сряда, 28 юни 2017 г.

ГЕНЕЗИСЪТ НА ТЕРОРИЗМА НА ДОМОРАСЛИТЕ ЕКСТРЕМИСТИ


Пол Пот

Снимка:
therichest.com
Тероризмът има своето логическо, доколкото въобще може да се търси логика в това явления, обяснение и то се съдържа в екстремизма, в радикализирането на религиозните възгледи до степен на откровена антирелигиозност, когато вече радикализацията е достигнала своята върхова точка – психо-абсурдът!


Повечето религиозни екстремисти и радикализирали се терористи са доморасли, тоест, те са отгледани в съответното общество, те са продукт на това общество. Така например, оказва се, че в центъра на Брюксел – сърцето на Европа, съществува гето, където разни елементи сами си се радикализират и достигат до степен да се превърнат в откровени терористи. Но не само това, все повече терористи, които вече са извършили по един поне терористичен акт, се оказва, че са израснали или в съответната западна държава,        Франция, или Великобритания, или в която и да е друга страна, в която е извършен съответния терористичен акт, или дори са второ и трето поколение местни...!


Това са предимно хора, които са социални аутсайдери, те са „изключени“ от обществото и са се превърнали в ненужни, а това ги довежда постепенно, но абсолютно сигурно до алиенация, която ги превръща още по-сигурно в потенциални терористи.


Да, съвременният облик на терориста в Европа е предимно на човек от някакво етническо, религиозно малцинство, но - роден и израсъл на Запад! Тоест, процесът на радикализацията е започна, развил се е и е достигнал върховата си фаза – на реакция, именно на Запад, а не в някоя източна държава, или арабска „джамахирия“. Това оказва се, не е нищо ново, защото и преди в историята екстремисти са намирали „верния“ и „правия“ път именно на Запад, а не на Изток. Такъв е случаят с едно от най-зловещите политически чудовища – Пол Пот. Салот Сар, известен повече като Пол Пот (съкращение от POLitique POTentielle - „потенциална политика“ от френски език) е водач на Червените кхмери и министър-председател на Камбоджа (официално Демократична Кампучия по време на неговото управление) от 1976 до 1979 г. За това време той избива 1/3 от населението на страната си! Убити са повечето, които носят очила, само защото се счита, че са интелектуалци, а тях Пол Пот не ги понася!


През 1949 г., той получава възможност да изучава радиотехника и електротехника във Франция като национален стипендиант. Франция по това време е обхваната от нарастващия ентусиазъм на комунистическото движение, както днес е на мода друг европейски ентусиазъм – националистическото движение!


По време на обучението си в Париж Салот, или бъдещият Пол Пот, се увлича по идеите на марксизма-ленинизма…именно във Франция, не в родната му Камбоджа /Кампучия/, или във Виетнам, Китай или Корея!


В началото Салот е изключително старателен студент. Докато обсъжда въпроси, свързани с изкуството и философията, той получава възможността да се запознае с философията на комунизма и постепенно започва да възприема неговата идеология. Салот се среща със Йенг Сари, който също учи в Париж с национална стипендия. Тази среща е решаваща за включването на Салот в комунистическото движение. Сари го запознава с Кенг Вансак – централна фигура в антиимпериалистическото движение в Камбоджа. Той осигурява квартира на Салот недалеч от неговото жилище в Париж. Тук младежът има възможност да чете различна литература и започва да оформя своите философ¬ски възгледи, залегнали в основата на бъдещата му политика. Колко познат механизъм за отглеждане на терористи, чудовища и всякакви други получовешки екстремисти, всъщност – механизъм, който действа и днес…! Именно по този начин и днес едни хора приемат други свои „събратя“ или „другари“, които заедно след това организират „борбата“, която се изразява в терористични атаки в европейски столици. Това е същият механизъм, който на практика „радикализира“, но в по-различен нюанс и Пол Пот, който по-късно реализира почти антични и средновековни методи за изтезания на неговия народ, на онези, които не приемат него и канцерогенната му комунистическа идеология!


Всичко започва както и днес, с надеждата, че това е една борба за справедливост и най-вече за демокрация! Именно заради това и Пол Пот преименува първоначално държавата си в „Демократична Кампучия“, както при комунизма имаше „демократически централизъм“.


След завръщането си от Китай Салот /Пол Пот/ прекарва няколко години в Ратанакири, планинска местност в североизточната част на Камбоджа. Тук той продължава да координира действията на анти-правителствените партизански отряди.


Племето, което обитава тези земи, се нарича кхмер ли (планински кхмери). Те обработват колективно земята, използвайки добре известния начин на изсичане и изгаряне на гористи райони, за да си осигурят земеделски площи.


Според Салот /Пол Пот/ животът на кхмер ли, които не познават парите и пазарното стопанство, е чудесен пример за първобитен комунизъм, а колективният начин, по който обработват земята, е най-ефективното средство за увеличаване на зърнената реколта. От тях той заимства идеята за земеделските комуни, които се опитва да създаде по-късно. Ето така той успява да реализира един именно първобитен комунизъм с първобитни подръчни средства – червен терор, достигащ до „лилаво“ – престъпления срещу човечеството…!


През август 1976 г. Пол Пот обявява „четиригодишен план за интеграция на социализма“ и има за цел създаването на благоденстващо социалистическо общество в Демократична Кампучия, която се обезлюдява заради насилието и погромите над невинни хора, а изтезанията достигат умопомрачаващи размери, при това само за някакви си четири години и всичко това с уродливата усмивка на азиатския античовек и масов убиец – Пол Пот!



ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

петък, 23 юни 2017 г.

ИСТОРИЯ ЗА КОТКИ


Снимка: findupet.com
 Човекът отдавна виждаше, че една от котките е бременна, ще ражда скоро. Един ден тя просто изчезна, скри се някъде, както винаги, когато й предстоеше раждане. Не след дълго се чуха нежните писъчета на малки котенца. Беше родила три, или четири малки. Окотила се беше в старите черги, в зелената барака, където повечето котки от махалата напоследък предпочитаха да раждат. Там беше топло, тихо, спокойно, меко, изолирано, тъмно, високо и безопасно.


Котката ближеше нежно малките си, като по този начин хем им подобряваше кръвообръщението, хем и ги „маркираше“ като свои, за да ги познава, а и те да я познават. Когато човекът се доближеше до тях, котката го приемаше леко подозрително и винаги беше нащрек, защото не знаеше, какво може да се очаква от хората.


Бебетата-котки започнаха да сучат почти веднага, хранеха се редовно, за да пораснат бързо и да тръгнат по полето да гонят мишките.


Минаха два дена и котката-родилка изчезна. Малките, които междувременно бяха останали само две, пискаха почти постоянно, гладни и притеснени за майка си, която не идваше. Какво стана със старата котка, така и не се разбра. Дали я нападна куче, дали белка от гората я изяде, не стана ясно, но котката изчезна, а малките останаха сами и напълно безпомощни.


Човекът потърси капкомер или спринцовка, за да храни малките, които все още не бяха готови да ядат от купичка с мляко, защото бяха само на два дена. Не открил инструменти, с които да храни малките, той се отказа, като се натъжи. Писъците на котетата се чуваха из цялата махала. Човекът се закахъри, дали тези малки създания няма да умрат от изтощение, пискайки постоянно, без почивка, а и без да се хранят…!


В безсилието си да направи каквото и да е, човекът реши да премести малките при друга котка, но всички останали, само като чуеха сърцераздирателните писъци на малките, бягаха като от огън и не ги приемаха за техни малки! Дали усещаха мъката на бебетата по изгубената им майка, или просто ги беше страх, или пък не им се занимаваше, …кой знае – котешки работи…!


Накрая човекът се реши да занесе малките при друга котка, която наскоро също беше родила. Той ги премести, докато те не спираха да писукат. Котката първоначално ги огледа подозрително, след това ги подуши и предпазливо започна да ги ближе, като с това показа, че ги приема. Така малките получиха втори шанс да поживеят още малко…

неделя, 18 юни 2017 г.

ЕДИН ОБИКНОВЕН ПРИМЕР ЗА ПЕРФЕКТНИЯ ОТКРИТ УРОК

Къща-музей на Пейо Яворов в Чирпан
Снимка: Уикипедия
Съвършено случайно попадаме в град Чирпан. Това е малко градче, което се намира почти в сърцето на Тракия. Юнско пладне е, неделя, преди минути е пекло ярко Слънце, а сега вали и е хладно. Виждаме табела за родната къща на Яворов…!Странно, дори не знаем, поне някои от нас, че Яворов е именно от Чирпан…! 

Тръгваме да я търсим. Вървим покрай изоставен от социализма още строеж на поредния „културен дом“, друга, но красива сграда, която днес е банка, малко кафене, в което са седнали един мъж и на друга маса мъж и жена. Питаме за къщата на Яворов, вървим нагоре, покрай хотела, здравната служба и наляво нагоре по улицата достигаме до къщата, която е турска оказва се - с ниски тавани и която не се вижда от зеленина и дървета. Преди това си купуваме сладолед, налага се да влезем с него в двора на дома на поета, а там вече е стартирала беседа на уредника на музея на къщата на Яворов – оказва се, че това е директор на къщата-музей и председател на фондация „Яворов“ – Тодор Иванов. Докато дояждаме сладоледа си, беседата върви и постепенно сладоледът отстъпва място на интереса ни към Яворов.

Рядко се случва да се заплесваме по беседи, още повече в началото на лятото, в някакъв си там литературен музей! Да, Яворов, поет, хубави стихове, „Арменци“, май друго не помним от него, но…лято е, какъв ти тук Яворов…!

Това обаче, което ни плени, което ни накара да си забравим сладоледите, е именно беседата на Тодор Иванов. Докато говори, той преживява темата, включва и нас, има персонален подход към всеки един. Облегнат на стената на стаята на великия ни поет, Иванов разказва неуморно може би повече от час, времето минава неусетно, навън вали, сменят се дъжд и Слънце почти на всеки десетина минути, а ние не обръщаме внимание, на сухо сме под стрехата на къщата на поета и сме се отдали на пътешествие във времето…! Тодор Иванов играе, той жестикулира, имитира, цитира, той е и самият Яворов на моменти…!

Най-интересното е, че сред нас е едно малко, десет-годишно момче от Пловдив – млад поет, което е с баба си, вероятно. Нашият домакин в къщата-музей е запознат със заниманието на младежа и докато разказва, го прави съпричастен на преживяването. Детето се превръща в малкия Яворов, който също пише от дете, малкият Борис се превъплъщава в малкия Пейо от Чирпан…! Това е магията, която създава Тодор Иванов, включи и нас, по своя си начин, толкова беше убедителен, че чувахме дори тракането на телеграфическия апарат на Яворов от гарата в село Скобелево! А малкият Борис за около час се превърна в Яворов, дори получи покана да участва в конкурса за млади поети, който се провежда на името на поета…!

Ето тук трябва да отбележим, че това беше истински пример за един перфектен открит урок, така се прави изнесено обучение, това е пример за призванието на учителя, дори и когато не е станал учител, или пък е учител, но по призвание, а не само по задължение.

Малкият Борис, за който знаем само, че е поет и че е от Пловдив, някога може би ще стане новият ни Яворов, но той ще стане такъв и заради Тодор Иванов – директорът на къщата-музей в Чирпан…!

Лято е, юни е, топло е, неделя е, Чирпан е едно забравено от света градче, което някога беше оживено, заради пътя за морето, днес магистралата „надменно“ минава на „почетно“ разстояние от града, а той спи, изоставен и забравен. И в това градче един българин намира сили, намира желание, намира хъс да ни върне във времето, буквално да ни транслира, за да станем съвременници на Пейо Яворов, това е не просто изкуство, това е любов, този човек не просто си обича работата, той живее за и със нея и заради това трябва да бъде поощрен, не само със статия в някоя медия…!

Този човек, който е един истински съвременен будител, обича къщата-музей на поета, той я познава, той я обожава, но Яворов е в сърцето му, което тупти за него. И заради това малкият Борис от Пловдив, а и ние, се прибрахме, кой в София, кой в Пловдив, и отворихме веднага търсачките в интернет, за да прочетем още нещо за поета Яворов.


А усещането ни за открит урок по патриотизъм, без да ни е натрапено нещо, без да ни е досадено, без да сме се отгечили, създава у нас чувството за една приятна, но пълноценна лекота, че сме научили нещо, че сме оставили едни дребни пари за една велика идея – да съхраним едно място, в което се пътува във времето, за което благодарим от сърце на Тодор Иванов-нашият любезен домакин в къщата на Яворов в Чирпан…!!!

За teacher.bg

четвъртък, 15 юни 2017 г.

СРЕЩА С ГРИЗЛИ…!


Снимка: novini.bg
Вървя си из коридора на властта тихо, кротко и възпитано, като прехранен ангорски котарак. И изведнъж, ненадейно се натъквам на колежката Х, която ми се нахвърля като мечка Гризли, току що събудила се от зимен сън, продължил поне пет години…! С една дума, хибернацията й е докарала такъв глад, че колежката щеше да ме изяде и физически…, поне с такова впечатление останах…!

„От кога не сме се виждали, къде си, що си, как си, олеее, как хубаво изглеждаш….“…лицемерие та чак дрънчи на поцинкована ламарина…!


Запитвам се, някак така естествено, хайде да не е „асоциативно“, като някои други, как така въпросната Гризли само преди година се правеше, че не ме познава на улицата, беше се надула като жаба в размножителен сезон, носът й събираше дъждовни капки, а сега изведнъж …..шъ мъ изяде….!


Странна работа са хората, докато си „някъде“, „някой“, „нещо“, те са с теб, до теб, за теб, а ако случайно изпаднеш от борда, макар и за малко, ставаш невидим….!


Срещнах въпросната колежка Х и преди няколко години в един хранителен хипермаркет, на входа..! Поздрави ме, защото почти щеше да се гътне в количката ми с майонеза и кисели млека, та нямаше как…! Ама поздравът беше един такъв, като насилен, изотгоре, надменен, високомерен поздрав, все едно казва: „ооо, плебей неден…, бъди щастлив, че съм ти обърнала внимание…!“,  а сега въпросната мадмоазела Гризли ме облива с любвеобилност сякаш снощи сме…таковата…, все едно сме първи приятели…!


Ех, Гризли, Гризли….., не бива така, твърде леко е, гледам зад тежък грим лек нрав криеш, ама не е хубаво така…!


След като ми се насити, Гризли-то се намъкна в асансьора на третия етаж, като котка в прясна мукава, и тежко заслиза надолу към ведомствената столова, за да стане скоро още по-тежка…!


А аз останах на етажа наръфан от лицемерието на една мечка, озадачен от внезапната либоф, връхлетяла ме като тексаско, лятно торнадо, с дъх на някакви ягоди, може би и орхидея, макар и попрестояла на слънце и още нещо, комбинацията от което ми внедри натрапчивото усещане за насилствено прелъстяване. Гризли-то ми беше поднесено непоискано, но за сметка на това студено и без гарнитура… - направо натюр…морт..!


Изчаках асансьора да се върне и аз също се отправих към столовата, но не за да ставам по-тежък на свой ред, а защото гладът отдавна чукаше на вратата ми. В тясното пространство все още се усещаше притискащ остатък от дъха на любвеобилното Гризли, което сигурно вече беше умъртвило поне три солидни пикантни наденици с комбинирана гарнитура, в столовата…!

УКВ – РАДИОТО - ИДЕОЛОГИЧЕСКА ДИВЕРСИЯ НА ЗАПАДА…!


 Много справки бяха необходими, докато се доберем до конкретната информация за това, какво на практика е УКВ – ултракъси вълни в радио разпръскването, известни още като FM.

Защо обаче това е важно? Важно е от политико-историческа гледна точка. Ултракъсите вълни на разпространение на радио-вълните са проблем за така наречените социалистически страни след създаването УКВ през 1950 г., защото именно по този канал се слушаха така наречените „вражески“ радиостанции. Това бяха радиопредавания от радио „ВВС-Лондон“, радио „Гласът на Америка“, радио „Дойче веле“, радио „Монте Карло“ и някои други повече или по-малко известни. Там се изявяваха известни български журналисти, които се бяха спасили от „рая“ на комунизма и в западния свят водеха предавания, в които открито разобличаваха и разгромяваха повечето лицемерни идеологически митове, които режимът се опитваше да налага постепенно и целенасочено.


Поради тази причина в София дори беше създадена цяла техническа служба, дислоцирана на покрива на тогавашното кино „Култура“ на площад „Славейков“, от където се заглушаваше УКВ-сигналът, за да не могат повечето софиянци и гости на столицата да слушат въпросните радиопредавания и да не достигат до информацията, която не беше особено удобна за тогавашната власт.


В телекомуникациите и обработката на сигнали, честотната модулация (FM) е кодирането на информацията чрез промяна на моментната честота на вълната. Това контрастира с амплитудна модулация, при която амплитудата на носещата вълна се променя, докато честотата остава постоянна.


Изобретателят Едуин Хауърд Армстронг развива много от характеристиките на радиото, както е известно днес. Армстронг патентова три важни изобретения, които направиха днешното радио възможно - регенерация, суперхетеродиновата схема и широколентовата честотна модулация или FM. FM даде на слушателите изживяване с по-добро качество на звука от AM-вълните.


След Втората световна война в Германия се въвежда FM радиоразпръскване. На среща в Копенхаген през 1948 г. е създаден нов план за вълната за Европа. Поради скорошната война, Германия (която не съществува като държава и така не е поканена) получава само малък брой честоти на средни вълни, които не са много добри за излъчване. Поради тази причина Германия започва да излъчва на UKW ("Ultrakurzwelle", т.е. ултра къса вълна, наричана днес VHF), която не е обхваната от плана в Копенхаген. След известно амплитудно модулиране с VHF, е разбрано, че FM радиото е много по-добра алтернатива за VHF радио отколкото AM. Поради тази история FM радиото все още се нарича "UKW Radio" в Германия.


През 1933 г. радио FM е патентовано от изобретателя Едуин Х. Армстронг. През 1937 г. W1XOJ, първата експериментална FM радиостанция, получава разрешение за строеж от Федералната комисия по комуникациите на САЩ (FCC). През 30-те години на 20-ти век започват редовни аналогови телевизионни предавания в някои части на Европа и Северна Америка. До края на десетилетието има общо 25 хил. телевизионни приемника в света, повечето от които - в Обединеното кралство.


У нас радиото навлиза масово, но и закономерно се превръща в основен идеологически инструмент. По време на деветосептемврийския преврат през 1944 г. едно от първите неща, които комунистите завземат е именно радиото, освен пощата и военното министерство.


Дългите вълни се отразяват в най-ниските слоеве на йоносферата и заглъхват бързо – не могат да се приемат на големи разстояния по земната повърхност. Средните и късите вълни се отразяват съответно от средните и най-високите слоеве на йоносферата и затова достигат до по-далечни разстояния. Ултракъсите вълни са с дължина от 1 до 10 м. и достигат най-далече, в най-изчистен вид.


Норвегия първа в света се отказва от националното радиоразпръскване в диапазона на ултракъсите вълни (FM, УКВ). Промяната стана в началото на тази година. Правителството на страната взе решение да спре УКВ излъчването с оглед на масовия преход към цифрово радиоразпръскване и намаляване на популярността на обикновените FM станции. Освен Норвегия и други европейски държави разглеждат този въпрос. Швейцария планира да спре FM радиото през 2020 г., а подобни намерения имат също Великобритания и Дания.


Какви са предимствата на УКВ или FM…!? При този тип вълна има по-добро отхвърляне на шума (RFI) от AM. Радиото има AM и FM приемници. FM приемникът много по-ясно възпроизвежда музикална програма от експерименталния FM предавател W2XMN на Armstrong в Ню Джърси.


УКВ-сигналите се превръщат в „идеологическа диверсия“ за комунистическата система, която по всички начини се стреми да ограничи достъпа на хората до повече и по-обзорна информация. Това обаче не спира българите, които са жадни за истински новини и те намират начини да се доберат до сигнали от „вражески радиостанции“ извън столицата и големите градове, където заглушаването е по-слабо и съответно сигналът е по-чист!



ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

вторник, 13 юни 2017 г.

КУЛИНАРНАТА ТРАДИЦИЯ – СЪХРАНЯВАНЕ НА РОДОВАТА ПАМЕТ И БИТА!


Снимка: qni.blogspot.bg
Българинът, където и да се намира по света, запазва и съхранява, както и предава в наследство на поколенията, своите национални особености – бит, обичаи и кулинарни традиции. Така е и с пуската. Признавам си, че за нея чух едва в последните години.


В хасковския регион се приготвя един уникален, рядък и малко познат невероятен на вкус деликатес от свинско месо – пуска. „Пуска” се нарича пикочният мехур в този регион (а в някои села и пузка). Думичката вече е толкова рядко употребявана, че дори и продавачите на сухата пуска, казват мехур … А по-младите дори не са я чували.


Като месен деликатес от свинско месо пуската е известна най-вече в региона между Хасково и Първомай и то не във всички села, а основно в региона на Върбица (Филево по време на социализма и от там „Филевска пуска“, както е търговски популярна) – Сталево, Ябълково. Поне  от този регион са най-известните пуски.


Това не означава, че и в други села не са се правели пуски. Това е изключителен месен деликатес, продължителен като процес на узряване, но пък за сметка на това позволява продуктът да се консумира чак по гроздобер – почти до приготвянето на новата партида.


Поводът за настоящата статия е събитието за награждаване на най-добрия майстор на пуски. 32-годишният Атанас Атанасов стана победител в първото издание на "Празника на пуската и студената бира" в димитровградското село Ябълково. Негово местно творение впечатли най-много  журито, както с външния си вид, така и с вкусовите си качества. На второто място се класира Георги Панчев. Третото място си поделиха двама участници в конкурса - Иван Ничев и Васил Мързев. Общо участниците в надпреварата бяха 11.


Опити да се правят пуски не липсват дори и днес, при това не саемо на различни места в страната, но и извън страната.


Пуската се прави, като в изсушен пикочен мехур от прасе, който е предварително омекотен в топла вода за няколко часа, се поставя шарено месо, нарязано на ситно и объркано с нарязан праз-лук, подправки – кимьон, черен пипер и сол. Това е оригиналната ябълковска пуска. Тя се съхранява във фризер, или в дървена пепел от печката, която е изстудена, разбира се! Опитите да се направи пуска в София, например, са почти успешни. Пуската става, но вкусът е различен, защото климатът в региона на Хасково е различен от този в София. А в чужбина е още по-трудно, защото климатът много трудно може да се наподоби на този в Хасково.


Въобще, българите имат традиции в консервирането на каквото и да било. Като се започне от компоти и зеленчукови консерви, та се стигне до изсушените меса, които имат още по-стародавни традиции, от времената на първите заселници-българи по днешните ни земи. Говори се, че осолено сурово месо под седлата на конете си поставяли конниците на Аспарух, като по този начин то се консервирало и ставало на нещо като днешната пастърма. Пуската е нещо като далечен отглас от тези успешни и сполучливи опити за консервиране на сурово свинско и друго месо.


Дори и по света българите предпочитат да си правят консерви, когато и където е възможно, защото така разчитат на по-чиста храна, която приемат и чиито качества са в състояние да контролират, поне в известна степен.


Пуската се е приготвяла по един и същи начин в продължение на дълги години. Традицията се предавала в семейството от поколение на поколение. Почти липсва селска къща без прасе в кочината.


Колкото майстори, толкова и методи, но най-общо пуската се приготвя от прясно свинско месо – крехката му част от бута и плешката, като се добавя от сланината на прасето или шарено месо. Съотношението е 2:1 – чисто месо, сланина. Другата особеност е, че месото след като се почисти от ципи се реже на едри късове – 3 до 5 см. Слагат се почти 40 грама сол на килограм месо, защото солта е естествен консервант.


Допълнителните подправки определят и региона и особеностите на конкретната пуска: за тази от Ябълково е типично да се добави праз лук, за Филевската – пък сладък червен пипер. На други места добавят или лют червен пипер или 1 люто чушле на кг месо. Някои слагат и по малко чубрица или риган - не повече от 2-3 гр. на кг. Месо.


Цената варира средно около 20 лв./кг., което е напълно нормална цена за такъв местен и екологично чист, тоест био-продукт! А славата на пуската вече е разнесена по света, защото онези, които са отраснали с този деликатес, го „носят“ със себе си, където и да се преселват…!



ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България“ в София

ИНСТИТУТЪТ НА „ПЪРВИТЕ ДАМИ“ – PR ИЛИ ДОСАДНА НАМЕСА…!?


Снимка: offnews.bg
Сравнението на така наречените „първи дами“ е повече от натрапващо се, особено, когато става дума за г-жа Кенеди и другарката Хрушчова, например. От една страна е елегантната „първа дама“ на американския президент Джон Кенеди, а от другата страна е възпълната, простовато изглеждаща и с нелепо излъчване „първа другарка“ на съветския „император“ Никита Хрушчов. Първите дами обаче се различават и днес и така е например между на пръв поглед еднаквите дами на американския, френския и българския президенти. Мелания Тръмп е известна с това, че е манекенка, елегантна, обрана, въздържана. Първата дама на френския президент – Бриджит Макрон за сега според някои повече е известна с това, че е „необичайна“ и като възраст и като стил на обличане.

Нашата първа дама пък се прочу с това, че е твърде активна в социалната мрежа фейсбук. Последното изстъпление на г-жа Радева е свързано с гей-прайда, който се състоя наскоро в София.

Първо, как така „първата дама“, някак „асоциативно“ се присети за прайда,, който, кой знае защо, изписва с главна буква, след като това не е име на институция, а е едно улично шествие…!!!

Второ, „молитвата“ й „…дано участниците се сетят, ей така, между другото, да проведат една ограмотяваща, с елементи на превантивност кампания за ХИВ/СПИН/Серопозитивни, дори и само с листовки“ е интересна, защото ЛГБТ-организациите от години правят такива кампании, не е нужно някой, пък бил той и „първата дама“ дори, да ги подсещат!

На трето място е оценката, която „първата дама“ дава: „…Думата ми не е против хомосексуалните, бисексуални, трансджендър и другите производни. А за претенцията им за различност…“.

Ето от тук всъщност тръгват разминаванията с твърденията на „първата дама“. Гей-хората в България наистина излизат на прайд и за да се заявят като различни, но не това е основното, основното е, че те искат да получат законното им право да имат право!

Но „първата дама“ не свършва до тук: „…Никой нищо не Ви е забранил!...”. Тук има един проблем, който явно „първата дама“ не познава. Гей-хората са дискриминирани в България ,защото, когато единият от една гей-двойка е болен, другият няма право да получава официална информация за състоянието му в болница, например. Ако недай Боже единият почине, другият няма право да получи тялото и да го погребе! Нямат право на онаследяване, нямат право на съвместни финансови обвързаности, поне не и в частта на правата на формално официализираното хетеросексуално семейство. Ако единият партньор от една гей-двойка почине внезапно, другият, дори и да е закупил цялото имущество в апартамента, няма право да го получи, в случай, че апартаментът се води на другия партньор, който е починал внезапно.

Ако двама мъже, или две жени са официално в брак, по законите на някои европейски държави, как този брак се официализира тук, в България, при положение, че имаме кохезионни политики и сме реална част от Европейския съюз! Ако двама мъже са в брак в Дания, например и решат да дойдат в България на почивка, примерно, но единият, недай Боже почине у нас, другият, какви права има спрямо брачния си партньор, при положение, че бракът им не е равносилен в България, спрямо тукашното законодателство, което на практика не признава официален брак от друго законодателство на друга държава, която също е член на Европейския съюз, както и България…!

Е, това е проява на драстична липса на права, която показва, че някой, в случая държавата ни, на практика е „забранила“ нещо, на едни хора, което нещо не е забранено на други хора в същото това общество и по същото време, което е проява на пряка дискриминация! Ето това не вижда г-жа „първата дама“ на България…и заради това се учудва, какво им е забранено на гей-хората у нас…! Но когато не знаеш нещо, редно е да попиташ, или поне да прочетеш, преди да пишеш, защото чукчата когато го питали, дали е чел, отговорил, че „чукча – писател, чукча – не читател…!“.

Всъщност, чудя се, дали Вие, апелиращите за толерантност и признание, осъзнахте поне за миг, че денят на Вашия прайд трябваше да е ден за траур, за смирение и покаяние. Защото военен загина в мирно време. И се сля с дъгата (Вашия обетован символ)…. Сега е време, мисля, да сме повече българи, отколкото широко скроени космополити…“ Така завършва поста си във фейсбук г-жа Радева.

Това обаче поставя допълнителни въпроси. Първо, национален траур за загиналия пилот не е обявяван и ако прайдът, който е насрочен за тази дата от повече от половин година е проведен, то по същото време имаше „празнични дни“ и на други официални места, дори и институции…! А за „покаянието“, е то е в църквата…! Но как така г-жата се фокусира именно върху прайда…и защо…!?

Второ, дъгата не е „обетована“, а може би иска да каже „окупирана“, но както и да е. Трето, всички са българи и прайдът е български, така че „напътствието“, да са „повече българи“ е нелепо, защото участниците не са се заявили като източнопакистанци, например…!

Това тупане в гърдите с класическото „булгар, булгар…!“ в случая звучи като вагнеровата опера „Тристан и Изолда“ в селското читалище на Горно Нанадолнище, да речем…!!! И четвърто, няма противоречие между „българин“ и „космополит“. Човек може и да е българин, и да е космополит едновременно. Има обаче противоречие между „космополит“ и „тесногръд“, а това не бива да се допуска, защото непременно води до дискриминиращите „толераст“,      еврогей“ и „либераст“ – контаминативни понятия, които носят отявлен реакционизъм…!



ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

петък, 9 юни 2017 г.

ПО ВАГНЕР…!


Не знам нито защо, нито как се случва така, че се застоявам в банята в къщи. Ама това не е нито заради продължително къпане, или естествени физиологични нужди, още по-малко пък от внезапен изблик на „радост по себе си“, така най-деликатно загатнах третата възможна „тоалетна обязаност“…!

Та като стана дума, застоявам си се аз в банята и понеже е тихо, пък новото строителство с тези гипс-картони създава ефектно ехо, ставам неволен, но дързък свидетел на стомашно-чревна „рапсодия в кафяво“, от някой съсед. Дали е отгоре, дали е отдолу, не е ясно, а и не е важно, както се казва, то е като в секса – важно е да е вътре, пък останалото...айде сега кусури…!

Няма лошо, баня е, там е и тоалетната, имал зор човекът, понапънал се повечко – пък засвирил едно църковно-славянско „исо“, задържал го, усукал го, увил го, плавно, но решително преминаващо в нещо от Панчо Владигеров и завършващо зловещо с нещо твърде „черногледо“ от Вагнер, да речем…!

И нямаше да ми направи впечатление, е, поне не и така трайно, всичко това, ако не се повтаряше циклично, още повече, не винаги в едно и също време. Сега, че ставаме от сън сутрин заедно с въпросния съсед, това е ясно, като часовници сме, че по едно и също време се намираме в баня-тоалетната, и това е ясно, че пускаме водата приблизително съвместно – също е факт, макар, че той обикновено ме изпреварва с част от минутата…! Проблемът е, че колчем вляза в банята и „рапсодията“ се започва..! Да е от някакво ръмжене на тръби, едва ли, при мен го няма, пък и ранко им е на тези наште тръби, нямат и седем години интензивна експлоатация, виж, „тръбите“ на съседа обаче е по-вероятно да са източник на музикалното озвучаване…!

Както се казва, таман „преживяхме“ „симфониите“ от сексуалните набези на единия съсед, сега се появи „музикантът“ – както личи – виртуозен инструменталист, с богат и упражняван опит…! Преди него пък имахме оперна певица – ама истинска, от Австралия…! Квичеше като на свинско заколение, ама извиваше като празна стомна на ветровито време, по жътва!

А сега – това….“Вагнер“…!

Че храните напоследък не са от най-качествените и това го знам, но нали и аз все пак се храня, не съм слънцеяд…! Наблюдавам се, тоест – слушам се, еми….не е „Вагнер“…! Казват, било на здрав стомах, явно съседът има черва от гетинакс, защото симфонията звучи доста тържествено, бих каза дори – празнично…! А като казах празници, е….след празници е забележително…, акустиката на Зала 1 на НДК, ряпа да яде,…ох не, само ряпа не…!!!

И най-интересното е, че не мога да разбера от къде идва, отгоре ли, отдолу ли, отстрани не е, там поне още нямам съседи. Но утре сутрин съм на пост и ще гледам този път поне да разбера от къде идва, а до тогава, мисля да помоля продавачката в хранителния магазин до входа, да скрие пакетите зрял фасул, леща и особено грах, защото имам сериозни опасения за ВиК-инсталацията на блока ни…!!!

ДЕНЯТ НА ЕДИН…..ДРЪНДЬО….!


Какво всъщност означава дръндьо, аз разбира се не знам, но пък за сметка на това си имам свое собствено значение за тази дума – човек, който само дрънка и нищо не прави, за да спре дрънкането…!!!

И така, какво представлява денят на един дръндьо? Той става, обикновено ненаспал се, насила, при това с доволно количество злокачествено отегчение…! С една дума, знае, че трябва да стане, но това му е доста досадно…! Отива да се изпикае, което му е още по-досадно, защото пърформънсът обикновено има естествено звуково, а не рядко и по-сериозно продължение, а това го натоварва психически още от сутринта и той още по-естествено продължава дрънкането си, което е започнало още със ставането по принуда, когато е изредил поне половината майки на роднините си – лелина, чичина, вуйчова и т.н…!

Следва кафето – далеч по-ароматната част от сутрешните занимания на един дръндьо. После започва задочното „гледане“, но повече слушане на сутрешни блокове. О тук идват първите дневни субдързости на един дръндьо – където лелината, чичината и вуйчината, вече преминават в своите субпродукти и придобиват допълнителни „Е-та“, за подобряване на вкуса, консистенцията и настроението.

След това се задава пътуването в градския транспорт, който упорито и твърде успешно е наричан „адски транспорт“. Тук дрънкането с разни лели и чичи е напълно в реда на нещата и е почти задължително. Новата мода дамите, да си носят чантите, които стават все по-големи по обем, на лакътя на свивката му и съответно да обират ругатни от всички, покрай които минават, защото ги отнасят като бързия влак „София-Перник“, доставят почти оргазмено удоволствие на дръндьото да мърмори.

А дръзновението, с което дамите разнасят своите обемисти принадлежности почти граничи с досадната обязаност да създават непременно внезапен дискомфорт на всеки зачел се във фейсбука на телефона си, или замечтано пишещ поредното – 154-то съобщение на любовницата си от…Луковит, която все по-първично нахално настоява да се премести в София…!

Но това далеч не е всичко, следва най-сладкото – работното място. Тук дръндьото е недоволен дори и от удобствата си, които в повечето случаи определено има, при това не рядко - и в изобилие! Дрънка за кафето, че не е особено топло, или пък в него има паднала стотинка, или пък защото принтерът не работи добре и печати бавно, или зацапва, или защото е дъждовно времето, или, защото колежката е с кофти парфюм, или пък колегата е злоупотребил с резлива домашнярка снощи, или …абе – всичко..!

На връщане от работа дръндьото продължава да дрънка отново за автобуса и булите, които мъкнат чантите си, сякаш са охлюви и носят целия си живот на гърба.

Наистина е интересно, как дамите напоследък започват да носят все повече и по-големи чанти, а и производителите им уйдисват на акъла и чантите вече заприличват на бухчи-чували…! А тези чували се явяват основен довод дръндьото да мрънка повече и повече, но и да се нервира допълнително от суматохата при пренасянето на въпросните чували от точка А до точка Б във въпросното превозно средство от „адския транспорт“…!

Накрая дръндьото вече си е в къщи и мрънкането продължава с вечерните новини, тъпия филм по телевизора, още по-тъпите състезания за най-бързо сготвяне на пържени яйца със сос „Жу“, или както там се казва въпросният буламач, певческите конкурси на всичките телевизии, които се надпреварват, коя от коя да е по-първа и най-първа във водосбора на зрителския интерес.

Лягането е проблем, също и отново…! „Защо точно сега“, „не ми се спи още“ и още от сорта са дежурните мрънканици на дръндьото…!

А заспиването, оооо…, това е единственото спасение от един дръндьо, който и какъвто и да е той, след като разбира се с почти благоговейна досада е "изонодил" благоверната си сУпруга, поне два пъти, в стил - "тирбушон" или "миксер за домашна майонеза", както казва колегата му Ц. В., докато е мрънкал, че надматрака вече е заприличал на пълнозърнест сухар от военните запаси…!!!

четвъртък, 8 юни 2017 г.

ЗА ПОЛЗАТА ОТ ПОВТАРЯНЕТО НА КЛАС...!


Пътувам си аз мирно, тихо и кротко в автобус 76, седя си до прозореца, гледам си телефона и фейса, както обикновено, когато пътувам и изведнъж гледам навън една лъскава черна кола, популярна марка, но да не правя реклама сега, а вътре в колата, обилно снабдена със светещо като на самолет арматурно табло и богат кожен салон в цвят „крем „Брюле“, бръмчаща, сякаш е с поне два двигателя, а вътре – Гошо…! Гошо ми беше съученик от средното училище, повтаряше един клас, мисля че беше пети клас и така попадна в моя клас.

Та Гошето беше тихо и скромно момче, малко си падаше тъпигьоз, питаш го нещо, а той докато зацепи, какво го питаш, току виж дошла Коледа, а тя тогава не се празнуваше, по идеологически причини..! Гошето всъщност не беше лошо момче, ама беше леко нещо дегенеративен, което обаче повече му придаваше чар, отколкото да го превръща в аутсайдер, макар и да Ви звучи абсурдно...!

Майка му беше работничка в някаква печатница, получаваше прилични пари за онези години и в сравнение със заплатата на моята майка, която беше чертожник във ВиК-институт. Баща му пък беше обикновен работник, но и той явно получаваше добри пари, за разлика от моя баща, който тогава беше асансьорен техник, но не вземаше много пари. По какво съдя, че родителите му получавали доста пари ли, ами по това, как харчеше Гошо. Той винаги имаше пари, е, не много, то тогава почти никой нямаше много пари, а и това беше целта де, за да има достатъчно за останалите малцина – „богопомазаните“…!

Гошето не беше особено добър ученик и това личеше най-малко от факта, че повтаряше клас, а в онези години това се считаше за голям срам. Помързелуваше си Гошко добре, не учеше, а когато го вдигнеха на урок, да го изпитват, той гледаше някак празно, погледът му издаваше нетрезво състояние, сякаш е в друго измерение, вперен напред, непомръдващ, тъп, но доволно упорит..! Дали това беше виртуозна симулация, или просто момчето си беше такова по характер, така и не стана ясно, но пак казвам, беше добро момче - тъпо, но добро…!

Завършихме седми клас и се пръснахме, кой по гимназии, кой по СПТУ-та, техникуми и други. Загубих следите на Гошо и едва днес го видях - удобно седнал в луксозното возило, гледаше напред, все едно е на урок, със същия празен поглед, отегчено въртеше кожения волан, попридърпваше дънките си в чатала, за да се намести по-удобно в автофотьойла с допълнителни екстри и небрежно поглеждаше в страни. Тогава се засякоха погледите ни. Той смръщи вежди, докато явно се чудеше, от къде ме познава, а сетне по лицето му се разля топла усмивка, помаха ми с ръка, като английската кралица от каляската си и точно тогава светофарът му даде зелена светлина. Уви, светофарът за автобуса ми, все още не ни даваше път напред.

Мисля, че Гошо избута гимназията криво-ляво и до там, не продължи да учи. Днес неговата кола струва поне 100 хил. лв., а моята - 6 хил. лв., от борсата за втора употреба в Дупница, при това с таксите и смяната на маслото и ремъците...!!!

Лимузината на Гошо изръмжа като бенгалски тигър на принудителна диета и отлетя в неизвестността на деня. Малко след това светна зелен семафор и за моя автобус. Той запърпори лениво по асфалта и почти прескочи трамвайните релси на кръстовището, а аз се замислих, защо навремето не повторих и аз някой клас, сега едва ли щях да ходя на работа с автобуса, освен ако не е мой личен /!!!/, ...можех дори и шофьор да имам, ако вместо да уча пет години в университета, бях повторил още един клас,…предполагам…!!! ;-)

За teacher.bg

сряда, 7 юни 2017 г.

КЪДЕ ЖИВЕЯТ ПО-ДОБРЕ БЪЛГАРИТЕ – В ЧУЖБИНА ИЛИ В БЪЛГАРИЯ…?!


Снимка: sputnik.bg
В социалната мрежа „Фейсбук“ се завърза спор за това, къде живеят по-добре българите, в България, или в чужбина… Български емигрант в Канада твърдеше, че българите живеещи в чужбина, живеят по-добре от тези в България, докато една дама твърдеше обратното. Не че спорът е толкова интересен като такъв, а и като начин за достигане до истината, но аргументите на двете страни бяха интересни и показаха градация на мислене, което наистина впечатлява с достойнствата си, особено от едната страна, но нека всеки сам и постепенно да стигне до своите си виждания по темата!


Спорът всъщност започна с това, че един зидаро-мазач, майстор получава заплата 38,75 долара на час, в Квебек, Канада. За същата длъжност в Албърта, Канада, ставката на час е 48,25 долара, а в България, доколкото въобще може да се говори за ставка, тя е в рамките на това – „колкото даде техническия ръководител на обекта“…!


Опонентът на горното твърдение твърдеше, че ставките са по-високи в Канада, но пък наемът на един малък апартамент е между 800 и 1500 долара, докато в България може да се намери и за 100 евро…!


Това обаче е стара тема, която няма изчерпване, не за друго, а защото аргументите са равни по сила, но обратни по посока, само че, в случая наистина има и още един аргумент в полза на това, че ако това е така, ако наистина в Канада се печели повече, но се и плаща повече, а в България се печели по-.малко, но и се плаща по-малко, това не означава автоматично, че в България се живее по-добре, защото по-малкото харчене не е непременна проява на по-добро качество на живот и съответно – по-висок стандарт.


Най-обезоръжаващото доказателство за горното твърдение е именно фактът, че всеки ден на летище София се събират хора, които заминават извън България, а не се завръщат…, което е неоспорим факт…!


Аргументите в полза на това, че човек в чужбина се чувства изоставен и сам са по-скоро семпли. „…Колко от заминалите българи имат приятели във Фейсбук от държавата, в която са решили да живеят - тоест, колко са се интегрирали социално? Колко от заминалите пускат по някой пост на новия си език, за новата си държава, за нейната политика и култура? Колко от заминалите са достатъчно щастливи, че да не пишат непрекъснато за проблемите на България, а за радостните неща от новия си живот има такива, но са много малко…!?“, пита участничка в спора за качеството на живот на българите в и извън България. Следва обвинение, че останалите, които не мислят по този начин, са българомразци, което е по детски наивно, но когато е изречено от възрастен и,  предполага се поне, разумен човек, тази квалификация е по-скоро израз на аргументационно безсилие…!


Всъщност, напълно прав е друг участник във въпросния спор, който обяснява, че темата е „пъстроцветна“.


„…Имам лични приятели, разпръснати по целия свят. Всички до един живеят нормален живот!“, обяснява участник в спора, като допълва, как всеки е намерил своя начин за реализация и живот извън България – бизнес, образование, търговия, услуги или нещо друго.


„Тъгуват за България, но не се връщат, а ние останалите в родината нищо не правим, само ръсим мозъци…“, е написала пък друга, задочна участничка в спора и също внася отделна нотка на размисъл, в която има допълнителен резон…!


Друг ракурс на мислене в тази тема се внася със следния пост: „…работата не е само в надници и наеми. Въпросът опира до качество на живот. Трябва да е ясно, как, кога и къде човек се чувства гражданин, важен, а чиновници, лекари, полицаи да са на негова услуга, а не той – на тяхна…“.


Ето от тук започва и същината на разделението в двете мнения. Именно по този показател става достатъчно ясно, как в чужбина, в нормалните държави, хората наистина живеят по-добре, защото държавата е в тяхна услуга, а не те да се превръщат в роби на държавата си.


Колкото до носталгията, друг участник в спора отбеляза, че „…след три часа полет с билет в две посоки за 60 евро…“, носталгията изчезва почти мигновено, както и се е появила…!!!


Всъщност българите в България и тези, които по една или друга причина, и под една или друга форма живеят извън страната, се различават в усмивките си. Тези, които са напуснали родината, макар и в относително чужда среда, са по-усмихнати, лицата им са озарени от надежда. „С труд и търпение , а и с малко късмет, в чужбина се живее съвсем нормално…“, смята пък друг участник във въпросния спор. Навсякъде се работи, но най-важното е човек да има спокойствие и да има сигурност, добро образование, добро медицинско обслужване и законност, това е което отличава живота на Запад, условно казано, от този, който живеем ние тук, в България!


Освен това има разлика, при това никак не малка, между чужденци в Европа и емигранти по другите континенти. „В Канада никога не се почувствах емигрант, след като научих езика им и заживях с тях! Не се ли приобщиш с околните, няма как да си част от средата, в която живееш“, смята формалният „автор“ на спора във „Фейсбук“ и е напълно прав. Това не е обезличаване, това се нарича приспособяване.


Мотото на това трудно, но успешно приобщаване се съдържа в последното изречение: „Всичко трябваше да уча за моя сметка в живота!“, да, но и успеха също е за онзи, който е положил достатъчно усилия…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София