Делчево-в прегръдката на Южния Пирин

Делчево – слънчевото дете на Южния Пирин

Казаха ни да заобиколим зад културния дом и покрай реката, от лявата страна – нагоре по пътя. Стигнахме до разклона, минахме от там два или три пъти, но се ориентирахме. Така започна пътешествието ни до село Делчево над сгушения Гоце Делчев. Пътят е около 6 км от града до селото в планината, но серпентината от завои и наклони е отегчително дълга. Това беше първото ни впечатления, защото нощем, Гоце Делчев се вижда само като едни постепенно отдалечаващи се светлини. През деня обаче гледката е приказна. В село Делчево ни посрещна едно сънливо куче, което с недоумение ни наблюдаваше в продължение на няколко минути, а после отегчено тръгна нанякъде. Жителите са предимно възрастни хора – около 80-90 човека. Селото е планинско, улиците, до колкото въобще има такива са калдъръмени и много стръмни. Веднага се зачудихме, как тези баби и дядовци катерят баирите по цял ден, но отговорът на този въпрос все още предстоеше. Отседнахме в стара къща, всъщност тук всички къщи са стари и безкрайно красиви. На наше разположение имаше няколко стаи с удобни легла, както и всички домакински удобства, включително и сателитна телевизия. Камината гореше с едри цепеници и до нея на шарена рогозка спеше дребна котка. Може би всеки си е представял именно по този начин да посрещне нова година. Така я посрещнахме и ние – в полите на Пирин, сред приказни гледки, загадъчни звуци от козите в съседните обори и тишината на възрожденската пасторалност. Разбира се имаше и пиратки, и бомбички, и народни хора, песни и веселие, ракия, вино и отново песни…а след това селото притихна в пазвите на собствената си история. Нова година е като всяка друга, както се казва, човек като се напие, все му е едно, дали посреща 2006, или 2206 година. Този първи януари обаче беше обагрен с непресъхващата красота на село Делчево. Първо ни посрещнаха в църквата “Успение Богородично”. Пет баби веднага ни наобиколиха, почерпиха с питка, баница и вино. Когато отпиеш от чашата, предаваш я на следващия, но преди това се долива – такъв е адетът тук. Църквата е малка, вътре е студено, но топлината е в душите на хората. След това пътят ни продължава по стръмните калдъръми от гладко-бели камъни. Повечето къщи в селото са във възрожденски стил – покрити са с плочи, дървените чардаци и каменните стени придават на сградите невероятен блясък. Селото има своеобразен архитектурен облик, в който хармонично са съчетани стръмният терен, амфитеатралното разположение на къщите и тесните улички. Голяма част от жилищните сгради са строени в края на XIX и началото на XX век от местни майстори. Двадесет и седем от тях са паметници на културата. Старинните му къщи, повечето строени през втората половина на XIX в., са накацали амфитеатрално на стръмния югоизточен склон на планината. На някои места е използвана скалата направо за зид на приземния етаж и се наблюдава едно интересно вплитане на природата в архитектурния облик на селото. Много от къщите са с еркерно наддаване на втория етаж. Те, в съчетание с тесните, виещи се по планинския скат улички, създават на места типична възрожденска атмосфера. Един германец вече е закупил тук имот с къща, това обаче тепърва предстои да се развива като бизнес, дано обаче да се запази магията, защото без нея селото ще изгуби от сиянието си.

Вече има много порутени, изоставени къщи, приближаваме се до една от тях. Подът е сринат наполовина от тежестта на времето, снимката на стопанина все още виси тъжно на стената – забравена от своите потомци. Завесите са прокъсани от влагата и ветровете, върху кръглата дървена закачалка са увиснали дрехи – панталони, ризи, рубашки, престилки, по които вероятно все още има следи от брашно, пръст, пот и надежда за по-добър живот.

В мазето на къщата е полегнала разчупена бъчва, а до нея лежи убита или умряла лисица. И това е село Делчево, външната красота и пасторалната възвишеност са съпроводени от сивата изоставеност, сякаш времето тук е спряло преди 150 години. На това място все още диша възрожденска България - с всичките й прелести, болки, усмивки и тъга.

Тръгваме по пътя над селото, минаваме покрай няколко чешми, на една от тях стои плоча с надпис: “Благословена да е паметта на нашата майка – Спаска, чийто живот бе извел на добрини…всичко даде…нищо не получи и умря в самота…август 1975”, на следващата чешма ни гледа надпис от 1906 г., но повечето букви вече са заличени. Това са другите исторически паметници на личните истории, историите на хората от Делчево.

Калдъръмите постепенно оредяват, минаваме покрай сеновали, догонват ни стада от кози и овце – бързат към върха. Изпотени и уморени достигаме до високо плато над селото. Мокрим си лицата с бистра планинска вода, вадим мобилни телефони, защото връзката тук е по-добра и бързаме да поздравим близките си. Гледката е като от самолет. В далечното подножие претенциозно се е разположил град Гоце Делчев, а непосредствено под нас е станалото ни толкова близко до сърцата – село Делчево.

Обратният път е по-лесен, спускаме се покрай ухаещите хвойнови храсти. Неусетно отново навлизаме в селото. Минаваме със страхопочитание покрай величествените и пълни с история къщи. От прозорците надничат баби и дядовци. Някои от тях се престрашават да излязат на чардака и ни заговарят. Разпитват ни от къде сме, разказват за децата си, които заминали преди години, един дядо споделя че преди 57 години бил в София – войник бил тук. Всички ни черпят с бонбони – прословутите “лукчета”, нали е “сурваки” – нова година.

Възрастна жена с черна забрадка жестикулира пред нас, за нищо на света не искала да отиде да живее в града. Не можела без стръмните калдъръми, без аромата на Делчево. Кимаме одобрително, усмихваме се, вярваме й, защото е искрена, защото думите бликат от сърцето й, бистри като планинските потоци на Пирин.

Вървим бавно, събираме шедьоврите на местността в очите си и във фотоапаратите и камерите. Ще ги запазим, защото малко останаха такива места като Делчево, малко остана от България. След четири дни си тръгваме. Камината бавно угасва, котките и кучетата дружелюбно ни следват по калдъръма до колите. Бабите и дядовците надзъртат зад завесите и се чудят, кога пак ще дойдем, Делчево се сбогува с новите си приятели, с новите си братя и сестри по душа.