СЛЕДОБЕД

Ти плахо навлизаш
във моя следобед,
трошиш светлината
на залци,
оставяш да влиза
по малко от тебе,
по малко,
през малък прозорец.

Пак плахо надничаш,
дори зад вратата,
където увиснала
в своята немощ,
все още изсъхва
хавлията бяла,
изгубила
старата
нежност.

Вода ти донасям
в дълбоката чаша-
онази, която обичаш,
познато надничаш
във стаята тиха,
преди
отново
да тичаш…!