Историята на един ден

ПОЧТИ ЕДИН ДЕН

Небето се разтвори като страстните недра на любовта. Капки от неговата същност ни ръсиха като срамежлива роса по целия път. А той, пътят ни, вървеше уверено към Рилския манастир. Пътьом видяхме скалните пирамиди при село Стоб. Понякога природа си играе със зрението ни и ни представя гледки, които трудно можем да възприемем както реално съществуващи. А Рилският манастир е една от тях. ……Нищо…., абсолютно нищо не можеш да кажеш за него, това просто е Рилският манастир…, едно от чудесата на България,….наистина нищо не можеш да кажеш,….минаваш тихо и трудно през провлака на праведността при гроба на Рилския Чудотворец, излизаш нов, пречистен, възвеличен, готов за живота толкова, колкото можеш….и тръгваш …отново….!

Следва Сандански, липса на място за нощуване, но това не е случайно, защото съдбата ни води към Мелник. Пътуваме, а около нас се стеле кафявият следобед, тържествен, пълен с неочакваното, напрегнат от неизвестното, влажен и готов да ни приеме в горещите си недра, там, където вероятно ще можем да заспим щастливо уморени. Но и тук съдбата си играе с нас. Не, няма да спим тук! Реки от пясъчниците, дъжд и студ ни водят упорито и упоително към механата. Отваряме тежка дървена врата и сякаш с тъга отпускаме масивната дръжка от ковано желязо зад гърба си. Посреща ни светлата топлина на възрожденския уют, не, не е точно, посреща ни усмивката на историята, посреща ни пламъкът на вечността,…е това пък е прекалено, добре де, посреща ни едно момче, за чиято възраст не постигнахме единомислие. Той е вестителят на виното….донася каните с червената магия, налива ни угоднически, с тънка усмивка, а след това ефирно се понася към камината, сякаш не върви а лети, сякаш оставя след себе си аура, за да ни прави компания на дървената маса, препълнена с ръце, намерения и очакващи устни.

Прозорците са малки. Може би, защото всичко важно е вътре, при нас! Вратата е покрита с тежка шарена черга, събрала в себе си цветовете на дъгата, топлината на деня, милувката на есента и мечтата на пролетта. В нея е концентрирана цялата надежда на зимата, за слънце и за оцеляване!

Времето лети, не, изтъркано е, времето не може да лети, защото е вързано за дните и нощите…времето ни подканва да тръгваме, излизаме бавно и тъжно, след нас се понася усмивката на вестителят на виното. Пожелава ни лека нощ, кани ни отново…, да, ще дойдем, тази усмивка е пълна с радост и бъдеще, ще дойдем, разбира се!

Нощта ни посреща и ни води през бродовете си. Пътят е тъмен, студен и странен,….спомняме си, дори само минути след Мелник, ние вече си го спомняме. Ще се върнем, защото там оставихме една нощ, която си е наша, скоро ще се върнем, за да си я изживеем,….както искахме!