Ти плахо навлизаш
във моя следобед,
трошиш светлината
на залци,
оставяш да влиза
по малко от тебе,
по малко,
през малък прозорец.
Пак плахо надничаш,
дори зад вратата,
където увиснала
в своята немощ,
все още изсъхва
хавлията бяла,
изгубила
старата
нежност.
Вода ти донасям
в дълбоката чаша-
онази, която обичаш,
познато надничаш
във стаята тиха,
преди
отново
да тичаш…!