си ръка и на дясната, потрети движението, сменяйки ръцете си и се изправи. Продължи да танцува като започна да слиза от сцената, мина в дясно пред първия ред, върна се на ляво. Мина край нас и накрая на се качи на друг малък подиум. Стъпи на него, след това отново коленичи с гръб към нас и като си изви главата назад, започна едновременно да движи ръцете си и косата й опря на подиума. Направи още движение, след това слезе и отново отиде до средата, качи се на подиума на средната пътека, там повтори движенията и след това се качи на сцената. Така приключи нейното участие.
След нея излязоха още две момичета, които повториха нейния танц със събличането и музиката беше спряна. Имаше голям антракт. През това време пред първия ред излезе един мъж, висок, мургав, с къдрава коса, облечен в тъмен костюм. Той беше на средна възраст и започна да разговаря с публиката последователно. Задаваше въпроси на хора, като питаше поотделно на колко е години и от къде е. Питаше също, дали са харесали момичета и кое най-много са си харесали. След това казваше, че за съжаление не може да я има и всички започваха да се смеят. След паузата отново пуснаха музиката и шоуто започна отново. Когато излезе първата танцьорка, Джо стана и си тръгнахме. Отидохме в една закусвалня и по мое настояване си взехме по един хот-дог и по една сода. След това тръгнахме. Той караше много бързо и половин час преди полунощ се бяхме прибрали в къщи. Жена ми Елена не беше заспала, може би от любопитство, пък и не беше толкова късно. Тя поиска да й разкажа, какво съм видял. Аз й описах всичко накратко и в заключение й казах, че, когато си тръгнахме, изпитах особено чувство пред невижданото до сега от мен, чисто гола жена да танцува на сцена! Когато вече танцуваха голи, напрежението намаляваше наполовина на това, когато се събличаха! Преди да си тръгнем от заведението, дойдоха три млади двойки, доста развеселени. До тяхното идване в салона имаше само мъже…”.

9 АПРИЛ…

„…Сутринта полях градината. Обядвахме и към 14 ч. следобед Джо ни взе с неговата кола. Отпред седна Сара, а отзад – аз, Елена и кака. Сара взе и внучето си, което седеше между тях отпред. Потеглихме към планината. Тя беше близо и скоро започнахме да изкачваме височината й. Пътят беше хубав, асфалтов, с лек наклон и минаваше през широколистна гора. Когато наближихме билото, навлязохме в борова гора. Завихме на ляво, там беше скатът и надолу започваше долина. Появиха се високи и дебели стволове. Още на първия завой спряхме пред една горска къщичка, която се гушеше сред гигантски борове. Слязохме. Джо отиде към павилиона със закуски, а ние влязохме в малко магазинче. Купихме си сувенири. Бяхме пристигнали в Red Wood. Дънерът на един бор е толкова голям, че може да бъде обхванат от 6, 8 и дори 10 човека, хванати за ръка. Диаметъра на един дънер е от 3 до 5 метра, а някои екземпляри са и повече! Кората е мека и е на нишки, а самото дърво при обработка на материала е червено и мушлика /вероятно някакъв вид дървояд/ не го яде. По твърдост за обработване прилича на нашата липа. Джо ми предложи закуска, но отказах. Любувах се на великолепната гледка, на чудното творение на природата и нямах никакво желание за храна. Тук постояхме около час и отново тръгнахме към брега на океана.
Пътят беше наклонен и минаваше през хубава гора, а по цялото му протежение от двете страни имаше вили, които бяха много кокетни. Щом гората свърши, излязохме на около 2-3 км. от брега, на хубава и широка магистрала. Пред нас се очертаваха контурите на сградите на Санта Круз – красив морски курорт с обширен плаж. Беше по залез слънце. На плажа бяха останали само две млади двойки и едно семейство. Край брега имаше хубава улица с много забавления по нея, както на нашите панаири – стрелба, топки за хвърляне в мрежа, въртележки. Седнах при конете и си починах. Преминахме по кея и тръгнахме по мостика. Той беше доста широк и по него имаше магазини за риба, морски раци, октоподи – всички сурови, но и приготвени за храна. Купих две картички за дъщерята Николинка и за племенника Златко.
Тръгнахме си и по Фрий уей  към 21 ч. се прибрахме в Сара. Ходихме отново на гости на италианката, която е женена за японец. Тя беше висока, едра жена. Имаше мъжки вид. В една стая гледаше две възрастни жени на пансионни начала. Освен че им предоставя квартира, тя също готви, пере и се грижи за здравето им. По-късно си тръгнахме…”.

10 АПРИЛ, СЪБОТА

„…Сутринта отново бях в градината. След приготовленията на кака и Елена, заминахме за Белмонт, при семейство Забунови. Мери подари на Елена една рокля и гердан от бели мъниста. Заедно със Забунови заминахме за Сан Франциско, защото Мери беше касиерка на вечеринката. Оставихме я в салона да се организира, а ние – аз, сестра ми и жена ми отидохме пеша да разгледаме магазините. Върнахме се навреме. В салона бяха започнали да идват посетители. Седнахме на една дълга маса. Запознахме се с много българи. Някои бяха много учтиви. Черпиха ни. Пол Вълканов, млад човек на около 35 години, висок и въздебеличък, не пропускаше нито едно хоро. Вечеринките в Калифорния българите ги организират редовно. Ако началото е обявено за 8 ч., то се започва с храна. Обикновено се приготвя българска храна, като например – баница, която се точи от няколко членки на дружеството. Има също кебапчета, мусака. За пиене има обикновено бира и безалкохолни газирани напитки.
Ако вечеринката се организира по случай някакъв празник, председателят ще произнесе кратко слово, ще приветства присъстващите и се открива веселата част – хора и танци.
Пристигнаха Джо и Сара, аз ги посрещнат и ги настанихме на нашата маса. Предложиха им храна. Те се нахраниха. След това ние започнахме да танцуваме хора и те постояха малко и си тръгнаха. Разговаряхме с други българи, които изказаха голяма носталгия по отечеството. Искат да посетят България, но роднините им били измрели, а внуците не ги познавали! Към 2 ч. си тръгнахме за Маунтин Вю и към 3 ч. след полунощ си легнахме. На другия ден щяхме да пътуваме з Лос Анжелис…”.

11 АПРИЛ, НЕДЕЛЯ

„…Станахме рано и се приготвихме за път. Сара ни изпрати, но беше много натъжена, защото не останахме да празнуваме католическия Великден. Минахме по крайбрежието на Тихия океан. От селището Glory се отправихме към брега. Тук се отбихме в един манастир. Имаше много хора, празнуваха Великден. Тук си взех две шишарки, които по форма приличаха на прапорец, а и самото дърво-бор беше рядък вид, какъвто не бях виждал до сега.
Пътят ни продължи през чудно красиви места. Шосето беше тясно, планинско, защото по крайбрежието се простираше планинска верига. Минахме край Монтерей – малко селище, където има някакво специализирано училище. Един от преподавателите тк е моят съученик Шики Атанасов – син на учителя по литература Ангел Атанасов.
На крайбрежието направихме по една снимка и към 2 следобед пристигнахме в Хърст Сан Симеон. Това е замък изграден на хълм край океана на голяма площ и само от бял мрамор. Има Нептунов басейн. Навсякъде са поставени статуи, които са били закупени в Гърция. Този замък Хърст подарил на любимата си кинозвезда. Тук тя живеела без право да го напуска без него. След бизнеса си, той отделял внимание и на семейството си, а останалото време е било за нея. В района има много антилопи, зебри и бизони, както и много други животни. Отклонихме се от шосето и спряхме на голям паркинг. Купихме си билети за посещението и закусихме, докато чакахме автобуса. След 10 мин. Той дойде и като тръгнахме, екскурзоводът започна да ни разказва. Купихме си картички и продължихме. Късно вечерта навлязохме в Лос Анжелис. Имаше голяма задръстване и се наложи често да спираме, като се движехме с пет мили в час. Прибрахме се чак към 10 ч. вечерта. Пътуването беше дълго и изморително…”.

12 АПРИЛ, ПОНЕДЕЛНИК

„…Сутринта рано към 8 ч. тръгнахме за Уест Ковина, после отидохме и в Санта Ана и се отправихме за Лонг Бийч като обиколихме квартирантите. На връщане се отбихме в Инглевуд и се видяхме с Веско. Пред полунощ се прибрахме у дома…”.

13 АПРИЛ, ВТОРНИК

„…Тази сутрин станах късно, едва към 10 и закусих към 12. Следобеда отидохме при Мария от Толидо. Тя е на 55 години, слаба и малко прегърбена жена. Русите й коси току що бяха започнали да посивяват. Очите й обаче бяха морско сини! Носи очила за четене. Живее самичка. Децата в САЩ, щом получат първата заплата, напускат родителите си. Наемат жилище под наем и така живеят много от тях. Тримата сина на Мария също живеят така. Най-малкият не е женен и ходи при майка си да се храни и да го пере тя, като за това й плаща пари. Другите двама сина на Мария са женени. Средният е взел жена от Толидо и има две малки деца на предучилищна възраст – едното на 3 г., а другото на 5 г. – момиче и момче. Той е безработен и получава помощ от щата, но пие и парите свършват, поради което семейството му мизерува.
Големият син се е издигнал, работи в студио. Семейството му е четиричленно и живее в самостоятелна къща  в Холивуд, с басейн в двора, където са вилите на известни хора. Обзавеждането му е луксозно. Печели много пари и фактически той издържа майка си. Наел е една стая с кухня и баня в Лос Анжелис, в една триетажна къща, дълга около 50 м. и широка около 10-12 м. В двата края и в средата има входни врати, по средата коридор, и от двете страни – апартаменти от една и две стаи, с кухни, бани и тоалетни, във всеки от тях. Тя винаги беше заключена, защото я беше страх да не бъде нападната, ограбена и убита. Ние отидохме в дома на сина на Мария , който живее в Холивуд. Тя беше там, за да пази къщата, докато те бяха на ваканция. Там заварихме Мери и Джан Джонсън, двата от село Митровци, Михайловградски окръг /днес – област Монтана, България/. Мария ни посрещна и ни покани н масата. Семейство Джонсън бяха отишли по-рано и вече с хранеха.
Пихме кафе. Разгледахме къщата, двора и си направихме снимки. Синът й имаше специален салон с билярд, където играеха, имаше и маса за игра на карти, когато имат гости. Дворът обикновено се намира зад къщата. Имаше хубав басейн, без градинка с овощни дървета. Отпред към улицата няма ограда, а са посадени цветя и тревна площ. Семейство Джонсън си заминаха, те живееха на 10 км. от тук, в Западен Холивуд. Майката на Мери беше болна. Ние останахме на приказки до късно…”.

14 АПРИЛ…

„…Беше сряда. Сутринта, за голяма изненада на американците, беше облачно и заваля дъжд. След закуска писах писмо на Николинка и сложих в плика три снимки. Попълнихме формуляра до консулството в Ню Йорк, с което искахме продължаване на престоя ни с още шест месеца…”.

15 АПРИЛ, ЧЕТВЪРТЪК

„…Взехме пощата към 10 ч. и отидохме в офиса на кака, при доктора. Той се намира на 15 км. от нас. Ходихме на пералнята. Те са 3 или 4 една до друга, а от другата страна на стената са монтирани сушилните. За да задействаш пералнята, трябва да поставиш две монети, едната от 25 цента, другата от 5 цента. След това се бута една издадена петичка навътре, монетите падат и моторът се включва, задвижва се всичко и започва да тече вода. Поставя се прах за пране и белина и се поставят дрехите, като в едно отделение се поставят само бели, в друго – само цветни. Затваря се капака. Пералнята работи толкова време, колкото е необходимо да се изперат дрехите. След това автоматично спира. Дрехите са изцедени, изваждаме ги на една количка на четири колела. На височина от 60-70 см е монтирана квадратна кошница, а на 1,70 м. ма лост, на който се поставят закачалките. С количката дрехите се пренасят до сушилнята, поставят се вътре и чрез електрически ключ  се пуска в движение. До входа има автомати за напитки, или прах за пране и срещу 10-20 цента, завърташ един ключ и отдолу, в специално гнездо пада исканият артикул.
Когато спре сушенето, сухите дрехи се изваждат и се пуска втори път, за вълнените, или за одеяла. Тук идват всички – стари и млади, жени и мъже, без разлика на пол и възраст. Сгънахме изсушените дрехи, поставихме ги в колата и тръгнахме към вкъщи. Изпратихме формулярите за Ню Йорк…”.

16 АПРИЛ, ПЕТЪК

„…Кака свари леща, обядвахме и тръгнахме за Фълертон, при бай Руси. На връщане отидохме до гръцката църква на 12-те евангелия. Намерихме място за паркиране. Чухме, че цялата сграда отвътре е позлатена. Имаше много хора. Богослужението се извършва на гръцки език. Към 10,30 ч.  се прибрахме…”.

17 АПРИЛ, СЪБОТА

Изчакахме пощата, обядвахме и отидохме в офиса на кака при доктора. Отбихме се на гости на Аника и на връщане отново се отбихме в гръцката църква на Възкресение. Едва намерихме паркинг. Тази вечер беше много по-тържествено и феерично. Всеки държеше голяма свещ на която е поставена червена чашка, в която да се събира восъка и да не капе по ръцете и по дрехите. Навън имаше също много хора. След като се обяви „Христос Возкресе”, започнахме да се промъкваме, за да се опитаме да влезем вътре. В преддверието имаше опашка и от ляво и от дясно имаше разпоредители. Те пропускаха само по 5-6 човека и след дълго чакане, влязохме от дясната страна. Постояхме около половин час. След това излязохме и около 1,30 ч. се прибрахме у дома. По пътя се чукахме с червени яйца…”.

18 АПРИЛ, НЕДЕЛЯ

„…Обядвахме и към 2 ч. по пладне отидохме във Фълертон, при семейството на бай Руси. От тук, заедно с Дейзи, леля Янка, Рози и Джони, с нас беше и Вера, отидохме в завода на „Аполо”. Водеше ни на Рози мъжа. Пристигнахме и първото нещо беше да паркираме. Времето беше слънчево, но ветровито. Прекосихме голяма асфалтирано пространство и се намерихме в завода.
На голяма пространство имаше различни експонати на различни части и схеми. Тук беше и „Аполо 14”, завърнал се от Луната. В хангара, където е поставен в експозиция, се намира и новият „Аполо 15”. Направихме снимки и си взехме материали и снимки от въздушни космически кораби. Върнахме се в 5 следобед. Отидохме на гости в Мариян. Тя живее на север от Холивуд. Обядвахме. Гледахме телевизия и нощувахме при нея…”.

19 АПРИЛ…

„…Сутринта след закуска, потеглихме с колата на Мариян  и нейния приятел и хазяин, за Лас Вегас. Той там имаше служебна работа за покупко-продажба на един хотел в строеж. Пристигнахме към 3 следобед. Потърсихме хотел, настанихме се и към 5 ч. отидохме на вечеря. След това приятелят на Мариян отиде в казино „Майн”. Ние останалите отидохме д се разходим в различни казина. Елена игра на ротативни машини с по един долар само веднъж и спечели, но после ги загуби. Аз също спечелих 1 долар, но след 3-4 поредни загуби се отказах, за да си запазя стотинки за поща. Продължихме обиколката. Върнахме се в казино „Майн” при приятеля на Мариян. Той продължаваше да играе на карти. Прибрахме се към полунощ. На другия ден приятелят на Мариян отиде да си урежда сделка…”.
Тук може би е мястото да добавим един епизод, който е разказан от Георги в устен разговор.
Лас Вегас-“Меката” на развлекателната индустрия, столицата на казината, символът на максималното забавление. Това е Вегас за повечето хора по света. Излишно е да описваме, какво е значението на този “град на сладкия грях”, защото толкова много е писано за него и толкова много хора са мечтали за това място, че то на практика вече само по себе си се е превърнало в една “самомечта”, нещо, което представлява еталон, мерна единица за хубаво прекарване на времето. Лас Вегас обаче е и място, където можеш да спечелиш пари, малко, или много пари.
Неотдавна телевизианният канал “Viasat explorer” излъчи документален филм за влиянието на мафията в живота на този град на игрите-Лас Вегас, в годините от 1979 до 1982 г. и малко след това. Показани бяха почти всичките лица на Вегас, беше направена дисекция на живота там, на възможностите, на игрите, на престъпленията, на цялото ежедневие и битност.
Наистина много хора през годините са смятали, че във Вегас могат да направят бързи пари и с тях да стартират живота си, или просто да го рестартират. Някои са успявали, разбира се, но има и такива, които не само не са рестартирали живота си, а просто са го спирали, заради задължения към казината.
Хазартът е едно от нещата, които официалните власти в България, в онези години, за които разказваше документалния филм, бяха инкриминирани. Хората в социалистическата система бяха обучавани и приучавани към труд и хазартът се представяше като “порок на капитализма”. Разбира се комунистическата партия и държавата в България не можеха да знаят, че един ден хората ще започнат да излизат от увитата с бодлива тел държава и ще видят, че хазартът може и да е вид порок, но е и едно невероятно изживяване и забавление. Тези, които успяха да зърнат Америка в годините на “Студената война”, макар и за кратко, споделяха, че хората там работят, за да живеят, а ние тук живеем, за да работим! Ето само дори от тази кратка и колкото и забавна, толкова и тъжна игрословица, можем да извадим смисъла на Лас Вегас в системата на забавления и приятно прекарване на времето.
Разбира се, комунистическите власти в страната не допускаха някой да сподели положително мнение за каквото и да било, свързано с Америка, защото “на мода” тогава бяха съветските постижения. Те бяха възпявани понякога в толкова екзотичен фалцет, че звучаха абсурдно, като например: “Съветските болни са най-здравите болни в света!!!”, или “Съветските миньори са най-добрите комунисти под земята!!!. Именно поради тази и ред други причини, Лас Вегас беше просто едно “свърталище на нехранимайковци, опортюнисти и капиталисти, които харчат ограбените пари от световния пролетариат!”.
Тъкмо това е мястото, на което попада Елена Иванова, втора съпруга на Георги. Елена се озовава в един съвършено различен свят, който я променя завинаги и вътрешно, и външно, тя просто вече не е същият човек, когато получава шанса да види другостта, да прозре невероятните мащаби на политическата манипулация, която държи образа на Америка в България непременно да бъде черен. Елена обикаля Съединените американски щати почти година, заедно със съпруга си и неговата сестра. Така на 20 април 1971 г., като част от пътешествието им из страната, те попадат в Лас Вегас. Отсядат в хотел с казино “El Cortez”. Елена е възпитавана преди идването на комунизма в България и познава свободата, но Америка в онези години наистина е нещо безкрайно различно от онова, което Елена познава в родината си. В България тази жена не само, че няма къде да играе в казино в онези години, но дори и да си позволи да опита да наподобява този вид игри, тя ще срещне съпротива най-малко от обществото, разбира се от властите, в лицето на низовите партийни организации, както и от службите за сигурност на тоталитарната държава. Ето защо Елена с известен страх играе на игри като “Craps” и “Black Jack”. Тя залага, разбира се, минимални суми и си тръгва. Лягат да спят, защото на следващия ден продължава обиколката на Щатите. Елена постепенно забравя за този случай и той остава в спомените й само като едно дръзване да се докоснеш до греха, до сладостта на съгрешението, което тоталитарна България в онези години, наказва, дори и със затвор.
В края на 1971 г. Елена и Георги се прибират в България. Малко по-късно Елена получава известие за писмо. Отива до пощата в квартала в София, където живее и вижда, че писмото е от Америка. Тя решава, че е от сестрата на Георги, но се оказва, че то е изпратено персонално до Елена, от оторизирани власти в Лас Вегас. Когато е играла на двете игри в казиното, Елена е спечелила малка сума пари-/12 долара/, тя обаче не е разбрала това и си е тръгнала преди да й бъде връчена печалбата. Нейният адрес е бил запазен в базата данни в хотела в Лас Вегас и властите от казиното са й изпратили парите, заедно с поздравителна картичка и макет на таблата за игра на “Craps” и “Black Jack”.
Семейството пази спомена за това писмо дълги години и го разказва като куриоз за коректност и честност. Те приемат този жест колкото куриозно, толкова и снизходително, пред факта, че подобно отношение в България не може да бъде наблюдавано дори и днес, когато страната ни отдавна вече е приета в демократичното семейство.
Както обикновено, това е просто един епизод от личната история на един човек и едно семейство. Тези епизоди обаче представляват спомени, а спомените пораждат размисли, когато размислите се задълбочат и се наложат като шаблон върху историческото време, се получава нещо като полит-исторически очерк с елементи на вестникарска статия. Може именно това представлява горната история, а може би тя е и част от националното ни бреме на един малък народ, който обаче е достигал до различни висоти, дори и до емблематичния Лас Вегас, при това в годините на най-дивния комунизъм в България.
Елена почива в зората на демократичните промени у нас. Тя не може да види свободата, но я чувства с около месец и половина. Въпреки това нейните спомени дори и днес са показателни за едно време, за едно място и за едно мислене, които отдавна вече не са същите. Нейните спомени са само акварелите на една безвъзвратна отминалост, която е качествен и количествен коректив за онова, което може би ни предстои в бъдещето.

20 АПРИЛ…

„…Отидохме на около 15 мили източно от града, на язовира „Хувър”. Той е построен на река Колорадо в най-тесния участък от коритото й. Водата го е издълбала на 300 м. дълбочина между черни скали. Стената е много широка и по нея минава широко асфалтирано шосе. На нея са направени две кули и по средата минава границата на щатите Невада и Аризона. Там си направихме снимка. Срещу заплащане, екскурзовод с асансьор ни заведе в машинното на изградената мощна Водноелектрическа централа. Добиваната енергия, чрез далекопровод с високо напрежение се разпространява в щата Невада и в Лос Анжелис. Водата от централата се отправя на югоизток, за да направи чудото на природата – известните каньони на река Колорадо.
Язовирната стена събира милиони кубически метри вода в грамадно езеро, което сред пустинята на Невада, дава прохлада и живот, както и осигурява културният отдих на американците тук. Тук идват с моторни лодки и срещу заплащан отсядат любители туристи и се любуват на природата и нейните чудеса. Тръгнахме си. По пътя се отбихме в една закусвалня. Имахме купони от хотела, с които можехме да се храним безплатно. Имаше и други купони, срещу които можеш да получиш 0,60 долара за игра на ротативни машини,с друг купон пък можеше да се вечеря безплатно. Обядвахме и след една хубава почивка следобед отнво отидохме на обиколка в казината. Вечерта посетихме най-големите казина „Юлий Цезар”. Това е грамаден хотел-казино. Отпред има ивица с колони и бликаща вода – последна дума на техниката. Купих картички и писах на дъщерята, на баджанака Стойчо и на приятелите – Марко и Борислав…”.

21 АПРИЛ, СРЯДА

„…Към 8 ч. след закуска си тръгнахме. Около 14 ч. пристигнахме в Лос Анжелис. Посетихме Чайна таун. Разгледахме магазините и обядвахме в китайски ресторант. Храната е много изобилна и келнерът ни донесе кутии за да си вземем остатъка за вкъщи…”.

1 МАЙ, СЪБОТА

„…Имахме билети за „Рамона”. Тя се играе на открито, близо до селището „Хемет”. Театърът е построен на малка червена планина. Първото действие се развива в ранчото на Серена Морена, където Алехандро  влюбен в Рамона. Майката на Рамона е индианка и чорбаджийката не обича Рамона. Тя разкрива любовната история. Във второто действие влюбените избягват от ранчото. В трето действие Алехандро отива в планината – семейна трагедия…”.

2 МАЙ, НЕДЕЛЯ

„…До обяд бяхме в къщи. Към 1 часа след обяд тръгнахме за „Буш гардън”. Пред входа имаше няколко големи кафези с папагали. Нямаше много хора. Когато ни дойде реда се качихме на влакче и обиколихме фабриката. Тя не работеше. Паркът беше голям. Имаше около 7-8 водопада, а езерото беше пълно с птици. Много красиви бяха фламингите, розови на цвят. Бира сервираха безплатно. Отидохме и на кино. Там се влиза с автомобила и се гледа така кино. Гледахме „Отнесени от вихъра”. Вера също беше с нас…”.

8 МАЙ, СЪБОТА

„…В къщи се приготвяхме за вечеринка. Поводът – Mother day. Всичко беше организирано от българската колония в клуба. Там, накрая открихме един мъж, който през цялото време стоеше до вратата. Той бил партизанин и след войната бил изпратен тук с вируса „БКП”. Много са били изпратени такива тук, за да комунизират българската колония. Тогава тя се разделила на две….”.
Това е единственото място, на което Георги си позволява нещо като политическа сатира. Дори и днес трудно бихме си обяснили тази негова смелост, защото тези пътни бележки можеше и да попаднат в ръцете на политическата полиция в България в онези години. Ако това беше станало, Георги щеше да си има доста сериозни проблеми с властите, защото такова изявление трудно се обяснява без да е предопределена политическа „вина“ за него...!

9 МАЙ, НЕДЕЛЯ

„…До обед бяхме у дома, после отидохме на мивка за колата. Петима млади мъже я измиха много бързо. Заредихме гориво. Гледахме футбол – Арженита и Перу – 4:0. След това през Холивуд спряхме в Санта Моника. Вечеряхме у дома…”.

10 МАЙ, ПОНЕДЕЛНИК

„…Утринна гимнастика. После отидохме на пощата, за да изпратим паспортите ни до легацията в Ню Йорк…”.

11 МАЙ, ВТОРНИК

„…След закуска с бай Руси отидохме на мястото /нивата му/. Тук той е отглеждал зеленчуци. Имаше малка ламаринена постройка, а вътре имаше ел. печка и хладилник. Вятърът беше надухал много тръни-ветрогони. Събрахме ги. Вдигнах една купчина и отдолу видях змия, около 50 см. Показах я на бай Руси и той я уби. След това запалихме тръните. Той беше известил пожарната служба. От там дойде и един пожарникар, който отговаря за пожари в района. Видя змията и й отряза опашката. Тя била звъняща /по всяка вероятност има предвид гърмяща змия/…”.

17 МАЙ, ПОНЕДЕЛНИК

„…По пощата получихме паспортите с писмо от легацията. Ние искахме допълнително 6 месеца, а те ни дадоха още една година…”.

23 МАЙ, НЕДЕЛЯ

„…Тръгнахме рано, към 4,30 ч. сутринта за Фълертон. Около 5,20 ч. бяхме при бай Руси и около 6,30 ч. потеглихме за Аризона. Минахме през Ривърсайд. Тук има университет за доктори. След това минахме през Дан Бернардино. Към 18 ч. пристигнахме на Гранд Каньон…”.

24 МАЙ, ПОНЕДЕЛНИК

„…След закуска, към 7,30 ч. тръгнах сам да слизам по каньона към река Колорадо. Към 9 ч. бях долу и след около 20 мин. почивка потеглих обратно. Пътеката беше широка около метър – камъни и прах. По пътя срещнах туристи на коне. Те вдигнаха облак от прах, който се разсея за около 10-тна минути. За около 3 часа без почивка се изкачих до горе. Кака се беше изплашила много да не се загубя. Ходила да гледа през инсталираните на брега бинокли. С тях туристите оглеждат чудните ваяния на скалите.
Обядвахме и обикаляхме да разгледаме околността. Видяхме един двукрилен самолет над каньона. Той разхождаше туристи…”.

25 МАЙ, ВТОРНИК

„…Сутринта закусихме и потеглихме за другия каньон – Глен Каньон. Тук изваяните фигури са песъчливи. Много изящни форми. Разгледахме и язовира и продължихме към Bruce Canyon. Тук спахме в една вила….”.

26 МАЙ, СРЯДА

„…Сутринта ходихме до Gueen garden и след това се отправихме към Zion National Park. Тук посетихме и плачещата скала….”.

28 МАЙ…

„…Влязохме в щата Юта и пътувахме към град Beaver. Тук е фермата на българина Константин Дерибеев. През войната той бил с германската армия на Кримския полуостров. Оженил се за рускиня. Имат дъщеря. Когато се изтегляли германците от Русия, той избягал заедно с тях и от там заминал със семейството си за Америка. Установил се в Калифорния. Климата обаче не понасял на жена му и той напуснал Лос Анжелис. Там станала само дъщеря му. Той си купил това ранчо в щата Юта. Вечерта му помогнах да издои кравите. Той имаше шест крави и доенето става с агрегат. Пуска ги в обора по две прави, слага едни железа на главите им да не се въртят. Щом влязат, те започват да ядат ярма в яслата. Поставят се агрегатите и с пуска шалтер. Дерибеев извикваше следващата крава по име. Ако по-напред имаше друга, тя чакаше, което значи, че си знаят имената! Дерибеев имаше малко камионче, което употребява една година и след това срещу 100 долара взема ново. Така той не плащаше за ремонт на колата. Тук бяхме в продължение на една седмица. Аз всеки ден помагах на Дерибеев. На третия ден той ме помоли да му помогна да заколи една овца. Хвана един овен и му помогнах. Трябваше да го закачим на едно дърво, за да го одере, но той беше голям и тежък. Тогава вързахме с едно въже задните крака и го прехвърлихме през един клон. Дерибеев повдигаше тялото, а аз издърпвах въжето. По този начин успяхме да го издигнем. Той го одра, изкорми го и наряза късове месо, за да ги замрази. Той имаше редосеялка. Аз следях, как пада зърното. Дерибеев остана много доволен от мен и предложи да ме изтегли на следваща година в САЩ при него. Обеща да ми плаща по 100 долара месечно. Аз се съгласих…”.

1 ЮНИ, ВТОРНИК

„…Към обяд си тръгнахме от Дерибеев. Преминахме в щата Невада и спряхме в Лас Вегас. Тук посетихме казино „Цезар” и спахме в един мотел. Сутринта рано се прибрахме…”.

5 ЮНИ…

„…Задушница. Ходихме на гроба на татко, бате Найден и Ана Златева. Следобед бяхме на „Доджърс стадион” на бейзболен мач. Беше ми много интересно. За първи път виждах този спорт….”.

6 ЮНИ..

„…Ходихме н сръбската църква и след това се отправихме към Лонг Бийч. Тук посетихме парахода „Куин Мери”. Той е бракуван. Поставен е до брега и около него е насипана пръст и е направен паркинг. Влязохме и го разгледахме. Той е превозвал пътници от Европа към Америка и обратно…”.

9 ЮНИ, СРЯДА

„…Писах писмо на дъщеря ми Николинка. Следобед отидохме на гости на Милица. Тя е приятелка на кака Цветанка. Тя й писала да напуснат Сиракюз, щата Ню Йорк преди години, като й обещала да я приеме при нея, докато се установят в Калифорния. Напоследък Милица се омъжила и не приемала никого на гости, за да не й превземат мъжа…!”.

10 ЮНИ, ЧЕТВЪРТЪК

„…Изпратих писма по пощата, ходихме до банката на Фълертон и после пазарувахме за сребърната сватба на Мери и Стефан Забунови и за сватбата на дъщерята на братовчеда на Мери Забунова…”.

11 ЮНИ, ПЕТЪК

„…Сутринта в 5,30 ч. отидохме до офиса на кака, оправихме го и към 7,30 ч. закусихме. Потеглихме з сем. Забунови. Към 14,30 ч. бяхме в Белмонт. Вечерта бяхме на гости на сем. Лефтерови…”.

12 ЮНИ, СЪБОТА

„…Към 10 часа отидохме на сватбата, а в 11 ч. – в католическата църква. След това с колите отидохме на ресторант в Sun Valley. Обядвахме  и се върнахме в къщата на булката. Тук интересното е, че булката се стрива и младоженецът я търси. Бащата на булката е българин и живее на ул. „Мария Луиза” в София. Той дошъл в Америка като малък с баща си. Имаше водопроводна работилница. Спахме в Белмонт, в дома на сем. Забунови…”.

13 ЮНИ1 НЕДЕЛЯ

„…След закуска, заедно със семейство Забунови отидохме в гр. Сан Матео1 в дома на семейство Левтерови. Тук се състоя честването – сребърната сватба на семейство Забунови – 25 години. Приготвени бяха ястия и безалкохолни напитки. Бяха поднесени подаръците. За случая всичко се купува в сребрист цвят, а опаковката се превързва със сребърна панделка. След приветствието на домакина към юбилярите, започва храненето. Всеки си взема картонена чиния и слага в нея, каквото му харесва. Оттегля се от масата, като всички се събираха на групички от по 2-3 души. Питие всеки си налива сам. По средата на празненството пристигна секретарката на американската легация в София – Павлина. Сестра ми й благодари за съдействието, което ни оказа при заминаването ни. Пренощувахме в Белмонт, в дома на семейство Забунови. На другия ден следобед се прибрахме…”.

18 ЮНИ, ПЕТЪК

„…Следобед заминахме за Оукланд, град срещуположен на Сан Франциско, който се намира на северния бряг на залива. Университетски град. Тук гостувахме на семейство Кондеви. Те са българи от Разлог. Мъжът се занимава с покупко-продажба на къщи, което е много доходна работа тук в Америка. Вечерта отново нощувахме в дома на Забунови…”.

20 ЮНИ, НЕДЕЛЯ

„…Отидохме на пикник. Той се състоя извън града. Мери Забунова беше касиерката. Раздаваше се храна срещу заплащане. Всичко беше организирано от българската колония. Обядвахме. Храната беше – българска кухня. Тук се запознах с един българин – дядка. Той ми разказа неговите семейни недоразумения. Дошъл в България и се оженил за една доста по-млада учителка. Заедно с нея се върнал в Америка. Но тя искала да живеят на различни етажи от къщата, ако той е на първия, тя отивала н втория, ако той е на втория, тя слизала долу! Посъветвали го да й наеме квартира и се разделили. Той плаща наема и издръжката. Тя прост го използвала да я заведе в Америка и сега просто не го искала вече. Попита ме, как да постъпи. В това време сестра ми си оставила чантата при мери и отишла да купи мекици. Когато се върнала чантата й била изчезнала. Елена ме извика и оставих дядката. Започнахме да търсим чантата на кака. Помогнаха ни и други българи. Намерихме само някакви изхвърлени бележки. Крадецът задигнал чантата с парите и документите и избягал. Ходихме в полицията да се оплачем и те ни дадоха една бележка, за да може кака да шофира, докато си извади нова шофьорска книжка. Мери не видяла, кой е крадецът, защото чантата била до нея, но зад гърба й…”.

23 ЮНИ, СРЯДА

„…Сутринта си тръгнахме. По пътя се отбихме в град Фрезно, в ранчото на Михо Колумбия. Влязохме с колата в двора. Не посмяхме да слезем, защото го нямаше, а в двора беше пуснал две големи кучета. По едно време Михо се появи. Не беше женен, живееше сам. Показа ни избата, където имаше пет големи бъчви с вино и оцет. Поиска да нощуваме при него и Елена да направи баница. Двамата с него отидохме до магазина и пазарувахме брашно, сирене и масло. Елена наточи баница и вечеряхме. Поприказвахме си след това. Михо предложи да отидем на националния парк „Йосемит”. На следващата сутрин закусихме и тръгнахме с неговата кола. Долината Йосемит е дълга 10 и половина километра и е широка около 800 м. Стените са отвесни, от гранит. В дъното на долината има хубава ливада с буйна трева. Тук е най-високият водопад в света – Йосемит фолс – 2425 фита – 810 м. височина. Обядвахме тук, полюбуваме се на прекрасната природа и нощувахме във Фрезно…”.

27 ЮНИ, НЕДЕЛЯ

„…След закуска, към 11 часа, отидохме при Аника и Джек. Обядвахме при тях и от 14 ч. отидохме в киностудио „Юнивърсъл сити”. Това е къща за артисти, на два етажа. Тук има съоръжения за снимане на филми. Има стаи без покрив, изкуствен дъжд, който ни валя вътре във въпросната стая. Има и изкуствен сняг от стиропор. Видяхме сцена, как каубой скача от втория етаж, как се взривява торпила, разрез на самолет със седалките и снимат пасажери, избрани от публиката…”.

3 ЮЛИ, СЪБОТА

„…В 10 ч. сутринта бяхме вече в Аника. Взехме ги и отидохме в „Буена парк”. Тук се намира „Knott’s Berry Farm” собственост на Mr. Walter Knott. Това е място за развлечение. Има планина, минава с с лодка през една пещера. Може да се види животът на златотърсача. Тук се снимах, как промивам златоносен пясък. Златото, което намерих ми го поставиха в една малка епруветка и ми го дадоха за спомен. Тук е построена също Convention Hall, копие на истинската, където е била провъзгласена независимостта на САЩ. Видяхме и камбаната, която е оповестила това историческо събитие…”.

11 ЮЛИ, НЕДЕЛЯ

„…Бяхме на пикник край Лос Анжелис. Обядвахме. След това играхме табла с Петър Петров. Той ме би. Смяхме се, защото ми каза, че понеже не съм му дал сестра ми за жена и заради това ме е бил сега на табла! След това посетихме Grifite Park. Тук разгледахме обсерваторията. Присъствахме и на лекция в сектора, където се обучават космонавти. Таванът беше куполообразен и при съединението му със стената имаше неоново осветление – много красиво! Надвесихме се над цилиндър, в който беше монтирано махало, дълго около 1,5 м. С люлеенето си то отмерваше точно една минута. Ту се срещнахме и се запознахме със сестрата на Мара-чорапа, Нина…”.

16 ЮЛИ, ПЕТЪК

„…Ходихме до арменския дюкян за сирене. Двама търговци говорят български език. Дошли от Силистра. Сиренето било българско, от тенекия, с изобразена овца на зелен фон. Елена поиска да й покажат тенекията, за да повярва, че наистина сиренето е българско…”.

17 ЮЛИ, СЪБОТА

„…Сутринта отидохме на сръбските гробища. Дойде и попът от българската църква, за да отслужи панихида за майка ми на гроба на татко. Гробовете тук се изравняват със земята и се затревяват. При кръст има поставена в земята кутия, където се слагат цветята. Кутията е малко по-ниско от тревата, за да може машината да я коси. Има едноетажна къща, където живее гробарят. Той се грижи за поддържане на украсата и чистотата в гробището. На обяд се събрахме в къщи. Дойде попът, жена му и внучето, Аника, Милка, Мария. Кака беше поръчала попа да донесе свещи от църквата, за панахидата. Като свърши обеда, кака поиска да си плати за свещите и за панахидата. Попът отказа да вземе пари…”.

19 ЮЛИ, ПОНЕДЕЛНИК

„…Отидохме в Милка. Мъжа й е от село Микре, Врачанско. По професия е радиотехник. Имаха женена дъщеря, която живееше отделно. Баща й през Втората световна война е участвал в бомбардировките над Плоещ. Вземаше 1200 долара военна пенсия. Имаше горещо желание да дойде в България, но паспортната служба отказва да му даде виза, защото в България щели да го съдят. Той обясняваше отказа с това, че след войната, в дома им живеел българин, на който той разказал всичко. Този човек бил шпионин, изпратен от власите в България, за да го шпионира. Мъжът гледаше две охранени кучета, небяха породисти. На тях сервираха пържоли като нашите…!”.

25 ЮЛИ, НЕДЕЛЯ

„…След закуска Минка ни заведе на океана, на риболов. Елена най-често вадеше въдицата с рибки. След това отидохме на гости у тях. Минка и Михаил Михайлови. Тя бяха избягали от България през Югославия и от там – в лагер за бежанци в Италия. След това стигнали до САЩ. Михаил завършил машинно техническо училище в Габрово. След това завършил юридическият факултет в София. Поради жилищната криза, живеели в една къща с един комунист – милиционер. Той му правел голям тормоз. Михаил не бил комунист. Те се записали на екскурзия до Югославия с жена му и от там избягали. Той подозираше и нас, че сме комунисти, но след това си промени мнението…!”.

27 ЮЛИ, ВТОРНИК

„…След закуска отидохме в Belmont и взехме семейство Забунови. Заминахме за Сан Франциско, продължихме по един баир и минахме покрай много красиви вили на морския бряг. Това беше Corte Madera в San Rafaele. Хубаво градче, с много магазини и през Мирин Кънтри отидохме до Сивил Сентър. Тук на два хълма е построена Justice Hall, където съдеха Анжела Дейвис – негърка, която беше уличена в това, че е купила пистолет, дала го на подсъдим, който стрелял срещу съдиите, когато го съдели…”.

16 АВГУСТ, ПОНЕДЕЛНИК

„…Бяхме в Лонг Бийч, на гости на баба Тинка. Тя ми даде един българо-македонски вестник, да чета, как Тито гони хърватските националисти, които се били събрали в гробищата, на гроба на един хърватски герой…”.

17 АВГУСТ, ВТОРНИК

„…До обед бяхме в къщи, сред това отидохме на гости на Мария и Нина. Нина е от София, живяла на ъгъла на ъгъла на улиците „Раковска” и „Граф Игнатиев”. Заминала за Австралия при сина си, който бил радиотехник. Там се омъжила. Синът и се прехвърлил в Калифорния и след 5-6 месеца и майка му с мъжа й го последвали. Една вечер, когато с мъжа й били на ресторант, като се прибрали, намерили бележка, че синът й се връща в Австралия, но преди това нищо не й бил казвал. Прочете ни писмото, което му написала, с много силни чувства…”.

20 АВГУСТ, ПЕТЪК

„…почистихме офиса на кака и в 9 часа заминахме на екскурзия с параход до остров Каталина, той е на около 30 мили от сушата. С Елена наблюдавахме хвърчащи риби! Излизат от водата, хвърчат два-три метра и пак се гмуркат. Те се движеха успоредно с кораба ни. Слязохме от парахода. Край пътя имаше младежи, отиващи на плаж.
Островът не е голям. Излязъл е от водата преди около 50 години. Височината му е около 100 м. Хълмисто е, има доста дървета и храсти. Заливът не е голям. Преди издадения остър нос към морето е построена овална, двуетажна сграда, боядисана в бяло – музей за историята на острова. Влязохме и разгледахме. Първият етаж беше музей, а втория – за администрацията. Направихме си снимки и се прибрахме…”.

26 АВГУСТ, ЧЕТВЪРТЪК

„…Целият ден се приготвяхме се за пътуването до Ню Йорк. Колата мина на преглед…”.

27 АВГУСТ, ПЕТЪК

„…Станахме рано, в 5 ч. Минахме Ривърсайд. Университетско градче с хубави фасади на двуетажни къщи и се отправихме за Сан Бернардино, в полите на планинската верига Кордилиери. До тук изминахме 124 мили за два часа и 14 минути до град Barston. Тук заредихме колата с гориво. Това е град с 11 600 жители. Природата е пустинна. В 10,24 ч. продължихме. Към 12, 20 ч. видяхме Imperial Valley, пресечена от река Колорадо. В цялата долина земята е обработена. Имаше хубави градини. Зимно време от тук се изнасят дини за град Лос Анжелис. Горещината е тропическа. По потник съм и едва дишам.
Качихме се на държавно шосе № 66 /вероятно има предвид Route 66/. Достигнахме и до река Колорадо. Тук спряхме, за да се охлади моторът. Водата вреше. Времето беше много горещо – над 40 градуса по Целзий. През прозореца нахлуваше гореща вълна в колата. Аз седях отпред в колата до кака, а Елена беше отзад. Тя беше болна. Казах й на шега, че ще я оставим, но тя каза, че ако трябва ще лежи в колата през цялото време, но идва с нас в Ню Йорк. Край Колорадо имаше почиващи, тук имаше и почивни станции. Тук имаше и такива с къщи на колела, които си плащат такса и колата се привързва към вода, канал и към електричество. Кака свали роклята и по бански навлезе в реката. Аз също влязох да се разхладя. Елена ,като ни видя във водата, влезе с дрехите и роклята й остана на повърхността като разтворен чадър…! Стигнахме до гр. Needels, заредихме и обядвахме.
Минахме по London Bridge. Мостът е демонтиран в Лондон. Богат американец го купил и го пренесли в Калифорния. Наоколо имаше разхвърляни плочи.
След около час отново тръгнахме на път. Шосето направи завой на север. Хоризонтът се затъмни. Идваше буря. Силният вятър бързо придвижи облака към нас. Видимостта беше малка. На пет метра от колата не се виждаше нищо. Големи храсти колкото колата, от рода на нашия „Ветрогон”, се спряха в колата ни. Беше невъзможно да се кара и кака спря. Заваля дъжд. Облакът беше вдигнал голяма количество прах във въздуха. След известно време облакът премина и хоризонтът се изясни. По предното стъкло на колата се бяха размазали насекоми. Свеж озониран въздух нахлуваше отвън в колата.
Слънцето беше на залез.
Стигнахме до град Кингман, Аризона, около 20,00 ч. Отседнахме в мотел за нощуване…”.

28 АВГУСТ, СЪБОТА

„…Сутринта, ободрени, потеглихме на изток. Първо минахме покрай малкото селище Klencis. Минахме Ash Fork, Williams – малки градчета, а след това – околийския център Flagstaff, после минахме и Winslow и Halbrook.
Някъде тогава посетихме и Meteor Crater, образувано от паднал метеорит в голо, равнинно място. Направил голяма дупка, 570 стъпки дълбока. От ръб до ръб има 4150 стъпки и в окръжност – 3 мили. При падането метеоритът е изхвърлил пръст около дупката – 7-8 метра.
Около обяд стигнах ме до Petrifield forest National park. Тук спряхме да разгледаме. Това са вкаменени дървета. Взех си за спомен едно парче – черно на цвят, вкаменено дърво.
Към 15,30 ч. стигнахме до селището Luptois. Тук видяхме индиански жилища на племето Navaio. Минахме в щата Ню Мексико. Слънцето жареше направо.
После продължихме през Sanders и стигнахме до град Gallup. Индианци продаваха пъпеши. В Albaquerque се наложи да спрем за ремонт на колата. След това за да наваксаме, пътувахме до полунощ. Минахме Amarillo, Oklahoma city  и нощувахме в Tulsa, където бяхме към 18 ч. Нощувахме в туристическа спалня…”.

29 АВГУСТ, НЕДЕЛЯ

„… Потеглихме рано сутринта. Минахме през няколко малки селища и след това прекосихме границата между Оклахома и Щата Мисури. Около 10 сутринта пристигнахме в Спрингфилд. След това пътувахме до град St. Clair, където почивахме. Тук има завод за леки автомобли. Заобиклихме St. Louis. През града минава река Мисисипи. На вратата е построена висока портална арка, символ на вратата към запада и символизираща златната треска н емигрантите. Към 9 ч. минахме границата на Мисури и Илиноис. Минахме през Granita city – равно поле с изобилна растителност и малко население. Около обяд минахме от Илиноис в Индиана. Равнина, като Дунавската равнина, с много дървета, зелено и приятно…”.

30 АВГУСТ…

Пристигнахме в Индианаполис. Тук потърсихме адреса на Тони Лозано – приятелка на кака. Преди години ходели на танци и Тони получила статуетка за награда. Преместила се от Лос Анжелис при майка си и сестра си в Индианаполис. В Америка тя има компания за даване на камиони под наем. Имат офиси във всички по-големи градове. Тя сама наела камион, натоварила си багажа и се преместила. Намерихме адреса й. Потърсихме я а тя се оказа точно зад нас, купила си диня и мляко и се прибира. Настанихме се. Починахме си. След това тя ни взе с колата и посетихме майка й, а след това със сестра й отидохме на вечеря в ресторант. После посетихме градския парк, който беше пълен с хора. Имаше много музика. В източния край има оранжерия с тропическа растителност.
По радиото съобщиха за събрание, на което щял да говори общинския съветник и отправили призив към гражданите да посетят събранието. Тук всичко е доброволно, а не като у нас, насила да те изкарват и ако не отидеш те докладват на властите.
Вечерта минахме по Washington avenue – изобилно осветен. Видяхме военното гробище, два блока за бедни, корнизът им осветен, паметникът на славата, както и импровизиран водопад. Тони ни отстъпи стая със спалня и голямо огледало…”.

1 СЕПТЕМВРИ…

„…Напуснахме Индианаполис. На около 8 мили объркахме пътя. Минахме покрай Springfield и се отправихме на север. От двете страни на пътя – поле обработено с царевица.
Около 15 ч. преминахме границата на Индиана и навлязохме в щата Охайо. Зеленина, горички и между тях – поле. Чифлици със сливи и други дръвчета. Около 8 ч. вечерта пристигнахме в Толедо. Това е стар град. Има доста неизмазани къщи, които червенеят. Повечето сгради са около4-5-6 етажни, единици са измазаните. Отидохме в българския квартал. Тук е най-богатият българин. Намерихме Джени и Кирил Николови. Тя е сестра на Аника. Те спаха на първия етаж, а ние се качихме на втория по дървени стълби…”.

2 СЕПТЕМВРИ…

„…След закуска жените отидоха на пазар, а ние с Киро отидохме за хляб. Минахме по мост над реката, която тече буйно през самия град. Киро ми разказа, как, когато работели по моста, го викнали да работи и той. Той обаче видял, как работниците са се настанили в един кош над водата и се уплашил, защото ако кошът се скъса, те ще се издавят в рекат и отказал.
На младини Киро играел комар. Обикалял щатите и много му вървяло. Печелел доста пари и почти не губел. Оженил се, но продължил играе на карти срещу пари. Не се прибирал дори за хранене. Един ден на жена му й писнало и взела тенджерата с яденето, занесла я там, където играели комар и я тръснала на масата!
По-късно Киро се хванал на работа в железниците и от там се пенсионирал.
Заваля дъжд. Лелята на Джени ни покани на мекици. Слушахме българска музика на грамофонна плочи…”.

3 СЕПТЕМВРИ…

„…Бяхме на фермата на един българин от град Бяла. Той отглежда чушки и круши. После ходихме на гости на друг българин – Илия Нешков. Вечерта бяхме на гости в Maumel town…”.

4 СЕПТЕМВРИ…

„…Около обяд дойде Илия Нешков и ни заведе край езерото Ери. Тук е паметника Commonte Perry. Той е издигнат на мястото на полесражението  между белите и индианците. После ходихме на гости в Илия и на ресторант. Посетихме и семейство Иванови от Златарица…”.

6 СЕПТЕМВРИ…

„…Набрахме по телефона Паприков, мой съученик в Чикаго. По убеждения той е монархист. Избягал от България. В едно списание видях негова снимка, как го поздравява кметът на Чикаго по повод националния празник на България – 3 март. Той ни покани да го посетим в Чикаго. На следващия ден отпътувахме…”.

7 СЕПТЕМВРИ…

„…Времето беше мрачно. В 9 ч. сутринта тръгнахме за Чикаго. Равно делено поле. Пътуваме по нов асфалтиран път. Достигнахме бариери, платихме 1,05 долара и продължихме по пътя. Кака шофираше, а до нея седеше Джени Николова.
Край Sauth Bend бяхме малко преди обяд. Преминахме през Gary – предградие на Чикаго.
В Америка пътищата се правят от частни  лица, които се наемат на търг. За определено време предприемачът събира пари от преминаващите и така си възвръща парите, които е вложил и излиза на печалба. След това предава отсечката на държавата. До Чикаго платихме четири пъти на отиване. Попитах кака, дали няма друг път, по който да минем, а тя каза, че има успореден, но предпочита да плати, за да не си разбие колата по някакви малки пътища, състоянието на които не е ясно. Гери е индиански квартал. Има големи заводи. Пътят върви по хребет, в дясно от нас, в ниското има ж.п.-гара с много коловози. Комините на заводите пушат. За да минем по моста Bridge Sky Way платихме такса от 2,35 долара. Минахме по крайбрежието на езерото Мичиган и навлязохме по главната улица на града – Evantson. Намерихме адреса на д-р Георги Паприков. Той ни посрещна, представи ни и на съпругата си – също българка. Предложи да го придружа до пощата. После се върнахме. Живее в къща с двор. В избата си направил българска кръчма за посрещане на повече хора. Имаше тезгях с дървени летви. На полицата наредени юсчета за ракия. Качихме се в трапезарията. Обядвахме. Предложи да си направим снимки в една от стаите, но Елена забялязала снимка на стената на цар Симеон ІІ със семейството си и за да не излезе на снимката над главите ни, за да си нямаме проблеми в България, се преместихме…”.
Капан "в дясно"..., така определят историята на една снимка от едно обикновено българско семейство, посетило Америка в далечната 1971 г. Така те определят случката, но тогава, сега историята изглежда леко смешна, леко странна, но и интересна в своята лична абсурдност и озадачена в погледа на кривото огледало на историческото време.
Георги и Елена имат уникалния шанс да видят Америка-"гнездото на осите" в годините, когато България и българите бяха на наистина светлинни години разстояние от този "нов свят". Те идват от една относително изостанала почти във всяко отношение, окупирана от СССР държавица, захвърлена в самия ъгъл на стария континент Европа и придобиват впечатления, които са достойни за книга-пътепис в онези времена. Това Георги не осъществява, но неговите истории в Америка днес имат уникалния шанс да намерят своята публика сред читателите на вестник "България" в Чикаго и по света. Именно тук, в Чикаго, Георги и Елена стават свидетели на една толкова странна, колкото и комична случка. В семейството, в което гостуват-българи, емигрирали преди години в "страната на неограничените възможности", мъжът е роялист, той уважава последния български монарх Н.В. цар Симеон ІІ и вярва, че един ден той ще се завърне в родината при поданиците си...! Прозорливост, която в онези години е граничила с психопатология, но днес ни изглежда като невероятен поглед в бъдещето. Д-р Паприков държи на стената в дома си портрет на Н.В. цар Симеон ІІ. Както повечето нашенци в Америка, а и не само там, човекът си е организирал битов кът с писани глинени съдове, български везани покривки и...портретът на царя! Той се гордее с това, защото то го свързва с родината му и изразява принадлежността му към България и българските му корени. Георги и Елена идват на гости в неговия дом. Те са посрещнати като близки, само защото са българи. След обяда, Георги и неговият домакин се оттеглят в края на салона, на два меки стола, за да си поговорят за България и бъдещето й, на чаша коняк с пура. Домакинът е любопитен за всичко, той поглъща всяка дума на Георги и я подрежда в своя битов кът, посветен на България. Разговорът е приятелски. Димът от пурите се стеле тържествено около разговарящите, а конякът извиква в съзнанието нови и нови спомени от миналото, развързва езика за планове за бъдещето и...провокира една идея. Домакините решават да си направят снимки за спомен. Домакинът вади фотоапарат и моли съпругата му да го снима с Георги. Елена моли любезните домакини да направят снимки, но ако е възможно, да не е пред портрета на царя, защото все пак, тези снимки ще стигнат до България един ден. Тя се опасява, да не би да имат проблеми с властите в родината, ако снимките с портрета на царя попаднат в ръцете на комунистическата милиция. Домакините са озадачени от този внезапно избликнал страх, те не могат да си обяснят, как е възможно човек да се страхува от репресия за нещо толкова незначително. Все пак цар Симеон ІІ е български държавник, уважаван и достоен монарх и какво толкова би станало, ако едни българи са се снимали пред портрета му...?! Въпреки това те уважават искането на Елена и се снимат без портрета. Това не се отразява на отношенията между приятелите. Те са осведомени за страховете и за това, че в България Елена и Георги могат да имат наистина проблеми с властта, ако тези снимки станат публични, или ако някой по някакъв начин някога попадне на тях случайно. Да, историята е странна и дори малко параноична. НО....нека не забравяме, че говорим за 1971 г. По това време България е "развита социалистическа страна", която упорито и "умело" /до умопомрачение...!/ гради светлото си бъдеще в комунизма. В Чикаго светът е различен, историческото време е различно, мисленето е различно, докато в България, времето е спряло на 9 септември 1944 г. Тази кратка чикагска история остава в златния фонд на семейните вечери, когато Георги разказва, как е щял да се снима "с царя". Тогава той винаги се усмихва, може би защото сам разбира, колко е абсурдна ситуацията, после маха с ръка и елегантно сменя темата. Днес тази история идва да ни разкаже, как българите в Америка и навсякъде другаде по света са истински благодетели за своя български род, защото именно те пазят важни части от историята ни години на ред, когато в комунистическа България, сякаш царе и царства никога не беше имало. Макар и странна, тази история ни напомня, че българите по света носят в сърцата си родната история и до голяма степен благодарение именно на тях истината за част от близкото ни минало се съхранява непокътната през тъмните години на "червената мъгла" у нас.
Георги и Елена се завръщат в Толидо късно вечерта.

8 СЕПТЕМВРИ…

„… След закуска си стегнахме багажа и бяхме готови за път. Заминахме за Детройт. Той се намира северно от Толидо. Някой даде идея на кака да минем под водата в Канада. Когато стигнахме до границата, кака заедно с Елена занесе документите ни на пропускателния пункт. Оказа се, че не можем да отидем, защото имаме виза за едно влизане и за едно излизане в и от САЩ и ако излезем към Канада, те ще ни пуснат, но няма да можем да се върнем после! Посъветвали кака да се върне и покрай езерото Ери да отидем до Ниагара.
Детройт е индустриален град. Тук са автомобилните заводи на „Форд”. Пушекът от заводите е червен. Видяхме центъра, съда, местния парламент. Имаше 30-40-етажни сгради. Тук минава границата с Канада. Върнахме се към Толедо и по крайбрежен път се отправихме към Ниагара. Минахме през Кливлънд. Хълмист терен, гориста местност. Слънцето залезе в посока към Бъфало. Потърсихме мотел за през нощта…”.

9 СЕПТЕМВРИ….

„…Закусихме и тръгнахме за Ниагарския водопад. От двете страни на пътя имаше мотели. Теренът е равен. Още не бяхме спрели, когато започна да се чува тътенът от падащата вода. Видяхме бял облак над водопада. Слязохме от колата и с нетърпение се отправихме към него. Водата се изтича от езерото Ери в голяма, широка река, дълбока около 1,20 м. Кристално чиста вода. На дъното на реката се вижда скалист терен. По средата се издига, не много високо, скала, която разделя водата на два ръкава и образува водопада. Единият е в американска територия, а другият има подковообразна форма и е обърнат с отвора към канадска територия. Там също има бял облак, който се издига на около 20-30 метра. Приближихме се до брега на безопасно разстояние. Шумът от падащата вода беше адски. Водата пада от 50 м. височина. Долу водата вреше като в котел, а когато се поуспокои отива към езерото Онтарио. Долу видяхме параходче, което разхожда туристи. То минаваше между брега и падащата вода.В дясно от нас се виждаше висок мост за коли, който свързва САЩ с Канада. На канадския бряг се виждаше кула с асансьор за туристи, които искат да видят панорамата на Ниагара от високо. Пишейки тези редове, не мога с думи да опиша величието на водопада!
Минах ме по моста на сушата между двата водопада. Тук има едноетажна постройка със щанд  за продажба на сувенири и списания. Купих си списание с „Историите за чудото и безрасъдството на Ниагара”. Тук прочетох за 7-годишния Роджър Удуорд, паднал във водата на канадския водопад и останал жив.  Прочетох също историята на Ана Едисон Тейлър, която паднала във водите с бъчва и останала жива. Интересна беше и историята на Боби Лич.
На връщане по моста прочетохме желязна табелка за посещението на белгийския крал и кралицата.
Около 16,30 ч потеглихме за град Сиракюз. Разстоянието не беше много и около 19 ч. пристигнахме. Отидохме в семейството на Васил Търпев. Вечеряхме. В този град е живял баща ми. Когато кака пристигнала в Америка с мъжа си Найден Мирчов, от Лешница, Троянско, се установили при татко. Тук са живели от 1927 г. до 1940 г., когато се преместили в Калифорния…”.

10 СЕПТЕМВРИ, ПЕТЪК

„…След закуска аз и Васил отидохме при бръснаря, българин, приятел на нашето семейство. Той каза, че по политиката си допадали с Найден, а татко бил консерватор. Кака закара колата на поправка. Следобед посетихме брата на Паца Търпева - жената на Васил Търпев. Дъщеря им е женена за италианец. Имат две големи момичета. Вечерта отидохме на гости в Гиго. Ние се познавахме. Идвал е в България и два пъти ни е посещавал. Жена му е Екатерина. Имат две омъжени дъщери, които живееха отделно. Гиго си беше купил българско знаме от София…”.

11 СЕПТЕМВРИ, СЪБОТА

„…Паца ни заведе в друга стая, където лежеше дъщеря им – рахитична. Не можеше и да говори. Тя се зарадва и издаде някакви звуци. Познава кака. Към обяд тръгнахме. Минахме покрай университета – червена тухлена сграда. Тук татко е преподавал на студенти да свирят на фагот. През градчето Binghamton преминахме границата между щатите Ню Йорк и Пенсилвания. Времето беше слънчево, но ветровито. Гориста местност. Минавахме по левия скат на планина, през селището Cortland, на малък баир. Скалите са на люспи. Около 14 ч. навлязохме в самата планина и през New Misfield стигнахме до град Scranton. Планински терен с гори. Минахме в дясно през града и реката. Ръмеше. Пенсилвания е планински щат, където има мини за въглища и желязо. Дъждът се усили и стана тъмно. Объркахме пътя. Върнахме се назад.
Наближихме Филаделфия. Намерихме Роза, дъщеря на италианката Сара. Тя ни почерпи. Гледахме телевизия – избирането на Мис свят беше тук. Нощувахме в дома на Роза…”.

12 СЕПТЕМВРИ, НЕДЕЛЯ

„…Закусихме и отидохме в дюкяна на Роза. Тя държеше бар почистихме и подредихме столовете. Излязохме из града на разходка. Парламентът е червена сграда , в която е обявена независимостта на САЩ. Видяхме и камбаната, с която е обявено това събитие. Направи ми впечатление, че има много полиция. Тук преди две години имало протести. Заради това и охраната е засилена….”.

15 СЕПТЕМВРИ, СРЯДА

„…В 8 ч. сутринта тръгнахме към Атлантик Сити. В града има много хубави къщи. Отидохме до края и долу във водата видяхме малка акула, извадена от рибари и захвърлена. Елена слезе да я види и се подхлъзна. Едва не падна във водата. Има много магазини за сувенири. Слязохме до Атлантическия океан и видяхме ято чайки да кълве костенурки и други морски обитатели, изхвърлени от водата…”.

16 СЕПТЕМВРИ, ЧЕТВЪРТЪК

„…Стигнахме до градчето Wildwood до океана. Тук отседнахме в братовчедка на италианката Сара. Много мила и любезна жена. Няма мъж. Този ден океанът беше много бурен. Сина на братовчедката има лодка, занимава се с продажба на имоти…”.

17 СЕПТЕМВРИ, ПЕТЪК

„…Рано сутринта отидохме на автогарата, за да си купим билети за автобус за Ню Йорк. Цената на един билет е 24 долара. До автогарата взехме такси. Пътят минава по крайбрежието. Минахме през две реки, а след това и през New Ark – предградие обвито в мъгла и облаци. Стигнахме до предградието Jersey city. Минахме по голям ж.п. мост – George Washington Bridge, който свързва Ню Йорк с Ню Джърси. Мостът е над река Хъдсън, дълъг е около километър. Има много фабрики и заводи. Преброих над 20 ж.п. коловоза. Магистралата води към града. Минаваме още един голям мост – Brooklyn Bridge, който свързва Манхатан и Бруклин, над Ийст ривър, построен в 1883 г. Дълъг е около 2 км.
Слязохме на автогарата. Отидохме до Battery Park, от където видяхме статуята на свободата в Нюйоркското пристанище. Тя е построена от Фредерик Бартолди. Отидохме до Метрополитен опера, Чайна таун, влязохме в китайски магазин. Видяхме филхармония, катедралата „Св. Йоан Свещеният”, между Амстердам авеню и 112 улица, тя е построена в готически стил. Това е най-голямата и внушителна катедрала в света. Видяхме също и катедралата „Св. Патрик” на Пето авеню, между 50-та и 51-ва улица. Тя е масивна, и е една от най-красивите църкви в Америка. Видяхме малка църква със закръглени кьошета. Тук са се венчавали кинозвезди. Стигнахме до Импайър стейт билдинг – най-високата сграда в света, построена в 1931 г. Тя е на 102 етажа и е висока 1470 фита. Над нея има телевизионна кула.
Качихме се на автобус, който ни разходи. Минахме пред сградата на ООН, която е на 39 етажа – монолитна структура от стъкло и желязо. Тук са представени всички народи. Минахме и през знаменития Рокфелер център. Ню Йорк е световен мегаполис за политика и търговия, това е кръстопътят на света!
Бродуей е задръстен от коли. По тротоара се движат много хора. Къщите са тъмни, но с много орнаменти по фасадите. Между спрелите коли се промушват хора с ръчни колички и дрехи на закачалки. До нас се оказа испанска група. В дясно е най-старата църква в света от 1719 г. Тук  идвал на църква Джордж Вашингтон. Минават няколко хипита. Един ми се оплези…!
Минаваме покрай игрища за волейбол и тенис. Боклука от града се твари на параход и се изхвърля в океана. Минаваме покрай Карнеги център. Тук изведнъж Елена изчезна. Притеснихме се. Намерихме я застанала на едно място и загледана в движението. Улицата се виждаше тясна между високите постройки. Но платното – кола до кола…!
Тръгнахме си от Ню Йорк!”

18 СЕПТЕМВРИ, СЪБОТА

„…Минаваме през Балтимор – голям индустриален град. Времето е слънчево. Пристигнахме във Вашингтон. Потърсихме Васил Ярловски. Нямаше никой. Спахме в един мотел…”.
Тук може би е мястото да отделим малко място на събиранията, които съпътстват всяко пътуване от и за Америка. Където и когато и да пътуват българите, те винаги се намират в общност. Тя може да бъде родова, национална, роднинска, но винаги има общност. Както всички хора, ние също се нуждаем от общност, за да се чувстваме силни, за да споделяме общи идеи и интереси, за да бъдем общество.
Когато българи заминават за Америка в годините на комунизма, това винаги е повод за сбирки на сънародници. Така те се осведомяват за онова, което се случва в «Стария край». Това са едни малки празници, които са непринудени и толкова истински, колкото са и самите връзки между хората.
При посещението на Георги и Елена Златкови в САЩ, при сестрата на Георги – Цветанка, много от съседите им са учудени. Някои от тях не са посещавали никога местата, които Георги вижда, благодарение на сестра си. Той се запознава с много българи, създава изключително стабилни контакти, които след това продължават в писма от България.
Семействата, които Георги, Елена и Цветанка посещават в САЩ са предимно на български емигранти.
Те са жадни за  новини от България и разпитват за положението в страната. Новините, които достигат до тях в ерата, когато интернет все още няма, са твърде оскъдни. Те знаят за България това, което им пишат техните роднини, но те не могат да си позволят да напишат всичко така, както е в действителност, защото в страната по това време управлява тоталитарна власт, която осъществява цензура и над кореспонденцията. Ако излезе истината, това може да предизвика проблеми за хората, които са си позволили да пишат откровени писма.
Именно поради тази причина, срещата с българи от «Стария край» е истински празник, защото те без ограничения и без страх от репресии могат да разкажат, каква е наистина ситуацията в България.

Така Георги, Елена и Цветанка се срещат през далечната 1971 г. с хора като Вера Костова – бъдеща тъща на известния американски писател Сидни Шелдън, с бай Руси, с инженер Васил Ярловски, чийто брат в България е адвокат, лишен от правото да упражнява професията си, като една от причините е, че Васил е в Америка. Те се срещат също и със семейството на Михо и Мери Колумбия, Петър Пелин и много други.
Такива срещи обаче се организират и в България. Причините са донякъде същите, но и не съвсем.
Роднините на сънародници, които живеят в САЩ се събират в България, когато пристигне човек отвъд «желязната завеса». Такъв е случаят с Христина Мирчов, която е племенница на Георги.
Тя пристига в София през 1979 г., за първи и последен път в живота си. Иска да види родината на своята майка. Посещението на такъв човек е нещо като посещение на извънземни в условията, в които живее тогавашното ни общество.
В София се събират всички роднини, близки приятели. Те са в дома на Георги и Елена. Това са едни полулегални срещи, на които са канени обикновено наистина много близки хора. Христина е нещо като квартална знаменитост. Всички я наблюдават, как се облича, как пуши, какво кафе пие, кога си ляга, какво яде. Всичко прави впечатление, защото Христина на практика е «пришълец» от някакъв друг, непознат свят.
Капсулираният комунизъм е непробиваем за новини от този свят. А Христина е жив негов представител. Заради това тя е интересна, тя е атракция.
Това разбира се не убягва на властите и те се опитват по всички възможни начини да се доберат до информация за това, какво се говори на тези срещи, какво е казала Христина на хората. Това е проблем, защото властта не е в състояние да контролира инфрмцията.
Стаята, в която е настанена Христина в София има два прозореца. Единият е срещу съседната кооперация, а в този апартамент живее сътрудник на тогавашната полиция, наричана по съветски образец – милиция. Домакините на Христина «обличат» прозореца с бял памучен плат – нещо като ръчно направена щора. Въпросната остава на този прозорец чак до 1990 г.!
Но не само домът на Георги и Елена е сборният пункт. Такива срещи се организират и в дома на брата на Елена, Сава Златков. Там отново се събират всички близки и приятели. Хората посрещат Христина Мирчов като знаменитост, защото тя е единственият начин да разберат истината за живота извън България, за живота в Америка, истината – такава, каквато тя е в действителност, без изопачаването, което се прави през филтъра на комунистическия режим в България.

19 СЕПТЕМВРИ, НЕДЕЛЯ

„…След закуска отидохме на паметника на Джордж Вашингтон. Изчакахме да ни дойде редът и се изкачихме с асансьор. Посетихме и парламента. Седнахме на депутатски столове, разположени амфитеатрално. Едва вечерта намерихме семейството на Васил Ярловски. Къщата му е едноетажна. В сутерена жена му си направила фризьорски салон. Имаха едно момиче – ученичка. То ни показа стаята си. Направила си български кът. Баба й преди година била при тях и й подарила разни неща от България…”.
Инженер д-р Васил Ярловски е един от примерите за подражание в българската имиграция в САЩ. Понякога съдбата си играе така с хората, че когато са най-отчаяни, те намират неподозирани сили и постигат още по-неподозирани успехи в живота си. Васил завършва инженерство в Германия-„люлката” на инженерната мисъл, още преди „народната власт” да дойде на власт в България. Заминава за САЩ, където търси и развитие, и професионална реализация. В Америка Васил работи като минен инженер и се оженва за българка, от която има една дъщеря. Жена му изгражда салон за красота в къщата, където живеят- в Роквил, Мериленд-административен център на окръг Монтгомъри. Това е градът, където през 2002 г. умира писателят Чарлс Шефилд.
Васил Ярловски има брат в България-адвокат Димитър Ярловски. Съпругите на двамата братя подържат редовна кореспонденция. Тя обаче е нарушена от една „политико-социална” причина. За какво става дума? Когато властите в България разбират, че Димитър има брат в Америка, му забраняват да упражнява професията си на адвокат, защото има „връзки със Запада”. Междувременно Димитър работи като строителен работник по различни „възлови” /разбирай-най-тежките б.а./ обекти в София, за да издържа семейството си.
Как започва всичко? Един ден Димитър отива в американското посолство в София. На излизане от там го причакват представители на тогавашната политическа полиция и го отвеждат в партийния дом-сградата на управляващата по това време Българска комунистическа партия. Там той е попитан, по какви причини е бил на посещение в САЩ. Димитър е изумен, защото никога не е бил в САЩ. Те обаче контрират, че фактът, че е бил в американското посолство, означава, че е бил на американска територия, което означава, че е бил в САЩ /!/. Въпросът е, и какво от това, ако е бил в САЩ!?
Именно от този меко казано странен епизод започват проблемите на адвокат Ярловски в България. Разбира се, съпругите на двамата братя продължават кореспонденцията си, но тя се изостря, когато съпругата на Димитър-Бойка, споделя, че вероятно именно присъствието на брата на Димитър в Америка, е причина съпругът й  да не може да упражнява адвокатската си професия в България. Това раздалечава отношенията между двете роднински семейства и постепенно те престават да общуват, като си разменят само по едно-две писма, предимно за празници и годишнини.
Ето как едно политическо безумие се превръща в ръжда в отношенията между двама братя, които при други обстоятелства не биха имали проблеми помежду си.
Инженер д-р Васил Ярловски подържа редовна кореспонденция с майка си, която живее във фамилната къща в София, където живее и Димитър, заедно със съпругата си и сестра си Стефка. През 70-те години майката посещава сина си в Америка и година по-късно умира в България. В края на 70-те години Васил се завръща в България и отсяда в хотел, недалеч от бащината си къща, където живее брат му. Среща се с Димитър, който вече има разрешение да практикува адвокатската си професия и със сестра си-Стефка. Отношенията им обаче вече са достатъчно хладни и те повече не се виждат до смъртта си.
Това е една частна история, която погледнато отстрани, не би трябвало да занимава съзнанието на една широка читателска аудитория. Въпросът обаче добива публичност, защото именно политическата система в страната ни по това време, създава реалните условия двама братя, които живеят на хиляди километри един от друг, да не могат да се погледнат в очите и то не заради разстоянията. Именно това и абсурдите, които съпътстват живота и на двамата, правят така, че този частен епизод от семейната история на семейство Ярловски, да предизвика един по-широк публичен интерес. Двамата братя вероятно вече не са сред живите. Поне за адвокат Ярловски това е факт. Тяхната съдба обаче продължава да впечатлява на първо място със своята абсурдност и след това предизвиква съжаление за два изгубени живота в небитието на политическите недоразумения на ХХ век.
Съпруга на Ярловски, Веска, също има своя собствена история, която е не по-малко интересна и показателна за времената, в които се случват описаните по-долу събития.
Веска е от Панагюрище, работила е като фризьорка в София, а сетне и в САЩ – в Роквил, Мериленд, където живее със съпруга си Васил. Не е известно повече за това, кога тя заминава за Америка, дали преди политическите промени от 9 септември 1944 г. или след това, известно е обаче, какво се случва в годините, когато на власт в България идва Тодор Живков. Той управлява страната ни до 1989 г., когато е свален от власт от своите. Преди това той е първи секретар (1954 – 1981 г.) и генерален секретар на ЦК на БКП (1981 – 1989 г.), председател на Министерския съвет на НРБ (1962 – 1971 г.) и председател на Държавния съвет на Народна република България (1971 – 1989 г.).
Някъде в тези години Веска решава да напише писмо лично до него, в което го обвинява за положението в България и за всичко, което се случва с хората тук. Разбира се това от една гледна точка е наивно и дори малко глупаво, защото, на какво се е надявала жената, когато дисиденти с опит не са могли да направят нищо, за да променят нещата в страната ни…!?
Не е ясно, какви точно са били подбудите на Веска от Панагюрище, която по това време, когато пише писмото си вече е съпруга на Васил в САЩ. От една страна тя може би се е надявала, че по този начин ще отмъсти за всички подтиснати хора у нас, от друга страна, не се е замислила, че по този начин може да навреди на семейството на Васил, което е в София.
Става дума за брата на Васил, Димитър, който е столичен адвокат. Заради писмата на Веска до Тодор Живков, защото изглежда това не е бил само единичен акт, Димитър е принуден да се откаже от професията си и започва работа като общ работник. Така отношенията на Димитър и Васил се влошават, а двете жени на двамата братя – Бойка и Веска не искат нито да се чуят, нито да се видят. Така стоят нещата и когато години по-късно Димитър и Веска посещават София. Те отсядат в хотел на паметника „Левски“, който вече не съществува като хотелска сграда. Това е съвсем близо до дома на Димитър – брата на Васил. Двамата се виждат, но отношенията са хладни. Жените им не се виждат.
Всъщност, въпреки, че не знаем подбудите на Веска да пише писма до генералния секретар на БКП в онези години, не можем да пропуснем факта, че тя всъщност въобще не е направила нещо лошо, дори напротив, тя е заявила истината – че българите са подтиснати, че не могат да пътуват, че са онеправдани спрямо останалите народи по света, които са свободни и независими. Именно това е казала Веска на Тодор Живков, а той от своя страна очевидно е предал писмата на тайните служби, които завеждат тези писма като провокация на Запада спрямо социалистическа България.
Именно поради тази причина Веска продължава да пише писма, защото братът на мъжа й е наказан, без право да упражнява професията си на адвокат. Едва години по-късно той ще може отново да е адвокат, но само по определени дела, предимно имотни, без да му се дава право да води дела, които са престижни и могат да доведат до някаква известност за него. Той един път е дамгосан от това, че брат му е емигрант, при това не къде да е, а именно в САЩ, втори път неговата снаха – жената на брат му, го „прославя“, като се обръща с писма лично до диктатора Живков.
Веска обаче вече е написала писмата си, ако спре, това означава, че е признала вина, а тя е в свободния свят, където такива ограничения няма. От друга страна пък, ако продължи, тя вероятно си дава ясна сметка, че може да навреди още повече на Бойка и Димитър в София.
Веска избира да е честна и открита до край. Тя не се отмята от думите си, но все пак в един момент спира да пише писма до Тодор Живков, вероятно вече осъзнала, че това е безсмислено, защото тя сама няма как да успее да промени каквото и да било в комунистическа България.
Дали Веска Ярловска от Роквил, Мериленд се е свързала с някакви опозиционни организации, дали е продължила по някакъв начин съпротивата си на режима в София в онези години…? Едва ли. Тя е една обикновена жена, която обаче успява да се противопостави на вездесъщия и облечен в прекомерна власт и „слава“ диктатор на България – Тодор Живков. Една обикновена българка – фризьорка от САЩ се опълчва срещу „полубожеството“ на тоталитарния режим в България и това влудява тайната политическа милиция, която се опитва да накаже роднините в София, като ги репресира. Надеждата им е те да озаптят своите близки в САЩ, да не пишат повече писма. Това е един от класическите начини на действие на този тип репресивни служби в тоталитарните държави – притискайки роднините, да действат пряко срещу враговете на режима. Е, в случая „Ярловска“ те не успяват…!

20 СЕПТЕМВРИ, ПОНЕДЕЛНИК

„…Стопанката покани Елена и кака да им оправи фризурите. Васко /Ярловски/ ми показа кабинета си, в противоположната страна на фризьорския салон. На стената са трите му дипломи – средно, висше и доктор по минно дело. Посетихме Smithsonian Institution и музей по история на технологиите. Видяхме самолета на Линдберг, който е двукрилен, прелетят Атлантическия океан. Видяхме и музея на президентите  тоалетите на жените им. Те бяха направени в цял ръст и представяха костюмите, с които са били при встъпване в длъжност, или когато са полагали клетва.
Вечерта Васко ни показа филм за Хавай, където имал вилно място. Преди вечеря ни показа пътя, п който ще тръгнем от Вашингтон…”.

21 СЕПТЕМВРИ, ВТОРНИК

„ …Тръгнахме си от Васко Ярловски към 8,20 ч. сутринта. Жена му ни приготви сандвичи за по път. Заваля дъжд. Гъсти гори, Хълмисти местности. Царевични ниви. Отдалечихме се и дъждът спря. Изгря слънце. Движим се по шосе № 76, през Харисбург и Джонстаун, южно от Питсбърг. Отделяме се по шосе № 70 в дясно. Влизаме в планински тунел. Елена я заболя главата и взе аспирин.
Планините обрасли с гори. Гъсто населени места. Минахме през град Columbus, с население около 700 хил. души. Има фабрики и 25-етажни сгради. Минахме границата с Индиана. Стигнахме Ричмънд. Тк има завод за производство на скул-бус – училищни автобуси. Минахме покрай Индианаполис, но не спряхме. Спахме на открито…!”.

22 СЕПТЕМВРИ, СРЯДА

„…Тръгнахме малко след полунощ. Сутринта към 8, 30 ч. минахме Сейнт Луис и по моста над река Мисисипи – през град Колумбия. Стигнахме Канзас Сити малко преди 16,00 ч. Той е слят със селището Independence. Има 500 хил. жители. Минахме покрай град Салина-камениста земя. Няма дървета, тревата е дива и жълта. По радиото съобщиха, че в планината е паднал сняг, а пътят ни към Денвър минаваше през това място. Кака реши да се откажем и от Салина тръгнахме на юг. Минахме Wichita, в Канзас, след това минахме Kingman, Meade, Stradford, Dalhart, Tucumcari, Santa Rosa.
В Albuquerque спряхме и купихме печено пиле, понеже на влизане в града Елена видяла рекламата на човека с брадата/Става дума за известната верига ресторанти за бързо хранене KFC. Той бил военен и напуснал армията. С жена му избрали отдалечено място от селищата, завъдили пилета и започнали де предлагат печени пилета на грил. Замогнали се, но остарели и продали предприятието на други хора.  Т направили компания и забогатели. За благодарност те издигнали висок кумин и на него нарисували главата на основателя.
Тук направихме ремонт на колата. Едното колело било счупено на две места и ако така сме продължили, предстояла ни е катастрофа! Тук нощувахме в мотел…”.

24 СЕПТЕМВРИ, ПЕТЪК

„…Минахме град Galup и Winslow. Хубави градчета с едноетажни къщи покрай пътя. При Lupton минахме границата с Аризона. Посетихме музея на каменната гора – Two guns – историческо място. Свечери се. Нарязахме пъпеш. В тъмното минахме през Flagstaff, но не спряхме. Спряхме в Ash Fork да нощуваме…”.

25 СЕПТЕМВРИ, СЪБОТА

„…В 6,30 ч.  бяхме в Kingman. Закусихме, пихме кафе и тръгнахме п шосе № 93 за Las Vegas. Минахме Tipton, подобен е на нашия Мургаш. Природата – пустинна. След 35 мили в ляво се появиха чудни червени скали. В ниското видяхме Las Vegas. Слязохме да се полюбуваме на  язовира Хувър. После пак потеглихме. Духаше насрещен вятър. Градът сякаш пушеше от вдигнатия във въздуха пясък. Отидохме в дома на внучката на бай Руси. Тя е дъщеря на Дейзи – най-голямата дъщеря на бай Руси. Тук отседнахме. Потърсихме един българин на име Данчо. Той е готвач в един хотел. Избягал от България от комунистите. Ходил в Югославия да види родителите си на границата. В негово отсъствие жена му пазила диета за отслабване. Когато се върнал тя била болна. Вечерта ходихме на цирк. Представиха стриптийз на влюбена двойка от две момичета…! Не можах да се наредя по-напред при Елена и отзад нищо не се виждаше. По-късно Елена ми разказа шоуто…”.

26 СЕПТЕМВРИ, НЕДЕЛЯ

„…Към обяд бяхме в Уест Ковина. Скубах трева в двора и полях цветята. Елена бра портокали и тръгнахме.  Минахме през Фълертон, но пощата беше затворена. По пътя Елена обели един портокал. Беше презрял и много захарен. Пристигнахме  дома към 18 ч. Екскурзията ни през САЩ се осъществи точно за един месец…”.

30 СЕПТЕМВРИ, ЧЕТВЪРТЪК

„…Отидохме в Сан Диего, до границата с Мексико. До самата граница има къщи на мексиканци. Това са малки къщи, като бараки. Хората са бедни.
По пътя спряхме при ранчото на Ричард Никсън. Входната врата е 5-6 м. от шосето. В двора имаше коневръз с около 20 коня. Край тях имаше двама чернокожи, които се грижеха за животните. После се върнахме при Аника и там нощувахме…”.

10 ОКТОМВРИ, НЕДЕЛЯ

„…Бяхме на църква в българската църква „Свети Климент”. След службата отидохме в Лонг Бийч и лежахме до морето. Почивахме си. Тези дни всеки ден бяхме на гости на приятели тук. След това отидохме в г-жа Иванова – сестрата на Петър Пелин. Спахме в дома й. Предстоеше ремонт на къщата в Уест Ковина, боядисване  ремонт на вратата. Събирах сили.

28 ОКТОМВРИ, СРЯДА

„…Извадихме си билети и определихме датата за пътуване към България за 8 ноември…”.

29 ОКТОМВРИ, ЧЕТВЪРТЪК

„..Ходихме до Уест Ковина. Там с Елена си взехме сбогом с квартирантката. Бяхме направили два колета с дрехи за изпращане по пощата, защото ни се събра много багаж за по пътя към България. На самолета не можеше да качим много багаж. Върнаха ни, защото стачкували. Задръстили се от багажи…”.

30 ОКТОМВРИ, ПЕТЪК

„…Ходихме до бай Руси. Имал писмо от България, от Янка. Оплаквала се, че й претърсвали куфарите и я обложили с мито. Нямала толкова пари и те й изпратили, за да я освободят от митницата…”.

1 НОЕМВРИ, НЕДЕЛЯ

„…Ходихме до една българка – Славка Джорж. Тя ни даде 20 долара и писмо за една българка от врачанските села. Парите бяха за разхода да отидем до това село, за да й предадем писмото лично…”.

Поздравителните картички днес вече може и да са историческа отживялост, но преди години те бяха не просто начин за комуникация, но и форма на политическа изява! Да, именно това имаме предвид, защото поздравителните картички се възприемаха у нас и като идеологическа диверсия.
Особено картичките, които идваха от САЩ, в годините на комунистическото управление у нас, се приемаха като опит за диверсия. Най-често, поздравителни картички се изпращаха у нас по повод празниците Коледа, Нова година и Великден. Останалите поводи бяха и са от по-частен характер и сякаш не привличаха чак такова внимание, но големите празници бяха под наблюдението на властите. За какво става дума?
В онези години комунистическата власт в България не толерираше религиозните празници. Коледа и Великден бяха нежелани празници. На тях официално се работеше, нямаше почивни дни и медиите не разработваха темите за съответния празник. Тези дни не бяха празници, защото комунистическата държава не приемаше религията. А тя не приемаше религията, защото самата тя трябваше да бъде религия.
Някои семейства обаче получаваха поздравителни картички от чужбина. Такова е и семейството на Николинка от София. Тя получава писма от своята леля в Америка, която я поздравява и за Коледа, и за Великден, а това не се харесва на властите, защото Николинка е младо момиче, което не бива да се „заразява” с „отровата” на Запада. А религията е една от „отровите”, които властите не желаят да допускат на територията на една напълно зависима от СССР комунистическа държава, лишена от собствена вътрешна и външна политика, каквато беше България в онези години.
На картичките лелята поздравява семейството на Николинка и за Коледа, и за Великден. В текстовете на тези картички, макар и на английски език, пише: „Бог да Ви пази”, „Бог да Ви благослови”, а тези текстове представляват абсолютно неприемливи намеци за съществуването на „свръх сила”, която не е под контрола на комунистическата партия.
Това е и една от причините за едно от основните престъпления в онези години, които касаеха пощите и пощенските услуги. Тогава хората, които масово ползваха услугите на „Български пощи” поставяха най-различни знаци на слепката на пощенските пликове, с надеждата те да не бъдат отлепвани, защото няма да може да се възстанови знакът.
Градската легенда твърдеше, че когато се попадне на такива пликове, те се отварят и се унищожават. Властите не искаха извън България да излиза информация, която не е била контролирана от тях, а когато се видят такива нишани на плика, те предполагат, че вътре има съдържание, което уронва престижа на комунистическа България пред света.
Но не само това не се преследваше от властта, не се преследваше и когато пощенски служители си позволяваха да отварят писма от чужбина и особено от Америка, защото вътре имаше пеещи картички. Такива в България все още нямаше. Първоначално много хора се оплакваха, че картичките им не достигат до тях, а техните близки се бяха постарали да им изпратят най-новите, пеещи картички, които бяха истинска атракция в България.
Неполучаването, при това масово, на тези пратки, така и не направи впечатление на властите, никой не взе  мерки да ограничи тези набези върху личната кореспонденция на хората. Така те не получаваха поздрави за празници, които тук не се празнуваха, които бяха забранени, които не бяха празници, а най-обикновени делници.

3 НОЕМВРИ, ВТОРНИК

„…Отидохме до германското консулство за виза. Вечерта бяхме при Петър Петров, там се видяхме и с Веско. Келнерът беше българин. Избягал от България. Като чу, че разговаряме на български, дойде при нас. Каза, че майка му работи в София, в ЦУМ – централния универсален магазин. Писах писмо на Николинка – дъщеря ми. Описах й маршрута по дати и кога ще сме в София, за да знае, да ни очаква и да ни посрещне…”.

5 НОЕМВРИ, ЧЕТВЪРТЪК

„…Ходихме до редакцията на вестник „Таймс”. Тук работеше Вера Костова. Тя ни разведе из цеховете. В леарната на оловна плочка ми направиха името…”.

8 НОЕМВРИ, НЕДЕЛЯ

„…Обядвахме. Свалихме си багажа до колата и около обяд тръгнахме към летището. Предадохме багажа. Българката Милка Типова ни беше свързала с приемчика на багажа – афроамериканец, така минахме с повече багаж от разрешеното. В 14,25 ч. се качихме в самолета „Atlantis”. В 14,32 ч. самолетът се отлепи от пистата. Взехме посока към Пасифика. Набрахме височина и завихме на изток. Дадоха ни храна.
Панорамата изчезна. Виждат се светлини от градовете, над които преминаваме.
Около 17,35 ч. започнахме да се приземяваме на летището в Чикаго. Тъмно е. Долу улиците са осветени и се вижда движението на колите. Тук самолетът зареди и се смениха екипажите. Показаха ни, как се ползва парашутът. В Чикаго бяхме час и 22 мин. Излетяхме. Луната се показа. В 21,10 ч. Елена се излегна на столовете през един ред. И аз направих така. Вечеряхме зелен фасул, картофи, риба, ябълки, бира и кафе. Самолетът се люлееше доста. Четох вестник. В 12,30 ч. изгря слънцето. Това не беше нормално слънце, а някак беше сребристо.
Пейзажът се сменяше – ту - бяла пелена, която покрива земята, ту -  скриваше.
Самолетът ни е голям, дълъг е около 200 м. Пътувахме около 80 човека. В 1,30 ч. съобщиха, че сме над Амстердам. В 2,30 ч. се приземихме във Франкфурт на Майн. Чакахме си багажа и взехме автобус. Платихме по 2 долара за багажа и по 2 долара за нас. Пуснахме картичка до кака в САЩ…”.

9 НОЕМВРИ, ПОНЕДЕЛНИК

„…Потеглихме за Мюнхен. За билет платихме 40 долара. Нощувахме в хотел „Feldhutter”. Сутринта се разходихме из Мюнхен. Тук през следващото лято - 1972 г. ще се проведе лятната Олимпиада. Купихме си някои неща и купихме билети за влака от Мюнхен до София за 70 марки. Следобед си взехме багажа и отидохме на ж.п. гарата. Настанихме се във влака. Потеглихме в 17,20 ч…”.

10 НОЕМВРИ, ВТОРНИК

„…На разсъмване минахме австрийската граница. Направиха проверка на паспортите. Минахме през цяла Югославия и вечерта бяхме в София. На гарата никой не ни чакаше. Телеграмата до дъщеря ми Николинка, която пуснахме от Мюнхен, не беше получена. Жена ми се обади по телефона и сестра й Стоянка дойде на гарата. В нея имаше резервен ключ от дома ни. Николинка била на езикови курсове и понеже не получила телеграмата, не знаела, кога се прибираме. Към 21,00 ч. си бяхме у дома. След това се прибра и дъщерята. Говорихме до малките часове и после легнахме да се наспим, защото бяхме много уморени от път и емоции…”.

СЛЕД АМЕРИКА

Дни след като вече са си у дома, Георги и Елена биват привикани в една от службите на тайната полиция, която в онези години се намира милиция, на столичната улица „Московска”, където днес се помещава Държавна агенция „Архиви”. Те са разпитвани, какво са видели в Америка, какво им е направило впечатление, какво се е говорело сред емиграцията ни.
Това са темите, които са вълнували разведчиците в онези години, по този начин са били унищожавани човешки съдби, така са били притискани и мачкани невинни хора!
Очевидно Георги и Елена не са им казали нищо съществено, защото те са освободени след своеобразния разговор/разпит. Срещата е била неформална, защото за нея няма оставени данни в документите, които се пазят за разработването на Георги като „вражески елемент” на „народната власт”. Всъщност, той е свален от отчетите и интереса на службата за „Държавна сигурност” още през 1961-ва година. Когато обаче се завръща от Америка, службите отново се заинтересуват от него, за да разберат, дали ще им каже нещо интересно.
Милиционерите са на ясно, че Георги и жена му не са специалисти, за да им издадат някакви тайни за проекта „Аполо”, където са били в музея, пък и какви тайни ще има в един музей, при положение, че ако това са някакви тайни, те няма да са поставени открито в музея!
В същото време Георги и Елена умело се представят за обикновени туристи, които просто са били на гости в Америка, каквато всъщност е и истината. С една дума, правят се на „улави”, за да не дадат информация на властите, с кого са се срещали в Америка и какво точно са приказвали там хората.
Съдейки по текста в пътеписа на Георги, той е имал какво да разкаже на милицията и на служба „Държавна сигурност”. На няколко места в текста той говори за това, че наши емигранти са избягали от „комунистите”. За някой дори споменава, как точно са избягали – „през Югославия”, за други пък казва, как имали условни присъди, едва ли не, ако се върнат тук ще ги съдят ефективно. Всичко това идва да покаже, че Георги е имал достатъчно информация, за да бъде интересен за тайните служби и политическата полиция. Той обаче не се поддава на изкушението да стане доносник на „Държавна сигурност” /ДС/ и нищо не казва, нито той, нито жена му. Така те са освободени още същия ден от ул. „Московска” и се прибират безпроблемно в къщи.
Службите дори не намират за необходимо да регистрират този „невинен” разговор в картотеките на ДС, защото не получават никаква информация от семейството. Странно е дори, че не задвижват агентура срещу тях, за да ги проследи, какво говорят в дните, седмиците и месеците, след като се завръщат от САЩ. А срещу Георги до 1961 г. вече е имало „Лична предварителна разработка”, в която двама агенти – „Бончо” и „Динко”, активно са доносничели срещу неговите намерения и отношение към Америка.
Макар и това да е приключило десет години преди пътуването на Георги в Америка, интересен е подходът, с който той е бил разработван и следен, който показва отношението на властите в България към каквито и да било връзки и контакти с Америка, дори и когато става дума за сестри и родители, какъвто е случаят с Георги.

ВЛИЯНИЕТО НА АМЕРИКА В БЪЛГАРИЯ

Безполови, безмълвни и безлични, такива бяха жените през социализма и комунизма поне до към края на 60-те години на миналия век. Те всъщност копираха визията на жените на червените диктатори като Надежда Крупская, Надежда Алилуева, Елена Чаушеску, Мара Малеева, Йованка Броз и много други. За да илюстрираме тезата, ще представим една сравнително добре позната персона в българската политическа действителност, става дума за вездесъщата, “вечната и святата” другарката Цола Драгойчева /Соня/-член на ЦК на БКП, която стига дори до поста: министър на пощите, телеграфите и телефоните, като по този начин за първи път жена става министър в България. Жената през комунизма задължително беше дебела, груба, с мъжка, в най-добрия случай “конска”, физиономия, задължително облечена в дочени дрехи, или когато е официално лице-облечена в тъмно-синьо, сиво, или кафяво. Кройките бяха строги, дори страховити, изчистени на практика от всичко, което би могло да придаде известна свежест, елегантност, женственост, или някаква живина на тялото в съответната дреха. Именно такава беше и Цола Драгойчева-един от най-безмилостните цензори на българската култура и изукство в онези години. Разбира се, жената през комунизма трябваше да бъде и майка, работничка, активистка, комунистка и професионалистка. Всичко това я превръщаше в едно наистина безлично и безполово същество, чиято функция в обществото беше да се съгласява с всичко и …да възпроизвежда “социалистическото общество”, в чисто физическия смисъл на понятието. Именно заради това, жената тогава беше неглижирана, но своеобразно извисена в собствената си ординарност, точно както другарката министър Драгойчева. Жената на диктатора, в която и да е от комунистическите държави винаги беше в сянка. Тя никога не се показваше, освен при крайно тържествени мероприятия и евентуално, когато протоколът го изисква. Нека да обърнем внимание на Виктория Петровна. Името вероятно не Ви говори абсолютно нищо, но става дума за съпругата на един от силните на деня в годините на “студената война”-лидерът на СССР Леонид Брежнев. Именно “другарката Брежнева” се превръща в еталон и за останалите “диктаторши” из Европа и по света. Виктория /Брежнева/ също е груба селска жена. Тя стои до съпруга си като сянка на властта му-незабележима, безстрастна и мълчалива. В тази си поза и позиция “другарката Брежнева” е нещо като паметник на жената през комунизма. Много рядко жената може да бъде истинска жена през този исторически период. Това може да се постигне когато тя има шанса да напусне страната и да премине отвъд “желязната завеса”, за да провиди и другия свят, другите възможности и въобще другостта. Това се случва с Цветанка /Флоранс/ Мирчоф, сестрата на Георги Иванов. Тя заминава за Америка в края на 30-те години на ХХ век. Когато обаче за пореден път идва в България, вече при установения комунистически режим у нас, Цветанка се слива с мейн стрийм-а. Тя се превръща в едно сиво и тъжно същество, като повечето български жени в онези години. В комунистическа България Цветанка става незабележима, прозрачна, невидима. Макар, че тя носи дрехи от Америка, които са искрящо красиви за българския вкус, тя не ги облича тук. Предпочита дрехите на своята втора снаха-съпругата на брат й Георги-Елена. Една от фотографиите показва двете жени, облечени почти напълно еднакво. Това Цветанка прави, защото не иска да се откроява, за да не привлича внимание, за да не си навлече гнева на властта и на някои консервативни съседи. Такива бяха времената тогава, колкото и сега това да ни се струва невероятно и дори смешно. Никак не им е било смешно тогава на хората, които са били задължени, както при османското владичество, да се обличат в предимно тъмни цветове, за да не се забелязват твърде много. Още по-нещастни са били жените тогава, защото модните тенденции са били изопачени, изродени, изкривени до класово-партийна и идеологическа визия, дори и за стила на обличането. Комунистическата жена трябваше да бъде обикновена, а в същото време жената отвъд “желязната завеса”, в така наречения “нормален” свят беше блестяща, защото имаше индивидуалност и права. В облеклата по време на социализма и комунизма, поне в България, най-дръзкото модно течение, което можеше да се забележи, бяха твърде нескопосани и понякога дори мелодраматични фолклорни мотиви, някои от които наистина стояха като откровени кръпки. Това беше толерирано от властта, която тогава се държеше от шайка обезумели от скука старчета и възенергични баби-партизанки като Цола Драгойчева, например. Жените на социализма и комунизма бяха не толкова елегантни, колкото изразено консервативни до една безнадеждна самонадеяност. Илюстрация на това беше другата “ вечна и свята”-партизанка, другарката Елена Лагадинова, с псевдонима Амазонка, която дълги години ръководеше Комитета на жените в България. Цветанка Мирчоф, която идва от Америка в края на 60-те години на ХХ в. се принуждава да се слее с тълпата, за да остане незабелязана от службите. Тя на практика доброволно се превръща в точно физическо копие на известни партийни другарки като Цола Драгойчева, Елена Лагадинова, генерал Нанка Серкеджиева, Дража Вълчева, генерал Полина Недялкова и много други. Това е цената, която някои български жени плащат, за да угодят на амбициите на своите съпрузи-партийни ръководители. Това е и цената, която всички останали българки плащаха в онези години, за да бъдат незабелязани и за да живеят относително равнодушно, което някои считаха за достойно!
За пътуванията до Америка е писано много. За повечето хора то е било и трудно, и романтично, и опасно, и предизвикателство, а понякога и всичко това взето заедно. Във всяко историческо време пътуването до Америка има своите психологически и идеологически особености. Вестник “България” вече публикува няколко статии, с които разказа за типовите особености на това “преселение” в различните исторически епохи. Пътуването до Америка обаче има още един личностен привкус, което най-ясно се наблюдава във времето на пътуванията при така наречената “народна демокрация” в България. За какво собствено става дума?
         Пътуванията до Америка по това време представляваха повече от трудна, дори неизпълнима задача. Някои все пак успяваха да преминат през “желязната завеса” и да стигнат енигматичния  Запад, въпреки всичко, а не рядко и с цената на всичко.
         Съпругата на Георги - Елена е родена в село Долец, недалеч от Търговище, през 1913 г. Родителите й са бегълци от Македония. Тя пристига в София като млада девойка и започва работа във виенска сладкарница на ъгъла на тогавашните улици “Дондуков” и “Будапеща”. Там работи заедно с майката на известната от близкото минало певица от български произход-Силви Вартан.
         В София Елена се омъжва за офицер, чието първо име е Борис и заживяват във фамилната му къща на днешния “Лъвов мост”. По време на Втората световна война Елена и Борис се развеждат. До края на живота си Елена повтаря, че “…ако не беше войната, нямаше да се разделим…!”. Какво се крие зад тези думи никога няма да можем да разберем. По-късно Елена работи в завод “Ворошилов” и по това време се омъжва повторно за Георги Стойков Иванов-син на Стойо Иванов Крушкин.
Елена е на 58 години, когато заминава за Америка заедно със съпруга си Георги при неговата сестра Цветанка. В Америка те остават почти година. При завръщането си в България, Елена вече не е същият човек. Тя е възприела много от поведенческите стереотипи на американците, въпреки че годината е едва 1971 г. и до рухването на комунистическата система в България остават цели осемнадесет години. Първо Елена променя начина си на обличане. Тя не носи дрехи, каквито са обичайни за жените на нейната възраст в София по това време. Предпочита светли и изкрящи тонове и аксесоарни закачки, позволява си дори бели изрязани обувки, каквито по това време носят ученичките. Всичко това в онези години се счита за непристойна носталгия /!/ по младостта. Променя се поведението на Елена и в обществото. Тя се обръща към мъжете и жените с нестандартните “господин” и “госпожа”, вместо с класово приемливите “другарка” и “другар”. Това разбира се привлича вниманието на властите и не веднъж й е правена забележка за употреба на “буржоазни обръщения” /!/.
След като се завръща от Америка, Елена започва сутрин да прави физически упражнения, дори и когато навлиза в 70-тата си годишнина. Тя пуши, ходи на бар, на море, на кино, на фризьор. Това кара другарките от кварталната низова партийна организация да негодуват активно по неин адрес. Те са недоволни от това, че тя не прилича на годините си и не иска да остарява видимо, сякаш това зависи от нея. Елена не се вписва в представата за комунистическата жена на средна възраст, която непременно има огромна кълбовидна прическа, облечена е в подчертано тъмни тонове и е качена на дебели ниски токове, които й придават мечоподобно изражение. Това е представата и модата за вездесъщите съпруги на съветските лидери от епохата. Вместо това, още през ноември 1971 г., Елена започва нов живот. Тя вече е видяла другия свят, другия живот, другия вкус към битието. Този нов живот предизвиква социалистическата сивота. Новият стил на ежедневие избожда невиждащите очи на партийните активисти и бодряшко-възторжените милиционери.
Семейството донася със себе си от Америка множество детски играчки, предмети за бита, сувенири, печатни материали, снимки, които държат жив спомена за визитата в САЩ. По различни поводи Елена и Георги подаряват на внука на Георги от първия му брак и на роднини на Елена сувенири.
Посещението на семейството в “страната на неограничените възможности” оставя толкова дълбоки следи в съзнанието и на двамата, че на практика духовно ги извежда от социализма и те заживяват отвъд “желязната завеса”-в нормалния свят, където хората не се страхуват да се обличат, както им харесва, да правят онова, което ги радва и да живеят, в крайна сметка, както те намерят за добре.
Елена успява да разчупи вледенения стереотип на епичните квартални активистки, застинал в безцветното безхаберие  на своя битов комунизъм. Със своя личен пример, Елена дава нов, по-верен тон във фалшивото щастие. За нея това са първите стъпки, когато идеята за друг начин на живот, различен от скования “хепи соц”, стъпва на българска почва. Елена е типичен пример за това, как един най-обикновен човек се променя изцяло отвътре, променя ценностите си, мисленето си, променя съзнанието си, благодарение на това, че е имал шанса да пробие “желязната завеса” със собствената си глава. Тя се превръща във фосфоресциращ пример за нормалния живот извън кървавата рамка на “Източния блок”.
Този частен случай всъщност е важен елемент от целия процес на ерозията на социализма и неговия крах в края на 1989 г. Този процес продължи твърде много години и през всичките тях нормалността на западната демокрация беше най-големия трън в очите на уродливия азиатски тоталитаризъм.
Елена умира в съня си на 77 години, през нощта на 3 срещу 4 януари 1990 г., само месеци, след като в България беше възстановена мечтата за по-добър живот. Тя обаче знаеше, какво е истинска демокрация осемнадесет години по-рано!

АМЕРИКАНСКАТА КЪЩА

Датата 9 септември 1944 г. е вододелна в новата история на България. Това е така, защото току що дошлата на власт комунистическа партия ненавижда всичко западно и още повече американско, което се оказва против насилието и тоталитаризма в управлението на Източна Европа. Тази част от континента за дълги години остава под физическото и идеологическото въздействие на червения ботуш на "Червената армия", която на практика управлява тези територии, съгласно доктрината за тоталното налагане на комунистическата система в световен мащаб.
Трябва да отбележим, че съветската система успява до такава степен и толкова бързо да постигне своите цели, че в исторически размер този процес на практика е светкавичен. Това от своя страна показва, че средата е била подходяща за подобни действия, а и подготовката им е оказала достатъчно силно влияние, за да се постигне тотална подмяна на историческата действителност и да бъдат откъснати живи части от тялото, наречено Европа.
Много е писано за начините, чрез които новите власти в злощастните държави от източната и югоизточната част на континента, налагат новата идеология. По-интересното може би е да се нюансира практиката и да се детайлизира методиката на това толкова мащабно начинание. Става дума за психическата атака, нанесена на огромни маси от хора, които постепенно изграждат собствена автоцензура на действия, изказвания, творчество и дори на мислене и цялостно поведение.
"Американизмът" във всичките му граматически прилагателни проявления се превръща постепенно от властимащите в еталон за опасност, мащаб за заплаха и мярка за негативност. В този смисъл, перифразирайки едно българско стихотворение, "..всичко американско НЕ ми е родно..НЕ любя, НЕ тача и НЕ милея..". Това се постига като ефект в страната ни наистина светкавично и още по-бързо обществото разбира, че именно по този именно модел ще му се наложи да живее и да мисли.
В същото време в Америка живеят много български емигранти, които до този момент са подържали активна връзка със своите родственици в България. Те са подпомагали роднините си, правили са бизнес в страната ни и...изведнъж разбират, че те са попаднали отвъд "желязната завеса", където за техните близки започва идеологическото вегетиране на човешките създания.
Именно в това време и при тези условия е повече от "лош късмет" да живееш в къща, която бива наричана "американската къща". Това е историята на един фамилен дом в центъра на София, който съществува и днес и който и днес все още е известен с прозвището си от времето на комунизма. Става дума за дома на Георги Иванов, чийто баща е емигрант в Съединените американски щати още от 1915 г. През 1933 г. той успява да събере достатъчно средства и построява въпросната къща, като за всяко от трите си деца в България прави по един етаж и създава условия при евентуално желание, четвъртото му дете, което е при него в Америка, да си надстрои един етаж.
Минават години и синът Георги става обект на разследване от страна на тайните служби на комунистическата партия, които намират в него така наречените "изменнически намерения" на властта. Именно поради тази причина Министерството на вътрешните работи /МВР/ поставя задача № 209 до началника на Отдел VII-ми на Комитета за държавна сигурност, според която лицето трябва да се проучи. Сред набелязаните цели се вижда, че трябва да се проследи, дали Георги подържа "..връзки с чужденци, или пък с лица, имащи такива. Засегнат ли е от мероприятията на властта." Оперативен работник по задачата е № 38-46. Преди да продължим сме длъжни да посочим, че това са точни данни от Личната предварителна разбаротка на Георги Иванов от КДС /Комитета за държавна сигурност/. Данните са легално ксерокопирани в комисията към Народното събрание на Република България, която отговаря за съхранение и предоставяне на информация от документи на така наречената бивша "Държавна сигурност". Трябва също така да уточним, че данните се публикуват с изричното съгласие на Георги, който вече не е сред живите, но никога не е имал против тези данни да станат публично достояние и част от тях вече са били публикувани в различни издания.
Рапортът на "раз. 2433-капитан Найденов" по поставената задача за проучване на Георги Иванов гласи буквално следното: "...Бащата на обекта /под обекта се има предвид Георги-бел. на автора/ е заминал за САЩ...изпращал е редовно пари и колети на близките си и от негови средства са простроили масивна къща, в която сега живеят. По този повод съседите назовават къщата им "американската къща...". Датата на рапорта е от месец декември 1959 г.
На пръв поглед човек би си задал въпроса, как е възможно една къща, построена от един достоен български емигрант, трудил се много далеч от родината си, да стане повод за преследване на неговия син, който няма никаква вина за нищо, просто защото тук няма вина, като такава?! Всичко това обаче може да се обясни с историческото време, когато тези шизофренни ценности бяха модел на политика, която беше представяна като напредничава и прогресивна /!/.
Семейството на Георги дълго мълчи за това, че къщата им е "дамгосана" като "американска". В същото време те не се срамуват от факта, защото не се срамуват от своя баща, който с честен труд осигурява със жилище децата си и техните поколения.
Днес "американската къща" все още гордо извисява снага вече в идеалния център на София. Днес обаче никой не я нарича така. Само някои възрастни хора, които все още помнят онези години, понякога се сещат за "американската къща". Тя никога не е била обитавана от хора, или поне от родственици на емигранта, който я е построил, които да са съжалявали за съдбата си.
Историята е просто една наука, историческите епохи са тези, които се менят и ако човек съумее да събере сили и да ги преживее, той има повод да се гордее така, както Георги се гордееше, че е живял в три исторически епохи и нито за миг не се е срамувал от семейството и близките си.
Тази кратка история на една енигматична сграда в българската столица може би не е толкова значима за историята на града и на страната ни, но е показателна за прецизността, с която беше фалшифицирана българската идентичност. Именно това придава на тази частна история едно като че ли мащабно обществено историческо значение.
Американската къща в София, която все още се намира на една от централните улици, някога е била сред атракциите на кварталчето, оформило се постепенно около едно от култовите места на столицата ни – Орлов мост.

АЛБУМЪТ

Както обикновено става, на интересните неща се подада случайно. Така и ние попаднахме на един стар албум с картички-изгледи от Америка, който е направил Георги Стойков Иванов от София. Един стар шкаф ни въведе в един отминал свят, който оживява днес. Не че събитието е нещо толкова значимо като история, по-скоро емоцията тук е водеща. Един българин, който при това е посетил Америка още през 1971 г., преодолявайки хиляди перипетии, решава да създаде една своя, частна виртуална, паралелна реалност. Той започва да сортира картички, които сам е закупил в Америка, където е пребивавал близо година, селекционира и картичките, които е получавал от своите приятели от Америка, защото за времето, прекарано там, той наистина е намерил много нови приятели. По ирония на съдбата, този албум, на корицата си, представя изглед от тогавашния площад "9-ти септември" в София. На фона на червени, по обясними причини, лалета се вижда мавзолеят на Георги Димитров и в дъното тогавашния партиен дом на единствената партия в страната-Българската комунистическа партия. Случайно, или не, именно така Георги ни въвежда в своята паралелна реалност, която увлекателно разказва за забележителностите на Америка. Хрумването му е интересно, защото противопоставя, сравнява, но сравнението е на принципа на абсурда и тук той именно намира уникален дискурс на израза, като контрира невероятността на настоящето спрямо вероятността на бъдещето. Отгръщаме корицата на този албум с картички и първото нещо, което виждаме е карта на САЩ и на източното крайбрежие. Георги пребивава предимно в Калифорния, защото там живее сестра му Цветанка /Флоранс/. Той обаче успява да обиколи почти цялата държава. Някои от емигрантите ни там казват, че дори те, за толкова години в Америка, не са успели да видят места, които Георги успява да види само за 11 месеца в страната. Първата картичка разбира се ни представя самолетът "Атлантис" на "Луфханза", с който Георги и съпругата му пътуват през 1971 г. Трогателно е описанието на всичко от този самолет. Георги описва, че има 200 места. Полетът е бил от Лос Анжелис до Фарнкфурт на Майн, в 11,30 ч. местно време. След това-повече от логично въведение, следва разбира се картичка от "Дизниленд", която представя замъка на спящата красавица, параходът "Марк Твен", екзотичното плаване из джунглата и входа на увеселителния парк. Следва една голяма картичка на цяла страница от скицника, където са залепени репродукциите. Изгледите са от световно известните аутобани-фрий уей в Лос Анжелис, някои от които на четири етажа. Интерес представлява картичка с храма на тамплиерите, строен през 1952-1955 г. Според информацията, членовете на храма наброяват близо 100 хил. души по онова време. Под нея ни поздравяват от Лас Вегас, Казино "Мината" и "милионерската подкова". След увеселенията, Георги ни пренася със своите картички от Америка в Палм Спринг-Калифорния, където ни представя вила "Тюркоаз", планината Сен Жасинто и палмовите горички от Дейт Емпайър-Калифорния. Разходката ни по албума продължава през четирите водопада Невада-Йосемит, стъклената църква на Новия Йерусалим, проектирана от Франк Лойд Райт и Големия каньон. След кратка спирка на остров Света Каталина, Георги продължава пътя си към моста "Бай Бридж", който свърза Сан Франциско с метрополията Оукланд. Следва "Ломбарт стрийт" в Сан Франциско-най-кривата улица в света, където Георги се намира на 4 април 1971 г., както сам отбелязва. Той ни показва епизод от куротното селище Санта Круз и веднага след това отива в "Хърст касъл" край брега на Тихия океан. Тук Георги се застоява, защото гледките от приказните басейни и изгледи наистина опияняват. "Екскурзоводът" ни показва и фрагмент от пиесата "Рамона", играна на 1 май 1971 г. , край селището Немет в Калифорния. Тук участват самодейци и пресъздават живота на индианците. Малко по-нататък вече сме на Хавайските острови и в Атлантик сити, следва Ню Йорк, Толидо и столицата Вашингтон. В своя уникален за времетно си албум, Георги ни води и на други епизодични дестинации, като: Ню Мексико, Карлсбатката пещера, Сейнт Луис в Мисури, Сиракюз в Ню Йорк. Не е пропуснат и Ниагарският водопад, Сан Диего, Лонг Бийч, Океанариумът в Калифорния, Сан Антонио в Тексас, "Сизър палас" в Лас Вегас и още много и много изгледи, забележителности и исторически места в необятната Америка. Всички те сглобяват пълна картина на един географски и културно-исторически разказ за страната на неограничените възможности, такава, каквато я е видял Георги и приятелите му, които са му изпращали картички от различни места. Този разказ е уникален сам по себе си не толкова с изгледите, които днес вече можем да видим без проблеми по интернет, дори виртуално да се разходим с помощта на програми като "Google Earth". Разказът в в картички на Георги Иванов е уникален за времето, в което е направен, защото за такова нещо в онези години, той можеше да си има проблеми с властите в България. Тази разходка из Америка по същество дава възможност на всеки да отиде там в мечтите си, виртуално и да посети места, които едва ли някога ще има шанса са види реално. Ето това е уникалното на този албум и това прави Георги интересен дори и от днешна гледна точка, когато всеки дом вече има достъп до света чрез интернет. В годините, когато световната мрежа не е съществувала, Георги Иванов от София прави една уникална виртуална разходка, едно незабравимо пътешествие, провокира забранено изживяване, като по този начин прескача ограниченията на границите, политиките и икономиките и ни отвежда в един различен свят, чийто забележителности за мнозина тогава, а дори и в днешно време, са недостъпни, заради визови, финансови и други ограничения. Това превръща Георги в един своеобразен автор на културно-исторически пътеводител, който няма аналог, защото в конкретния исторически момент той придобива мултикултурна значимост. Този малък скицник, с може би не повече от 30-тина страници, последните от които са празни, постига наистина забележително ниво на съживяване на реалността, като представя една забранена, в онези години в България, разходка, по ръба на бръснача и може би именно заради това-толкова запомняща се.
Георги и Елена – героите на това удивително пътуване до Америка в далечната 1971 г. вече не са сред живите. Елена умира на 4 януари 1990 г. в София в семейното ложе, само месеци след демократичните промени в България от 1989 г. Георги умира на 9 декември 2002 г., също в София, в същото това семейно ложе.
За финал на това словесно пътуване може би ще е интересно да разкажем един епизод, в който Георги „организира”  „нелегално” пътешествие и на своята дъщеря Николинка до Америка. За какво става дума обаче…!?
През 1960 г., когато Георги все още е обект на разследване от органите на комунистическата служба за „Държавна сигурност”, има едно донесение на агент „БОНЧО”, прието на 10 февруари от оперативен работник Д. Деливлаев от Отделение І, отдел ІІ при Управление ІІІ на „Държавна сигурност”. Във въпросното донесение се съдържа следната информация, която агентът предоставя, по отношение на изказване на Георги Иванов за неговата дъщеря Николинка: „…Правя всичко за бъдещето на детето си. Искам да го махна от тук, да го изпратя в Америка. Не искам да стане комунист.” и тя наистина не става такава…!
С тази реплика на Георги се обобщава всичко, което той мисли и в което вярва през целия си живот…!
Георги и Елена Иванови достигат до Америка през далечната и не чак толкова далечната 1971 г. и това остава спомен за цял живот, който оживява в тези редове, които разказват за това удивително, картинно, необикновено за историческото време пътуване на едни напълно обикновени хора, станали герои по силата на обективните обстоятелства на своето време.