"Границите на позволеното и непозволеното във Византия"-ДИПЛОМНА РАБОТА-І ч.

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ “СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”

ИСТОРИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ

КАТЕДРА “ИСТОРИЯ НА ВИЗАНТИЯ И БАЛКАНСКИТЕ НАРОДИ”

ДИПЛОМНА РАБОТА

“Границите на позволеното и непозволеното във Византия”

Дипломант: Научен ръководител:

Венцислав Георгиев Жеков проф. д-р Георги Бакалов

фак. № 23 042

София, 2000 г.

ЕКСПОЗЕ НА ДИПЛОМНА РАБОТА “ГРАНИЦИТЕ НА ПОЗВОЛЕНОТО И НЕПОЗВОЛЕНОТО ВЪВ ВИЗАНТИЯ”

Интересът ми към историята на Византийската империя датира още от 1987 г., когато се подготвях за изпитите в Класическата гимназия в София. Постепенно възприятията ми се избистряха към едно по-културологично осмисляне на византийската история и така се стигна до настоящата тема “Границите на позволеното и непозволеното вэв Византия”. Опитах се да погледна империята зад кулусите на величието, блясъка, чудото. За мен интерес представляваха в настоящата Дипломна работа преди всичко обобщенията на историческите феномени, тяхното вътрешно съдържание, което дава основанията за цялостното възприемане на Византийската империя, като исторически и философски феномен в средновековната история на света.

Разгледал съм границите на императорската власт, Хиподромът, като своеобразен Парламент, военната система, семейните отношения, Богословието и литературните тенденции. В контекста на тези условни мини-теми съм разгледал и византийското ежедневие. Интересувах се от това, какво се случва във Византия след падането на ноща, в дома, в мислите, в мечтите, дори в лудостите на обикновените византиици и сановниците. Именно тук според мен се съдържа психологическата основа на пълноценната византийска супремация. Да, Византия е сама по себе си ойкуменето, но причините тя да се възприема по този начин се крият зад видимото могъщество, така се формира невидимото могъщество на империята и то според мен изгражда образа на Византия като забележителна политическа сила през Средновековието.

Бих се осмелил да цитирам по памет Алфред Рамбо, става дума за това, че Византия е онзи орган, който е бил необходим за развитието на човечеството, тя е връзката между Азия и Европа. От тук се извежда и емоционалният ми подход при написването на настоящата Дипломна работа. Впечатлих се от това, как изглежда Византия, за да мога да се опитам да напиша онова, което считам, че тя представлява на практика.

Макар и да прозвуча наивно по детски, бих искал да кажа, че подходих с една може би странна чувствителност към разглеждането на Границите на позлоеното и непозволеното във Византия. Казвам това, защото бих искал предварително да помоля за снизхождение на тази основа.

СЪДЪРЖАНИЕ

Съдържание с. а

Увод с. І

Етимология на византийската супремация с. 1

Първа глава

Паренетика. Императорска власт с. 5

Хиподромът-театър и Парламент с. 13

Втора глава

Социално-политически и икономически

взаимоотношения във Византия.

Държава. Правосъдие с. 22

Военна система. Въстания и метежи с. 39

Семейни отношения. Възпитание с. 46

Византийско юродство с. 51

Стопанство с. 57

Трета глава

Византийско богословие. Догматически

и институционални проблеми с. 67

Четвърта глава

Византийска литература с. 79

Заключение с. 91

Използвана литература с. А

Приложения с. i

УВОД

“Императорът на Римската империя трябва да бъде не само триумфиращ победител, но и защитник на правото”

Император Юстниниан І Велики

C тази мисъл на император Юстиниан І се поставят теоретичните основи на номократията във Византия-господството на закона. Ранната Византийска империя се оформя като държава с ярко изразени конституционни начала. Етатизмът на цялостното държавно устроиство е качествената причина за това. Според римската идея, че държавата е “общо дело”-res publica, витализмът на Византия се засилва до степен на възможност за оцеляване в твръде динамичния преход от Античността към Средновековието.

Всяка държава се изгражда на основата на законодателство, което регламентира основните права и свободи-кое е позволено и кое не е позволено. Така се формира общият свод от юридически правила, които постепенно се превръщат и в специфичен поведенчески стереотип на обществото. От тук започва съществуването на всяка държавна организация. Едно от чудесата на Средновековния свят-Византийската империя, също не прави изключение от тези тенденции. Правната система на Ромейската империя се формира в продължение на векове на основата на кодификацията на Римското право и актуализацията на старото обичайно право.

Познаването на византийските закони разкрива една изключително интересна картина на ежедневния живот на ромеите-техните страхове, мечти, страсти, дори лудости. Именно чрез законовата база се прониква в най-активния дял от съзнанието на византийците за превъзходство над останалия свят. В този смисъл нарушаването на установените норми води до наказания. Понякога те са фрапиращо оправдателни, друг път са недостатъчно впечатляващи, а могат да бъдат и отбъскващо сурови. Всичко това е продукт на осмислянето на правилата на живота по точно определен начин и съблюдаването на тези общи, или частни законови норми.

Границите на позволеното във Византия са относителни. Социалната принадлежност на човека е определящата в този случай, защото съсловността е принцип, който е характерен за имперските системи и почти винаги съжителства с палиативната номиналност на закона, по отношение на сановника. Ако едно деяние е разрешено на аристократа, то същото това деяние може да бъде забранено за обикновения селянин. Тук идва въпросът за възможностите за доказване на правотата на основата на морала. Така се стига до Християнските ценности, които стоят в основата дори на “механичната тъкан” на Византийската империя. Липсата на забрана за дадено действие е компенсирана от идеята за християнското милосърдие и благоразположеност на духа, които действат като вътрешна нравствена бариера срещу закононарушенията. По този начин Византийското законодателство придобива завършеност и влиза в сила, както в юридическата практика, така и в съзнанието на поданиците за ред и законност.

* * *

B настоящата Дипломна работа акцентите са поставени върху основните сфери от обществения живот във Византия. Обърнато е внимание на съгласуването на владетелската власт с ограниченията и от институциите и морала. Разгледани са социално-политическите и икономически взаимоотношения, организацията на Държавата, обществените взаимоотношения, както и организацията на Църквата. Посочени са и няколко византийски автори, чиито съчинения представляват пример за “канона” на писателското изкуство в империята. За допълнително онагледяване на коментираните проблеми са използвани също таблици и графики. Отделните части на Дипломната работа не са равностойни по обем. Подобна пропорция не е търсена, тъй като се изхожда от намеренията да се разкрие значимостта на проблемите.

Коментирайки границите на позволеното във Византия, трябва да се отбележи, че не могат да не се визират и границите на непозволеното. Казват, че човек, за да знае кое е добро, трябва да познае и кое е зло. В този смисъл границите на позволеното вървят успоредно с границите на непозволеното, а между тях се намира едно общество, което се блъска между двете крайности и те го насочват единствено напред.

Основното внимание в настоящата Дипломна работа е фокусирано върху VІ в. и периодът от ІХ до ХІІ в. Това разбира се са условни граници, защото повечето от историческите и философски феномени във Византийската империя, касаещи темата, са разгледани в своето развитие, а то не се ограничава в посочените темпорални рамки.

ЕТИМОЛОГИЯ НА ВИЗАНТИЙСКАТА

СУПРЕМАЦИЯ

Eдна от най-присъщите черти на всяка империя е нейното вътрешно съпреживяване на изключителността. За да се превърне една държава през Средновековието в империя, тя трябва да изгради вътрешните и външните механизми за своята промоция. Империите се създават по правилата на специфична семантична репродукция на цялостния живот на държавата и поданниците й.

Византииците наричат сами себе си Rwmaioi, което на латински означава Romani-граждани на Рим. Престолният град Константинопол е наричан “нов Рим” и “втори Рим”. Римската империя създаде традицията самата имперска идея да се отъждествява с целия свят. Византия като достоен наследник на Рим също носи тази идейна обвивка. Потвърждение за това можем да открием в законите на император Юстиниан І Велики (527-565 г.).Те са адресирани към “целия свят”:”…in omnem orbem terrarum,universis hominibus (към всички хора , всички народи и цялата земя)…”(І, 1, с. 23).

Имперската идея винаги изисква традицията като гарант на истнинност, на вечност. Приемствеността е необходима за легитимиране на имперското величие. Това се доказва от идеята за Константинопол-вторият Рим, но така също и от уподобяването на Небесното царство. Човекът е създаден по Божие подобие, следователно царството, което човекът създава по аналогия, също е по подобие на Небесното царство. Господ Бог управлява Небесното царство така, както и византийският император управлява земното царство. Последното е само едно, както и Небесното царство и владетелят на Земята е също само един, както и владетелят на Небето. Така се поставят основите за постепенното и забележително постоянно изграждане на византийската супремация над всички останали народи по Земята.

До средата на Х в. се смята за недопустимо византийска принцеса да бъде дадена за съпруга на друг владетел, още по-малко варварин. Постепенно обаче традицията се пропуква с брака на принцеса Ана, дъщеря на император Роман ІІ, с руския княз Владимир през 989 г. Това се явява една същностна необходимост, защото по този начин Византийската империя изгражда целенасочено гъвкави дипломатически отношения, които й осигуряват вътрешно и външно-политическо спокойствие. Наистина традицията частично е пренебрегната, но едновременно с това се променя и “владетелската стратиграфия”. Ако чужд владетел встъпи в роднински връзки с ромейския василевс, то той се счита за по-високопоставен от останалите чужди владетели. Пример за това може да бъде посочен с брака на Мария-Ирина, дъщеря на съимператора Христофор, с българския владетел Петър (927 г.). В следствие на този брак Византийската империя легализира царския титул на Петър. От тук нататък българските владетели се титулуват с “Цар”, за разлика от останалите, които са наричани от официалната византийска дипломация с титула “Княз”.

Василевсът-владетел на Земното царство, наричано още “ойкумене”-цивилизованият свят, може да бъде само един, уподобявайки се на Господ Бог. Проблемът с оспорването на византийското първенство в това отношение се появява като такъв едва през 802 г. при възкачването на византийският император Никифор І Геник (802-811 г.). Каролингите не отричат неговото императорско достойнство, но го наричат “…“император на гърците”(imperator Grecorum),(Annales Mettenses priores, a. 803,p. 89)…”(І, 1, с. 369). По същия начин Карл Велики е наречен “император на римляните”.Франките в случая се опитват да изградят един демонстративен паритет с Византия, което би означавало пробив в идеята за супремацията, защото титулът император, без значение на кои народи, има право да носи само василевсът. В произведението “Делата на Карл” византииските императори са наречени “изнежени”, а техните претенции за световно господство са коментирани като “смешни” и “наивни”. Това тенденциозно принизяване на византийското императорско достойнство издава един лошо прикриван комплекс за владетелска непълноценност на франките и в същото време идва да покаже, какво голямо значение има титулът “император” и презентирането на тази основа на основателната претенция за власт над всички народи по Земята.

Византийската империя като типична теократична монархия изгражда своя специфична система за йерархия на държавите спрямо самата нея. Както вече беше споменато, владетелите получавали съответната титла в зависимост от това, как василевсът ги възприемал като вид владетелско достойнство. Освен този тип подреждане, чуждите владетели получавали и друг тип титули. В системата на византийската дипломация е изградена много строга стълбица на владетелите. В официалната кореспондеция “императорът-баща”-византийският император, се обръщал към немския император на Свещената Римска мперия с титула “брат”, докато българският владетел е наречен “син”. От тук нататък следват титлите “куропалат”, “владетел”(в смисъла на обикновен), “архонт”. Както може да се види, тези на пръв поглед ординарни думи, които носят съвсем конкретен смисъл, в случая са употребени много специално. Разликата между “брат” и “син” очевидно е съществена, защото братът е почти равен по опитност, мъдрост и далновидност, докато синът тепърва следва да се учи, за да придобие качествата на така наречения “брат”. По този начин се поставя една нова вертикална схема, която допълнително подрежда по ранг и достойнство чуждите владетели и в същото време активно подчертава императорската същност на василевса като владетел на “Земното царство”.

Византийските дъжавници, писатели, философи и учени въобще постепенно и целенасочено формират изключителността на Византия. Като пример може да се посочи твърдението на Ана Комнина:”…По самата си природа империята е владетелка на другите народи…”(І, 5, с. 34). Ако даден народ не е християнски, то той подлежи на християнизация, за да се “облагороди” и възпита в духа на християнски морал и цялостна ценностна система. Ако народът вече е християнски, то той принадлежи към цивилизованата част от света-ойкуменето и попада под естествената власт на императора-еманация на Самия Бог. Съществуване извън тази структура на света е немислимо от гледна точка на византийската философия на изначално присъщото превъзходство над останалите. В този смисъл руският учен А. П. Рудаков е прав като казва, че:”…именно на “византинизма”…му се е удало да насочи в руслото на една единна култура и “общонационалните”, и местните форми на живот, като предизвиква в жителите на империята гордото съзнание за принадлежността към едно цяло, към една велика империя…”(І, 5, с. 137).

Византийската супремация се съдържа и в още един момент от цялостното философско осмисляне на теократичната империя. Един такъв тип универсална държава не може без император-светски владетел, макар и обожествяван и уподобяван на Господ Бог. Патриархът от своя страна олицетворява духовното начало и почти осезаемото астрално присъствие на Божественото в делата на светския владетел и в живота на самата империя. Константинопол е символ на средоточието на властта на императора и патриарха. Градът е “топос”-почти свещено място, което играе ролята на сърцето на държавата, вътре в което се преплитат двете боговдъхновени власти. По този начин се оформя триадата император-патриарх-Константинопол. Една типична илюстрация за същността на триадата би могла да бъде критичната за Византия 1204 г. Повечето изследователи са на мнение, че именно от тук нататък универсализмът във империята изчезва. Ето защо византийците обвиняват открито западните християни за този крах. Никейските императори-“изгнанници” обвиняват освен мюсюлманските нашественици, които са иноверци, така също и латинците, които нарушават статуквото в Източната римска империя и по този начин променят смисъла на Божествената воля за устройството на света от гледна точка и на византииците.

Основателен е въпросът до колко идеята за византийската супремация е устойчива. Както беше отбелязано, имперската идея на теократичната монархия се изгражда върху универсални основи. В този смисъл следва да се посочи, че и катастрофата от 1204 г., и тази от 1453 г. не оказват съществено влияние върху усещането на византииците за богоизбраност и за тяхното реално надмощие над останалия свят. Супремацията сама по себе си, като семантична система от правила и дори начин на живот в субективен и обективен план, “…осмисля като идея цялата структура, върху която се изгражда византийското общество…”(І, 1,с. 48).

ПЪРВА ГЛАВА

ПАРЕНЕТИКА. ИМПЕРАТОРСКА ВЛАСТ.

B своята книга “Как са живели византийците”, Генадий Литаврин казва, че византийският василевс притежавал неограничена власт. Според него Византия е най-неограничената монархия на европейското Средновековие, но именно тук императорската власт е една от най-нестабилните като продължителност и принцип на прекратяване. “Божият помазаник”-василевсът, е “…в Христа Бога благоверен цар и самодържец…”. От тази част на императорската титулатура се вижда че василевсът управлява в името на Бога като неразделна част от Неговата същност. Така оскърблението към императора се възприема като оскърбление спрямо името на Господа. Метежът срещу василевса се считал също за дързост, граничеща с безрасъдство и пряко нарушаване на Божествения ред. Разбира се както повечето правила и това си има своите изключения. Ако метежниците излизали победители в битката със законния, или не съвсем законния, император то те не били осъждани за деянията си, което е повече от логично, поради простата причина, че новият император бил откровен техен покровител в отплата на това, че са го подкрепили в борбата за трона на империята. Тук следва да се посочат като илюстрация на гореказаното и някои цифри. За 1122 години съществуване на Византийската империя, на нейния трон са се сменили 99 императори. От тях почти половината са били премахнати от властта и физически унищожени. Никита Хониат пише по повод Византия:”…Кому ли не се е отдавала тя!…”(І, 5, с. 35). Много хора мечтаели за властта и в същото време не отричали открито законната власт на василевса, бил той багренороден, или не. “Порфирогенетът”, или още-багренороденият е този император, който се е родил в специално отделение на Двореца, предназначено за раждане на престолонаследника. По принцип този, който се роди в това отделение има пълноценно право да заеме трона на Византийската империя, тъй като се счита, че той е белязан с Божието благоволение. В същото време порфиророденият е този, чиито родители са притежавали императорско достойнство. За илюстрация-от 35 императори в периода ІХ-ХІІ в., само една трета от тях са били удостоени с този генетичен титул. Естествено е всеки владетел да направи всичко възможно, за да осигури на своя наследник-порфироген трона след смъртта си. Това е присъщо на човешката природа и тук можем да наблюдаваме една рядко срещана във Византия сантименталност по семейна линия. Масовата практика показва, че ако василевсът починел по време на детството на своя багренороден наследник, то последният рядко успявал да се възкачи на престола без усилия, а понякога и въобще не успявал.

Божественият император на Византийската империя, в качеството си на съществена част от триадата “император-патриарх-Константинопол”, носи иманентно в себе си нагласата на цялата държава, самовъзприемаща се като подобна на Небесното царство. От тук по съвършенно естествен път на логиката се извежда и отношението на поданиците към техния владетел. Те били задължени да се прострат ничком пред него. По време на четенето на тронното слово той бил закриван със завеси и така гласът му звучал нетленно и магично. Само избарани от самия василевс имали чрезвичайното право да седят в негово присъствие. До императорската трапеза се допускали само най-избрани от избраните и това се възприемало като особено висока чест.

Единствено императорът от всички миряни в империята притежавал свещеното право да влиза в олтара на църквата, като по този начин му се признавало достойнство на владетел, управляващ в името на самия Бог.

Всички тези ритуали на тайнственост и загадъчност около личността на василевса имали за цел да го сакрализират в максимална степен и да го превърнат в нещо като полубог. Това също е част от осмислянето на Византия като държава, като империя, като идея, доминираща в ойкуменето и чрез изключителността на своя богоподобен владетел.

Правата на императора се простирали още и върху възможността за издигане, или слизане по социалната стълбица. Случаите на наказания на сановници по обвинение в превишаване на правата им били крайно редки. Колкото и обаче василевсът да бил възхваляван, той все пак не можел да бъде обожествяван. Морално-етичните норми и изискването той да бъде еталон за християнско смирение не допускали императорът да бъде обожествяван, както това ставало в Рим. Властта на владетеля като реален израз на хармонията в хаоса ссе обожествявала, защото като паставеник на Бога, василевсът изпълнявал Неговата воля и по този начин самото упражняване на властта представлява свещенодействие. В противен случай императорът можел да бъде обвинен в най-тежкото политическо престъпление-тирания. От друга страна, в качеството си на “одушевен закон”, императорът не можел да нарушава законите, защото това противоречало на Божествения ред, а самият владетел управлявал в името на Бога. По принцип Византийската империя никога не е имала закон за престолонаследието. От една страна това дава известно основание да се счита, че по този начин биха могли да се толерират индиректно престъпни попълзновения към властта. Другата възможна гледна точка се съдържа в идеята, че владетелят се избира измежду “най-добрите”, каквато несъмнено е била римската традиция. Разбира се това правило автоматично би отменило фактът, че във Византия все пак има династии, но те са по-скоро изключение, отколкото правило. Правилата водят по логически път до извода, че на практика абсолютно всеки православен гражданин на Византийската империя може да има, при това съвсем основателно, претенции да заеме трона. Както пише Алфред Рамбо:”…всеки селянин, войник, или моряк във Византия (с.м. имаше реалното право) да мечтае за императорската корона…”. В този смисъл, освен системата от претенции с морално-етично естество, съществуват още само две елементарни изисквания към един император-да има православно изповедание и да няма телесни недъзи.

Много автори са писали за качествата на василевса. Всеки един от тях има предвид конкретен владетел и на тази основа си позволява да систематизира добродетели на основата на тези, които персонифицираният император има и в по-редки случаи-които не притежава, като по този начин се реализира деликатна критика. Ценностната система като цяло не търпи драстични промени, но може би най-постоянното качество на един василевс е да има “страх от Бога”, което по същество представлява основата на целомъдрието. Именно моралът като същност на императорското ежедневие може и се използва за форма на контрол над неограничената власт на Божия поставеник-василевсът. Това е и причината толкова много да се държи на точно това качество, а останалите достойнства са обект на уважение и възхищение и като цяло имали по-скоро желателен характер. Разбира се макар и завоалирана под различни, понякога най-причудливи форми, критиката към “божествения император” е съществувала. Така например Юстиниан ІІ бил наречен “звяр” заради своята жестокост, Василий І задоволявал своята страст като стрелял по отсечената глава на павликянският вожд Хрисохир, а Константин VІІ много лесно издавал смъртни присъди. Императорите Роман ІІ, Константин VІІІ Константин ІХ Мономах се отдали на разврат. Всичко това намирало отражение в масовото съзнание. Една типична картина на унищожителна критика на императорите може да бъде наблюдавана у Михаил Псел, който пише:”…Измениха се времената…ромеите се управляват не от хора като Темистокъл и Перикъл, а от нищожни парвенюта, носили до вчера селски кожух…”(І, 5, с. 39).

Василевсите имали право да се разпореждат с живота на своите поданици, но дори и те трябвало по някакъв начин да мотивират своите постъпки поне за пред обществеността на Константинопол. Така например, когато император Исак І запланувал да снеме от поста патриарх Михаил Керуларий, той първо поръчал на Псел да напише оклеветяваща реч, а след като патриархът неочаквано починал, Псел бил принуден да пише реч за негова прослава. Подобен е примерът и с опитът на фаворита Йоан Орфанотроф да снеме от поста му патриарх Алексий Студит, като го обвинил в неканоничен избор. Той действително бил назначен от император Василий ІІ. В този случай, патриархът поискал да бъдат снети от сан всички митрополити и епископи, тъй като, щом самият патриарх е незаконен, то тогава и ръкоположените от него също са такива. В резултат-планът на фаворита Орфанотроф се провалил.

Една типична презентация на границите на императорската власт можем да видим в писмото на константинополския патриарх Антоний до великия московски княз Василий І, писано около 1395 г. :”…от всички патриарси, митрополити и епископи се поменава името на василевса, гдето людете се именуват християни, нещо което никой от останалите властници, или правници никога не е бил властен да стори. И толкова голяма власт има василевсът, щото и самите латиняни-…и те същата почест и подчинение му оказват…”(І, 3, с. 13-14). Пак тук императорът е наречен ”господарят и властникът на Вселената”. Макар и с такива суперлативи по отношение на границите на императорската власт и респективно-границите на позволеното в упражняването на императорската власт, все пак императорът се избира. По този повод император Анастасий І пише: ”…избирането ми от преславния синклит и съгласието на войската и народа да поема задълженията на император на ромеите, но преди всичко снизхождението на Светата Троица…”(І, 3, с. 22). От тук е видно, че поне в началния период на държавно развитие на Византия, властта е била освен морално ограничена, то и съвсем естествено контролирана от самия акт на изборността. При избора на император основните сили, които следвало да присъстват били синклитът, войската и димите. Тъй като всяка една от тях представлявала сама по себе си народната воля, можело да не присъстват и трите едновременно на едно място, тоест те били взаимозаменяеми в един специфичен смисъл. От средата на V в. коронацията на новия император вече се извършвала от патриарха, което вероятно е било практикувано и преди, но сега с този акт се легитимира в допълнителна, но същевременно и наложителна степен, властта на владетеля като Божий поставеник в Земното царство. Това е част от сакрализацията на императорската власт. Папа Лъв І пише на император Маркиан: ”…Царстваш служейки Богу и служеш Нему царствувайки…”(І, 3, с. 36). Византийският император не можел да проявява своеволия в управлението на империята. Неговото главно задължение е да се грижи за благосъстоянието на своите поданици, което може да се тълкува и се тълкува много свободно по формулата за полезни и вредни за обществото деяния. По този начин се счита, че владетелят насочва житейския път на всеки един човек и го води неотменно към неговото спасение на душата от Земното към Небесното царство. Тук отново можем да наблюдаваме свръхестественост в астралния обсег на императорската власт. Владетелят се явява не само посредник между Бога и човека, но и нещо като спасител на душите. Особено тържественият и внушителен дворцов церемониал отново напомня кабалистичното ядро на самата идея за владетелската власт във Византийската империя. Император Юстиниан І Велики непрекъсното в Новелите си изтъква, че властта му е дадена от Бога, което респективно означава, че той има благословията еднолично, макар и ограничено, да решава съдбата на държавата и своите поданици. От друга страна самите отци на църквата твърдят, че няма власт, която да не произтича от Бога, тоест упражняващият властта априори е получил индулгенция по отношение на своето царстване. Така се визира един от основните моменти, които дават основание на някои учени да твърдят, че Византия е типична теократична монархия. И все пак тезата, че василевсът не е зависим от законите има значение, когато става дума за правото му да ги променя и видоизменя, но не и да не ги уважава. Разликата мужду законния имепратор, “…който живее законосъобразно (legibus vivimus)…”(І, 3, с. 45) и тирана се съдържа именно в морално-етичното осмисляне на законите във връзка с тяхното стриктно спазване. На практика императорът е подчинен на законите-“…legibus alligatum principem…”(І, 3, с. 44), въпреки че неговата воля сама по себе си представлява закон. Липсата на право в смисъла на закони и правила на живот води до анархия. Владетел, който управлява в синхрон с подобна система е считан за лош владетел и също е наричан тиран:”…император, който не се обвързва със законите(princeps legibus solutus est) или който си позволява да превърне всичко нравещо му се в закон( quod principi placuit,legis habet vigorem)” (І, 3, с. 45). В правото на Византия императорът има ограничения и по отношение на предсъдебното обсъждане-процесът на същинското следствие. В областта на съдебната система императорът също търпял някои ограничения, макар и техният характер да изглеждал палиативен. Ако дадено решение на василевса противоречи на законите, но е издадено умишлено по именно този начин, тогава решението се обявява от магистратите за напълно валидно. Но ако едно такова решение не бъде обосновано с достатъчен резон, в такива случаи се упоменава законът и чрез препратка се визира нуждата самото императорско решение да бъде съобразено с нормата на закона. Ако приемем постановката, че волята на императора е сама по себе си закон, това може да бъде противопоставено на реалния факт, че императорът не може да се намесва в предсъдебните процедури, н о само в случаите, когато се приеме, че подобна намеса противоречи на общия закон и е насочена срещу обществените интереси. Идва въпросът, кой е този съд, чиято персонификация би се осмелила да обвини самия византийски василевс? И тук отново можем да посочим един основен принцип в ромейското право, що се отнася до избора и правата на императора. Морално-етичните норми на личността са водещите при определянето на владетеля, а тези норми се съдържат в презумпцията за “страх от Бога”, която предварително поставя едно бъдещо царстване на плоскостта на пълноценното спазване на законите и правилата. Ето как властта на “Божия поставеник” може и на практика е контролирана:”…(императорът е /с.м./)…”избарнник Божи”, който е предпочетен от всички люде, за да поеме трона. Властта му произтича от Бога, но и от народа…”(І, 3, с. 43). Ако императорът системно пренебрегва законите и по този начин нарушава Божествения ред, то неговата власт противоречи на Божията воля и такъв император престава да бъде легитимен владетел. Той може да продължи да упражнява властта, но без Божия благословия, експонирана посредством общественото одобрение. Такъв император не се счита за истински и именно една такава постановка подложена на достатъчна публичност, примерно на Хиподрома, изпълнява пълноценно ролята на морална присъда, която от своя страна действа като спирачка по отношение на фриволни действия от страна на василевсите. Императорът тиранин се превръща в резонен обект на едно от основните права на гражданите във Византия-правото на съпротива. Поради липсата на друга конституционна възможност, хората изразяват своята съпротива, която в горепосочените случаи не се тълкува като метеж, или убийство, а представлява пълноценен съдебно-валиден акт, чиято семантична предистория можем да търсим в римския Принципат. Това е единственият законен начин да бъде снет от трона един тираничен владетел, наричан още “похитител на властта”.

През ІХ в. е осъществен опит да бъде ограничена реално властта на императора. Разбира се, този опит е замислен от представители на църковната власт, поради причината, че именно те са пряко засегнати от силата на светския владетел. Патриарх Фотий създава и редактира законодател сборник “Епанагога”. Опитът моралните задължения на василевса да бъдат надлежно превърнати в писани законови норми не успява. Ако този опит на патриарха беше успешен, той щеше да представлява истинска революция в системата на цялото средновековно държавно право. По съвършенно нов начин щяха да се развият взаимоотношенията между владетеля и закона в континентален смисъл и това вероятно щеше да предизвика ускорено придвижване със столетия напред в областта на философията на юриспруденцията.

През 1236 г. Охридският Архиепископ Димитър Хоматиан отново прави опит да ограничи всяко действие, или решение на императора. Формата е нова, но носи същият правно-ограничителен характер. Хоматиан твръди, че едно императорско решение е ненарушимо тогава и само тогава, когато се основава на същинската изпълнителна власт на закона.

Макар и да да прозвучи оправдателно по отношение на координатите на владетелската власт във Византия, бих искал да посоча един важен контрапункт. Наистина императорът стои над закона, поради факта, че самият той представлява закон. В същото време гражданското общество и най-вече Църквата като институция се опитват да ограничат правата на василевса, като формулират презумпцията, че императорът стои над закона, но следва да управлява съобразно него поради “страх от Бога”. Макар и в областта на историческото виртуално творчество, ако тези опити за значителен контрол над властта на императорите бяха успели, тогава по какъв начин можеше да се гарантира запазването на онази магическа тържественост и зрелищност на м и с и я т а на Божия поставеник тук на земята? Нима можеше могъщият владетел на ойкуменето-целият цивилизован свят, изгубвайки инструментите на своята теократична власт, да се мултиплицира пълноценно в една съвършенно нова правна ситуация?

Пробив в теорията за императорската власт настъпва едва по време на Комниновата династия, когато “божественият василевс” придобива по приземени очертания. Полубогът постепенно и болезнено се превръща в човек. Старият дворец е изоставен и ролята на официален дворец започва да се изпълнява от по-малкия Влахернски. Богочовекът се персонифицира физически и напуска своята канцелария, за да оглави войските си и да защитава империята от враговете. Дванадесетият век поставя основите на много нови моменти, които променят цялостното осмисляне на имперската идеология. Появяват се така наречените публични дискусии с императора. Неговото мнение вече подлежи на обсъждане и може да бъде оспорвано на публични места. По този начин божествеността се деноминира до степен на некомплицираност и естествено очовечаване на образа на свещения император.

ХИПОДРОМЪТ-ТЕАТЪР И ПАРЛАМЕНТ

По времето на император Юстиниан І Велики (527-565 г.) населението на столицата Константинопол достига 800 хил. души. С предградията Шарл Дил предполага, че населението реално е около 1 млн. души. Градът-topoς представлява един умален етнически макет на цялата империя:”…В този пъстър град ,събрал цветовете на цялата империя,населението му е готово винаги да се вълнува, смее, радва, весели…”(І, 1, с. 221). Шарл Дил описва особено точно и колоритно типа население във византийската столица:”…/с.м. То е/ леконравно, сластолюбиво, подвижно, суеверно…”(пак там). Възможностите, които Константинопол предоставя са основна причина тук да идват хора от цялото ойкумене. Събирали се крадци, артисти, ритори, писатели, поети, авантюристи, пътешественици, пришълци. Всеки един търси своето място под Слънцето, създава свои микросвят, където правилата в по-голямата си част са субективни. Такава етническа смесица трудно се подава на контрол от страна на каквито и да било власти. Самият император Юстиниан в новелите си пише за развлекателни домове и манстири както и сиропиталища и сборища на спекуланти, които по двойки си съседстват. Така в резултат на взаимни влияния, същностни инфилтрации и чисто механични изменения се моделира един специфичен тип общество в Константинопол, което се развива по свои неписани закони. Възторгът лесно можел да се трансформира в паника, така страстите в Града-topoς имали универсален характер по своята непредсказуемост и внезапност. Емоционалните пулсации на константинополската тълпа често предизвикват масови избивания, пожарища и грабежи на магазини и домове. Особено популярни сред жителите на столицата били гадателите. Те играели особено важна роля в много от метежите. Хората, по природа податливи на гадания и предсказания, особено по отношение на сантиментално-магичния свършек на света, вярвали на случайните пророци. Ако техните мними предсказания се съчетаят с благоприятно стечение на кабалистичните обстоятелства, като например природни бедствия, тогава настъпвали истински панически фиести. Пример за подобен род събития може да представлява чумната епидемия от 542 г., когато на ден умирали между 10 и 16 хил. души. Често практикуваните в късна Византия гадания, предсказания, а понякога и магии също не били особено приемани официално от властите. Византийските автори пишат за пророчества за бройката на византииските императори и патриарси и по този начин можел да се открие краят на дните на империята. За това пишат Лаоник Халкокондил, Никифор Григора и Георги Пахимер. Те споменават за специални книги, които предсказвали бъдещето. Силно влияние в ежедневието оказвали и съновиденията. Дори духовни лица започнали да тълкуват сънища.

Византииците често наблюдавали небесните тела и ако Луната била закрита от южната част на десет палци, това означавало според вярванията, големи беди. Ако все пак, както обикновено ставало, предсказанието не се сбъдвало, всичко било обяснявано с проява на Божия милост.

Наблюдавайки елементите на константинополското ежедневие, можем с основание да твърдим, че тълпата живеела съобразно принципите на агорафилията-на открито. Така се събирали хора с различни интереси, уеднаквявали вижданията си по основните въпроси и постепенно се превръщали в единомишленици, съчинявяли хумиристични песни за някой от властниците, забавлявали се. Тези знаменити хумористи на Средновековния свят намирали пълноценно и официално право за изява на своя талант на Хиподрома. Според Прокопий Кесарийски, това била най-важната сграда в Константинопол и била построена през ІІІ в. от император Септимий Север. Украсата поставя Константин Влики и така Византийският Хиподром се превърнал в сполучливо копие на римския circus maximus. Тази сграда можела да приюти около 30 хил. души. Тук се състезавали партиите. Те били четири-сини, зелени, бели и червени, отъждествявани както следва с вода, земя, огън и въздух. През Античността техните покровители били пак по ред-Цибела, Нептун, Веста и Юпитер. Партиите се занимвали с политическа дейност и зад тях стояли съответните социални слоеве. Най-активни били сините и зелените. Сините представлявали сенаторската аристокрация, а занаятчиското съсловие поддържало зелените. На Хиподрома спортните противоречия на тълпите често прераствали в политически спорове и така избухвали бунтове на социална основа. Обединенията на регионален принцип-димите, не участвали в партиите. Първоначално тези организации играели ролята на обществени клапани, но в последствие те се опошлявали от тяхното закърняване и се превръщат в прибавки на официалната паренетика. Длъжността на жокеите-хеникус се намира сред най-почетните в столицата, понякога придобиваната популярност на Хиподрома, била много по-голяма от тази на самия василевс. В чест на някои колесничари са пускани дори монетни серии. През първата половина на V в. Codex Theodosianus им дал статут на “непочетени люде” (inhonestae personae). През ІХ в. колесничарите са вече в официалната чиновническа йерархия, а някои от тях били награждавани с императорски хрисовули. Владетелят и тук не пропускал да се появи по възможно най-тържествения начин. Куропалатът-началникът на Двореца въвеждал гостите на владетеля като високо огласявал имената им, така че всички да ги чуят и да ги запомнят. Сините и зелените имали точно определени места на Хиподрома и привържениците им демонстрирали своите пристрастия чрез съответния цвят на облеклото си. Хиподромът е място, което може много точно да бъде определено като барометър на общественото мнение във Византия. Хиподоромът бил разположен в съседство с имепраторския дворец и църквата “Св. София”. Специалните игри придобили особена популярност сред населението, защото представлявали особено силно изживяване. Тук се демонстрира майсторство в управлението на колесници. Задължение на цирковите партии била издръжката на конете. Входът за Хиподрома бил свободен и самият василевс давал знак за началото на състезанията. Преди обаче да седне в ложата си императорът приветствал народа с кръстен знак, а димите, партиите и колесничарите от своя страна също се прекръствали в знак на поздрав към василевса. Понякога на състезанията идвали и монаси, които сетне се разкайвали за извършения грях, защото на тях им било забранено да посещават каквито и да било развлекателни сборища. Духовенството се отнасяло с презрение към игрите на Хиподрома. Колкото и обаче официалната църква да претендирала за разюзданост на Хиподрома, съществуват примери, че това като че ли не е било много строго следвана политика. Самият Св. Йоан Златоуст, въпреки, че се произнасял срещу сцените на Хиподрома, сам използва различни сравнения и метафори от там. Той наричал пророците ”колесничари на истината”, а апостолите-“коне на Бога впрегнати в Господнята колесница с юздите на благочестието”. Сравнявал църквата с Хиподрома и я наричал “духовен стадион, на която колесниците се състезават за небесната благодат”(І, 12, с. 256). Това разбира се има своето обяснение и от гледна точка на факта, че вероятно Св. Йоан Златоуст много точно е пресметнал приспособяването към манталитета на своите слушатели. По този начин литургиите биха били много по-посещавани, когато тематиката е поднесена по един популярен начин и хората могат да я възприемат по-образно и по-пълноценно. Организирали се още и с акробати, борци, шутове, фокусници, дресьори на екзотични животни, мимове и певци. Често от тук тръгвали големи групи хора, които продължаявали празника в дома на някой аристократ. От ХІІ в под западно влияние, тук започнали да показват своето майсторство и войните. Често дресирани мечки изобразявали пияници и неудачници, а не били редки и случаите, когато по този начин се намеквало за пороците на самия василевс. Във Византийската империя не е имало театър в античния смисъл на думата. Скитащите артисти, мимове и клоуни изнасяли представления на открито като избирали съвсем обикновени сюжети от бита-съпружеската изневяра, похожденията на млади мъже при девойки, сводничеството, или скъперничеството. Често репликите на артистите не били цензурни. Актрисите излизали с прекалено къс хитон и широко деколте, което предизвиквало гнева на църковниците. Те често дори не пускали мимовете на Хиподрома, защото считали, че жестовете, които използвали за изразяване не били пристойни. Особена неприязън църквата изпитвала към инструменталната музика. Вокалните изпълнения били допуснати още от ІV в. понеже били нужни за богослужението. По този начин църквата печелела популярност сред широките народни маси, като в същото време се отричала светската музика. Една от забележителностите на този стадион били танците. Църквата напълно отричала тези двежения на тялото. Св. Йоан Предтеча станал жертва на съблазнителния танц на Саломе, като бил силно впечатлен от нея. По този повод Св. Йоан Златоуст казва: ”…Където има танц, там е дяволът…”, или-“…където има флейтистки, Христос нищо не е загубил…”(І, 12, с. 257). Но все пак коментаторите на църковните канони пишат, че към ХІІ в. танцът като жанр придобил особена популярност. Късновизантийските автори пишат за домове, в които имало флейтисти и танцьорки. Тук мъжете пиели вино, а след това се прибирали с конете, които подскачали и създавали силен шум, който бил напристоен за обществото. Неприличните гръмки песни на пияни младежи от знатни семейства били напълно заклеймявани. Писателят Никифор Григора осъдил Андроник ІІІ, внук на Андроник ІІ, който искал да се забавлява по такъв начин, като казва, че това е непристойно поведение за бъдещ император. Подобен род ежедневие не било чуждо и на църковните служители. Споменава се за една монахиня, която вече била попадала “в десетки ръце”, или за един монах, който се срещал с много по-възрастна от него жена по разни сборища и празненства, “като че ли пасял свине”. Тези данни се съдържат в сатиричен диалог от ХV в. Хазартните игри били забранени още от 1350 г. от дука на Крит. Такава била играта на зарове, считана за забавление на глупави младежи. Играта на карти се появила във Византия едва в края на съществуването й. Една от причините картите да са считани за порочна игра било, че върху тях се изобразявали митични исторически личности-Хера, Хектор, Александър Македонски, Карл Велики и други.

Интерес представлява начинът, по който се изпълнявали аплодисментите на Хиподрома. Там не можели да се чуят дюдюкания и нецензурни подвиквания по адрес на артистите и спортистите. Одобрението се изразявало предимно в молитви за победа и химни, с които се благодаряло. Това бил начинът, по който религията се вписвала в игрите на Хиподрома. И въпреки това, императорите продължавали да проявяват интерес към този тип изкуство. Между тях са Роман ІІ, Константин VІІ, Константин ІХ. Дори някои патриарси били обвинявани в тайни пристрастия към мимическото изкуство. Говорело се за тайнствени похождения в патриаршеските палати. В “Житие на патриарх Евтимии” се споменава, че :”…първият актьор на благочестивия василевс Лъв VІ Мъдри, някой си Ваан…седял на трапезата на императора и се осмелявал да му дава съвети…” (І, 5, с. 157). Именно тези актьори си позволявали под формата на творческо въображение и талант да демонстрират едно по-свободно поведение, дори и пред самия василевс.

Мимическото изкуство във Византия се създава на основата на дорийската мимология. Срещу свободата на жестовете пише Св. Йоан Златоуст. Прокопий Кесарийски също не одобрява този тип изкуство и нарича актрисите блудници, защото в частния си живот те също били разпуснати, а това за консервативното византийско общество било неприемливо. Мимовете почти постоянно били подложени на гонения, защото си позволявали да критикуват общата “безнравственост”. Свободата, с която се ползвали актьорите и на-вече мимовете стигала до там, че сюжети, вероятно основателно, се вземали и от манастирското ежедневие. Това е причината император Юстиниан през 546 г. да забрани осмиването на живота на монасите и монахините. “…Театрално зрелищните моменти в църковната служба откриват път във Византия към специфичен религиозен средновековен “театър”, непознат в античната древност. Този официално признат “литургически спектакъл” служел за популяризиране на църковните догми в общоразбираема форма…”(ІІ, 2, с. 409-410). Празниците на православната църква често съвпадали с езическите и по този начин се съхранявала традицията от античността, пренесена под различна форма в съвремието. Пример за това е честването на Пасхата, която савпадала по време с идването на пролетта. Друг пример в този смисъл е празникът Рождество Христово. Той също съвпадал по време с езическия празник на зимното слънцестоене. Чествали се също езическите празници на Дионис по време на гроздобер. Този празник бил благословен от самия патриарх на империята. Той връчвал тържествено един грозд на императора, който раздавал няколко зърна на най-приближените си.

Сред артистите имало и знатни младежи, които наистина имали талант. Именно на Хиподрома през 532 г. император Юстиниан за малко не изгубил властта, тук император Маврикий през 602 г. видял своя убиец Фока, когато изгубил доверието на тълпите. На Хиподрома на василевсът Юстиниан ІІ Ринотмет му отрязали носа през 695 г.и пак тук през 1185 г. по особено жесток начин бил убит реформаторът император Андроник І Комнин. Понякога владетелят и неговата свита били замеряни с камъни и парчета кал в ложите си на Хиподрома. Съчиняваните фамуси-тайни листовки с позоряща информация за владетелят и чиновниците му, били подхвърляни на императора именно на Хиподрома. Те дезориентирали владетелите и играели ролята на дръзки корективи на действията на властите, поради което самите фамуси се изгаряли според закона, а авторите им били преследвани като клеветници. За подобни действия бил осъден на смърт поетът от ХІІ в. Михаил Глика. По-късно присъдата била заменена с ослепяване, което за едни поет е много по-жестоко наказания от самото умъртвяване. По същото обвинение император Константин ІХ заточил поетът Йоан Мавропус.

Хиподромът бил единственото място, където хората можели безнаказано да дават воля на своите протести. Те скандирали и чрез осмиващи песнички изнасяли имената на подкупни чиновници, а също и настоявали за намаляване цените на хляба, рибата, или сланината.

Именно на Хиподрома гражданите с възгласи одобрявали, или не одобрявали решенията на властниците. Такива събрания били наричани “народно изявление”-dhmotikh diatupwsiV. След VІ в. този термин изчезва и на негово място се появява-dhmotikai ekbohseiV-“народни акламации”. Разликата е очевидна. След шести век се засилва централната власт при Юстиниан Велики и “изявлението” вече става нуедобна свобода, поради което е заменена с формално задължителната “акламация”. В последвалите векове народът вече нямал право да изразява волята си пред императора на Хиподрома чрез димите и се подавали оплаквания посредством местните управи.

На Хиподрома гражданите имали възможност да изразят директно своето отношение и към самия василевс. Това било единственото място, където той заставал очи в очи със своите поданици. Разбира се трябва да се отбележи и една съществена подробност. Фактическото неформално участие на народа в политиката е продукт не толкова на демократичност и либерализъм, колкото специфичен вид демагогия. Когато императорът предприемал мерки за увеличаване на данъците, или други, които не били в полза на народа, своеобразното “допитване” имало за конкретна цел омилостивяването на тълпите на основата на виждането, че властите се интересуват от тяхното мнение. Константинополци на практика не оказвали съществено влияние върху решенията на властта, но фактът, че тя се интересувала от тях по този начин ги заблуждавала, че те представляват реален коректив и без тяхното одобрение не би могло да се вземе каквото и да било важно решение. Така властите си “купували” благосклонност. Тълпите измисляли прякори и високо ги подвиквали, така че владетелят да ги чуе. От една страна това бил коректив за тях, защото прякорите се измисляли на основата на някакви специфични особености на съответната личност. Примери за това могат да бъдат посочени с няколко императори:

v император Лъв VІ Мъдри (886-912 г.) очевидно е бил признаван за особено образован човек и от тук се ражда прозвището му “мъдър”

v император Михаил V Калафат-Kalajathς (1041-1042 г)-прякорът идва от факта, че баща му Стефан бил “калафтар”-човек, който запълвал цепнатините на лодките със смола и кълчища. Очевидно низшият произход на Михаил V е бил известен на гражданите и те са го считали за обикновен човек

v император Михаил VІІ Дука Парапинак(1071-1078 г.)-прякорът “парапинак”-parapinak идва от един по-сложен процес. Императорът решил да намали модия (вид мерна единица) на зърното с п и н а к и о н, представляващ ¼ от модия без да намали самата му цена. Скандирайки този прякор, хората очевидно напомнят на императора за това негово действие. Очакваният ефект е той да се замисли и евентуално да промени това свое неизгодно решение

v император Константин V Копроним (741-775 г.)-прякорът “копроним”-kopronimoς се появява във връзка с една интимна подробност от детството на владетеля. По време на кръщението му, когато бил бебе той се изпуснал в купула с водата-от тук и прякорът “посерко”. Другото предположение е, че прякорът произхожда от гръцката дума koproς-o’, което буквално означава тор. Императорът вероятно е бил наричан по този начин, защото е бил иконоборец

v император Юстиниан ІІ Ринотмет-rinomeς (685-695 г.) и (705-711 г.)-буквално означава Юстиниан с отрязания нос. През 695 г. той е свален от трона от Леонтий и тогава всъщност му отрязват носа. Човек, които имал недъг по тялото по традиция не можел да заема престола и по този начин изглеждало, че проблемът бил решен, но Юстиниан носел златен нос и така си запазил властта в държавата

v император Йоан І Цимисхий (969-976 г.)-прякорът tзimiσkhς идва от арменския вариант на гръцката дума mourakites, което буквално означава “с нисък ръст”. Очевидно става дума за саркастичен коментар на височината на императора. Гражданите се шегували с това, защото за тях “Божественият император” не можел да има толкова видим кусур

v Император Алексий V Мурзуфул бил в известна степен пощаден от тълпите на Хиподрома. Гръцката дума aleςioς означава “подпомагащ”.Според Никита Хониат, иначе трудно преводимата дума mourtзoujloς, означава човек, чиито вежди са надвиснали. Тук отново се осмива вероятно навъсеният вид на императора, което е направило впечатление на хората и те са сметнали, че той е просто един сърдит човек

v Последният пример за прякор на владетел на Византийската империя е свързан с конкретни действия, предприети от него. Става дума за император Василий ІІ Българоубиец (976-1025 г.). Прякорът boulgaroktonoς е придобит именно заради това, че през 1014 г. по заповед на василевса били ослепени 14 хил. български войници на цар Самуил. Очевидно това е било разпространено като информация във византийската столица и то е направило толкова силно впечатление на гражданите, че те са го превърнали в прякор на своя император.

Онова, което може веднага да бъде отбелязано е, че константинополската тълпа е много наблюдателна. Тя забелязвала всяка една специфична подробност по тялото, лицето, в поведението, или в миналото на императорите и тези впечатления се превръщали в прякори, понякога много дръзки, друг път дори скандални. По този начин хората изразявали свободно волята си, като съобщавали по индиректен начин впечатленията си от управлението на съответните владетели, прикривайки се зад множествеността на тази романтична и специфична форма на “демокрация”.

Константинополският Хиподром можел да бъде използван и за съдилище. В столицата имало съд на епарха и на императора, действал обаче и един специален съд, заседаващ на Хиподрома, който бил наричан “съда на вилата”, а за моряците съществувал друг съд-“съда на фиалата”. Пред една от портите на Хиподрома се изпълнявали смъртните присъди, на Хиподромът бил изгорен еретикът Василий Врач-водач на богомилите. Във Византия изгарянето на клада е много рядко срещано явление и поради тази причина то представлявало особено зрелищно преживяване, което непременно се извършва на Хиподрома, където при особено важни случаи, например като споменатия, се събирало многохилядно множество, а такава тълпа на практика била неконтролируема, ако все пак се подавала на метежи, или безчинства в града.

ВТОРА ГЛАВА

СОЦИАЛНО-ПОЛИТИЧЕСКИ И ИКОНОМИ-

ЧЕСКИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ ВЪВ

ВИЗАНТИЯ

ДЪРЖАВА. ПРАВОСЪДИЕ

Византийската империя е безспорно велика сила в Средновековния свят, която изгражда една цялостна, завършена система от правила, по които съществува през целия си политически и духовен живот. Не може и да бъде по друг начин, защото за да се съхрани еднин такъв тип държава тя трябва да се движи строго по определени правила. В този смисъл, правораздаването има особено значение, за да изпълнява функцията на коректив за спазването на споменатите норми на живот. Държавата задължава поданиците, а те от своя страна изпълняват общоприетите норми и така се постига необходимата хармония за просперитет. Именно това е и причината византийските автори да обръщат толкова голямо внимание на законодателството и правораздаването във Византия през целия й период на съществуване. Законите на император Юстиниан І Велики се разглеждат не само като механичен сбор от такива, но и като цялостна програма за възраждане на Източната Римска империя. Юстиниан е този, който полага здраво държавно-правните основи на Византийската империя чрез неговия Свод на гражданското право (Corpus iuris civilis). Сборникът съдържа четири основни дяла, както следва: Институции (Institutiones), Дигести (Digestae seuPandectae), Юстинианов кодекс (Codex Instiniani) и Новели (Novellae). Именно сега-през VІ в. понятията “собственост” и “владение” могат да бъдат взаимозаменими, което на практика демонстрира едно засилване на държавното влияние. Законите във Византия по принцип ползвали като семантична основа на първо място императорските укази-leges и тълкуванията на юристите-ius. През 528 г. е създадена комисия от 10 души-юристи, които подготвят под надзора на квестора Требониан Сводът на гражданското право. Всичко това се провежда под егидата на самия император. Онова, което веднага прави силно впечатление, имайки предвид историческото време, е че според това законодателство жените придобиват право върху брачното имущество, както и наследствени права при развод. Особено важен момент е, че при доказана вина на мъжа в процеса на един развод, той е задължен да осигури пожизнена издръжка на своята бивша съпруга след развода. Отменя се също и римското правило patria potestas, което давало възможност на бащата да забрани брак на децата си. По новите норми, единственият начин да направи това е да докаже пред съд, че този брак не бива да се състои. По този начин в семейното право се внасят корекции в сравнение с уредбата на старото римско право, които гарантират дух на хуманност в този тип законодателство. Юстиниановите закони носят вътре в себе си едно основно и основополагащо право, а именно, че “всеки човек се ражда свободен”, нещо което звучи изключително съвременно, имайки предвид Международната харта за правата на човека-чл. 1 от Преамбюла на Всеобщата декларация за правата на човека. Понататък византииските закони следват логиката, че “робството е неестествено състояние на човешката природа”. В тези две твърдения можем да видим съхранения и потвърден християнски морал, с който е пропито цялото законодателство. Един от най-често нарушаваните принципи от самия Юстиниан І е неприкосновеността на личното имущество. Според закона то преминава в наследство само по кръвна линия в затихваща степен на близост. Императорът обаче често прибягвал до конфискуване на имущество на богати хора, които му били противници в едно, или друго начинание. Сводът на гражданското право през ХІІ в. става основа на западното право и държавността. По всеобщо мнение на юристи, някои от нормите на Юстиниановото законодателство съществуват и днес, както в частност вече пролича, което е доказателство за непреходността и дълбочината на юридическата мисъл на Византия, която пренася идеите на законите от Античността, през Средновековието, към нашата съвременност.

Когато говорим за законите на император Юстиниан І, не можем да не обърнем внимание на един факт, които след казаното до тук звучи почти парадоксално. Византийската империя на практика няма Конституция! Тази така добре структурирана държава няма такъв сборник, който да съдържа основните разпоредби за изпълнителната, законодателната и съдебната власти. Макар подобно състояние на нещата да се наблюдава например в Англия в Новото време, тя все пак, в качеството си също на империя, има заченки на Конституционен проект в лицето на Magna charta libertatum. Начални форми на Конституции имат и италианските градове-републики. На практика Византия разполага с нещо като “обичайно конституционно право” (І, 1, с. 301). Разбира се терминът едва ли комуникира с перфектната юридическа терминология, по-скоро не, но обяснението изисква още едно уточнение, което би било достатъчно. Има се предвид онова, което Платон определя като agraja nomima и още като desmoi pashV politeiaV, тоест-една завършена система, която обхваща в цялост всички елементи на държавното устройство и развитие. Това на практика представлява една неписана конституция, която обаче съществува неформално и като цяло се спазва.

Византийските закони обявяват мъченията в наказанията като противни на човешката природа. Това разбира се е така, но то по правило не би могло да се прилага в толкова изчистен вид, дори и в нашето “хуманно” съвревмие. Византииците допускали подобен род наказания спрямо други народи “без чест”-варварите, които не са запознати и не могат да разберат смисъла и тайнството на Св. Троица.

Византииците много добре познавали изкуството на мореплаването. Те наричали Средиземно море “нашето море”. Именно това добре развито корабоплаване изисквало съответната правна регламентация и от VІІ в до ХІІІ в. Родоският морски закон е признат за официален законодателен сборник по мореплаване. Търговското излизане в морето задължително започвало в деня на пролетното равноденствие и продължавало до края на ноември. Ако все пак някой капитан извършвал доставка по море през зимата, в случай на някаква авария, той бил съден за базрасъдство. Съгласно Родоския морски закон стойността на кораба зависела от неговата вместимост: за един тон вместимост се плащали за кораба средно пет-шест номизми. По време на големи опасности за империята от страна на морето, властта имала право да конфускува големите търговски кораби с вместимост от 150 до 200 тона и ги преоборудвала за военни цели (макар и да прозвучи вулгарно като пример, все пак бих искал да посоча, че и в наши дни има такава практика: в близкото минало хора, които имаха лични леки автомобили тип “Волга” също бяха на военно разпореждане при обявяване на мобилизация). Пак от клаузите на Родоския закон става ясно, че ако някой спаси нещо от разбит от буря кораб, получава 1/5 част от спасеното, а който вземе нещо от разбит кораб, което е било изхвърлено на брега, получава 1/10 част. Имало и случаи, когато две страни, едната от които е Византия, да се споразумяват в случаи на корабокрушения да си предават стоките, които били спасени без да се изплащат награди. Към края на ХІІ в. тези закони били почти напълно забравени, тъй като местните жители безнаказано прибипрали стоките, изхвърлени от морето от някои корабокруширал екипаж. Очевидно това дава основание на император Андроник І да заповяда смъртно наказание за всеки, отдал се на такива действия. Смъртно наказание се предвиждало и в случаите, когато господарите на кораби, или екипажите извършвали грабежи на други кораби-форма на пиратство. Но тези предписания на императора били напълно забравени само година след смъртта му.

Особено тежко се понасял законът за вътрешната търговия между градовете и провинциите. Съгласно него, търговците от провинциите имат право да останат в Константинопол само един месец и ако за това време не успеят да продадат стоката си, или да закупят необходимите им суровини, епархът сменял цените и ги изгонвал от Столицата. Неподчинението на тези правила води след себе си пълна конфискация на имуществото, наказание с бой, остригване на косата, което било особено позорно и накрая-изгнание. Тези на пръв поглед жестокости от страна на властите всъщност осигурявали лоялна търговска конкуренция в столицата и регламентирали стабилни пазарни механизми на формално планова основа. За чуждестранните търговци системата била по-различна. Сирииците можели да търгуват в Константинопол в продължение на три месеца, руснаците-до половин година, като имали право на търговски привилегии, безплатна храна и снабдяване с необходимите суровини на корабите за обратния път. Много сериозно се преследвало изнасянето от империята на някои стоки и суровини като оръжие, желязо, скъпоценни метали, пурпурна боя. За подобен род нарушения на митническите правила наказанието било дори смърт.

Законът във Византийската империя признавал всички граждани за свободни, но париците били лично зависима категория население. Законът регламентирал неприкосновенност на църковното имущество, но при определени обстоятелства то било конфискувано в определени размери. Отново законът определял пълноправие и равенство в съда, на на практика бедните не можели да си позволят качествена защита, ако въобще можели да си позволят такава, и правата им реално се ограничавали. Те формално притежавали правото на защита, но не можели да си осигурят такава, още повече, че самите защитници си поставяли своеобразна автоцензура, когато ставало дума за защита на беден човек срещу някоя високопоставена персона. Законът заплашвал с тежко наказание лихварите, рушветчиите и бирниците, но това не премахнало тези обществени пороци. Особено тежка за поданиците на империята била системата на откупуване на данъците. Частно лице имало право да откупи възможността за събиране на данъка от даден район. Този бирник внасял определена сума във фискалната хазна, която обикновено превъзхождала по стойност постъпленията от съответния район при събирането на данъците от обикновен държавен чиновник. В замяна, събирачът на данъци получавал още правото да ползва услугите на полицейски части при събирането на данъците и освен това имал право да взема печалба за себе си за сметка на данъкоплатците. Тази порочна система на събиране на данъци е такава от гледна точка на хуманологията, но от гледище на практическата икономика, този способ осигурявал почти 100 % събираемост на данъците от откупения от частния бирник район. Разбира се хората често бурно негодували срещу бирничеството и то ту било отменяно, ту отново се въвеждало с императорски решения. Всъщност най-голямото бедствие в това отношение представлявали не толкова самите данъци, нито размерите им, а по-скоро официално толерираният и администриран произвол на практорите-данъчните чиновници.

Посочените до тук изчерпателни законови норми, както и предстоящите, демонстрират и ще демонстрират строгостта и завършеността на византийската юридическа система от държавно-правни постулати, които съграждат конструкцията на Византийската имперска система. Става очевидно, че макар и без писана Конституция, Визатнтия носи в самата себе си правила, подобни на Конституция, които представляват не само механична кодификация на римските норми, но и законодателно творчество от изключително рафинирана юридическа мисъл. Именно това определя твърдата граница между позволеното и непозволеното в империята.

На базата на споменатата законова основа следва да се посочи, че не винаги и не така стриктно се спазвали законите от всички в империята. Напълно възможно било човек от социалните низини да се издигне само за дни до върховната власт на империята, което зависело от едно махване на царската ръка. Разбира се обратната възможност също била напълно допустима и не рядко хора от “първа ръка” се превръщали в най-обикновени просяци. И все пак наказания на сановници заради превишаване на правата си били нещо много рядко във Византия. В периода ІV в.-VІІ в.се наблюдава еднин интересен процес. Човек можел да се издигне по социалната стълбица не чрез родовите си преимущества, нито чрез богатство, а притежаваната власт представлява реална възможност да се придобие богатство и статут на знатност. В този смисъл “вертикалната подвижност” (І, 5, с. 40) придобива съвсем явно проявление. Василевсите често издигали в сан свои роднини, на които можели да разчитат за укрепване на собствената си власт. Наред с тях с доверие се ползвали и хората с политическите убеждения на съответния василевс.

Особено силна опозиция срещу някои решения на императорите била столичната бюрокрация. Исак І Комнин се опитал да намали заплатите на чиновниците и това предизвикало гнева им. В резултат-императорът се отказал от престола само след две години. Поради пренебрегване на интересите на висшите сановници, император Роман ІV Диоген също бил отстранен от властта и физически унищожен.

Почти веднага след императора, с особено голяма власт разполагал епархът на Константинопол. Той бил сравняван с императора, но разликата се състояла в това, че епархът не бил багренороден. Той бил един ог главните столични съдии, като неговите присъди можели да бъдат отменени само от императора.

Една от основните държавни институции-синклитът, бил свикван от императора по списък, който включвал много имена, но на практика се събирали само най-видните граждани на Константинопол. Заседанията на синклита представлявали към ХІ в.-ХІІ в. акламиращи императорските решения срещи, които в почивките не преставали да интриганстват извън и вътре в Двора. Когато става дума за интригите във византийския двор, не може да не се обърне подобаващо внимание и на неформалния институт на фаворитите. Тук длъжността, или титлата не изпълнявали съществена роля. Фаворитите обикновено били любимки (любимци) на владетелите и се ползвали с особено широки правомощия в областта на управлението на държавата. Например фаворитът Заутца при император Лъв VІ притежавал титлата “василеопатор”, което се превежда като “баща на василевса”, докато Йоан Орфанотроф-фаворит при император Михаил ІV бил само надзорник на домовете за сираци. Фаворитите често имали толкова големи права, че можели да се разпореждат с хазната, реформите в щатовете на византийския двор и дори да извършват промени във военната система. Особено силно впечатление прави поведението на фаворита Теодор Кастамонит. В негово присъствие придворните не се осмелявали да седят, както това било прието по отношение императора Исак ІІ Ангел. Говорейки за фаворитизма във византийския двор, не може да не се отбележи един твърде интересен постулат на Кекавмен. Той съветва своите синове да говорят на имепаратора само това, което той би искал да чуе. Това е единственото условие за издигане по социалната стълбица. Пример за подобен род отношения може да бъде случаят с някой си Мономахат-знатен човек. Император Никифор ІІІ Вотаниат не бил напълно убеден във вината на този човек, но все пак пред синклита се изказал, че на базата на съмнението си в неговите честни деяния, той решил да го накаже, а бвинението било изключително сериозно-враг на ромейската държава. Така издадената априори присъда може да означава само едно-че вината е вина, дори и когато се базира на догатки и предположения. Византия запазва основите на римското право и римското съдопроизводство. За съдебно ръководство, освен законите и сборниците от такива, се използвали и сборници от решения по различни дела като например “Пира” и “Практика” на Евстати Ромей-ХІ в. От тук можем да направим извода, че правната система на Византия, ръководейки се в процеса на съдопроизводството от закони и единични съдебни решения, представлява комбинация между двата основни правни типа-англосаксонски (прецедентен) и континентален от съвременна гледна точка. Незнанието на закона от страна на правонарушителя не смекчавало неговата вина. В същото време всеки поданик, недоволен от съдебно решение има право да подаде апелация до самия император. Това е последната съдебна инстанция, но в много редки случаи императорът и патриархът разглеждали конкретни дела. Най-активни от императорите в съдебните им задължения били Константин VІІ, който съдел без всякакво милосърдие и Константин Х Дука. На първо гледане императорът се произнасял само при отделни и то много сериозни дела, които се отнасяли до едно от най-тежките престъпления-оскърбление на величеството, или държавна измяна, която била извършена от много високопоставен служител. Апелациите от решенията на други съдебни инстанции можели да се отнесат до императорския съд по два определени начина. Първият начин бил чрез донесение, или припомняне от страна на заинтересованите-relatio и чрез апелация от тяхна страна-appellatio. В градовете нискостоящи съдии били архонтите на града-magistratus municipales. Подобно положение заемали и защитниците на града-defensores civitatis. Архонтите отсъждали по дребни спорове между граждани и правата им се простирали само до налагането на малки глоби. Защитниците се занимавали най-вече с опазването на данъчните интереси на града. Те именно докладвали по-сложните казуси на управителя на провинцията, и дори на самия император. Отсъждали дела на стойност от 50 до 300 солиди и имали право да провеждат разпити по по-дребни престъпления.

Специален сановник(o epi twn dehsewn) представял жалбите, докладите и възраженията на заинтересованите граждани пред царския съд. Решенията на този съд-luseiV били задължителни.

Когато фискът имал много длъжници и затворите се изпълнили с тях, военните често изоставяли задълженията си и се превръщали в ответници по финансови дела за задължения към държавната хазна от страна на частни лица. Византийското съдопроизводство, по отношение на общата организация, почти по нищо не се отличава от днешното. Първоначално се водело следствие-предсъдебна фаза, после-доказателства на обвинението със свидетелски показания, защита от страна на адвокат, произнасяне на присъда, апелация до съд от по-горна инстанция. Единствената разлика се състои в това, че съвременната съдебна система включва и поднива на основните съдебни фази, като например апелативен съд в качеството на втора по ред първа съдебна инстанция по вид на съдебното решение, което във Византия го няма, но и то няма пряко отношение към правото на допускане на една от страните по дело до съответната инстанция. С една дума правата се гарантират в цялост, но се препятстват по веригата от редица формални фактори. За свидетели, на които показанията официално се признавали се признават само лица, притежаващи имущество в размер на не по-малко от 50 номизми. Свидетели, които били “неизвестни” като личности били подлагани на изтезания и побой. Жените нямали право да дават свидетлски показания. В градския съд по закон се изисквали между 5 и 7 свидетели, а в селския-между 3 и 5. Особено значение се отдавало на клетвата от страна на ищеца спрямо ответника. Понякога се случвало така, че ищецът се отказвал от иска и прекратявал делото, когато се виждал принуден да се закълне, а сам не бил убеден в своята теза.

В сборника “Еклога” се подчертава, че само редовното изплащане на заплатите на съдиите може да доведе до реален спад на несправедливите присъди. Очевидно “несправедливостта” като нравствена категория е била форма на протест от страна на съдиите, когато не им били изплащани редовно заплатите, или пък в подобни ситуации те просто губели интерес към стриктно изпълняване на служебните си зъдължения. За да бъдат защитени съдите от евентуална заплаха на сигурността им при съдебно решение, противоречащо на интересите на някой високопоставен ищец, император Лъв VІ ги взел под лично своя защита. В “Книга на епарха” се казва, че при казус за сума до 100 номизми-адвокатът-нотарий получавал 12 кератиона, тоест-0,5 % от стойността на сделката. Такъв процент се отчислявал и при сделки до 200 номизми, а за сделки с по-значителни суми-над 200 номизми, адвокатът получавал възнаграждение-2 номизми. Този адвокат-нотарий, който вземал по-висок процент от стойностите на съответните казуси-сделки, подлежал на наказание-изгонване от корпорацията и съответното лишаване от катедра. Но тук съществува един категоричен парадокс-ако адвокатът получавал по-голям процент от стойността на сделка, за която е извършил услугата и тази надбавка той получава под формата на персонален подарък, то тогава това не се счита за нарушаване на закона. Това е една съвършено открита процедура за категорично проспериране на корупция и рушветчийство. Императорите били запознати с подкупничеството в съдебната система, поради което се налага създаването на контролни органи, а понякога такива длъжности изпълнявали епископите. Тези действия останали почти напълно без реален резултат и например в периода ХІ в.-ХІІ в. държавата реално била оставена в ръцете на чиновническата аристокрация.

Поради суровостта на светския съд и подкупничеството на чиновниците в него, хората предпочитали значително по-опростения в административно отношение и по-снизходителен църковен съд. Още от времето на Константин Вилики били признати така наречениете епископални съдилища-audientia episcopalis. Това всъщност означавало право на ищеца, или ответника да прибегне од арбитраж на епископа, ако не бил доволен от решенията на по-долните съдебни инстанции. Съдебното решение на епископа-съдия било окончателно и подлежало на незабавно изпълнение от страна на управителя на провинцията. Първоначално ползването на епископския арбитраж било доброволно и за миряни, и за клирици. По-късно било прието, че клириците би следвало задължително да разрешават противоречията си в епископски съд, което многократно се потвърждава от новелите на Юстиниан. Постепенно с разграждането и упадъка на държавната съдебна система във Византия, епископските съдилища повишават значението си и дори започват да конкурират по активност светското правораздаване. По обективно мнение на Й. Е. Караянопулос, утвърждаването на съдебните правомощия на църквата в предосманския период, има и положителна страна. На първо място, правото като система от правила за развитие на държавност, а по-късно и на формално съществуваща “Византия след Византия”, съдейства за фактическо съхраняване на част от византийското общозаконодателно творчество. На второ, но не по-маловажно, място стои и фактът, че по този начин църквата се оказва “…напълно подготвена за ръководната си роля, която поема с падането на Константинопол под турска власт…”(І, 3, с. 108).

Чрез развитието на църковното право, относно, както светски, така и църковно-административни казуси, църквата получавала допълнителен доход от постъпленията на съответните съдебни такси. За илюстрация на подобен род дела могат да бъдат посочени следните: съдия бил митрополитът, той се занимавал с това, колко ниви са похабени от магаретата и на колко магарета били отрязани опашките, колко коли зърно били откраднати, а също така и развеждал съпрузи, разглеждал дела за наследство и дори за убийство. Централния затвор в Константинопол се намирал близо до ведомството на епарха-между Форума на Константин и Августеона. Покровителят на затворниците бил Великомъченик Георги. Затворите във Византия били на държавна издръжка. Тук били затваряни политически престъпници, особено опасни рецидивисти и длъжници, които не можели да си платят дълга. Останалите видове престъпни деяния като скандали, неприлични гуляи и въобще дребни постъпки, се наказвали с бой с камшик, за което следствие и съдебен процес не се изисквали. Бедните във Византия били наказвани особено жестоко, защото на практика те били в тежест на самата империя, понеже не плащали данъци, а само консумирали от резервите на фиска. Те най-често при доказани престъпления били наказвани със смърт, отсичане на носа, скопяване, каторга, бой с бич, глоба и изгонване от града.

В дневника на Георги Сфранцес намираме една любопитна информация:”…Аз бях в затвора четиридесет дни, когато настъпи денят на покровителя на затворниците…,на когото бях кръстен и когото бях възпитан да почитам още от детството си…” (І, 4, с. 27). Обикновено е прието да се счита, че затворниците са отрепки, които не подлежат на каквато и да е милост от страна на когото и да било. Тук виждаме едно изключително хуманно отношение спрямо светията-покровител на затворниците, което издава и едно справедливо и човеколюбиво отношение към тази социална група от населението. Попадането в затвора се считало за нещо лошо, но там се попадало и поради подкупничество на съдии, или липса на средства за достатъчно ефективна защита. Именно и заради това затворниците не били отритнати от обществото, което е един косвен извор на допълнителна информация за цялостната психологическа картина на съдебния процес и издаването на присъдата във Византийската империя.

Изтезанията в затворите били нещо обикновено, но такива имало и по време на следствието. При разпитите също можели да се използват и такива прииоми на изтръгване на истината, или нещо, което е било необходимо да звучи като истина. В килиите било толкова тъмно, че съкилииниците не можели да виждат лицата си. Попадането в затвора не рядко било завинаги, защото доказването на противоположната на обвинението теза, било свързано с много протекции, средства и време. Фалшификаторите на монети и трапезитите, обвинени в немърливост по отношение на изпълнението на професионалните им задължения, както и аргиропратите, смесващи в златото други метали, били наказвани с отсичане на ръката. Прелюбодейците се наказвали с отсичане на носа, а обвинените в содомия, били скопявани. Подобно на последното наказание се прилагало и спрямо особено опасни политически престъпници и то към такива, чиито право са застрашавали самия трон на империята.

Сводничеството-професионалното насърчаване и подбуждане към разврат на трети лица било забранено още от император Теодосий ІІ. Някои съдържатели на домове за сексуални удоволствия предоставяли на клиентите си услугите на деца под 10 години.

Проституция в Константинопол разбира се е имало и не би могло да няма в град с такова голямо население. При разширяването на града Константин Вилики наредил да се издигне голям бордей. А по заповед на Теодосий І близо до стария храм на Афродита, бил построен приют за бедни проститутки. През ХІ в. император Михаил ІV построил манастир за проститутки, решили да се откажат от професията си. Михаил Псел обяснява необходимостта от това с факта, че имало много проститутки и за да идват те в манастира един императорски агитатор им обещавал пълна обезпеченост и спокоен живот. В публичните домове, каквито имало в почти всеки квартал на Константинопол, най-чаесто отивали да работят момичета-сираци, поради невъзможността да си изкарват прехраната в бедните квартали.

Хомосексуализмът също не бил непознат във Византия. Затвореността и еднотипността на живота в затворите и в манастирите, както и армейското еднополово ежедневие неминуемо предразполагали към придобиване на такива щения, освен в случаите когато това било генетично заложено у човека. Хомосексуализмът се считал за социален, а не за физически недъг, което само по себе си представлява едно изключително модерно, дори в нашето съвремие, тълкуване на това явление. Законите на император Констанс ІІ предвиждали смъртно наказание при доказана хомосексуалност. Император Юстиниан І посветил на явлението две новели-77 и 141. Според сборника “Еклога”, и двамата прегрешили партньори следвало да бъдат наказани с посичане, но ако пасивният бил под 12-годишна възраст, той не се наказвал! Официалното църковно схващане равнопоставяло хомосексуализма и прелюбодействието. В сборника закони Василикии се появила само една допълнителна наредба за хомосексуалността, която по-късно била преписвана в по-късните компилации. Особено ожесточено е отношението на Св. Йоан Златоуст към този “отвратителен порок”, който той заклеймява с най-крайни епитети, които трудно биха могли да се вместят в устата на светец. Това разбира се има своето обяснение. Проституцията, сводничеството, содомията, хомосексуализмът и другите социални пороци водят началото си от езическата Античност и естествено е този факт да настройва църковниците срещу тях. В уставите на мъжките манастири била включена изрична забранителна клауза за допускането сред братята на момчета, юноши и евнуси, както и на женски животни в манастирския двор. Друг, ненаказуем начин да се създават отношения от подобен род, си позволявали богатите хора, които просто си купували момчета-евнуси, предвид тяхната специфична външност, или ги наемали на работа. Това рядко се наказвало, защото трудно би могло да бъде доказано, каквото и да било отклонение от морала.

Мъж, който търпял прелюбодеяния на собствената си жена по Еклогата, която заостряла по-старите разпоредби, се наказвал по обвинение в косвено сводничество с бой и жигосване, а прелюбодейката-неговата жена-с отсичане на носа.

На няколко места вече бе спомената Еклогата, което налага да се обърне по-голямо внимание на този законодателен сборник именно тук, за да се изясни общият дух на законотворчеството в конкретния смисъл. Сборникът е издаден през 726 г. и с него се извършва демократизация на правото. Някои изследователи наричат този процес революция. Законите във Византия се пишели на основата на Свещеното писание. “…Тези, които са задължени да изпълняват законите (правораздавателите), са заклети да се въздържат от всякакви човешки страсти и да издават решения, ръководени от здрав смисъл и истинска справедливост…”(ІІ, 2, с. 235). Строгостта на Еклогата в този смисъл намира частично емоционално обяснение. Този сборник съдържа не толкова избрани извадки от законите, колкото “…извръщения от добрите законоположения, което е допуснато от предателите…”(пак там, с. 236). Ако приемем, че Еклогата представлява демократизация на правото и заостряне на старите правни норми, то тогава как можем на фона на общата демократизация на правната система да си обясним следващите примери от същия законодателен сборник: ако роб бъде освободен, той отново може да бъде заробен по пътя на инсинуации от страна на неговия господар в случай,че удари детето му, или оскърби господаря си, или пък ако го удари! Повече от очевидно е, че подобни престъпления винаги можели да бъдат съчинени от съответния господар, когато например той имал нужда от работна ръка, но няма в наличност свои роби. В този случай трудно може да се говори за демократизиране на правото, както се твърди по принцип за правната същност на Еклогата. Понататък следват и други примери: ако пленен роб избяга без да е нанесъл вреда на неприятеля, пет години след завръщането му той все пак бил освобождаван. В този пример можем да видим известно развитие на демократизъм. На наказание също подлежали и отровители, евреи и еретици, а също и хора, които държали роби-християни, а те самите не били християни. Тук се третират конкретни примери, посочени като отделни казуси в самия текст на закона Еклога, което показва известни елементи на прецедентно право. Страните по едно дело са наречени в Еклогата “достойни”, “сановници” и “прости”, което е съвсем директна заявка за социална диференциация в системата на съдопроизводството по смисъла на този демократизиращ правото сборник от закони! Пример в това отношение може да бъде и следното уточнение от текста на самия закон: в случай на интимни отношения с чужда робиня, така наречените “достойни” се глобявали с 36 номизми. “Сановниците” били бичувани и отново с глоба в размер на 36 номизми. Третата категория се наказвала вероятно още по-строго.

Хора, които правели политически организации, или организирали заговори, въстания и метежи против своя архонт се наказвали с отсичане на главата, особено водачите им! Прави впечатление, че се спазвала известна градация на виновността, формален белег за справедливост и наистина демократичност.

От казаното до тук следва да се направи изводът, че Еклогата реално представлява новост в общата законодателна практика на Византия, като едновременно носи смисъла на старите закони и внася известен демократизъм в тълкуванието на отделните правни казуси.

Друг сборник от правни норми във Византия бил Прохирон. Той е издаден през 879 г. при император Василий І и съдържа 40 глави, основани на Юстиниановото право, както и кратки статии по наказания за различни престъпления по Еклогата. Някои изследователи считат, че Василикиите, завършени при император Лъв VІ и Прохирона, представляват нов тип законодателство в империята и в същото време нов прочит на Юстиниановото законодателство в смисъла на неговата реставрация.

В случаите, когато става дума за прилагане на сурови наказания, знатността и заеманата длъжност имали определящо значение. Хората със сан във Византия не били подлагани на изтезания при положение обаче, че престъпното им деяние се квалифицирало само като углавно престъпление. Най-мекото наказание на велможите било да бъдат поставени под форма на домашен арест в собственото си имение. Ана Комнина по времето на Йоан ІІ Комнин и Мануил І Комнин била под домашен арест повече от тридесет години. Друг вид наказание било изгнанието. В зависимост от заемания пост, съответния сановник, ако се намирал високо в йерархията, бил подлаган при необходимост на изгнанничество в завоалирана форма, като го изпращали на официална държавна служба в дълбоката провинция. Както можем да се убедим, поне в това отношение днес ние достойно копираме византийската политика.

Наказания като заточение, ослепяване и екзекуция обикновено се предшествали от общо поругаване от обществото. Това негативно отношение се проявявало в остригване на косата, брадата, веждите и даже ресните на клепачите на очите. След това качвали наказания върху-магаре, камила, или бик, с лице към опашката му и така го развеждали из града до Хиподрома. Понякога обличали порицания в чувал, или дълга риза без ръкави, а на главата му слагали корона от черва, които били използвани и за огърлица.

Освен ослепяването, често срещани наказания в рамките на границите на позволеното за наказание на престъпник, били също и отрязването на езика и частичното отрязване на носа с откриването само на наздрите. Писателят Георги Пахимер описва едно наказание по следния начин: остригвала се косата, но не до корен. Останалото се намазвало със смола и се обгаряло с огън. След това се отрязвал носа и наказаният се пускал полужив. Посочените зловещи зрелища били сравнявани с акробатическите изпълнения на египтяните. Разбира се ние днес трудно бихме обособили граници на позволеното в наказанията на престъпници именно по този начин, но все пак имперската система не можела да не изпълнява и подобни зрелищни обругавания, които действали стряскащо на останалите и така се подържал редът на многонационалното население на тази съвкупност от национални общности в рамките на ойкуменето.

Държавните престъпници се прекарвали по пътищата от ведомството на дрома на сменни пощенски коне. Онези от арестантите, които представлявали особено голяма обществена опасност били увивани в пресни, или мокри биволски кожи, които по пътя изсъхвали и се свивали. По този начин те изпълнявали ролята на перфектни окови-на практика подложеният на такъв вид арестуване нямал никави шансове за самостоятелно измъкване от тази “желязна прегръдка”.

Може би най-разпространеното наказание във Византия било ослепяването. То се извършвало с нажежен железен прът, приближаването на който, предизвиквал изгаряне на клепачите. Понякога ослепяването се извършвало от хора без опит и поради грубостта му, се появявали възпалителни процеси, които предизвиквали дори смърт. В случаите на ослепяване се наблюдават и съответните изключения. Понякога то се извършвало без видимо нараняване на материалната повърхност на клепачите, а чрез продължително приближаване и отдалечаване на нажежено до бяло желязо, което бевно, безболезнено, но и трайно увреждало зрението. Друг път било ослепявано само едното око, или пък само се притъпявало зрението. Такива случаи се считали за особена милост.

Разбойниците били умъртвявани на колело за разпъване. Участниците в метежа на Варда Фока срещу император Василий ІІ били набити на кол. Публичните екзекуции обикновено се извършвали на Площада на бика-площад Тавър. Тук се намирала медна статуя на бик и в нея живи се изгаряли по-важни престъпници, а понякога, вместо това, ги хвърляли в дворцовия зверилник на лъвовете, които ги разкъсвали на парчета.

Труповете на екзекутираните според законите не можели да се погребват. Те били оставяни за поругаване от тълпите и после се изхвърляли в рова Пелагия, близо до площад Тавър. Главите на тези престъпници се набучвали на кол и дълго време се оставяли на видно място, обикновено на Хиподрома.

За възможността човек да бъде обвинен съвсем случайно в най-тежки престъпления можем да съдим и по думите на Кекавмен. Той съветва синовете си винаги да се “оглеждат”, да не споменават напразно името на василевса, за да не привличат внимание, нещо което се изпълнява по отношение на името Господне, но с по-различен подтекст, да не ходят на пирове, където можели да попаднат в лоша компания, която можела да бъде обвинена в подготовка на заговори, да не разсъждават в присъствието на високопоставени лица, да мълчат, когато не ги питат и още много подобни съвети. Всичко това пряко кореспондира с известната поговорка, че “Преклонена главица, сабята не я сече”, но живее все преклонена. Тези съвети на Кекавмен са особено полезни, когато става дума за дейността на Тайната полиция във Византия. Всички нейни дела се ръководели пряко от Двореца, а главната й цел била да осигурява пълната безопасност на императорските персони. Тайни агенти действали по различни сигнали, както в столицата, така и в провинцията. Михаил Псел пише, че Орфанотроф имал “многоока сила” навсякъде и никой не можел да се скрие от нея, ако имало въобще причини да го прави.

Разбира се византийската полиция имала и по-делнични грижи, свързани с регулярното подържане на реда. От време на време, в резултат на по-смела финансова политика на държавата, просяците и крадците се превръщали, поради огромната си нужда, в истинска напаст за случайните пътници. Например през ХІІ в. особено се активизирали морските пирати, които тероризирали и крайбрежните селища. Грабели всичко, а хората продавали в робство. По-голямата част от тези “декласирани”елементи била съсредоточена в столицата на империята.

От посоченото до тук стана ясно, че организацията на държавната власт във Византия се основава на един съществен принцип-всяка власт произлиза от императора, а той реално обединява и трите власти-законодателна, изпълнителна и съдебна. Смяната и назначаването на държавни чиновници, или снемането им представлява акт на държавната власт, респективно на императора. През ХІІ в. много ясно може да се наблюдава процесът на превръщането на актът на “подаряване на царска милост” в наследствен елемент на благодеянието.

Времето на управлението на император Лъв VІ само по себе си е период на окончателно формиране на средновековните монархически правопорядки в империята. Императорите не противопоставяли законите на собствената си власт, а директно заявявали че са верни “слуги” на фиксираните норми. Една от особеностите на законите била, че те задължавали да се правят благодеяния на хората, дори и против тяхната воля! Според император Лъв VІ, целта на един василевс била да очисти новите закони от остарелите норми, тоест, да се извършва една перманентна и цялостна актуализация на законите на империята. Сред гражданите господствало мнението, че какъвто бил владетелят, такова било и положението на държавата. Всички били равни пред законите, но имало и известни социални ограничения. Робите не можели да дават показания. Нямали право да свидетелстват още и езичници, еретици, отстъпници от православната вяра, мимове и всички, които нямали имущество, равняващо се поне на 50 номизми. Лъв VІ узаконил обичая, забраняващ свидетелстването на жената. Срещу обвиняемия не можели да свидетелстват и неговите близки. Последният постулат съдържа особено силен аргумент за справедливост, имайки предвид евентуални роднински отрицателни отношения, които могат да окажат съществено влияние върху адекватния ход на едно дело. Постепенно висшият императорски съд изгубил значението си и се превърнал в “съсловен”, което респективно означавало недостъпен. Ходатайство можело да предизвика смяна на съдия по текущо дело, което водело съответно до промяна в конкретното съдебно производство и от тук към съдебно решение в изгода на определени заинтересовани лица.

ВОЕННА СИСТЕМА. ВЪСТАНИЯ И МЕТЕЖИ

Византийската империя почти постоянно се намирала в състояние на война. В продължение на цели векове военната система на империята се развивала до степен на адекватната защита на суверенитета на ойкуменето. В този смисъл, твърдението, че войската до голяма степен влияе върху формирането на психологията на византииците, намира свое напълно разумно обяснение. Почти постоянно външни врагове застрашавали държавата и военните се ползвали с особено висок статут в социалната стълбица.

Тежките военни съоръжения византииците подготвяли на място, по време на обсадата на някоя крепост. По-леките механизми, като стълби, лостове, лизгари, олово, въжета и ремъци, били пренасяни с обоза от изходната точка на войската. Особено страшно и силно впечатляващо оръжие бил “течният”, или така нареченият “гръцки огън”. През Х в. той се подготвял само в Константинопол и за издаването на технологията на неговото производство, наказанието било смъртно. Но както обикновено става, правилата са затова, за да бъдат нарушавани. По това време се намерили хора, които изнесли успешно и безнаказано технологията и с прословутия “гръцки огън” се снабдили арабите и българите, но не го прилагали често в сраженията. Това средство за водене на бой било предназначено предимно за морски битки и в случаите на отбрана на крепости, като с него подпалвали обсадните оръдия на противника. По този начин се предизвиквал пожар и в суматохата се печелела психологическа, а по-късно и фактическа преднина в сраженията. Очевидно важността на това чудо във воденето на модерен бой през Средновековието била причина изнасянето на информация за него да води дори до смърт.

Във Византия много внимателно се отнасяли към военните традиции. Съхранявали се Стратегикони, които пазели спомена за емблематични битки, които служели като прецеденти за изучаване на военна тактика и строева позиционност. На практика обаче войската била ръководена не от военни специалисти, а предимно от политически фигури. Императорите, които били представители, в по-голямата си част, на гражданската аристокрация, се стремяли да отстранят от ръководните постове във войската представителите на военната аристокрация. На тяхно място били назначавани предимно фаворити и евнуси, предани на владетелите. Императорите много рядко наказвали своите избранници начело на войските. За сметка на това особено внимателно наблюдавали професионалните военни, от които се страхували да не организират метежи срещу властта им. Понякога именно това измъчващо подозрение само предизвиквало мислите в посока към насилствено отстраняване на съответния император.

Още от Х в. византииците си изграждат система от правила за отношение към пленниците. Те ги задържали не само, за да ги превръщат в роби, но и защото им били необходими при размяна с пленени ромеи. Разбира се условията, при които “се съхранявали” пленниците особено зависели от нрава на съответния владетел. Например Константин V през 764 г. предал пленените от него пленници-българи на цирковите партии на Хиподрома, където били избити за забавление на тълпите. Особена жестокост проявил и Василий ІІ, който изпратил един арабин при неговия емир, за да съобщи за поражението. Вестителят обаче бил с отрязан нос, отсечени ръце и уши! Това било обяснявано с желанието да се сплашат враговете на империята и те да не посмяват да се опълчват срещу нея. Тук трябва веднага да се посочи, че враговете на Византия постъпвали не по-малко жестоко. Те запазвали живот само на ромеец, които имал знатен произход и можел да служи за изискване на откуп от имперската хазна. Шокиращо звучат видимо хуманните подбуди на печенегите например. Ако те срещнели на бойното поле ранен византиец от виден род, го прибирали, лекували го и сетне искали откуп за него. Император Теофил платил за няколко такива ромеи 200 кентинарии, което се равнява на около милион и половина златни византииски номизми, а един от пълководците на Алексий І бил откупен по тази система за 40 000 златни монети! Арабите пък разменяли един ромей за двама пленени араби, което издава тяхното усещане за физическо превъзходство над византииците.

Много често селяните предпочитали да стоят настрани от войските. Особено тежко се понясяла трудовата повинност за войската. Селяните участвали в снабдяването с продоволствие за войниците и добитъка, строяли отбранителнти съоръжения. В замяна на това селяните получавали само обиди и поругание от войниците. Мирното население имало и още едно неприятно задължение-да погребва труповете на загиналите на бойното поле, а според християнското учение трябвало да погребват и труповете на загиналите противници! Например след бурята, връхлетяла византийския флот при Варна и Анхиало, труповете на удавилите се войници били ловени с рибарски мрежи и погребвани в общи гробове, над които поставяли отличителни знаци. Но не винаги византииците имали възможност да погребат своите загинали войни и те били изоставяни на произвола на природата от врага.

Един от основните проблеми във Византия винаги е бил верността на клетвите. Византииците са владеели изкуството на твърде гъвкавата дипломация, която позволявала да се обещава нещо, което по-късно въобще да не се изпълнява в името на държавните интереси. Скилица например одобрява и дори акламира постъпката на Константнин Диоген спрямо българския военачалник Сермон. На последния била гарантирана лична безопасност под клетва, и по време на срещата той бил вероломно заклан, като по този начин се ликвидирало последното огнище на съпротива в България. Ако трябва обаче да не бъдем длъжници на историческата истина, следва дебело да подчертаем, че по това време и враговете на империята били коварни и вероломни. За да бъде държава, империя, велика сила, Византия не можела да си позволи да бъде различна от това, което е в действителност и то именно в полза на благословената цел да разпространява Християнството сред езическите народи по земята.

Както вече беше посочено, от средите на роднините на императорите и от войсковите среди най-често започвали бунтовете и въстанията във Византия. В антиправителствени групировки участвали хора от най-различни социални групи. Те най-често преследвали свои собствени користни цели в подобни операции. Причините за протестите срещу властите във Византия най-пълно са описани в полуепичните произведения-сборници от пословици, поговорки и апокрифи. В тези полутайни книги се описвало ежедневието, но не по общоприетите канони. Именно тук се говори за неравенството между богатите и бедните и се изказва директно неодобрение на установения ред в държавата. Понякога неодобрение можело да се види и в житията, макар, че те били обработвани предварително от служители на култа. Интелигенцията, макар и много рядко, също не била безучастна към проблемите на обществото. Поетът от ХІІ в. Михаил Глика, бил осъден на смърт, но преди това написал:

“Не се колебай, не се хвали, не се плаши, не се предавай,

Пред никого не стой на колене и не търпи насмешките!…

………………………………………………………………………

Ще има тамо съд един за всички, везни едни за всички,…

………………………………………………………………………

Без полза ще са там и чин, и сан висок

Истината там не можеш скри с подаръци и подкуп…”

Формите на социалната борба приемат най-различни измерения във Византия. За такава се считат ересите, въоръжението въстания, освободителните действия на подвластните населения, индивидуални протести, участие в опозиции на официалната власт и още много други. Страхът от Бога винаги е бил особено силна бариера пред византииците, когато става дума за някакво, каквото и да било, действие, или противодействие. Ересите на практика не давали нищо друго освен едно неотклонно сподвижничество на групи хора, но ересите критикували съществуващите порядки и по този начин те се превръщали в специфичен вид социолно-политически организации, преследващи революционни тези по отношение на морално-нравствените канони в православната църква. Константинопол бил несекващ извор на ереси. Там те сякаш се рояли. Но скоро ересиарсите на тези движения били подлагани на репресии, както някой си Нифонт, който по времето на император Йоан ІІ Комнин бил хвърлен в затвора.

Повечето византииски автори осъждат бунтовете на населението, като ги обявяват за проява на варварщина. Съветът, който бива даван в подобни случаи бил посредством демагогия и ласкателства населението да се умилостивява и така да се потушават бунтовете. Иначе социалните искания, които естествено стояли в основата на протестите, се изразявали в особено тежката данъчна политика. Всички въстания в периода ХІ в.-ХІІ в. протичат под един единствен лозунг-за намаляване на данъците. Разликата е там, че през ІХ в. и Х в. хората искали да дойде “по-добър цар”, а през ХІ в. и ХІІ в. вече се говорело за така нареченото “отпадане” от Византийската империя, тоест нещо като политическа автономия. Подобно недоволство най-често се забелязва в крайморските райони, където животът бил сравнително по-лек отколкото във вътрешността.

Особено силни, внезапни и емоционални били бунтовете в “сърцето” на империята-Константинопол. Тези действия обикновено били съпроводени с масови погроми, унищожаване на данъчни списъци, разрушаване, или повреждане на къщите на някои сановници и безсмислени жестокости. Скилица съобщава едно твърде любопитно сведение. В темата Никопол, почти цялото население подкрепяло Петър Делян през 1040 г., но това те правели не толкова от любов към българина, колкото поради данъчното бреме, което им тежало. Една максима, която византииците от по-нисшия социален състав никога не забравяли, била, че “…робът винаги е враждебно настроен към своя господар”и че “подчинените вечно ненавиждат своите повелители…” (І, 5, с. 101).

Когато един човек, или малка група от хора извършва погроми (ексцесии), това се масовизирало, само ако действията на протестите им били насочени срещу някоя важна персона, или срещу самия император. Пример би могъл да бъде посочен от “Псаматийска хроника”, където се говори за някой си Стилиян, който на празника Петдесетница в храма на Св. Мокий ударил с дървена тояга император Лъв VІ по главата и го разкървавил. При това всички от църквата избягали, включително и патриархът, което василевсът не забравил до края на живота си. След като Стилиян бил заловен го разпитвали, като го подложили и на изтезания, но се установило, че нямал съучастници и наказанието му било изгаряне на клада. Твърде опасни за властите били бунтовете на редовите войници, които протестирали срещу мизерните издръжки и нередовното изплащане на заплатите. Тогава те дори избирали и кандидат за престола от своите среди.

Времето от царуването на император Василий ІІ (976 г.) до възцаряването на Алексий І Комнин (1018 г.) е показателно за концентрация на заговори и метежи. В този период те били около петдесет! По този начин подозрението на василевсите се изостряло и те виждали заплахата във всеки и всичко. В повестта на Стефанит и Инхилат на императора бил даден съвет да не се доверява на никого и винаги друг да опитва храните и течностите, които били предназначени за него. Император Михаил ІІІ бил заклан по време на един пир в резиденцията на Босфора, метежникът Варда Фока бил отровен по време на битка, Никифор ІІ бил убит в спалнята си, Йоан І също бил отровен, Роман ІІІ бил удавен във ваната си, Роман ІV няколко пъти се спасявал от смъртта, като най-често се срутвала палатката му, а ако оставал в домове, там “съвсем случайно” избухвали пожари! Всеки метеж имал алгоритъм на действие. Първо се започвало със заговор по съществената част на цялостното деяние, иначе се полагала клетва за преданост към замисленото дело. Поради особено голямата опасност, понякога дори семействата на съзаклятниците не били посветени в делото.

Когато подобни действия се извършвали от представители на столичната аристокрация, поради липсата на подръжка извън Константинопол, те разчитали на бързи дворцови преврати, извършвани от тесен кръг от доверени хора. Ако това не успявало те решавали да вдигнат въоръжен бунт в самия царствен град. Тук също имало определн алгоритъм. Въоръжавали се всички приближени, роднини и дори собственото семейство и слугите. Следвал поход към църквата Св. София, където се коронясвал узурпаторът на престола. В църквата Св. София се пазела короната, с която се интронизирал василевсът и ако патриархът откажел да извърши сакралното действие, то било извършвано от най-обикновен свещеник. Този формален акт на легализация на властта на узурпатора водел след себе си една по-голяма възможност да се закрепи на трона. Така се гарантирала по-висока валидност на властта, в нейните конкретни измерения.

За разлика от столичната аристокрация, когато провинциалната военна аристокрация се вдигала на бунт, тя обикновено разчитала на директи военни сблъсъци с противниковите войски от страна на императора, защото шансовете той да бъде убит били на практика минимални и се разчитало на успех на основата на чисто силово, военно превъзходство. Такива бунтове били организирани най-често от пълководци на по-големи провинциални военни съединения.

Всички заговорници, независимо от техния социален произход, се стремяли да привлекат, колкото се може повече приближени до императора хора в пъкленото дело по неговото отстраняване от трона. Мерките за сигурност били особено важни, защото Тайната полиция често разкривала подобни конспирации. Това разбира се водело до затвор, или дори изгнание. Заловената кореспондеция с заподозрени, или просто изпаднали в немилост лица, също се считала от властта за нечиста и предразполагаща към подмолни действия, което също се преследвало с посочените наказания. Войниците, които изменяли на законния император естествено очаквали награда за това от узурпатора, и опасявайки се от евентуалното им недоволство, той обикновено си затварял очите за извършваните грабежи.

Понякога и самите патриарси участвали и дори инициирали заговори против властта. Император Лъв VІ принудил патриарх Николай да се откаже от поста си, като го уведомил, че разполага с документи за участието му в заговора срещу Андроник Дука.

При евентуален неуспех, заговорниците намирали убежище в храма на “Св. Николай”, наричан “убежището”, близо до църквата “Св. София”. Ако столичен сановник бил уличаван в участие в заговор срещу императора, това за него било равнозначно на гибел в политически, а понякога и във физически смисъл. Издаването на заповед за уличен в подобни действия пълководец, обратно, бележела началото на продължителна и ожесточена борба.

Обикновено узурпаторът, който не успявал да се задържи на престола, или пък сваленият император, били наказвани с ослепяване, а слепец не можел да заема трона. Спасението било заговорникът, или сваленият владетел, да се постриже за монах. Понякога свалените короновани особи, заедно със семействата им, били изпращани на заточение на Принцовите острови, които от тогава носят това име. След провал на метеж наказвали не само участниците в заговора, но и всички, които имали отношение с нарочените. Освен това имуществата им се конфискували в полза на фиска. Обикновено редовите войници не се наказвали сурово за участието си на едната, или другата страна. Ако все пак били залавяни, били прекарвани с вързани ръце през града, но те обикновено се разбягвали при самата развръзка и изчаквали да премине бурята. В този смисъл византийският писател Никита Хониат пише, че обикновените войници “…имали за защита своето нищожество…” (І, 5, с. 106).

За ромеите е свойствена така наречената дихотомия-раздвоение, било то на етническото чувство, или само на езиковата система. Дори знатни ромеи били зависими от този принцип и при избухването на въстания, или метежи във Византия, или дори в родните им земи, ако не били византийци, те често премисляли позициите си спрямо империята и се обръщали против нея.

Активното участие на войниците в бунтове и метежи, предизвиквало особено строгото ежедневие във войската. Те били строго задължени да изповядват греховете си, като по този начин можело да се разбере, дали се готви някакъв заговор, понеже при изповед било изключително голям грях да се излъже, или дори премълчи прегрешение. Войниците били възпитавани в убеждението да бъдат готови във всеки един момент да се представят пред Бога. Сутрин те трябвало по команда да повтарят точно по хиляда пъти репликата “кирие елейсон”. Наказанията за непочтително отношение по време на молитвите били много сурови-бой, подстригване, публично изобличаване, а също и заклеймяване-Thiriambos, qriamboV, което означава и разжалване.

Трябва да се отбележи, че цареубийството никога не се е толерирало във Византия. Отнемането на живота на императора решава формалната страна на въпроса за промяната на човека на трона. Останалото се съдържа в моралната страна, защото узурпаторът никога не можел да разчита на подкрепа от страна на църквата, която на практика дава благословията за управление на ойкуменето. От тук се задейства и бариерата вътре в човека, решил да убие византийски василевс, въпросът е в какви граници и с каква нравствена мощност работи персоналното съзнание за непозволеност в това отношение?

СЕМЕЙНИ ОТНОШЕНИЯ. ВЪЗПИТАНИЕ

Oбществените структури във Византия са особено аморфни. Съсловните социални връзки не са трайни и обикновено не носят особено значим заряд в активизации по съсловен принцип. От тук именно се определя и съществената роля на семейството.

Законът във Византия разрешавал брак за мъже от 15 годишна възраст, а за девойки от 14 годишна възраст. В този смисъл има запазени многобройни информации за сватби на зрели мъже и дори старци за млади момичета, понякога почти деца! Основният мотив при бракосъчетанието разбира се бил за възпроизводството, но се предпочитала допълнителна работна ръка, вместо допълнително гърло.

Почти до VІІІ в. и ІХ в. бедните хора се женели или само в присъствието на приятелския им кръг, или с благословията на свещеник, защото нямали възможност да плащат процедурата по бракосъчетаване. По-късно обаче държавата предприела по-сериозни мерки за засилване на брачните връзки, като по този начин хората по-лесно можели да понясят данъчното бреме.

Законът забранявал брачни връзки на лица, които се намирали в родствени връзки до шеста позиция, а от ХІ в.-ХІІ в.-границата се измества до седма позиция. Обикновено родителите решавали, дали един брак на децата им ще се състои, или не. Това разбира се имало и чисто материална страна, която в някои случаи е водеща. Поради тази порочна причина във Византия имало случаи на сгодяване на малолетни-на 7 години за момчета и под 7 години за момичета. Всеки годеж бил придружен от брачен договор, в който се уговарял размерът на зестрата. Това днес може да ни звучи прекалено утилитарно, но реално тази практика съществувала винаги, кога повече, кога по-малко прикрито. Ако мъжът откажел преждевременно да встъпи в брак, тогава неговият предбрачен подарък оставал в булката, а тя от своя страна си си запзавала цялата зестра. Разтрогването на годеж водело след себе си тежки последствия, особено ако иницииралата раздялата страна, не можела да предостави достатъчно доказателства в полза на мотивите й. В такива случаи се налагали глоби и неустойки в полза на потърпевшата страна. Съдът обаче проявявал по-голяма строгост при бракоразводни дела. В периода Х в. и ХІ в. тенденцията за засилване на брачните вързки се базира на намаляване на възможно допустимите от закона поводи за развод. За уважителни причини се считали съпружеската невярност, ереста, лудостта, покушението върху живота на съпругата, или съпруга, премълчаването на подобен умисъл от страна на трето лице, проказата и импотентността. Всичко това се считало за разумен повод за развод, ако един, или няколко от тези недостатъци се проявявал в продължение на три години, считано от деня на сватбата. Според предписанията, ако роднини на ищеца по бракоразводно дело го защитават, тогава съдът следва много внимателно да изследва истината, но ако негови роднини го обвиняват, тогава почти сигурно е, че става дума за клевети. Любовта, или омразата към друг обект, извън семейството, не бил основателна причина съдът да дадае право на развод. Това правило важало дори за самите императори. Василий І оженил насила Лъв VІ за Теофано, а после го пребивал заради връзката му с Зоя Карванопсида (Огненооката!).

Законът във Византия третирал повече жената, отколкото мъжа в случаите, пряко касаещи семейното право. Ако мъж завари жена си на местопрестъплението в изневяра, имал право да я убие безнаказано, заедно с нейния сексуален партньор. Мъжът имал също право в такива случаи да изгони жена си от дома им. Обратният случай, ако жена завари мъжа си на местопрестъплението в изневяра, тогава тя имала право да се оплаче и наказанието за неверния съпруг било само дванадесет удара с пръчка! Законът строго наказавл женен мъж, който развалял чуждо семейство. Тогава и той, и омъжената жена били подлагани на бой с пръчка.

Както църквата, така и светския закон се отнасяли особено отрицателно към втория брак, много трудно се допускал трети, а четвърди брак имали само единици. Съжителството на съпрузи от следващ брак не се считало за особено законно. Разбира се, ако императорът решавал да даде развод на някого, това ставало само с едно махване на ръка.

Законът възпрепятствал активността на жените в обществения живот, но се наблюдава стремеж за изравняване на имуществените права с мъжете. Жени нямали право да свидетелстват в съда, нито да представляват пред съд трети лица, както и нямали право да бъдат пълноправни членове на търговско-занаятчииските кооперации. Знатните жени носели титлите на своите мъже (например съпругата на протоспатария се титоловала протоспатариса). Едва през Х-ХІ в. за жените били предназначени две титли, без длъжности-зости-патрикия и севаста.

В периода VІІІ-ХІ в. държавната власт се стремяла да осигури на жените-майки по-широки имуществени права. Паричното изражение на зестрата било в прерогативите на жената, като по този начин това имущество се превръщало в един вид гаранция за семейството, ако с мъжа се случело нещо. В съда, когато се съдел несъстоятелен длъжник, не можело да се конфискува зестрата на неговата жена, въпреки, че това имущество на практика било част от общата семейна собственост. Ако жената умирала без да има деца, мъжът получавал само ¼ от нейната зестра, останалото се падало на наследниците й по зовещание. А ако мъжът умрял без да имат деца, жената наследявала половината от имуществото му, а в случаите когато имало деца от него, в подобен случай жената наследявала цялото имущество. Както сами можем да се убедим това е едно изключително съвременно схващане за регламентиране на семейните отношения. Законът се отнасял грижливо и към правата на вдовиците с деца, които плащали по-ниски данъци от останалите граждани.

Разбира се отношенията на съпрузите обикновено се движели по религиозно-нравствените правила, отколкото по законите. По повод възможностите човек да има семейство, поетът от ХІІ в Теодор Продом споделя собствените си преживявания с неговата съпруга:“…Щом не можеш да издържаш семейство-заключавала загубилата търпение съпруга-не е трябвало да се жениш, а щом си се оженил-тогава мълчи и слушай…” (І, 5, с. 113). Християнската етика обаче също покровителствала властта на мъжа над съпругата. И в средните и във висшите семейства жените били обикновени затворнички в геникеите-женските отделения на домовете. Без знанието на стопанина, никой мъж нямал право да посещава дом. Жените излизали само, за да отидат на църква, или на обществена баня и то винаги придружавани от прислужница. Тази пословична въздържаност от удоволствията на живота противоречи на едно описание от Йоан Камениат. Като описва разоряването на Солун от арабите през 904 г., той казва, че из града бродели жени с разпуснати коси, издавали странни звуци, подобни на вой и въобще не се криели под дрипите си от мъжките очи. Според Камениат тук имало не само омъжени жени, но и девойки, които “мечтаели за брак”!

В изворите не са запазени сведения за предприемани мерки за ограничаване на раждаемостта. При необходимост от аборт, манипулацията се извършвала винаги тайно, защото и властта, и църквата преследвала подобни деяния, независимо, дали зачеването е станало в брак, или извънбрачно. Всички синове и дъщери на една родителска двойка имали равни имуществени права, за разлика от подобни случаи в Западна Европа. Законът се отнасял не особено справедливо към незаконородените деца. Те също имали известни права върху наследството, но като цяло живеели в мизерия, освен ако съдбата не им предоставяла шанс да се издигнат по социоланата стълбица. Такъв бил случаят с незаконния син на Роман Лакапин-Василий Ноф (вероятно от българка, или рускиня). Иначе, ако малолетен сирак наследявал имущество на родителите си, над него се установявала опека от частни лица, които често ограбвали повереното им, поради което законът бил изменен и опекунството се налагало от страна на църковни заведения, или клирици и монаси.

Първата заповед за всяко дете е била да слуша баща си и да почита майка си. При вдигане на метежи, василевсите често привиквали майката на метежника и след като я убеждавали в престъпността на сина й, я изпращали като парлментьор при него. В редица случаи това давало категоричен резултат. Мъжът е бил задължен още да оплаква с плач починалия си родител, а когато въпросният мъж е бил глава на семейство, тогава го задължавали да оплаква всеки един смъртен случай в семейството. По повод затвореността на семействата във Византия, Кекавмен съветва да не се допускат приятели в къщи, защото те можели да научат реда и недостатъците, както и размера на доходите на домакина и сетне с тези разкази да развлича своите близки. Затова според Кекавмен било достатъчно, за да се засвидетелства внимание към някой приятел, просто да му се изпрати някоя вещ като подарък.

В периода ХІ-ХІІ в. сключването на брак се считало не само за средство за укрепване на икономическото състояние, но и важна политическа стъпка, която събирала два влиятелни рода и ги превръщала в единна сила. Ако съпруг, при точно съблюдаване на клаузите на брачния договор, сметнел, че е бил измамен, още на сладващата сутрин след сватбата имал право да прекрати юридически отношенията си със съответната жена. Понякога благословията за брак се давала от самия император и това можело да бъде вид наказание, като на нарочения му се натрапвала грозна жена, или пък такава, която не била от знатен род. Старият обичай да се прави преглед на девойките, като от тях василевсът-ереген можел да си избере, постепенно изчезнал. Уговарянето на брак по политически сметки и други интереси ставал все по-често срещано явление и така чак до 1453г.

От всичко посочено до тук не може да се направи изводът, че византииците не познавали любовта. В сборниците от пословици и поговорки “Пчели” се казва, че няма нещо по-хубаво от това човек да си намери красива и любяща жена. Теодор Студит пише, че любящият не принадлежи на себе си, а на предмета на любовта си. Мъжът властва над жената не като господар, а като душа над тяло.

“…И с него съчетах се аз,с младостта му-млада,

И със любов взаимна ний сляхме се в едно,

Свързваше ни нас съпружество законно,

Но още по-здраво взаимната ни страст-

Съпружеството смеси ни в единна плът,

А любовтна направи душата ни единна!…”

Тези стихове са предназначени, за да се възпеят любовта между Йоан ІІІ Ватаци и Ирина. Техен автор е историкът Георги Акрополит от ХІІІ в., който пише от името на жената: (І, 5, с. 119). Това е една типична дефиниция на скритите любовни чувства на византииците, които като че ли обичали тайно, дълбоко вътре в себе си.

Към края на ХІІ в. на съпружеската изневяра вече се гледало малко по-снизходително. В случаите, когато се раждали деца на двама родители с роднинска вразка, законът предвиждал не само отсичане на носа, но и смъртно наказание.

Кекавмен пише, че най-голямото щастие на човек е да има деца. И все пак византийската литература не е литература с деца, защото техните “забави”, както пише Ана Комнина, не представлявали голям интерес. Грижата за възпитанието на децата била правопропорционална на нивото на социалния статут на съответното семейство. Много момчета, които били давани да се учат на занаят в града, понасяли обиди, побоища и недохранване. Василевсите имали навик да вземат деца от видни семейства, които възпитавали заедно с престолонаследника и по-късно тези младежи били включвани в свитата на василевса. Такъв е случаят с император Лъв VІ и неговият съвъзпитаник Николай Мистик, който после станал патриарх и причинил много неприятности на своя приятел-василевса. Тези деца, вземани за възпитание при Двореца, в последствие получавали едно изключително право-парисия, което разрешавало да се изказва собствено мнение в присъствието на императора.