понеделник, 28 януари 2008 г.

"Границите на позволеното и непозволеното във Византия"-ДИПЛОМНА РАБОТА-ІІ ч.

ВИЗАНТИЙСКО ЮРОДСТВО

Юродивостта, или лудостта винаги е била тема, която се е коментирала с известна доза деликатност и притеснение. Това се е считало и продължава да се счита за заболяване, което носи след себе си особено тежки последствия за човека в обществото. Да си юродив, означава да си аутсайдер, или поне днес така си мислим ние.

Православната византийска църква обяснява, че лудите сами приемали личното безумие, за да скрият съвършенството си от света и да избегнат мирската слава. Казват, че Господ говори чрез лудите и това може би обяснява горното твърдение. Според историка на руската църква Е. Голубинский, юродството е противоканоничен подвиг. Нека се запитаме, какво представляваше монашеството в ранните години от развитието на Християнството, ако не също един забранен акт. За повечето вярващи, юродивите, или юродстващите са почитаеми хора, някои от които дори са наричани светци! Вярващите смятали, че юродът е нов тип християнски аскет, който поради свръхсмирение се преструвал на луд. Те още вярвали, че юродстващите можели да пророкуват истински. Техните предсказания се считали за най-точни и безгрешни. За тях се говори като за saloV, което на латински може да се преведе като sale-юродив, луд. Става дума обаче за святост под формата на безумие. Древнославянската дума за това е уродив, което идва от урод и означавало човек, който се е родил неправилно. Така наричали и сакатия и безумеца-saloV upokrinomenoV-разиграващ безумие. Разбира се понятието за неправилност може да носи много широк смисъл. Нека да направим едно твърде фриволно сравнение с днешните биоенерголечители. Сред тях наистина има шарлатани, но има и такива, които действително представляват природни феномени. Техните умения са свръхчовешки и все пак ние не ги наричаме “неправилно родени”! Споменатото понятие може да бъде тълкувано и според историческото време и нравите на обществото.

Православното юродство не е нито ерес, нито религиозно реформаторство. То може да бъде разглеждано като нова, може би по-съвършена форма на общуване с Бог. Юродството във Византийската империя на практика представлява опит да се представи святостта на житейско ниво и обществото да бъде в състояние да види нещо почти съвършено там, където не може да се види нищо друго, освен безумие. Нещо съвсем обикновено било по улиците на Константинопол и други големи градове да се видят недъгави и юроди, понякога-действително болни хора. Те гасели свещите в църквите, досаждали на жените, понякога ходели голи по улиците, сквернословели, като след себе си влачели трупове на кучета и предизвиквали паника у децата и презрение у гражданите. Държавата и църквата се грижели за недъгавите, просяците, проститутките, скитниците, страците и болните от проказа. Организирали се специални общежития, които се финансирали от представители на аристокрацията, претърпели някакви нещастия и преминали през такива домове.

Христос също живеел в нищета, държал се странно по общите схващания на хората, ходел на странни места, вършел странни обреди, с една дума приличал на луд, на безумец. Това е и основният мотив на юродстващите-да подражават в поведението си на Самия Иисус и по този начин да постигнат максимално този начин на живот, който считали за най-богоугоден и естествено изпълнен със смисъл.

Юродивите представлявали отделна каста. Те говорели винаги от името на Бога и понякога против своята воля. Според Стария завет на Библията, истински луд е онзи, който не може да възприеме нуждите на Бога. Луд е онзи, който “…има очи, а не вижда, има уши и не чува…”(“Книга на Пророк Йеремия”-5:21/ІІ, 7, с. 16). В този смисъл Псевдо-Атанасий Александрийски пише, че всички трябва да станем глупави (mwrouV) в земните дела и умни (jeonimouV) в небесните дела. Умен е този, който умее да изпълнява Божията воля, онзи, който я пренебрегва може да бъде считан за глупав. Това е формулата, по която може да бъде изследвано юродството във Византия. В Посланието до коринтяните се среща сентенцията, че който стане глупав заради Бога, него Господ ще направи най-умният от всички. Всъщност думата saloV придобива допълнителен смисъл на праведник, който скрива светостта си под персонална глупост-mwrouV и по този начин се постига висшата степен на християнската добродетелност-отказът от собствената воля и заместването и със служение на волята на Господа.

През ХІ в. юродството било особено популярно във византииските градове. По този повод Кекавмен го определя като всекидневно зло. Отношението към тази каста от обществото може да се илюстрира със следното изказване на споменатия автор:”…Ако се отдадеш на думите на юродив ще ти се смеят, ако го набиеш, ще те упрекнат…” (цит., Библиография, ІІ, 7-стр. 112). Това твърдение носи почти целия смисъл на думата юродивост. Всеки се страхува от лудите, повечето хора не могат, или не искат да ги разберат. Понякога лудият може да говори много смислени неща, да пророкува например много истинно, но ако човек се отдаде на неговите думи, тоест да им повярва, тогава ще се чувства засрамен. Причината се съдържа в положението на тези хора в обществото-те са странни, самотни, дрипави, а защо не и страшни. При вида на такъв човек дори и днес, ние-здравомислещите, когато срещнем на улицата клошар въобще не се и замисляме, дали не би могъл да ни пророкува за бъдещето, а какво остава за средновековния човек, който е приемал всяко нещо като многозначителна поличба? Втория момент от думите на Кекавмен е посветен на безсилното насилие. Хората, както вече беше споменато, се страхуват от различното, то за тях представлява заплаха, защото променя основите на улегналото ежедневие. В този случай няма значение, дали промяната е за добро, или за по-лошо, важното е само това, че има промяна на статуквото. Именно този неоправдан и в същото време напълно оправдан страх е причина за насилието спрямо юродивите. Не може да се каже, че те не знаели какво говорят и затова не трябвало да се преследват от закона, защото юродивите всъщност не са луди в съвременния смисъл на тази дума, а са странни, защото налагат един нов начин за постигане на християнско смирение и служене на Бога. Понятието за лудост в директния смисъл на думата се използва много свободно и в този смисъл една голяма част от хората следва също да бъдат наричани луди. Понякога обаче човек върши точно това, което сам смята, че е правилно и по този начин дава своята част за сътворението на социума в неговата пълнота. Сборът от различности всъщност представлява едно цяло, което се нарича в конкретния случай Византийска империя, или с още стотици имена. Това безсилно насилие на хората спрямо юродивите се оправдава само от страха и неразбирането, но се оправдава в смисъла на обясняването му, защото подобно насилие е проява на слабост и непълноценност на личността.

Юродстващите във Византия не проявяват политическа активност, или поне не са запазени сведения за такава. Те не изобличавали властващите, а дори напротив-проявявали забележителен конформизъм. Най-голямата смелост, която си позволявали била да не обръщат подобаващото внимание на властта. Пример за подобно поведение може да бъде Николай Транийски, който имал навика да подвиква на разни места словосъчетанието “Кирие елейсон” (Господи помилуй!). Когато наместникът на града Лупий преминавал, Николай извикал и бил жестоко наказан. Причината била, че не спазвал тишина по време на преминаването на властника и по този начин засвидетелствал неуважение към него. Юродивите често били обвиняване в шпионаж. Целта била, или да се прикрие някой друг, или все пак да се намери виновник, който да бъде изкупителната жертва в полза на отпушването на напрежението сред останалите хора.

Писателят Никита Хониат описва срещата на император Исак Ангел с юродиви през пролетта на 1195 г. Тук василевсът видял юродивия Василакий-той не казал почти нищо ясно за бъдещето. Думите му носели пълни противоречия и представлявали загадка за нормалния слух. Когато императорът дошъл при него, юродивият не му обърнал никакво внимание и дори не отговорил на приветствието. После повредил портрета на василевса, окачен на стената. Юродивите по принцип не уважавали владетеля и го ругаели заедно с останалите миряни. Това вероятно е било демонстнрация на твърдението, че всеки е равен пред Бога, или, че всички хора са равни помежду си. Разбира това твърде волно обяснение не е перфектно, но логиката не му противоречи и още повече представлява поне едно от тълкуванията на подобно поведение от страна на юродивия. Силно впечатление прави поздравът на императора спрямо така нареченият луд. Той казва “Здравей отче Василакий!”, което носи вече един съвършенов нов смисъл. Отец е само човек, предан на православната вяра и изпълняващ стриктно нейните канонични предписания. Очевидно отношението към юродстващите по това време вече е различно от прекалено грубите и стържещи слуха понятия “ненормален”, “неправилно роден”, или още повече “урод”.

Николай Транийски бил настанен в манастир, но и там той постоянно продължавал да крещи “Господи помилуй”, което дразнело братята и той бил изгонен. Обявили го за луд в смисъла на безумец-insanus, човек, който не е на себе си и който не разбирал Божията воля! Това била причината да му се отказва причастие, което означавало неформално отлъчване от църквата.

През ХІ в. юродството проникнало и на Запад чрез Николай Транийски. Той посетил Италия, където имали обичай да носят изображение на Дева Мария от църква на църква, като срещайки по пътя шествията, хората се покланяли. Николай отказвал да го стори и заради това често го биели, като го смятали за човек без никакви морални и нравствени устои. Тези побоища очевидно били особено жестоки, защото коментарите съдържат информация, че след подобни изяви спрямо Николай Транийски, всичко наоколо се обагряло с кръвта му. Той напуснал този свят през 1094 г. и папа Урбан утвърдил канонизацията му за Светец.

Следващият ХІІ в. бележи тенденцията на общ упадък на юродството. По това време тази свещена лудост очевидно се оценява от хората като феномен на благочестие и в процеса на упадък на явлението, се появяват все повече имитатори на юродивост. По този повод Евстатий Солунски (1115-1195 г.), автор на много разобличителни съчинения за монаси, говори за много видове лъжи и посвещава цял трактат на лицемерието. Той пише за външното благочестие, което има показна функция, утвърждаваща лъжлива визия и вътрешната порочност, прикривана от заблуждаващата външност. Тези теми са били особено актуални през ХІІ в., въпреки, че не се говори директно за симулация на юродиво безумство.

По повод юродството, Йоан Ликополский пише, че “унижението (shitutha) в очите на хората е признание от Бога” (ІІ, 7, с. 157). За прикрито безумство се носели слухове още от времето на Древния Рим, там държали, както се изразявали по това време, “идиоти за увеселения”. Минуций Феликс (ІІ-ІІІ в.) пише, че безумстващите били “пророци без храм” (пак там, с. 167). Британският теолог от V в. Пелагий пише:”…Сътворението на света е дело на Божията мъдрост…и ако хората не го разберат им се дава друго лекарство-глупостта…” (пак там).

Като цяло може да се направи изводът, че латинският дял на Християнството не намира особени достойнства в парадоксалната святост. Това може би е така, защото те не търсят положителните и градивните елементи в това социално, но преди всичко духовно явление.

За илюстрация на отношението на Западна Европа спрямо юродстващите може да се посочи едно твърде любопитно сведение. През ХV в. по реките в Германия пътували прочутите с трагична слава “Narrenschiffen”-“караби на глупаците”. На тях натоварвали всички юродиви, или колкото се събирали в един кораб и го пускали по течението на реката. Плавателният съд разбира се нямал на борда хора, които да разбират от плаване и след време, или се блъскал в подводна, скала, или затъвал в плитчините и при най-добрия случай се обръщал на една страна, или пък просто потъвал, заедно със своите “светци”, които се удавяли, ако преди това не избухнел пожар. Първият град, който се “отървал” от своите юродиви бил Нюрнберг. Едва след тази жестока практика се появило едно малко по-хуманно отношение към святите безумци, като започнали да ги настаняват в клиники за душевно болни.

Понякога аскезата придобива причудливи форми. Юродивият сякаш преследва определен педагогически ефект. Той провокира човека към грях и после сам го поема. Това поведение напомня подвига на Христос-превенциална индулгенция на греховете на човечеството, а юродивите копират това, чрез поемане греха на един човек, след това на друг и следващ и така по стъпките на Иисус до съвършенството. “…За юродивия доброто не съществува абстрактно-то е условие за текуща категория…” (ІІ, 7, с. 185). Наличието на Православие все още не е необходимото и достатъчно условие за поява на юродство. Този духовен феномен се появява в Армения, Грузия, България, Етиопия, и Сърбия. Тук обаче юродството се представя като калка-копие на византийския оригинал. Юродството е такова състояние на “индивидуализъм без свобода”, при което се постига пълно отдаване на Бога. Това състояние на духа според Александър П. Каждан стои в основата на византийската куртура.

След всичко казано за византииските безумци-юродстващите пророци, може да се направи изводът, че те са един от елементите на източноправославната сакраменталност, част от византийското тайанство. Те не са престъпници, а може би не напълно разбрани ортодоксални пилигрими, защото както казва Апостол Павел:”…всеки си остава в това състояние, в което е призван…”(1 Кор. 7:20/ІІ, 7, с. 189).

СТОПАНСТВО

B частните работилници на Византия работели и самите собственици., както и членовете на техните семейства. Когато се налагало се вземали и средно двама наемни работници. По-големи били само държавните работилници, които произвеждали суровини от държавно значение, като дворцови принадлежности, чулове за императорските конюшни, “гръцки огън” и други.

Занаятчиите и търговците не само в столицата, но вероятно и в останалите по-големи градове имали право и те активно се възползвали от това да се обединяват в корпорации-търговско-производствени съюзи. Занаятчиите се концентрирали по спецификация на производството в различни квартали на Константинопол. Корпорациите били организации, които особено много държали на своя престиж и затова членството в тях било въпрос на чест. Тук не се приемали бедни хора, такива, които не можели да заплатят встъпителната вноска за властите в града и за останалите колеги, както и евреи еретици, сквернословци, пияници и жени. Евреите били допуснати в тях едва към средата на ХІІ в. Благонадеждността на човека била основният мотив, когато ставало дума за прием на нови членове на съответната корпорация. Законът забранявал на майсторите в работилниците да наемат работници един от друг, защото по този начин се получавала освен нелоялна конкуренция, така също и създаване на напрежение сред гилдията, кето неминуемо оказвало негативно влияние върху целия процес на производството. Майсторите нямали право да заплащат на наемен работник аванс за повече от тридесет дни, а понякога се забранявало и наемането на работник за повече от три месеца.

Помещенията за работилници и магазини се наемали по правило от държавата, църквите, манастирите и от частни лица. Наемите се регламентирали централизирано и властта следяла стриктно за това да няма нарушения, които също биха могли да доведат до неуредици от частен характер, които да рефлектират върху общите процеси в мини икономиката. Въпреки тези мерки за паритет на наемните отношения, наемите често превишавали нормите. В един манастирски типик се предписва, че ако наемателят забогатее много от занаята си, тогава следва наемът му да бъде вдигнат съобразно печалбите. По този начин се преследвало изкуствено уеднаквяване на стандартите, което подържало относително постоянен сталбилитет на занаятчийското развитие. Ако пък длъжник просрочи плащането за наем на жилище, а в Константинопол винаги е съществувал проблем от такова естество, тогава имуществото на длъжника се конфискувало и продавало на търг. Тегобите на такива изпаднали във финасов колапс хора не свършвали до тук. За своите задължения те попадали в затвора за дългове. Василевсът и тук имал широки правомощия. За да разшири своя авторитет сред столичаните, той имал право да опрости жилищните дългове към фискалната хазна, но и към частни лица, което разбира се представлява известна намеса в правото на неприкосновеност на личната собственост, но все пак по този начин на длъжниците се давал шанс да нормализират финансовото си състояние и да продължат да живеят относително спокойно.

Освен занаятчиите и търговците в населението на Византия, особено добре изразено в периода ІХ-ХІІ в., имало и още един тип разслоение по чисто социален признак-роби и интелигенция. Робският труд се е използвал и във Византия. Даниелида, богата жителка на Пелопонес, подарила на император Василий І Македонец 500 роби и 100 робини-тъкачки. Практиката е била добре позната. Основен източник на роби разбира се били войните. Пленниците нямали политически права и основно се използвали за работа като помощен персонал. В робство можели да изпаднат предимно хора от други племена. Робът-грък бил срам за неговия притежател и той по-скоро се стремял да се отърве от него. Имал право също да го превърне в свободен човек, като след това същият ставал слуга в дома му, но вече под съвършено различен социален статут. Обществото не гледало с добро око на човек, който притежавал роби, особено, ако някои от тях били гърци. В столицата тържището за роби се намирало на площад Тавър. През Х в., в резултат на войните с арабите, много от тях станали роби във Византия. По това време дори някои по-състоятелни селяни можели да си закупят роби, а и чуждестранните търговци постоянно продавали роби в империята. Цените на робите се контролирали изключително строго от държавната власт, както следва:

роб-писар

50 номизми

роб-лекар

60 номизми

роб-занаятчия

40 номизми

роб-необучен на занаят

приблизително 20-30 номизми

роб-дете

10 номизми

Съществувала и практиката поданици на императора от други племена сами да се продават в робство, или да продават своите деца, защото това бил единственият им шанс да осигурят оцеляването на останалите си деца и на тях самите.

През ХІ в. робският труд станал все по-нерентабилен и робите разко намалели. Много от тях били освободени и останали като слуги в домовете на аристократите. В периода ХІ-ХІІ в. сведенията са много повече за освободени роби, отколкото за придобити. Тази политика била подържана и от държавата, и от църквата. Така църквата печелела нови миряни, а държавата-нови данъкоплатци. И все пак освобождаването на робите ставало само благодарение на добрата воля на техните гсоподари. Едниствената принуда от страна на властите към подобно действие се изразявала в презрителното отношение към владелците на роби. Това също е важна предпоставка и говори за начина на мислене на самите византиици, коит не понасяли робството и го считали за несвойствено на човешките същества състояние, което следвало постепенно да се изкоренява. Робите често се освобождавали и по завещание на техния господар. При освобождаване, техните бивши вече господари се задължавали да им оставят движимо и недвижимо имущество. Съдбата на робите е била най-различна. Някои от тях са били любимци на своите господари, други са работили тежка работа, трети са били възпитатели, бавачки, надзорници и наложници. Сред тях не рядко се случвали самоубийства, защото понякога една счупена ваза предизвиквала гнева на господаря, пред което смъртта изглеждала по-приемлива!

Кекавмен съветва, когато началникът е сторил някаква грешка в работата, чиновниците да си замълчат, защото в противен случай в последствие ще бъдат наказани. За успех в служебната кариера било достатъчно не толкова човек да бъде професионално подготвен, а да изпълнява желанията на своите началници безпрекословно, както законните, така и незаконните! Пример за това може да бъде посочен от затворническото ежедневие на Константинопол. По времето на император Алексий ІІІ Ангел, началник на затвора бил някой си Лагос. Той имал уговорката с някои крадци от питомците му, да ги пуска нощем из града, за да крадат, в замяна на което те му давали част от плячката. Така затворниците не си губели времето докато били в затвора, а неговият началник си създавал задоволителен житейски конфорт. Когато обаче Лагос арестувал неправомерно един състоятелен занаятчия, корпорацията го подкрепила, като вдигнала бунт и дори издигнала искането за сваляне на императора.

На общите събрания на корпорациите младите членове не вземали участие при гласуването. Освен това новоприетите членове на търговско-занаятчийските корпорации се задължавали да се заклеват в Бога и във василевса. На всички тези церемонии се предавала конституционна форма, която имала за задача да послужи при необходимост на василевса, когато той можел да заяви с пълно основание, че е избран от народа. Писар, който е извършил нещо против волята на своя табуларий се изгонвал от корпорацията със специален документ, който не му давал право да се завърне до края на живота. За влизане в корпорацията кандидатът за табуларий се явявал на изпит. Необходими били и препоръки. Очевидно става дума за средновековна форма на доверие между майсторите от една коропорация, което доверие се изразявали и във взаимно подпомагане с информация за отделните писари. Встъпителната вноска за явяване на изпита била в размер на 30 номизми за епарха на града и по няколко номизми за главата на коропорацията и нейните членове. В столицата имало адвокати, които не влизали в никаква корпорация и живеели от случайна работа, но те били едни от малкото занаятчии, които си позволявали тази относителна несигурност на сомостоятелността. В центъра на града при Царската покрита галерия вечер се събирали безработни адвокати, които пред случайно попаднали им клиенти репетирали речите си. Тук идвали знахари, лечители, истински и псевдо-интелигенти. Тук се провеждали и публичните диспути. Византийската интелигенция като цяло е разединена и не се събира на организирани срещи.

Основните видове стоки в града били хляб, месо, коприна, лен, обувки, добитък и риба. Търговията с тях се организирала от съответните корпорации и строго се контролирала от властите.

Последствията от неплодородните години разбира се отразявали негативно върху гражданите, но хлебарите не се влияели от това. Те били задължени да държат цената на хляба една и съща без оглед на фактическа промяна на цената на зърното. Компенсациите се получавали от смяната на калъпите за изпичането на хляба. При по-високи цени на зърното, калъпите за хляб били по-малки и по този начин при запазване на цените на готовия продукт, всъщност гражданите плащали същите пари, но за по-малък на грамаж самун. И обратното, когато цените на зърното падали, калъпите се възстановявали, като по този начин се възстановявал и грамажа на хляба при запазване на същата цена на готовия продукт. Само епархът решавал кой ден, коя форма да се използва. При гладни години се извършвали машинации с тези форми и така за сметка на гражданите някои приближени до епарха сановници натрупвали богатство.

По време на постите се прекратявала всякаква търговия с месо. Кланиците се намирали близо до пазарите и право да колят добитък имали само пълноправни членове на корпорацията. Колячите получавали като награда вътрешностите на закланите животни. Властта поставяла клеймо върху труповете на месото и едва тогава те можели да бъдат продавани, като за поставянето на подобен печат разбира се се заплащала такса. Особено силна забрана съществувала във връзка с докарването на стадата от свине, които идвали най-често от Пафлагония. Членовете на корпорацията нямали право да ги посрещат извън града. По този начин те можели да изкупуват добитък на по-ниска цена и така да реализират многократно пъти по-висока печалба, което се явявало нелоялна конкуренция.

Консумацията на риба можела да се представи и като форма на социална диференцияция. Бедните хора си купували само осолена риба, докато богатите можели да си позволят прясна. В зависимосто от общия улов на риба и съответно при какво море (бурно, или спокойно) е била уловена, епархът определял цената й за всеки отделен ден. Крайбрежните райони били разделени на риболовни стопанста и по този начин били включени в данъчните списъци.

Никой в Константинопол не можелб да продава коне без сътрудничеството на вотрите-хората от съответната корпорация. Те освен това били специалисти по конете и разбирали от ветеринарна медицина. Извършвали прегледи преди продажбата и по този начин клиентът не можел да бъде излъган, а на продавача не се оставяла възможност да извърши продажба на некачествена стока.

Кръчми имали и църквите, и манастирите, но на свещенослижителите било забранено да упражняват кръчмарската професия. Тя се считала за позорна Цените на виното, както и размерите на съдовете, в които се продавало и времето за продаването му се регулирали строго от властите.

Византийските корпорации имат генетична връзка с късно-римските колегии. Те имали за цел не защите правата на производителите и търговците, а преди всичко изпълнение на държавните повинности. Държавата се намесвала често, но намесата й била необходима и регулирала пазара в положителна насока.

Членовете на кропорациите на сирикариите и вестиопратите (търговците на скъпи дрехи) били задлъжени да украсяват улиците при празници. Ако не се явели на посоченото място им се налагала глоба, а понякога и по-сурови наказания. Законът забранявал на членовете на корпорациите да натрупват запаси от суровини, тъй като потози начин се получавал дисбаланс на пазара за суровини и се нарушавали производствените търговски цикли. Качеството на изделията, както и мерките за тегло и дължина и времето за търгуване се определяли от централизирано.

Занаятчии, които не влизали в корпорации изпадали в много тежко положение. Те не получавали разрешение да продават свои стоки, докато не се продаде продукцият на корпорациите и освен това плащали по-високи такси. Изделия от коприна злато, а също и парфюми, сапун и свещи , не можели да се произвеждато от хора, които не членуват в корпорация. По този начин свободните занаятчии се задължавали да кандидатстват в тези обществени организации, където държавата им прибирала часто от печалбите под формата на разнообразни данъци, но имали сигурност и печелели повече, отколкото, ако биха останали в предишното си положение. Движението от една в друга корпорация не било забранено, но никой нямал право да се занимава с два занаята едновременно. По този начин се осигурявала работа и разбира се място за всички в корпорациите. Където получавали еднаква работа и сравнително равни доходи. Но все пак на движението от една корпорация към друга не се гледало с добро око, тъй като това можело да означава две неща: или човекът не бил кадърен за занаят и съответно не можел да си намери клиенти, защото не харесвали качеството на работата му, или пък, бил шарлатанин и само се преструвал на майстор, а в същото време търсел начини да измами хората и да им събере парите, като в замяна им обещае или некачествена продукция, или ги лъже докато имал възможност, а после преминавал в друга корпорация.

Докарваният в столицата полуфабрикат на коприната-метаксата, имали право да закупят само метаксопратите. Закупуването ставало под надзора на фискални чиновници, за да няма спекулации. Боядисаните платове задължително се продавали на вестиопратите и те продавали тъкани и дрехи от тази коприна на пазара. Между двата етапа коприната се купувала от катартариите, които очиствали продукта и го размотавали. Интересното е, че на всяко едно от тези нива на препродаване на коприната цената й се покачвала с 8,33 %, което носело печалби на занимаващите се с този занаят. В Юстиниановия кодекс се забранявало на частни лица да произвеждат копринени тъкани и дори да ги ползват. Императорите Теодосий и Аркадий наказвали нарушителите на това правило със смъртно наказание, защото това били “…предмети, явяващи се изключителна привилегия на господаря и неговия дом…”(Cod.-Just..,ХІ, 9,3/ІІ, 8, с. 163). Съществували забрани да се правят също тъкани от чист пурпур от коприна, без да има примеси. Те са се смесвали, за да не бъде пурпурът чист, защото само василевсите имали право да носят дрехи от чист пурпур. Тези закони не се потвърждават във сборникът Василикии.

Византийците били отлични мореплаватели. Сред тях най-изявени били родосците, чиито кораби можели да се видят навсякъде по пристанищата на средиземно море. Не е случаен фактът, че именно на тяхно име-Родоски закон, е кръстен основният и официален законодателен сборник по мореплаване от VІІ до ХІІІ в. Мореплавателният сезон започвал в деня на пролетното равноденствие и завършвал в края на месец ноември. Ако капитан се заемал да превозва стоки извън сезона, то вслучай на някакво произшествие той бил съден за безрасъдство.

Лихватрстово винаги е било осъждано морално. И днес дори лихварите не се ползват с особено добро име. Във Византийската империя лихварството било осъждано и от държавата, и от църквата. То многократно било полулегализирано, но в крайна сметка официално било легализирано едва при император Лъв VІ, а през Х в. получавало частични признания. Лихвари ставали предимно златари и сарафи. Това били хора с възможности и на тях на практика им се отдавало да боравят свободно с финансови средства, които можели да се използват за нови печалби. Лихвените проценти се установявали в зависимост от размера на финансовата страна на даден договор, но той се движел в диапазона между 8,33-16,67 % .Процентът се изчислявал от заетата сума. Разбира се законът може и да се заобикаля и в такива случаи размерът на лихвата достигал една трета от заетата сума. Имало случаи, когато въпреки забраната, с лихварство се занимавали и свещенослужители и дори монаси! Кредиторът се задължавал два, или максимум три пъти да напомни на своя длъжник за изтичането на крайния срок за погасяването на заема и ако длъжникът не се отзовавал на поканите, тогава потърпевшия се обръщал към съдебните власти. Следвала процедура, която напомня съвременната дейност на “съдия-изпълнител”. Определен чиновник извършвал опис на имуществото на длъжника и то се разпродавало на търг. Постъпилите финансови средства се използвали за погасяване на дълга към кредитора и заплащане на регулярните съдебни разноски по процедурата спрямо несъстоятелен длъжник.

По отношение на мерките за превенция на нелоялната конкуренция, може да се посочи една твърде продуктивна практика. Трапезитите-сарафи, членове на корпорацията, сами залавяли своите конкуренти, така наречените “диви”-без разрешение. Това били фалшификатори и сарафи без разрешение, които на практика упражнявали незаконно професията и създавали несигурност у хората спрямо сарафството въобще с некоректни финансови сделки. До управлението на император Лъв VІ, пълноценни се считали само монетите с образа на управляващия император. При ЛъвVІ важали всички монети с определена благородна проба и грамаж. Според Еклогата за производството на фалшифи монети се отсичали и двете ръце. Подобни са правилата и в уставите на далматинските градове. Среброто в монетите било значително по-скъпо отколкото среброто в слитъците, което носело печалба за фиска. Това била една от основните причини за фалшифицирането на изображението на императора върху монетите, което наложило пормяната при Лъв VІ-да се следи не само външния вид и грамажа на монетата, но и да се взема благородна проба от нея-на принципа на случайността. При наличие на оригинален образ на императора, трапезитът нямал право да взема проба, тъй като се считало, че императорът със самия си образ давал достатъчна цена на монетата.

Ако трапезит проявявал немарливост, наказанието било отсичане на ръката, което покзава, колко строг е бил законът в случаите, когато ставало дума за търговия с пари. От тук следва и забележително нормираната система на контрол над финасовите капитали в империята. Салдамариите следели, дали някой от тях не натрупвал повече продоволствие, вотрите се грижели на пазара за коне да не се продават крадени коне, аргиропратите следели, дали някоя жена не търгувала тайно със скъпоценности, а кируляриите проверявали свещите да нямат смес от овча, или друга мазнина. Тази система на взаимен контрол давала категорични резултати, защото занаятчиите сами се грижели за реда между тях. Така не се налагали специални органи на властите, които да изпълняват подобни функции, а и се намалявал рискът от подкупност на нови държавни чиновници.

Чуждестранните колонии във Византия са възникнали презІХ и Х в. В периода Х-ХІ в. се създава арабска колония, през ІХ в. се появява грузинска колония, а през Х в.-руска. До ХІ в. във Византия действа правилник за пребиваване на чуждестранни търговци-един месец, три месеца и половин година. След ХІ в. започва нарастването на колониите и те се установили като постоянни центрове в пристанищните райони. Такива били колониите на венецианци, генуезци, амалфийци и пизанци. Тази практика на ограничаване престоя на чуждестранни търговци не е случайна. Византия имала нужда от стоките на тези хора, но тяхното постоянно присъствие в столицата можело да наруши вътрешната търговия. Ограничителната процедура имала за цел да изиграе ролята на протекционистка политика от страна на правителството спрямо византийските търговци.

Основните търговски правила били определени в сборник от постановителни норми на най-висшия чиновник в столицата-епархът на града. Този документ е “Книга на епарха” от началото на Х в. Не може със сигурност да се твърди, дали тези норми са важали за всички градове във Византия, защото столицата Константинопол е била със специален статут във всяко едно отношение. И все пак този документ дава основните норми, по които се е развивала византийската търговия в най-големия и най-важен град на империята-градът topoV-Константинопол. Тази информация поне може да се тълкува частично обобщаващо за икономиката на цялата империя и от тук да се правят определени изводи.

Ако например свинетърговците продавали открито на площад Тавър, без знанието на епарха, те били остригвани за наказание, което се считало за особено срамно и след това ги изгонвали от корпорацията. Ако търговците на риба не уведомявали епарха за нощния улов, те също били наказвани с остригване, бой и изключване от корпорацията. По този начин те се надявали, ако цената на рибата би следвало да падне, в следствие лесен улов, при премълчаване, цената да се запази от предния ден, в случаите, когато предишния ден тя е била по-висока. Ако качеството на хляба се разваляло, тогава хлебопекарите се наказвали с остригване, позорно развеждане из града и заточение.

Епархът на града имал особено важна роля, защото на практика той се грижел за спокойствието на гражданите в императорския град. Той разполагал с военно подразделение и затвор. Той обикновено повдигал следствия по дела за политически заговори. Епархът бил считан за “баща на столицата”. Значението на градския епарх нараства особено много с упадъка на градското самоуправление. Епархът на столицата се назначавал лично от императора, което говори за неговата преданост към владетеля и важността на този пост, поради прерогативите, с които разполагал. Арабският пътешественик Ибн Хаукал пише, че епархът обувал една черна и една червена обувка като символ на значимостта на този пост. Така той се представял за нещо като полуимператор-като за разлика от самия владетел, обувал само една червена обувка.

Във въведението на Еклогата пише, както и в “Книга на епарха”: ”…за да не може по-силния да нанася вреда на по-слабия…”. По този начин се гарантирала равнопоставеност на търговците и занаятчиите. Те имали равни възможности за развиване на дейността си, но шансовете им зависели от техните лични качества и поради тази причина били различни.

ТРЕТА ГЛАВА

ВИЗАНТИЙСКО БОГОСЛОВИЕ.

ДОГМАТИЧЕСКИ И ИНСТИТУЦИОНАЛНИ

ПРОБЛЕМИ

Bизантия е империя, неразривно свързана с Християнската религия. Без Християнство не може да има Византийска империя. Две части на това цяло постепенно проникват една в друга и християнството се превръща в дълбок религиозен светоглед, същностна характеристика на самата супремация на Византия над останалите народи в света.

Още по време на Късната римска империя държавата се стреми към формирането на абсолютна власт. Така тя се превръща в един свръхфактор и естествената доминация на светската държавна власт, което постепенно се оформя в традиция. Както вече беше споменато, идеята за Божието царство и неговото подобие съдържа един много точно определен смисъл. Става дума за обект на обожествяване и в същото време-на подражание, не на конкретната персонификация на императора в неговата тленност. Обожествява се властта на василевса-подобието на императора-έikon. Императорската власт е дадена от Бога и тя принадлежи на Него. Владетелят само я упражнява в името на Господ. Така се визира идеята за ромейската sacrum imperium-държавата-църква. Това на практика се явява свещена държава, която е точно копие на Небесното царство. Понеже владетелят на Небесното царство е един, затова и владетелеят на земното царство може да бъде само един-василевсът. Това съждение се основава и на идеята за копирането освен външно, така и вътрешно на Небесното царство-тоест всичко следва да се основава на една обща и универсална хармония, на една класическа йерархия, която се фрмира в Небесното царство и се наслагва постепенно идеологически и практически в земното царство. “…Според псевдо-Дионисий Ареопагит йерархията е божествена, както и световният ред, който е нейно следствие…”(І, 1, с. 333) Това е алгоритъмът за обяснение на типично византийското понятие taxiV, което се превежда като ред, а в Античността се е означавало като metrn, което означава мярка.

Идеята, че императорът е Божи наместник тук на земята се внушава от допълненията към титлите. Такива са Козмократор, Хронократор, Автократор, но василевсът не може да бъде наречен Пантократор, защото тази титла може да се носи само от Христос. По този начин се дефинира подобието на императорската власт на самия Бог. От това правило се извежда една тенденция във византийското право. Нарушаването на светските закони, представлява по аналогия нарушаване на небесните правила, защото земното царство е копие на Небесното царство. Ето защо във Византия често обявявали държавните престъпници за еретици и еретиците за държавни престъпници.

Християнската религия е втъкана в корените на Византия. Тя се стреми да разпространява Ортодоксионализма не само в ойкуменето, но и в целия свят. По този повод св. Йоан Златоуст казва:”…Не е нужно да се прибягва към насилие, защото не бива да се насилва религията. За да бъде осъзната доброволно, нужно е да се действа със слово, а не със удари;Нужно е да се защитава религията не убивайки, а умирайки, не със жестокост, а със смирение и търпение…”(І, 1, с. 340). Това е жива демонстрация на християнския морал и практическа визия на християнското “разпръскване” по света. Всичко се основава на благостта и саможертвата. Приемането на християнството от много хора обаче се превръща в проблем. Процесът на смяна на вярата е много продължителен. Необходимо е време за осмисляне на новата семантична система. По такъв начин, многобройните нови вярващи с течение на времето и в процеса на самата си адаптация към новата вяра, променят някои заложени положения, което дава ефект на разваляне на дисциплината. Реакцията на това явление е развитието на монашеството. Така се формира еталонът за вярващите. От ІV в. нататък монашеството се превръща в основен стълб на църквата.

Във Византийската империя съществуват две църковни партии-зилоти и политици. Двете групировки си противодействали. Зилотите обвинявали политиците за съчувствие към униатската политика на някои императори. Известно е, че от император Алексий І Комнин (1081-1118 г.) до 1453 г. съществуват общо двадесет и осем опита за сближаване със Западната църква. Църквата е правила компромиси с подписването на няколко унии, но те са били натоварени преди всичко с политически, отколкото с догматичен смисъл. Когато се дава опрощението на император Михаил VІІІ за убийството на малолетния император Йоан ІV Ласкарис, се казва, че Църквата е достигнала “…предел, който не бива да се преминава…”(І, 1, с. 345). Настройването срещу Западната църква се отнася преди всичко за догматиката, а не за папизма. Византийската църква не можела да приеме Filioque-…и от Сина, безквасния хляб, целибата и други. Църковната политика в това отношение е едно от най-последователно спазваните традиции в империята. Когато император Михаил VІІІ-възстановителят на Византия, подписал Лионската уния през 1274 г., Източноправославната църква го отлъчила и след смъртта му било отказано ортодоксално погребение.

Както е известно в Западната християнска църква съществува понятието “папоцезаризъм”, което означава, че духовният глава на църквата-папата, има първенствуваща роля в държавата и титулатурата на владетеля е както следва:” От Христа Бога, благоверен цар и самодържец на всички…” (следват етносите, под властта на съответния монарх). Този момент в Източната християнска църква-Византийската е представен по-различно. Тук говорим за “цезаропапизъм”. В този случай патриархът на Константинопол е подчинен на цезара, т.е. на василевса. Държавната власт във Византия стои над църковната и това може да бъде наблюдавано отново на ниво владетелска титулатура както следва:” В Христа Бога благоверен цар и самодържец на всички…” (отново следват етносите, подчинени на василевса). Разликата е, че в Западна Европа владетелят е от Христа, а във Византия е “в Христа”. Византийските императори се считат за божии наместници на земята, докато западноевропейските владетели са поставени от папата, който е божи наместник на земята.

Едно от основните различия между Източната и западната църква се съдържа в по-гъвкавата структура на западното християнство, докато източното остава по-затворено и консервирано. По този начин на Изток се запазва в чист вид вярата, докато на Запад тя се модернизира и либерализира в някои отношения. Каноничната традиция в източно-православната църква е закон, който никой няма право да променя и така тази външна законстенялост се явява продукт на вътрешна чистота и канонична достоверност.

Въпреки, че императорът на Византия е обгърнат с мантията на своята изначална и канонично регламентирана святост и въпреки че той има големи привилегии в управлението, които също му се признават, той все пак е само един мирянин и реално не стои над църквата като институция. Длъжен е да се съобразява с каноните и правилата. Всяко отклонение на императора от божествените закони следвало да се контролира и санкционира. Още повече, че църквата е тази, която дава своята благословия един ромей да бъде избран за император, в противен случай той се е възприемал като самозванец и управлението му е било непопулярно и кратко. Разбира се, възползвайки се от своя императорски сан и усещането за неограничена власт, мнозина императори не само имат свое собствено мнение по догматиката на вярата, но се опитват да налагат и своите идеи, което е недопустимо по правилата на източноправославната каноническа традиция. По тази линия вмешателствата, или опитите за вмешателства във вътрешните дела на църквата от страна на императорите се превръщат в една реалност. Именно те свикват поместните, а понякога дори и Вселенските събори. Самият император, или упълномощен от него представител имат правото на първа и последна дума, което в много отношения предрешава разискванията, или преобръща смисъла им, а освен това единствено с императорският подпис решенията от съборите могат да бъда преведени в изпълнение. На църквата много по-често, отколкото на светската власт се удавало, без да прибягва до пряко насилие, да успокоява народни вълнения. В гладни години църквата раздавала помощи в хранителни продукти, което широко било рекламирано, а също така пак църквата финасирала болници за бедните, сиропиталища, домове за нощуване на бездомните и приюти за възрастните. Някои духовни лица преди да се оттегят в манастир, или в пустинята, раздавали своето имущество на бедните. Напримар епископът на Анкира по време на глада в Мала Азия през ХІ в.раздал всичко, което притежавал в полза на пострадалите от епидемиите. Всичко това издигало авторитета на църквата като институция във византийското общество.

Официалната доктрина по отношение на единодействието на гражданската и духовната власт в империята е установена още от император Юстиниан І Велики. Тя гласи, че василевсът и патриархът управляват един тялото, а друг душата на поданиците. Това единодействие често е било нарушавано. Така например патриарх Константин ІІ бил детрониран в 766 г. и екзекутиран.Патриарх Евтимий при снемането му през 912 г. го били докато не загубил съзнание, а неговият съперник Николай Мистик, снет пет години преди това, е бил изпратен на заточение, където, лишен от топли дрехи, е спал направо в сламата в студа и не му е било разрешено да чете книги. Причините за конфликтите между императорите и патриарсите във Византийската империя в основата си са напълно земни.Взаимното им недоволство един от друг се обосновава с доводи, нямащи нищо общо в повечето случаи със същината на конфликта. И патриархът, и василевсът са били дълбоко вярващи хора, но обвинявайки се един друг в безнравственост, те постепенно започнали да вярват в своята непогрешимост. Понеже Византийската църква осмисля имперската идея във Византия, тя започва да изглежда като християнска империя, предназначена за спасението на душите. От тук се ражда и идеята за “богоизбраността” на ромеите. Императорът се нарича “нов Мойсей”, а Константинопол-“Нов Йерусалим”, но на практика симфонията между тях и патриарха не е перманентно състояние. След разкола в църквата през ХІ в., фактически се оформят две отделни църкви, които изповядват една вяра но по различни начини. Това са две враждебни една на друга конфесии-православие и католицизъм.

Човекът във Византия е призван да познае Бога. Така той може да участва в Неговия живот и да бъде спасен, като самият той стане Бог-част от Господ. Човекът, според ортодоксалната вяра има право да достигне до Бога и да стане част от неговото нетление, част от Космоса. Както пише Атанасий:”…Бог е станал човек,…за да може човекът да стане Бог…”(І, 2, с. 13). Чрез вярата в Отца и Сина, човек може да се включи в Божествения живот чрез своята истинска, “неавтономна” природа, защото предопределението на всеки един от нас е да участваме в Божието съществуване пълноценно. Ето защо човек следва да опази образа на Бога, който е част от човешката природа. Бог ни се показва в образа на Сина-Иисус Христос, но е необходимо и знание на Истината на Иисус, тоест вяра в неговата Божественост. И въпреки, че Бог се появява чрез Иисус, той не може да бъде изразен с човешката реч, защото интелектът се намира под самото Божествено съвършенство. Бог е постижим, но неизразим. Когато се казва, какво Бог не е, всъщност се говори боговдъхновената истина, защото човешката реч не може да опише Божествеността. Например възкачването на човешката душа към Бога е описано на принципа на отхвърлянето. На практика този процес никога не може да бъде завършен и по този начин да се види, че след като едни явления, или действия не са предпоставка за изкачване на човешката душа към Бога, то следва останалите да са такава предпоставка. Презумпцията е, че анти-предпоставките за възходящото придвижване са безбройни и наистина е така, което визира втората вписана презумпция, че не може да се опише по позитивен алгоритъм възкачването на душата към Бога, защото това, също както и самия Бог, е неизразимо с човешката реч. Богщословите нямат право да генерализират несъвършените принципи на отхвърляне. Отхвърлянето, като път към богопознанието е нещо необходимо. По този начин човек самостоятелно осъзнава необходимостта от качествена и количествена редукция на своите личностни стереотипи и по този начин чрез пречистване-katharsis, достига до истината на богопознанието. Така се премахва опасността от еретично идентифициране на Бога с формите, в които Той не влиза и се осуетява на практика идолопоклонството.

Византийското богословие не е монополно право само на Църквата. За цялото съществуване на Византийската империя, не е имало и един събор, който да не е бил оспорван. Императорите се опитват да насочват съзнанието на поданиците чрез своите декрети, но мълчаливата опозиция на Църквата осуетява тези опити за налагане на открит контрол от страна на държавната власт. Поради частичната липса на юридически точно дефинирани правила за ортодоксалност и неортодоксалност, създава чувството за отговорност на всички миряни по отношение на истината.

Въпреки фактическият цезаропапизъм във Византия, в църквите все пак се пеели химни за Василий, който не се подчинил на император Валент, както и за Максим-мъченик при император Констант. Пеели се също и химни за монаси, противопоставили се на иконоборските императори от VІІІ в. Тези демонстрации на независимост от страна на църковниците, са имали за основна цел да напомнят на императора, че той е длъжен да опази православната вяра, а не да я дефинира, като внася корекции с декрети от външно-административно и вътрешно-догматическо естество.

Византийското богословие не е било включено в преподавателските програми на Имперския университет в столицата Константинопол. Нито основателят император Константин, нито реорганизаторът император Теодосий ІІ (408-450 г.) не предвидили такъв предмет за студентите. За сметка на това Университетът остава двуезичен-гръцки и латински чак до VІІ в. Очевидно богословието се е считало за призвание и вътрешно светоусещане, което е подвластно само на лично осъзната необходимост от приемане на вярата дълбоко в сърцето и служене на църквата в името на Бога. Не е било необходимо да се преподава, вероятно защото не може да се обяснява необяснимото с човешка реч, или пък, се е смятало, че решението за посвещение на църквата не е продукт на преподаване. Възможна е и трета теза, според която, християнството в тези времена все още не е било така мащабно легализирано, както след това и императорите са смятали, че трябва да мине време, необходимо, за да узрее новата вяра. Самият Константин дава право на човек да си избере вярата, следователно християнството все още не е универсализирано на държавно равнище, което материализира липпсата на богословие като учебен предмет в Университета като следствие.

Източното християнство не успява да си осигури независимо и последователно канонично право. Не съществува цялостен corpus juris на Византийската църква. Някои изследователи твърдят, че това е основната слабост на православието, което на тази основа е принудено от само себе си да се подчинява на светското право, което постепенно подлага Църквата на традиционно подчинение на Държавата. Необходимостта от юридически термини, които да обобщават смисъла на казуси, касаещи пряко църковни проблеми, винаги е била реална. Понякога самите църковни събори са определяли такива, или пък просто са оставяли това на християнската грижа на императорите, които сами са фиксирали нормите, съобразно църковните канони и личните си възгледи с декрети. Римските традиции са много силни през целия византийски период и това е причината в най-близкото обкръжение на императорите да са намирали място особено добри светски юристи, които са извършвали кодификация на римските правни норми към византийското църковно право. Така чрез императорските декрети се въвеждат необходимите канонично-правни норми в цялото византийско църковно законодателство и юриспруденция. Не съществува текст, който да дава право на императора да дефинира нормите на византийското канонично право. Всички обаче приемали, че той е призван да го прави. Именно в това неофициално право се съдържа свързването на каноните с емпиричните реалности на историята. Император Константин споделя:”…Бог ме е поставил за надзирател на външните дела на Църквата…”(І, 2, с. 109). Император Юстиниан последователно прилага тази фраза в своето законодателство. “Кодексът” и “Новелите” съдържат закони, отнасящи се до Църквата. Те регулират много по-широк обхват от дейността на Църквата, отколкото самото съборно законодателство и преди, и след Юстиниан І. Пример за това може да се посочи чрез едикта на споменатия император от 528 г., който визира начина на подбор на кандидатите за епископи:”…с настоящия закон постановяваме, че когато в някой град се опразни епископския престол, хората, които живеят в уречения град трябва да изберат три кандидата, познати с чистотата на своята вяра, светостта на живота си и другите благодетели, и нека най-достойният от тях бъде избран за епископ…”(І, 2, с. 109). Император Юстиниан твърди, че каноните имат силата и статута на закони, но по-късните коментатори твърдят, че съществува известно противоречие между двете и в такива случаи се отдавало предпочитание на каноните. На Константинополския патриарх с юридическо образование Йоан ІІІ Схоластик се приписва “Сборник от петдесет титули”. Този писмен сборник разделя решенията на съборите по предмет, което внася особено необходимия ред каноничните норми и тяхното едновременно, или отменено действие. Същият автор пише и паралелен сборник от императорски решения под същите заглавия. Така се осъществява една сравнително пълна кодификация на византийското канонично право с държавното светско право.

Двете длъжности-вселенски партриарх и василевс понякога, в много редки случаи можели да се заменят една с друга. По принцип, императорът е владетел на държавата и Божий поставеник, което го поставя над патриарха по смисъла и на теорията за цезаропапизма, но патриархът можел в извънредни случаи да да поема регентството. Фактически патриархът се назначавал като даръжавен сановник от императора. Същевременно има писани канони които осъждат намесата на василевса в избора на митрополити. По този начин независимото положение на митрополитите спрямо патриарха се определяло от отношението на императора към тях. От тук започва и борбата на влияния, която в крайна сметка се нарича симфония на двете власти-Държава и Църква (василевс и патриарх). От друга страна, взаимната зависимост на тези два елемента от управлението на Византия се експонира и от още един факт. Така както светския владетел имал право да назначава патриарх, така и патриархът имал право да коронясва владетеля, което от Х в. се превърнало в традиция. По този начин “политическата теория на византийците” генерира баланс на двете власти-духовната и светската и не дава прекалено големи правомощия на василевсите, които все пак зависели от благословията на “духовния баща” на хистияните-патриархът.

На фона на формалната подчиненост на Църквата пред Държавата, могат да бъдат наблюдавани и периоди, когато това статукво се е променяло в полза на Църквата. С отслабването на императорската власт през ХІІІ и ХІV в., патриархът придобива престиж на държавен глава, който издига авторитета му и осигурява частично повишена независимост от Държавата. Такива патриарси са оглавявали Църквата по времето на Палеолозите, когато се засилва и властта на патриарсите над митрополитите, които постепенно стават все по-трудно манипулируеми при избора си от императорите. Патриарх Атанасий І (1289-1293 г.-1303-1310 г.) си позволява дори да разпусне Синода. Този пример е последван от патриарсите Калист и Филотей от ХІV в., но те дори развиват принципът за униварсализма на Константинополският патриарх-kedemonia panton. Става дума за универсалното водачество на Църквата от страна на патриарсите на столицата Константинопол, които се явяват като primus inter pares сред останалите православни патриарси. Това всъщност е времето, когато Църквата във Византийската империя съществува като пълноценно самостоятелен организъм, почти равностоен по ранг на Държавата.

Властта на Константинополския патриарх е de facto “Предимство по чест, след Римския епископ”(Втори Вселенски събор, Правило 3).

По отношение на каноничното право, което касае законите за миряните, особен интерес представлява така наречената “икономия”-буквало управление на домакинството, а според Новия Завет може да се преведе като Божествен план за спасение. Oikonomia изпълнява важна роля във византийските брачни закони. Те защитават уникалният православен византнийски брак, който сам по себе си представлява светотайнство. Вторият брак се толирира, но не се смята за легитимен в съответствие със св. ап. Павел (1 Кор. 7:8-9). Отношението към втория брак е валидно, независимо, дали е сключен след смъртта на единия партньор, или в случаите на развод. Четвръти брак бил изключен въобще. “Икономията “ не може да се дефинира като правна норма, защото има много случаи, когато тя не се спазва. По този повод съществуват две Партии-едната на крайните, които били монаси и се придържали строго към нормите, а другата е на църковните служители-които възприемали икономията в по-широк и свободен смисъл, особено когато ставало дума за Държавата.

Най-голямото наказание за свещениците било да им се остриже косата. Това се считало за позорно. Още от времето на Късната римска империя съществувала забрана да се продава църквна утвар-“свещени вещи”-res sacrae. Причината за това се съдържа във факта, че свещената вещ няма и не може да има цена, понеже тя носи особен смисъл, свързан с упражняването на религиозния православен обряд. След иконоборството, много хора притежавали такива свещени предмети, които са попадали у тях случайно и те не са знаели, че “свещената вещ няма цена”-res sacra non recepitaestimationem.

Религията и свещенникът били постоянни спътници на ромея. Те го съпровождали от рождението до смъртта му. Те са част от неговото ежедневие, радости и страхове, семейни отношения, мечти и дори страсти.

През Х-ХІІ в. във Византия влизат две от четирите източни патриаршии-Константинополската и Антиохийската. Ерусалимската патриаршия била взета от арабите през 638 г., а в Александрийската-те окончателно се настаняват през 646 г. Формалното равенство на четиримата патриарси не било факт, тъй като трима от тях (Антиохия също постепенно отпада от влиянието на Византия) били под зависимостта на друговерците-араби. Така патриархът на Константинопол все повече добивал пълноценен вселенски авторитет на пръв владика в Православната църква. С делата и имуществото на Църквата във Византия се разпореждали специални ведомства и канцеларии. Тук длъжностите се разпределяли и в полза на светски лица. Например василевсът Роман ІІІ Аргир известно време е изплнявал длъжността иконом-ковчежник на главния храм на Патриаршията-“Св. София”.

Приходите в общия бюджет на Патриаршията до края на Х в. се изразяват предимно в отчисления от диоцезите под формата на вид данък от страна на църковните настоятелства към “центъра” в Константинопол, както и такси от заплащане за хиротония (ръкополагане) на свещенослужителите, вноски на населението за различни църковни обреди-кръщенета, венчавки, погребения и др. Грандиозната църква “Св.София” притежавала имения, работилници и магазини, чиито приходи също представлявали перо от общия бюджет. Събирали се и таксите от църковния съд, от арендата на църковните земи и имоти, от доброволни пожертвования на миряните. Едва в края на Х в. със специален имперски указ бил въведен данък от поданиците в полза на църквата. Този данък е наречен каноникон, който се заплащал в пари, зърно, брашно, добитък, вино и птици от всяко стопанство и от всяко село. По стойност той бил по-нисък от западноевропейския църковен десятък. Дълги векове Византийската църква преживявала и от даренията на императорите.

Независимо от материалната и организационна слабост на църквата във Византия през различните периоди, тя не е била само духовен придатък на фискалното тяло на държавния апарат. През 1351 г. в Константинопол се провежда официално признат църковен събор. Това е времето, когато разцъфва Исихазмът като религиозно учение и движение. Исихазмът е възприеман като стремеж към съзерцание и безмълвие.Това постепенно ще се превръща в проблем за империята, защото затварянето на човека в неговото собствено аз, и механичната употреба на успоредното alter ego води до незаинтересованост към външния свят. Така, когато империята се нуждае от будната съвест и оръжието на своите граждани, тя не винаги може да разчита на тях.

Един от значимите проблеми по отношение статута на Константинополската патриаршия във връзка с епископиите и архиепископиите винаги е бил “българският въпрос”. Официално провъзгласената Търновска патриаршия по времето на константинополския патриарх Калист отказала да праща мирото си във византийската столица за освещаване, а използвала местно миро, приготвяно от мощите на св. Димитър и св. Варвара. Някои учени предполагат, че през втората половина на ХІV в. Търновската и Константинополската патриарщии изпаднали в частична схизма. Това твърдение обаче се опровергава в известен смисъл от факта, че името на Търновския патриарх фигурира и по време на така наречената схизма в Наръчника за официални кореспонденции на Константинопол, създаден през 1386 г.

Съгрешилият мирянин си запазвал статута на мирянин. Отлъчването от църквата във Византия било много рядко и страшно наказание, което е още една отлика от западноевропейското християнство. За повишаване авторитета на църквата във Византия допринасяла много така щироко популяризираната вяра в така наречените истински канонически чудеса-реликви, образи и знамения. Сособена популярност в столицата Кностантинопол се ползвал култът към света Богородица-покровителна на царския град.Станало традиция по време на големи опасности за града да се организират тържествени процесии и да се обикаля с “дрехите” на Пресветата Богородица. Именно на тези “дрехи” византииците приписват спасяването на столицата си при обсадите на руския флот през 860 г., 941 г. и 1043 г.

По повод необяснимо бурното развитие на монашеството във Византия, Михаил Псел-византийски автор-самият той монах, макар и избягал от “манастирската скука”, пише, че нарастването на монасите в империята е пропорционално на повишаване на данъчните ставки. Не рядко основният мотив за постригване в монашество е не толкова помислите за спасение на душата, колкото намиране на удобно убежище за преследвани от властите по силата на така нареченото Азилно право, или пък причина би била също наличието на крайна финансово-битова нужда. Заплатите и издръжките на монасите се определяли в съответствие с техия персонален статут в манастира:

игумен

по 36 номизми в годината

икономи и ключари

по 20 номизми в годината

монаси от висша класа

по 15 номизми в годината

други

по 10 номизми в годината

В този смисъл натуралното продоволствие също варирало-на заетите с управлението старци се падало три пъти повече, отколкото на младите монаси, които по цял ден работели тежък физически труд. Поетът Теодор Продом оприличава игумените на същества, в ума на които е само краве масло, агнешко месо, овче мляко и мед. С това се е препитавала манастирската общност и това са били перата, по които по-късно (през Х в.) се е плащал канониконът.

Във връзка с острата необходимост на империята от финансови средства в определени моменти, опити за секуларизация на манастирските владения са били предприемани, но всички те носели характера на непопулярна мярка и нямали траен, традиционен и общооправдан мотив. От времето на Иконоборството (VІІІ в.-първата половина на ІХ в.) нито един василевс не се е решавал да прибегне до подобни радикални мерки. Много по последователни императорите са били при обдаряването на манастирите като им увеличавали именията и им давали различни степени на привилегии, от които Патриаршията имала конкретна полза, тъй като можела или да увеличи канониконът, или да се възползва от съответната привилегия, с намаляването на данъците на съответния манастир от страна на държавната власт, да се намали и неговата централна издръжка от страна на Константинополската патриаршия.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ВИЗАНТИЙСКА ЛИТЕРАТУРА

Cъвременната куртурология е отредила достойно място на византийската култура и литература в процесите на развитие на световната цивилизация. Едно от най-съществените причини за достойнствата на византийската култура въобще е нивото на образоваността. Особено силен аргумент в полза на езиковата хомогенност на Византия като предпоставка за културен просперитет е така нареченото “гръцко ядро” (І, 1, с. 387), което носи вътре в себе си подчертано ортодоксална принадлежност. Първите столетия от развитието на византийската култура и литература все още носят езически привкус. Предстои Християнството да се наложи във всяко действие на ромея. Постепенно, налагащата се християнска позиция на мислене, се утвърждава и в идеята за сьвършенството като богоустановен ред, който не може и не трябва да се изменя. Към VІІ в религиозният светоглед поставя ярък отпечатък върху културните процеси в империята. Водената от мюсюлманите “свещена война” предизвиква засилване на религиозността на византиеца, както в неговото непосредствено ежедневие, така също и в общодържавния живот. Обикновено упадъкът на византийската култура и литература във Византия се отнася към VІІ в. и мероприятията на император Лъв ІІІ, който закрива константинополската школа. VІІІ и ІХ в. визират времето, когато се наблюдава разцвет на агиографската литература и развитие на нови литературни тенденции. Сюжетите постепенно придобиват по-жив и по-интригуващ характер, което прави литературните произведения по-четивни. “…Развива се литературната занимателност, причудливост, описва се бита и ежедневието…”(ІІ, 2, с. 252).

По повод развитието конкретно на византийската литература, трябва да се отбележи, че формално могат да се отграничат две основни направления. Първото се отличава със синтактична сложност, риторичност и изобилие от цитати от произведения на антични автори. Примери за такъв тип литература могат да бъдат Житията на Георги Амастридски, Тарасий, Никифор, писаното от Игнатий и други. Второто направление се характеризира с яснота на повествуванието, достъпен език, забележим интерес към битовите детайли, причудливост и елементи на прелестност в възприятията. Произведения, които могат да илюстрират подобен род литературност са Житието на Филарет Милостиви, разказът на Камениат, Житието на Евтимий и други.

Като цяло може да се констатира, че в периода VІІІ-ІХ в. византийските писатели пишат по шаблон и оправдават съществуващия ред и организация в империата. Критиката почти напълно липсва, което е качествен продукт на автоцензурата. От втората половина на ІХ в. се развина народното поетическо творчество-песни, епически сказания и други. Толерира се лекият достъпен стил, “…ритмичният политически стих…”(пак там) в песенна форма, което се запомня лесно. Стихът се подрежда по правилата на античната метрика.

Едно от най-нетипичните и в същото време най-типични литературни произведения във Византия, това е “Тайната история”-Historia arcana, на Прокопий Кесарийски. Дръзката и безсъвестна апология на императора му донася известност. Той въздава слава на безславното, защото е добре информиран за всичко в царствения двор. Всички го считат за опитен ласкател, който чрез своите писания си пробива път към висините на империята. Така Прокопий става градски префект и получава дворцовите титли “илустрис” и “патриций” и по същото време той пише своята жестока, но истинска “Тайна история”. Неговото верою, декларирано в началото на “История на войните” е, че историкът, противоположно на поета, трябва да се стреми не към красотата, а към истината. Прокопий първоначално пише за своята епоха:”…Да се преплава огромно море с кораб, на който липсва съоръжение, представлява, както си мисля, начинание непосилно и изпълнено с твърде големи опасности. Същото е да се обхванат с нищожна реч строежите на император Юстиниан…”. По-късно се появява коренно различно тълкувание:”…Струва ми се,че не било по силите на никого, освен на Бога, да каже точния брой на погубените от императора. Човек би могъл да изброи по-бързо всички песъчинки по света, отколкото броя на жертвите на императора…”. Прокопий завършва своя таен труд с едно апокалиптично пророчество:”…а когато Юстиниан си отиде от живота, хората, които доживеят до тогава, ще узнаят истината-дали той е умрял като човек, или се е оттеглило земното превъплащение на царя на демоните…”.

Прокопий Кесарийски е роден в Кесария, както я нарича “милата ми Кесария”. По произход е сириец. Получава елинско образование. Учи юридически науки, поради което е наричан “ритор”, а по-късно и философия, поради което го наричат също и “софист”. Тази комбинация мужду познаване на законите и философското им обмисляне дава изключително интересен резултат. “Тайната история” е едно от най-интересните средновековни византийски произведения. В качеството си на личен секретар на генерал Велизарий, Прокопий има възможност да наблюдава много непосредствено живота на византийската аристокрация. Страхът от разправа с него, го кара в предшестващите си съчинения, да хвали без срам императора, забравяйки за неговите и на августата Теодора пороци. По същия начин постъпва и спрямо своя господар и неговата жена. В “Тайната история” ракурсът е обърнат и тук се описват най-долните страсти на византийските властници. Прокопий критикува дори августата Теодора, като я нарича:”…жена, излязла от низините, за да стигне с интриги и блудство до висотата на императорската власт. …Тя е интригантка и жестока до крайност…”(І, 11, с. 10). В своите обвинения към императорското семейство, авторът стига до крайност, като изпада в мистицизъм, вярвайки, че те общуват с тъмни сили и самите те са демони.

Прокопий прави едно поразително признание за своята “литературна двуличност” с думите:”…не беше възможно човек да остане незабелязан при толкова много шпиони, а ако бъдеше заловен, да избегне най-жалка смърт. Та аз не можех да се доверя и на най-близките си роднини, а бях принуден и в предишните си книги да премълча причините на много от описаното…”( пак там). Прокопий е представител на сенаторското съсловие, недоволно от политиката на император Юстиниан. От тази негова изповед, въпреки предубедеността му към василевса, можем да направим извода, че авторът поема изключително голям риск, като се наема да пише една толкова унищожителна критика на владетелското семейство и това на генерал Велизарий, когото нарича “рогоносец” на “разблудната” си жена и “крадец” на богатствата на готските вождове в Италия и на вандалските вождове в Африка.

Субективният елемент в изложението на “Тайната история” не оказва негативно въздействие върху цялостното възприятие. Свежият и образен език разкрива едно интересно и увлекателно четиво, което носи непосредствена информация за живота на византийското висше общество през VІ в.

Прокопий Кесарийски пише още, че градските префекти вземали налози, което обяснявали, че било за нуждите на императора. Така хората били легално ограбвани, а вземаните пари били наричани иронично “въздушни пари”, или-“паднали от небето”. Прокопий намира по-точно обяснение на този феномен, като казва:”…правилно е това дело да се нарича подлост…”(ІІ, 11, с. 45). Император Юстиниан І не преследвал хората, които вземали тези пари. Аргументите според автора били меко казано вулгарни. Императорът се надявал те да натрупат достатъчно богатство и тогава той да има неоспоримо доказателство за тяхната корумпираност. В следствие на доказване на подобно провинение, парите им щели да бъдат конфискувани от Юстиниан І, което според логиката на Прокопий може да се нарече втора кражба.

Със своята смелост и откровеност, Прокопий Кесарийски е един от най-интересните автори във Византия, които на практика могат да послужат за еталон по тоношение на мащабното и целенасочено отразяване на границите на позволеното и на непозволеното в империята. И все пак Прокопий е само един секретар на генерал Велизарий, докато Ана Комнина е типичен представител на византийската аристокрация-човек от самия Двор, от семейството на василевса. Ето защо нейната “Алексиада” сама по себе си представлява едно съчинение, отразяващо делата на баща й император Алексий І Комнин. В тази връзка авторката споделя опасенията си, че би могла да бъде заподозряна в изтъкване на собствената си персона, описвайки живота на императора. Очевидно тя е била вече свидетел на подобен случай, за да има такива страхове от своите читатели.

По повод бунтовника Никифор Вриений, Комнина пише, че “…до съвършенство владеел военното изкуство…, имал красиво лице и превъзходна сила на ума…” и още, че “…бил напълно достоен за императорската власт…” (ІІ, 10, с. 61 и 62). Още ту ппроличава директно деклариран стремеж към обективизъм и детайлна описателност на въшностите. Автораката не крие, че бунтовникът не е необходимо непременно да бъде страховит, грозен, недостоен, а защо не и недъгав. Признанието на личностните качества на човека идват да покажат едно пълноценно разбиране на човека, като система от способности, качества, намерения и действия, които не са задължителни по кастов признак, или по политическа принадлежност. Разбира се това описание можеше да се счита за единичен случай, лишен от каквато и да било мултипликация в последствие, но само след няколко обяснителни бележки, авторката пише за още един претендент за престола на император Никифор Вотаниат-Василакий. Той е “…с удивително мъжество, храбър, смел и силен…” и “…имал също мъжествена и неустрашима душа…” (ІІ, 10, с. 70).

По отношение на робите, Комнина казва, че “…въобще робите са враждебни на своя господар, а понякога възстават и срещу равните им роби и правят непоносимости…” (ІІ, 10, с. 86). Очевидно е разбирането за робството като подтискаща практика, но Комнина разглежда въпроса от гледище на своето социално положение. За нея робите са същества, които с присъствието си позволяват нетърпима дързост.

Понататък се описва църквата “Св. Николай”, която била наричана “убежището” и била построена специално за спасение на обвинени хора, спрямо които епповдигнато каквото и да е неоснователно обвинение. Ако човек успявал да влезе в тази църква, преди да са го заловили, то се считало, че Господ го пази и е решил да го спаси, и обвинението се приемало за нищожно. Интерес представлява фактът, че Ана Комнина описва подобна възможност за спасение на престъпници, която с подобна популяризация, би имала шанс да се превърне в масова практика.

Особено значение за реабилитиране на историческата истина има описанието на Ана Комнина на свикването на велик синедрион от баща й император Алексий І. Той се поставил сам като обвиняем и се защитавал, заради обвинението, че е конфискувал ценности на църквата за финасиране на военните действия срещу варварите. Авторката не само описва този твърде любопитен епизод от живота на своя баща, но показва, че императорът не е всепоизволяващ си и ненаказуем сановник. Той също можел да се изправи пред съд, макар и този съд да бил свикан от самия него.

В съчинението на Ана Комнина трудно можем да намерим открит момент на критика към императора. Ако такава съществува, тя е предадена чрез “героите” на “Алексиада”. Обвинението е: ”…Някои обвиняват самъдържеца в отсъствие на задръжки…” и веднага след това се появява оправданието от името на самата авторка: ”…императорът владеел военното изкуство и имал твърда воля…” (ІІ, 10, с. 187 и 188). От едно описание на разкрит опит за преврат от самия император Алексий І, можем да съдим за наказанията, полагащи се в подобен случай. На такива хора им се конфискувало оимуществото, а те били изпращани в изгнание. В конкратния случай заговорниците имали и утежняващи вината обстоятелства, защото “…привлекли на тяхна страна не малко съучастници…” (ІІ, 10, с. 239 и 240). И както пише Ана Комнина, императорът освободил престъпници в проява добра воля и добавя, че императорът никога не съдел повърхностно, а разсъждавал и тогава без предрасъдъци отсъждал. Ето тук може да се проследи тенденциозността на автор като Комнина, защото тя, произлизаща от аристократичното владетелско семейство, не би си позволила да пише срещу собствения си баща и разбира се срещу начина на живот и поведение на социалното ниво, на което и тя принадлежи. Става дума не за измама, нито за тактично премълчаване, а просто за начин на мислене.

Във Византия истината носи някякъв странен, скрит, завоалиран в булото на вековете характер, който може да бъде видят винаги през дантелите на съмнението, като не напълно реално и полу сюрреалистично. Виждайки истината в съвсем обикновен смисъл, сякаш се вижда нейното отрицание. В този смисъл, автоцензурата на писателите е нещо обикновено, но те си позволяват и частично да повдигнат завесата на тайните и да поразкажат, макар и с половин уста (перо), по нещо от о н о в а другото, което остава в мислите им нощем. Един типичен пример от “Алексиада” на Ана Комнина е нейното изказване: “…аз, пишещата историята-жена най-уважавана от царствените особи и най-старша от децата на Алексий…трябва да пазя мълчание за това, което се говори навсякъде…” (ІІ, 10, с. 421). И все пак, само фактът, че авторката прави това признание в рамките на своето съчинение, говори за достатъчна доза благородна дързост и може да се “оправдае” отново, макар и не напълно с произхода на Ана Комнина. Все пак тя е от властващата фамилия и едва ли някои, освен самия император би се осмелил да и прави забележка за това, което е написала. В този смисъл Ана Комнина илюстрира като творец и личност една друга категория на писател от висшите етажи на властта във Византия, който знае много, но казва достатъчно, що се касае до границите на позволеното в писателското изкуство и хрониката.

Едно не по-малко интересно произведение на византийската литература е “Съвети и разкази” от Кекавмен. Едно, може би единствено писмено поучение за правилата на поведение в определени ситуации. Може да се каже, че това е един миниморален кодекс, служещ за превантивен индикатор в твърде динамичното ежедневие на византийското общество.

Кекавмен учи, че василевсът винаги постъпва правилно и не е подчинен на законите, но все пак е подчинен на законите на “благочестието”. Господ е направил императора Земен Бог и на тази основа тои има възможност “…да действа по свое желание…” (ІІ, 3, с. 275). За да се оправдае теорията /или по-скоро само доброто намерение р.м./, че поданиците подражават на василевса, Кекавмен изнася като формално изискване за добродетелите на императорите, един твърде строен алгоритъм-мъжество, справедливост, целомъдрие и мъдрост. Разбира се тези изисквания са само пожелателни, но все пак владетел, който ги нямал, очемидно по тази логика, не бил достоен за престола.

В случай на метеж, ако василевсът бъде свален, Кекавмен го съветва да се бори, но ако не успее да се наложи още в началото на метежа, то трябва да се присъедини към метежниците и така отвътре постепенно да дебне момента, когато може да се прояви като печеливша страна и да го използва, за да си възстанови правата. В случай на метеж никой нямал право да убива, или да ослепява без знанието на императора. Вдигането на бунт преди всичко представлява съпротива срещу Божествения ред. От тук се извежда и презумпцията, че бунтът е нещо наказуемо и преследвано, и в крайна сметка е непозволено. Метежниците се явята “противници на Божиите заповеди” (ІІ, 3, с. 261). Ако заговорниците не успеели да свалят императора, те следвало да бъдат задържани при него(!), защото можели отново да се опитат да го детронират, след като веднъж вече са проявили подобни щения. Ако обаче те се предадяли доброволно, тогава по силата на един стар военен закон, следвало да бъдат освободени(!). А ако императорът не желаел да решава този въпрос, имал право да изпрати метежниците при патриарха и той решавал окончателно, така бил помилван Никулица от патриарх Йоан VІІІ Ксифилин.

Императорът не можел да действа с гняв, защото той можел да замъгли съзнанието му и да го тласне към неправилно решение, или да предизвика съжаление за дадено действие в последствие. Тук се наблюдава едно деликатно намекване, че все пак императорът трябвало да спазва определени изисквания. Това е едно неформално намекване, за границите на позволеното по отношение на императорската власт във Византия, макар и в областта на пожелателните добродетели.

Очевидно това съчинение на Кекавмен е предназначено за ползване от служебни лица, на които би било наистина много полезно в посочените от автора житейски ситуации (казуси, р.м.). Кекавмен съветва дори името на василевса да не се произнася публично, защото това може да бъде чуто (от когото не трябва, р.м.) и последствията биха били неприятни. Така човек можел да бъде обвинен, според автора, в богохулство срещу Божия помазаник-василевса. Тук е заложен открит намек за това, че следенето на един човек е нещо обикновено в империята и той може без причина да бъде обвинен в най-тежки прастъпления, ако това е нужно някому. Така се поставя сянка на съмнение по отоншение на справедливостта на закона от страна на Кекавмен, което разбира се той не би си позволил да заяви открито.

Често оценките, които Кекавмен прави се базират само на физически параметри. Например, той споменава за някой, който бил евнух и поради тази причина не бил добър политик(!). Вероятно тук се имат предвид конкретни недостатъци на хората, чието визиране е непозволено, поради тяхното положение в управленската йерархия. Поради това авторът споменава физически недъг и на тази основа строи своята деликатна политическа критика. Акцентите като цяло попадат не върху фактите и примерите, а върху поучителните изводи от фактите.

Благодарение на Кекавмен, можем да добие представа и за темния съд, който се назначавал на всеки три години, неговият персонал и отношенията с подчинените. Разбира се не липсват и все така завоалирани критики към дейността на този съд. Става дума за неправомерното облагодетелстване на темната администрация за сметка разбира се на местното население. Лъжесвидетелството според Кекавмен е недостойно, но поради факта, че то съществува, той съветва да се избягват конфрликти с хора, които имат пряк достъп до василевса и могат да му се оплачат, че са били обект на обиди от негови поданици, което да доведе до наказателни последствия, дори на практика да не е съществувала никаква вина от подобно естество.

Друг византийски автор, който проявява известна критичност спрямо реда и управлението на държавата това е Михаил Псел в съчинението му “Хронография”.

Той е роден през 1018 г., когато се счита, че Взантия се намира в разцвет. ХІ в за Източната римска империя е време на нови насоки и поради това е наречен “преходен период”. Псел изразява своето искрено съжаление, че император Михаил Х Дука (1059-1067 г.) не се вслушвал в неговите съвети и в съветите на мъдрите хора. При все, че Псел изпитвал силна привързаност към императора, той може би поради това си позволил да изкаже подобна критика. Когато на власт идва император Роман ІV Диоген, Псел става опозиция, а при управлението на Михаил VІІ отново бил много щастлив, защото императорът му бил негов ученик. Ето как Псел декларира и пристрастията си и параметрите за формирането на мнение за даден човек. Византийските автори рядко се саморазкриват в собствените си произведения. Обикновено те пишат за събития, които дори и да ки касаят, отношенията са предадени чрез мнението на други хора. Псел не само се афишира като пристарстен кън един или днруг император, но дори си позволява да критикува поведението им. Той обвинявал василевсът Лъв Философ в благоразположеност към елинската култура. С лекарите на Исаак Комнин, Михаил Псел спорел за диагнозата, а оправданието му било, че разбирал от всичко, защото бил енциклопедист, като повечето средновековни автори. Псел е обвиняван за това, че ползва Християнската наука, но и езическата антична образованост. Неговите речи били цветисти, но без съдържание. Обикновено Псел се дава за пример като искреност, ето защо неговото съчинение представлява източник на една степен по-рефинирана от другите истина. Повечето от неговите съчинения са писани за обучение и възпитание на императорите и най-вече на василевса Михаил VІІ. Псел си позволява да обвинява патриарха, че веговите защитници използвали в действията си заплахи и шантаж, но спопред други, това било измислено от Псел, поради което той е наричан “глупав политик”.

Михаил Псел е един от инициаторите на зверското убийство на император Роман ІV Диоген, за да може по този начин да обезпечи престола за Михаил Дука. След тези събития Михаил Псел пише “Утешително послание” за мъртвия император, което е висша проба на вулгарност, при дадените обстоятелства.

В своята “Хронография” Михаил Псел пише за интриги, предателства и убийства. Той има особено добре фокусиран поглед върху живота на византийската владетелска аристокрация. Той се намира в Двора при осем (!) императора, което буди съмнение у историците при положение, че Псел открито е заявявал своите престрастия към императорите (някои от тях, р.м.) и не е бил отстраняван от положението си до владетеля.

Михаил Псел осъжда безпрринципните и безнравствени политически методи. Той по произход изразява интересите на столичната аристокрация, но си позволявалда осъжда външната политика и походите срещу селджуците на Роман Диоген. Псел обвинявал император Роман ІІІ в това, че давал пари за строителствот на разкошен храм, а не за военни цели. Критикува още и Константин Мономах, че вместо смел и доблестен воин той поставил начело на армията приближен евнух. Сравнява държавата с човешкото тяло, което е традиция още от Античността. Той смята, че заболяването на Византийската държава е не от времето на император Константин Мономах, от от петнадесет години по-рано при Константин VІІІ (1025-1028), когато се появили първите “…безобразия в тялото на държавата…” (ІІ, 4, с. 21). Константин Мономах наследил тази криза и я развил, докато Исаак Комнин се опитл да поправи “болежките” в организма на империята, но сега не било времето и затова нямало резултат. За Псел императорската власт била “…вид полезна служене на поданиците…”(пак там, с. 23). Най-големият порок на византийските императори според Псел бил липсата на желание да се вслушват в съветите на своите съветници и стремежът им всичко да решават сами. В своята “Хронография” Михаил Псел вижда повече недостатъчите, отколкото достойнствата на императорите. Култа към императора се съчетава с унищожителна критика на царстващия дом. Политическата идея на Михаил Псел е така нареченото “ограничено самодържавие”, при което императорът управлява в съглесие със своите съветници-философи.

Михаил Псел казва, че не може нито да одобрява, нито да критикува действията и въобще управлението на император Михаил ІV. Спрямо императрица Зоя изпитвал ненавист. Псел казва още, че императорът извършил преюбодеяние и някои престъпления, но ако това не се зачитало (!), то той бил един от най-добите императори. Сякаш тези редове са писани с ясното съзнание, че биха били подложени на цензура и отрязани но се запазват, въпросът е, дали Псел е вярвал в това, което е писал и с каква цел го е написал. Едни такива твърдения биха довели до особено тежки последствия за техния автор. Според Псел императорът бил обладан от лоши сили, които му помагали да се качи на престола, но в замяна на това той се отказал от Бог. Тук можем да видим една ярка демонстрация на критичност спрямо императора, която почти никъде другаде във византийската литература не може да се наблюдава в толкова рафиниран вид. Псел се оправдава, че много автори могат да пишат за императора, но той имал сведения от дворцови хора, а останалите се поддавали на слухове.

Михаил Псел може и да се проявява като лескател. Той нарича Константин Х Дука “божествен император”, който установява “справедливост” и “благозаконие”. Казва, че бил “годен” за изпълнение на царските задължения. Той бил “удивителен”, “велик” самодържец и всичко това е така защото авторът на “Хронография” Михаил Псел е имал лична дружба с императора по линия на красноречието. И все пак Михаил Псел упреква император Константин Х Дука, че се съветвал за бъдещи събития само със себе си и заради това не достигал до пълен успех.

За император Михаил VІІ, Псел казва, че само като го наблюдавал, се възхищавал на царствената му осанка. Едно от основните му качества били две липси на характерни за императорите типове поведения-не бил надменен и ненавистен. Псел казва, че този василевс нямал бърз ум, но се задълбочавал в мислене и се затварял в себе си, като не се отказвал лесно от поставените си цели.

Последният византийски автор, който може да бъде посочен като пример за визиране на граници на позволеното във византийската литература е Георги Акрополит. В съчинението си “Летопис на великия логотет Георги Акрополит” той не е толкова описателен, колкото Михаил Псел, но проявява почти същата критичност като него и е не по-малко интересен като автор.

Акрополит казва, че “…император Алексий е страхлв и след като избягал, взе много пари от държавната хазна…” (ІІ, 1, с. 5). Акрополит споделя, че не бива да се помага на хора, които са срещу императора. Обикновено, когато описва дворцови афери за смяна на владетеля застава на страната на василевса, който в такива случаи според него има пълното право и основание да лишава човек както от зрение (ослепяването, р.м.), така и от живот (убийство за наказание и назидание за други, които имат намерение да се занимават с детронация на законен владетел, р.м.). Императърът бил обладан според автра от “Божествена сила”. В този смисъл василевсът можел да се надява на Божествена закрила и поради това, и предвид неговитге преки задължения, жителите на Константинопол и поданиците въобще имали право да искат от императора защите при външно нашествие. По този начин императорът се онформирал за местонахождението във всеки един монет на нашественика и това, освен че било право на хората, се превърнало и в тяхно задължение.

Акрополит подлага на ожесточена критика живот, изпълнен с удоволствия, понеже такъв живот разнежвал, но прави уговорката, че само императорите имали право на отва. Понататък се споменава, че и на императорите не било чуждо безчестието и срама. Говори за съюз на император Иван Асен (Йоан Асен) с видантийски император, като допуска съществуването на двама императори. Очевидно вече става дума психологически пробив в ойкуменическата теория и авторът изразява тези тенденции в своя “Летопис на великия логотет Георги Акрополит”. Йоан Асен е наречен “човек много умен и запознат с военните работи” (ІІ, 1, с. 66).

Акрополит описва един твърде интересен случай, който пряко го касае и е илюстрация на своеволието на императорската власт. В знака на Рака имало слънчево затъмнение. Императрица Ирина попитала Георги Акрополит, какво е това явление и как може да се разтълкува и обясни неговото знамение. Акрополит споделя страха си да го обясни, въпреки добре да знаел, че това било знак за скорошната смърт на императрицата, защото се опасявал да не си навлече гнева на владетелката. Носещият лоши новини винаги е бил преследван, сякаш сам е виновен за това и очевидно Акрополит добре е знаел тази практика.

Чрез един българин, Георги Акрополит предава описание на василевса през очите на един българин: “…импрераторът римски,…господар истински, който умее да отдели добрия човек от злия и от най-ранни времена имащ право над нас (българите, р.м.) …” (ІІ, 1, с. 89).

Акрополит проявява почти научен интерес към историята като заявява, че не е непременно необходимо да се хвалят, или порицават пълководците, защото те са такива, каквито са. Това е и принципът на описание на всички деяния на императорите. Михаил Комнин казва например: ”…ако имах обвинител, аз ще се боря с него и ще докажа, че той лъже…аз не мога да правя чудеса…аз съм греше човек…” (пак там, с. 111). Тук виждаме посочено приземяване на владетелската власт. Хората го василевса, защо се допитвал до тях, след като пак вършел само това, което сам искал. Тонът на тази апелация до владетеля е обидчив и показва, че на поданиците им е било отнето едно право, заради което те протестират, макар и твърде сдържано и деликатно.

Акрополит споменава, че латините говорели свободно за своите господари, а византииците не разбирали тази тяхна дръзка смелост. Тук виждаме нещо, което Кекавмен беше описал превантивна резервираност, защото в империята имало много шпиони, които можело да подочуят нещо и да издадат човек, макар и по една погрешно чута дума.

По отношение на взаимодействието на Държавата и Църквата във Византия, Акрополит казва, че: “…императорите искали патриарсите да са хора смирени, не много интелигентни, които лесно да отстъпват пред техните желания…” (пак там, с. 121).

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

На 29 май 1453 г. угасва една ярка светлина, изчезва една колосална сила в лицето на Византийската империя. С риск тези думи да се доближат в максимална степен към духа на типичен политически некролог, бих искал да продължа именно по този начин, защото само така може да бъде визирана пълноценно трагичността на акта на тази държавно-политическа смърт. В навечерието на лобния ден, докато султан Мехмед ІІ Фаатих подготвя войските си за решителната последна битка, миряните в Константинопол-гърци и латини, отслужват в патриаршеския храм “Св. София” последната по време, но не и по историческа виталност, византийска ортодоксална литургия. Следва крахът!

В чисто политически смисъл, Византия загива, но оставя след себе си култури, мисли, политически теории, начин на поведение, самочувствие-уникални образци на политическото, философското, изобразителното и изящното изкуство.

Едно от най-важните постижения на Ромейската империя е кодификацията на Римското право. На тази основа се изгражда една съвременна юриспруденция, която регламентира цялостния живот в империята и я превръща в стройна система от правила. Разбира се, всяка норма си има и своето “закономерно” изключение. В този смисъл ние нямаме право да търсим абсолютната перфектност в политическия и държавен живот на Византия. Тя е такава, каквато времето е изисквало да бъде, за да оцелее. На наша страна е само правото да я наблюдаваме и анализираме, до колкото силите и професионалната ни подготовка позволяват.

Някога Хегел “инплантира” в научно-историческото мислене тезата за “мрачното Средновековие”. В някаква случайно попаднала ми статия, прочетох едно особено оргинално хрумване за достоен отговор на такова изказване. Авторът, когото съм забравил, казваше, че след като Средновековието е мрачно, очевидно това се дължи предимно на липсата на електричество, от където може да бъде направен изводът, че дори и на тъмно все пак хората са живяли, обичали са се, творяли са своя живот и бъдещето си. В това “мрачно” Средновековие, все пак Византия живя над хиляда години и “пренесе” историята на Античността през средните векове-през “мрачното” сияние на лоените свещи, за да достигнат старите ценности в Новото време, където да се мултиплицират за нов живот. Алфред Рамбо казва, че “Византия е била един от най-главните органи за развитието на човечеството; тя е била необходимата връзка между Азия и Европа”, а аз бих добавил, че е и необходимата връзка между миналото и бъдещето.

Както вече,надявам се в достатъчна степен, стана ясно, как точно са ситуирани границите на позволеното и непозволеното в самото възприемане на Византийската империя, всъщност можем откровено да заявим, че границата за ромеите винаги е била абстрактно понятие. Границата дори в чисто политическия смисъл (на бразда, р.м.), също не е била точно формулирана, както във физически, така също и в концептуален план. Византия няма граници. Законът постановява, но Бог вдъхновява и на тази семантична основа се формира персоналната бариера за усещането на правилност и неправилност, законност и незаконност. Византия не познава и границите на времето. Нейните идеи оказват живително влияние върху балканските народи и русите чак до началото на ХVІІІ в. Въпреки че Ренесансът и Просвещението се дистанцираха от империята на ромеите с надменно благородния жест на фразата Graecum est non legitur!(Гръцко е, не се чете!), ако я нямаше Византия, щеше ли да има Ренесанс, или ако все пак имаше, щеше ли той да бъде толкова значителен, без основата на “облагородената” от ромейската “утроба”, Античност? Така се ражда “трансграничната” идея за “Византия след Византия”. Румънският историк Николае Йорга всъщност посочва онези опори на империята-вяра, култура, политическа система, които продължават да живеят и след самата Византия. Изниква въпросът до колко това е позволено? Византийската империя бе създадена по образ и подобие на Небесното царство. Господ е един, така както и Неговото царство е едно. В този смисъл Византия е единствената православна империя, и нейният владетел също е един-василевсът. Когато говорим за наследството на империята, следва да се посочи още една допълнителна идея към споменатата “вселенска формула”. Така, както Небесното царство е вечно и Бог е неговият вечен Стопанин, така и Византия не може да да загине като обикновена държава, защото тя просто не е обикновена. Това може би е последният елемент от системата в границите на позволеното и непозволеното. Не само, че не е позволено и че не би било позволено, но на практика е и невъзможно Византия да бъде унищожена. Този витализъм надживява дори самия себе си, за да се превърне в еталон, мярка, модел, образец на величие и неподвластно на времето, страховито по мащабите си, магично съзидание на бъдещето.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

І. Книги на български език

1. Бакалов, Г., “Византия. Културно-политически очерци”, гр. София, 1995 г.

2. Майендорф, Й., “Византийско Богословие”, гр. София, 1995 г.

3. Караянопулос, Й. Е., “Политическата теория на византийците”, гр. София, 1992 г.

4. Сфранцес, Г., “Дневникът на един византийски сановник”, гр. София, 1996 г.

5. Литаврин, Г. Г., “Как са живели византийците”, гр. София, 1984 г.

6. Острогорски, Г., “История на византийската държава”, гр. София, 1998 г.

7. Льо Гоф, Ж., “Въображаемия свят на Средновековието”, гр. София, 1998 г.

8. Ангелов, Д., “Византия-политическа история”, гр. Стара Загора, 1994 г.

9. Мутафчиев, П., “Лекции по история на Византия”, том І, гр. София, 1995 г.

10. Мутафчиев, П., “Лекции по история на Византия”, том ІІ, гр. София, 1995 г.

11. Кесарийски, П., “Тайната история”, гр. София, 1983 г.

12. Хунгер, Х., “Империя на ново средище. Християнският дух на византийската култура”, научен редактор В. Гюзелев, под общата редакция на Георги Казаков, гр. София, 2000 г.

ІІ. Книги на руски език

1. Акрополит, Г., “Летопис великого логотета Георгiа Акрополита”, 1863 г.

2. Липшиц, Е. Э., “Очерки по истории византийского общества и культуры VІІІ-первая половина ІХ века”, гр. Москва-Ленинград, 1961 г.

3. Кекавмен, “Советы и рассказы”, коментарий Г. Г. Литаврина, гр. Москва, 1972 г.

4. Псел, М., “Хронография”, коментар Я. Н. Любарского, гр. Москва, 1978 г.

5. Литаврин, Г. Г., “Византийское общество и государство в Х-ХІ вв.”, гр. Москва, 1977 г.

6. Поляковская, М. А., Чекалова, А. А., “Византия-быт и нравы”

7. Иванов, С. А., “Византийское юродство”, гр. Москва, 1994 г.

8. “Византийская Книга Эпарха”, вступительная статья М. Я. Сюзюмова, гр. Москва, 1962 г.

9. Чекалова, А. А., “Константинополь в VІ веке. Востание Ника”, гр. Санкт-Петербург, 1997 г.

10. Комнина, А., “Алексиада”, вступительная статья, перевод, коментарий Я. Н. Любарского, гр. Москва, 1965 г.

11. “Сборник документов по социально-экономической истории Византии”, редакторы: акад. Е. А. Косминский, Б.Т. Горянов и Ф. М. Россейкин, гр. Москва, 1951 г.