ОДИОЗНО
По Жан Жьоне
Пронизвам нощта...
/направих я на решето/...
Лицето ми
в твоето е потопено.
обхваща ме страх
от страха,
обхващам страха
постепенно
в двубой
за живот.
Смехът ти е Слънце...
и свети неистово в
мрак,
когато нощта ми
е ден.
Стъпала от черен мрамор...
бавно слизам в Ада
наричам го Рай...
След себе си оставям
купчинки покой...
Събуждам се
в съня си,
в очите ти
тъй сини
се издигам,
по устните ти
се разливам
и в пръстите ти
бавно спирам...
София, април 1997 г.
МЪЛЧАЛИВ РАЗГОВОР
Аз гледах жадно
устните,
сковани
във звук
съвсем непромълвим,
в очите
сипят се забрани,
а думите
позорно си мълчат...
Аз дълго чаках
да говориш,
дори словата
да болят,
очите,
вярно,
казват много,
но думата
на мисълта
е плът.
И днес,
когато вече
няма време
да мислиш
даже и с очи,
прати писмо
с два празни реда-
и двамата
отново ще мълчим...
София, август 1997 г.
УЛИЧНО ПРОИЗШЕСТВИЕ
По вледенения труп
на тротоара,
отивам отново при теб.
Не спя
вече втора неделя, сънят ми
бе тежко ранен:...
Случайна престрелка
отнела покоя
и жертва е
само нощта.
Нахална съседка
коварно злослови...
Вървя
като прилеп самотен,
търся съня си...,
вече втора неделя
не спя...
София, август 1997 г.
МОКЪР ПЯСЪК
Душата ми
е къс пустиня,
остъргана
от твоята душа...
От пясъка
си правя думи
и тайно
нощем ги броя,
от бурите
съм се научил
от пясък
всичко да строя.
Мечтая за дъжд
с мокър пясък,
мечтая
поне веднъж
миражите
да оживяват...
София, януари 1998 г.
СЪН ЗА КОНЕ
Всяка нощ
яздя думи прозрачни,
онемели
от дързост
и
срам
и откривам
звездите-играчки,
разпилени
по целия сън.
А конете ми живи
преборват нощта
и от нея
частици полепват-
дървена кръв
оставя следа...
Крилете ми
сухо окапват...
София, февруари 1998 г.
НАПРАВЕН ОТ СЪН
По Жан Жьоне
Обвивките
ще ме напуснат…
Нощем
в дланите ти
ще се появявам,
спокоен и чист –
стъкло,
статуетка
на конче,
ще бягам
в измисления си
живот.
Няма начин
отново да се
пропуснем.
София, февруари 1998 г.
МЪРТВО ВЕЛИКОЛЕПИЕ
По Жан Жьоне
В очите ти
открих отдавна
внезапното море
на тишината,
разбила вълнолома
сънен
на забранените
неща.
Очите ми омекнаха
до болка
и в тишината
се сниших...
През лятото
по пладне
те намерих,
когато беше
спрял дъждът,
жаравите угаснали
разрових...
София, март 1998 г.
ЗВЪНАРНИЦА
От Торчело
Ударих камбаните,
разкъсах ветровете
на посоки...
Изгасналото пълнолуние
се скита
зад беззъбо
междувремие...
Нахапаната сутрин
зъзнеше...
Денят,
щафетата изпуснал,
политаше
към следобяд...
Ударих камбаните
и нощта се съблече...
Свирепите сънища,
когато сънувам
живот,
са кратки безсъници
и после
заспивам
отново...
София, март 1998 г.
ЗАКЛЮЧЕНА ПЕСЕН
На манастира “Св. Архангел Михаил”
в с. Шума
В манастира
на душата
няма никой...
Той е сам.
Нощите-монаси
скитат
без
духовния си сан...
И на портата
скована
е разпънат
катинар,
а камбаната
студена
плахо стене...
На дървото
на живота
е обесен
тежък труп-
от оловната му песен
не остава
нито звук-
ветровете вият
във камбаната
умряла,
там годините
се крият...
София, април 1998 г.
СЛОВОУБИЙСТВО
Думите
не могат да убиват,
те са камъни
във зид,
боледуват
и
умират –
кратък
животински вид...
Думите обичат
и намразват,
закъсняват,
бързат
и стоят,
и понякога
по нещо казват
или само
глупаво мълчат...
Думите
са просто думи,
в тях живее
малък свят,
заменяеми
със други,
разговарят
или
спят.
София, юни 1998 г.
РЪКОДЕЛИЕ
Изплетох си август
само на една кука,
беше ми
за първи път,
с конци от
мащерка
в следобедната
скука
започнах ослепителния
труд...
Сега живея
в сплитък
живописен,
на втория етаж
от дясно
и не излизам,
вътре се улисвам,
макар да ми е
малко тясно...
София, август 1998 г.
СТАТУЯ
Тя се върна
като буря-
ураган от
чудеса,
разруши ме
до безволя
като кратка
суета...
Тя се върна
по- велика
от магьосника
от “ОЗ”,
по-спокойна
от молитва,
по-жестока
и от нож...
Тя се върна-
самодива
от гранит,
като мисъл
многолика,
като спомен,
като вик...
Тя се върна
и остава.
Винаги
ще бъде тук.
Аз отивам...
Ешафода
ме очаква
в този
студ...
Тя се върна
няма място,
няма смисъл,
няма друг...
Тя се върна
и очаква
лятото
сега –
на куп.
София, септември 1998 г.
* * *
На баба Атанаса
Тихо плачеш
светът се топи
и текат
нажежените нощи,
бавно стинат...,
превръщат се
в дни,
а очите им
гледат горещо.
Тихо плачеш
като есенен
дъжд
и остава следа
от молитва,
неизречена
нито веднъж,
всяка сутрин
отново пониква...
София, октомври 1998 г.
СТЪПКИ
Сълзят ранените
стонове,
тишината
сама се зове-
дъските
по старите подове
въздишат,
превити на две...
Скърца дървото,
прерязано
подредено линейно-
по дати-
падат усмивки
забравени
в края
на бледото лято...
Тихо е...
Шептят
изплакани
листа...
и се спускат
призрачни мъгли
като думите
през есента...
Тишината
бавно пада
с болката си
вкаменена
и пълзи
сама по пода,
а следите
са пред нея...
София, ноември 1998 г.
ПОДИР
Ти си тръгна
със дъжда.
Влагата се разболя-
ревматизъм
на очите,
на легло
се закова,
а лекарство
са сълзите...
Ръждясаха
кривите нощи,
заскрибуцаха
дни от стъкло
и изгаснаха
бледите свещи-
голи факли
от сън
и дърво.
И тръгвам бавно
след дъжда
като попътен,
топъл вятър.
Не се събуждам
сутринта...
Оставил съм
купчинка пясък.
София, декември 1998 г.
МАЛКО ЗАВЕЩАНИЕ
На Франсоа Вийон
Аз искам
нещо да оставя,
макар и
само цветове,
изписани сами-
на воля,
по непристъпни
редове...
Ще влезе въздух
в стаята болнава-
прозорците са
без стъкло-
и аз след себе си
оставям
едно отворено
око.
Притихнах-
по-бял от деня,
по-черен
дори от лопата,
оставаше само
на сноп светлина...
Римувах хладкия
следобед
с един измислен
билков чай...
София, декември 1998 г.
* * *
Денят се съблича
по твоите устни,
чертае небрежни
следи
и всички трапчинки,
оставени нощем
са пламък-
зелени очи...
Една по една
угасват следите,
денят се съблича
до светло
и всяка следа
безумно прилича
на нощи,
изречени нежно.
Следите остават
в живите мисли,
следите са винаги
будни...
София, януари 1999 г.
ТЪРГ
На Кирчо и Йоан
Нощта се стече
като катран,
подреди се
по белите
листове,
изписа думи
от кал,
по-мръсни
дори и от
мислите.
Нощта онемяла
ме гледаше,
само аз
не посягах
към черното,
нощта сякаш
още
не вярваше
и така
се процеждаше
Времето...
Аз продавах
последните дни-
на безценица
всичко предлагах
и оставаха
бели следи...
София, февруари 1999 г.
ОТ ВИСОКО
Не поглеждай
в пропастта,
тя е пълна
с теб,
не поглеждай
в себе си-
напразно...,
не поглеждай
в пропастта,
думите
от тежък лед
ще те повлекат
към дъното
прозрачно...
Не поглеждай
в пропастта,
от съня си
ще се хвърлиш,
имаш право да опиташ
да откриеш
себе си,
не поглеждай
в пропастта,
само с думи
ще поскиташ,
ще потърсиш,
ще попиташ,
ще намериш
празнота...
София, юни 1999 г.
ДУЕЛ
На Йоан
Животът
се вкисва
на припек,
нажежени
до бяло,
думите вият,
животът
се вкисва
до кикот,
а случаи –
много,
годините
гният...
Заставаме
един до друг,
търсим страха
под побелялото
време,
един от нас
ще е труп,
един от нас
ще е цвете...
Животът
се хвърля
сам,
от високо,
потъва до кръста
във огън
и коренът вече
е много дълбоко,
животът
е още отворен...
София, юни 1999 г.
ЛЕДЕН ПЛАМЪК
Следобедът си тръгва
жадно,
почакай ме,
не си отива
с него,
той може би
ще се завърне
във собствената
си заблуда...
Следобедът е
в твоите очи
и те забързано
си тръгват,
следобедът
насилствено горчи
и думите ми
кървави
замръзват...
Намирам те
във всеки
силует,
обръщам се,
а теб те няма,
очите му,
изпълнени
със лед,
превръщат сънищата
в рана.
Следобедът
веднъж се върна...,
погледна ме,
помоли ме,
приплака,
очите си
помръкнали
отвърнах,
отиде си,
забрави ме,
не чака...
София, юли 1999 г.
ХАЛЮЦИНАЦИИ
Имаше една
вятърна мелница,
от нея е останал
само вятърът,
а когато вали
дъгата-безделница
рисува силуети
върху пясъка...
Дали от сенките
на бившите лъчи,
или от ръцете
на вятъра,
всички мелници
имат души
и приличат
на моята –
вятърна...
В тази мелница
аз се родих,
там отраснах
и вярвах
във нея,
подир
вятъра тръгнах-
покорен и тих-
да намеря
отново магията...
София, юли 1999 г.
ТРЪГВАНЕ
На доктора от Ферара
Оставих
едни златни очила
на пясъка,
само те
остават
да те чакат,
оставих
един чифт погледи,
те само гледат,
но не плачат...
Забравих си
чадъра,
но няма
да вали
и тръгнах,
може би
ще стигна...
София, юли 1999 г.
ПОПЪТНО
Ти идваш тихо
като цвете,
шептиш
като узряла ръж,
ти идваш
сякаш от небето-
внезапно
като летен дъжд...,
а после
си отиваш бързо,
след себе си
оставаш
само ти
и дните ми,
завързани
на възел,
минават
със затворени
очи...
По гънките
в следобеда
познавам,
че може би
ще дойдеш пак,
по навик
винаги оставям
една
отворена
следа...
София, юли-август 1999 г.
ОТВЕТНОСТ
Поглеждаш огледалото,
а там те няма,
отишъл си си
бавно.
От образа-
запазени контурите,
останалото
не е важно.
Огледалата
станали прозрачни,
във тях се плискат
междуречия,
реките са изтекли
празни
и чакат
нови междувремия...
София, юли 1999 г.
СЪДЕБЕН ПРОЦЕС
- Убил си...!
- Любовта...
- Предумишлено...?
- Предварително!
- Отрова ли...?
- Един живот...!
- ...Но как?
- На крак.
- Съучастници...?
- Стотици.
- Конспирация...!?
- Страхливци!
- Съжаляваш ли?
- Забравям.
- Амнезия...?
- Анестезия!
- А-а-а, съвест...?!
- Не, старост!
- Но ти си млад...!
- Е, няма как.
- Осъден си...!
- Оставен съм...
София, август 1999 г.
* * *
Няма вятър...,
няма мисъл
за вятър,
застояли,
слоени мечти
се потапят
в безоката
пропаст,
издълбана
от кухи очи...
Няма думи,
които да кажат,
няма мигове,
погледи,
страст,
няма даже
и двама
да страдат,
няма го
единият
от нас...!
София, януари 2001 г.
* * *
Луната никога не заспива,
до бездъно отпива звезди,
Луната никога не заспива,
Въоръжена с милиарди очи...
Е, понякога просто задремва,
уж за малко –
почивка на крак,
идват дните – покорни,
перверзни,
не дочакали младост
и брак...
Луната никога не заспива,
няма начин, нали е Луна,
във очите й трудно се спира
твърде кратката светлина.
София, май 2001 г.
ВЕЧЕ НЕ МЕ Е СТРАХ
Вече не ме е страх
от тъмното-
то се уплаши от мен.
Над свечереното ми
детство
изгря дъждовен ден.
Вече не ме е страх
от миналото,
и то се уплаши
от мен.
Във небивалото ми
минало
сам се залових
във плен.
Вече не ме е страх
от нищо-
уплашен съм
само от мен.
Плашилото страшно
на сенките
е моята сянка – портрет.
София, юни 2001 г.
ЧЕТВЪРТИЯТ ЕТАЖ
Хвърли се от стобора
на тежките мисли...
самоубийствено падаше
в себе си
сам...,
беше следобед-
тихо увиснал
в своя си страх
и своя си срам...
Мъка любовна,
мъка по думи,
мъка по цвят
на слепи очи,
тя го погуби
с нощи отровни,
тя го научи,
как да лети..
И полетели
гъсти минути,
Слънцето плахо
пече алангле,
долу Земята,
отворила клапи,
ражда поредното
“мъртво море”...
София, август 2001 г.
ПО ХОД
Някакво време,
може би бреме,
шарен миманс-
трети петли,
някаква улица,
просякът дреме,
вечер от слама
вече гори...
И светлината...
пак ослепяла,
тъй ослепително
сляпо блести,
просякът дреме
в своето време,
всичко останало
няма очи.
Някаква улица
строго пресича
своята сива,
ранена снага,
родна пророчица
минало срича,
бъдеще няма,
но има ...Луна...
София, август 2001 г.
РАЗДУМИЦИ
С побелели,
кратки звуци,
със ченета
от раздумици
ще те помоля
за минута – две...
и в ронливата
природа
на минутите
ще се почерпим
с по едно кафе...
Старостта ни-
кратка вечност,
ще разказва
по един живот
и кафето
без да свършва,
ще е доза
кислород
във косите
помъдрели
от предългия
вървеж...
София, август 2001 г.
* * *
Мечта –
сексуално натравяне...
до припадък,
до дупка,
до сек...?
Ден,
разпилян
върху погледи,
пребледнели
от страх
и от страст,
онемели
прошепнати
крясъци,
озверели любови
напук...
Дерайлирал трамвай
е възкръснал
и скрибуца
без ток
и без Бог,
детрониран,
денят се събужда-
гладиатор
и все още
роб...
София, ноември 2001 г.
ОТКАЗВАНЕ
ОтКазах цигарите.
Пречупих филтрите
на рохкото тридневие
със обещание
за послушание...
ОтКазах и бирата.
Сънят на корема
изсъхна на воля...,
пречисти се погледът
малък и моден...
Оставих пороците
кухи и тихи,
безскръбни,
безкръвни треви-
изсъхнали билки,
найлонови спомени
от нещо далечно,
от нощи,
...от дни...
И пуша,
когато изгарят
ушите ми
от думи
без азбестов праг,
и пия,
защото се давя
в очите си,
пресъхвам,
преливам от страх...
София, юни 2002 г.
ДВУПОСОЧИЕ
Върнахме се
от поредното
нетръгване,
уморени,
ослепели,
озлобени,
прашните ни дрехи –
за изхвърляне...,
нафталините
отново са умрели...
Върнахме се
заедно с молците,
напълнели
с диетичен глад,
върнахме се
с част
от срамотиите
във заченатия
непокорно свят...
София, юни 2002 г.
* * *
Ще тръгнеш
по дългата улица –
широк,
тъмносин
булевард,
по който
са минали
хиляди
от този калибър
и цвят.
Ще срещнеш
луните изгубени
със дъх на малини
и ден,
отдавна
нелюбени
думите,
все още
са влюбени
в мен.
И пак
издълбани
от рими,
ъглите
на кръглата
нощ
остават
покорни и сини-
реки от малини
без брод...
София, октомври 2002 г.
СМЪРТ НА ЖИВО
Ръката си
на живо
ще прережа
с оцъклилите се
насреща ми
очи
и с капките
изсъхнало
мастило
ще се подпиша
като автор
на себе си...,
а времето
угодно ще побърза,
ще срита
камъните сухи,
пътеката
със пътя
ще завърже-
за да преминат
виковете глухи.
А после,
както всъщност
си е редно,
във смърт на живо
ще те обвинят,
ще се погаврят
“временно”
и “нежно”
и пак оцъклено
ще се вглъбят...
София, май 2003 г.
* * *
На Thev
По листата ли
да те позная,
по устните,
или очите...,
познавам те
отдавна
по смеха,
по думите,
по символи
и по безкрая...,
по пътищата-
хиляди посоки-
артерии
на мраморно
сърце
и кръв,
попарила
с енергия
батериите
в този свят...
Кажи ми
как да те позная?
Аз те познавам
като сън.
Отвиваш ли се
нощем
на посоки,
заспиваш ли,
сънуваш ли,
не знам...!
Сандански, октомври 2003 г.
2,5
Сънувах сън
от очи,
препълнени
с наливни
погледи...
разтекли се
пресъхнали реки,
огледала,
стени
и камъни...
Сънувах ден,
събуден късно
привечер,
сънувах се
до мен,
сънувах се
наистина...
* * *
Минавахме
покрай брезите млади,
покрай нощите
с разперени криле,
за да стигнем
не където трябва,
не дори
където и да е...
София, октомври 2003 г.
* * *
На Thev
Аз не те намерих...
ще те търси
някой друг...,
ще те търси
в кутия
от бонбони ,
в неизгаснала
цигара,
в друг свят...
Останали са
няколко думи-
все още живи-
рецидиви
на преживяната
смърт...
Останали са
само две очи-
едното е мое,
а другото
е твое
и празнотата
отново
мълчи,
не дори,
защото е празна
може би
я боли...
Няма да тръгна
след теб...,
по този път
се върви
сам...,
друг
ще те
срещне
напред,
аз се връщам...
там...!
София, януари 2004 г.
* * *
На Thev
Ако те няма,
когато сънят
е започнал,
има ангел,
който те чака,
ако те няма,
а светът
се събужда,
има нужда
от дума
на ангел...
София, март 2004 г.
* * *
Някой свири
на въже
от прерязаната нощ
и неонът
се стича
по струни,
това е няма
завеса
над гроб-
изоставени складове
с думи...
Непознати езици
говорят –
само с прорези
устни мълвят,
вятър бясно
слуха е прогонил
и умират очи
до беззвук...
София, април 2004 г.
* * *
Нагорещеното утро
се срича,
лицето на деня
угасва...
понякога
и лятото отрича
във себе си
подпалената
стряха...
И бавно
сивите звезди
изрязват
своите гнезда
нощта се връща
по синджир-
завързал
тази тъмнина...
София, април 2004 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар